Илейн Хофман
Ангел в мрамора (7)

Глава шеста

Тиби не си спомняше точно кому принадлежат тези думи, на преподобния Улридж или на Сервантес: „Човек се заблуждава, очарова, а Господ го разочарова.“

Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че тази сентенция е творение на Сервантес. Това не бяха думи, които биха излезли от устата на благочестивото преподобие.

— Какво излиза? Аз се моля за някакъв знак и получавам какво? Откровението, че дядо Господ има чувство за хумор.

Първото нещо, което Тиби си спомни на следващата сутрин, бе съкровената й молитва от предната вечер. Скочи веднага от леглото и се завтече към прозореца. Погледна навън и видя слънцето.

Сиянието на слънцето! Може би това е добрият знак.

Но внезапно слънцето се скри зад облак.

Видя, че Бет си играе със свинята Прешъс.

Детски смях! Това е добър знак.

Но Бет се спъна, падна на земята и се затича с плач към къщи.

Тиби отвори прозореца. Беше прекрасен топъл пролетен ден — твърде хубав за началото на март.

Денят беше многообещаващ. Може би и това бе добър знак.

В този миг съзря Никълъс Макинън, който идваше по пътя към къщата. Е, това вече не бе добър знак.

Отправи питащ поглед към небето. Нали това не е твое дело?… Или ти все пак…?

Слънцето се подаде иззад облака.

Тиби скри лице в ръцете си.

— Не този знак — прошепна тя. — Всичко друго, само не това. Но когато погледна отново през прозореца, Никълъс Макинън беше все още на пътя и се приближаваше към къщата. Той се усмихваше глуповато, а зад гърба му бе слънцето.

Не е лесна работа да пренебрегваш ролята на Всевишния, след като може да нанася толкова премерени удари.

Тиби се дръпна от прозореца с въздишка на отчаяние, съблече нощницата си през глава и я запокити върху неоправеното легло. Все още можеше да се спаси от него, стига да побърза малко. Облече набързо някаква рокля, мина с гребена през косата си и я сплете. Излезе от стаята и се завтече надолу по стълбите.

Не, не биваше да се заблуждава.

Как можа изобщо да си помисли, че ще успее да се измъкне незабелязано от дома? Тъкмо тя, Тиби Бъкенън. Същата тази Тиби Бъкенън, на която никога нищо не се разминаваше безнаказано?

И по чия вина стана така, че я спипаха? Този път честта се падна на Прешъс. И на кого хрумна изобщо брилянтната идея да кръсти проклетата свиня на Бет именно Прешъс? Точно Прешъс я предаде, и то по един безкрайно неизискан начин.

Свинското квичене е нещо, което само по себе си опъва човешките нерви. Само че то не само дразни, а и пронизва слуха ти. Само за тези, които не са имали това удоволствие: Просто няма начин да не забележиш присъствието на квичаща свиня. Тя буквално изврещява с естествената си потребност от прояви на внимание. Този пронизителен звук, който разкъса иначе тъй тихата и мирна утрин, бе в състояние да засрами дори и онази с косата.

— Какво, за Бога, търси това животно в къщата? — изрева Коул, втурвайки се като градоносен облак от кухнята.

— Ами че тя, свинята, постоянно си стои у дома — поясни Ефи невъзмутимо и последва Коул, бършейки ръце в престилката си.

— Не и когато съм си у дома!

— О да, само че ти я забелязваш само когато нададе вой — отсече Ефи.

— Кой, аз да не съм забелязвал този звяр? Възможно ли е изобщо двестакилограмова свиня, пребиваваща в дома ни, да убегне от нечие внимание?

— И на мен не ми се вярва — съгласи се Ефи. — Но ми се струва, че днес ти я забеляза само защото подгони с квичене Тиби.

Коул погледна въпросително към Тиби.

— Какво направи, че свинята да вдигне такава гюрултия?

— Не знам — отвърна Тиби.

— А аз знам — намеси се Бет. — Мама слезе по задното стълбище, но Прешъс я забеляза точно когато искаше да се измъкне през вратата. Нашата свиня не обича да я оставят самичка.

— А ти откъде знаеш, че мама е искала да излезе от къщи — попита Ефи.

— Ами защото тичаше на пръсти надолу по стълбите и… държеше обувките си в ръце.

Коул все още гледаше втренчено Тиби.

— Какво означава това?

— Не е никак изключено да е замесена и моята особа — прозвуча плътен глас зад тях.

Като по даден знак всички се обърнаха към вратата и видяха баба Грейс да въвежда Никълъс Макинън в предверието.

— Виждате ли — рече тя на висок глас и посочи към Тиби, — нали ви казах, че е тук.

Цялото семейство се загледа в Никълъс Макинън. Той носеше кафяви кожени панталони — твърде впити в тялото, според Тиби — и тъмносиньо сако. Шапката си държеше небрежно в ръка. В момента представляваше пълната противоположност на баба Грейс, която стоеше от лявата му страна с ръка върху дръжката на вратата. Бабата бе станала сигурно късно от сън, тъй като бе все още по нощница. Върху белите й къдрици се мъдреше нощна шапчица.

Той пък какво търси тук?

Не бе възможно да дойде след всичко, което е научил в града. Тиби се загледа в баба си. Белият кок, който предишната вечер все още бе върху главата й, днес се поклащаше над ухото. Тиби се облегна на стената и скръсти ръце.

— Бабо — започна тя с раздразнение в гласа, — защо отваряш вратата, без да ни кажеш?

Бабата обаче не беше човек, който си хаби думите на вятъра и затова отвърна направо, просто и ясно:

— Защото той почука!

При тези думи Тиби прехапа устни, а Ник замалко не се задуши от напиращия в него смях. Погледна почти любовно бабата, която стоеше до него не по-голяма от палеца му и която въпреки възрастта си притежаваше бойкостта и ясната мисъл на млада жена. За момент си помисли какво ли би станало, ако тя бе още млада. В момента старицата водеше битка с останалата част на семейството. Нямаше да се учуди много, ако точно тя удържеше победата.

— Сили небесни, би трябвало да знаеш колко е безсмислено да зададеш на мама разумен въпрос — намеси се Коул.

— Коул, не казвай, моля те, такива неща пред външни хора. Поставяш мама в неудобно положение — протестира Ефи.

Ако в Коул бе настъпило някакво объркване, то изобщо не пролича.

— Кой, тя ли ще изпадне в неудобство? Мама? Как ли пък не! Човек, който отива на черква да се причести и пред очите на всички изпива виното от потира, връчва го обратно, изтрива уста и обявява на всеослушание, че й било много вкусно и би пийнала още едно, този човек ли ще се притесни от нещо? Никога!

— О, тя само е забравила къде се намира, Коул, нищо повече. Да знаеш, че един ден и теб те чака същото.

— Ако и с мен се случи същото, ще те помоля за една услуга — продължи той. — Заключи ме някъде! Застреляй ме! И не позволявай да се нахвърлям върху порядъчните хора в помътеното си съзнание.

