Илейн Хофман
Ангел в мрамора (17)

Глава шестнадесета

Ерик дойде отново още същия следобед. Когато излязоха пред къщата, двамата видяха Бет да си играе с Прешъс до обора. Ерик бе направо изумен при вида на странната двойка.

— Да, но свините са най-противните същества на земята — не се сдържа той.

— Не, грешиш. Колкото и да е невероятно, свините са доста чисти животни.

— Бет, няма ли с кого да си играеш, та си се хванала с това прасе?

— О, да, разбира се. В църквата си играя с малкия Преси. Срещам се и с Мелиса Абърнъти, когато ходя на пиано. Обаче най-много обичам да си играя с Ник. — Бет се обърна към Тиби и я попита: — Ник ще дойде ли пак?

— Скоро няма да може — отвърна Тиби.

— Но той обеща да ми донесе подарък — продължи детето.

— Щом като е обещал, значи ще ти донесе. — Тиби се обърна с лице към къщата. — Време е за ядене. Трябва да идваш вече, за да се измиеш, чу ли?

Бет кимна с глава, нададе внезапно вик и подгони Прешъс към къщата. По пътя си те за малко не се сблъскаха с баба Грейс, която слизаше по задните стълби.

— Сигурно си спомняш Ерик, бабо?

— Спомням си го отлично. Уви! — отвърна тя и го огледа от глава до пети. После се обърна към Тиби и продължи: — А къде е Ник?

— Кой е този Ник, за когото говорят всички? — попита Ерик.

Двамата минаха през къщата и излязоха на верандата. Тиби приседна на стъпалата, а Ерик се намести на люлката. Реши да му разкаже за Ник. Бе й дошло до гуша да живее с тайни и с куп недоизказани неща. Нямаше никаква представа какво ще стане по-нататък между нея и Ерик, но поне едно нещо бе напълно ясно от този момент нататък и двамата трябваше да бъдат напълно откровени един с друг. Каквото и да й струваше това.

Ерик я слушаше внимателно и когато тя най-сетне свърши, рече с лек упрек в гласа:

— Мисля, че трябваше да ми кажеш по-рано за него.

— Не те виждам много често. Колко по-рано трябваше да ти го кажа?

— Мисля, че можеше да го сториш сама, вместо аз да питам.

— Това променя ли нещо?

— Не знам. Може би изобщо нямаше и да споменеш този въпрос, ако не бях го открил сам.

— Само не се опитвай да ме поставиш натясно, Ерик!

— О, не! В никакъв случай! Щеше ми се само да узная това по-рано, нищо повече. Не мога да понеса мисълта, че не ми казваш всичко, че криеш нещо от мен.

Тиби поклати глава и я подпря на ръцете си. Ерик забеляза въздействието на думите си, въздъхна шумно и седна до нея.

Тя изобщо не реагира, когато той протегна ръка и започна да разтрива напрегнатата й шия. Галеше я със силните си пръсти и с гъвкави движения постепенно отпусна мускулите й.

— Съжалявам. Просто ми се струва, че пред мен всички пътища са затворени. Понякога се чувствам като Яков, който чака Рахила.

Тя вдигна глава и го изгледа.

— Не си точен. Яков се е оженил за Лия в резултат на коварна измама. Ти обаче си се оженил по собствена воля, нали?

— Знаеш добре, че ме принудиха.

— Имал си право на избор.

— Винаги ли ще ни разделя този въпрос? — Погледът му се отправи някъде в далечината. — Понякога просто не вярвам, че отново можем да бъдем заедно. — Разсмя се. — Вероятно ще тичам по теб, дори когато остарея като онези планини там, а побелялата ми брада се проточи като Колорадо Ривър.

— Дотогава и аз ще остарея толкова, че изобщо няма да ти дойде наум да тичаш по мен.

Лицето му стана сериозно.

— Винаги ще те искам — изрече той с нежен глас.

— Ерик… не знам просто какво да ти кажа.

— Не ми казвай нищо. Докато имам дори и най-малката възможност да победя този Ник в надпреварата, ще чакам. Ако обаче имаш някакви брачни планове, трябва да ми кажеш.

Предпазливите му въпроси я развълнуваха.

— Аз… той не ми е правил предложение.

