Илейн Хофман
Ангел в мрамора (2)

Глава първа

Съзрях ангела, пленен в мрамора и не спрях да дълбая, докато не го освободя.

Микеланджело Буонароти

Индианола, Тексас,

февруари 1849-а година.

 

Участието в церемонията „следобеден чай“ не може да бъде призвание за един уважаващ себе си мъж.

Никълъс Макинън бе висок метър и деветдесет и един и тежеше около деветдесет килограма. В момента му се налагаше да балансира на коляното една от елегантните порцеланови чашки на госпожица Съки Портър Мериуедър, занимание, което едва ли отговаряше най-пълно на представите му за приятно прекарване на зимен следобед.

— Да-а, чудна работа — казваше в този миг госпожица Мериуедър. — Та значи сте били целия този път до Тексас, за да построите кораб?

Той само кимна с глава. Не смееше да направи никакво друго движение. Чувстваше се твърде несръчен, състоящ се единствено от колене и лакти, и чашка с размерите на напръстник определено не му подхождаше. Не можеше да провре пръста си през ухото й, а същевременно не се решаваше и да похване трошливото чудо за ръба, госпожица Мериуедър не правеше впечатление на човек, който ще приеме с усмивка факта, че някой е смазал в лапите си една от ефирните й чаени чашки.

— Просто не е за вярване! Винаги съм се питала какво ли изпитва човек, ако му се наложи да прекара няколко седмици на кораб. И все пак никога не съм си и помисляла, че може да ми се случи подобно нещо. С един кораб могат да станат всякакви неща, не мислите ли? Изобщо те, корабите, имат лоша слава — я пробойна ще им се отвори, я нещо друго. Да речем, че съм на борда на някой кораб и в този момент на него му хрумне да се пробие. Можете ли да ми кажете как да се спасявам в такъв случай? Затова си мисля, че Бог в безкрайната си добрина правилно се е разпоредил аз да си стоя тук на сушинка. Ако е искал да живея във водата, щеше да ме направи риба.

За момент Ник си помисли за размерите на китовете, които бе виждал и за грациозните им движения във водата. Може би наистина щеше да е по-добре, ако госпожица Мериуедър се бе родила риба. „На сушинка“ тя приличаше на огромен, тромав вол. Разбира се, Никълъс не се интересуваше ни най-малко от госпожица Мериуедър, от размерите й или пък от нейните скъпоценни чаени чаши. Просто майка му го бе възпитала да се държи учтиво с по-възрастните от него. Освен това подозираше, че счупи ли нещо, шансовете му да наеме къщата силно ще намалеят. Имаше обаче един лош навик — наумеше ли си нещо, нямаше връщане назад. Инат като тате — казваше Тейвис в такива случаи.

Тейвис вероятно бе прав. Никълъс искаше да наеме тази къща и ако се наложеше, щеше да си седи и да отпива чай от глупавите чашки на госпожица Мериуедър до второ пришествие. В момента тя редеше думи за някакъв „извънредно порядъчен млад човек“, който обикалял наоколо и питал за къщата, а в Индианола къщите, давани под наем, се срещали „нарядко като четирилистна детелина“. Ник бе стигнал до същия извод от собствен опит, така че целият словесен водопад на госпожица Мериуедър се оказа излишен. А що се отнася до „извънредно порядъчния млад човек“, той щеше да наеме къщата на куково лято.

Госпожица Мериуедър изсумтя шумно, изразявайки по този начин недоволството си от очевидната липса на внимание към думите й, след което продължи да говори подчертано високо:

— Може и да ми се разсърдите, господин Макинън, че си пъхам носа в чужди работи, но все пак се питам, за какво ви е къща в Индианола точно за шест месеца или за година?

Ник погледна жената пред себе си, чието пристегнато в дрехите туловище застрашаваше да счупи лекия и твърде нестабилен стол, подобен на този, на който седеше и самият той. Въпросът си тя зададе с повелителен тон и със самоувереността на все помитащ ураган. Изопнатото й, неподвижно лице с ококорени очи му подсказаха, че от него се изисква незабавен отговор.

— За да се построи кораб, е необходимо време.

Тя се понамести по-удобно и разтегна с усилие злобната си уста в нещо, приличащо на усмивка.

— А… значи вие не само пътувате по моретата, а строите и кораби, така ли? Колко вълнуващо.

