Илейн Хофман
Ангел в мрамора (16)

Глава петнадесета

В неделен ден през лятото в Индианола не се случва почти нищо.

Селяните не орат нивите си. Смесеният магазин е затворен. Шерифът пуска своя помощник в отпуск. Що се отнася до салона Глас Слипър, той поначало отваря чак надвечер. Дори и старата госпожа Уайтли в неделя не извежда кучето си на разходка.

Предишният месец приличаше на ваканционен — кратък, празничен и весел. Вече бе лято. Назад останаха ветровитият март и дъждовният април. Целият свят се освежи и обнови, небето заискри в синьо, а в залива водата бе като капчица роса върху яркозелен лист.

Епидемията от жълта треска затихна, но положените усилия оставиха отпечатъка си върху Коул. Той видимо отслабна, бръчките се вдълбаха в лицето му. Изпитваше обаче задоволство, че зад гърба му е останала най-опасната епидемия в неговата практика.

— Доволен съм като умряла свиня на слънце — повтаряше той. От известно време Ник се движеше на патерици свободно из целия дом. Приличаше на бездомно кученце, взето на отглеждане от някое семейство, което го глези по всевъзможен начин. Всички наоколо си бяха загубили ума по него. Дори и баба Грейс — иначе толкова резервирана спрямо чуждите хора — сипеше похвали по негов адрес.

— По всичко личи, че е пооздравял — констатира тя един следобед. — В гащите си има оси. Вижте го само как щъка насам-натам. Май-май се кани да отлита.

Тиби, седнала в люлеещия се стол до баба си на верандата, наблюдаваше Ник. Той бе застанал пред къщата и гледаше втренчено към пътя.

— Вчера получи писмо с най-последните желания на собственика относно строежа на кораба. Каза ми тази сутрин, че трябва да се срещне с него в Сан Антонио. А миналата седмица пък ми съобщи, че още преди седмици е трябвало да пътува за Ню Орлиънс. Залежал се е твърде много, изостава със сроковете, а е необходим и другаде. Ето защо не го свърта на едно място.

В този момент Бет привлече вниманието на Тиби — детето се завтече към Ник, за да му покаже нещо. Часовете по пиано щяха да продължат чак наесен и Бет бе много доволна. Сега-засега й стигаше да тича по Ник. Двамата представляваха забележителна гледка — Ник, подскачащ насам-натам край дома, и Бет, която го следваше по петите с Прешъс. Най-забележителна бе, разбира се, свинята. Животното едрееше не с дни, а с часове.

До вратата на хамбара проблясваше паяжина, а в кочината голяма свиня лежеше в хладната и благотворна тиня и кърмеше единадесет прасенца. Семейство диви патици, „патици бъбрици“, както ги наричаше Тиби, се бяха заселили в тинестото блатце, а два дни по-рано в овощната градина бяха забелязали и миниатюрния червеникав вълк, който обитаваше чемширения гъстак.

По всичко личеше, че юни ще бъде добър месец за клиниката, тъй като повечето случаи, най-вече запек и разстройство, не изискваха някакво специално лечение. От време навреме лекуваха някой счупен или изкълчен пръст, или пък се предписваше средство против ухапване от змия. Случваше се Тиби да раздава и мехлем против изгаряне. Но по принцип юни бе спокоен месец.

Във втората седмица на юни Коул обяви Ник за достатъчно здрав и укрепнал и го пусна да си ходи у дома. Преди обед Тиби му помогна да си опакова багажа, защото щеше да пътува към града заедно с Коул. След като привършиха, тя взе малкия куфар и пое към вратата. Ник обаче вдигна една от своите патерици и й прегради пътя.

Тя се обърна и го погледна. За момент никой от двамата не продума — достатъчно им бе просто да се гледат един друг. Имаше толкова много неща, които Ник искаше да й каже, но в този миг сякаш нито едно от тях не бе особено важно. Видя я как наклони глава, но не намери подходящите думи. Магията на мига като че ли отмина. Навън в колата го очакваше баща й.

— Може и да е за добро, че няма да те видя няколко седмици.

— Не си длъжен да ми даваш обяснения — промълви тя.

— Не ти казвам това, защото съм ти длъжен с нещо. Казвам го, защото много държа на теб. Искам само да разбереш защо известно време няма да мога да идвам тук. Познавам те. Знам, че винаги си представяш най-лошото. В момента, в който изляза от тази врата, ще започнеш да се съмняваш в мен и моите чувства съм теб. Налага ми се да отида по най-бързия начин в Галвестън. След това трябва да остана за седмица или две в Ню Орлиънс. Изостанали сме изключително много със сроковете, тъй като никой не може да свърши моята работа.

— Мислех, че Портър…

— Портър е страхотен като изпълнител на моите решения, но не е в състояние сам да ги взема.

— Разбирам. Пази се. Недей веднага да се правиш на палаво кутренце с току-що скрепените си ребра, защото иначе отново ще кацнеш тук.

