Илейн Хофман
Ангел в мрамора (11)

Глава десета

Тиби се отправи в задната част на клиниката, където баща й премести Никълъс Макинън, след като го позакърпи, доколкото бе възможно. Тя наложи на лицето си най-неприветливата физиономия, но още преди да е изтекла заранта реши, че заприличва на жабата, която се дула, дула да стане като слона, пък накрая взела, че се пукнала.

В края на краищата има неща, който не бива да се вършат.

Тя стоеше пред вратата на стаята му и се ослушваше. С всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да вижда Макинън и да се преструва на равнодушна. Отвътре не долиташе никакъв шум и тя, за всеки случай, промърмори под нос своята молитва:

— Мили Боже, направи така, че да спи. — Помисли още малко и добави: — А ако все пак е буден, помогни ми поне да бъда сърдита, по-силна, по-решителна и по-равнодушна.

Пое дълбоко дъх и пристъпи в стаята.

По-голямата част от предишната нощ тя прекара в размисли върху нещата, които й каза Ник. Беше методична, организирана жена, която държеше навсякъде да цари порядък. Спадаше към типа хора, които превръщат живота си в цветна градина и прекарват времето си в разходки по алеите, навеждайки се от време навреме, за да откъснат някой бурен или да отстранят камъка, чието място не е там. С друга думи, Тиби вършеше нужното, за да се поддържа реда. Имаше неща, в които можеше да се внесе ред, в други пък — изобщо не. Никълъс Макинън бе идеалният пример за явление, от втория вид. Откакто се появи той, в живота й всичко се обърка. Той бе като камъка, който трябва да се вдигне и да се хвърли зад зида.

Когато пристъпи в стаята, тя все още се молеше Ник да е заспал. В такъв случай просто щеше да остави подноса до леглото му и бързо-бързо щеше да се измъкне. Но уви, още в момента, в който отвори вратата, погледът й срещна неговия. Не се чувстваше вече нито силна, нито решителна, а още по-малко — равнодушна. Тя замърда устни в ням упрек към Всемогъщия.

— Добре де, кажи ми какво имаш против мен?

— Как си? — попита тя, защото не й хрумна нищо по-добро. Зададе си въпроса, макар и да знаеше, че той сигурно се чувства като човек, върху когото се е срутил мост.

Той я погледна стъписан и се опита да се опомни. Правеше впечатление на човек, който се напъва да подреди по някакъв начин мислите и представите си, да отдели фактите от халюцинациите. Втренчи се в нея и накрая успя да попита:

— Какво? Какво казваш?

— Попитах те как се чувстваш.

— Гадно се чувствам.

Тя постави подноса до него. По лицето му бе изписана болка, очите гледаха замаяно, а под тях се бяха образували тъмни кръгове. Ник бе все още под въздействието на опиума. От здравия му някога тен не бе останало нищо, а изражението на лицето бе напрегнато и изтощено.

Хвърли поглед на подноса и само каза:

— Махни това оттук. Не съм гладен.

— От вчера сутринта не си хапнал нищо. Татко иска да се храниш.

— Казах да разкараш това нещо оттук.

— Трябва да се храниш, независимо дали ти се ще или не. Всички тези количества опиум, които поглъщаш на празен стомах, нанасят само вреда.

— Падането от скелето също ми нанесе вреда.

— Това бе нещастен случай…

— Беше чиста глупост.

— Както и да е — навъси се тя, — но ти наистина трябва да сложиш нещо в стомаха си.

При тези й думи той извади бинтованите си ръце изпод завивката.

— И как ще стане тази работа? Предложи нещо! Може би трябва да си навра носа в чинията като свинята в копанята, така ли? Или пък да се напъхам целият вътре?

Наистина не искаше да се разсмива, но представата за свиня, потънала до уши в помията й напомни за Прешъс, която същата сутрин се беше оплескала цялата в ярма и отгоре на всичко поклащаше опашчицата си като някакъв розов тирбушон.

Когато забеляза обаче мрачния израз на лицето му, престана да се смее. Погледът й бавно се плъзна по високите му скули и белите бинтове, с които бе пристегнат гръдният кош. Той е твърде мъжествен, мина й през ума. Мъж като него би изстискал всичко от една жена, докато накрая я изтощи напълно.

Преди да оправи бельото, тя повдигна главата му с една ръка и изтупа възглавницата.

— Искаш ли да отворя прозореца? Какво ще кажеш за някоя книга? — Сети се обаче за ръцете му и се поправи: — Може би искаш да ти почета?