— Да, морските пътешествия ми помагат много в проектирането и строежа на още по-добри кораби. Може да се каже, че стратегията ми се състои в следното: Никога не предавам кораба, който съм построил, преди да съм го изпробвал лично — макар че самият аз почти никога не поемам командването му.

— А къде строите обикновено корабите си? Питам, защото знам, че тук, в Тексас Индианола наистина е най-важното пристанище, но все пак не е Мека за корабостроителите.

— О, да, наистина не е. Вижте, с брат ми и вуйчо ми притежаваме дялове от една корабна агенция в Нантъкет. Тъкмо там се и строят повечето от нашите кораби. Понякога обаче клиентите искат от нас да строим и другаде, такъв е и този случай. — Ник се надяваше, че тази информация ще я задоволи и че най-сетне двамата ще заговорят по същество за наемането на къщата.

Обаче госпожица Мериуедър, която междувременно поиска Ник да я нарича госпожица Съки, бе очарована и направо възхитена, за нея битката за нова информация тепърва започваше. На следващия ден кръжецът по ръкоделие на дамите в града провеждаше поредната си сбирка и по тази причина тя бе решена на всичко, само и само да научи колкото се може повече за този представителен ерген (та нали семейното положение на един мъж е най-важното), и да привлече веднъж завинаги вниманието на местните дами върху себе си.

— Наистина е много жалко, че ще останете в Индианола само докато построите вашия кораб… за шест месеца или една година, нали така казахте?

— Точно така. Разбира се, не може да се определи точно колко ще трае всичко, тъй като сме зависими от наличната работна ръка, от точността на доставките и, разбира се, от времето.

— Трябва да знаете, господин Макинън, че тукашните зими са значително по-меки от зимите в Масачузетс. Според мен тексаският климат няма да ви създаде проблеми.

— Да, госпожо, известно ми е. Самият аз съм от Тексас.

— О, наистина ли? — Тя се наведе бързо напред и крехкият стол изскърца застрашително. Ник искрено се помоли той да не се разпадне под тежестта й, тъй като изобщо не бе наясно като как да изправи такова туловище обратно на крака. Чашката за чай, която Ник балансираше на крака си, издрънча. — Та от коя част на Тексас сте родом?

— От окръг Лаймстоун.

— И къде по-точно в Лаймстоун?

— Това е едно малко селище на река Техуакана. Нарича се Каунсъл Спрингс.

— Как, за Бога, сте напуснали Тексас и сте се озовали точно пък в Нантъкет?

— Ами отидох дотам с кораб.

Естествено не това бе информацията, която тя искаше да получи. Интересуваше я не начинът, по който е пътувал, а какво го е накарало да замине. И при най-добро желание раздразнението на Ник не можеше да остане незабелязано — целият този разпит и това разтакаване му късаха нервите. Но горката госпожица Съки, която не бе надарена с кой знае каква проницателност, така и не долови неговия гняв. Единственото, което усети, бе, че Ник е изтълкувал въпроса й погрешно. Реши да не го поставя в неудобно положение и затова премълча недоразумението. Не беше в стила й да проявява тактичност, но този човек бе тук да наеме къщата й, която и бездруго отдавна стоеше празна.

— Споменахте преди малко, че имате брат в Нантъкет. Той заедно с вас ли отиде там?

— Да, госпожо.

— Когато двама сина напуснат едновременно дома си, родителите им сигурно…

— Родителите ми са покойници. Команчите — добави той бързо, тъй като съдържанието на следващия й въпрос се разбираше от само себе си.

Тя се хвана с ръка за гърлото.

— О, какъв ужас. Едва ли има семейство, което да не е пострадало синтези червенокожи дяволи.

— По този въпрос съм склонен да се съглася с вас, госпожо.

— И ето ви значи отново в Тексас. Постоянно стават най-странни неща. Просто не знаеш какво ще ти се случи в следващия миг. Точно когато най не очакваш, на главата ти ще се стовари нещо.

Госпожица Мериуедър бе като прастар отъпкан полски път, който си се вие нанякъде и изобщо не му се вижда краят. Във всеки друг случай Ник би си измислил някакъв предлог, за да се измъкне незабавно от разговора. Само че къщата на госпожица Мериуедър бе единствената, която се предлагаше под наем. Нямаше нищо против нея и къщата й, но ако го отрежеше като наемател, трябваше да иде в някой пансион. Лошото пък на пансионите бе, че обикновено техни стопанки се оказваха или вдовици, или стари моми, две категории жени, с които Ник не искаше да има никакво вземане-даване. В неговия живот имаше твърде много вдовици и стари моми, които се опитваха да го напъхат насила в брачния хомот.