В очите й заблестяха сълзи и Ник се почувства, зле. Разбра, че до съзнанието й не е стигнала и дума от това, което току-що й каза. За нея той бе като онзи тип, който я бе изоставил и затова се чувстваше като предател. Той се наведе и я целуна по косата.

— Не искам да те изоставям и за пет минути, Тиби, да не говорим за няколко седмици. Но съм дал дума. От мен зависят много хора. Няма да е честно, ако не сдържа думата си и ги изоставя на произвола на съдбата. Искам да ме разбереш. За мен това е много важно.

— Разбирам те. Наистина те разбирам.

Той поклати глава.

— Не, ангел мой, мисля, че не разбираш. — Отправи се бавно към вратата.

— Ник…

Той се обърна, а Тиби се завтече към него и обви врата му с ръце сякаш искаше да го задържи вечно. Брадичката му се опря в главата й.

— Знам, скъпа, знам — каза той нежно. — Чувствам се по същия начин. — Целуна я нежно по устните, бръкна в джоба и извади оттам пакетче, увито в кафява хартия. — Една дреболия, която ще ти помогне да си спомняш за мен.

Тя повъртя пакетчето в ръка.

— Откъде го взе?

— Беше сред нещата, които получих с големия пакет. — Лицето му стана сериозно. — Отвори го, когато си тръгна!

Тя притисна пакетчето към гръдта си и го изпроводи до външната врата. Остана неподвижна, докато колата с двамата мъже не се изгуби от погледа й. Излезе от къщата и се отправи към овощната градина. Седна под дървото, където бяха някога с Ник и разгърна пакетчето. Беше загънато в три слоя, като най-вътрешният се състоеше от фина копринена хартия. Разгъна го внимателно и от него изпадна малка фигура на ангел, изваян от мрамор. Пръстите на Тиби се сключиха около ангела и тя се разплака.

 

 

Три дни по-късно Тиби стоеше на задната врата. Току-що бе сплела косата на Бет, а детето вече играеше на гоненица с Прешъс. Ефи приготвяше суфле от царевично брашно, а баба Грейс си седеше както обикновено на люлеещия се стол и бродираше две калъфки за възглавници.

— Днес ще бъде голяма жега — обади се старата дама. — Тук вътре е горещо като в маймунарник.

— По-скоро е задушно. Затова ни се струва, че е такава жега — добави Тиби.

Баба се изправи и взе бродерията.

— Отивам на верандата да си повея малко. Иначе не се диша.

— Обзалагам се, че половин Индианола в момента прави същото — обади се и Ефи.

Ефи бе напълно права, тъй като в Индианола горещите летни дни преминават монотонно и животът сякаш се унася в зимен сън. Хората вършат само най-необходимото — колкото да не спре съвсем естественият ход на нещата. Тази неделя не се различаваше по нищо от останалите дни. Слънцето заслепяваше очите, а по оголеното небе не се виждаше нито едно облаче. Повечето жители си седяха неподвижно пред къщите или си вееха, с каквото им попадне под ръка. Жените обсъждаха безсрамието на Руби Сингър, боядисала косата си в „курвенско червено“, докато мъжете изразяваха един пред друг опасенията си от настъпилото засушаване.

По подобен начин стояха нещата и в семейство Бъкенън. Всички се бяха събрали в кухнята и вечеряха.

— По ми е горещо, отколкото и на кокошката, дето снасяла яйца във вълнен кош — простена баба Грейс, търсейки безуспешно най-голямото си ветрило.

— Не знам, не знам — каза Коул с безразличие, отблъсна се от масата и се заклати към задната врата. Внезапно обаче спря с палци, подпъхнати под презрамките и след няколкоминутно мълчание най-сетне проговори: — Точно си мислех колко хубав е все пак този ден. Ако се чувствах малко по-добре, щях да сметна, че всичко е резултат на някаква тайна уговорка.

— Много, много се радвам да чуя това, доктор Бъкенън — обади се Ефи и пощипна нещо сред листата на геранията. — Крайно време е да поговорим за по-сериозни неща.

— Какво имаш предвид? — попита Коул, който се отправи направо към всекидневната.

Ефи го последва по петите.

— Има цял списък неща, които трябва да свършиш. Въжето на кладенеца се е протрило, ключалката на външната врата е счупена, гюмът тече, а само в последната седмица през този изкривен портал там три пъти ми се намъкват чужди кози в градината.

— Господи, жено! Та днес е неделя! — протестира Коул и седна бавно в любимото си кресло.

— Да, а утре е понеделник и отново цял ден ще се занимаваш със смазани пръсти и протекли носове.

— Добре, Ефи, направи ми списък с нещата, които трябва да свърша. — Коул опъна крака на табуретката и се облегна удобно.

— Списък, значи. Сега вече прекаляваш. Ти не си приключил още с предишния списък, а сега ми искаш нов. Няма да стане тая!

— По моя преценка в някой от следващите дни ще довърша работата по стария. А сега ме остави на мира.

— А по моя преценка сега ще станеш и ще си свършиш работата незабавно — отсече Ефи и повдигна краката му от табуретката.

