— На кого ги разправяш тия? Аз съм ти сестра, ако не си забравила. По-голяма съм от теб, а може би и по-умна. Познавам те, Тиб. Като бебе съм ти сменяла пелените, научих те и на първата ти дума. Когато беше в трети клас накарах Бъстерови да не те закачат повече, а в осми клас ми разкървавиха носа, защото се намесих в сбиване между теб и Одри Шнайдър.

Тиби се усмихна и се обърна към сестра си.

— Доколкото си спомням, вината бе на Одри. Тя те удари тогава по носа.

Въпреки усилията на Тиби да изглежда весела и лекомислена, Майри съзря болката в очите й, болка, която се таеше там от много време и никога не изчезваше напълно.

— Кога ще спреш най-сетне да се криеш зад гърба на татко?

— Аз не се крия.

— О, криеш се, и още как. От какво се страхуваш всъщност? Не разбираш ли, че страхът ти да не загубиш ти вреди точно толкова, колкото и фактът, че се скриваш зад лекарската практика? Загубила си посоката в живота. Не поемаш инициатива. Не рискуваш от страх, че може да те наранят. Ти просто гледаш как земята си се върти, а заедно с нея се въртиш и ти. По-рано не беше такава.

— Словоохотливостта ти не ми върши никаква работа, Роузмари Бъкенън. Престани най-после с твоите лекции. Просто ме остави за известно време на мира. Скоро ще се оправя.

— Не, този път няма да престана. Този път ще ме изслушаш.

— Карай, щом искаш толкова. Трябва да знаеш обаче, че никак не ми е до твоите поучителни проповеди. Има си църква и там ги слушам предостатъчно.

— Знам какво искаш. Искаш хората да те оставят на спокойствие, за да се спасиш от живия живот. Когато отиде в клиниката и започна да помагаш на татко, си казах, че решението ти е отлично. Щеше да се занимаваш с нещо, което да ти донесе признание и похвала. Страстта ти към медицината обаче се превърна в затвор. Дошло е времето да напуснеш вече малкия, сигурен свят, който си си изградила. Време е отново да заживееш пълноценно.

— И за какво? За да срещна отново някой, който ще ме нарани? За да мина отново през цялата тази мъка? Хората никога не прощават, Майри. Те не ми разрешават да забравя. Те искат винаги да помня, да се покайвам.

— Ами да, та нали по цял ден точно това и правиш. Ти си тази, която не си разрешава да забрави. А още по-тъжното е, че ти си и тази, която не може да прости.

— Не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. Ти не можеш да простиш на самата себе си и затова си решила, че заслужаваш да бъдеш наказана. Затова и се държиш по този начин. Ти постоянно се самонаказваш. Ти не живееш, а вегетираш. А това е много по-страшно от бедата, която те сполетя.

— Остави ме на мира… моля те.

— Защо да те оставям? За да се хвърлиш на леглото и да се наревеш ли? За да се самосъжаляваш ли? Мъченицата Тиби Бъкенън и това бездушно врънкало — сестра й! Помисли малко, Тиб. За мен е най-лесно да си ида и да те оставя сама със себе си. Да не мислиш, че ми е приятно да те разплаквам. Само че трябва да има поне един, който да те разтърси малко.

— Мама и татко не ми натякват…

— Тяхното е друго. На мама й се иска да си останеш завинаги малкото момиченце и всичко да си е както преди. Татко пък е възхитен от интереса ти към медицината. Нали знаеш, винаги е искал поне едно от момчетата да тръгне по стъпките му. Спомняш си колко обиден беше, че Бара и Кейлъм станаха моряци, а Роби отиде да следва право. Жертваш живота си, Тиби, и то за цел, която дори не е твоя.

— Не е вярно. Обичам да лекувам хората. Сама казваше, че съм природен талант.

— Да, казвала съм го и продължавам да го твърдя. Но ти не можеш да направиш от медицината единствена цел на живота си. Татко, например, също обича медицината, но въпреки това му остава време и за жена, и за семейство. — Майри въздъхна. — Не искам да те наскърбявам, Тиби. Достатъчно си изстрадала, не мисли, че не знам това. — Тя обърна Тиби към огледалото, сложи ръце върху раменете й и я разтърси. — Я се погледни в огледалото, Тиб? Какво виждаш там?

Тиби се огледа.

— Що за глупав въпрос. Себе си.

Майри я разтърси отново.

— Не, не е вярно. Ти не си виждала Тиби, откакто Ерик те заряза. Това, което виждаш, е една преждевременно състаряваща се жена, незрял плод, който обаче съхне на дървото. Не се унищожавай. Къде отиде авантюристичният ти дух?

Тиби повдигна рамене и се загледа през прозореца. Слънцето залязваше — огромно оранжево кълбо, потъващо в прахта. Майри продължи да говори, макар да се досещаше, че сестра й вече не я слуша. Открай време се дразнеше, че стига да поиска, Тиби винаги може да изключва външни влияния. Най-неочаквано я обзе силен гняв. Всичко се дължеше на Тибиния навик да не се съобразява с никого, ако нещо не й изнася. Майри тресна по масата с ръка, а лицето й се наля с кръв.

— Ако продължаваш така, ще се поболееш. Ще се побъркаш от самота, озлобление и съжаление.

Тиби се разтрепери цялата от уплаха. Когато Майри заговори отново, тя не се пренесе в друг свят, а се заслуша в думите й.

— Опитай се поне да помислиш върху това, което ти казвам, вместо да го отхвърляш по принцип.