— Слава Богу! — извика Ерик, скочи от мястото си, сграбчи бабата, която тъкмо излизаше от вратата, и я завъртя бързо във въздуха. Млясна я по бузата и на една ръка прескочи перилото на верандата. Изтича светкавично през двора, прескочи отведнъж дъсчената ограда и се метна на коня си. Заби шпори в хълбоците му, размаха шапка във въздуха и нададе боен рев. Привлечена от шума, на вратата се появи Ефи.

— Ей, какво става тук? Да не би да ни нападат индианци?

— Де да бяха индианците. Нещата са къде-къде по-сложни — отвърна Тиби с въздишка.

Тя остана още известно време на верандата и се загледа в кравите, които пасяха спокойно на групи. И все пак светкавичното отстъпление на Ерик малко я засегна.

Същата нощ тя дълго време лежа будна в леглото и мислеше за него. Изобщо не си бе и помисляла преди това, че ще го срещне някога отново. Не бе ли животът обаче дълга верига от изненади? Отново се замисли върху думите му и си спомни за писмата, които й даде. Докато ги чете, проля много сълзи. Просто й се късаше сърцето. За нея вече нямаше съмнение, че Ерик я обича. Дори и твърде скептичната Ефи поплака, когато прочете писмата.

— Да, да — каза Ефи, докато си подсушаваше очите с крайчеца на престилката, — предполагам, че не е била негова вината за случилото се. Той, разбира се, не постъпи добре и продължавам да не одобрявам поведението му. Спотаи се като последен страхливец, вярно е, но кой ще се осмели да твърди, че на негово място би действал другояче? Мисля си, че човек не бива да бъде непримирим докрай.

— Да не искаш да кажеш, че съм непримирима?

— Не съм имала това предвид. Аз само си говоря, нищо повече. Докато лежеше в леглото, Тиби си зададе въпроса: ако всичко бе протекло по друг начин, какво ли щеше да стане с мен? Ако Ерик например бе убедил баща си и се оженеше за нея? Или пък неговият приятел бе изпратил поверените му писма? А ако Ерик дойдеше да я вземе с няколко месеца закъснение? Както и да е, каза си тя примирено, всичко това е само губене на време. Станалото станало и нищо не може да се върне назад. Пред себе си Ерик има своето бъдеще, а аз трябва да градя своето. Един въпрос обаче остана да мъчи съзнанието й, преди да заспи. Бъдещето й с Ерик ли бе свързано или с Ник?

На следващата сутрин я посети Портър Мастертън.

— За мен ли е? — попита Тиби, когато Портър й подаде дълго бяло пакетче, завързано с розова панделка.

— Ник ще ми извие врата, ако го дам на друга — разсмя се Портър. — Получих го тази сутрин в големия пакет от Галвестън.

Тиби се завтече в стаята си и преди още да достигне до вратата, панделката бе вече развързана. Вратата зад гърба й все още не бе хлопнала, когато отвори капака. А когато стигна до леглото, вече бе разпънала чудесен слънчобран от бяла дантела и четеше бележката, която намери в пакета.

Когато те видях последния път, преброих девет лунички на твоя нос. Това нещо тук ще ти помогне да не се появи и десетата.

Твой Никълъс

В последвалата нощ всичките й мисли се въртяха около Никълъс. Къде ли се намираше в момента? Стана от леглото и се настани на стола до прозореца. Опря глава на хладното стъкло. Тишината наоколо само подсили тъгата й. Високо на небосвода плуваше луната, огромна, кръгла и бяла. Целият свят бе потопен в бледо сияние, което смекчаваше и размиваше дори и най-острите очертания. Тази луна, мина й през ума, огрява и Никълъс Макинън, където и да се намира той.

Дните сякаш летяха. Макар и да не се виждаше с Ник, мислеше често за него. Точно обратно стояха нещата с Ерик — виждаше го всеки ден, но мислеше за него рядко. Може би ако местата им бяха разменени, щеше да мисли повече за Ерик. Кой знае? Струваше й се странно, че тъй бързо и безпроблемно бе обикнала Никълъс и че й трябваше толкова много време, за да го осъзнае.