Не че не обичаше жените. Напротив. Но свободата му бе по-скъпа. Не бе лесна работа да си останеш ерген при наличието на толкова много изгладнели за брак жени. Но на своите двадесет и седем години той все още не бе срещнал жената, която да задържи вниманието му повече от четиридесет и осем часа. Съвсем сериозно мислеше, че едва ли и съществува такава жена.

След около час и след още две чаши чай госпожица Съки Портър Мериуедър тържествено обяви Ник за наемател на къщата.

— Много съм ви задължен, госпожо.

Още преди тя да успее да си поеме дъх за следващия рунд, Ник грабна шапката и палтото си и се докопа до външната врата. Само че госпожица Мериуедър не бе вчерашна — и преди това се бе натъквала на мъже, твърде стеснителни в общуването с дами. Затова го хвана за пеша, докато той бе все още вътре.

— Докато не съм забравила. Няма да търпя гуляи, шумни гости, и никакви… — Тя тъкмо понечи да го предупреди, че освен всичко останало няма да търпи и дамски посещения, но се усети навреме — мъж с неговата външност нямаше да се подчини на подобно изискване. Все пак принципите трябваше да се спазват и затова продължи:

— Сигурна съм, че на почтен и искрен мъж като вас няма да му хрумне да покани при себе си сама жена без порядъчна придружителка.

В отговор той само докосна с пръсти периферията на шапката си, усмихна се ослепително и бързо-бързо се шмугна през вратата.

 

 

Гъската следваше Тиби Бъкенън по целия път към града. Не може да се каже, че в действията на пернатото имаше добронамереност, напротив, това си беше истинско преследване. Щом Тиби ускореше крачките си, и гъската ускоряваше своя бяг. Случайните минувачи, които срещаха по пътя, ги сподиряха с особени, учудени погледи. В тази реакция, разбира се, нямаше нищо чудно — кога ли пък ще му се случи на човек да види жена, преследвана ожесточено от гъска. Във въздуха плуваха гъши пера, които бележеха пътя на чудатата двойка.

Гъската все още се гневеше на Тиби, тъй като бе взела на ръце едно от малките й. Тиби отдавна беше върнала пухкавото малко създание на майка му, но този жест явно не бе успял да умири освирепялото животно. Гъската протягаше дългата си шия и скъсяваше постепенно разстоянието между себе си и Тиби, пляскайки невероятно бързо с крила. Да те подгони гъска е несравнимо преживяване. Когато се ядоса, тя се превръща в наистина достоен противник. Ето защо Тиби се затича. Добре, че овехтелите сиви сгради на Индианола вече се виждаха. Влезеше ли в града, със сигурност щеше да се откачи от глупавото животно.

Оказа се обаче, че не е лесна работа да откажеш разярена гъска от такава гонитба. Когато Тиби долови току зад себе си характерното съскане и крякане и усети повея, идващ от гневното пляскане на крилата, тя сви рязко в някакъв тесен пасаж между две сгради. В края на пасажа гъската вече бе побесняла напълно и се накани да атакува с разперени крила. Тиби се затича по дървения тротоар, достигна неговия край, прескочи някакъв ок, който стърчеше между две неподвижни коли, натоварени догоре с бурета и сандъци и изскочи на уличното платно.

 

 

След като напусна госпожица Мериуедър, Ник повъртя доволно новичкия ключ в ръце, след което го пусна в джоба си. Погледна към слънцето и реши, че до края на деня остават само още няколко часа. Извади джобния си часовник и вдигна капака. Очакванията му за часа се оправдаха. Той щракна капака обратно и незабавно се отправи към конюшните, за да си купи кон.

Вероятно и на дългокракия кафяв жребец бе омръзнало да стои в плен, защото излязъл веднъж на улицата, той се понесе с такава скорост, че Ник дълго време не успя да го усмири. Жребецът се разтанцува непокорно, отмяташе глава назад и се опитваше да отпраши в неизвестна посока. Ник едва го удържаше — след многомесечните пътувания по море мускулите му очевидно бяха отвикнали от живота на сушата.