Тиби знаеше от опит, че е много възможно в този момент да възникне спор или пък да я отрупат с работа и затова даде мълчаливо знак на Бет. Двете се измъкнаха на пръсти от къщата и се запътиха към овощната градина.

Бет изтича напред по пътеката, спря се до портала и изчака майка си. На рамото й се поклащаше въженцето за скачане.

— Колко хубаво мирише — провикна се тя и пое дълбоко въздух. — Мирише на лято, нали, мамо?

— Да, това е орловият нокът, който расте по оградата, моето момиче — отвърна Тиби. — Затова и мирише толкова хубаво.

Двете откриха приятно, прохладно местенце под едно старо възлесто дърво и седнаха.

— Колко е хубаво тук. Толкова е красиво и прохладно — възкликна Бет и си свали обувките и чорапите. Зарови пръстите на краката си в меката пръст. — Сега разбирам защо Прешъс обича да се въргаля в калта — започна отново тя. — Как мислиш, дали на муцунката на Прешъс й е толкова хубаво, колкото на моите пръсти?

— Сигурно.

Бет помърда още малко с крака в пясъка, след което скочи от мястото си и оповести тържествено:

— А сега ще скачам на въже. Ти ще ме гледаш и после ще ми кажеш колко пъти съм скочила, преди да стъпя на земята.

Тиби се опита да брои, но накрая се предаде, тъй като Бет често-често се скриваше зад дърветата. В един момент обаче изчезна напълно. След петнадесет минути се върна задъхана и със зачервени страни, а зад нея шарфът й се влачеше в мръсотията.

— Ей, къде беше?

— Ами доведох Прешъс.

Тиби погледна зад гърба на дъщеря си. Прешъс се изгрухтя, тръшна се до Бет и с доволна въздишка завря зурла в скута й.

Имаше моменти, в които Тиби беше склонна да се обзаложи, че тяхната свиня е надарена едва ли не с човешки качества. Достатъчно беше да видиш екстаза, изписан по лицето й! Отново се облегна на дървото, а Бет приседна до нея със свити крака и започна да чеше с малките си пълни пръстчета Прешъс между ушите.

— Мамо?

— М-м?

— Като умрат, свините отиват ли на небето?

Този въпрос не изненада Тиби ни най-малко, тъй като Бет обикновено задаваше точно такива. Започна да обяснява, знаейки, че след малко ще последва цяла серия от нови въпроси, на някои от тях едва ли можеше да се отговори лесно. Но един от въпросите, който Бет непременно щеше да зададе един ден, бе за произхода си. Детето съвсем скоро щеше да тръгне на училище, а останалото щеше да дойде от само себе си.

Всъщност Тиби не бе подготвяла Бет специално за този момент. Смяташе, че е най-добре просто да изчака, докато Бет сама я попита. В конкретния момент щеше да потърси и най-подходящия отговор. Тиби никога не бе лъгала Бет по въпроса за баща й, но заедно с това и не й разказваше кой знае колко за него. Бет знаеше, разбира се, че си има баща, тъй като от време навреме някой от семейството се изпускаше, че има усмивката на баща си или очите му, или, както казваше баба: „От ден на ден все повече заприличва на баща си.“.

А един или два пъти Бет прояви по-настойчиво любопитство и я запита: „Мамо, а къде е моят татко?“

Тиби отговори, че пътува по море.

— Скоро ще дойде ли да ни види?

— Не ми се вярва. Живее доста далеч оттук пътуването ще му отнеме много месеци, а освен това има и страшно много работа.

Бет бе на пет години и затова се задоволяваше с подобни отговори. Тя просто сменяше темата и започваше да говори за неща, които разбира и познава по-добре. Например за Прешъс.

В неделята обаче, за която вече стана дума, Бет бе в настроение да научи всичко възможно за училището. Скоро щеше да навърши шест години, а това значеше, че й предстои да ходи на училище.

— Колко голяма ще стана на рождения си ден?

— Ще бъдеш горе-долу толкова голяма, колкото си и сега. Дотогава остава само месец.

— Да, но нали дядо каза, че на рождения си ден ще съм вече голяма и ще мога да ходя на училище — заоплаква се Бет. — Искам да порасна и да тръгна на училище!

— Така и ще стане, агънцето ми. Уверявам те. Дядо е искал да каже, че можеш да ходиш на училище едва когато навършиш шест години.

Очите на Бет се разшириха.

— Шест? Божке — възкликна тя и плесна с ръце. — Значи малкият Преси още не може да ходи на училище, нали, мамо?

— Разбира се, че не може. Нали е само на две години.

Бет се разсмя и заръкопляска отново. После се обърна и бързо целуна майка си. Тиби я погали по дългата руса коса и се усмихна, но не вдигна поглед. Бет се извърна отново и се огледа за Прешъс.

— Мамо — снижи тя глас, — кой е този там?

Тиби вдигна очи и съзря самотен ездач, който се приближаваше по пътя.

— Не знам, Бет. Може би някой, който е тръгнал на гости.

— При нас ли идва?

— И това не знам. Ще трябва да почакаме, докато се приближи още малко. Ако мине през нашия портал, значи идва при нас. Продължи ли обаче по пътя…

— Значи отива при семейство Динуиди.