Тиби извика и запуши уши с ръце.

— Не искам да те слушам повече.

Майри дръпна ръцете й от ушите.

— О, ще ме изслушаш, защото много добре знаеш, че казвам истината. Дълбоко в себе си си убедена в правотата ми. Не си щастлива, нали? Откакто този човек те напусна, не си била щастлива нито за миг.

— И какво като не съм била щастлива? Обичах го, дявол да го вземе!

— Знам. Само че той не бе подходящият човек за теб. Моля се на Бог някой ден сама да го осъзнаеш. Но не в това се крие твоето нещастие. Ти си нещастна, понеже душата ти е залиняла. Познавам сестра си, истинската си сестра. Тази моя сестра е изпълнена с живот, с енергия и усмивката не напуска лицето й. Не си спомням някога да се е страхувала от нещо.

— Аз и днес не се страхувам от нищо.

— Ах, така ли? — Майри сграбчи Тиби за ръката и почти я изблъска пред огледалото. — Ами погледни се тогава още веднъж, Тиб. Виждаш ли срещу себе си весела и безгрижна млада жена, която се радва на живота? Да или не?

По страните на Тиби се търкулнаха две сълзи.

— Е-е, какво става? — Майри отново я разтърси. — Бъди поне веднъж честна към себе си. И така, какво виждаш?

Тиби се разплака още по-силно.

— Ти си само на двадесет и една години, за Бога! Я се погледни! Цял живот ли ще плащаш данък за страховете си? Но ти не можеш да се криеш вечно от тях. Страхът постоянно ще е някъде до теб и ще дебне всяка твоя стъпка. — Майри разтърси глава. — Не разбирам защо се самонаказваш по този начин. Външният ти вид, държането ти, облеклото ти са на петдесетгодишна жена. И кой е виновен? Мама и татко ли?

— Не.

— Аз ли съм виновната?

— Не.

— Ами чия е вината тогава? Кажи! Кой ти наложи този начин на живот? Кой е този, който те е наказал тъй немилостиво?

— Аз — изкрещя Тиби и заби обвиняващо показалец в гърдите си. — Аз, аз и пак аз.

И беше права.

Тиби седеше на леглото и плачеше, заровила лице в ръцете си. Майри я прегръщаше и също плачеше.

— Няма да допусна повече да се самонаказваш. Искам си сестричката такава, каквато беше. Омръзнала ми е тази чужденка тук, която все се жертва.

Чужденката бе омръзнала и на Тиби, но не знаеше как да се спаси от нея. Еднакво я притесняваха както правдивите слова на Майри, така и съзнанието, че не може да се промени. Не знаеше какво да направи. Странно, но някак си бе твърде удобно да се живее така. Не би го признала пред никого, но дълбоко в себе си Тиби се страхуваше да не я напусне мнителността й. Не се доверяваше вече на хората, страхуваше се да се сближи с някого или, не дай си Боже, да го обикне. Всичко това бе вече зад гърба й. Бе го сторила и я нараниха жестоко. По-добре да вземе предпазни мерки, отколкото после да съжалява.

Майри въздъхна.

— Ах, Тиби! Наистина не исках да те наскърбя.

— Знам, Майри.

— Не искам и да ти вгорчавам деня.

— И това го знам — отвърна Тиби. Майри въздъхна повторно и се надигна.

— Ще кажа на мама, че вече си заспала.

— Добре, Майри. Благодаря ти.

Майри целуна сестра си и тихо напусна стаята.

От този ден нататък Тиби по всякакъв начин се стараеше да не се изпречва на пътя на Ник. Но не всеки път успяваше да осъществи намерението си.

Винаги, когато пътищата им се срещнеха, той докосваше вежливо шапката с ръка и казваше: „Добро утро, госпожице Бъкенън“, или: „Добър ден, госпожице Бъкенън“, а тя отвръщаше на поздрава му с подчертана хладина и, разбира се, изобщо не го поглеждаше. Затова пък си мислеше за него повече, отколкото трябва. Този факт я ядосваше. Не желаеше умът й да е зает с него и се дразнеше, че се държи като глупава ученичка, когато го види. Какво право имаше този мъж да се появява в нейно присъствие? И що за безсрамие от негова страна да изглежда толкова добре и отгоре на всичко тихо и неусетно да се вмъква в живота и мислите й? Какво й стори, че в главата й отново се завъртяха мисли за красиви рокли, парфюм или кордели? Кое бе това, което я караше да си тананика тихичко вечер, когато застилаше масата и всички я гледаха с почуда?

Преди време той я забеляза още с пристигането си в Индианола и започна да я преследва, докато накрая и тя започна да го забелязва и дори вътрешно да се радва на срещите с него. Точно този факт я измъчваше най-много. Този човек бе длъжен да стои далеч, защото — Бог да ми е на помощ — в негово присъствие се чувстваше безкрайно слаба. Този факт някак я отчуждаваше аг самата нея и из главата й се блъскаха какви ли не странни мисли. В неделя например той направо я вбеси, и то така, че й се прииска да го прасне с молитвеника по дебелата глава. Каква дързост от негова страна — да дойде в нейната собствена църква и да отвлича вниманието й. Не можа дори и да се помоли като хората, тъй като и тогава в главата й пропълзяха мисли за него.