— Това, което искам, е да престанеш с глупавите въпроси и изобщо с цялата тази суетня. Повече те харесвах, когато не искаше да говориш с мен.

— Ако продължаваш по същия начин да се нахвърляш върху всеки, който влиза при теб, скоро няма да се намерят желаещи да ти помогнат. — Тя взе кърпата, разгъна я с рязко движение и му я пъхна под брадичката.

Никълъс изръмжа тихо и заразмаха превързаните си ръце във въздуха, докато най-сетне все пак успя да махне кърпата и да я запокити върху подноса.

— Накрая ще вземеш да ме увиеш и в пелени. Не понасям да ме глезят като бебенце.

Изненада се от себе си — понасяше държането му съвсем спокойно. Може би тъкмо това нейно спокойствие беше причината за лошото му настроение — понякога наистина бе много смешен.

— Така като те гледам, някоя жена те е разглезила ужасно. Свикнал си винаги да се налагаш.

— Откакто те познавам, не ми се случва често.

Тя отхлупи купата с овесена каша. С крайчеца на окото забеляза свъсеното му лице.

— Ако се държиш прилично, ще ти помогна да се нахраниш.

— Ценя отзивчивостта ти, но защо не изядеш ти тази помия?

— О, не мога да поема нито хапка повече. На закуска преядох: имаше яйца, шунка, сладкиш, пресни хлебчета със сладко масло…

— Изчезвай с тази помия, казвам ти! — изсъска той отново.

Тиби имаше опит със свадливи пациенти — по правило все мъже. Знаеше много добре, че я очакват още много такива дни, преди Никълъс Макинън да стъпи отново на краката си. Мъжете са най-трудните пациенти. Може би утре настроението му ще е по-добро.

На следната сутрин обаче настроението на Ник се влоши още повече. Придържайки подноса с една ръка, Тиби блъсна вратата и влезе в стаята. Ник седеше изправен в леглото и приличаше на кисела, навъсена миеща мечка, заклещена между клоните. Той се бе вторачил във вратата и когато тя влезе, погледът му се блъсна в нея.

— Добре ли прекара нощта? — попита го тя весело.

— Не съвсем — отвърна той, като изобщо не си направи труда да изглежда по-дружелюбен, мил или поне отчасти общителен.

— Някакви проблеми?

— О, да! Не бях изобщо изморен. Знаеш ли какво е да лежиш часове наред в леглото и да наблюдаваш движещите се сенки по тавана. Да искаш да заспиш и да не можеш?

— Трябваше да пиеш от приспивателното, което баща ми направи за теб — рече тя поучително и прекоси стаята, за да остави подноса на масата.

— До гуша ми е дошло от лекарства. Ужасното е, че съм се залежал и не съм в състояние да се движа. И изобщо тук нищо не ми харесва. Или, казано по-просто — скучая до смърт.

— Ти да скучаеш?

— О, да, скучно ми е — отговори той прегракнало. — Не бива да ставам и докато седя тук, нямам какво да правя. Най-вълнуващото преживяване за мен бе, когато онзи ден дойде и ми изми краката между пръстите.

Тя сведе поглед, а лицето й поруменя. Тогава тя си мислеше, че Ник спи.

— Значи си спомняш това?

— Да, но с неудоволствие. Къде-къде по-интересно е, когато ме бръснеш.

— Сигурна съм, че не е толкова страшно — каза тя през смях. — Едва ли това е било единственото ти занимание.

— Вярно, забравих някои подробности. Вчера сутринта например наблюдавах как един паяк изтъка паяжината си около някаква муха. А малко преди обяда пък преброих чворовете по вратата — точно петдесет и седем, ако те интересува. Мога да ти кажа колко точно са дъските на пода, пукнатините на тавана, колко пъти баща ти повтори вчера „сили небесни“, докато преглеждаше пациентите си. Върхът на вчерашния ден обаче бе посещението на старата дама.

Думите му я изненадаха.

— Кой, баба ли? Нима е била тук?

— Разбира се. Самата тя в цялото си великолепие!

— И какво искаше от теб?

— Ами каза: „Вие знаете ли, че Наполеон и Ричард Трети са се родили с по един зъб?“

Тиби се разсмя от сърце.

— Не си спомням да съм казал нещо смешно.

— И ти? — успя да каже само тя, докато си поемаше дъх.

— Какво аз?

— Знаеше ли го това за Наполеон и Ричард Трети?

