Илейн Хофман
Ангел в мрамора (20)

Глава деветнадесета

На следващата заран, в седем и четвърт, Тиби Ан Бъкенън седеше на своята писалищна маса и пишеше бележка, предназначена за Никълъс Макинън. Кошчето до краката й бе препълнено. В стаята струеше сладкият аромат на орловия нокът, виещ се на дървото пред нейния прозорец, но в този момент Тиби нямаше сетива за него. Тя просто смачка поредния вариант на посланието си и го запрати при предишните в кошчето. Заседя се дълго над празния лист хартия. Вълшебните думи, които й трябваха, така и не искаха да се появят.

Защо, по дяволите, не мога да напиша тази проклета бележка?

Простота, Тиби. Измисли нещо съвсем простичко.

Трябва да се държа естествено!

От пет часа сутринта тя се мъчеше да постигне съответния цветист стил, което, меко казано, не бе точно нейната стихия. Въздъхна тежко, взе отново перото в ръка и този път написа едно кратко и съвсем простичко съобщение, в което се казваше, че ще го очаква на следващия ден в три часа под дървото в овощната градина, а в случай, че той, Никълъс Макинън, вземе решение да не дойде, тя ще разглежда случая за приключен и скъсват всякакви по-нататъшни отношения за вечни времена.

След като пъхна бележката в най-дълбокия си джоб, Тиби се отправи към корабостроителницата. По пътя тя през цялото време репетираше как да се държи пред Ник. Щеше да му връчи бележката с молба да я прочете едва след като тя си тръгне. После щеше да се сбогува учтиво и да изчезне. Когато се върнеше в къщи, щеше да започне и най-дългото очакване в живота й.

В корабостроителницата тя се насочи направо към кантората на Ник. Вратата бе затворена и тя почука три пъти. Не отвори никой и затова тя се обърна и тръгна надолу по стълбите. На третото стъпало обаче се спря. Какво да стори сега? Можеше да пъхне листа под вратата и когато се върне, Ник щеше да го намери. Върна се обратно и понечи да подпъхне бележката, но в последния момент се поколеба. Ами ако течението я отвее, когато вратата се отвори? Или пък се плъзне под килима? Не биваше да се поема никакъв риск. Не и с тази бележка.

Сложи ръка на дръжката и неочаквано вратата поддаде. Тя влезе вътре. Кантората изглеждаше точно каквато си я спомняше — от едната страна подреденото писалище на Портър, а от другата масата на Ник, отрупана с всевъзможни книжа. Отиде до писалището на Ник и се спря до прозореца, за да погледне навън. Откри Ник и Портър веднага. Те разговаряха с някакъв възпълен господин, който в момента връчваше на Портър нещо, което наподобяваше вързоп хартия. Мъжете си подадоха ръце, след което Ник и Портър оставиха своя събеседник и се насочиха към кантората.

Изведнъж смелостта й я напусна. Не е ли по-добре да остави посланието си на бюрото на Никълъс, отколкото да се среща очи в очи с него? Ами ако вземе бележката й и я смачка между силните си пръсти и вземе да я захвърли в боклука?

Завтече се към писалището на Ник, сложи бележката отгоре и излетя от помещението. Дори само фактът, че успя да го види, я накара да се почувства по-добре. Ник държеше на нея. Ник наистина държеше на нея. Въздъхна облекчено и пое с бърз ход по улицата. Когато стигна до кръстовището, тя се завъртя три или четири пъти около себе си, повтаряйки на глас:

— Аз съм влюбена! Влюбена съм! Влюбена!

— Радвам се да го чуя — обади се зад гърба й дълбок мъжки глас. Тя се обърна и запуши уста с ръце, за да не извика. Видя обаче, че гласът принадлежи на Арчи, сина на господин Плъмър, и въздъхна облекчено.

— Благодаря — отвърна тя възпитано и го дари с най-лъчезарната си усмивка, след което се завъртя още веднъж и забърза към къщи.

В това време Портър и Ник влязоха в кантората. Ник задържа вратата, защото Портър бе целият затрупан с книжа.

— Хвърли ги там на бюрото ми — предложи Ник. — По-късно ще ги прегледам.

Портър спомена, че Артър Брадли е на шишкавял доста в — последно време, тръсна вързопа направо върху разхвърляните книжа на Ник и отиде на своето собствено бюро.

