Илейн Хофман
Ангел в мрамора (14)

Глава тринадесета

— Какво предпочиташ — неприятната истина или захаросана лъжа?

— Винаги съм предпочитал неприятните неща — отвърна той и мрачният му поглед я накара да побледнее. — Следователно бъди така добра и ме просветли по възможно най-неприятния начин!

— А темата коя е?

— Знаеш я не по-зле от мен.

— Бъди по-мил, моля те. — Чувстваше се направо замаяна от резкия обрат на събитията. Помисли си, че наистина в опасността се крие някакво очарование. Спомни си и думите на баба Грейс, че опасността и насладата растат на един корен.

— Питам се как става така — започна той бавно и тежко, — че женската дързост и нахалство винаги се тълкуват като смелост. Дори и когато са пълна глупост.

— Глупост?

— И в най-голямата смелост винаги трябва да има зрънце предпазливост, защото в противен случай… — Едната му вежда се изви нагоре. — Когато мишката се присмее на котката, наблизо трябва да има миша дупка.

— Кой казва, че се присмивам?

— Много си нахално, момиченце. Един ден някой мъж ще му види сметката на нахалството ти.

— Ах, наистина ли? — Колко спокойно звучеше все пак нейният глас. И колко силно трепереха коленете й. — Отсега още копнея за този миг.

Той се облегна на таблата на кревата, скръсти ръце и подпря брадичката си върху тях. Загледа втренчено лицето й, съзря енергията, която се излъчваше от очите й и си припомни колко тихо звучеше нейният глас.

— Да разбирам ли думите ти като предизвикателство?

— А аз пък си помислих, че само отвръщам на твоето предизвикателство.

Неговата ослепителна усмивка ускори пулса й.

— Чудя се как съм могъл изобщо да си помисля, че ще се разтрепериш като трепетлика. — Помълча малко и внезапно добави:

— Трябваше да се сетя, че се заемам със съвършено неопитен и невинен човек.

Тази неочаквана и рязка смяна на темата я стъписа дотолкова, че неволно се усмихна.

— Може би ще ти бъде от полза, ако запомниш, че когато човек си играе с котки, не е изключено и да го издерат.

— Непременно ще запомня тази мисъл — обеща той. — За следващата ни среща. — Погледна я и около устните му заигра усмивчица. — А на теб може би ще ти бъде от полза да запомниш, че Господ и да забавя, никога не забравя.

При тази мисъл тя простена.

— А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се поизкъпя, а след това да ми се сменят чаршафите.

Така значи. Господ може и да забавя, но Ник — не.

— Разбира се. Отивам да донеса вода.

Тя тръгна да излиза със свити юмруци, а той извика подире й:

— И искам да се изкъпя след малко, а не другата седмица.

— Тогава си донеси сам вода.

— Как е баща ти? — позаинтересува се той и Тиби се закова на място.

Как посмя да й напомни за баща й? Нима не съжалява, че я предаде? Да казва каквото му хрумне на татко…

Но още докато си го помисли, си спомни уморените очи на баща си и малките пъпчици, с които бе покрито тялото му. Изглеждаше съсипан от това допълнително бреме, което му се стовари на главата, както и от мисълта за епидемията от жълта треска. Как можеше изобщо и да си помисли да го натоварва допълнително с нови грижи! Баща й сега разчиташе на нея. Въздъхна угрижено. Ник щеше да си получи банята, но нали винаги съществува повече от една възможност да си го върнеш на някого?

Докато вървеше към кухнята, се запита колко ли гореща трябва да бъде водата, за да опари здраво някого, без да му нанесе трайни увреждания. Поне не такива, които баща й да забележи.

Водата бе едва ли не вряла — или поне на него му се стори такава. Не можа наистина да му свлече кожата, но което водата не успя, стори го с търкане Тиби.

Цял час след банята кожата му пламтеше като огън. Чувстваше се отвратително. Реши да си припомни цялата ситуация и не след дълго по лицето му се появи усмивка.