— Не — отвърна той, едва сдържайки смеха си. — Сигурен съм обаче, че никога няма да го забравя. Само Бог знае колко пъти ще ми потрябва да знам, че и двамата са се родили със зъбче.

Погледът й отново падна върху ръцете му. Предния ден Коул бе махнал дебелите безформени бинтове. По-тънките, увити в момента около ръцете, му позволяваха да ги движи по-свободно.

— Да ти помогна ли при храненето?

— Не, ще се оправя и сам.

— Е, ако няма друго… имам да върша още цял куп работи. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Тиби…

Тя се спря насред стаята и се извърна.

— Да?

— Има още нещо…

Опита се обзелата я паника да не проличи по лицето й.

— Още нещо ли? Искаш да кажеш, че мога да направя още нещо за теб ли?

— Да.

— И какво е то?

— Седни за малко до мен да си поприказваме.

— Наистина нямам време…

— Ами намери тогава. Необходимо ми е да общувам с някого. От два дни лежа в това проклето легло и през това време не съм водил един нормален разговор като хората.

— Нормален разговор? Това ли е всичко, което искаш?

Той кимна утвърдително.

— Добре. За какво да говорим? — попита тя, върна се бавно до леглото му и приседна до него.

— За каквото и да е. Разкажи ми какво си правила вчера.

Тя се разсмя.

— Двете с Бет къпахме Прешъс.

— Съжалявам, че съм пропуснал тази гледка — усмихна се той.

— Казват, че мокра свиня трудно се хваща.

— Правилно са ти казали. Добре, че времето беше топло. Защото се наложи Бет, аз и Прешъс да прекараме известно време във ваната. Животното ни измокри от глава до пети. — Тя спря за момент. — Прешъс мрази да я къпят. След това се чумери дни наред.

— Не бях чувал, че и свинете могат да са на настроения.

— И как още. Свините се обиждат, сърдят се и са злопаметни. Прешъс дълго няма да ни прости тази баня. Наранили сме чувствата й — днес опашчицата й сочи надолу, към земята. Мама ми каза, че се е усамотила на сламеничето си под верандата. — Докато разказваше всичко това, Тиби цялата сияеше, а Ник недоверчиво наблюдаваше дяволития израз на лицето й.

— Хрумна ми прекрасна идея! Можем да доведем Прешъс тук — предложи Тиби. — Така няма да се сърдиш и цупиш самичък, а ще си имаш и компания.

— Не съм забелязал досега, че се цупя.

— О, и как още! Вярвай ми, така е.

— Предпочитам да броя чворовете — навъси се той.

Тя скочи от мястото си и на лицето й се появи иронична усмивка.

— Макинън, ти си просто разглезен! Страшно разглезен! — Отиде до вратата и се спря. — Разглезен — повтори тя. — Глезен и развален! — След това обобщение тя затвори вратата зад гърба си.

През нощта Ник спа непробудно. На следващата сутрин слънцето огря лицето му и го разбуди. Но какъв е този шум, по дяволите? Запита се той. Отвори първо едното око, след това — другото. Не видя нищо и отново затвори очи. Отново този шум! Разтвори широко и двете очи. Шумът продължаваше. Сякаш някой хъркаше. Премести се към края на леглото и погледна надолу.

Под леглото се бе изтегнала Прешъс и хъркаше. Преди още да осмисли новосъздалата се ситуация, долови сподавен смях. Вдигна глава и кого да види — Бет и Тиби, които надничаха от вратата. Те също забелязаха, че се е разбудил и избухнаха в несдържан смях. Не му оставаше нищо друго, освен и той да се присъедини към всеобщото веселие.

Двете влязоха в стаята и притвориха вратата зад себе си.

— Май ще трябва да вземем Прешъс и да изчезваме оттук — обади се Тиби. — Ако дядо ти научи, че сме я оставили в клиниката, ще ни направи живота черен.

— Дядо ще се разсърди ли? — попита Бет невинно.

— И още как. Направо ще се вбеси — предсказа Тиби. — А сега иди, моля те, от другата страна на леглото, а аз ще се опитам да я хвана, докато още спи. Ако не успея, ще се видим в чудо. Нали знаеш, Прешъс най-много обича да си играе на гоненица. Стане ли това, ще си прекараме целия следобед тук, в тази стая. А сега побързай.