Следващият вторник тя и Ерик излязоха с лодка в залива. Той говореше много и охотно за Хавай, за остров Мауи, за легендите, в които бе обвито това тайнствено място, за различни местности, за хората. Разказа й много неща за своето семейство, смъртта на майка си, за властния си баща.

— Винаги съм го боготворял, но оставах с усещането, че предпочита братята ми пред мен. Може би по тази причина винаги съм се стараел да му доставям удоволствие, да върша всичко, което е искал от мен. Надявах се да спечеля любовта на един човек, който очевидно не е бил в състояние да ми отвърне със същото.

— О, Ерик — възкликна тя и се наведе, за да докосне ръката му.

— Всичко е вече наред — каза той безстрастно. — С времето свикнах да обичам хора, които не ме обичат толкова. Единственото, което все още ме учудва, е, че продължавам да правя същото и сега.

— Човек никога не бива да се отказва.

— Но не бива и постоянно да преглъща пораженията, нали? — ухили се той дяволито и удари силно с гребло по водата. Посипаха я пръски, тя скочи рязко и изписка. След това се разсмя и не си махна ръкавицата, когато потопи ръка във водата, за да го изпръска и тя.

— Хей! — извика той през смях. Русата му грива проблесна на слънцето. — Ще съжаляваш за това.

Тя се засмя и отново се облегна на носа на лодката. През ума й мина, че Ерик трябва да е близък роднина на слънцето, защото то направо го обожаваше. Въздъхна и отпусна пръстите си по водната повърхност. Слънцето приличаше, над водата подухваше хладен ветрец. Внезапно се спомни отново защо се влюби някога в този мъж. Затвори очи. Тя го обгръща с ръцете си, докато той потъва между бедрата й. Напушва ги смях — пясъкът под телата им е едър и зърнест и колената му се протриват. Замлъкват и тялото му започва да говори вместо устата. После се отпускат блажено, а тя слуша словата му… Точно като днес.

— Толкова си хубава, Тиби, любима! — И преди да отвори очи устата му намери нейните устни. Беше прекрасен миг, светъл и искрящ като слънцето във вълнистата му руса коса.

Но в нощта след това в мислите й бе единствен Никълъс.

В сряда Ерик я изведе на разходка. Щяха да берат къпини в горичката край реката. Тя напълни кофата си и двамата разпънаха одеяло под един стар дъб. Той започна да я храни с къпини. Сокът се стичаше по брадичката й и всеки миг щеше да покапе и роклята. Ерик изви главата й назад и покри проточилата се сладка влажна следа с гъста мрежа от нежни целувки.

Но в нощта след това в мислите й бе единствен Никълъс.

В четвъртък Ерик пристигна с торба, пълна с хранителни продукти и се запъти направо към кухнята.

— Днес ще приготвя вечеря за теб и за цялото семейство — оповести той тържествено и изгони всички от помещението.

Когато приключи с готвенето, се събраха около масата, за да изядат възможно най-негодната и непоносима храна през живота си. Следващият час и половина премина в смях. Причината бе в пюрето от недоварени картофи, лепнещо като туткал по лъжиците. Коул имаше най-доброто желание да го сервира, но когато установи, че е залепнало за черпака, той го тръсна по-силно. При третото тръсване бучките пюре се разхвърчаха и цопнаха в супата на Ефи. Блузата й стана цялата на петна и Тиби грабна своята кърпа, за да й помогне. При това свое рязко движение обаче тя катурна чаша вино.

До този момент всички някак успяваха да се сдържат, но когато и баба Грейс, която недоверчиво разглеждаше кървавата кълка в чинията си, реши да попита: „Първо да го убия ли или направо да го погреба?“, бентовете се срутиха и трапезата се огласи от висок смях. Вече нямаше никакво значение, че яденето е противно на вкус или че блузата на Ефи е цялата на петна, или пък че покривката вече за нищо не става. Всички станаха от масата ако не заситени, то поне развеселени и доволни.

Но в нощта след това в мислите й бе единствен Никълъс.

В петък Ерик закара Тиби в града, за да вземат лекарства за Коул. В колата тя седеше до него, слушаше смеха му и наблюдаваше малките бръчици, които се образуваха около очите му. Той й шепнеше нещо в ухото, а тя се смееше високо. Ерик пое ръката й и започна да целува връхчетата на пръстите.