И така — Тиби влезе тогава с две обемисти кофи вряла вода, а веднага след нея Майри, както си й беше обичаят, се заоплаква, че пак тя трябва да мъкне ведрото. В ариергарда Бет, без която никъде нищо не може да стане, носеше кърпите и калъп сапун. Майри застана за малко до леглото, наблюдавайки как сестра й излива водата във ведрото и подрежда кърпите и сапуна. Когато обаче Тиби започна да развива бинтовете, придържащи шината, на нея й стана ясно, че не след дълго пред очите й ще се излюпи полугол мъж. Майри хвана Бет за ръка и двете бързо-бързо напуснаха стаята. Тиби не издаде с нищо, че е забелязала изчезването им.

Шината бе вече махната и тя я постави настрана.

— Не бива да мърдаш, разбра ли. Шината трябва да се сложи обратно, след като аз… е-е, когато ти се изкъпеш.

От падането насам Ник не се бе чувствал толкова добре физически. В резултат на това му се покачи и настроението. Би могло спокойно да се каже, че в този момент той се почувства като немирен хлапак. Виждайки сериозността в действията на Тиби, реши, че е срамота той, Ник Макинън, да се чувства толкова добре, а другите, ето на, да не споделят лъчезарното му настроение. Нямаше да е честно, ако не предприеме нещо в тази насока. Изискваше го любовта към ближния.

— Баща ти пуши ли?

— Слава Богу, не! — отвърна тя, разрязвайки поредния бинт.

— Но сигурно от време на време получава от благодарни пациенти по някоя и друга пура.

— Разбира се. Тук в къщи има цял сандък, пълен с пури. Предлага ги на гостите си, тъй като самият той не пуши.

— Предполагам, че не би имал нищо против да запаля една от неговите пури, нали?

Тя спря зя малко заниманията си и подпря ръце на хълбоци.

— Да разбирам ли думите ти като подкана да ти донеса една пура?

— Косвено, да.

Тя се отправи към вратата и му подвикна през рамо:

— И не забравяй, че не бива да се движиш. Ако все пак го сториш, ще те заболи много и ще съжаляваш.

— Подобно нещо не ми минава и през ума — отвърна той високо. О, приготвил съм ти някоя и друга изненада, съкровище. Няма да ти спестя нито една от тях.

След няколко минути тя се върна в стаята и сложи три пури на масата до него. Взе бинтовете, премери ги на дължина и понечи да вземе ножицата.

— Имаш ли кибрит?

— Няма ли клечки там до лампата?

— Последната използвах тази сутрин.

— Защо не ми каза да взема кибрит, когато отидох за пурите?

— Забравих. — Той й се усмихна дружелюбно. — Ще ти представлява ли трудност да провериш дали няма да се намери някой кибрит?

Тя му хвърли сърдит поглед, остави бинтовете и ножицата настрана и бръкна с ръце в джобовете.

— Нямам клечки — рече тя безизразно.

Може би сега най-сетне му е затворила устата! Взе отново бинтовете в ръка и тъкмо да посегне към ножицата, когато чу гласа му:

— А ще те затрудни ли особено да видиш дали няма да се намери някоя клечка за мен?

Да, арогантно говедо такова, ще ме затрудни особено! Очите й проблеснаха гневно.

— Разбира се, че не!

Отново взе ножицата и се накани да отреже следващото парче от бинта, когато той пак се обади:

— И ако обичаш, сега веднага. Стига да нямаш нещо против.

Тя хвърли ножицата на масата и напусна безмълвно стаята.

След пет минути се върна и му подхвърли кутия кибрит. Кутията се приземи върху чаршафа на място, под което се криеше една твърде съществена част от тялото му.

— Това може и да прилича на запалителен фитил — изрече той сухо, — но не е.

Лицето й се обля в червенина.

— Не бива да бъдеш толкова вулгарен.

— А ти не бива да се целиш толкова точно.

— Не съм се целила в… — Успя все пак да се спре навреме. Без да каже нито дума повече, тя отряза и последните бинтове, отиде до леглото и ги сложи на масата до него. — Още нещо?

— Не.

Тя тръгна да излиза, но в последния момент той я повика отново:

— Положително си забравила, че трябва да ми окажеш честта да ме изкъпеш. Колкото и да ми се иска да се справя сам. Знаеш, че движенията са вредни за мен.

— Една от ръцете ти е напълно здрава. Другата също е почти излекувана. Така че можеш да се изкъпеш и сам.

— Ти може би си мислиш така, но баща ти не препоръчва да се движа излишно.

— Не намесвай баща ми!