Никълъс се заоглежда неспокойно. През живота си не бе срещал такова семейство. Погледът му се спря на доктор Коул Бъкенън, висок, силен мъж, с плешивина и венец посивели коси около нея. Раздразнението, изписано на лицето му, никак не се съвместяваше с топлите, добри очи. Погледът му се премести на Ефи Бъкенън — младолика жена с фигура на девойка, в чиито черни коси само тук-там проблясваха сребристи нишки. Не можеше да повярва, че тази жена има дъщеря на годините на Тиби. В своите безутешни старомомински одежди Тиби изглеждаше прекалено мрачна и сериозна.

Сърцето му обаче принадлежеше вече на баба Грейс. В нейно лице виждаше не старата жена, отдавна преминала добрите си години. Загърната отвсякъде с километри черна коприна, с накривената нощна шапчица и бяла коса, стърчаща във всички посоки, тя въплъщаваше вечния мъдрец Мерилин, извършващ поредното си магическо тайнство.

Баба Грейс, забелязала, че всички погледи са обърнати към нея, се обади:

— Какво ме зяпате така? Нещо лошо ли съм направила?

Отвърна й мощен възглас:

— Да-а!

— Не бива да отваряш вратата в такъв вид — каза Коул.

— Трябва първо да ме питаш, когато казваш на хората, че съм си у дома — добави Тиби.

— По-добре е икономката да отваря вратата — не остана назад и Ефи. — Това така и така спада към задълженията й.

— Не разбирам коя е тук икономката?

— Всемогъщи Боже! — простена Коул. — Та това е жената, която от три години ти поднася закуската в твоята стая.

— Аз откъде да знам, че Гладис ни е икономка. Никой не ми казва какво става — заоплаква се отново Баба. — Чувам от вас само жалби, друго не правите.

— Ти никакви жалби не можеш да чуеш — обади се отново Коул. — Защото си глуха.

— Глупости! — отсече баба и се огледа с премрежен поглед. — Отивам отново да си легна. — Отправи се към стълбите, но на първото стъпало се спря, обърна се и изгледа Ник с присвити очи. — На ваше място бих избрала друго място за визитата си. Тези хора тук се държат така, сякаш някой ги е повел на заколение. — Обърна гръб и замърмори под нос: — Никой нищо не ми казва. Не разбирам как могат изобщо да очакват от мен, че знам нещо, след като никой не е дошъл да ми каже. Всеки ми дава акъл — „Това прави! Онова не прави! Не трябваше така, а иначе.“ — При тези думи направи пренебрежителен жест с ръка. — Деца — извика тя сякаш изричаше проклятие. — Хайде стига! — Гласът й се извиси. — „Благословена със сонм дечица“, нали така се казва? Глупости на търкалета! — Старата жена разтърси глава. — Да, да, Грейс — закима тя. — Голяма грешка направи ти. Трябваше да си останеш девственица.

Смехът на Ник изпълни цялата къща.

— Имам работа — обади се внезапно Коул. — Ако искате да слушам още оплаквания, трябва да ми платите. В кабинета си по цял ден друго не чувам, само оплаквания. И то такива, на които мога да помогна някак.

— Божичко! — възкликна Ефи и си намести дантелената якичка. — Струва ми се, че долавям миризмата на прегорели курабийки… — Обърна се на токовете си и изчезна през вратата на кухнята. Тиби и Ник останаха сами. Тиби се чувстваше изключително неудобно и търсеше панически подходящите думи, за да изчезне и тя, но опитът й се увенча с неуспех.

— По всички личи, че останахме само двамата — обади се Ник.

Тиби пое дълбоко дъх и сви ръце в юмруци.

— А защо пък не? Баба ще си подремне, татко си има своите пациенти, а мама ще се вайка над прегорелите курабийки. Аз обаче, извадих луд късмет, защото си имам вас! — Изгледа го подчертано студено и изрече равнодушно:

— Предпочитам прегорелите курабийки.

Денят бе отвратително топъл, баща й нервен, на майка й изгоряха курабийките, баба пак нещо не беше на себе си и като капак на всичко отнякъде изниква и този дявол.

— Може ли да седнем някъде и да поговорим? — попита той.

Тя се обърна бързо и нетърпеливо и го заведе в дневната.

— Можем да поприказваме тук — отвърна тя хладно, докато придърпваше завесите на прозореца, — макар че аз лично нямам какво да кажа.

Без всякакво забавяне Никълъс произнесе с овладян и ясен глас:

— Аз обаче имам какво да кажа, майчице.

Значи той знае вече всичко. Тя се досещаше, разбира се, че е научил истината. Сега обаче всичко приключваше окончателно и придобиваше застрашителни измерения — да стои тук насаме с него, знаейки със сигурност, че той знае.

Думите му я пронизаха като остър меч. Майчице… майчице… майчице…

Гласът му кънтеше в главата и буквално я задушаваше като горещ, вонящ дим. Тиби се хвана по-здраво за завесите, за да не се строполи на пода, през тялото й премина ледена тръпка. Вцепени се. Не бе в състояние да издаде нито звук. Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи върху мислите си.

Някъде много далеч тиктакаше кухненският часовник — сякаш не се бе случило нищо особено. След това от кухнята долетя и гласът на майка й, която се тюхкаше заради курабийките. Отгоре пък ритмично поскърцваше разхлабена дъска — баба й се люлееше на стола си. Някъде навън подковаваха кон, а Прешъс квичеше пронизително. Покрай нея продължаваха да витаят обичайните домашни шумове, надживели мъчителните слова, произнесени току-що. Единствено тя усещаше на свой гръб тяхната разрушителна сила. От завесите идваше противна миризма на прах и старост, която я задушаваше.

Стори й се, че долавя смътното ехо на глас от миналото, който зазвуча отново — гласът на майка й в онази ужасяваща нощ, когато призна на родителите си, че е бременна и Ерик я е изоставил.

— Може би е най-добре да се подслониш при роднини и да се представяш за вдовица. Бог ми е свидетел, че не искам да ни напускаш, но понякога хората са тъй жестоки. Не бих понесла да ти се подиграват и да те отхвърлят от себе си, Тиби. Докато си в Индианола, за теб няма да има друг живот. Хората никога нищо не забравят. Миналото винаги ще бъде до теб, постоянно ще те преследва като зло привидение. Трябва да предприемеш нещо — в полза на вас двамата, на теб и детето.

Тя обаче остана. Изправи се храбро срещу обвинителите си, пое върху си техния сарказъм и продължи да живее ръка за ръка с отрицанието им. Баба Грейс бе тази, която й вдъхна смелост да заработи в клиниката на баща си. Пак тя й казваше, че злочестината може както да те унищожи, така и да те направи по-силен и че единствено от нея зависи кое от двете ще надделее.

— Когато видим страданието и болката на другите, това ни помага да забравим собственото страдание и собствената болка — й каза тогава баба й. — Хората няма да забравят, но ще простят. — Старата жена се оказа напълно права.

В онзи страшен ден Тиби даде обет, който изпълняваше строго, без да се поколебае нито за миг. Не ще позволя друг мъж да стори същото с мен още веднъж.

