Илейн Хофман
Ангел в мрамора (10)

Глава девета

Първи април е най-подходящият ден за лоши шеги. Това е известно както на шегобиеца, така и на жертвата му.

В този хубав априлски ден Ник бе застанал на корабното скеле и слушаше с привидно внимание думите на Портър. Мислите му обаче постоянно се отклоняваха към Тиби. Не можеше да се съсредоточи изобщо. Погледът му попадна на голямата табела над вратата. На нея с едри букви беше изписано:

СЪДБАТА НА КОКОСОВИЯ ОРЕХ Е ДА ПЛАВА, А КАМЪНИТЕ НЕКА ПОТЪВАТ.

Ник все още не подозираше, че само след миг ще се озове в положението на камъка, а не на ореховата черупка.

Не може да се каже, че пропадна, не, просто скелето поддаде под тежестта му и той се строполи на земята от около шест метра височина. Докато лежеше и очакваше пристигането на доктор Бъкенън, въпреки силните болки се сети за думите, изречени от Портър броени секунди преди да се сгромоляса: Не стъпвай на крайните греди, не са заковани още.

За да забрави болката, Ник отново започна да мисли за Тиби. Но не след дълго реши, че един мъж може незабелязано да си загуби разсъдъка, ако вземе да си представя най-различни сцени с красива жена на самотен остров. Освен това го нервираше и фактът, че се е начумерил като стар, ранен мечок. Просто не можеше да се понася. Когато почувства болката в хълбоците си, си каза: Не е хубаво да мечтаеш за сметана, старче, когато си на суроватка.

През последните две седмици Ник удвои усилията си да срещне Тиби сама. Но докато я преследваше най-безмилостно, той все пак не забравяше, че това му отнема много време, което би могъл да оползотвори за построяването на кораба. Получи се и писмо от човека, който поръча кораба. Искаше да знае кога приблизително ще бъде окончателно построен. И какво направи той, Ник? Опита се да ускори хода на работата и сам постъпи невнимателно. За такава простъпка би изгонил всеки друг от работа.

Болката се засили и измести размишленията му на заден план. Сякаш измина цяла вечност, докато, за щастие, загубата на съзнание не прекрати за известно време страданията му. Когато отвори отново очи, се намери в клиниката на доктор Бъкенън. Изпитваше адски болки и предположи, че е бил в безсъзнание. Започна да наблюдава Коул Бъкенън — роднинството му с Тиби не подлежеше на съмнение.

Коул се пресегна към някаква бутилка и каза равнодушно:

— Ще ви дам малко от това нещо и ще заспите като накърмено сукалче.

На Ник изобщо не му допадна начинът, по който доктор Бъкенън опипва десния му крак — можеше да се очаква най-лошото.

— Не искам да ме упойвате. Искам да съм буден и да присъствам, ако случайно ви хрумне да ми отрежете някоя част на тялото.

— Не практикувам шашмаджийска медицина. Нямам време за такива глупости. Прекалено съм зает с раждането на купища бебета и никой нищо не ми плаща. Междувременно се налага да влача до банката чували с дърва за огрев, кокошки, свини, зеле, картофи и козички, за да ги депозирам, тъй като по тези места това е обичайният начин за разплащане.

— Ще ви платя в брой, ако изляза от тук с всички телесни части, с които съм и влязъл. Не искам обаче да ме отстранявате от играта.

— Болките ще бъдат ужасни. Освен това в момента сте по-скоро покойник, отколкото жив.

— Ами като е така, защо не вземете да ме посипете с лилии и да ме отпишете от сметките?

Коул го стрелна с поглед над очилата, свлечени на носа, и му дръпна крака.

— Защото ми доставя по-голямо удоволствие.

— Ах, мръсник такъв! — изкрещя Ник. — Боли ужасно! Да не мислите да ми отвъртите краката?

— Не е възможно да е толкова зле, колкото изглежда, не мислите ли? — обърна се Коул към Портър. — Лошото настроение е добър признак.

— Той винаги е в лошо настроение — уточни Портър. — А сега какво е заключението ви?

— Няма да лежа вечно по гръб, я — обади се и Ник, думите му прозвучаха като тихо ръмжене. — Затова си дръж езика зад зъбите, Портър. — При тези думи по лицето му премина болезнена гримаса.

— Слушам, шефе — отвърна Портър бойко и се обърна отново към Коул. — Ще го бъде ли?