Тиби клекна до леглото и когато видя, че и Бет се е приготвила от другата му страна, се пресегна да хване Прешъс за връвчицата. В мига обаче, в който докосна животното, Прешъс се събуди с грухтене. То премина в квичене, тъй като в бързината Тиби сграбчи не връвта, а ухото на Прешъс. За части от секундата свинята излетя изпод леглото сякаш някой се бе наканил да я преработи на сланина. — Боже мили! — простена Тиби.

— Сега вече дядо ще ни хване — изпищя Бет.

В последвалата бъркотия майка и дъщеря се опитаха да отрежат пътя на Прешъс, но свинята се мяташе на всички посоки, като не пропусна и да се попързаля по излъскания под, а в един момент дори заквича кански, сякаш я водеха на заколение.

— Какво, за Бога, става тук? — долетя внезапно гласът на Коул откъм вратата. — Сили небесни! — изрева той, след което повтори:

— Сили небесни! — Виждайки с какво се занимават дъщеря му и внучката му, той добави: — Какво означава цялата тази дивотия?

— И тъй като нито една от двете не му отговори, зададе следващия си въпрос: — Тиби Ан, какво търси тази свиня в клиниката?

Тиби се опита да наподоби нещо като разкаяние, но не успя напълно. Достатъчно бе само да погледне Ник и Коул в лицето и се запревива от смях. Никога през живота си не бе виждала по-стъписани мъже!

— Дядо май е сърдит — прошепна Бет.

— Мога да те уверя, мила, че с всяка следваща секунда той ще става все по-сърдит и по-сърдит — уточни Коул. — А сега искам да ми се отговори! Какъв е този цирк тук?

— Ах, няма да разбереш — отвърна Тиби.

— Нека аз реша дали мога да разбера или не — отсече Коул.

Тиби въздъхна.

— Разбираш ли…

— Не, не разбирам — прекъсна я баща й. — Нещо повече, ти самата не разбираш какви ги вършиш. Какво те е прихванало? Как ти дойде изобщо наум да довлечеш тук тази свиня?

— Ами решихме да поразвеселим господин Макинън.

— Да го поразвеселите ли? Мислели сте, че тази лигава свиня може да го разведри?

— Прешъс не се лигави! — възпротиви се Бет. — Баба каза, че е по-чиста от много хора, които познава.

Коул само изгледа малката.

— Ще поговоря още веднъж с баба ти по този въпрос. — Погледът му се премести върху Тиби. — Всичко наред ли е?

— Да, разбира се.

Коул изгледа наред Тиби, свинята, а накрая и Ник, който изглеждаше не по-малко смаян от самия него. Въздъхна уморено и каза:

— Махайте тази свиня оттук. В противен случай в неделя ще ядем прясна шунка! — Моментално съжали за думите си, тъй като помисли, че Бет ще избухне в плач. Детето обаче познаваше дядо си, който бе по-бърз в заплахите, отколкото в действията. Затова вместо да се залее в сълзи, детето го успокои.

— Ще изведа Прешъс оттук, дядо. Обещавам.

За съжаление обаче Прешъс не споделяше намерението й. Тя си намери едно слънчево местенце на пода и се разположи по корем, като изпъна крачета, изложи глава на слънце и притвори блажено очи. Бет отиде до нея и я побутна. Свинята само изгрухтя и отвори малките си очи за част от секундата, за да ги затвори веднага след това. Бет отново се опита да я помръдне. В ответ Прешъс изгрухтя недоволно. Когато детето я дръпна за ушите, тя се изправи бързо на крачетата си, изквича, изтрополи светкавично до леглото на Ник и грухтейки, успя да се напъха под него. Бет запълзя по пода и започна да умолява и увещава животното да излезе. Прешъс обаче не пожела да напусне мястото си.

Коул наблюдаваше мълчаливо разигралата се сцена. С всеки изминал ден Бет заприличваше все повече на майка си. Искаше му се да не е така, но не можеше да стори нищо. Без да продума, Коул поклати глава и излезе от стаята, като хлопна вратата зад гърба си.

Направи две крачки, спря се и се почеса замислено по брадичката. После се обърна, загледа вратата, която току-що бе затворил.

— Не може да бъде — каза си той тихо и продължи да се отдалечава. След още две крачки се закова отново на място и вдигна ръка, за да потрие брадичката си. Загледа пак вратата и на лицето му се изписа недоумение. Върна се и я отвори.