Дори и от разстояние се забелязваше, че го наблюдава със скърцане на зъби, но тя все пак успя да се сдържи. Върна се до леглото и посегна към сапуна. Той я дари с най-невинната си усмивка. Не след дълго тя миеше вече едната му ръка, а той запали пура. Тя се приведе напред, за да измие и другата ръка, а той издуха облак тютюнев дим право в лицето й.

Когато пушекът се разсея и кашлицата й престана, тя рече вежливо:

— Какво ще кажеш, не би ли могъл да не ми духаш пушека в лицето?

— Нима пушенето ми те смущава?

— Всичко в теб ме смущава, Макинън. Наистина всичко.

Думите й го изпълниха с възхищение и той се ухили широко. Ако има на този свят нещо, което наистина искам, то е да ти бъда в тежест, миличко!

Отново засмука пурата и издуха дима навън. Опита се да не се усмихне, когато я видя как размахва ръце и се опитва да разнесе пушека. Шотландецът в него я докара до бяс, но все пак държеше да разбере докога ще издържи тя. Знаеше, че постъпва като мръсник, но трябваше наистина да разбере. При тази причина той отново изписа на лицето си усмивка и посочи крака си. Ноздрите й се разшириха от възмущение, но пак не каза нищо. Когато приключи с измиването на краката, запокити гъбата обратно във водата.

Наместването на шината и бинтоването траяха около час, но когато най-сетне свърши, тя въздъхна с облекчение и реши да застане по-далеч от него. Буквално позеленя от стелещите се валма дим. Как е възможно човек да пуши такава гадост! Посегна към изпраното бельо, но гласът му я прекъсна.

— Не е зле да ми измиеш и лицето. Ако не възразяваш, разбира се.

— Милостиви Боже… — изплака тя. Събитията се развиваха по начин, който я изтощаваше. Тя взе обаче гъбата и с няколко резки и груби движения изтри лицето му. Хвърли я обратно във водата. Учудващото бе, че той изобщо не протестира, когато пръските го обляха. Върна й жеста с ново кълбо дим, което издуха право в очите й.

Иде ми да му натикам гадната пура в гърлото. А на татко ще кажа, че се е задушил насън.

— За съжаление мой дълг е да ти напомня, че това все още не е всичко — изрече той с началнически тон.

Мой дълг е да ти напомня? Това пък на какво прилича? Негов дълг било, за съжаление, да ми напомнел, моля ви се… Ситуацията бе тъй гротескна, че за малко да се засмее на глас.

— Има там едно място, което все още не е измито — добави той.

Тиби много ясно си представи кое ли ще да е това място.

— Точно това място можеш да си измиеш и сам. И на триметров прът да закача гъбата, пак няма да го измия.

— Думите ти са многообещаващи, скъпа — каза той през смях, — защото наистина предпочитам да го направиш с ръка.

— А аз пък предпочитам…

До самата си смърт Никълъс нямаше да научи моментните й предпочитания, тъй като я сграбчи изненадващо за ръката и Тиби се озова за трети път след по-ранните два в леглото на Ник.

— Не говори, Тиби — рече той бързо. — Ти самата не си наясно какво предпочиташ. Та ти не знаеш дори какво искаш. Аз обаче знам.

— Ти нищо друго не знаеш, освен да ме провокираш през цялото време. — Той не реагира и тя продължи: — Никълъс Макинън, защо се държиш по този начин?

— Харесва ми как произнасяш името ми. Наистина ми харесва.

— Няма ли да спреш да се държиш като откачен глупак, преди да е влязъл някой?

— Няма да влезе никой. Всички останали в тази къща са съвсем наясно за нас.

Тя се престори, че отваря уста, за да изкрещи, но думите си изрече тихо:

— Ще направя така, че някой наистина да влезе. — Каза го само, за да види неговата реакция. А тя последва начаса.

Ник се метна върху нея по-бързо и от кокошка върху майски бръмбар. Устните му притиснаха нейните, за да я накара да замълчи. Когато обаче ръцете й обвиха врата му и гърдите й се притиснаха към него, той забрави всичко. Зацелува я, сякаш е настъпил свършекът на света, а Тиби потъна в целувката, като че ли и за нея всичко бе окончателно загубено. Той я вдигна във въздуха и я притисна още по-плътно и целенасочено към себе си. Тя реагира на неговата прегръдка и уви още по-здраво ръце около врата му. Ник изпитваше толкова голяма наслада от разменените целувки, че дълго време не предприе нищо друго. Беше чудо, което искаше да вкуси докрай.