Никога вече нямаше да се влюбва, никога нямаше да позволи да я залъгват с красиви слова или да се доверява на няколко откраднати милувки. Никога вече нямаше да допусне мъж до себе си, който да отслаби решимостта й и да я накара да забрави. Щеше да помни до последен дъх. Щеше да покаже на всички какво значи воля и решителност — на тези, които просто я критикуваха или упрекваха, но най-вече на хората, които я ругаеха при всеки удобен случай и придърпваха дрехите си, колчем минеше покрай тях, сякаш за да не прихванат зараза. Не й бе нужно много време, за да разбере, че човек най-лесно избягва обвиненията, когато се държи тихо, сдържано и колкото се може по-незабележимо, когато води сив и благопристоен живот. Затова се и оттегли от светския шум. Оставаше учтива, дори когато я нападаха със зли слова, а наложеше ли се да иде в града, се държеше възпитано и с подчертано достойнство.

Дори и в този момент помнеше всичко съвсем ясно — предателството, упреците, отхвърлянето, страданието, както и бавния, мъчителен възход към уважението на хората. Веднъж вече бе минала по този път и оживя. Вдигна гордо глава и опъна рамене. Бе преодоляла страданието, овладя го и успя да почерпи сила от него.

От цялото й същество струеше напрежение, когато отвори очи и впи решителен поглед в лицето на Никълъс Макинън.

Ник не можеше да откъсне очи от Тиби. Бе толкова хубава, смела, самоуверена. Безцветната и грозна рокля не можеше да скрие стройната й фигура, неподправената хубост, грациозните движения. Слънчевите лъчи сътвориха златист ореол около нея и под искрящата коса, събрана на кок, се открояваше тънка, бяла шия. За него в този момент тя бе въплъщение на очарование, самообладание и упование в собствените сили. И все пак в очите й, в чудните й златисти очи той съзря загриженост. Но това, което го накара почти да коленичи пред нея, бе болката в тях, неотшумялото страдание.

Лицето на Ник придоби замислен вид. Тиби сигурно си мислеше, че той е стреснат и отвратен. За по-малко от секунда би могъл да я успокои, но имаше и нещо друго в държането й. На лицето й не бе изписана никаква потиснатост. Нещо повече, изражението й бе овладяно, резервирано и снизходително. Но страданието може да се скрие толкова дълбоко, че изобщо да не проличи на повърхността. Спомни си как някога майка му казваше: „Чрез устните, човек лъже или заблуждава, но очите никога не лъжат.“

Погледна я направо в очите и се прокле за думите, които изрече.

Откритието му, че Тиби има дете, я постави в съвсем нова светлина. Така и простата рисунка оживява, ако й прибавиш само няколко цветни петна. Прозрението му бе толкова внезапно, че чак го замая. Толкова много неща ставаха ясни. Тя беше майка, и то не каква да е, а на незаконородено дете. Всичко, което бе преживяла — а това бяха неща, които той безспорно не познаваше — със сигурност я беше променило. Внезапно намираха обяснение презрителното отношение, враждебността, отказите й, желанието да няма нищо общо с него. Да, вярно е казано: парен каша духа.

Този извод се стовари върху него с такава сила, че щеше да се задуши. Значи веселото, обичливо младо момиче се е превърнало в предпазлива жена, която е длъжна да се защитава сама. Господи Боже! Как му се искаше само да я познава от по-рано. Сви гневно юмруци. Би могъл с голи ръце да очисти мошеника, който й бе сторил това зло.

Ник въздъхна — и при него имаше промяна. В първия момент, когато разбра, че тя има дете, страстта му отстъпи на гнева. Сега този гняв бе заменен от разбиране, внимание и загриженост. Отговорите й на някои негови въпроси щяха да му позволят да проникне в душата й и да я разбере.

— Защо не ми разкажете нещо повече за всичко това?

— Не — отвърна тя с пламнали страни. — В никакъв случай.

Малко по-рано тя забеляза, че чертите му омекнаха, но това далеч не беше достатъчно, за да му се довери. Дори и благият му тон не можеше да я успокои. Веднъж вече се поддаде на нечии нежни погледи и мили слова. Тиби усети, че е решен на всичко, само и само да разговаря с нея, тя знаеше от собствен опит, че този човек няма никакво чувство за срам. Достатъчен бе само случаят с поилото на конете, когато той привлече вниманието на целия град върху нея и за втори път я превърна в централна тема за разговори. А нали през последните пет години водеше този тих и затворен живот тъкмо за да избяга от общественото внимание?

Минаха няколко минути, а Ник не продумваше нито дума.

— Нямам много време, господин Макинън. Имаме много случаи на дифтерит и в клиниката се нуждаят от мен. Ако ще ми казвате нещо, говорете. Но искам да ви предупредя — всичко, което смятате да ми кажете, вече съм го чувала.

— Сигурно сте права, но работата е там, че аз не съм го чул.

— В Индианола има куп хора, които най-охотно ще ви осведомят, и то с най-големи подробности.

— Изобщо не искам да чуя нещата, от който и да е, важно е да ги чуя от вас.

Струваше му се по-загадъчна от всякога. Готов бе на всичко — да пусне резетата, да заключи семейството, да я заплаши с гладна смърт дори, само и само да чуе историята й.

Тя въздъхна и се отдалечи от прозореца. Полите й прошумоляха край него. Отиде до дивана, обърна се и закърши ръце.

— Просто не ви разбирам. Казахте, че сте дошли да строите кораб. Добре, постройте го този кораб най-сетне и ме оставете на мира. Мисля, че бях съвсем ясна — не искам да имам нищо общо с вас. Компанията ви, проявите на внимание, приятелството ви не са ми по вкуса. Не мога да разбера защо продължавате да упорствате?

— Защото искам нещо от вас. Защото не вярвам, че чак пък толкова не ви харесвам, както искате да ми внушите. Защото съм дошъл тук да науча отговорите на няколко въпроса и няма да си тръгна, преди това да стане. — Отиде до вратата и я заключи. — Вие, сладка моя Тиби, също няма да излезете оттук, докато не получа тези отговори.

Той се облегна на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. Тиби почувства как бузите й пламват от обхваналото я раздразнение.

— Как си позволявате да ме заключвате тук насаме с вас?

— Ей на, осмелявам се — отвърна той и се усмихна самоуверено.

Тиби Ан, трябва да се направи нещо. Този мъж е като лепка. Защо упорства толкова? Докога ли ще мога да се съпротивлявам?

Погледът й се плъзна по лицето му и стройното, тънко тяло. Почувства, че шансовете й да се пребори със съблазънта силно намаляват. Стаята сякаш започна да се смалява. Той бе тъй близо до нея — мъж и жена, заключени в една стая. Мъчителят й стоеше пред нея и от цялото му същество струеше очарование и мъжественост. Беше по-хубав, по-висок, по-силен и по-решителен от всички останали, които се опитваха да се сближат с нея, но бяха претърпели неуспех. Този човек излъчваше сдържана сила, естествено мъжко превъзходство и направо осезаема чувственост. Вярно, че бе родила дете, но въпреки всичко опитът й не стигаше, за да се пребори успешно с човек, разполагащ с такива оръжия. Устата й пресъхна, а сърцето се разтупка бясно, сякаш за да й напомни, че и него го има на този свят. Чувстваше се затворена в крепост, обградена отвсякъде с неприятели, безпомощна, лишена от всякакви оръжия. По тялото й премина някаква странна остра тръпка, която проникна дълбоко в нея. Обзе я панически страх.