Коул огледа осакатеното тяло, лежащо пред него, като погледът му се спря на костта, която стърчеше от крака.

— Нашият човек губи кръв като пробито сито. Освен това са му счупили китката и двата крака. Не мога да му преброя отворените рани, толкова са много. А утре половината му тяло ще е почерняло като греха. Но въпреки всичко ще се оправи. — Коул погледна Ник и поклати глава.

— Чух, че сте паднал от скелето. Ако питате мен, това едва ли е най-удачният начин за слизане.

— Да, но не съм ви питал — сопна се Ник.

— Да — продължи Коул. — Той наистина е в лошо настроение. Ще се оправи.

Лицето на Ник се изкриви в гримаса и той затвори очи.

Минута-две след излизането на Портър в стаята влезе Тиби.

— Баба каза, че си ме викал. Бях в… — Тя се вцепени, когато погледът й падна върху Ник. — Боже милостиви! Какво се е случило? — Погледна Майри, очаквайки да прочете по лицето й отговора на своя въпрос. Но бялото лице на Майри не изразяваше никакво чувство. Виждайки, че баща й поклаща глава, тя прошепна на Майри: — Мъртъв ли е?

— Като по чудо не е мъртъв — отвърна Коул.

— На мен ми прилича на умрял — намеси се Майри.

— Може би е искал да умре — рече Коул.

— Какво се е случило?

— Лошо падане — поясни Коул.

Тиби се приближи към леглото на Ник и всичко друго, освен него престана да съществува. Знаеше, че се движи и че след всяка нейна крачка следва нова крачка, знаеше също, че топлата течност, която усещаше по страните си, са сълзи. Стигна до леглото и спря неподвижен поглед върху снежнобялото му лице. Устата му бе полуотворена. Приличаше на човек, който буквално воюва за всяка глътка въздух. Внезапно я връхлетя споменът за всичко, което бе преживяла с този мъж и я обзе ужасен страх от възможните последици на нараняването. Майри я видя как пребледнява и се хваща за стойката на леглото. Приближи се и застана между Тиби и Коул. Когато огледа болния, тя пребледня не по-малко от Тиби.

Тиби се разтрепери цялата, а Майри попита:

— Не мислиш ли, че е пострадал доста много? Казваш, че е паднал, така ли? — Тя отново погледна към Ник.

Тиби прошепна с чужд глас:

— Трябва да е било ужасно падане.

— Да, явно е паднал от много високо. Изглежда страшно зле.

Панически страх обзе Тиби, но тя все пак намери сили да попита:

— Той ще… — Спря за момент, когато внезапно видя, че Ник е разтворил широко очи. Осъзна съвсем ясно смисъла на неговия поглед, както и въздействието му в, върху цвета на бузите й. Погледите им се срещнаха и тя изпита толкова остро желание, че за малко да изстене.

Езикът на Ник премина по сухите му устни. Възхитителната, враждебна Тиби изглеждаше тъй загрижена и направо стъписана. Време, помисли си той. Нужно ми е време с нея. Осакатяването нямаше да му бъде от полза, тъй като в това му състояние не можеше да става и дума за напредък в отношенията им. Мускулите му бяха напълно неподвижни. Как да търси нейната благосклонност? Как, о Боже, да я вземе в прегръдките си и да й покаже силата на страстта си? Как в края на краищата тя ще разбере какво изпитва към нея?

— Предстоят му изпитания — обади се отново Коул, — но ще издържи.

От погледа на Ник не убягна, че очите на Тиби са пълни със сълзи.

— Нали знаете, глупаците се раждат с късмет — прошепна той с усилие.

Ако не правеше опити да се шегува в такъв труден момент, тя сигурно щеше да остане в стаята. Но желанието му при такива болки да си запази хумора й дойде твърде много. Повече не можеше да се бори с напиращите сълзи. Затова само покри лице с ръцете си и избяга от стаята.

— Да ме вземат дяволите! Какво й става? — обърна се Коул към Майри. — Иди виж там какво й е на сестра ти.

— Кой? Аз ли?

Търпението на Коул се изчерпа и той почти изкрещя:

— Да, ти! Освен ако в тази стая не се е скрил още някой.

— Пфу! — изпръхтя Майри точно в стила на баба Грейс. — Защо пък все аз? Тя ще ми откъсне главата.