Следващият ден премина за Тиби като цял век. Как можа да измисли този вариант — да чака цял ден? Никога, ама никога нямаше да повтори тази глупост. Защо не го покани вчера на среща, малоумница такава?

Най-вероятната причина за това й състояние на духа бе фактът, че се събуди в пет часа заранта, а в пет и половина вече бе облечена. И всичко това за една среща, насрочена за три часа следобед. Това нейно обличане в ранните часове на деня обаче далеч не бе и последното. Някъде към два всяка една рокля от гардероба й бе изпробвана поне по три пъти. И всеки път тревогата и недоволството й растяха. Всичко, което имам тук, е толкова безутешно, тъжно и скучно, че направо е все едно какво ще облека. Да си бях ушила поне една хубава рокля за всеки случай. Прегледа гардероба си още веднъж. Сиво. Тъмнокафяво. Синьо. Черно. Ръждивочервено. Тъмносиво. Кафяво. Тъмносиньо. И нищо, което да подхожда за случая. Но Майри май имаше нещо по-подходящо.

— Разбира се, че може да облечеш зелената карирана рокля — отвърна Майри, леко учудена. — А… ти къде си тръгнала?

— Ами взех съвета ти присърце, Майри. В три имам среща с Ник.

— О, Тиби, колко се радвам! И колко е романтично! — Майри огледа сестра си критично. — Карираната ми рокля не е най-доброто за случая. Днес, Тиби, трябва да вземеш роклята, която носих на абитуриентския си бал.

— О, не, никога не бих могла да я нося.

Точно в два и половина Тиби застана в бялата рокля на Майри пред овалното огледало.

— Изглеждаш вълшебно! Като те види, веднага ще съжали, че срещата ви не е била в десет.

Тиби тръгна и Майри я сподири с поглед. Не след дълго обаче я видя да се връща.

— Забравих нещо — каза Тиби и се завтече нагоре по стълбите. След секунди тя вече летеше надолу, държейки в ръка мраморния ангел на Ник. — Това е моят ангел — извика тя и го вдигна триумфално във въздуха.

Това бе най-дългият път в живота й, но Тиби се радваше на всеки един миг. Каква наслада бе да върви така въодушевена и щастлива по безкрайно познатите й пътеки. Следобедното слънце бе изсушило полята и из въздуха се носеше прекрасен аромат. Въздухът бе топъл, а над нея се гонеха бели кълбести облаци. Прииска й се да протегне ръка и да ги обере от небето като плодове.

Стигна до последната височинка, от която пътят водеше направо в овощната градина. Изпита обаче леко разочарование, когато не видя коня на Ник, завързан за оградата. Погледна бабиния часовник, който бе прикрепила на корсажа си. Беше три без пет и тя разбра, че не Ник е закъснял, а тя е подранила. И все пак разочарованието остана. Защото тя си представяше какъв ефект ще произведе върху него появата й в бялата рокля на Майри, с разпусната коса, хваната отзад с лента. Защото от раждането на Бет сега за пръв път се обличаше както трябва. Заради него.

Тиби отново погледна часовника си. Четири и половина. Той нямаше да дойде. Чакането бе вече напълно излишно.

Близо до къщата срещна Майри и Прешъс, които идваха срещу нея, а Бет се люлееше на люлката. Лицето на Тиби представляваше студена, безучастна маска. Сърцето й сякаш спря за момент, когато видя Бет. Ех, ако всичко бе протекло по различен начин! Цялата й нежност се изля към Бет. Колко ли щеше да страда детето, че никога вече няма да види Ник. Тиби се обърна към Майри.

— Моля те, погрижи се за Бет. Не искам да ме вижда в такова състояние.

— О, Тиби, какво се е случило?

— Нищо. Абсолютно нищо. Той просто не дойде, разбираш ли?

— Не мога да повярвам.

— Повярвай!

— Ник никога няма да…

— Да, но го направи.

— Нека ида при него. Сигурна съм, че…

— Само да кажеш и думичка по този въпрос, на когото и да е, до края на живота си няма да ти продумам.

— О, Тиби, не се дръж така. Нека дойда с теб. Не искам да си сама в такъв момент.

— Свикнала съм.

Тя се извърна и се отправи бързо към къщата с надеждата да се скрие, преди Бет да я забележи. Този път има късмет — Бет не я видя.