Може би затова сграбчи най-хубавия калаен свещник на майка си и го размаха бойко във въздуха.

— Предупреждавам ви, отворете вратата, и то незабавно!

— И какво ще стане, ако не я отворя?

Тя отново размаха свещника.

— Ако не я отворите, ще ви ударя.

Той само се усмихна добродушно, а коленете й омекнаха.

— Откога ви чакам да предприемете най-сетне активни действия.

Пулсът й буквално побесня. Раздразнението й нарастваше.

— Мислите значи, че няма да го хвърля по вас, така ли?

— О, не се и съмнявам, че ще поискате да ме замеряте с това нещо. Винаги съм подозирал, че в косата ви се прокрадва червеникав шотландски нюанс. Работата е там обаче, че е напълно безполезно да хвърляте. Със сигурност няма да ме улучите и ще оставите грозни драскотини по красивия тапет на майка ви. Твърде вероятно е и свещникът да се строши, а майка ви държи много на него, нали? И едва след това, когато всичко вече е приключило, вие ще си дадете сметка, че не на мен сте нанесли удар, а на майка си. — При тези думи той се отблъсна от вратата. — И така, защо не вземете да оставите този глупав свещник, преди да сте сторили нещо, за което после само ще съжалявате.

Пристъпи към нея, а тя понечи да замахне със свещника. На красивото й лице обаче все още бе изписана нерешителност.

Той въздъхна и поклати глава.

— Инат момиче сте, това го разбрахме. — След което се усмихна широко. — Бих предпочел наистина да метнете този предмет по мен. Защото като видите после какво беля сте направили, неминуемо ще ви обземе съжаление. А това значи, че ще се разплачете и аз, какъвто съм си мекосърдечен — да знаете, че не мога да гледам спокойно жена да плаче — ще трябва да ви прегърна, за да се утешите. — После сниши глас и тембърът му по-дрезгав. — И то по единствения начин, който познавам.

Тя много добре си представяше какво би могло да се случи. От уплаха очите й се разшириха. Увереността й изчезна. Отпусна ръка и постави майчиния свещник обратно на масата. Единственото, което напомняше на предишната ситуация, бе усещането за безизходност. То дори нарастваше.

Едно нещо трябваше да й се признае — бе добър противник. Прииска му се да се извика високо, че държането й му доставя истинско удоволствие. Не знаеше откъде черпи тя този безграничен кураж и огромните съпротивителни сили. Жената срещу него бе жизнена и темпераментна, би се обзаложил на една празнична гощавка, че и в леглото е страхотна. Малкият безцветен женски паун се оказа борец. Не бяха много жените, които можеха да преминат през такова горнило и да излязат от мъката като победители. Възхищаваше се искрено от нея. Досещаше се за усилията и издържливостта, които са били потребни на едно толкова младо момиче, за да преодолее всякакви препятствия и съпротива и да се завърне уважавана в обществото. Страстта му към тази жена бе тъй властна, че понякога не можеше да заспи по цели нощи. Трябваше обаче да я сдържа, защото имаше опасност да проиграе шансовете си, които и бездруго не бяха твърде големи. Всъщност той дори не знаеше какво точно да направи. Оприличаваше себе си на нерешителен глупак, който не знае дали да настъпва, или да се оттегли от полесражението.

Тя тъкмо се канеше да го атакува с поредната хладна забележка, когато внезапно осъзна настъпилата в него промяна.

Пред нея в момента стоеше друг човек. Той все още носеше плътно прилепналите панталони и синьото сако, имаше все същите красиви черти и сини очи, но стойката, думите, поведението и дори очите му бяха станали други.

Познаваше себе си — обидите, упреците и обвиненията не можеха да я засегнат дълбоко. Боеше се всъщност от другото, от неговото търпение, проявеното разбиране, от властната кротост, която излъчваше. Защото точно тези му черти можеха да доведат до падението й. Този мъж си служеше с нежността като с двуостър меч. Дори и в този миг тя усещаше как той, без да предприеме каквото и да било, постепенно омаломощава решимостта й.

И двамата бяха прекрачили вече някаква невидима граница и се намираха на територия, която й бе чужда. Нито един мъж досега не бе успявал дотолкова да я изкара от равновесие. При тази мисъл тя замръзна на място и продължи да стои неподвижна, дори когато той тръгна към нея. Познаваше този самоуверен израз, знаеше също, че съвсем скоро ще го замени изражението на собственическа гордост — бе го виждала често в очите на Ерик.

Знаеше също и какво ще последва. По тялото й се разля особена топлина и същевременно потрепери. Сякаш разбирайки какво става с нея, той вдигна бавно ръка и плъзна пръсти по цялата й ръка, от рамото до връхчетата на пръстите й. После взе дланта й, повдигна я до устните си и я целуна. Отлепи бързо устни, но ръката й не изпусна.

Тиби преглътна с усилие и зачака какво ще последва.

— Отсега нататък с вас ще играем друга игра. Това ви е ясно, нали?

Тя успя само да кимне и издърпа ръката си. Топлата му длан хвана брадичката й и изви главата й назад, докато накрая се принуди да го погледне в очите. По тялото й отново пропълзя студена тръпка.

— В тази игра и двамата ще залагаме всичко.

Дори и животът й да зависеше от това, тя пак не би могла да намери думите, с които да отвърне на предизвикателството му. И все пак не можеше да признае, че е победена, и то след като бе постигнала толкова много.

Той се усмихна самоуверено при мисълта, че най-сетне я държи в прегръдките си.

Тиби трепна и с последните остатъци от решителност започна да се съпротивлява. Не биваше за втори път да се предава тъй лесно. Нима нищо не бе научила през живота си?

Бе твърдо решена да се противопостави на Никълъс Макинън, но той бе безмилостен като никога — тази жена трябваше да бъде негова.

За щастие весел детски смях и пронизително свинско квичене огласиха тишината. Тиби погледна през прозореца и съзря Бет да тича в червеното си палтенце, преследвана от квичащата Прешъс.

— Дъщеря ви — каза той.

— Да.

— А… мъжът ви?

Тя скочи към лицето му като съскаща котка и Ник начаса съжали, че попита за нейния „мъж“, а не за бащата на детето.

— Както много добре знаете, нямам мъж. Бет е незаконородена. Само не си въобразявайте, моля, че усилията ви да се изразявате презрително и обидно могат да окажат някакво въздействие върху мен. Тези неща са ми се случвали неведнъж досега. След време човек обръгва. И болката си има граници, знаете. Когато я прекрачиш, преставаш да чувстваш каквото и да било.

— Аз не исках да…

— Много добре знам какво сте искали — прекъсна го тя, стараейки се да потисне треперенето в гласа си. — Всички сте еднакви. Лицемери, всички до един.

— Мисля, че не ме разбрахте правилно.