Накрая все пак се откъсна от нея и я погледна със сините си очи, в които буквално й се прииска да заплува. Тиби стоеше безмълвна и устните му отново се впиха в нейните. Дъхът й спря и тя направо се смали от неговата дълга и предизвикателна целувка. Мислите й се объркаха докрай. Устата му се плъзгаше по нейните устни. Не бе и предполагала, че е възможно да съществуват ласки, толкова алчни и заедно с това толкова нежни и кротки. Доплака й се. Някъде дълбоко в душата си знаеше, че той е един безкрайно самотен мъж, който наистина изпитваше онова отчаяние, за което бе споменал. Не бе по силите й да се противопостави на тази страна от неговата същност — отчаянието и самотата му я засягаха по-дълбоко от всичко останало в него. Издаде сподавен стон, устните й се потопиха в неговите и тя се сгуши в тялото му. Реакцията й го възпламени докрай, той започна да стене и ласките му станаха още по-предизвикателни и властни. Всяка фибра от неговото тяло участваше в целувките му, той безмълвно разкри пред нея цялата си същност.

Не я целуваха за пръв път, но никога по този начин. И въпреки, че запротестира, всъщност не искаше той да престане. Той също не искаше.

В един момент спря да я целува, тя вдигна очи и виждайки, че я наблюдава изпитателно, без много да разсъждава, го целуна право в устата. Мигновено от лицето му изчезна загриженото изражение и той се разсмя шумно.

— Ти, дръзка, малка дяволице — извика той и я дръпна към себе си със здравата си ръка. — Знаеш ли ти колко нощи съм си мечтал да ме целунеш точно по този начин — доброволно и от сърце?

— Ах, наистина ли? — отвърна тя и в очите й се появиха иронични отблясъци. — Ако знаех това, сигурно нямаше да те целуна.

— Да, но сега вече е много късно — уточни той. — Защото мигът отмина, но споменът за него остава в мен.

О, Никълъс… говориш тъй красиво.

— Да имаше как — започна той отново и я приближи към себе си. — Да имаше как, бих лежал така с теб до края на света.

— Да, но нали в един момент ще огладнеем — отвърна тя, — или пък може да решиш да вземеш баня?

— Не мисля, че мога отново да изтърпя това изтезание — усмихна се той. Вдигна се на лакът и я погледна право в очите. — Имаш ли и най-бледа представа на какво ме направи, докато ме къпеше? Мислиш ли наистина, че можеш ей така, безнаказано, да си плъзгаш ръцете по тялото ми, от горе на долу и обратно?

— О, спомням си много добре аз как се чувствах през това време. И при теб ли беше същото?

— Дори да не е било същото, нека приемем, че е — отвърна той начумерен и я целуна.

Останала без дъх, тя успя само да прошепне:

— Трябва да тръгвам вече.

— Ей — извика той тихо и я ухапа нежно по носа, — можеш да правиш каквото си искаш, но не позволявам да си тръгнеш.

— И какво да направя, Ник?

— Ела при мен и ще ти покажа.

— Защо? — попита тя и гласът й потрепери.

— Защото между нас съществуват още цял куп неуредени неща.

Тиби отстъпи крачка назад и го изгледа недоверчиво. Но заедно с това през главата й преминаха всякакви варианти. Като я видя, че се колебае, той добави:

— Няма да те принуждавам на нищо. Сигурно вече си го разбрала.

Тя се наведе към него, но той сложи ръка на рамото й и я задържа.

— Помисли внимателно върху думите ми, Тиб — изрече той с предупредителен тон, — защото ако решиш, че знаеш за какво говоря, после не бива да ме обвиняваш за последствията.

Този внезапен завой на разговора я завари неподготвена. Откакто го познаваше, той постоянно предприемаше едно или друго, за да остане насаме с нея, да я вземе в прегръдките си и да прекърши нейната съпротива. Сега тя бе тук, при него, сама, лежеше в обятията му и съпротивата й бе прекършена. И какво прави той? Нищо! Още по-лошо — отправя й честно предупреждение. Тя какво да стори сега?