Качваше се по стълбите, а в главата й се блъскаха въпроси:

Как можа само да постъпи така с мен. Как можа така хладнокръвно да ме остави да чакам, когато много добре знае как ще се почувствам? Ник, точно Ник. Та нали именно той съвсем ясно изрази желанието си да сложи край на моите страдания, да облекчи мъките ми? Съществуваха много други неща, на които би повярвала, но че Ник е лъжец — никога.

Малко преди вечеря Майри я посети в стаята й. След няколко безуспешни опита Майри разбра, че няма да накара Тиби да говори за мъката си. Затова тя просто прегърна сестра си и се опита да я утеши.

— Бет ще помогне на мама за вечерята. Казах им, че не се чувстваш добре и ще ти донеса яденето тук горе.

— Не искам да ям нищо.

— Знам, обаче трябва да ти го донеса, защото в противен случай ще дойде татко. Когато му казах, че ти е зле, искаше веднага да те види. Аз обаче започнах да заеквам и надух бузи, за да ми почервенее лицето. Надявах се, че ще се досети какво искам да му подскажа. Той, разбира се, не схвана за какво става въпрос, та се наложи мама да го дръпне настрана и да му прошепне нещо в ухото. — Майри отиде до леглото на Тиби, дръпна завивките, изтупа възглавниците и я попита дали може да направи нещо за нея. Тиби поклати глава и отново се загледа през прозореца. Майри тръгна към вратата, спря и се обърна. — Обещах на Бет, че утре ще се разходим с Прешъс. Така че не се притеснявай за нас.

През цялата вечер Майри постоянно влизаше и излизаше от стаята, но Тиби седеше свита на стола до прозореца и гледаше втренчено пейзажа, който само до преди няколко часа й изглеждаше толкова красив. Мислите й се въртяха в кръг, в коварен, ехиден кръг от унижения, мъка и вина.

Запита се след колко ли време историята ще се разпространи в града — като отровните изпарения от заразен кладенец. Мили Боже! Не мога да понеса същото изпитание още веднъж. Как да мине сега по улиците на Индианола? Нали отвсякъде ще я обсипят със сарказъм и подигравки, мъжете с язвителни подмятания, а жените с погледи, пълни с омраза. А Ник? Не можеше по цял ден да стои у дома. Нали понякога трябваше и да излиза. И тогава пътищата им все някъде щяха да се срещнат. От всички унижения, които предстоеше да изтърпи, това бе най-страшното. Не, думата „страшно“ бе твърде безобидна. Нямаше да може да го погледне в лицето. Знаеше, че само при вида му ще се вцепени от обида. Защото се хвърли в нозете му, а той я остави да лежи в прахта, заобиколи я равнодушно и отмина. Бе уязвена, поривът й — потъпкан. Нямаше друг избор — трябваше да се измъкне от това място. Единственото, което й оставаше, последният шанс да напусне този град бе, уви, само Ерик.

Реши да не губи нито минута. Скочи от стола. Чувстваше се изпълнена с нова енергия. Вдигна балната рокля на Майри от пода и погледна часовника на баба си.

Осем и половина. Загледа се в подноса, който Майри й донесе по-рано вечерта и се насили да хапне малко. Разбърка останалата храна така, сякаш е ядено много. Коул не биваше да идва при нея и да я проверява. Налагаше се все пак да посвети Майри в намеренията си — сестра й щеше да опакова нещата на Бет. Внезапно се досети и за Прешъс. Загубата на любимото домашно животно щеше да засегне Бет дълбоко. Може би Ерик щеше да склони да вземе Прешъс с тях.

Майри отвори вратата.

— Изглеждаш ми по-добре.

— Чувствам се като чифт протрити обуща. — Тиби отиде до гардероба и свали куфара си.

— Ей, какво правиш?

— Ще си опаковам нещата.

— Защо? Къде си тръгнала? Да не би Ник да се е… — Още преди да се доизкаже, Майри осъзна колко смешни са предположенията й. Невъзможно бе Ник да се е обадил. Освен ако не се е покатерил по дървото пред Тибиния прозорец. Впрочем като момичета Майри и Тиби няколко пъти използваха дървото, за да се измъкнат тайно от къщи. Нали трябваше да докажат пред себе си, че струват нещо. Но да се катерят мъже по него не такова нещо още не бе ставало. Впрочем нищо не даваше основание да се смята, че междувременно се е случило нещо добро. Като капак на всичко при последната, явно неуместна фраза на Майри, Тиби я изгледа с неприкрита враждебност.