Бет все още лазеше по пода и се опитваше да уговаря инатливата свиня. Коул си помисли: щом някой разрешава на едно дете да държи у дома свиня от йоркширска порода, той е готов за психиатъра. Дълго време се преструваше, че няма нищо против животното. Мислеше си, че ако не се противи, Бет постепенно ще загуби интереса си към Прешъс и ще насочи предпочитанията си към някой по-достоен обект. Стратегията му обаче се оказа неуспешна — явно, когато Бет заобичаше нещо или някого, чувствата й оставаха непокътнати.

Всъщност Коул не се тревожеше за Бет или домашната й свиня, а за Тиби. Държането й бе по-променливо и непредсказуемо дори и от капризите на времето. Не знаеше изобщо как да подходи към нея. Отиде в кухнята и сподели опасенията си с Ефи, но тя бе не по-малко объркана от него.

— И аз не знам, Коул. Какво ще кажеш да изпробваме нещо от „Народния лечител“ на мама?

— Какви ги приказваш, жено! Да не искаш да стана убиец на собственото си дете? Тази проклета книга трябва да се изгори веднага! Ти чела ли си я?

— Не съм. Какво толкова лошо пише в нея?

— Цялата е пълна с тъпи суеверия. Какво ще кажеш например при болки в ушите да ти излеят в ухото мазнина от пържен лук?

— Каква гадост!

— О, това далеч не е всичко. Препоръчва се да си увиеш мръсен чорап около врата, за да не пипнеш ангина. Ечемикът на окото, например, изчезва от само себе си, стига да го потъркаш с опашка от черна котка, а в случай на лещенка, например, трябва да направиш така, щото над главата на болния на всяка цена да прехвръкне петле. Сега ясно ли ти е що за книга е?

— Ти се радвай, че мама все още не е изпробвала нито един от илачите си.

— Всичко е въпрос на време — изръмжа Коул, напускайки кухнята. — Да знаеш, че скоро и това ще стане.

Отправи се обратно към стаята на Ник, поспря се на вратата и започна да наблюдава дъщеря си. На пръв поглед не се бе променило нищо. Във въздуха обаче тегнеше някакво напрежение. Дори от разстояние личеше, че двамата с Ник са се спречкали, тъй като Тиби се бе изправила пред леглото на Ник с ръце, подпрени на кръста. Тази стойка му бе позната. Знаеше и какво ще последва — Тиби щеше да затропа с крак по пода. Тя сякаш долови мислите му, защото начаса заблъска с крак по пода. По лицето й не се четеше нищо друго, освен гняв. Коул хвърли поглед и към Ник, той като че ли също не бе запазил привичното си хладнокръвие и гневът му видимо растеше с всяка изминала секунда. Първоначално Коул реши, че става въпрос за някакви незначителни неща, тъй като от опит знаеше, че по правило човек с нараняванията на Никълъс ръмжи и се чумери, и то с право. А пък жените, кой знае защо, умираха да спретнат някое скандалче. Запита се дали да не предупреди Ник за надвисналата опасност. Пак от личен опит му бе известно, че в спор една жена никога не се отказва от мнението си.

Двамата бяха толкова унесени в разпрата си, че не обръщаха внимание нито на Бет, нито пък на Коул. По тази причина той успя бързо да разбере за какво става реч. Фактът, че са се наежили един срещу друг като котараци през март, не го смути ни най-малко. Познаваше твърде добре дъщеря си, за да се усъмни дори за момент в нейната победа. В края на краищата беше ли тя щерка на Ефи или не? Съчувстваше на Ник, но трябваше все пак да си тръгне. Не успееше ли Тиби да му види сметката, това със сигурност щяха да сторят Бет и смешната й свиня. Коул притвори тихичко вратата и насочи вниманието си към предстоящите точки от дневния ред. Започна дори да си свирука някаква популярна мелодийка, като не пропусна да изкаже и някои съображения относно времето.

— Струва ми се, че ще завали, татко — обади се Майри и го изгледа подозрително.

— Кой казва, че дъждът е лошо нещо? — промърмори той и продължи да си свирука.

От много време вече Майри не се чудеше на неговите странности. Затова само повдигна рамене, заподскача по коридора и отвори вратата, която баща й току-що бе затворил.

Първо Майри съзря сестра си, а след това и свинята под леглото на Никълъс Макинън. Ситуацията бе повече от ясна — под леглото Прешъс се държеше като разбойник, хванат на тясно, Бет пък й говореше нещо с умолителен глас, а Тиби, окончателно изгубила търпение, заобиколи леглото, пипна Прешъс за опашката и я издърпа въпреки шумните й протести. Видяното бе много интересно, но не можеше да изненада Майри с нищо.