Знам много добре какво искам да правя. Ами направи го тогава! Не знам обаче дали ще мога. Защо да не можеш? Защото той иска аз да направя първата стъпка.

Вярвай ми, ще получиш много от него, ако се решиш. А защо и двамата да не направим едновременно първата стъпка?

Защо питаш мен? Попитай него.

— Ник, кажи, не можем ли и двамата да направим първата стъпка?

Сърцето на Ник се разтуптя и буквално щеше да експлодира от радост. Добре ли чу какво каза тя? Не очакваше дори, че сериозно ще обмисли предложението му, а поканата й да направи първата стъпка заедно с нея му дойде като гръм от ясно небе. Да направят двамата заедно първата стъпка?

По дяволите! Та той копнееше дори сам да направи всичко необходимо. Но при това момиче начинът не бе този. Пиленцето само трябва да направи първия си опит да полети. Прекалено дълго бе хранил в себе си тази любов, за която сега вече знаеше, че е споделена. Бе настанало време да бъде бутната от гнездото.

Гледаше малкото, уплашено лице, което го наблюдаваше тъй сериозно и сърцето му се сгърчи от страх, че ще я изгони с предстоящите си думи.

— Не, Тиби, този път не. Този път, момиче, трябва сама да дойдеш при мен.

— Но за мен това е много голяма крачка.

— Знам. Има толкова много неща, които те задържат: Ерик, миналото, чувствата, в които все още не си напълно убедена. Наистина, не са много нещата, които да ти дадат тласък. Единствено една честна покана и желанието ми да направя всичко така, че да не съжаляваш, ако приемеш тази покана. Животът ти твърде дълго е бил под знака на самотата. Ако наистина искаш нещо да се промени, ако искаш пак да излезеш под слънцето, ти трябва да си тази, която ще осъществи промяната. Или оставаш там, където си и продължаваш да живееш по същия начин, или идваш при мен и взимаш всичко, което ти предлагам. Повече от това не мога да ти кажа.

Едва щом произнесе тези думи и Тиби падна върху него. Той я притисна към себе си и я загали по косата. Сърцето му се вслушваше в нейния плач.

— Плачи, миличко. Така ще освободиш ангела от камъка.

Тиби заплака още по-силно.

Никълъс едва се сдържаше да не пусне страстта си на воля. Нещо обаче му подсказваше, че това ще бъде грешка. Бе успял да влезе в душата на опърничавото момиче и връщане назад не биваше да има. На следващата заран тя трябваше да си спомни, че му се е доверила, не искаше да злоупотребява с нея. Това бе онзи малък камък, без който фундаментът не можеше да се изгради. Помоли се Бог да му даде достатъчно търпение и издържливост, за да овладее бурното си желание, докато и последният камък легне в основите.

Внезапно някой почука на вратата. Тиби трепна и се откъсна от Ник. Избърса си челото от избилата пот. И двамата изпитаха силно разочарование, Ник дори изруга тихо. В този дом никога не оставяха човек на спокойствие, но това си имаше и добрите страни. Все пак тя не можеше да прекара остатъка от живота си плачейки в прегръдките на Ник, независимо че усещането бе прекрасно.

Тиби приглади косата си и забърза към вратата. Беше Майри с широко отворени очи. Тиби се усмихна на сестра си, като наум й благодари, че прояви здрав разум и почука.

— Всичко е наред — каза тя тихо. — Можеш да влизаш. Току-що приключих.

Да, но господин Макинън все още не е приключил с теб, скъпа моя.

— Мама пита дали ти е нужна помощ, за да повдигнеш господин Макинън и да смениш чаршафите в леглото?

Обърни мисълта обратно и тогава ще се получи верният смисъл. На господин Макинън му е нужна помощ, за да вкара госпожица Бъкенън в леглото.

— Да, мисля, че ще ми е нужна помощ. Още не се държи много на краката си… със своите патерици.

Не беше лесна работа да се вдигне Ник на крака, но двете с Майри се справиха. Той остана за момент прав, запази равновесие, подпря се на патериците и заподскача към стола. Тиби хвърли бърз поглед към Майри, за да разбере дали и тя е впечатлена от такъв разкошен мъжки екземпляр като Никълъс. Още повече, че по тялото му нямаше нищо друго, освен една препаска. Майри обаче беше доста добра артистка и не издаде с нищо какво мисли. Тиби сериозно се запита дали наистина не е единствената, в чиято глава се въртят подобни мисли.