Бет отново се загледа във фигурата върху коня.

— Искам да дойде при нас — продължи тя. — Много обичам гости.

— Ти и дядо ти по-точно — добави Тиби. Вдигна отново поглед и видя, че конникът свива по пътя, водещ към тях. — Като че ли идва… О, Боже!

— Бет, тичай веднага и повикай дядо си! Бягай по-бързо! — Бет излетя светкавично, а веднага след това се разквича и Прешъс.

Тиби се изправи.

— Ерик — успя да каже само тя, когато мъжът запря коня на няколко метра от нея и я погледна отгоре.

Ерик… Лицето й загуби цвета си. Ерик… О, Боже! Ерик помисли си тя. Не, не може да бъде! Излишно бе обаче да се съмнява повече. Дланите й се покриха с пот, сърцето й заби поне три пъти по-бързо, а от устата не пожела да излезе и звук.

Тя гледаше лицето, запечатано в паметта й като любима картина — зелените очи с надвиснали гъсти мигли, аристократичния нос, красиво очертаните устни. Само че пред нея не стоеше картина — очите, вперени хладнокръвно в нея и изпълнени с непреодолимо желание, бяха съвсем истински.

Тя разбираше, че на лицето й е изписано смайване, но въпреки това не бе в състояние да отклони погледа си от него. Пред нея бе лицето, което тъй дълго населяваше сънищата й и тя едва овладя импулса да се завтече и да се скрие в обятията му. Всичко наоколо се разлюля и тя затвори очи. Сякаш се движеше по ръба на тъмна пропаст, бездънна земна пукнатина, която я привличаше, подканваше, зовеше да стори една-единствена стъпчица още и да полети за вечни времена в царството на мрака.

Отвори очи и се запита дали е с всичкия си. Но фигурата пред нея не бе съновидение — мигащите й очи действително съзираха разлетите очертания на Ерик.

— Ако си бил случайно по нашите места и си решил да ни удостоиш с посещението си, можеш да си спестиш труда — успя да изрече тя — Тук ти не си желан гост.

Чу познатия смях и радостта, която заискри в очите му. Това ли бе мъжът, когото бе обичала тъй дълго? Нима това бе дългото, стройно тяло, което я притискаше и я любеше, докато накрая сладката пареща болка не отстъпи мястото на онази огромна, опияняваща радост? Пред вътрешния й взор преминаха редица сцени: пръсти, пъргаво движещи се по копчетата на ризата й, мургави рамене, проблясващи на светлината на свещта, леглото, което изскърцваше под тежестта на тялото му, когато сядаше.

Ерик.

Блудният любим се завърна.

— Здравей, Тиби. Май появата ми те изненада повече, отколкото очаквах.

— След като са изминали цели шест години, че и отгоре, няма нищо чудно, че съм изненадана. Ти какво ще кажеш по въпроса?

Той се усмихна.

— Може би трябваше да ти пиша и да ти обясня всичко.

— Да ми обясняваш ли, Ерик? Какво би могъл ти да ми обясниш?

— Имаш ли нещо против да сляза и да седна при теб? Не ми се ще да говоря отгоре, а ти да ме гледаш сякаш съм привидение.

— Защо не? Та ти си точно привидение. Един спомен. Всъщност ти не съществуваш, Ерик, и този факт те превръща в привидение, дух.

— Не съм нито привидение, нито дух и мога да ти го докажа веднага. — Той скочи от коня и застана до него с юздите в ръка.

— Не искам да ми доказваш нищо. Искам да си вървиш.

Погледът на Ерик се премести към къщата.

— Това детето ли беше? — попита той. — Детето, което очакваше тогава?

— Кога тогава? Когато си замина завинаги ли? — И добави преди още той да успее да отговори: — За нас тя е Бет, а не „детето“.

При тези груби думи той трепна от изненада. Тиби продължи да говори, но той престана да я слуша. Погледът му се плъзгаше по тялото й. Не бе виждал тази жена повече от шест години, но сякаш не бяха изминали и двадесет и четири часа, откакто тя примираше в прегръдките му. Обзе го желание да отиде до нея, да положи глава на гръдта й, да изплаче цялата си мъка, да поиска прошка и да я помоли да го приеме отново до себе си. Да можеше само да я привлече в обятията си и да чуе от устата й, че всичко отново ще бъде както е било. Но не посмя да каже нищо. Поне за момента. Опитваше се все още да преодолее объркването си, когато забеляза, че тя го гледа втренчено.

— Просто невероятно — обади се той, — но ти си още по-красива от преди. — Наистина мислеше така. Сега тя не беше просто хубава. Беше придобила осанка, станала бе по-силна, по-самоуверена. Беше разцъфтяла. — Тези няколко години са ти се отразили добре, Тиби. — В думите му тя долови неподправено учудване, което я развълнува. Ерик не бе човек, склонен към откритост и доброволна откровеност, а още по-малко пък обичаше да издава чувствата си.