Завръщането на Ник в Индианола, разбира се, не беше неочаквано. Просто никой не мислеше, че ще си дойде точно в този ден и че ще избере точно този момент, за да излезе от смесения магазин.

Беше се заговорил с Портър и само по навик поглеждаше от време навреме към улицата. Внезапно погледът му се спря на Тиби. Тя пък не забеляза нито него, нито Портър и колата, в която седеше, изтрополи надолу по улицата. Ник почувства как вътрешностите му избухнаха. Можеше да приеме много неща в Тиби, но не и да го прави на маймуна. Това, което видя, бе наистина прекалено. Без предисловие той се извини на Портър и се отправи към конюшнята.

Но когато Тиби и Ерик преминаха покрай корабостроителницата, в мислите й бе единствено Никълъс.

Не мина много време и той вече стоеше пред вратата на дома й. Час след като Ерик си тръгна, Ефи дойде в клиниката и съобщи на Тиби, че навън стои Ник и иска да я види.

Ник? Тук? Сега? Стомахът й се преобърна от притеснение. Но още в следващия миг я обля радостта от предстоящата среща с него. Ще видя Ник. Ще видя Ник. Когато отвори уста обаче, за да отговори, не й хрумна нищо по-добро от „Какво, сега ли?“

Ефи я изгледа особено.

— Предполагам, че сега. Стои на вратата. По принцип, ако човек се появи внезапно пред дома ти, той иска веднага да говори с някого, нали?

Тиби напусна стаята и по пътя се замисли за чувствата си към Ник. Липсваше й повече, отколкото можеше да предположи. Пред себе си тя бе вече наясно, че го обича, че й липсват неговата скрита сила, дълбокото му разбиране, приятелството, спокойната усмивка и дори гневните му изблици.

Срещнаха се във всекидневната, но не останаха там дълго. Сграбчи ръката й и я повлече навън.

— Какво правиш? — извика тя.

— Искам да говоря с теб — изръмжа той. Лицето му се изкриви в застинала жестока маска. В този миг Тиби се запита как е възможно да й е липсвал този човек с неговия буен нрав.

Докато я дърпаше след себе си, Никълъс си припомни как последния път тя се завтече към него и обви врата му с ръце. Усети опъване в бедрата си. След това обаче се сети за видяното в града — тя седи в колата до голямата си любов от миналото и се смее на глас, а онзи тип през това време целува връхчетата на пръстите и едно по едно. Не бе далеч от ума, че пръстите не са единственото нещо, което онова противно копеле е целувал.

Тиби също се бе замислила. Това беше някакъв Никълъс Макинън, когото тя не познаваше. Бе все така дяволски хубав, но сега стискаше безмилостно зъби, а в дълбоките му сини очи се долавяше и цинизъм. Този човек в момента бе способен дори на убийство.

— Не можем ли да поговорим вътре в къщата? — попита тя.

— Не!

— И защо не?

— Защото не съм на себе си и бих могъл да извърша едно нещо. Всъщност се каня отдавна да го направя.

— И кое е това нещо?

— Да ти нашаря задника и така да те разтърся, че да ти окапят зъбите.

Тиби бе направо изумена от думите му.

— Това пък какво беше?

— Ще научиш веднага — процеди той през зъби.

Не след дълго се озоваха в овощната градина. Ник се бе поуспокоил малко, но решимостта му веднага да изясни нещата не бе спаднала ни най-малко. Всъщност разбираше, че няма особени основания да я упреква. Но тази жена държеше в ръцете си сърцето му, любовта му и той не можеше да остави нещата недоизяснени.

Преминаха покрай скърцащия железен портал и Ник пусна ръката й.

— Извинявай, че избухнах.

— Благодаря — отвърна тя и разтърка червеното петно, появило се на китката й от силния натиск. — Наистина има защо да се извиняваш — Видя го как преглъща мъчително и поема дъх. — Чул си за Ерик, така ли?

— Да, чух за него. Но не само чух, а и видях.

— И какво си видял?

— Двама ви в града.

— Значи си вбесен от факта, че съм била в града, така ли? Постепенно и нея започна да я обзема гняв. — Може би искаш да кажеш, че връхлиташ в дома ми, изплашваш ме до смърт и ме завличаш до овощната градина като някакъв праисторически човек, само защото съм пътувала до града, това ли искаш ти да ми кажеш?