— Тиби, моля те, кажи ми какво смяташ да предприемеш? Какво си си наумила?

— Първо, ще посетя Ерик. — При тези думи тя наблъска три блузи в куфара. — Второ, заминавам с него за Хавайските острови. — Нави три рокли на малко вързопче и ги постави върху блузите. — Трето, още с пристигането ни в Хавай моментално се омъжвам за него. — В куфара отлетяха още пет броя гащички. — И четвърто, ще направя всичко възможно да бъда добра и любяща съпруга, за да създам на Бет и на останалите деца, които ще се родят, възможно най-добрите условия. — След тези думи тя донаблъска куфара още с ризи, комбинезони, чорапи, обувки. Не забрави да сложи дори и две книги, като едната от тях бе Библията.

— Ти и Бет ли ще вземеш със себе си?

Тиби изгледа сестра си снизходително и с известна доза презрение.

— А ти какво мислиш? Че ще я удавя в залива ли?

— Ще кажеш ли на мама и татко?

— Ти ще имаш грижата.

Майри отстъпи крачка назад към вратата.

— О, не! Тиби Ан Бъкенън, бих направила за теб почти всичко на този свят, но това не. Вари ме, печи ме, ако щеш, избоди ми очите с ръжен или ме натъпчи с гъши чер дроб до шия, но не си мисли, че аз ще съм човекът, който ще им занесе тази вест.

— Добре, добре. Ще им напиша писмо, а ти ще им го предадеш. — И тъй като Майриното изражение си оставаше неотстъпчиво, тя добави: — Можеш да го оставиш вместо мен на кухненската маса, нали? Например през нощта, когато всички спят.

— Защо не им го кажеш направо?

— Досещаш се какво ще последва. Те ще ме накарат да поизчакам още малко и да обмисля нещата още веднъж. Могат да поискат например да се омъжа още тук или пък да оставя Бет при тях. Прекрасно разбираш, че са в състояние да ми създадат безброй пречки. Колкото по-малко са посветените, толкова по-добре.

— Защо тогава го съобщи на мен?

— Защото трябва да го споделя все пак с някого. Защото си ми сестра. Защото се нуждая от теб, за да събереш нещата на Бет и ако аз не успея, да ги изнесеш от дома.

Тиби щракна капака на куфара.

— А сега занасяш този поднос долу и им казваш, че съм заспала.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Ще напиша писмото. А когато заспят, ще ида при Ерик.

Майри се спусна към сестра си.

— О, Тиби, това е ужасно! Може би вече никога няма да ви видя с Бет!

— Да, но нали при теб остава Прешъс — вметна Тиби с усмивка.

При тези думи Майри избухна в сълзи.

— Моля те, недей да плачеш. Разбира се, че ще се видим отново. Нали сме си сестрички. Ти ще ни посетиш, а при случай и ние ще дойдем в Индианола. Слава Богу, Ерик може да си го позволи.

— Да, предполагам, че в това отношение имаш късмет. И все пак, на мен ми се искаше да е…

Тиби измери сестра си с такъв поглед, че тя затвори светкавично уста и дори си прехапа езика.

— Така ти се пада — каза Тиби злорадо.

Майри излезе и Тиби се заразхожда напред-назад из стаята. После седна и написа дълго писмо на родителите си, в което им обясни причините, довели я до взимането на това решение. Замарширува отново от ъгъл до ъгъл и в дванадесет и четвърт се измъкна на пръсти от къщата.

Стигна бързо до стаята на Ерик и почука тихичко на вратата. Когато отвори вратата, той бе още облечен. Удивлението, изписано на лицето му, почти я обезщети за положените усилия.

— Тиби! Какво правиш тук в този късен час? — В този миг обаче той забеляза куфара до краката й и веднага разбра за какво става въпрос. Издърпа я вътре и затвори вратата. Погали я леко по бузата и издърпа кичура коса, който се бе захванал в ъгълчето на устните й.

— Дойдох да ти кажа, че ще дойда с теб на Хавайските острови. Ако не си си променил решението, разбира се.

Той понечи да каже нещо, но тя го прекъсна.

— Преди да вземеш каквото и да било решение, трябва първо да ме изслушаш. Поставям следните условия. — Той се усмихна на нейния делови стил. — Първо, никой не бива да узнае за намерението ни, преди да сме отплавали в открито море. Второ, искам бракосъчетанието да се осъществи или веднага след пристигането ни в твоята родина, или, ако не съществуват законови пречки, още на кораба. Трето, искам Бет да дойде с нас, а с нея и Прешъс…

— Това за Прешъс не е ли по-скоро номер четири?