Единственото, което можеше да предприеме, за да се предпази от душевна разруха, бе да го отбягва. Затова грижливо заобикаляше всички места в близост до него, включително и силно оживените, където поначало рискът да се срещнат бе много по-малък. От време навреме го зърваше с приятеля му Портър — или пресичаха някоя улица, или пък излизаха от някой магазин. В такива случаи си пожелаваше корабът му да изгори и той да си замине. Само така щеше да възвърне душевното си равновесие.

Понякога пък се хващаше, че се пита какво ли е той да я ухажва като истински кандидат за ръката й. О, да бъде отново млада и безгрижна, да танцува… Изчезвай от мислите ми, Никълъс Макинън. Махай се оттук и никога не се завръщай. Изчезвай от живота ми. Не искам да те виждам никога вече.

И наистина, цели две седмици той не се мярна пред погледа й. Ник бе страшно разочарован. Жените не представляваха проблем за него, но когато въпросът опреше до Тиби, превръщаше се буквално в срамежлив юноша. Каква ирония на съдбата! Знаеше, че може да си избере, която си поиска сред младите жени в града, но те изобщо не го интересуваха. За него съществуваше едно-единствено момиче, а то пък не му обръщаше никакво внимание.

Облегна се на стола и кръстоса крака на масата като внимаваше да не повреди разстланите там корабни планове. Запали пура и кръстоса ръце зад врата. През живота си не бе срещал жена, която до такава степен да не иска да го опознае. През паметта му още веднъж премина случилото се в овощната градина. Дали не се излъга, когато си помисли, че почти дружелюбният й тон свидетелства за известно сближаване помежду им?

Очевидно се е заблуждавал.

След последната им среща нещата между тях не потръгнаха. Тя успяваше някак си да го избягва. Това момиче бе по-гъвкаво дори и от политик. Идеше му направо да й извие врата.

Гневът му се дължеше най-вече на обстоятелството, че тя не удържа на думата си. Два пъти вече я чака напразно, въпреки че му бе обещала част от времето си. Не бяха много нещата, които Никълъс Макинън да мрази повече от лъжата и измамата, тъй като не можеше да понася каквато и да било форма на нечестност.

Най-неочаквано обаче, след като бяха минали цели две седмици, щастието му се усмихна. Пътищата им се пресякоха точно когато тя бе сама. Не можеше да повярва на късмета си, но когато се приближи, тя пренебрежително го отърси от себе си като досадно насекомо. Предполагаше, че разочарованието му се дължи на очевидното й нежелание да го вижда. Грубостта й го засегна, дълбоко и това пролича в държането му. В този момент се проклинаше за проявената липса на самообладание.

Бе издържлива и твърда, трябваше да признае тези й качества. При всяка от случайните им срещи се чувстваше като незаконороден син на семейно тържество. Тя просто не се интересуваше от него, беше го показвала многократно. По време на последния му опит да разговаря с нея му каза направо в очите:

— Кажете ми, господин Макинън, какво трябва да се случи, за да уври най-сетне дебелата ви глава. Вниманието, което ми оказвате, комплиментите ви и вашето спокойствие не ме очароват и дори не са ми приятни. Настойчивостта ви ме дразни. Разберете, не сте ми интересен, сър. Ще бъде по-умно от ваша страна да го осъзнаете най-сетне и да насочите вниманието си към някоя, която ще ви приеме по-радушно от мен.

Ник обаче съвсем и не мислеше да се отказва заради подобни дреболии. Да, тя отхвърляше опитите му за сближаване, но в тона й липсваше убедителност, погледите, който отправяше към него, не съответстваха на острите и груби думи. Тази жена искаше да му покаже, че може да се справи сама с трудностите и животът я задоволява и без да проявяват внимание към нея. Същевременно не можеше да се отърси от впечатлението, че е лесно ранима. От нея се излъчваше някаква тъга, която го вълнуваше дълбоко.

През целия си живот не бе срещал по-красиво създание, а прозрението, че тя има собствен живот без негово участие, както и някакви неизвестни нему тайни, я правеше още по-привлекателна в очите му. Нещо му подсказваше, че той самият притежава сила, която трябва да използва, за да срути нейните бастиони и да проникне в непристъпната й тъга.

Не разбираше съвсем точно защо тя, тайната му любима, с нейните тъмни тонове, се държи по този начин, но бе убеден, че ще го научи някой ден. Независимо от нейното желание.

Нерядко му се бе случвало да преодолява значително по-трудни препятствия. Изобщо и не мислеше да се предава. По природа бе упорит и издържлив — притежаваше решителността на баща си и братята си. Поначало всички от рода Макинън бяха известни с пословичното си упорство и Ник Макинън не възнамеряваше да се остави на някакво момиченце, въпреки шотландския му темперамент.

Един следобед Ник си седеше на едно обърнато буре пред смесения магазин. Беше събота и Индианола бе заприличал на пчелен кошер през пролетта. Днес са се събрали сигурно всички фермери и търговци от околността, мислеше си той. Откакто съм седнал тук, пред очите ми преминаха поне половината жители на града. Погледът му търсеше само една-единствена от тях, но така и не я откри. До него седеше Руб Уедърспун, домакинът на склада, и си белеше ябълка. Руб доставяше плата за платната. Той набучи парче ябълка на ножа си и го подаде на Ник.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли сте? — попита Руб. — Тази сутрин ги докараха съвсем пресни направо от кораба на Страйк. По това време на годината тук нямаме ябълки, разбирате ли?

— Знам — отвърна Ник. — Може би някой друг път.

Руб се изправи.