— О не! Много добре ви разбрах. Минаха вече пет, не, шест години. Ако знам изобщо нещо, то е как точно стават тези неща. Само не си мислете, че сте първият, проявил ловкост. А що се отнася до ругатните по мой адрес — ушите ми са глухи за тях. — Пое дълбоко дъх и се овладя отново. — Вие не сте в състояние да ми кажете нищо повече от това, което вече съм чувала. На този свят няма ругатня, с която да не са ме окалвали поне милион пъти.

Страданието й го развълнува дълбоко. Господи Боже, какво е трябвало да преживее.

— Не съм дошъл тук, за да ви казвам каквото и да било — започна той. — Напротив, дошъл съм да узная някои неща от вас.

— Например какво, сър? — нахвърли се тя върху него. — Какво бихте предпочели да чуете? Някои подробности, може би? Всичките онези малки, гнусни, мръсни неща, нали? Точно като останалите.

— Подробности да, но не и мръсотии…

— Я престанете с тези лъжи, моля ви! Не съм чак такава глупачка. Знам за какво сте дошли тук. Та то е очевидно. Най-малкото, което искате, е да удовлетворите нездравото си любопитство. Гледате ме и все още изпитвате някакви съмнения. Не изглеждам съвсем като някаква мърла или повлекат, нали? Не се обличам като курва. Не работя в Глас Слипър и никой до този момент не ме е виждал с нацапотено лице. Всичко това, предполагам, ви учудва. Живея си тук в любящ семеен кръг. Ходя на църква. Тукашните хора проявяват към мен уважение под някаква форма. Тук нещата някак си не се връзват, си казвате вие, нали така? Тя спря за миг, за да си поеме дъх. Изражението на лицето му показваше, че сякаш иска да отхвърли предположенията й. — Моля ви, не си правете труда да отричате. Знам какви мисли са минавали през главата ви. „Тук сигурно има някаква грешка. Трябва да е била омъжена или сгодена, младият мъж обаче е загинал при трагично стечение на обстоятелствата. Или може би е станала жертва на жестоки и безчовечни родители, които са и забранили да се омъжи за човека, когото обича.“ Трябва да ви кажа, че нито едно от изброените неща не отговаря на истината. Случи се едно-единствено нещо — просто се влюбих. Това бе моето престъпление. Влюбих се в един мъж и повярвах на лъжите му. И когато всичко приключи, когато той получи каквото искаше, просто си отиде. В това няма, разбира се, нищо трагично. Просто направих грешка. В очите на Бог и църквата аз съм съгрешила. Обществото ме осъди. Та нали съм родила незаконно дете! Всичко това вече съм го изстрадала. — Тя се поспря за момент сякаш искаше да събере сили за следващите си думи. — А сега можете вече да ме питате за подробностите, заради които сте дошли.

— Обичате ли го още?

Този въпрос дойде неочаквано за нея и това пролича по изражението на лицето й. Извърна се с въздишка и застана в профил към него. За момент реши да не говори повече, но той нямаше да я остави на мира. Ако отговореше на въпросите му, щеше може би да си тръгне и да я остави на спокойствие.

Тя събра ръце като за молитва, долепи ги замислено до устните и заби палци под брадичката си, след което каза откровено:

— Всъщност не знам. Понякога го мразя толкова много, че ми идва да взема пистолет и ако го срещна изобщо някой ден, да му пръсна черепа. В други моменти пък си задавам въпроса какво ли би станало, ако всичко бе протекло по друг начин и той бе отвърнал на любовта ми. Питала съм се също как ли бих се държала, ако той се завърне.

Това предположение го завари съвсем неподготвен и му трябваше доста време, докато успее да изрече:

— Да, и какво ако се завърне? Какво мислите да правите в такъв случай?

Тя направи неопределен жест с ръце.

— Не знам. — Извърна лице и продължи: — Наистина не знам. Нямам готов отговор. Макар че, Бог ми е свидетел, много пъти съм мислила по този въпрос. Някога го обичах. Когато избяга, щях за малко да умра. Но той е баща на моето дете и поради това между нас съществува неразрушима връзка. Аз износих детето му и заедно с това понесох много страдания. Питам се, едното уравновесява ли другото? Не знам.

Той изпадна почти в транс. Явно тя все още обичаше този мъж. Да имаше как, би хванал лицето й и би изстискал от главата й всякакъв спомен за него. Че го е обичала някога, това все още можеше да разбере. Че е родила дете от друг мъж, и това се понасяше. Непоносима бе единствено мисълта, че обича друг мъж.

Внезапно усети присвиване в стомаха. Нанесоха му удар, който не очакваше. Но в края на краищата той я накара да говори. Важното бе обзелите го чувства да не попречат на намеренията му. Трябваше незабавно да смени темата, тъй като този тип бе заключил сърцето й за него.

Ник пое мъчително въздух и бавно зададе следващия си въпрос:

— Разкажете ми как се чувствахте вие тогава.

— Защо да ви казвам?

— Защото ме засяга. Защото искам да знам. Защото съм любопитен по природа. Защото знам какво сте преживели, но мога да го почувствам истински само ако успея да го видя с вашите очи. По дяволите! Каквито и да са причините — направете това заради мен.

В гласа му имаше толкова страст и отчаяние, че изобщо не й дойде на ум да му откаже.

— Как съм се чувствала ли? Кога как съм се чувствала? Когато ме напусна ли? Или когато разбрах, че ще имам дете от него? Или може би след раждането на Бет?

— Когато той си тръгна, вие знаехте ли, че сте бременна?

— Да.

— А той знаеше ли го?

Тя се разсмя горчиво.

— Естествено. По всяка вероятност точно този факт е ускорил решението му да си иде. Вие не гледате ли на тези неща по същия начин?

— Не, но в момента говорим за друго. После не се ли опитахте да се свържете с него, за да го уведомите за раждането на детето?

— Не. Трябвало ли е да го търся според вас? Той не искаше да има нищо общо с мен. Единствената проява на интерес към детето се състоеше в това да изчезне достатъчно дълго преди раждането му. Защо да иска да узнае нещо за нас?

— А сега? Сега накъде?

— Какво имате предвид с това „накъде“?

— Имам предвид, доколко сте уредили своя живот и този на Бет.

— Сам виждате.

— Искам да кажа, извън вашето собствено семейство?

— Имате предвид Бет и аз да живеем сами?

— Това или например да се омъжите — добави той тихо.

Тя го изгледа с неразбиращ поглед.

— Да се омъжа? Аз? — Гласът й потрепери и тя се изсмя, за да потули този факт. — О, не, от това няма да излезе нищо. Нима не знаете какво мислят по този въпрос мъжете от града? Те може и да не ми го казват направо в очите, защото много добре знаят, че баща ми е единственият лекар тук. А освен това мнозина са ми задължени и лично, понеже и аз съм спасявала човешки живот. Но… отношението, това мислене съществува. Винаги ще има мъже, които се ръководят от мотото: която е била курва, курва си остава.

Той буквално подскочи при споменаването на тази дума.

— Не мисля, че…

— А трябва. Сигурна съм, че ако и вие погледнете на въпроса откъм тази му страна, ще се вразумите най-сетне и ще изчезнете оттук. В края на краищата всички правят така, щом научат истината. А те винаги я научават.

