Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angel in marble, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Крупев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Илейн Кофман. Ангел в мрамора
ИК „Ирис“, София, 1995
ISBN: 123–456–789–0
История
- — Добавяне
Епилог
Тиби и Никълъс стояха един до друг в горичката, простираща се по протежението на Техуакана Крийк, източно от Уейко, Тексас. Старите надгробни камъни все още съществуваха, но с времето надписите по тях бяха станали нечетливи.
В колата зад тях две млади жени се криеха от слънцето с рюшени слънчобрани в ръце, а непосредствено до тях, възседнали чистокръвни коне, трима млади мъже бурно изразяваха нетърпението си.
— Тате — извика единият от тях, — докога ще стоим тук?
— Зависи — отвърна Никълъс. — Исках да покажа на майка ви тази местност. Ако й хареса, може някой ден да дойдем и да заживеем тук.
— Тук ли? — изпъшка едната от двете млади дами, момиче на около шестнадесет години. — Искаш да кажеш, че ще се вдигнем от Нантъкет, за да дойдем в Тексас? За да заживеем на това място? — Тя се огледа на всички страни. — Ами че тук наоколо не виждам нищо друго, освен трева.
— Да, но тя е свежа и сочна, Моли, съкровище мое.
— Татко, какво е написано на надгробните камъни? — обади се и другото момиче. Тя бе по-възрастна от сестра си, русокоса и със светла кожа.
— Уви, вятърът и дъждът са изтрили словата, Бет. Доколкото си спомням, на тях някога бяха изписани единствено имената на мама и на брат ми Ендрю.
— Можем ли да тръгваме вече към Уейко, тате?
Ник потърси с поглед Джон, най-големия си син. Бе седемнадесетгодишен и направо не го свърташе на едно място, нещо, за което не можеше да бъде упрекнат. Джон беше единственото от децата му, в чиито черти ясно се проявяваше руският произход на Тиби. Бе висок, изправен, със смолисточерна коса като на индианец. Синът му излъчваше гордост и благородство. Хубостта му можеше да се сравни само със слънчевия залез.
Четиринадесетгодишният Матю сръга Джон в ребрата.
— Знам те аз тебе. Ще ти се да минеш на кон през града, да се попъчиш малко, та момичетата да изпоприпадат, нали?
— Завиждаш, защото на теб пък никой не ти обръща внимание — обади се Стюърт, едва-що навършил дванадесет години.
— Нека да тръгваме, бе, тате. Горещо ми е — простена Моли и започна още по-енергично да си вее с ветрилото.
Ник хвана Тиби под ръка, а тя наклони чадърчето си на другата страна.
— На теб горещо ли ти е, скъпа?
— Малко, да — отвърна тя. — Но въпреки това се радвам, че успяхме да дойдем.
— Аз също — добави Никълъс. — Много време измина, откакто не съм идвал по тези места.
Той помогна на Тиби да се качи в колата, после я заобиколи, скочи на капрата и хвана поводите. Плесна кобилата по хълбока, направи завой и колата се заспуска към портала по обраслия с трева склон.
— Спомням си времето, когато пътят все още бе посипан с чакъл — каза той с едва доловима тъга в гласа.
— Господ да ни е на помощ — възкликна Джон. — Тате пак е настроен философски.
— Ами, налегнали са го спомени — поправи го от задния край на колата нахаканата многознайка Моли.
— Тази склонност към спомените направо не се издържа — продължи Джон.
— Дядо казва, че най-щастливи са здравите и слабо паметни хора — намеси се в разговора и Матю.
— Разбира се. Кой друг, ако не той ще знае това най-добре — засмя се Тиби. Колата достигна гребена на един от хълмовете и Ник спря, за да хвърли поглед към тревистата местност и горичката.
Надгробните камъни вече не се виждаха, но той знаеше, че са си по местата.
Тиби го погали по ръката.
— Не гледай така тъжно, Никълъс. Нали знаеш, човек като поостарее, все говори за миналото. А неспокойната младост живее само в настоящето и никак не й се слушат такива неща.
— Слушай, ако можеше сега да се върнеш назад, щеше ли пак да се омъжиш за мен?
— Да, но по-рано.
Спря погледа си за последен път върху горичката и мислено се сбогува с нея. Плесна кобилата и колата затрополи надолу по хълма. Изпроводиха я само тишината и шумоленето на разлюлените треви.
А като деца все ни повтаряха, че в целия югозапад по-диво и по-опасно индианско племе от команчите няма.