Какво да се чуди, след като с очите си бе видяла Тиби да излива цяло стомна бира върху главата на най-големия градски побойник. Вярно, че не разбираше какво става, но изненадана не беше. И все пак свинята допреди малко беше под леглото. Как ли се е озовала там? Тя погледна към сестра си.

— Ти да не би…

— Да! — викна сърдито Тиби, която съвсем не можеше да си спомни за кой дявол домъкна тази свиня в стаята на Ник. Единственото, което помнеше, бе, че някога, много отдавна, тази идея й се бе сторила великолепна. Заоглежда се сконфузено и се запита защо винаги става жертва едновременно на голямата си решителност и на липсата на предвидливост. Дощя й се да заприлича поне малко на Майри — постоянно скрита зад тънка, но непрозрачна пелена.

Тиби се огледа наоколо. Всички я бяха зяпнали, без Прешъс, разбира се. Лоша работа, помисли си тя. Забеляза, че Прешъс крои нещо и не се учуди — животното се канеше да си отмъсти. Ако някой случайно не знае — реши ли една свиня, че й е нанесена обида, тя винаги замисля най-различни безобразия и ответни действия. Защото под слънцето не е имало, няма, няма и да има по-злопаметно създание от свинята.

— Не стой така, ами ела да хванем по-бързо добичето — подкани Тиби сестра си. Майри се включи в преследването, а Ник пък трябваше да признае пред себе си, че настроението му се е повишило. Накрая трите все пак успяха да сгащят животното. Отдавна не беше се смял така. Единствената неприятност беше, че от смеха го заболя цялото тяло. Когато обаче Бет се приближи до него, влачейки Прешъс зад себе си, той забрави болките.

— Кажи, не е ли възхитителна? — попита детето, сочейки към животното.

Ник се съгласи охотно с нея, че по-възхитителна свиня от Прешъс още не се е раждала на този свят. Майри пое връвта на Прешъс и се обърна към Бет:

— Ела, Бет. Остави господин Макинън да си почине.

Бет се покачи на стола до леглото, наведе се и млясна влажна целувка на бузата му.

— Добре! — каза тя доволно. — Сега ще се почувстваш по-добре!

В следващия миг и двете с Майри изчезнаха през вратата. До този момент Бет никога не беше се сближавала с някого толкова бързо, както това стана с Ник, мислеше си Тиби. Пък и някак не й беше в характера да раздава наляво-надясно целувки — в това отношение приличаше на нея. Когато се обърна отново към Ник, на лицето й все още бе изписано учудване. Погледите им се срещнаха и никой от двамата не отмести своя. Тиби почувства как се разтреперва и започва да се разтапя. В последно време това й се случваше доста често, особено когато той я гледаше по този начин. Руменина обля лицето й, а сърцето й ускори своя ход. Не можеше да се откъсне от неговото лице, от кобалтовосините му очи, в които се таеше толкова копнеж. Всъщност не само не можеше, но и не искаше.

Безсмислено беше да оспорва факта, че се чувства силно привлечена от този мъж. Той бе като разбойник по пътищата, който очаква в засада чувствата й, докато накрая коленете й не омекнат и кръвта й не заструи по-бързо във вените. Чувствата й, едва-що разбудени на шестнадесетгодишна възраст, а след това и угасени, както се загасва свещ, покълнаха отново като цветни пъпчици и се разраснаха по-буйно и от плевели в дъждовно лято.

— Не се бой от мен, Тиби! Няма да те нараня. Никога!

При тези думи тя трепна, тъй като те долетяха до нея като някакво ехо от миналото. Вгледа се внимателно в мъжа отсреща, който ги изговори този път и забеляза нежния израз на очите му, както и откритото, честно лице.

Тиби въздъхна.

— Страхувам се не от теб, Ник — започна тя тихо. — Боя се от Тиби Бъкенън. Боя се от това, в което се превръщам и което желая, когато съм заедно с теб. Не искам отново да страдам.

— Знам, но кой е казал, че трябва пак да страдаш?

— Прав си, разбира се, — отвърна тя със сподавен глас, — точно в това е проблемът.

Преди Ник да успее да каже каквото и да било, тя се обърна и избяга от стаята. След нея остана единствено уханието й и звукът от отдалечаващи се стъпки в коридора.