— Защото в града седеше до него в колата и двамата си гугукахте като гургулички. Затова!

— Изобщо не сме си гугукали, ясно ли ти е! И къде другаде да седна, можеш ли да ми кажеш? На платформата отзад при чувалите с овес ли? — Все още невярваща на ушите си, тя продължи: — Та значи, затова ми се сърдиш ти на мен, така ли? — При последните си думи Тиби размаха възмутено ръце във въздуха.

— Не, не затова — отвърна той вече по-спокойно и протегна ръка към нея. Дръпна я към себе си и разтърка крехките й стави. — Страшното е, че той отново се намесва в живота ти.

— Не, не е така.

— Може би. Само че изглежда точно така. Откакто е пристигнал, сте залепнали един за друг като сиамски близнаци.

— Ама ти май доста си душил наоколо.

— А ти май си дала достатъчно основания за недоверие.

Тя подпря ръце на хълбоците си.

— Какво искаш да кажеш с тези думи?

— Били сте постоянно заедно. Не си го отблъснала. Целият град говори за вас. Поне петдесет души се изредиха да ме питат не знам ли случайно за коя дата сте определили сватбата. Питам те — какви са намеренията ти спрямо него?

Тиби се опитваше да го разбере, но все пак поведението му я разсърди не малко. Нямаше право да идва тук и да я обсипва с такива обвинения.

Още преди да му отговори той продължи:

— Защо се е върнал Ерик?

— Помоли ме да се омъжа за него.

— Каква гадост!

Тя усети, че очите й се изпълват със сълзи. Никога не бе виждала Ник такъв. Дружелюбният, деликатен и тактичен Ник, който винаги я разбираше.

— Ник, моля…

— Моля какво? Моля те да ме разбереш? Моля те да бъдеш мил с мен? Моля те да стъпча сърцето ти с крака? Моля ти се, върви си? Какво, по дяволите, искаш от мен? — Той я хвана здраво за ръцете и я разтърси. — Ти какво искаш всъщност? Да слушам запленен и със зяпнали уста всяка произнесена от теб дума ли? За да решиш накрая кого да избереш от нас двамата?

— Не си справедлив!

— Несправедлив ли? Сега ще ти кажа кое е несправедливо! Това, че този тип идва изобщо. Подло и нечестно!

— Опитай се, моля, да разбереш…

— Какво има тук за разбиране? Че си объркана ли? Или пък че ти е адски трудно да изпъдиш този гадняр? Боже справедливи, добре е успял да те обработи. И страшно бързо при това.

Плесницата, която изплющя след тези думи, направо отметна главата му назад.

— Благодаря, че ми разясни какво мислиш за мен. Точно с това ми помогна повече от всичко друго да взема правилното решение.

— Тиби…

— Не ме пипай. И да не си ми се весвал повече пред очите. — Тя се извърна рязко и побягна. Обаче, преди да достигне вратата, той я настигна.

— А ти каква реакция очакваш от мен, след като си се съгласила да го виждаш отново?

— Я ме остави на мира!

Ник не й позволи да продължи, а я дръпна рязко към себе си и заговори със саркастичен тон:

— Клетата малка Тиби. Толкова се затруднява да вземе решение, горката. Когато те целува, сравняваш ли неговите целувки с моите? Или вече си забравила как те целувах?

— Не съм сравнявала никога целувките ви. Не съм сравнявала и нищо друго, разбра ли?

— Просто не ти вярвам.

Тя вдигна ръце.

— Щом като си такъв, не мога да говоря с теб. Пък и не искам вече. Обвиняваш ме несправедливо. Нуждая се от разбирането ти, Ник, от утехата ти, а не от някакви си измислени упреци и обвинения.

— Ти какво искаш? Да не си мислиш, че ще долетя тук да те утешавам, а през това време ти да ми мислиш за друг? Или пък с целувки да насърчавам твоята безпринципна нерешителност?