Смениха със съвместни усилия спалното бельо и сложиха Ник в него. Майри взе мръсните чаршафи и излезе. Тиби остана сама с Ник. Метна тънката завивка върху чистите чаршафи и подпъхна краищата й под дюшека. Ник започна отново да я закача, да посяга към нея и да я заплашва с всевъзможните последици, ако я хване. Тиби се засмя на думите му. В този момент Майри дойде отново.

— Кора Бел Хамилтън и братовчедка й Рути са тук — съобщи тя.

Тиби се обърна към Майри и я погледна изненадана.

— Кора Бел и Рути ли? Да не би някоя от тях да е болна?

— О, не — отвърна Майри. — Според мен изглеждат страшно жизнени и са се наконтили като за четвърти юли. Казали са на мама, че идват да посетят господин Макинън и че му носят някаква дреболия, която са опекли за него.

Двете сестри изгледаха едновременно Ник, който се ухили доста глупаво и вдигна рамене.

— Очевидно официална визита на добра воля — поясни той сякаш между другото.

— О да, сигурно е така — потвърди Тиби с ироничен тон и се обърна към Майри. — Недей да стоиш като муха в паяжина, а ги доведи.

Майри изчезна светкавично, а Тиби се приближи до леглото на Ник, хвана здраво завивката и я опъна докрай над него. Той изохка леко.

— Не е нужно да си го изливаш на мен — усмихна се широко той. — Не съм ги канил да идват.

— Не си изливам нищо на теб. И изобщо не ме засяга кой ти идва на гости.

— Изглеждаш ми малко нервна — продължи той. — Ако знаех, че тези двете ще ме посетят, непременно щях да ти кажа.

— Все ми е едно дали тук ще се разтоварват цели вагони с жени, или пък ще влязат контрабанда, скрити в куфари — каза тя равнодушно и дръпна енергично завивката за последен път.

— Така си опънала проклетата завивка, че не мога да мръдна дори пръстите на краката си.

Това, което ме тревожи, не са пръстите на краката ти.

— Поне завивката няма да се изхлузи на земята.

Той се усмихна иронично.

— Нима? Да не би да си си помислила, че милите дами ще вземат от любопитство да надничат под завивката?

— Не, но може да изпиташ желание да им покажеш едно друго.

Тя вдигна подноса с бинтовете.

— Аз тръгвам сега, а Майри ще доведе при теб твоите… посетителки.

— Тиб — извика той след нея.

Тя се спря насред път и се извърна.

— Нямаш и най-малката причина за ревност — каза той спокойно.

— Ревност ли? Няма такова нещо — отвърна му тя и срита един стол, който й се пречкаше в краката.

На вратата Тиби възникна малък проблем — двете гостенки нахълтаха в стаята като стадо бизони, буквално отнесоха младата домакиня и като капак на всичко подносът отлетя от ръцете й, а бинтовете се разпиляха във всички посоки.

— Ето ви най-сетне и вас, господин Макинън — изписка Кора Бел Хамилтън с тон, на който би завидял и папагал. — Спомняте си за мен, нали? Преподобният Улридж ни запозна една неделя след службата. А това е братовчедка ми Рути Фей Брустър.

Тиби се обърна да види какво става — двете се понесоха из помещението като снежна вихрушка.

— Възхитен съм, скъпи дами. Аз съм изключително възхитен, че все още ме помните и дори сте си направили труда да ме посетите. — Той погледна Тиби, която бе вдигнала междувременно нещата от пода и се отправяше към вратата. Няма да стане, мила. — Познавате госпожица Бъкенън, нали? — попита той, широко усмихнат.

Двете жени се обърнаха като по даден знак и изгледаха Тиби.

— Да, разбира се, то се знае. Изглеждаш добре, Тиби — каза Кора Бел злорадо, като хвърли поглед първо на братовчедка си, а след това и на Ник. — Как е очарователната ти дъщеричка?

— Сигурно имате предвид Бет — намеси се бързо Ник, виждайки болката в златистите очи. Щеше му се двете простачки да се махнат незабавно, за да вземе Тиби в прегръдките си и да й каже, че не би я заменил и за двадесет вагона жени като тези. — Убеден съм, че я намирате точно толкова възхитителна, колкото я намирам и аз.