— И къде се е скрила сега проклетата ми дъщеря? — попита Коул с поглед, отправен към вратата. — По цял ден ми се пречка из краката, потрябва ли ми обаче, я няма никаква — като портокал през декември.

След няколко минути Майри се върна обратно.

— Днес Тиби не може да ти помага в клиниката. Или поне не за този пациент — каза тя, сочейки Ник.

Коул изгледа болния.

— И защо не, моля? Какво има Тиби против този човек?

— О, татко! Мен ли точно питаш?

— Ами да. Искам да знам какво става тук. Тиби никога не е била такава.

— Татко, тя просто се бои да влезе. Бои се да не стане смешна.

— Позакъсняла е с този свой страх. Обаче и на мен вече ми писна да наобикалям курника като лисица. Необходима ми е помощ, а тя е единствената, която може да ми помогне. Женските истории по-късно, моля. Кажи на Тиби, че ми е необходима като медицинска сестра и да идва моментално!

Майри излетя като стрела от стаята и за малко да събори баба Грейс. Бабата изгледа недоумяващо внучката си и реши повече да не й обръща внимание. Майри влетя в стаята на Тиби.

— Татко е побеснял и те иска веднага при себе си в клиниката.

В това време баба си пъхна главата през процепа на вратата. Когато забеляза, че там май става нещо интересно, тя докуцука до масата, където Коул правеше нещо с Ник.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Паднал е.

— Паднал? — повтори тя. — От какво?

— От кон — излъга Коул, защото иначе трябваше да дава цял куп разяснения.

— Много е бледичък — започна отново баба. — Бледичък и беличък като изкормена риба.

— Стара майко, за кой дявол ми висиш тук на главата? — попита Коул не особено любезно.

Старата дама не го удостои с отговор, а отново се загледа любопитно в Ник.

— Този тук ми прилича на човек, мъртъв поне от една седмица. — Пое дълбоко въздух, за да намери потвърждение на думите си и продължи: — Не бива да оставяш труповете да се въргалят насам-натам толкова дълго. Не и в това топло време. Този тук ще се вмирише още утре!

Ник изпъшка отново.

— Ти всъщност защо още не си го погребал? — зададе бабата поредния си въпрос. — Сигурно не можеш да откриеш близките му?

— Този човек не е мъртъв, майко. Няма да се учудя, ако достигне и твоята възраст. Стига, разбира се, да не ми пречиш, когато работя. А сега изчезвай, ясно ли е?

По нищо не пролича обаче, че баба Грейс е чула последните думи на Коул. Тя отново най-внимателно разгледа Ник.

— Хм. Ако не е умрял, не бива да се излага скоро на слънце. Много е блед. Басирам се, че е гробар.

Погледна Ник за последен път, а след това — Коул. Забелязвайки обаче, че се е вдълбочил в заниманията си, тя побутна Ник. Той изобщо не се помръдна.

— Трябва да го прегледаш още веднъж, Коул. Струва ми се, че този път наистина си имаш работа с труп.

При тези думи Ник разтвори широко очи.

— Я дайте да му извия врата на оня, който е казал, че мъртвите не ги боляло нищо. Защото изпитвам адски болки, ясно ли е?

— Нека ви утеши мисълта, че все още сте жив — обади се внезапно Коул. — Радвайте се, че сте се отървал толкова леко!

Бабата отново го побутна.

— Как му е името на този човек?

— Никълъс Макинън — отвърна Коул.

— Мак Никълсън? — Тя отправи поглед към Коул. — Това пък кой е?

Коул вдигна рамене и не отговори.

Този жест не смути никак старата жена. Бе свикнала да не й обръщат внимание и затова вече не се учудваше на нищо.

— Значи ако той е роднина на Мак Никълсън, не може да е тукашен, защото ние не познаваме никакъв Мак Никълсън. Сигурно е минавал транзит през нашия град.

— Макинън… името ми е Макинън — прошепна Ник мъчително. — Никълъс Макинън.

Баба Грейс погали ръката му.

— Не се притеснявайте, господин Никълсън. Коул е добър лекар и ще ви позакърпи. А после ще издирим и близките ви. — Тя присви тъмните си очи и допълни: — Но, да ви кажа право, не ми изглеждате никак добре.

В този момент вратата се отвори и в стаята пристъпи Тиби.

— Влез, влез, мила! — извика весело баба й.

Тиби обаче се спря до вратата и се загледа скептично в пациента.