Тя не можа изобщо да реагира на острите му думи, защото той я дръпна грубо към себе си и обви талията й с ръка. Тази целувка я вцепени. Здравите му, стегнати устни буквално се търкаха в нейните устни и зъби. Целуваше я като никога досега — грубо и брутално. Сякаш провеждаше наказателна акция. Почувства се оскърбена и това я ядоса. Разбираше причината за поведението му — искаше да я унизи и нарани, защото и той самият бе наранен.

Спря да я целува и тя остана неподвижна в прегръдката му. Затвори очи и извърна глава. Помъчи се да се успокои и да възвърне яснотата на разума си. Този мъж й бе станал толкова близък. Сигурно се чувстваше наранен, а страданието бе нещо, което тя познаваше добре. Не искаше в никакъв случай да увеличава мъките му и затова трябваше да подбере думите си много добре.

Не се наложи обаче да казва каквото и да било. Когато Ник видя, че тя стои със затворени очи и глава, извърната встрани, той реши, че е научил отговора. Ерик отново бе навлязъл в живота й. За него вече нямаше място и трябваше да си ходи.

— Проклето животно! — изсъска той. — Пръждосвай се по дяволите!

Отблъсна я от себе си и когато тя все пак отвори очи, го видя да тича с всички сили към вратата.

— Ник!

Той спря внезапно и се обърна.

— Няма какво да ми казваш повече. Не съм чак толкова тъп, колкото си мислиш. Не съм и глупав като теб. Защото аз поне мога да забележа, когато не ме искат повече и си правя съответните изводи.

В следващия миг него вече го нямаше.

Тя обаче бе в състояние да забележи, когато не я искат повече. Особено я болеше от факта, че именно Ник бе човекът, който не я иска. През следващата нощ за пръв път от шест години насам тя заспа със сълзи на очи.

Следващата сутрин, независимо от главоболието и подутите от плач очи, тя се отправи към града. Надяваше се да открие Ник. Цяла нощ я преследваха очите му — страдащи, наранени, обвиняващи. Не искаше отношенията им да се развиват по този начин. По пътя обмисляше какво да му каже, как да отговори на въпросите му. Силата, която надделя над гордостта й и я тласкаше напред, бе горчивото познание. Ник страдаше и за нея всичко друго загуби значение!

Тревогите й се оказаха обаче напразни, тъй като Ник не бе в корабостроителницата. Посрещна я Портър.

— Мис Бъкенън — усмихна се той и разтвори широко вратата пред нея. — Заповядайте!

— Благодаря. — Тиби влезе и се огледа наоколо.

— Моля. Седнете. — Портър донесе един стол и тя се настани. В помещението имаше две бюра, едното — чистичко и подредено, а върху второто — нахвърляни книжа и пълен безпорядък. — Бюрото на Ник, нали?

Портър се ухили иронично.

— Приличам ли ви на небрежен и разхвърлян човек?

Тя се усмихна.

— Не, не. В никакъв случай.

— Благодаря ви за добрата дума. Предполагам все пак, че търсите Ник, нали?

— Да.

— Днес повече няма да идва. Тази сутрин беше тук и какво да ви кажа… В по-отвратително настроение не съм го виждал никога. Тръгна си с… — Портър се закашля и бързо-бързо продължи: — Мога само да кажа, че ми олекна, когато той си тръгна. Просто ми светна пред очите.

— С кого, казахте, си е тръгнал от тук?

— Нищо такова не съм казвал.

— Моля ви, важно е.

Портър въздъхна.

— Ако разбере, че съм ви казал, първо ще ми забие бамбукови клечки под ноктите, а след това ще ми смъкне кожата на живо. — При тези думи той забеляза измъченото, пребледняло лице на момичето. — Отби се Тенси и двамата отидоха да обядват някъде.

Портър се изправи, за да я придружи до вратата.

Тя благодари и му подаде ръка.

— Мисля, че ще е по-добре, ако Ник не узнае, че съм била тук.

— Разбирам. От устата ми няма да излезе и звук.

Тиби вървеше бавно и бе дотолкова вглъбена в мислите си, че не чу колата, приближаваща се зад гърба й. От състоянието й я извади гласът на Коул, който я извика по име. Останалата част от пътя двамата пропътуваха заедно. Тиби не бе в настроение да разговаря или да обсъжда каквото и да било. За разлика от нея баща й бе твърде приказлив и сякаш не забелязваше мълчаливостта й.