— А аз пък съм убеден, че има страшно много мъже, които биха превъзмогнали факта, че имате дете. Вие сте хубава жена, по-точно, изключително хубава жена. Само заради това мнозина биха поели по този път. Мога да си представя, че междувременно сте имали многобройни предложения.

— Да, разбира се. И както сам се досещате, не след дълго ставаше съвсем ясно що за предложения са това.

— Според мен оценката ви е прибързана. Не мисля, че тук не ви уважават. На мен, например, ми бе нужно страшно много време, за да науча нещичко за вас. Хората, които разпитвах, едва ли не ви прикриваха с телата си. Доколкото мога да съдя, тук наистина изпитват голямо уважение към вас и вашата работа.

— Може и да е така, но за нещастие не това са хората, които търсят моята близост. Вярно е, че медицинските ми умения се радват на уважение, тъй като и аз като баща си имам усет към хорските болки и съм необходима. Именно на това се дължи и „реномето“ ми. Само че този вид „уважение“ не ми носи никаква сигурност.

И тъй като тя искаше непременно да приключи с този разговор и да отпрати любопитния шотландец, реши да го попита направо:

— Любопитството ви удовлетворено ли е вече или има и още нещо, което искате да знаете?

— Е, имах няколко въпроса, на които исках да ми се отговори, но всъщност не съм тук за това.

— А за какво тогава?

— Тук съм заради вас.

— Заради мен ли?

— Само не казвайте, че сте изненадана. Красива жена като вас? Не искаше от него комплименти, тъй като не знаеше как да реагира на тях.

Той отгатна състоянието й и затова добави бързо:

— А ако трябва да бъда съвсем откровен, дошъл съм тук, за да видя още веднъж възхитителната рокля, която носите.

— Сърдечно благодаря.

— Предполагам, че в известен смисъл тя ви подхожда идеално.

Тя вдигна недоумяващо вежди.

— Ами да, тъжна, безутешна и безцветна рокля за един тъжен, безутешен и безцветен живот.

Страните й се зачервиха при тези думи, а очите проблеснаха възмутено.

— Разбирам.

— Не — отвърна той, — не разбирате.

Ник наблюдаваше финото лице и чистите й черти. Не му хрумна по-подходящо определение от „безупречни“, и „чудно хубави“. Очертанията на лицето й бяха направо съвършени, лице, сякаш изваяно от най-благороден и рядък мрамор. Ангел от мрамор — студен, твърд, издялан в камъка. Възможно ли бе да я освободи от него?

Може би това е имал предвид Микеланджело, когато е казал: „Съзрях ангела пленен в мрамора и не престанах да дълбая с длетото, докато не го освободя“? Вероятно и в този случай трябваше да се действа по сходен начин… с постоянни удари да се отслабва защитата й, да се кърти този леден зид, зад който се е скрила, докато я освободи напълно. Внезапно отново си припомни, че е нает да построи бързо кораб за един ексцентрик, който притежава повече пари, отколкото търпение. Трябваше да спазва и определени срокове. А при жените човек никога не знае предварително с какво време разполага или не разполага. Но наблюдавайки я в този момент, той разбираше, че не открие ли път към душата й, цялата му поръчка може да отиде по дяволите. В нея имаше нещо загадъчно, в което той не бе в състояние да проникне. Единственото, което разбираше, бе, че я желае. Замисли се за момент. Желая, дума, която притежаваше за него толкова много значения. Желаеше тази жена още от самото начало, но в течение на времето се оформиха безкрайно много дефиниции на това желание. В началото то се отнасяше само към чисто физическата й привлекателност. Тя бе чудно хубава жена, към която изпитваше силна страст, а той пък беше мъж, свикнал да се наслаждава докрай на женските прелести. По-късно обаче тя го очароваше все повече и повече, за да се стигне до един момент, в който вече желаеше да прекара повече от една нощ с нея в леглото. Стигна до извода, че наистина иска да знае повече за тази тайнствена жена. А след като я срещна на ливадата и поговориха в овощната градина, той откри, че наистина изпитва наслада от общуването с нея и желае да я вижда по-често. А какво да прави отсега нататък?

За момент се замисли. Сексуалното желание беше, разбира се, на преден план, но междувременно то придоби нови измерения. Тя притежаваше толкова качества, които го възхищаваха. Изпитваше към нея нежност, каквато не бе изпитвал към никоя друга жена. Желаеше я страстно, но заедно с това изпитваше и силно, искрено привличане. Харесваше я, възхищаваше се от нея, наслаждаваше се от близостта й и я опознаваше все по-добре. Въпреки че тя се опитваше да го отблъсне от себе си, в нейно присъствие се чувстваше като роза, обляна от слънцето. Нима това бе любов? Внезапно истината се откри пред него. Това, което изпитваше, когато бяха заедно, далеч не можеше да се сравни с острите, болезнени чувства, които пораждаше в него отсъствието й. Вероятно точно в това се състоеше любовта.

Забеляза, че мислите му са се отклонили някъде надалеч и когато я погледна, съзря по лицето й израз на неудоволствие. Вероятно тя долавяше мислите, които минаваха през главата му. Скъпа моя, само да знаеше…

Тиби наистина разбираше какво изпитва той в момента. Това обаче, от което наистина се боеше, бе, че дълбоко в себе си и тя желаеше същото. Думите, които искаше да изрече, се спираха някъде насред път. Не бе в състояние нито да говори, нито дори да мисли. Задиша тежко. През тялото й премина гореща вълна. Главата й се замая и тя отстъпи крачка назад. Успя да се опре на стената точно под репродукцията на картина от Гейнсбъро. Картината малко се изкриви, но тя не забеляза нищо.

В това си състояние тя не разбра, че Ник се е приближил, застанал е непосредствено пред нея и я гледа особено.

— Защо не оставим настрана това лицемерие и цялата глупава съпротива? Едва тогава ще мога наистина сериозно да ви ухажвам, да се боря за вашето благоволение.

Ухажване. Благоволение. Не сексуално желание, нищо вулгарно и унизително. Мили Боже, от колко време никой не я е ухажвал сериозно и не я е гледал по този начин? През тялото й премина приятна тръпка. Ухажване, благоволение. Тя изпита чиста наслада от тези слова. Това ли бяха истинските намерения на този мъж? Когато той се наведе към нея, в главата й нахлу толкова много кръв, че наново се замая. Протегна ръце и се хвана за неговите, за да не падне. Затвори очи с надежда, че замайването ще отмине и когато устните му, топли и нежни, докоснаха бързо нейните, тя не се почувства нито оскърбена, нито посрамена. Просто изпита наслада.

В предверието иззвъня настолният часовник и я върна в реалността. Тя го погледна с разширени очи и се опита да възвърне равновесието и самоувереността си.

— Не биваше да правите това — промълви тя най-накрая, но същевременно чувстваше, че не е успяла да преодолее напълно удивлението си от преживяното.

— Наистина не биваше да го правя — призна той, — но се радвам все пак, че го направих.

— Часовникът…

Той отметна глава назад и в ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

— Часовникът — повтори той. — Това ли е следващата тема, по която ще обменим мнения?

Сега вече и по нейните устни премина усмивка.