В мига, в който съзря жената, загърната в дреха от плътен тъмнокафяв плат и зелено наметало, той дръпна юздите силно и рязко. Шията на коня се изви назад. Жената обаче изникна твърде неочаквано измежду двете коли. Жребецът се изправи на задните си крака и копитата му минаха на сантиметри от нейното лице. От въздушната струя косите й се разрошиха.

Туловището на коня я принуди да отскочи назад, дъхът й буквално спря и тя за малко не загуби равновесие. Вдигна поглед към разбеснелия се жребец, осъзна в миг опасността, която я грози и замръзна на място. Ник, който през това време се бореше ожесточено с животното, изкрещя гневно:

— По дяволите, отдръпнете се веднага оттук!

Кафявият жребец отново се вдигна на задните си крака. Тиби инстинктивно се дръпна назад, сподави с две ръце напиращия от устата й вик, а в широко разтворените й очи проблесна ужас. Животното продължаваше да се изправя и се въртеше побесняло в кръг, докато накрая кракът на ездача се блъсна силно в една от колите.

Всичко обаче приключи толкова бързо, както и започна. Никълъс успя да обуздае коня и впери гневен поглед в жената. Предположи, че в момента, в който дойде на себе си, тя ще се нахвърли върху него с писъци и сквернословия. Кошницата й лежеше на земята, а в калта се въргаляха някакви старателно увити пакетчета. Видя как погледът й се спря върху златната верижка на часовника му и на чисто новите лъскави ботуши. Като я гледаше как е облечена, реши, че тази жена едва ли ще пропусне възможността да поиска обезщетение, и то в пари. Не му беше за пръв път.

Никълъс видя нейната издадена, упорита брадичка и решителността, в очите й. На нейното лице беше изписано и още нещо — недоверието на бедняка към преуспелия. До слуха му достигна тенекиеното дрънчене на евтино пиано и зад гърба на момичето видя местния салон. Да не би тя да идваше оттам? Нечия икономка ли беше или пък се числеше към категорията жени, чиято професия от благоприличие никой не споменаваше? Второто предположение му се стори по-правдоподобно, но не бе в състояние да си обясни защо.

Ръцете му трепереха, а сърцето му се разтуптя при мисълта, че сега, опръскана в кал, на улицата можеше да лежи тя, а не нейните пакетчета. Любовта към ближния не му позволяваше наистина да назове с думи вероятната й професия, но от друга страна в очите й се четеше враждебност, която накара кръвта му да кипне.

— Гледай, гледай, взели те мътните. Да се не нагледаш дано!

Въпреки всичко обаче не му убягнаха скритите погледи, които жената хвърляше към насъбралата се тълпа. Видя и паниката, изписана на лицето й, която явно не се дължеше на преживяното току-що премеждие, а на страха от унижение. В този момент жената се извърна, вдигна кошницата, приклекна в калта и започна да събира пакетчетата си. Обърна му гръб без изобщо да го погледне.

Това пък какво е — помисли си той. Откога проститутките са станали толкова скромни? Явно бе сгрешил в предположенията си. Погледна след нея и усети гърдите си като стегнати в менгеме. Обикновено не му липсваха думи, когато искаше да каже нещо, но този път красноречието му изневери. Притисна колена в хълбоците на коня и я последва.

— Хей, за малко да убиете и двама ни. Нищо ли няма да кажете по този въпрос?

Тя се извърна и го погледна за миг.

— Аз… аз…

Момичето не можа да продължи, тъй като внезапно измежду две сгради излетя крякаща гъска, която се насочи право към тях.

В това време по тротоара се приближаваше старият Емъри Енъч, който се подпираше на две патерици и подскачаше на единствения си крак. Гъската се опита да префучи безнаказано покрай него, но не успя. Промърморвайки: „Пфу, гад мръсна“, старикът я перна с патерица по шията и гъската закриволичи замаяна.

— Има да си броиш кокалите, гадино — захихика той със скърцащ глас, след което отново заподскача надолу по улицата.

Гъската започна да се върти безпаметно в кръг, сякаш избираше посока, в която да продължи. След това като че ли се опомни и се отдалечи с клатушкане, подгонена за последно от метлата на Карл Хийст, началника на местната поща.