— О да… възхитителна. Просто очарователна — възкликна Кора Бел с жар в гласа, каквато Тиби не бе забелязала досега в нея.

— И така, както казах преди малко, преподобният Улридж, който, както си спомняте, ни запозна, едва последната неделя ни предаде злата вест за нещастието, което ви е сполетяло. — Погледите й се плъзгаха жадно по Ник. — Клетото момче. Не изпитвате ли ужасни болки?

— О, само когато дишам, но докато баща й беше болен, госпожица Бъкенън се погрижи великолепно за мен.

Два чифта очи се впериха в Тиби.

— Е… да, Тиби наистина се оправя чудесно с мъже… когато са болни, разбира се.

— Разбира се — съгласи се и Ник. — В това е особено добра. Толкова добра, че, сигурен съм, поне половината жени в Индианола й завиждат тайничко за способностите й.

— Така е, така е! — потвърди Кора Бел унило. — Нали, Рути Фей?

— О, да. Аз например ужасно й завиждам. Направо гадно и противно й завиждам — отвърна Рути.

Точно в този момент баба Грейс, която идваше откъм коридора, забеляза, че лицето на Тиби е пребледняло. Тя се спря на вратата и погледът й обходи Тиби, Ник и двете жени, накипрени и наконтени като циркови понита. Сумтейки, тя докуцука до посетителките, а черната й копринена рокля зашумоля, сякаш някой стъпва по окапали сухи листа. Всички погледи се обърнаха към нея.

— Ха! Веднага се досетих, че това си ти, Кора Бел. Какво те води насам, в този затънтен край? Някоя нова следа ли си надушила пак?

— О, ние сме тук на официална визита, госпожо Стюърт. Посещение на добра воля, така да се каже. Когато Негово преподобие Улридж ни съобщи за нещастието, сполетяло господин Макинън, ми хрумна блестящата идея да му приготвя лимонов кекс, за да се възстанови по-бързо.

— Блестяща идея ли? Кора Бел Хамилтън, познавам те от времето, когато имаше още жълто под устата и най-блестящите ти идеи бяха до една сиви и безцветни.

— Ха-ха! — Кора Бел се опита да се разсмее, но смехът й прокънтя на кухо.

Сега погледът на старата дама се спря на Рути.

— Виждам, че си довела и подкрепление.

— О, Рути Фей има лек грип в главата. Помислих си, че доктор Бъкенън не ще откаже да я прегледа, но доколкото разбрах, и той не е много добре.

— Така е — каза баба, — но Рути нека си запази грипа. Убедена съм, че за нея ще бъде изключително благотворно преживяване да усети най-сетне, че има нещо в главата си.

— Е, това вече минава всякакви граници! — измуча Кора Бел ядовито и ширитите на елечето й се разтресоха непредсказуемо. — По-добре да си тръгваме.

— Много благодаря за посещението, госпожи — извика Ник.

— Ще ви придружа до вратата — предложи Тиби.

— Не си прави труда — рече надменно Кора Бел. — Знаем пътя.

Тиби проследи двете с поглед, след което се обърна към баба си.

— Не биваше да бъдеш толкова груба с тях, бабо. Те са си мислили, че могат да бъдат полезни.

— Ползата от тези двете е колкото от стъклено око, долепено до ключалка.

При тези думи Ник избухна в гръмогласен смях.

— Вие не сте омъжена, нали, бабо?

— Не, не съм. Пък и не мисля, че на този свят ще се намери мъж, който да се оправи с мен.

— Аз например бих се оженил веднага за вас.

— Боже Всемогъщи! Много съм стара аз за вас — каза тя бързо и роклята й прошумоля към вратата.

Ник извика след нея:

— Ако вие сте пример за това какво е да си стар, аз още отсега започвам да си мисля с удоволствие за тази възраст.

— О, не правете това — възпротиви се баба. — Знаете ли какво е да се гледащ, всяка сутрин в огледалото и да се питаш не си ли виждал вече някъде това лице? — Изрече тези думи и излезе.

Тиби я последва по петите. Ник я повика, но тя не му обърна никакво внимание.

Сега вече той се разкрещя.

— Дори и търпението на Йов можеш да поставиш на изпитание, жено! Не можеш ли да останеш поне за минутка? Искам да ти кажа нещо.