Погледът му се спря продължително върху лицето й и той заговори:

— В много отношения ти си същата, каквато те помня. И все пак има очевидна разлика. Винаги си била жена, която прави впечатление сред тълпата. Сега обаче това е още по-подчертано. Придобила си някакъв особен блясък, който винаги ще те отличава от другите жени. Това се вижда и с просто око и е някаква мистерия, нещо направо провокиращо. Не мисля, че става дума за черта на характера, а е по-скоро някакво неясно загатване, че под крехката, неясна и гальовна обвивка дебне буен и неукротим дух. Имам странното чувство, че боязливото младо момиче, което съм познавал, с времето се е превърнало в жена, готова, ако трябва, да употреби и насилие.

— Може и да си прав. Ако нямам никакъв друг избор, бих могла да забия нож в лъжовното ти сърце.

Той наклони присмехулно глава, а след това се приближи към нея.

— Виждам, че завръщането ми не протича толкова гладко, колкото ми се искаше.

— Никога не съм била склонна да хвърлям скъпоценните си камъни на прасетата.

— Ох, недей! — Той се усмихна и протегна ръка, за да погали бузата й, но тя успя да се отдръпне. — И какво ще правим по-нататък? Как ще се справим с нашето минало?

— Ние вече нямаме общо минало.

— Нима си забравила онези чудесни месеци, които прекарахме заедно? Времето, когато ти най-охотно ме…

— Няма нужда да ми описваш тези неща.

— Добре, а сега ми кажи — как ще я караме по-нататък?

— Ами никак няма да я караме. Не виждам никакъв смисъл.

— Имаме дъщеря. Това не е ли достатъчно основание?

Тя се изсмя.

— Преди шест години това не беше достатъчно основание. Защо пък сега да е?

— По онова време бях само един млад глупак.

— Такъв си и сега, щом мислиш, че все още нещо ни свързва.

— Тиби, моля те. Не можеш ли да го забравиш или поне да ми простиш.

— Да забравя ли? Какво да забравя? Може би лицето ти, застинало в маска, когато ти съобщих, че чакам дете? Или да забравя, че ме изостави на произвола на съдбата? Сигурно си полудял!

— По дяволите! Не съм те изоставил просто така. Баща ми…

— Да — каза тя тихо, — спомням си добре. Баща ти имал други планове за теб. Дъщерята на един богат съсед, нали така беше?

Той извърна поглед.

— Да.

— И ти се ожени за нея — естествено само за да доставиш удоволствие на баща си.

— Да, ожених се за нея, но никога не съм я обичал! Направих това само защото баща ми ме заплаши.

— И сега какво? Идваш след всичкото това време и ме търсиш, независимо че си женен? Ти малоумен ли си?

— Тя почина преди две години.

— Моите съболезнования. Деца имахте ли?

— Не. — Неволно си спомни колко често си мислеше за иронията на съдбата — жената, която обичаше и за която не се ожени, му роди дете, а съпругата му, която не обичаше, не можа.

— Безспорно тъжен край за един брак, но едно гласче ми нашепва, че на клетата жена сега й е по-добре от преди.

— Тиби, моля те, изслушай ме!

— Защо да те изслушвам?

— Искам да видя дъщеря си, да бъда с нея, да я опозная. Бих помагал…

— Досега не си искал да помагаш. Ти ме натовари с цялата отговорност.

Той я погледна изненадан.

— Само не ми казвай, че не си спомняш. Аз пък за сметка на това си спомням всичко много добре. „Господи Боже! Какво ще правиш сега?“, каза ти тогава. Сега поопресни ли се паметта ти?

Господи Боже! Какво ще правиш сега? Аз вече си зададох този въпрос, Ерик.

Баща ти все пак е лекар, нали? Не може ли той да предприеме нещо? Много си млада да ставаш майка. В момента не можеш да си позволиш дете. Не ме гледай така. Когато станеш по-възрастна, ще можеш да имаш деца.

Тиби го гледаше точно така, както го гледаше и в онзи далечен ден: изненадано, шокирано, гневно.

— Искам да те обезщетя за всичко, което се случи. Затова се и върнах.

— Безразлично ми е за какво си се върнал, Ерик. Твоите основания вече нямат никакво значение.

— О, имат значение, разбира се.

— Така ли? Та ти дори не се сбогува с мен. Не ми остави нито писмо, нито поне някакво съобщение. Не си направи дори труда да ми пишеш, нито веднъж през всичките тези шест години. Ти просто ме изостави. Естествено бе да си помисля, че не държиш на мен. Така, както днес и аз не държа на теб.

Той обърна рязко главата си към нея и за момент тя помисли, че ще я удари. Той обаче успя да се овладее и сякаш се ядоса, че е загубил контрол над себе си. В този миг Тиби си припомни, че Ерик трудно понася загубите.

Познаваше маниера му. Сега той щеше да се възползва от настъпилото мълчание и щеше да отклони разговора към теми, в които се чувстваше значително по-уверен. Запита се колко ли жени е омагьосал с приказките си, след като я напусна.

— В твое присъствие винаги ми спира дъхът. И сега чувствам същото.