— Не — отвърна тя категорично. — И Бет, и Прешъс са още достатъчно малки, така че двете се броят за един човек. И четвърто, искам думата ти, че поне веднъж в годината ние ще идваме тук или семейството ми ще ни гостува на Хаваите.

Той я прегърна през кръста.

— Това ли е всичко или има и пето?

— Има и пето, разбира се — изрече тя с не по-малко категоричен тон. — Пето, искам да ми обещаеш, че никога, ама никога няма да съжаля за решението, което взех.

— О, Тиби, давам ти дума. — Преди още да разбере какво става Ерик я притисна към себе си, а устните му се наклониха недвусмислено към нейните.

— Ерик, сега нямаме време…

Той я накара да замлъкне по начина, който познаваше най-добре, устата му се плъзна чувствено по устните й, едната му ръка загали успокояващо раменете, а другата обгърна талията, за да притисне нейното тяло още по-плътно към своето.

Целувката съвсем не бе лоша, особено като се има предвид, че я целуваше Ерик, а не Ник.

Не бе особено лесно да го спре, но все пак накрая успя да заговори за пътуването и да го отклони от моментните му намерения.

— Защо? — попита той недоволно.

— Защото така знам накъде ще пътуваме, а когато ме целуваш, може и да забравя.

Той се разсмя високо.

— Очарователна си. — Седна на едно удобно кресло, взе Тиби на коленете си и се заслуша в нейния план. — Утре сутринта ли? — Той се изправи рязко и Тиби замалко да падне на пода. — Съжалявам, скъпа. Просто е невъзможно да отплаваме утре сутринта.

— Мислех, че си тук с един от корабите на баща си?

— Това е вярно, но…

— Защо тогава да не можем да тръгнем още утре заранта?

— Необходими са ни запаси, трябва да се определи курса и не на последно място — да се подготви корабът за дългото плаване.

— Можем първо да отидем до Галвестън или Ню Орлиънс и всичко това да се направи там. — Погледна го със сериозно изражение. — Слушай, Ерик. Ако наистина ме искаш, вземи ме, и то още утре.

Той се разсмя и я привлече към себе си.

— Слушам, генерале!

Когато обаче се опита да я целуне, Тиби се извъртя бързо и избяга през вратата. Спря се от другата страна и извика:

— Утре преди обед в единадесет часа ще бъда на кораба ти, Ерик. Малко преди това Майри ще доведе Бет. — Тъкмо понечи да тръгне, когато забеляза развеселеното изражение по лицето му. Изведнъж се досети. — Впрочем как се казва корабът ти?

Той отметна русата си грива назад и се разсмя с пълен глас. Белите му зъби заблестяха на светлината на лампата.

— „Северна звезда“ — изрече той тихо. — Нима си мислиш, че ще дойда при теб с друг кораб?

На следващата сутрин всичко протече по план. Точно в единадесет часа Тиби се качи на борда на „Северна звезда“ и Ерик я прегърна.

— Бет тук ли е? — попита тя, макар и да знаеше отговора, малко преди това срещна Майри и се сбогува с нея.

— Тя е в своята кабина.

В своята кабина ли? Боже мили! Реши да се заеме с този въпрос веднага щом отплават в открито море.

— А Прешъс?

— Е, тя не се качи с кой знае какво удоволствие на борда и се наложи да й завържем крачетата.

— О, Ерик, недей!

— Ще я пуснем на свобода, когато тръгнем.

Тиби се огледа.

— Къде е кабината на Бет? Трябва да ида при нея. Сигурно се страхува до смърт.

— Боя се, че няма да може. Един моряк тъкмо й показва как се връзват моряшки възли и малката палавница се е заиграла с тях.

— Искам да я видя.

Ерик я прегърна с още по-голяма сила.

— Веднага. Само ми кажи преди това: — Ти наистина ли сериозно тръгваш с мен?

Тя отметна глава назад и го погледна право в очите.

— Ако това, което ми каза току-що е виц, значи е лош виц, Ерик. Разбира се, че съм сериозна.

Усмивката на Ерик я заслепи като слънчев лъч.

— Значи си напълно сериозна, така ли?