— Не се бавете твърде много. Няма да се задържат дълго. Ще се продадат като топъл хляб. — Руб се спря и се обърна към Ник. — Не сте свършили кой знае какво, откакто седнах до вас. Май строежът на кораба върви бавничко, а?

Ник гледа известно време след Руб. Той имаше право. Не беше свършена кой знае колко работа. Опита се отново да се съсредоточи върху скицата за палубните греди, която лежеше на коленете му. Напразно. Не бе в състояние да мисли за друго, освен за момичето с медено русата коса и очи, топли и кафяви като хрупкави курабийки в сироп. А че жена може дотолкова да го извади от равновесие, бе нещо съвсем непознато за него.

Знаеше, разбира се, че да се сблъскваш с трудности, когато ухажваш и искаш да спечелиш някоя жена, е нещо обичайно. И в големите реки се образуват пясъчни наноси, които забавят течението им. Но Ник не можеше да намери разумно обяснение на факта защо жените се преструват на равнодушни, когато мъжете дават всичко от себе си, за да ги забележат. Реши, че става въпрос за нещо повече от привичка. Проявата на незаинтересованост представляваше нещо извънредно важно за женското поведение и очевидно се коренеше в инстинкта за примамване и съблазняване на мъжете. Тъкмо тази женска черта му създаваше всевъзможни проблеми. Но Тиби понякога изобщо не се преструваше. Тя направо запокитваше незаинтересоваността си в лицето му.

От опит знаеше, че най-бързото и действено решение бе да обърне внимание на друга жена. Но в този случай божествената сила, на която тези неща бяха подвластни, направо нехаеше. Ник чувстваше, че момичето го е омагьосало. По-зле не можеше и да бъде — сякаш други жени не съществуваха на земята.

Бе тъжно и същевременно доста смешно, че печално известният ерген, успешно избегнал до този момент веригите на любовта и брака, се е влюбил до самозабрава в жена, която, да имаше как, собственоръчно би го подпалила и опекла.

В последните две седмици му се наложи да преживее ето какво: Тя му тресна оборската врата право в лицето и за малко да му счупи носа. Следващия път пък го изблъска с такава ярост, че той политна назад и буквално отнесе здравенячката госпожа Уедърспун, която пльосна в калта. Третия път изля кофа вода върху главата му, за да охладяла най-сетне жарта му. А за случая, при който вместо нея на уговорената среща се появи може би най-грозното създание в целия щат Тексас, изобщо не му се и мислеше.

Но това далеч не бе всичко. Веднъж, например, му изпрати писмо, в което се извиняваше за неосъществената среща и за утешение му пращаше курабийки. Да, но в тях имаше толкова много пипер, че устата и гърлото му буквално се подпалиха. При третата им „среща“ бе наобиколена от тълпа жени. Погледът, който му хвърли, искаше сякаш да му внуши, че в сравнение с него дори и смъртта е за предпочитане. Единствените й думи бяха:

— Желаете ли нещо от мен, господин Макинън?

Да, по дяволите, наистина желаеше нещо от нея! Искаше да получи залог, че се интересува от него. Искаше да не го гледа с безразличие или отврата. Искаше да се смее, когато той каже нещо. Да засиява, когато идва при нея, да флиртува понякога с него. Искаше да я вижда с дрехи като другите жени, а също и съвсем без дрехи.

Той просто я желаеше и толкоз.

В момента обаче нещата не се развиваха в негова полза. Дявол знае от колко време се мъдреше на това буре и на дупето му бяха излезли едва ли не пришки. И за кой дявол трябваше да седи тук и да я чака? Та нея я нямаше никаква. Хвърли поглед върху скицата на коленете си и поклати примирено глава. Клети, глупав нещастнико. От това нищо няма да излезе, не го ли разбра най-сетне?

Работата му също не спореше. Изоставаше.

Не биваше да продължава по този начин. Нещо трябваше да се промени. Боеше се вече за разсъдъка си.

— Е, добре — изрече той гласно и обърна поглед към небето. — Ако си си наумил нещо, скъпи Боже, сега е моментът да удариш. Не ми остана търпение… пък и нищо не ми хрумва вече.

Вместо отговор обаче небето му изпрати само нов тласък на вятъра, който подхвана и завъртя във въздуха разни хартийки и отпадъци.

— Е, добре! — повтори Ник. — Вече съм унищожен, изчерпан. Омръзна ми! Предавам се! — Изправи се рязко от мястото си. — Вземи и си потърси друга залъгалка, Ник Макинън. Не си заслужава човек да се измъчва толкова заради жена. Все пак корабът трябва да се завърши. — Нави скиците на руло и ги пъхна под мишница.

От вратата на смесения магазин с иронична усмивка го наблюдаваше Руб.

— Малък разговор с Всемогъщия, а?

— Нещо подобно.

— Обзалагам се, че някоя жена витае в главата ви?

— Така е. Много неподходящо място за жена.

Ник понечи да си тръгне, когато внезапно я видя. Седеше до баща си в една кола. В момента минаваха точно покрай смесения магазин, но не стана ясно дали го е видяла или не. Ник не можеше да откъсне погледа си от нея.

— Е, сега вече не мога да ви разбера — намеси се Руб. — Стоите си тук и бавно остарявате. Господ ви е дал млякото. Какво искате още, да ви спусне и кофата ли?

Доктор Бъкенън спря колата пред ковачницата. Ник предположи, че са дошли да си вземат обратно колата със счупения ок. Баща й и помогна да слезе от колата. Ник си нахлупи шапката и тръгна към Тиби.