— Не, исках само да кажа, че часовникът току-що удари кръгъл час.

Той също се усмихна.

— Чух го. Казват, че часовниците вършат тази работа редовно и на равни интервали.

На мястото на усмивката й се появи изражение на твърда решимост.

— А сега трябва наистина да вървя. В момента имаме много болни, които се нуждаят от лечение. Вчера бяхме заети до осем часа вечерта и въпреки това се наложи да върнем някои пациенти.

Той кимна с разбиране и я последва до вратата. Тиби понечи да я отвори, но неговата ръка легна върху нейната. Тя го погледна обвиняващо. Той забеляза погледа й и усети как трепери цялата, но не си отдръпна ръката. Имаш късмет, ангел мой… Това, което всъщност искам, е да те взема в обятията си и да те целувам, докато и малките ти устенца също като очите ти не забравят къде се намират и какво правят.

— Балът в Деня на независимостта — започна той и се поспря, за да види дали тя ще го прекъсне.

— Не мога да отида с вас.

— Вие приехте поканата в присъствието на половината град. Ако сега започнете да се дърпате, хората ще погледнат с лошо око на държането ви.

— По-добре да не одобрят поведението ми, отколкото аз самата да се чувствам зле. Помислих си, че сте променили решението си, след като…

При тези й думи той направо побесня.

— Нека сега тук, на това място, да се разберем веднъж завинаги. На мен ми е съвършено безразлично дали сте спала с половината мъже на щата Тексас или пък сте напълнили една къща с деца. Аз ви поканих на бал и вие приехте поканата. Няма да допусна да нарушите обещанието си. — Забеляза, че се кани да му отвърне и побърза да я отреже. — Трябва да сте наясно с едно много важно нещо. Аз ви поканих, защото видях една много хубава жена, която ме привлича, жена, която искам да опозная по-добре. Днешният ни разговор прави нещата малко по-сложни, но не променя нищо по същество.

— По-сложни?

— Да. По-сложни за вас. Не за мен. — Забеляза нейното объркване. — Аз не съм някакъв коравосърдечен и безчувствен дървеняк, Тиби. Каквото и да си мислите по този въпрос. Знам какво сте преживели, колко жестоки и нелепи неща са казвани по ваш адрес. — Знам също, че за вас едва ли е проста работа да се появите с мъж в обществото, особено ако е за пръв път след…

— Да, за пръв път е.

— В такъв случай разбирам загрижеността ви. Не искам да добавям нова горчилка към това, което и бездруго вече сте изтърпели. Искам само да придружа на бала най-красивата жена, която познавам и за няколко часа да забравя собствените си грижи и мъчителни спомени. Искам да танцуваме до пълно изтощение. Докато ви се изтъркат подметките на обувките. Искам да се въртим из цялата зала, докато забравите за всички тези зяпачи наоколо. Обещавам да дам всичко от себе си, само и само да ви видя как се смеете. Когато накрая празникът свърши, ще ви заведа до колата си и под лунната светлина ще ви закарам до вас, молейки се да е достатъчно студено и вие да се преместите по-близо до мен от обичайното.

— Ако изобщо дойда да танцувам с вас, едно нещо трябва да ви е ясно. Няма да има никакво… искам да кажа, че нямам намерението да ви… нямам никакво желание да…

Ръцете му я прегърнаха тъй бързо, че тя така и не разбра какво става. Той я завъртя няколко пъти из стаята, преди да я пусне.

— Може точно сега и да не искате, Тиби, но ще направя всичко възможно да поискате, когато си тръгнем от бала.

— Няма да позволя нежности — каза тя рязко.

— Само пред хората или когато сме и сами?

— И в двата случая — отвърна тя, без да се усмихва.

— В такъв случай ще зависи от вас дали ще допуснете нежности или не.

— О, да! В състояние съм да се погрижа за себе си. Вярвайте ми.

— Наистина ли, момиче? — Вдигна ръка и я погали с върховете на пръстите си по бузата. — Ще видим, ще видим.

— Не схващайте думите ми като предизвикателство, но само ще си загубите времето — отсече тя.

— Може би. Но пък вие не сте ме виждали още, когато задействам неотразимия шарм на Макинън — продължи той и я целуна почти бащински по челото. Взе шапката си от стола и излезе бързо от стаята.

Тиби затвори вратата след него, облегна се на нея и притвори очи. Изпита странно безпокойство. Старият неотразим шарм на Макинън…

Думите му отекнаха в сърцето й. Изглеждаше толкова различен от всички останали. Да можеше само да му повярва, че се чувства привлечен от нея и желае да прекарват повече време заедно, да танцува, да се смее, да я опознае и разбере.

Да можеше и тя да…

Да можеше… Твърде много прегради съществуваха в живота й. Да можеше да се върне назад във времето и да не беше се поддала на северното очарование на Ерик. Да можеше някак да не му повярва тогава, когато й казваше, че я обича и иска да се ожени за нея. И да не беше забременявала. Да беше напуснала Индианола, за да роди бебето като скърбяща вдовица. Ако можеше по някакъв начин шотландският чаровник със сините очи да не я беше почти премазал с коня си. Да можеше и да я остави на мира! Защо трябваше да е и толкова привлекателен! Да не беше й напомнял също от колко много неща се е отрекла в живота си. И трябваше ли да събужда в нея точно тези чувства? Ах, този стар, неотразим шарм на Макинън…

Тя и в този момент го смяташе за изключително очарователен. Бе наистина неотразим и този синеок грубиян го знаеше. Как, за Бога, да се противиш на някого, който е неотразим? Можеше ли да й каже някой? Тиби Ан, потънала си до гуша в грижи. Мисли как да се измъкнеш от тази каша.

Часовникът в коридора отново заби. Баща й сигурно е отрупан с работа и вече се пита къде ли се губи помощничката му. Но Ник Макинън успя да извади на бял свят толкова много спомени, че тя все още не можеше да се откъсне от тях. Обзе я някакво призрачно усещане, подобно на тръпка. Почувства се сякаш някой я е върнал с шест години назад. Виждаше се как се движи по дървените тротоари към пристанището с лекарското куфарче на баща си в ръка, а новата й фуста шумоли при всяка нейна крачка.

Двамата с баща й стигнаха тогава до норвежкия кораб, наречен „Северна звезда“. Баща й се спря за момент, взе куфарчето от ръката й и я помоли да го почака на същото място, понеже не знаеше все още на каква болест ще се натъкне. На кораба го очакваха осемдесет моряка, болни от треска, плюс един млад и богат пътник, който се оказа внук на собственика на „Северна звезда“.

Младият мъж бе смъртно болен. След дълги уговорки Коул най-сетне се съгласи да го вземе си в клиниката. Точно тогава Тиби видя Ерик Нилсен за пръв път. В следващите няколко седмици тя се грижеше постоянно за него — къпеше го в ябълков оцет и през петнадесет минути му пъхаше с лъжичка в устата смес от сок и мед. И когато този хубав и едър мъж възвърна силите си, погледът му започна начесто да се спира на шестнадесетгодишната Тиби.