— Той само прилича на умрял, но не е! — извика бабата гръмогласно. — Изобщо не е мъртъв. Освен това е родственик на Мак Никълсън и по професия е гробар. Минавал е случайно през града.

— Сили небесни! — изстена Коул, изтри ръце и се обърна към Тиби.

Баба Грейс престана да му обръща внимание, сниши гласа си с няколко децибела и с висок шепот обяви на всеуслушание:

— Тъкмо бил заровил някакъв мъртвец и паднал от катафалката на земята. — Гласът й отново достигна привичната си сила. — Та по тази причина човекът не се чувства особено добре.

При тези думи Тиби направо зяпна баба си. После погледът й се спря на баща й, навъсен като градоносен облак. Обърна се и към Ник, който, както бе забелязала и баба й, наистина не се чувстваше „особено добре“.

Ник простена и прошепна пресекливо:

— Това тук си е чиста лудница. Не можете ли да ми дадете нещо по-силно?

— А не казахте ли сам, че не искате да ви отстранявам от играта? — отвърна му Коул.

— Промених мнението си. Когато поисках това от вас, все още не бях наясно с другата възможност — изохка Ник.

Коул кимна с разбиране и вдигна поглед.

— Тиби, донеси, моля те, опиумната тинктура. И махни баба си от тук!

Тиби отиде до медицинския шкаф и го отвори. Коул даде капките на Ник, а след това му премери една шина. През това време Тиби наблюдаваше баба си, която отваряше вратата на медицинския шкаф.

— Бабо, това там е медицинският шкаф. Вратата е от другата страна.

— Как може изобщо да очаквате от мен, че ще се оправя тук, след като постоянно премествате вратите и не ми казвате нищо. Така и така никой нищо не ми казва. Как мога тогава да знам какво става.

Продължи да си мърмори под нос, когато внучката й я поведе към вратата. След това Тиби се върна бързо при баща си и не след дълго се потопи в работата, забравяйки чие бе осакатеното тяло, което лекуваха.

Работата по Ник им отне три часа. През по-голямата част от времето той бе в съзнание и само понякога получаваше малки дози опиум против нетърпимите болки. Тиби даде всичко от себе си, за да запази равнодушното изражение на лицето и професионалната си стойка, но това не й се удаде напълно. Когато Ник отвореше сините си очи, тя все пак му се усмихваше окуражително. Междувременно притисна върху напуканите му устни мека кърпа, натопена в хладка вода.

— Тъй — рече Коул, след като намести и последната шина. — На първо време това е достатъчно. После изваждаме конците от отворените рани. Чак след това ще мога да поставя по-здрава шина. Дотогава подутините трябва да спаднат и ще разберем дали ще му се размине възпалението или не.

— Значи, мислиш, че може да се появи възпалителен процес?

— В този случай е много възможно. Той се е приземил буквално в сметта. При тези отворени рани друго едва ли може да се очаква. — Коул сне очилата си и ги почисти с носната кърпа. — Измий го там, колкото може. Извънредно важно е раните да не се замърсяват допълнително. Внимавай особено с многобройните малки наранявания, които не сме шили. Когато свършиш, викни Майри да ти помогне да смените бельото.

— Да, но…

Коул се взря в часовника си.

— Сили небесни, кога отлетя това време? Май днес пак ще се размина с вечерята. — Каза това и напъха някакви дреболии в куфарчето си. — Отивам на визитации.

Тиби не бе напълно сигурна дали ще издържи да остане по-дълго време насаме с Ник. Трябваше по най-бързия начин да се измъкне от тази стая. Не искаше да вижда повече болни и ранени хора. Направо й прилошаваше от миризмата на пот и кръв. Пред очите й все още като кошмар стоеше израненото, кървящо тяло на Ник.

— Не мислиш ли, че сме направили вече каквото можем? Не трябва ли да отделим повече грижи и на останалите пациенти? Нека дойда с теб.

Коул я изгледа внимателно, сякаш за да дешифрира казаното от нея.

— Половинчати работи неща, Тиби! Знаеш това по-добре от всички останали. А сега се заеми с този човек. После, ако трябва, ще ми помогнеш.

Тиби застана до леглото на Ник и се взря в него. Сега чак осъзна, че е полугол. Та нали шиха цялото му тяло.

— Трябва ли да го мия?

Коул щракна шумно ключалката на куфарчето.