— Взе ли вече някакво решение?

— Не съвсем.

— Все пак трябва да избереш някой от тях. Не можеш да имаш и двамата, нали?

— Може пък да не взема нито единия, нито другия.

Коул шибна кобилата с юздите по гърба и тя се разбърза.

— Тази възможност никак не ми се нрави, Тиби. Ти наистина трябва да се омъжиш вече.

— Защо мислиш така?

— Причините са много. Мисля, че от теб ще излезе добра съпруга. Възпитавахме те да бъдеш жена и съпруга. Ти си от жените, Тиби, които се нуждаят от мъж, който да ги обича, и от деца, които да отглежда и възпитава. Но все пак не това е най-важното. Според мен основната причина е Бет. Тя навлиза вече във възрастта, когато думите на другите придобиват голямо значение, а от обидите боли. Не можеш да я предпазиш от тези неща. Тя се нуждае от стабилен дом и от татко. Просто не мога да те гледам такава. Ти лишаваш детето от това негово право.

Когато пристигнаха у дома, Тиби искаше веднага да си легне и да се наплаче на воля. Но още със слизането от колата Бет я откри и се завтече към нея.

— Мамо, мамо, ела да видиш Прешъс. Толкова е сладка!

Тиби успя да изобрази усмивка на лицето си и последва детето към къщата. Близо до вратата тя видя нещо, което наистина предизвика усмивката й. Свинята Прешъс се пъчеше в една от рокличките на Бет, а на главата си носеше шапка. Бет я бе натикала в своята количка с ритли.

— Права си, моето момиче. Прешъс наистина изглежда много миличка.

Тиби се обърна към къщата.

— Нека влезем, Бет. Ще сваря шоколад. — Бет я хвана доверчиво за ръката. — Мамо, Ерик ли ще стане мой баща?

Сърцето на Тиби се разтуптя по-бързо.

— Ерик е твой баща.

— Да, но ще бъде ли той моят татко, който ще живее при нас?

— Не знам, миличко. А ти искаш ли?

Бет смръщи челце в размисъл.

— Може би да. — Внезапно засия и очичките й станаха кръгли като топчета. — Но Ник го искам много, много повече.

И аз, помисли си в този миг Тиби. Аз също. Сърцето й се сви от тъга и болка.

Същата вечер Ерик дойде на вечеря. Съдейки по израза на лицето му, Тиби предположи, че е узнал за посещението на Ник.

Тя отиде на верандата и приседна до него. Ефи им донесе сладкиш с цариградско грозде. Ерик се държеше с Ефи очарователно както винаги и успя да я разсмее още преди тя да се върне в кухнята. Тиби така и не начена своето парче, понеже се ужасяваше от мига, в който Ерик ще заговори за Ник. Две разправии с двама мъже, и то в един и същи ден — щеше да й дойде твърде много.

Но за нейна изненада Ерик си изяде сладкиша най-спокойно, пускаше шега, смееше се и не засегна темата Ник.

После направиха кратка разходка и поприказваха. На връщане към дома Ерик заговори:

— Ти разбираш, че не мога да остана вечно в Индианола. Може би вече е време да вземеш окончателно решение. — Той взе ръката й в своята. — Тиби, аз те обичам. Искам да станеш моя жена. Искам да дам на дъщеря ни името си и дом. Нима това няма никакво значение за теб?

— Разбира се, че има.

Тиби се запита защо всичко се нарежда точно по този начин. Ако разговорът между нея и Ник бе протекъл другояче, щеше да каже на Ерик да си тръгне без нея за Хавай. Може би трябваше да го стори, независимо от всичко останало. Но после си спомни за Бет, за думите на баща си. Разбираше, че Коул има право.

— Необходимо ми е повече време, Ерик.

— По дяволите! Това ли е единственият довод, който ти хрумва? Не можа ли да измислиш нещо по-умно? Ах, да ме вземат дяволите! Любима, толкова съжалявам за това избухване. — Той я привлече в ръцете си, целуна я нежно и зашепна извинения в ухото й. — Прости ми, Тиби. Трябва само да ми отговориш. Нищо повече.

— Знам, Ерик, знам. Но не мога да ти дам никакъв отговор.