Сега, като погледнеше назад във времето, Тиби разбираше, че на своите двадесет и седем години Ерик ще да е имал достатъчно време и възможности да опознае жените. Тя вече знаеше неща, които навремето й се струваха незначителни, неща, от които една по-опитна и умна Тиби Бъкенън би съумяла да се предпази. На шестнадесет години обаче едно момиче все още не знае как да държи в шах глезения син на богати родители, мъж, роден със сребърна лъжичка в уста, мъж, толкова хубав, че като го погледнеше, все едно гледаше слънцето. Ерик винаги бе получавал каквото поиска. Всички трудности, които срещаше в живота си, се преодоляваха с парите на баща му. И тъй като животът му протичаше безпроблемно, Ерик не бе изработил в себе си усета за стойността на нещата. На нещата и на хората. Всичко на този свят обслужваше една-единствена цел — да удовлетвори някоя негова прищявка. Постигнеше ли се веднъж тази цел, се предприемаха съответните стъпки: да се освободи от нещо или, което бе по-лошо, от някого. Тиби изпита това по най-болезнен начин на собствения си гръб.

Известно време обаче всичко изглеждаше прекрасно. Изпита очарованието му още първия път, когато го видя. Той бе рус, красив, жизнен, открит, весел и мил. Погледнеше ли я, тя се чувстваше сякаш по-голяма от всички, целунеше ли я, се превръщаше в принцеса на принцесите. Той бе първият мъж, когото целуна, първият, докоснал я на най-тайното място по тялото й. Но по онова време тя го обичаше. Вцепеняваше се от страх дори при мисълта, че след всички тези години може все още да го обича.

Не бе лесно да го забрави. Много добре си спомняше нощта, в която той за първи път дойде в стаята й и възбуди нейното спящо тяло. Нощта, когато я люби за първи път.

В онази нощ тя, както винаги, сънуваше Ерик. Но този път бе по-различно. Усещаше тялото си като чашката на цвят, който се разтваря. Пое я някакъв прииждащ порой, след това бавно и равномерно се отля като морска вода след прилив, морето отново набъбна, тялото й потрепери в спазми, тъй истински, че тя внезапно се събуди. В продължение на един миг бе все още листото, носено плавно от могъща река. Ръцете и краката й тегнеха, дишаше тежко, а разумът бе бодър и заедно с това все още помътен.

И тогава… тогава краката й натежаха още повече.

— Така е добре, цветенце мое. А сега разтвори още краченца.

Отвори широко очи. Не, не беше сън. Вече не спеше, но стаята бе тъмна. На мига осъзна, че си е все още в леглото и че не е сама.

— Ерик! — изпъшка тя и понечи да притисне краката си един в друг.

Но Ерик я държеше здраво и преди да успее да се стегне, той легна върху нея, между краката й. Обзе я панически страх.

— Ерик, не! Моля те, не!

— Преди малко ти хареса много, нали?

— Какво правиш, Ерик?

— Почакай малко! — Гласът му стана дрезгав, ръката му пропълзя нагоре и започна да дразни малките, коралено червени връхчета на гърдите й. Тялото й отново потръпна. — Тъй твърди и все пак толкова меки — продължи той. — Никога не си докосвана от мъж, нали, Тиби, съкровище мое?

— Така не — отвърна тя с треперещ глас.

— Но това ти харесва, нали?

— Не, не ми харесва, Ерик. Страх ме е.

— Шшт, тихо, съкровище мое! Боиш се само от неизвестното. Щом го опознаеш, ще се питаш защо толкова дълго не си го правила. Сама ще видиш. — Ръката му отново се плъзна надолу и той я докосна точно на онова място, което туптеше тъй буйно в съня й.

— Не, Ерик!

— Мислех, че ме обичаш.

— Така е, обичам те.

— Нека тогава да го направим.

— Не мога. Не е правилно така.

— Аз те обичам, Тиби. А когато един мъж обича една жена, той иска да спи с нея и да я докосва. В това няма нищо необикновено. И нищо лошо. Тези неща са най-естественото нещо, когато мъжът и жената са заедно.

— Само когато са съпрузи.

— Ти това ли искаш, Тиби? Да се оженим?

— Мисля, че тези неща са свързани. Или греша? Любов и брак — хората спят заедно и са венчани.

— Това ли те мъчи, Тиби? Ти го желаеш, но само ако го последва и женитба, така ли е?

— Така са ме учили, Ерик.

— Ако женитбата е това, което искаш, Тиби, съкровище мое, ще я имаш. А сега ми кажи, че ме обичаш.

— Обич…

Не успя да продължи, защото в този миг Ерик проникна в нея.

В крайна сметка обаче получи не женитба. Това, което получи, бе, че целия следващ месец Ерик я събуждаше нощем по няколко пъти в седмицата. Две седмици след като Коул обяви Ерик за здрав, той си отиде и не й остави нищо друго, освен едно писъмце с много извинения и оправдания, както и златна верижка с розичка, изрязана от парче корал.

Не, не бракът бе това, което получи.

Това, което си навлече, бе бременността.

Баща й заплака може би за пръв път през живота си, когато тя му съобщи за своето състояние. Нищо не получи тя — ни брак, ни мъж. Виж, дете — да. И последната, най-съществена придобивка: помъдря!

Ах, този стар, неотразим чар на всички от рода Макинън!

Що се отнася до чара, Никълъс Макинън несъмнено го притежаваше, и то в една значително по-фина разновидност от чара на Ерик. Никълъс бе от мъжете, които разбиваха отбраната на жените бавно, така, както водите малко по-малко рушат камъка. Ерик пък нахлу като приливна вълна и опустоши всичко. Ник бе несъмнено хубав мъж и външно се харесваше на жените, но за разлика от Ерик той не изтъкваше на преден план външността си. Ерик бе диамантът — твърд, искрящ, с променлив блясък привличаше наистина вниманието върху себе си, можеш да го използваш за украшение и толкоз, нищо повече. А Ник бе като златото — меко, гъвкаво, с по-матов блясък и… с най-разнообразно приложение.

Разбира се, притесняваше я не сравнението между Ерик и Никълъс, тъй като Ерик бе останал далеч назад в миналото. Нейната грижа се наричаше Никълъс Макинън. Заби поглед в някаква точка и се вглъби в себе си. В душата й цареше пълен безпорядък. Може би трябваше да иде някъде за известно време. Ще вземе Бет със себе си и ще посети роднини на Изток Същевременно съзнаваше съвсем ясно, че никога няма да предприеме такова нещо. Твърде много бе дала от себе си на това място, за да поеме ей така на път. Освен това тук си имаше своята работа. Бе силно привързана към нея, почти толкова силно, колкото силно бе и желанието й да осуети сближаването си с Никълъс Макинън.

За пореден път си повтори, че трябва да бъде много предпазлива и никога да не забравя преживяното: унижението, болката, мисълта за безсмислието на живота. Но дори и в този момент… дори и сега й бе мъчно за Ерик, колкото и да го мразеше.

О, Ерик! Защо? Защо направи така? Защо ме заблуди? Защо ме измами? Ти бе толкова убедителен в словата и не по-малко добър в делата си. Бях тъй сигурна, че ме обичаш, че говориш истината. Кажи ми, такива ли са всички мъже?