— Не, Ерик, изобщо не съм. Аз просто си ходя ей така и си говоря глупости.

Той я завъртя във въздуха.

— Няма да съжаляваш, Тиб.

— Вече започвам да съжалявам — рече тя със сподавен глас. — Не ми стига въздуха, пусни ме.

Ерик я постави обратно на палубата.

— Можем да се оженим веднага, щом се върнем. — Положи ръце на раменете й и я загледа внимателно. — Всъщност какво се е случило? Какво те накара да вземеш това решение?

Тя вече бе мислила върху отговора на този въпрос, защото разбираше, че Ерик ще й го зададе. Този човек я бе уязвил жестоко в миналото, но тя не възнамеряваше да си отмъщава, като му каже истината. Кому би било от полза? Взе решение да се омъжи за Ерик и щеше да се постарае да го зачита и да му бъде добра съпруга.

— Много неща — отвърна тя. — На първо място обаче натежа фактът, че си баща на Бет.

— Обичаш ли ме?

Подът под краката й сякаш се разтвори и зейна като бездънна пропаст, която се готвеше да я погълне всеки миг. В момента най-важното бе да не се казва цялата истина — полуистината бе най-полезното за всички участващи. Единствено себичният човек би мислил сега за себе си.

— Винаги съм те обичала. — Видя въздействието на словата си и я прободе разкаяние.

Но аз наистина го обичах през цялото време. Той бе първата ми любов. Освен това е баща на детето ми. Всичко останало ще се уреди от само себе си.

Ако изобщо се стигнеше до там.

Вярно, в онзи пред обед всичко протичаше по план. Само че възникна един непредвиден проблем.

Повече от всичко друго на света свинята Прешъс мразеше морето. Включително и всичко, свързано с него. По-специално — корабите. Другото нещо, което мразеше почти със същата сила, бе да я връзват. А комбинацията от двете се оказа истинска експлозивна смес. Ето, вече час, откакто я бяха вързали на кораба и тя, по природа мирно и любвеобилно домашно животно, беше полудяла от ярост. А когато свиня се разгневи, по-добре изобщо не се захващай с нея. И така, Прешъс реши да действа направо, за да се освободи от въжетата. Единственият проблем бе, че освободителният процес бе придружен от грухтене, квичене и невъобразима бъркотия. Бет, която обичаше Прешъс повече от всичко на света и бе развила спрямо нея истински майчински инстинкт, дочу зова на животното, както и настъпилата шумотевица. Тя остави настрана възела, който връзваше, покатери се на нара и надникна през люка. Това, което видя, накара сърчицето й да се разтрепери. Квичейки кански, Прешъс се носеше като стрела по палубата, след което продължи по корабния мост, за да се озове накрая на улицата.

— Прешъс! — изпищя Бет. Без да губи нито секунда, тя скочи от нара и изчезна през вратата. След няколко минути детето бе вече извън кораба и търсеше забързано любимото си прасе по улиците на Индианола.

В същото това време Тиби с всички сили задържаше атаките на Ерик. Не бе лесно да го стори, без да предизвика гнева му. Защото Ерик все пак не бе глупак. Кабината, в която се намираха, бе разположена далеч от тази на Бет. А и арестът на Прешъс не беше наблизо. По тази причина Тиби не долови нито звуците на животното, нито виковете на Бет.

— Ерик, нека първо да подредим нещата си, а след това ме питай, за каквото си искаш. Чувствам се много изнервена. В края на краищата за пръв път бягам от дома си, нали?

В този момент някой почука на вратата, Ерик отвори и излезе в коридора.

— Какво има? — попита той първия матрос. Запитаният не само бе завързал свинята, той бе открил и отсъствието й. И понеже познаваше твърде добре характера на Ерик, реши незабавно да го уведоми за случилото се. — Свинята разкъса въжетата и избяга, сър.

— Триста дяволи? Поне на борда ли е още?

— Съвсем не знам, сър. Момчетата я търсят.

Ерик погледна крадешком към вратата на каютата.

— Да се мълчи по въпроса, докато не излезем в открито море!

За разлика от първия матрос, вторият не познаваше Ерик толкова добре. Затова, когато момиченцето излетя от каютата, той реши, че не се е случило кой знае какво и не уведоми Ерик.