Руб се почеса по брадичката.

— Има хора, които наистина чакат да дойде някой и да им намаже маслото върху филията — рече той замислено и се прибра в магазина.

В това време Ник отиде до ковачницата.

— Какво ще кажете да дойдете с мен на бала по случай Деня на независимостта следващата събота? — попита той.

При тези думи сърцето на Тиби за момент сякаш спря. Колко добре познаваше този глас. Реши обаче да не се обръща. Неведнъж бе попадала в неговите капани, затова трябваше да го избягва на всяка цена. Този човек сигурно има брат близнак, мислеше си тя. Не бе възможно да се намира едновременно на толкова различни места.

— Тя май не ви чу — обади се Фишър Хъфингтън, помощникът на ковача.

Ник се вгледа в младия мъж на духалото.

— Мислите ли? — попита той.

— Ами, така изглежда — отвърна Фишър.

— Като е така, ей сега ще уредим този въпрос.

След тези думи Тиби не долови нито звук. Любопитството надделя и тя се обърна да види какво става. А ставаше следното: Никълъс Макинън бе паднал смирено на колене и притискаше шапката към гърдите си.

— О, прелестна девице, ще ли ми сторите честта да дойдете с мене на бала по повод Деня на независимостта?

— Станете — каза тя тихо и се огледа крадешком на всички страни. После продължи по-високо: — Изправете се най-сетне. Да не сте откачил?

Той се ухили предизвикателно.

— Вероятно да.

Тя отново се огледа обезпокоена. Не знаеше как точно да реагира — дали да престане да му обръща внимание, или пък просто да изчезне.

— Няма ли да станете най-сетне? — зашепна тя още по-силно.

— Чувате ли какво ви казвам? — Шепотът й внезапно премина в крясък: — Изправете се незабавно, малоумен идиот такъв! Хората ни зяпат. Нямате ли срам?

— Не… ни най-малко. А вие как сте със срама?

— Уф — изпъшка тя и затропа с крак. — Изправете се, де! Ставате вече смешен.

— Отговорете на въпроса ми и веднага се изправям.

— Не — зашепна тя отново и пак се огледа на всички страни. — Има въпроси, на които не си заслужава да се отговаря. — При тези думи тя се обърна.

Ник се запита дали в случая хуморът е уместен. Вместо да я накара да се засмее — щеше да се задоволи и с бледа усмивка — сега той се взираше в гърба на една млада жена, която отвърна на шегата му с леден поглед. Бе заприличал на селски идиот. Вдигна поглед — Фишър го наблюдаваше.

— Май не съм напреднал много, а?

— Да бе, май е точно така — отвърна Фишър. — Бих казал дори, че няма никакъв напредък.

Ник помръкна. Сега му стана ясно защо Фишър е само помощник на ковача, а не самият ковач.

— М-да. Струва ми се, че трябва да подходя с по-голям размах — обобщи Ник.

— Или с повече ум — допълни Фишър.

Ник отново погледна към Тиби. Тя вече не беше с гръб към него, но изражението на лицето й не обещаваше нищо добро. Тази жена успяваше някак да създаде впечатлението, че е невинна жертва на нахално посегателство и че ухажването му е не просто неуместно, а направо досадно и нагло.

Всички до един — Тиби, ковачът и помощникът му го гледаха така, сякаш веднъж завинаги е поставен на мястото му. По всяко друго време и при всяка друга жена той щеше да се предаде. Но в шотландската му кръв бе закодиран бойният вик на поколения от рода Макинън и нещо му подсказваше, че съществуват много начини да се одере кожата на мулето. Погледна я отново. Вкиснатото изражение на лицето й, враждебният поглед и бледността й — всичко това показваше, че момичето не се смее достатъчно.

Добре, Макинън. Успя да станеш смешен в очите на хората. Сега обаче се налага да надминеш себе си.

Реши непременно да измисли нещо.

Тиби Бъкенън може и да си е мислела, че той се държи като идиота на селото, само че тя нямаше представа какво ще й се случи след малко.

— Елате с мен на бала — каза Ник. Сложи си шапката и се изправи. След което повтори думите си, но значително по-високо: — Елате на бала с мен.

Междувременно около тях се събра цяла тълпа. Тиби добре виждаше как към ковачницата прииждат все повече и повече хора.

— Мъничкото ми шотландско сърчице си е наумило на всяка цена да иде с вас на бал. — Той буквално изкрещя последните думи.

— Иди с него, Тиби — извика от тълпата Лора Шръбъш. — Иначе ще му разбиеш шотландското сърчице.

Тук-там се чу смях, няколко души се кикотеха злорадо, а някъде встрани невъзпитани ученици избухнаха в необуздано веселие.

— Вие не знаете какво правите, господин Макинън. Оставете ме на мира. Моля ви!

— Искате да кажете, че вие сте единственият човек в целия град, който следващата събота ще си остане у дома, така ли? — викна той. Насочи се към поилото на конете, седна на ръба му разкрачен и разпери ръце. — Настоявам да дойдете с мен на бала. Ако не дойдете, и аз няма да ида. Обещавам да ида на фризьор. Във ваша чест ще си купя нов костюм. Обичате бонбони, нали? Добре, ще нося и кутия шоколадови бонбони. Решил съм дори да взема някой и друг урок по танци, за да не ви настъпвам.

Смехът наоколо се засилваше. Дори масова екзекуция или военен парад не би събрал толкова хора на едно място.