— Не е ли по-добре да си задишаш отново? Ще вземе иначе да ти се случи нещо. Ти не разбра ли, че не си желан тук, Ерик. Вече не. Тук няма нищо твое и не виждам защо трябва да се връщаш.

— Имам дъщеря.

При тези думи тя се почувства, сякаш е застанала на ръба на зейнала пропаст, а пръстта под краката й се рони. Не! — разбунтува се разумът й. Не! Събери си мислите! Не позволявай да превие волята ти!

— Ти си направи удоволствието, Ерик, а аз пък имам дъщеря си.

— Тя е и моя дъщеря.

— Не знам откъде ти е хрумнала тази мисъл. Родила съм я аз. Кърмила съм я аз. Аз съм будувала по цели нощи, когато е била болна. Съобщих ти, че очаквам дете, но ти не прояви никакъв интерес. Защо се позаинтересува точно сега? Дори и с писмо не пожела да узнаеш какво дете се е родило — син ли, дъщеря ли! Това е то твоят интерес!

— Тиби, моля те… не съм дошъл да се карам с теб.

— А защо си дошъл тогава?

— Защото все още те обичам.

Тя се вцепени. През всичките тези години в нея се таяха най-различни чувства, които тя съзнателно изтласкваше от съзнанието си. В този момент обаче те сякаш разкъсаха веригите и се втурнаха на свобода. Главата й се замая. Задиша трудно. Дори самият факт, че го вижда, я разтърси. Все още пазеше спомена за този мъж и нощите, които прекараха някога заедно. Но тя си спомни и как се чувстваше, когато той си отиде, когато й бе нужен и копнееше до лудост по него. Вече не бе в състояние да овладее гнева, който я изпълваше. Как си позволява този човек да идва при нея? Някъде в мозъка й се мярна ликът на Ник и Тиби изпита едновременно панически страх и възторг. Ерик. Ерик бе тук. Ерик стоеше пред нея, облечен в безупречно скроени панталони, лъскави ботуши до коленете, в снежнобяла риза с навити ръкави. Тя виждаше тънките му жилести ръце и гръдта му, гладка и опалена от слънцето. Колко добре си спомняше допира на тази кадифена, мургава кожа.

Пред погледа и отново изплува фигурата му, изправена в тъмнината на морския бряг. Лунната светлина падаше върху тялото му, голо и стройно. Някъде зад неговия гръб водата проблясваше като роса, а вятърът откъм залива охлаждаше жарката му кожа. Тогава той се върна при нея, взе ръката й, изправи я на крака и я отведе във водата. Голите им тела стояха изправени насред морето, а вълните се плискаха тихо около тях. Не можеше да забрави как я взе в прегръдките си. Обичам те, Тиби. Взе я на ръце, занесе я до завивката и я облада още веднъж. Обичам те, Тиби…

Няколко дни по-късно той си отиде.

— Тиби, обичам те.

— Ти си лъжец!

— Дошъл съм тук да поискам ръката ти.

При тези думи Тиби припадна.

Ерик я взе на ръце и тръгна с нея към къщата. В този момент го пресрещна Коул, който тичаше към него с лекарското куфарче в ръка. Хвърли поглед на Ерик и лицето му видимо помръкна. След това се взря и в Тиби.

— Какво става тук?

— Припадна.

— Мога да я разбера — промърмори Коул. — Дайте ми я.

— Предпочитам сам да я занеса.

— Защо? За да припадне още веднъж ли? — изръмжа Коул ядовито и я взе от ръцете на Ерик.

Малко по-късно Тиби се събуди в стаята си. До леглото й седеше Ефи. Тиби я попита за Бет.

— О, рисува картини на баба ти. Какво се е случило, Тиб? Защо Ерик е тук?

— О, Боже! — простена Тиби и притисна устни с юмрук. — Помислих си, че е дошъл да прибере Бет. — По страните й се застинаха сълзи. — Помислих, че е дошъл да ми я вземе.

— А ти откъде знаеш, че не е така?

— Защото ми каза.

— Е, за какво е дошъл?

— Той… той поиска да му стана жена.

— Глупости на търкалета! Този тип положително е скрил още някой коз в ръкава си. Това е толкова сигурно, колкото, че след нощта настъпва ден и обратно. — Ефи погледна дъщеря си угрижено, взе ръката й в своята и я погали. — Да не вземеш да му повярваш на този. Всичко, което казва, е лъжа. Паднал е толкова ниско, че под него и килим не можеш да постелеш.

— О, мамо!… Не знам какво да мисля!

— Изобщо не разбирам за какво говориш. Изритай го! Изгони го!

— Но, мамо, сега той изглежда по-зрял и някак си… тъжен. Мисля, че наистина съжалява за стореното. Струва ми се също, че все още ме обича.

— Ако наистина мислиш така, значи паметта ти е по-къса и от жабешка опашка.

— А ако казва истината? Ако наистина иска да се ожени за мен?

— При мъже като него истината е като девственица — търсиш, търсиш и не можеш да я откриеш. Не забравяй това.