В следващите три дни тя не посети Ник. Просто не можеше. Чувстваше се твърде привлечена от него, твърде ранима и затова трябваше да поддържа разстояние помежду им. Необходимо й беше още време, за да обмисли всичко по-детайлно. Но да стои човек настрана от мъж като Ник не бе лесна работа. Далеч от очите, далеч от ума! Каква глупост! Мислите й постоянно кръжаха около него.

Ник вероятно се въртеше и в ума на Бет, тъй като тя започна да го посещава най-редовно и да му носи нарисувани от нея картини или някое изсушено цвете. Един следобед той получи дори и курабийка с формата на човече, приготвено от Бет и Тиби.

— Майка ти добра готвачка ли е?

— Да, но яденето често й прегаря. Баба Грейс каза, че това се случва, защото мисли за най-различни други работи, но мама не ми казва какви са тези други работи.

Ник й се усмихна и понечи да захапе човечето.

— Изяж първо копчетата — посъветва го Бет. — От стафиди са. И докато Ник ядеше копчетата, детето продължи:

— Никога не ям очите, защото са от сладник, а аз мразя сладник.

— Така ли? А аз пък го обичам и затова ще ги изям.

— Ще ти почернее езика.

Ник изяде очите.

— Ето — рече детето, — вземи очите и на моето човече. — Извади малките черни топчици и ги подаде на Ник, който веднага ги напъха в устата си. — А сега си покажи езика — заповяда тя. Изправи се на стола и се наведе над него, за да го разгледа по-добре.

— Да! — отсече тя. — Наистина ти е съвсем черен. Но не се тревожи. Мама каза, че чернилката ще падне.

— А сега е време да си тръгваш, глезанке — обади се Майри, която в този миг влезе в стаята. — Мама те търси навсякъде. Трябва да се изкъпеш.

Същата вечер Тиби изкъпа Бет и я изпрати да спи. След това и тя отиде в банята. Замисли се за Ник. Този човек бе влязъл в живота й и сякаш нямаше никакво намерение да излиза. Какво да стори? Бе объркана и страшно се боеше доброволно да му отстъпи място в сърцето си. Когато водата изстина, все още нямаше отговор на проблема. Само едно нещо знаеше със сигурност — че никога досега след баня кожата й не е била по-мека.

Подсуши се, облече семплата памучна нощница, мушна се в леглото, остана там за миг и отново се изправи на крака. Опита да се намести на стола, но когато и той се оказа неудобен, се изправи до прозореца. Там също не остана дълго. В следващия един час тя се разхождаше непрестанно напред-назад, от стола до прозореца, от прозореца до леглото, от леглото до стола и все така, в същия порядък. На какво се дължеше това безпокойство? Ако не знаеш отговора на този въпрос, значи си дори по-тъпа, отколкото те мислех. Искаше да бъде до Ник. Да ида ли да говоря с него? Би ли го направила наистина? Ще успея ли изобщо да направя нещо? Да се разговаря. Може би Майри не бе единствената в семейството, скрита зад непрозрачна пелена и с глава, изпълнена с хаотични мисли.

Вратата на спалнята се отвори и вътре пристъпи Ефи.

— За Бога! Какво обикаляш като котка? Никога през живота си не съм чувала толкова скърцащи дъски наведнъж.

Тиби бе забравила, че стаята на родителите й бе разположена точно под нейната и че те чуват, разбира се, всичко, което става при нея.

— Какво те мъчи, Тиби? Напоследък си толкова напрегната и нервна. — Ефи се приближи до дъщеря си, без да обръща внимание на мрачното й изражение. — Изглеждаш ми малко бледа. Добре ли се чувстваш?

— Няма ми нищо.

— Не знам, не знам — продължи Ефи. — Дори и на баща ти му е направило впечатление, пък и младият човек долу, как му беше името, Макинън…

Тиби вдигна рязко глава.

— Какво Макинън?

— Ами всеки път, когато му нося подноса, пита за теб. — Ефи си придаде вид, сякаш се замисля дълбоко. — Не ти е сторил нищо, нали?

— Да ми е сторил нещо ли? — Лицето й стана тъмночервено. — Не, разбира се, че не.

— Защо тогава не идеш някой път при него?

— Трябва ли непременно да ходя?

— А защо не?

Тиби вдигна рамене с безразличие.

— Татко каза, че най-страшното вече е отминало. След няколко дни ще може да става.

— Да, но дотогава е прикован към леглото. Денонощно. Пита за теб.