Много е възможно да си докарам някой шамар, но поне си струва, мислеше си той.

— Имате само една възможност да се спасите от мен, само една възможност да ми затворите устата, за да не ви създавам повече неприятности, не повече от една възможност да ме убедите, че наистина трябва да ви оставя на мира, един-единствен шанс да престана с този цирк — а именно да се съгласите да дойдете на бала с мен.

Думите му бяха съпроводени от бурно одобрение и сред тълпата се възцари веселие. Само тук-там се чуваха викове „у-у“ и дюдюкания.

— Чувате ли ги? Целокупното индианолско гражданство ви призовава да дойдете на бала с мен. Моето мнение не се различава от това на мнозинството, вие Тиби, сте единствената, която се дърпа. — Протегна умолително ръце към небето и продължи: — Достатъчно е само да обещаете, че ще ме съпроводите на бала, и ви оставям. Кажете едно простичко „да“ и няма да ви притеснявам повече. Дайте ми дума, че ще дойдете, и ще престана да се правя на клоун тук, на това конско поило. — Спря за миг и впи поглед в лицето й. — Кажете да или оставаме тук до второ пришествие.

— Да! — изкрещя тя, колкото й глас държи.

Ник издаде боен рев и хвърли шапката си във въздуха. След което стори нещо, което тя не бе виждала никъде, а още по-малко от изискано облечен мъж като Никълъс Макинън. С разперени ръце и щастливо унесена усмивка той политна назад и цопна в поилото.

Разхвърчаха се пръски вода, конете се подплашиха и зацвилиха, заизправяха се на задните си крака и започнаха да пръхтят. Конете пък от един впряг пред смесения магазин се разскачаха ужасени и по земята затрополяха кафези с пилета. Започна да прехвръква перушина, пилци се защураха между краката на множеството, а конете се заритаха едни други. С две думи — настъпи пълна бъркотия.

— Няма да съжалявате — изрева Ник. След което се изправи, скръсти ръце пред гърди и церемониално изрече: — Бррр!

— Заслужавате да хванете сега един дифтерит — каза само тя и реши, че през целия си живот не е виждала подобно нещо — възрастен човек да натвори такова чудо.

Като се позамисли, стигна до извода, че и такова дете не е срещала.

Дори и слабоумният, който обитаваше ламаринената колибка с — картонения покрив в края на града, и той дори не би се държал по този начин. Докато си разсъждаваше, Хари Заешката устна задържа Ник и го вкара в ареста по обвинение в нарушаване на обществения ред, възбуждане на размирици и предизвикване на общественото недоволство.

По-късно тя научи, че шерифът е продължил списъка със следните простъпки: „дръзко преднамерено унищожаване на чужда собственост“ и „предметни увреждания“, тъй като старото муле на Хек Тъкър по време на инцидента се възбудило толкова много, че отнесло в галоп вратата на бръснарницата на Флетчър. Това обаче далеч не било най-страшното. Самият господин Флетчър бил възбуден не по-малко от добичето, грабнал бастуна си и го запердашил със страшна сила. Това пък принудило клетото животно да напусне бръснарницата направо през гордостта на господин Флетчър — чисто новата му витрина, току-що доставена чак от Чикаго. Изобщо само неприятности.

След този инцидент Тиби незабавно се отправи у дома. Напусна къщата едва на следващата сутрин, когато доктор Бъкенън натовари цялото семейство във файтона и го закара на църква.

През нощта бе задухал северният вятър и денят се оказа студен. Затова и всички искаха да се доберат по-бързо до църквата.

Въпреки лошото време набожните жители на Индианола постигнаха този ден рекордна посещаемост на Божия храм. Негово преподобие Тимъти Улридж вече изнасяше своята поредна проповед, а съпругата му, масивна като рояла, до който седеше, полагаше невъобразими усилия да не заспи. Поемайки към местата си, представителите на семейство Бъкенън вдигнаха малко повече шум от приетото.

Само че тук нещо не бе наред.

Вдовицата Хивърс заемаше с деветте си деца реда, който семейство Бъкенън бе резервирало за себе си още преди двадесет и пет години, когато се засели в Индианола. Огледаха се и какво да видят — предният ред, заеман винаги от вдовицата Хивърс, също не беше свободен. Там сега седяха старият господин Димсдейл, дъщеря му и нейното семейство. Пред тях пък, на реда на семейство Димсдейл, се бе разположило семейство Гътчър. Пред тях на техния ред бяха банковият директор Хектор Пийбоди, госпожа Пийбоди и многобройните малки Пийбодичета. А пред Пийбоди седеше кой? Разбира се, първопричината на цялото безредие — смутителят Никълъс Макинън. И понеже целокупното войнство на семейство Пийбоди се нуждаеше точно от един цял ред, Никълъс Макинън разполагаше в момента с реда на Пийбоди.

Най-сетне и Негово преподобие осъзна, че ще е най-добре да прекъсне проповедта. И без това не го слушаше никой. Всички погледи бяха вперени в доктор Бъкенън, който в момента вдигаше от местата им вдовицата Хивърс и деветте й деца. От своя страна пък тя чукна стария господин Димсдейл по рамото с библията си и го изгони заедно с дъщеря му и семейството й от своя ред. Старият господин Димсдейл изпъди, разбира се, Гутчерови от своите места, а те оказаха силен натиск върху банкера Пийбоди и домочадието му. Цялото това разместване доведе до пълен безпорядък и тъй като участниците по необходимост трябваше да се придвижват по дъсчения под на църквата, възникна грохот, който можеше спокойно да се оприличи на стадо подплашени бизони, решили за по-бързо да минат направо през Божия храм.