Последният от гореизброените епизоди убягна от вниманието на Ник, който от известно време не можеше да откъсне поглед от жената. Макар и да бе загърната отвсякъде, той разбра, че първото му впечатление е било погрешно. Тази жена бе изискана и благородна като отлежал френски коняк. Леденият вятър, който вееше от морето, бе смъкнал назад плътния вълнен шал, увит около косата и лицето й. Поредният повей на студения вятър го отметна още повече и въпреки опита й да се загърне, Ник все пак видя повече в сравнение с първия път. Стори му се, че припряността й не се дължеше толкова на страх от студа. По-скоро не искаше той да вижда лицето й. Само че не успя, въпреки усилията й видя предостатъчно и това събуди неговия интерес.

Косата й бе тъмноруса — съчетание между цвета на тютюна и патината на стар испански дублон. Кожата й изглеждаше така, сякаш току-що е била потопена в пчелен мед — Ник бе готов дори да се закълне, че тази жена и на вкус е сладка като меда. В един миг слънчевите лъчи осветиха очите й, бистри и златисти като чист кехлибар. През живота си не бе виждал руса жена с такива очи.

— Компанията ви като че ли не е съвсем безопасна — каза той и посочи гъската, която се оттегляше от полесражението.

Тя не отвърна нищо. Може би се стесняваше или бе твърде плашлива. Но каквито и да бяха основанията й, той щеше да я накара да говори. Тя не правеше впечатление на човек, който обича да се усмихва и Ник реши да не показа външно, че го е развеселила. Само попита:

— Да не ви е приятелка?

Има моменти, в които човек трябва да отстъпи, има и други, когато е по-добре да нападнеш. Понякога се налага да замълчиш, а пък друг път — да укротиш някого. Тя беше изпробвала вече отстъплението и мълчанието. Да напада не й бе присъщо. Така че не й оставаше нищо друго, освен да се опита да укроти този грубиян. Може би това бе начинът да я остави на спокойствие. Огледа се — зяпачите явно бяха изгубили интерес и се разотиваха.

— О, да… искам да кажа, че това е нашата гъска — започна тя и гласът й, тих и приглушен, трудно проникваше през пластовете вълна. — Грешката беше моя. Взех едно от гъсетата й, а тя, разбира се, започна да се държи като истинска майка.

— В такъв случай вие…

Той все още не е в добро настроение. Опитай с извинение. Опитай всичко възможно, само и само да си тръгне. И то по най-бързия начин!

— Знаете ли, бързах много. Трябваше да бъда по-внимателна. Страшно съжалявам, че ви създадох толкова неприятности. — Така! Това ще удовлетвори дори и натрапник като този тип.

За момент той я изгледа замислено с дълбоките си тъмносини очи, а след това направи нещо, което можеше да се изтълкува единствено като пародия на церемониален поклон.

— О, какво говорите? Сигурен съм, че вината е изцяло моя.

Дори и да бе забелязал, че очите й заискряват гневно, той не се издаде. Рязко и отчетливо беше изрекъл една нищо незначеща учтива формула. Нямаше никакво съмнение, че направо й се скара като на детенце, слабоумен старец или невменяем. А като капак на всичко и нейното извинение остана да виси във въздуха. Бе наистина вбесена. Само преди пет години щеше да хвърли по този нагъл тип поне една-две буци пръст или пък щеше да му подплаши коня като го удари с кошница по хълбока. За съжаление обаче сега не можеше да си позволи този лукс. Нещата стояха другояче. Налагаше се да бъде по-предпазлива.

Тя забеляза как госпожица Мериуедър наднича иззад своите швейцарски завеси на точки, купени естествено от модния магазин на Мили. Тази жена запаметяваше всичко, което й попадне пред погледа — от покупката на шапка до банковия обир, включително и нещата, случили се между тези две събития. Просто не съществуваше нещо в града, което да не й е известно. Не бяха много хората в Индианола, които така ожесточено и успешно да се бъркат в чуждите дела. Отгоре на всичко успяваше да намери време дори и за собствените си работи. Госпожица Съки Портър Мериуедър се справяше и с двете неща блестящо. Може да се каже, че тя властваше над Индианола — не само държеше в ръцете си всички нишки, а често направо гонеше хора от града, до този момент бе успяла да прогони точно тринадесет души.

Преди пет години Тиби бе изправена пред реалната заплаха да се превърне в номер девет от този списък. А точно сега нямаше никакво намерение да попълни четиринадесетото място.