Внезапно Тиби отново си припомни последната им среща. Боже мой, как само я погледна тогава! Не бе в състояние да мисли за нищо друго, само за него. Да изтича в стаята му и да положи глава върху неговите рамене. Въздъхна тежко. Това бе важно основание да страни от него.

 

 

Три дни по-късно, по време на закуска, Коул се обърна към Тиби:

— Направи ми впечатление, че не ти, а Майри и майка ти носят храната на Макинън. Някакви проблеми ли имаш с него?

— Не. Просто имах да върша куп други неща.

— Майка ти ми каза, че Майри ще бъде заета няколко дни. Предполагам, че сега си наред ти да му носиш храната.

Тиби се поколеба.

— Не може ли някой друг да свърши тази работа вместо мен?

— Кого ще предложиш?

Тиби имаше предвид Глейдис, но се сети, че тя замина при сестра си и затова предложи Майри. Обаче Ефи й напомни отново, че Майри ще навестява по-често деветте деца на Декстър, тъй като в момента Коул помага на госпожа Декстър да роди дете номер десет. Що се отнася до баба Грейс, Тиби сама я изключи от сметките, тъй като си спомняше много добре какво направи тя последния път, когато й възложи да изплете чифт чорапи на господин Макинън. Намери я разположена удобно на леглото да плете чорапите направо на крака на Ник.

Прерови паметта си за още някого, когото да предложи, но не й идваше наум никой. Тогава Коул се обади отново:

— Викат ме в Порт Лаваца. По всичко личи, че жълтата треска, която откриха в Галвестън, се разпространява насам. Не знам колко време ще остана. Налага се да поемеш клиниката, докато ме няма. А заедно с нея, разбира се, и Макинън.

Тиби скочи внезапно от мястото си, също като стария Харм Брустър, когато се събудил в леглото на госпожа Прайс и съзрял господин Прайс да се цели в него с пушка.

— Жълта треска?

— Да! Не знам колко ще се забавя. Можеш обаче да занесеш още сега закуската на Макинън. И го накарай да я изяде!

Тиби вървеше бавно към стаята на Ник и мислеше за баща си. Жълтата треска бе опасна болест, а Коул работеше много и се преуморяваше. Дори самото пътуване щеше да го затрудни много. Когато срещу нея се появи вратата към стаята на Ник, изведнъж й се дощя да закърши ръце от отчаяние, но уви, те държаха подноса със закуската. Направо се тресеше от нерви. Най-много от всичко на света искаше да прекара следобеда с него, но се чувстваше непохватна и свенлива като малка ученичка. Най-накрая стигна до извода, че един разговор със самата себе си представлява твърде жалък заместител на кършенето на ръце.

Тиби спря пред вратата, опря подноса на бедрата си, изпъна рамене, пое дълбоко въздух и отвори вратата.

Ник чу проскърцването и отвори бавно едното си око — към него се приближаваше прекрасен ангел. Само че точно този ангел разбуди гнева му, тъй като в последните дни демонстративно го отбягваше. Не смееше веднага да я заговори — можеше да каже неща, които всъщност трябваше да премълчи. Притвори бързо очи. Можеше да наблюдава само очертанията на тялото й, и то замъглено.

Тиби постави подноса на масата и го погледна. Гръдта му бе разголена, а контузиите рани заздравели. Останалото бе гладка, опалена от слънцето кожа. Завивката му се бе смъкнала застрашително и тя посегна да я вдигне. Усети се своевременно и се спря. Седна на стола, без да отмества поглед от лицето му. Боже мили, колко хубав бе този дявол! Би го събудила, но не искаше да действа направо. Започна да влачи стола по пода, но неговото лице не трепна. След това тя се прокашля, но той пак не отвори очи. Закашля се сериозно, но Ник продължи да спи. Погледът й стана отнесен, а той с усилие сподави усмивката си. Интересно, какво ли още щеше да предприеме Тиби?

Тя отново впери поглед в него и въздъхна още веднъж.

— Е добре, нека е така, все едно — шепнеше момичето. — Така, както се чувствам, мисля, че няма да успея и за момент да се справя с теб.

Ник продължаваше да спи и топлина заля тялото му.

— Защо направи това с мен? Преди да се появиш, всичко вървеше толкова добре. — Тръсна глава. — Не мога — промълви тя и се изправи. — Искам, но не мога. — Скочи на крака и избяга от стаята.

Ник отвори едното си око и й се усмихна лъчезарно.

— Можеш, скъпа, можеш — прошепна той.