— Доктор Бъкенън! — прозвуча гласът на преподобния Улридж. — Бихте ли били тъй любезен да ми разрешите да ви замоля за добрината да мога да ви видя надеждно прислонени и настанени на вашите места?

— Съжалявам, ваше преподобие, но не ви разбрах. Това, което казахте, надхвърля възможностите ми. Та дали ще имате нещо против да повторите?

— Добре. Мислите ли, че ще можете да усмирите най-сетне домочадието си, за да продължим с божиите дела?

— Това и правя в момента, ваше преподобие. Наистина правя всичко, което е по силите ми.

Докато чакаше, преподобният Улридж затропа нетърпеливо с пръсти по амвона. Когато най-сетне Коул и семейството му си намериха място, той сметна за необходимо да каже:

— Доктор Бъкенън, да съединя вас и Всевишния е почти тъй трудно, колкото и да накарам бухала да лети денем.

Размирникът, Никълъс Макинън, се измъкна от мястото си и седна отзад до Марвълин Брус, която въздъхна толкова силно, че от шапката на вдовицата Дъдли подхвръкнаха три пера.

След църковната служба Тиби и Бет очакваха останалата част от семейството до колата. Бет правеше гримаси на Тим.

Сетърли през колелата на возилото, а единственото желание на Тиби бе всички да си тръгнат колкото се може по-бързо. В този момент към нея се приближи Ник. Като видя, че Бет е клекнала до колелото и прави някому грозни гримаси, се разсмя и заобиколи колата. Той също приклекна до колелото срещу Бет и изкриви лицето си във възможно най-отвратителната гримаса. Бет направо изквича от удоволствие, изправи се и заръкопляска.

— Пак! Пак! Хайде, направи го пак!

Тиби се огледа, за да види какво става и улучи точно момента, в който лицето на Никълъс Макинън бе заприличало на сушена слива.

— Това наистина ли ви доставя удоволствие? — запита тя.

Ник се усмихна широко и застана непринудено до нея.

— Някога бях наистина шампион по гримасничене — отвърна той, изтупвайки прахта от панталоните си.

— Уверявам ви, че и сега сте си същият шампион — разсмя се тя, не можейки да повярва все още, че със собствените си очи е била свидетел на гримасите му.

Бет се завтече към Ник и го хвана за ръка.

— Ела да го покажеш и на Тими. Покажи му как се правят гримаси.

— Не сега — намеси се Тиби. — Бет, не бива да досаждаш на господин Макинън.

Ник се усмихна на Бет и я дръпна за конската опашка.

— Ти досаждаш ли ми, Бет, как мислиш?

— Не-е — отвърна детето и отново го потегли за ръка. Двамата тръгнаха напред, а Тиби ги сподири с поглед. През целия си живот не бе срещала мъж, който да се съобразява толкова малко с чуждото мнение. В момента беше под дебелия дъб и се правеше на клоун, показваше на поне половин дузина деца как се нравят страшни гримаси. Този човек сякаш изобщо не забелязваше, че половин Индианола го наблюдава с вдигнати вежди.

Няколко минути по-късно Ник и Бет се върнаха при колата. В този миг камбаните, на църквата забиха и Бет каза:

— Слушай, слушай!

Ник погледна надолу към Бет.

— Като малко момче мама винаги ми казваше, че забият ли църковните камбани, някое ангелче получава крила.

— Олеле! — възкликна детето. — Ами че тогава ангелчетата са сигурно страшно много.

— Така е — отвърна Ник, — но много от тях все още си нямат крила. — При тези думи той изгледа Тиби многозначително. Тя впери поглед някъде нагоре, а той се изсмя тихичко.

— Отивам да го кажа на Тими — извика Бет и побягна.

След като детето изчезна, Ник се обърна към Тиби.

— Е, време е да тръгвам. Желая ви приятен ден, госпожице Бъкенън.

Тиби кимна леко и отвърна:

— На вас също. — При тези думи Ник се оттласна от колата, на която се бе облегнал.

Минавайки покрай нея, той докосна с пръсти периферията на шапката си, приведе се и й прошепна:

— Цяло нещастие е, че не сте тъй безгрижна и непосредствена като малката си сестричка. Ако обаче се заемете здраво със себе си, кой знае, може и да ви пораснат криле някой ден.

Загубила ума и дума, Тиби го гледаше вторачено, а той скочи на коня си и се отдалечи. Малката й сестра ли? Значи той смяташе Бет за нейна сестричка? Все едно! Да мисли, каквото си иска. Тиби се качи в колата и разтвори слънчобрана.

Два дни по-късно Ник и Портър Мастертън се разхождаха в четири и половина следобед по тротоара. Току-що бяха приключили работния си ден в корабостроителницата и вървяха към салона, за да обсъдят на чашка някои делови въпроси. Мартенският ден бе сравнително топъл, поради което улиците гъмжаха от минувачи.

Портър и Ник стигнаха до кръстовището и свиха в Пекън Стрийт. Салонът се намираше на две крачки оттам.

Внезапно Ник съзря Тиби да идва срещу тях и престана да слуша Портър. Не можеше вече да мисли за нищо друго, освен за това прекрасно създание. За кой ли път се размечта да остане поне за малко насаме с нея. До събота оставаха малко дни. Дали си спомняше все още за обещанието да отиде с него на бала по случай празника на тексаската независимост? Или пък му бе приготвила поредната неприятна изненада?