— А ако ти кажа, че и аз го обичам все още?

— Ако вземеш да ми твърдиш подобни дивотии, просто ще се пръсна от смях! — отвърна Ефи снизходително. — Обичаш го точно толкова, колкото го обичам и аз. Ти просто си влюбена в един спомен, от който буквално си изрязала всичко лошо. Трябва незабавно да свалиш розовите очила, момиче. Трябва да видиш този човек такъв, какъвто е в действителност — безделник и никаквец.

— Татко къде е?

— Разговаря в кабинета си с Ерик.

— Тук съм — извика Коул, влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Застана до Ефи и погледна Тиби право в очите. — Той какво ти каза?

— Че е дошъл, за да поиска ръката ми.

Ефи се обърна към Коул.

— И на теб ли каза същото?

— Да.

— Не си му повярвал, нали?

— О, ако е до вярване, повярвах му. Наистина мисля, че иска да се ожени за Тиби. Само дето не съм съвсем наясно с мотивите му.

— Според Тиби той се бил променил — вметна Ефи.

— Малко се съмнявам — отвърна Коул. — Не храни празни надежди, скъпа.

Тиби обаче се опасяваше, че това вече е станало. Оставиха я сама, за да събере мислите си и да разсъди спокойно. Но преди да излезе, Коул реши да я предупреди за последен път.

— Не позволявай да те завладее магията на сбъднатите мечти. Ти може и да си помислиш, че всичко се е променило към добро, но това все още не значи, че то наистина се е променило. Запомни думите ми.

— Добре, татко, ще ги запомня. Обещавам ти.

Не й бе лесно да се съобрази с предупреждението на баща си. Та Ерик представляваше символът, сърцевината на нейната младост. Завръщането му бе като някакво събуждане и той сякаш я посипа с вълшебен прах.

На следващата сутрин Ерик ги посети.

— Не искам да го виждам — отсече Тиби.

— Не мога да те упрекна за решението ти, но мисля, че трябва да го приемеш.

Тиби разтвори широко очи от изненада.

— Защо мислиш така?

— Защото не си още напълно наясно с чувствата си към този човек и ако сега го изгониш, никога няма да разбереш какво е трябвало да сториш. Има неща, които той иска да ти каже. Трябва да го изслушаш и едва след това да вземеш решението си. В случай, че решиш да го отпратиш, споменът ти за него вече никога няма да те преследва като зъл дух.

Ерик я очакваше във всекидневната. Седеше на едно кресло до прозореца. При влизането й скочи рязко от мястото си.

— Седни, моля те. Чувам, че имаш да ми казваш нещо, нещо, за което вчера не е ставало дума.

— Да.

— Днес пациентите са доста. Надявам се, че няма да продължи много дълго, нали?

— Не, ще бъда кратък.

Тя съзнателно избра креслото срещу него.

— Слушам те.

— Толкова пъти съм си мислил за нашата среща, толкова пъти съм се опитвал да си представя как точно ще протече, но изобщо не ми е и минавало през ума, че всичко ще бъде толкова мъчително. Просто не знам откъде да започна.

— Ами като не знаеш, започни от началото.

— Аз… не бях съвсем искрен с теб, когато ми съобщи, че си забременяла. Казах ти, че баща ми е подготвил сватбата ми. И това е вярно. Баща ми е решителен и пробивен човек, но независимо от това бях решен да отпътувам обратно и да разваля годежа.

— Защо не ми каза още тогава?

— Опасявах се, че ще поискаш да дойдеш с мен или пък да се омъжиш за мен веднага, Тиби. Познавам баща си по-добре от всеки друг на света. Ако се бяхме оженили и те заведях у дома, той щеше да превърне живота ни в ад. Знаех, че ако се оженя за теб, без да съм разтрогнал годежа си, той ще ме лиши от наследство. — Ерик спря за миг и поклати глава. — Трудно ми е да го призная, обаче тогава се проявих като страхливец. Просто не ми стигна смелост да ти кажа истината.

При последните му думи кръвта се дръпна от лицето й и тя успя само да промълви:

— Страхливец не е точната дума, Ерик. Държал си се като отрепка.

Той я погледна умолително.

— Тиби, наистина те обичах. Страхувах се да ти кажа, страхувах се, че ще те загубя. Наистина възнамерявах да се върна и да те отведа.

— Да ме загубиш или да ме изоставиш, не е ли все същото?

— По онова време не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен да бъдем заедно и да те имам. Внуших си, че мога да се справя със ситуацията. Дори и след като си заминах, исках у дома да поставя въпроса ребром, да наложа волята си пред баща ми, да разваля годежа и да се върна при теб, за да те взема със себе си.

— Затова ли се измъкна през нощта като крадец?

— Страхувах се, че ще ме намразиш, когато разбереш истината. Знаех, че ме обичаш и разчитах, че любовта ти ще издържи, докато се завърна.

— И?