Като видя, че жената пред него изобщо не реагира, той се обърна отново към нея:

— Не стойте като препарирана, момиче. Благодарение на вас панталонът ми се скъса, но, за щастие, опитът ви да ме убиете се оказа безуспешен.

Тя, уви, не изглеждаше нито облекчена, нито пък развеселена от забележката му. Той продължи в същия дух:

— Сама виждате, че всичко е под пълен контрол. Аз съм си цял-целеничък, а както разбирам, и вие вече сте наред. Освен ако, разбира се, у вас внезапно не се е появило страстното желание да намерите смъртта си под копитата на моя кон. Бих ви посъветвал обаче да се движите по-внимателно из този лош свят. Малко предпазливост не вреди, както знаете.

Запита се дали е успял да я поуспокои, след като я смути със своя буен шотландски темперамент. Но жената не издаваше с нищо какво чувства в момента. Тя просто му обърна гръб и изчезна между двете коли. Някаква странна неудовлетвореност започна да гложди Ник — така и не успя да види цялото й лице, пък и гласът й достигна приглушен до слуха му.

Той продължи пътя си по улицата и завърза жребеца на някакъв по-здрав стълб. Веднага след това влезе в смесения магазин на Туитуайлър, за да си набави някои неща за новото домакинство. Докато чакаше собственика да донесе всички поръчки по списъка, Ник застана на топло до огъня.

Външната врата се отвори, окачената над нея камбанка звънна и в магазина нахлу леден вятър. Ник се обърна и мигновено позна влязлата жена. Без да се помръдне от мястото си, той започна да наблюдава как си сваля дебелите сиви ръкавици. В никакъв случай не изглеждаше по-дружелюбна отколкото няколко минути по-рано, когато щеше за малко да я прегази с коня си. Тъкмо се канеше да се обърне отново към огъня, когато тя дръпна дългия вълнен шал от лицето и главата. Скритият до този момент кок се плъзна по врата й и по раменете се посипа дълга гъста коса с цвят на мед. Погледът му отново се плъзна по нейното лице. Тази жена беше истинска красавица. В мозъка му се струпаха наведнъж поне хиляда определения, с които можеше да се опише видяното. Невероятна. Изискана. Страхотна. Съвършена. Абсолютна. Нито една от тези думи обаче не бе в състояние да предаде достоверно това, което виждаше пред себе си. Жената го погледна за части от секундата право в очите и бързо отмести поглед. Ник усети как дъхът му спира. Преди още да се е съвзел, тя нави дългата блестяща коса на кок и поблагодари мило на двете момчета, които й подадоха от пода иглите за коса. Забоде ги бързо в кока и се извърна.

Той я наблюдаваше възхитен как се придвижва из магазина като пърхаща птичка, но същевременно изпита и съжаление, че не се спира достатъчно дълго на едно място, за да я разгледа на спокойствие. Изведнъж той осъзна, че тази жена сигурно е свикнала да я наблюдават, и че сигурно е успяла да си изгради защитен механизъм.

Един-единствен път дойде по-близо до него, спря се пред дъбово буре и повдигна капака му. Доста по-късно на това място все още щеше да се носи уханието на рози и ванилия. Той я видя да отмерва три черпака захар, след което протегна ръка към капака.

— Ще разрешите ли, госпожо. — Ник се поклони, взе го и го постави обратно на мястото му. Двамата се изправиха едновременно и лицето й се озова плътно пред неговото.

Черпакът се изплъзна от ръцете й и изтрополи на пода. Тя се дръпна инстинктивно крачка назад, но успя веднага да възвърне равновесието си. Погледът, който му хвърли, бе с няколко градуса по-студен от ледената вихрушка навън.

— Наблизо ли живеете? — попита той и видя, че тя си прехапва устните, сякаш й е задал Бог знае какъв въпрос. Разсмя се добродушно. — Мисля, че едно просто „да“ или „не“ ще свърши работа.

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви злепоставя, като извикам господин Ридли и го помоля да ви изхвърли оттук — каза тя.