— Да се е случвало някога да не го правим?

— Да, но той си е направо гол, татко.

— Аха! Така значи? — Коул погледна първо Ник, а след това Тиби и нещо сякаш просветна в ума му. — Тъй, тъй! Значи така, а? — Отиде до края на леглото и се взря с повишено внимание в Ник. — Тъй, тъй значи! Отдавна се питам кога ли най-сетне някой мъж ще… — Спря насред дума, обърна се и си тръгна. — Ще му стисна ръката някой друг път.

Тиби се загледа втренчено във вратата, зад която изчезна баща й и стигна до извода, че Коул говори по-големи безсмислици дори от нея. Въздъхна и отново пренесе вниманието си към Ник. Единственото й спасение се състоеше във факта, че Ник пое добра доза опиум и щеше да спи дълго. Така принудителното измиване на полуголото му тяло щеше да бъде по-безболезнено за нея.

Не искаше да губи нито минута. Затова донесе съд с топла оцветена вода и се зае да го мие. След като привърши с лицето, ръцете, гръдта и долната част на краката, погледът й се спря на парчето плат, което го покриваше.

Погледна бързо към лицето му.

Не можеше да направи това! Дори и при най-добро желание.

Спомни си обаче как я скастри баща й. Тиби наистина не бе човек, който си върши работата наполовина. Почти винаги се водеше от принципа: всичко или нищо. Когато обаче гледаше този добре развит мъж пред себе си, Тиби горещо си пожела в конкретния случай да избере втория вариант.

Пак хвърли крадлив поглед към лицето му и затаи дъх в момента, в който с два пръста — факт, който несъмнено показваше пълната й липса на интерес — тя повдигна кърпата и в продължение на един много дълъг миг се вторачи в най-великата от великите тайни.

Вярно, че в живота й имаше мъж, но Ерик идваше само нощем при нея и я любеше на тъмно. Разбира се, че бе виждала голи мъже, но това бяха телата на чужди хора, на старци или на момчета. Тиби просто не бе в състояние нито да пусне кърпата от ръцете си, нито да отмести погледа си. При гледката на онова нещо през тялото й премина гореща тръпка. В този момент той вероятно спеше, може би дори бе в безсъзнание. Със сигурност бе тежко ранен. Но обектът на наблюденията й никак не спеше. Нещо повече — колкото по-дълго го гледаше, толкова по-дълго ставаше и той. И тогава истината бавно стигна до съзнанието й.

Отмести поглед към лицето му и за свой ужас откри, че както някои части от анатомията му, така и самият Никълъс Макинън нито спи, нито пък е в безсъзнание. Очите й заискриха гневно.

— Можеше поне да се престориш на заспал… ти си… ти… си…

— Напълно нормален мъж — вметна той. — Съжалявам, че изпитваш неприятни чувства, но се налага сама да носиш бремето.

— Всичко това ти прави удоволствие, нали?

— Кое е това, което ми прави удоволствие?

— Възможността да се държиш вулгарно.

Внезапно Ник бе обзет от нежност. Горкото момиче стоеше пред него със зачервено лице, а очите й бяха пълни със сълзи. Изглеждаше унизена, объркана и уплашена. И за какво? Защото се бе поддала на естественото си любопитство, на очарованието да види невидяното, да изучи неизследваното? Отново се сети, че това момиче всъщност не е някаква префърцунена неопитна девица — нали имаше дете. Тя би трябвало да знае как изглежда мъжкото тяло и нещо повече — как действа то в определени случаи. Би трябвало, но всъщност не знаеше. Този факт възбуди любопитството му.

— Предлагам ти, ангел мой, след този шок да не продължаваш повече. — Думите му изобщо не стигнаха до нейното съзнание и затова той се опита да формулира мисълта си по друг начин. — Ако все още ме гледаш по този начин, държането ми ще стане още по-вулгарно. — След като обаче и този път тя не разбра какво иска да й каже, бе принуден да действа направо. — Скъпа, по всяко друго време и на всяко друго място ще имаш прекрасната възможност да ме разгледаш от глава до пети. Само че в момента се чувствам гадно. Гол съм, а в стаята е страшно студено. Обещавам тържествено, че някой път, когато отново съм във форма, ще ти позволя да си го разглеждаш, колкото ти душа иска. А сега защо не вземеш да ме завиеш с нещо?