— Разказах на баща си за теб. Той ме предупреди, че годежът не може да се разтрогне, тъй като вече са сключени редица договори. Моята… семейството на жена ми е едно от най-богатите на Хавайските острови. Баща ми, например, е изключително заможен човек, но в сравнение с нейното семейство е дребна риба. Огромни суми вече преминали от едни ръце в други. Баща ми не само ме заплаши, че ще ме лиши от наследство, каза още, че ще нареди да ме пратят в затвора заради нарушаване на поети договорни задължения. За брак с теб не можеше да става вече и дума.

— Разбирам. — Тя извърна глава и се замисли. Когато отново обърна поглед към него, той забеляза, че в кехлибаренозлатистите й очи отново се заражда гняв. — За всичко имаш готов отговор, само за едно нещо — не. Не си ми казал още защо искаше да помоля баща ми да предприеме нещо против плода.

— Милион пъти съм се разкайвал за тези си думи. Не бях на себе си и просто не можех да разсъждавам ясно и трезво. Беше изключително глупаво от моя страна. И толкова нетипично за мен. За свое оправдание мога само да кажа, че оценявах любовта си към теб по-високо от детето. — При вида на недоверчивото изражение на лицето й гласът му се разтрепери. Той спря за миг и се помъчи да възвърне увереността си. — Първата мисъл, която ми мина през главата, бе, че няма да успея да отплавам до Хавай и да се върна, преди да родиш детето. Опасявах се, че ако те изоставя веднъж, може да се омъжиш за някой друг, за да даде име на детето. Не можех дори да понеса мисълта, че ще се върна, за да те взема със себе си, а ти ще си омъжена за друг.

— Това, което предложи, бе убийство. Убийството на собственото ти дете. Как можа дори да си го помислиш?

— Този въпрос си задавах ежедневно. Въпрос, на който и досега не мога да отговоря.

— Значи ти си замина за Хавайските острови и остана там, като не си направи дори и труда да ми пишеш.

— Писах ти. И то често.

— Нима очакваш от мен да повярвам, че всичките ти писма са се изгубили някъде в морето.

— Не, те изобщо не са стигали до морето. Получих ги едва след смъртта на жена си. Предаде ми ги моят доверен човек, който трябваше да ги изпраща. Смятах го за верен приятел, но в миналото му е имало някакво тъмно петно, бащата на жена ми е знаел за това и го е държал в ръцете си. Този мой „приятел“ не е имал друг избор, освен да изпълнява чужди нареждания. За щастие обаче той не се е решил да унищожи писмата, въпреки че е трябвало да прави точно това. — Ерик протегна ръка към масата до себе си. Тиби едва сега забеляза пакетчето, увито в мушамена материя и завързано с връв. Той й го подаде. — Ето ги всичките, неотваряни, така, както ги давах на Елиъс.

Тя пое писмата с разтреперани ръце.

— Каза, че жена ти е починала преди две години. Защо не ми писа тогава?

— Исках да ти разкажа всичко лично, да разговарям с теб, да те гледам. Смятах, че по всяка вероятност вече си се омъжила. Казах си, че ако е така, ще отпътувам, без да те потърся.

— И за това цели две години ли ти бяха необходими?

— Нямах почти никакво време. Трябваше аз да уреждам деловите въпроси след смъртта на жена ми. Междувременно се разболя и мама. Налагаше се да остана. Тя обаче почина преди шест месеца.

— И сега си тук.

— Да, тук съм, за да разбера дали нещата между нас могат да се оправят. — Той видя как чертите на лицето й се втвърдяват. — Моля те, не ми казвай още нищо. Не искам да взимаш окончателно решение. Моля те единствено да прочетеш писмата, да прекарваш малко време с мен и да ми разрешиш да опозная дъщеря си. Дай ми малко време да докажа своите чувства, време, през което и гневът ти ще се поуталожи.

Тя се изправи и застана с гръб към него до камината.

— Не знам какво да ти кажа, Ерик. Измина толкова много време. Запознах се и с друг човек.

— Влюбена ли си в него?

— Дори и да не съм, това предстои.

Чу го как се изправя от мястото си и се обърна. Той стоеше пред нея като свенлив ученик, който не знае къде да си дене ръцете от притеснение.

— Бих идвал отново и ако нямаш нищо против, бих се виждал с Бет.

Тя кимна утвърдително.

— Кажи ми, какво мислиш, какво чувстваш? Все още ли изпитваш такъв гняв към мен?

Тя само въздъхна.

— Не, не изпитвам никакъв гняв. В началото бях просто бясна, но сега това мина. Разбираемо е — бях много наранена и… и не можех да повярвам, че тъкмо ти си ми нанесъл този удар, че си постъпил така с мен.

— Моля те да ми дадеш само още един шанс да поправя стореното.

— Не съм сигурна дали си в състояние да го направиш, Ерик. — Тя се отправи към вратата. — Ще те изпратя.

Той я последва до външната врата.

— Когато дойда пак, ще ме приемеш ли?

— Нужно ми е време да помисля. Бет обаче можеш да виждаш.

Той кимна и си тръгна.

Тя го проследи с поглед. Запита се докъде ли ще доведе нейната отстъпчивост. Нещо обаче й подсказваше, че вероятно е преливала от пусто в празно.