— О, няма да ми е за пръв път. Изхвърляли са ме и от още по-долнопробни заведения — усмихна се той. — Толкова често се е случвало, че ми е станало едва ли не навик. Питам се обаче дали в този случай няма вие да сте човекът, който ще се злепостави? — Усмивката на лицето му стана още по-широка и той отиде до бурето, за да пооправи капака. Обърна се, но тя се бе отдалечила безшумно. В този момент отново увиваше шала около лицето си. Извади от дълбоките джобове на наметалото сивите ръкавици, нахлузи ги на ръцете си, пое един вързоп и го пъхна в кошницата.

— Благодаря, господин Ридли. Ще го запишете в сметката, нали?

— То се знае. Изобщо няма нужда да питате. Мислите ли, че съм забравил как доктор Бъкенън идваше у нас посред нощ, за да помогне на малката ни Присила и как не позволяваше да му платя за този допълнителен труд. А лекарствата, които лично вие приготвихте за детето…

— Радвам се, че са помогнали — отвърна тя и се обърна към вратата. — Ще поздравите Присила от мен, нали?

— Разбира се. Моля ви само да внимавате по пътя, чувате ли? Преди малко тук бе старият Амброуз… каза, че навън е голяма поледица.

Жената кимна мълчаливо. Когато отвори вратата, камбанката звънна, когато обаче я хлопна зад гърба си, камбанката направо закънтя.

Ник усети студения полъх и потърка ръце над печката.

— Извинете, коя е тази жена? — попита той.

Господин Ридли погледна първо Ник, а после и вратата.

— Коя имате предвид? Тази, която току-що си тръгна, или тази, която се е навела ей там над платовете?

— Жената със зелената вълнена наметка.

— Безсмислено е да ви казвам коя е. Това няма да ви е от полза. Чиста загуба на време, ако ме питате.

— Позволете ми сам да преценя. И така, коя е тя?

— Нали ви казах, господине, дори и да узнаете коя е, няма да имате никаква полза. Не е за вашата уста лъжица.

— Защо, омъжена ли е?

— Не, не е. Но би могла и да е.

— Това пък какво означава?

— Означава, че само ще си счупите зъбите с нея. Може да я преследвате от пъкъла, та чак до Йерихон и пак няма да успеете повече от кривогледия бухал, дето се опитвал да върви по права линия. Не сте първият, нито последният самонадеян младеж, който се интересува от нея. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

— Добре, добре. А сега все пак ще ми кажете ли коя е тя или не?

— Не — отговори мъжът и се извърна.

Ник усети, че го обзема раздразнение. Бе принуден просто така да наблюдава очилатия продавач как си забърсва тезгяха. Този човек сякаш изцяло бе потопен в заниманието си — да сортира сладкиши в някакъв буркан. Ник никога не бе удрял човек с очила по брадичката. Минута-две тази мисъл занимаваше съзнанието му, но накрая все пак се отказа — мъжът до тезгяха не изглеждаше много по-здрав от чашките на госпожица Мериуедър.

Той напусна бързо магазина. Вятърът го зашиба яростно по лицето, но Ник почти не го усещаше. Шотландският му темперамент отново се взриви и от него се отдели горещина, достатъчна за отоплението на половин Индианола. Дори кафявият жребец сякаш долови отвратителното му настроение, защото, за разлика от всеки друг път изобщо не опита обичайните си хитрости по пътя към малката сива къща с изглед към пристанището. Още с пристигането си у дома Ник запали печката и си приготви силен грог от ром и различни подправки. Застана до прозореца, дръпна завесата и се загледа навън с чаша в ръка изпи половината от грога и почувства как тялото му се отпуска. Загледа се в морската шир. Напорът на вятъра разбунваше студените вълни и от тях разцъфтяваха нежни корони от пяна. Водата му изглеждаше точно толкова дружелюбна и достъпна, колкото и жената. Не можа обаче да изхвърли от паметта си погледа, който тя му отправи. Това момиче притежаваше котешки очи — потайни и подозрителни. Интересно, дали можеше да мърка?

Жената очевидно не се интересуваше от него. Такива подробности обаче никога не можеха да спрат един Никълъс Макинън. Всъщност подобни предизвикателства го стимулираха дори повече.

— Бог ми е свидетел — промърмори той и отпи една по-голяма глътка. — Ако се наложи, ще остана тук и ще построя петдесет кораба. Но чуй какво ще ти кажа, момиченце, и запомни добре думите ми: трябва да знаеш, че дните ти са преброени. Наумя ли си нещо, то винаги става. — Отпусна завесата и изпи и последната глътка. — Винаги!