При тези думи Тиби изохка ужасена и изпусна чаршафа, сякаш тежеше цял тон. Понечи да побегне и сигурно щеше да успее, ако Ник не я бе сграбчил за китката. Тиби се срути на стола до него и похлупи лице върху кревата, не можейки да си поеме дъх.

— Погледни ме, Тиби! Тя само поклати глава.

— Хайде, погледни ме — настоя той и я задърпа за китката.

— Не мога!

— Разбира се, че можеш.

— Не! Наистина не мога. Вярвай ми! Не мога да те погледна в лицето.

Ник се засмя.

— Искаш да ме поставиш в още по-неудобно положение, нали?

— Изобщо не искам да те поставям в неудобно положение. Кажи ми, защо изпитваш неудобство от нещо толкова нормално, целесъобразно и широко разпространено?

— Щом задаваш такива въпроси, значи си по-ненормален, отколкото мислех — достигна до него сподавеният й глас.

— Ти как мислиш, дали твоята голота ще ми бъде толкова неприятна, колкото моята на теб?

Тя вдигна рязко глава.

— Не, разбира се! И двамата знаем защо.

Той едва успя да прикрие усмивката си.

— Боя се, че не разбирам, нямам никаква представа. Ти можеш ли да ми обясниш?

— Защото си похотлив и перверзен тип, затова!

— Може би защото съм мъж ли?

— Защото… защото не можеш да контролираш онова нещо там.

Той се разсмя весело и, както можеше да се очаква, неволното движение му причини силна болка. А като капак на всичко Тиби отново зарови глава в дюшека.

— Знаех си, че ще ми се смееш.

— Разбирам те много добре — обади се той след малко. — Кажи ми само едно, Тиби. Твърдиш, че изпитваш неприятно чувство. Защо?

— Сили небесни! — простена тя досущ като баща си.

— Ако спях, щеше ли пак да ти е толкова неприятно?

Тя не му отговори и се наложи да поощри малко активността й. Ник започна с това, че и досега щяла да си седи все така с чаршафа в ръка, взряна тя знае къде и това сигурно би продължило чак докато Коул не я изненада със завръщането си и не я запита каква, за Бога, е тази стойка, която е заела. Ник спря за миг, а след това доразви мисълта си: Тя в никакъв случай няма да знае какво да отговори на баща си, така че той, Ник, щял да се види принуден от обстоятелствата да разкаже всичко на Коул, и то дума по дума.

— Няма да посмееш да му кажеш — извика тя възмутено и вдигна глава от чаршафа.

— Във всеки случай можем да опитаме.

Тиби понечи да издърпа ръката си от неговата и като не успя, извъртя демонстративно глава встрани.

— Или ще отговориш на въпроса ми, Тиби, или оставаме в това положение цяла нощ. И така, щеше ли да ти бъде неприятно, ако спях, например?

Тя въздъхна.

— Вероятно не.

— И защо не?

Тя явно започна да се дразни.

— Защото ако спеше, нямаше да ме видиш, глупчо такъв. А ако не ме бе видял, нямаше да изпадна в това неудобно положение. Защото, нали знаеш, човек се притеснява само ако го хванат.

Отдавна бе престанал да я слуша. Само да я наблюдава — това бе напълно достатъчно. Изгледа я замислено и се усмихна.

— Сигурна ли си, че Бет е твое дете?

— Това пък какво беше?

— Макар и да си майка, не личи да имаш кой знае какъв опит.

— Аз имам дете, Макинън, но това далеч не значи, че съм предприела някакви задълбочени проучвания.

В този миг тя беше просто очарователна. Не искаше да я успокоява, защото като я взимаше на подбив, кръвта й завираше още по-силно.

— За теб всичко е предварително ясно и се разбира от само себе си. Точно като добричките и честни граждани на Индианола. Недей да разместваш фактите. Направих груба грешка. Влюбих се. За наказание бях опозорена, достъпът до обществото ми бе отнет. Трябваше да изтърпя както многобройните похотливи погледи, така и ехидните подмятания на много хора. Освен това се налагаше да износя докрай детето си, независимо че нямах съпруг и всички в града го знаеха. Това бе наказанието, а Бет е моето опрощение.

Ник възприемаше слабо думите й, но една от нейните фрази се запечата в съзнанието му. Влюбих се… влюбих се… влюбих се. Не разбираше напълно защо тези думи го засегнаха толкова дълбоко. Сигурно защото Тиби се е отдала на онзи мъж докрай. Единствената утеха бе една друга нейна фраза: направих грешка.