Оказа се в края на краищата, че на Ерик му е известно за бягството на свинята, но пък не знаеше нищо за другите две неща — първо, че свинята е напуснала кораба и второ, че Бет е напуснала кораба, за да търси свинята. А що се отнася до Тиби, тя пък не знаеше дори и това, което знаеше Ерик. Така че „Северна звезда“ излезе в открито море без Бет и Прешъс на борда.

Може да се каже, че по същото това време Бет и Прешъс се намираха в по-изгодна ситуация в сравнение с Тиби. След като напусна кея, Майри тръгна да се разхожда по улиците, тъй като не й се връщаше веднага в къщи. Обходи най-различни магазини и когато напусна последния, съзря клатушкащата се Прешъс.

Повика я и приклекна до нея, когато внезапно се появи и тичащата Бет, която влачеше шарфа си в уличната кал.

— Бет! — извика тя. — Насам. Тук сме.

Без да губи и секунда Майри грабна Бет за ръката, повлече Прешъс за връвта и трите се завтекоха към кея. По пътя Майри изслуша разказа на Бет. Когато пристигнаха, „Северна звезда“ вече напускаше пристанището.

— Мама още на кораба ли е?

Майри притисна Бет към себе си.

— Да, агънцето ми, боя се, че е на борда. — Майри приклекна и избърса детските сълзи. — Недей да плачеш. Нали знаеш кого обича мама най-много на този свят?

— Мен.

— Правилно. И когато разбере, че не си при нея, тя ще накара Ерик да върне кораба.

 

 

По същото това време Тиби бе пред припадък.

— Искам да видя Бет, и то веднага.

Ерик не желаеше двете жени — малката и голямата — да се събират, тъй като основателно се опасяваше, че на един глас ще си поискат прасето. А него го нямаше.

— Тиби, нали ти обещах, че ще те заведа при нея. — Докато, казваше това, се молеше наум моряците да открият свинята. Защото в противен случай нямаше да му се размине първият семеен скандал. И то преди още да е сключил брак.

За съжаление молитвата му малко позакъсня, тъй като към него политна някаква мастилница. Той приклекна и мастилницата не го улучи. Улучи го обаче мастилото в мастилницата. Съществуваше реална опасност в резултат на Тибиния гняв каютата му да се превърне на съборетина. Затова се видя принуден да й завърже ръцете. Оказа се обаче, че тази процедура не е достатъчна. Тиби се разрита с всичка сила, а от устата й започнаха да се леят скверни слова. Затова Ерик завърза и краката й. Беше целият в мастило, а каютата му — напълно опустошена. Реши да остави Тиби сама. Надяваше се, че постепенно ще се усмири. Ако ли не, по-късно все щеше да я утеши по някакъв начин.

Само че надеждите му не се оправдаха. Защото се оказа, че нещата наистина стоят зле.

— Какво означава това: дъщеря ми напуснала кораба? — разкрещя се Ерик на първия матрос.

— Установих го току-що, сър. Изглежда, че е тръгнала след свинята и двете са се озовали на брега.

Първото, което направи Ерик, след като узна истината, бе да отиде при корабния лекар.

— Трябва ми малко опиумна тинктура или нещо подобно. Бъдещата ми съпруга се нуждае спешно от успокояване. Бедната, не е на себе си.

— Дайте й две капки от това в чаша вода.

Не бе лесно да убеди Тиби, че трябва да пийне вода.

— Ето, скъпа. Пийни малко. Гърлото ти сигурно е съвсем пресъхнало.

— Какво е това? — изхърка Тиби. — Отрова ли?

— Не, скъпа. Само вода. Изпий я.

Този път тя го послуша. Ерик изчака, докато се прояви действието на капките, след което й разказа какво се е случило с Бет и Прешъс.

— Направих каквото можах, за да ги намеря. Разбрахме, че не са на борда два часа след като напуснахме пристанището.

— Върни ме обратно — настоя тя с отпаднал глас. — Искам да се върна. Това бе грешка.

При тези думи Ерик трепна, сграбчи завързаните й китки и я разтърси нервно.

— Това не беше грешка, ясно ли е? Никога вече не повтаряй тези думи.

— Обърни кораба! Искам да се върна!

— Ти склони да дойдеш с мен на Хаваите, нали? Бог ми е свидетел, че така и ще стане.

— Само с Бет!

— Станалото, станало. Лош късмет. Ще си я приберем по-късно. Ще пратя някой да я вземе.

— Негодник такъв — прошепна тя и потъна в дълбок, тежък сън.