Мислите му бяха дотолкова заети с Тиби, че отначало не забеляза момиченцето, което подтичваше покрай нея. Позна я обаче още в мига, в който я видя: Бет, малката сестричка на Тиби. Не можеше да откъсне поглед от това дете. Започна да я сравнява със сестра й, към която малката явно бе много привързана. И двете бяха руси, но косата на Бет бе сламеноруса и изглеждаше почти бяла до меднорусата на Тиби. Очите им също се различаваха. Бет имаше искрящи зелени очи и носеше чудесно червено палтенце от кадифе с апликации от бяла кожа, красива кожена шапка и маншон. Тиби бе облечена по обичайния си начин — тъмна пола в цвят бургунд, който сякаш се колебаеше дати да бъде червен или кафяв, и черна наметка. Шапката й — също в бургундско червено — обслужваше очевидно две важни цели — първо, да скрие от хорските погледи разкошната й коса и второ, да хвърля сянка върху лицето. Да имаше как, Ник би грабнал тази шапка от главата й и би завлякъл жената в най-близкия моден магазин, за да й избере рокля с възможно най-предизвикателната кройка и най-модерен цвят.

Портър и Ник тъкмо минаваха покрай смесения магазин, когато отвътре излязоха две жени, приблизително на годините на Тиби. За момент на Ник му се стори, че в очите на Тиби се появи израз на безпокойство. Той направи път на дамите и се загледа в Тиби и Бет, които се плъзнаха непринудено и грациозно между двете като пъргави корабчета покрай два айсберга.

Двата айсберга се заковаха на място, обърнаха се и като по даден знак се загледаха след Тиби и детето, които в момента влизаха в магазина.

Ник и Портър се спогледаха и продължиха нататък, когато минаха покрай двата айсберга, единият тъкмо казваше на другия:

— За кого се мисли всъщност тази никаквица? Да показва копелето си на порядъчните хора! Безобразие!

— Ако питаш мен, това си е чисто безсрамие. Мама каза, че…

Ник престана да слуша по-нататък. В ушите му кънтеше единствено страшната дума копеле… копеле… копеле…

Нищо чудно, че Бет бе тъй привързана към нея.

В смесения магазин Тиби щеше да смачка ръката на Бет. Детето извика:

— Ще ми смачкаш пръстите, мамо!

— Извинявай, мишлето ми. — Тиби извади от джоба на наметалото монета и я подаде на Бет. — Ето. Купи си ментови бонбони. Дядо нали така каза. Само че побързай, трябва вече да тръгваме.

Бет се завтече към тезгяха, стискайки монетата здраво в ръка. Тиби не я проследи с поглед — вниманието й бе привлечено от сестрите Картър, които стояха пред витрината и оживено обсъждаха някакъв въпрос. След това погледът й се спря на Никълъс Макинън, който явно бе шокиран от нещо.

Е, сега вече знае всичко… Това е добре, дори много добре. Рано или късно щеше да научи. Добре поне, че не му дадох някакви надежди. Доволна съм, че останах твърда. Той безспорно е очарователен мъж. Но… не съм свободна да избирам. Не можеш да върнеш времето назад. Нито един мъж няма да поиска… жена като мен.

Тиби приключи с покупките по най-бързия начин, което накара малката да се заоплаква.

— Защо бързаме толкова, мамо? Нека идем при госпожа Хибътс и да си вземем книжката, която ни дава. — Накрая набра смелост и попита: — Сърдита ли си ми, мамо?

Тиби се закова на място. Обърна се към Бет и я погали по зачервените бузки.

— Не, ангел мой. Не ти се сърдя. Сърдя се на себе си.

— А, така ли — рече детето и хвана майка си отново за ръката. — А защо се сърдиш на себе си?

— Сега няма да разбереш. Още си ми мъничка. Ще ти обясня като пораснеш.

— Когато стана на петдесет години като тебе ли?

— Е, не съм толкова стара още — навъси се Тиби. Мили Боже, чувствам се ужасно стара. Като петдесетгодишна жена или дори по-стара.

През останалата част от пътя и двете мълчаха. Бет си смучеше ментовите бонбони, а Тиби се бе замислила дълбоко.

Когато навремето приказките най-сетне позатихнаха, животът продължи, сякаш нищо не се е случвало и Тиби почти забрави своето нещастие.

Да, но не съвсем.

То присъстваше постоянно — някакво тъмно петно в съзнанието й, черно-сив облак, безмилостно затулящ слънцето, остър студ, преграждащ достъпа на топлината.

Вечерта седна в леглото по стар навик и взе дневника си. Животът представлява дълга верига, започна да пише тя. Брънките й са свързани една с друга и човек сигурно може да се задоволи и само с една от тях. Но нему не е дадено да предвижда достатъчно напред, така че и тя, Тиби, също не е способна да предугажда и нарежда сама съдбата си. Но още докато пишеше, осъзна, че начинът, по който протичаше животът й, бе всъщност нейно дело.

— Моля те, Боже — промълви тя и оброни глава на гърдите си. — Не знам какво да правя. Помогни ми. Помогни ми да заживея отново пълноценно. Дай ми знак какво да сторя и кому да се доверя. Дай ми знак, Боже!

Към следващата част или към съдържанието

Илейн Хофман Ангел в мрамора (6)

Метаданни

Данни

Ангел в мрамора

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава пета

Илейн Хофман
Ангел в мрамора (6)