Погледна я отново и нейната красота, младост и откровеност го замаяха. Спомни си разговора във всекидневната, когато разкри пред него какво я е сполетяло. Нищо чудно, че го отбягваше и се боеше от докосванията му. Беше се опарила. И заобикаляща огъня от далеч.

— Само хора, които нямат какво да дадат на другите, искат да се съхранят на всяка цена. Ти не си предопределена да живееш по този начин. Защото ти има какво да дадеш. Не е ли по-добре да си отпуснеш душата и да поговорим?

— А ти? И ти не ми казваш всичко.

— Аз ли? Какво искаш да кажеш?

— Упрекваш ме, че не ти разказвам повече за себе си, за миналото си и дори ме заключваш в собствената ми стая, за да ти разкажа житието си. Но я погледни себе си. Ти никога не говориш за твоето минало.

В думите й се прокрадна някаква обвинителна нотка. Той смръщи вежди.

— Нали ти казах какво сполетя семейството ми.

— Не, всъщност не си. Ти ми каза само, че родителите ти са покойници и че сестричката ти е отвлечена от индианци.

— Да, така е. Всичко това е вярно.

— Чул ли си оттогава нещо за сестра си?

— Не. Нищо.

— А братята ти? Колко са? Къде се намират в момента?

Той се замисли.

— Най-големият, Ендрю, загина заедно с мама. Аз съм вторият по големина. След мен идва Тейвис — той дойде с мен в Нантъкет. След Тейвис идва Рос, а…

— Къде е Рос сега? Поддържаш ли връзка с него?

Ник се усмихна широко.

— Да, доколкото е възможно при тези разстояния. Рос е в Шотландия, на Айлъв Скай. Мама и татко бяха шотландци. Миналата година до нас стигна известието, че един от родствениците ни там е починал и по тази причина ми се полага благородническата титла като най-стар от братята. Не мислих дълго и им писах да си потърсят някой друг. Което и сториха. Рос е получил съвсем същото предложение и очевидно е приел всичко много насериозно. Много хитър ход от тяхна страна, бих казал. — При тези думи Ник тръсна глава. — Писмата, които получавам понякога от него, са направо невероятни. Не ми е много ясно по какъв начин този дивак Рос се представя за достопочтен благородник, но, съдейки по всичко, се е вживял напълно в новата си роля. Тя наистина му харесва.

Тиби се разсмя, забелязвайки изражението на искрена изненада по лицето на Ник.

— А след Рос кой идва?

— Ейдриън и Аликзандър, близнаците. Хитри и коварни като змии. И двамата.

— И къде са те в момента?

— В Калифорния. По едно време се присъединиха към Тексаските щурмоваци, но когато войната свърши, отнякъде долетя призивът „злато“ и това реши съдбата им — незабавно се отправиха към Калифорния. Ако се вярва на писмата им, забогатяват не с дни, а с часове. Помня ги още като деца — когато се сдушеха, нищо не можеше да ги спре.

— Семейството ти не ти ли липсва понякога?

— О, Боже, разбира се, че ми липсва. Все пак с мен са брат ми Тейвис и чичо Роби. Така че не съм съвсем сам.

— Мисля, че не бих могла да живея далеч от семейството си.

— Възприемаш нещата по този начин, защо имаш нужда от него. Твоите близки ти осигуряват уют и закрила. Но ще настъпи денят, в който ти сама ще решиш, че вече не е необходимо да останеш с тях. — Тя смръщи вежди. — Горе главата, момиче — продължи той. — Нали ти казах, че тепърва ще ти поникнат крилца.

Последното изречение убягна от вниманието й, понеже все още я бе яд на предишните му думи.

— Аз съм с тях само от нужда. По една случайност аз ги и обичам.

Погледът му, все още помътнен от опиума и болките, се плъзна бавно по нея, а ръката му най-сетне я пусна, за да я погали нежно по бузата.

— Клетият ми ангел. Ангел, затворен в мрамор. Наранено, недоверчиво дете, примирило се с жребия си и решило да се изправи срещу нещастието. Клетият ми самотен и недоверчив ангел. — Палецът му премина по пълните й устни. — Мисля, че обичам това дете повече от коравосърдечната хубавица… и което е най-странното, също така я и желая повече.