Тя се спря, но остана с гръб към него.

— Сега пък какво има?

— Ела тук!

— Имам още работа!

— И аз имам още работа, и то неотложна. Повярвай ми.

— Ами свърши си я работата. Не те спирам.

— Тя е нещо от лично естество.

— Чудесно! Ще ти оставя толкова време за личните ти дела, колкото ти е необходимо.

— Нуждая се от помощта ти. Сега ще дойдеш ли най-сетне?

Тя обаче не се мръдна от мястото си.

— Тиби, какво ще ти стане, ако дойдеш за малко?

— Нали дойдох вече веднъж, забрави ли?

— Не, не съм забравил. Ако си спомняш, когато дойде, не ти се случи нищо лошо.

— Само защото ни попречиха. — Тя отново се обърна към вратата.

— Тиби!

Тя въздъхна и се спря отново.

— Мога да чуя думите ти и тук.

— Не ми се крещи. Освен това ще ме чуе цялата къща.

— Нямам тайни от семейството си.

— Е, добре тогава — съгласи се той. — Щом като искаш така. Трябва да се облекча и ако не ми помогнеш да стана, ще си свърша работата тук.

— Както искаш — каза тя сухо и напусна помещението.

— Тиби!… Тиби Бъкенън, предупреждавам те, че…

Тя тресна вратата зад гърба си.

— Гад такава! — изкрещя той и запокити ламаринената си чаша към затворената врата.

Тиби се усмихна и се завтече по коридора, не обръщайки внимание на учудения поглед, който й хвърли Майри.

— Няма ли да му помогнеш?

— Не!

— Добре де, Тиби… а ако има болки?

— Онзи там нищо не го боли. Той е откачен.

— А ако му се случи нещо?

— В такъв случай ще ида да видя какво става.

Тиби се поуспокои и започна да разсъждава по-ясно. Разбираше, че за да стане от леглото и да се придвижи на патериците си, Ник се нуждае от помощ. Ами ако наистина искаше да се облекчи? Сам нямаше да се справи. Трябваше да се облегне на нея. Тиби си спомни какво изпита, когато раната му се отвори и кръвта изби по чаршафа. А колко беше смешен само, когато седеше изправен в леглото си и й духаше дима право в лицето.

Раздразнението й се изпари и тя реши да иде в стаята на Ник. Отвори вратата и застана до нея, за да го види какво прави. Той бе успял да се измъкне изпод опънатата завивка и в момента се пресягаше през ръба на леглото към патериците си.

Наистина възнамеряваше да му помогне, но си струваше да го погледа още малко. Силно, гъвкаво тяло — развити мускули, широки, здрави рамене, тънък кръст и стегнати задни части. Колко по-различен бе от нея и колко хубав при това.

Наблюдаваше го как се протяга към патериците и сърцето й се сви от съжаление. Той бе силен и горд мъж — а сега бе тъй безпомощен. Колко ли унизен се чувстваше, щом като за всяко ставане от леглото трябваше да разчита на жена? Надявайки се да спаси поне част от накърнената му гордост, тя притвори тихо вратата зад гърба си и се завтече към него. В този момент обаче Ник се наведе повече, отколкото трябва извън леглото, загуби равновесие и се строполи на пода.

Лицето му се изкриви от болка. Тя приклекна до него.

— Ник…

— Разкарай се оттук, по дяволите! Сега не си ми нужна вече — рече той сърдито и прехапа устни, за да не изкрещи от божа.

Тиби скочи на крака, отиде бързо в кабинета на баща си и се върна с опиумна тинктура. Приклекна до него.

— Ето, заповядай — подкани го тя и отсипа част от разтвора в чаша вода. — Изпий го. Болките ще утихнат. После ще погледна и крака ти.

— Благодаря ти много. Предостатъчно си го гледала. А сега изчезвай и ме остави сам.

— Ник…

— Ако искаш да направиш нещо за мен, прати някого при Портър Мастертън. Нека да дойде по най-бързия начин и да вземе кола със себе си.

— И за какво е тази кола?

— Задаваме сложи вътре и да ме отведе у дома.

— Все още не можеш да си ходиш. Нужен ти е някой, който да се грижи за теб…

— В такъв случай ще се обадя на Кора Бел Хамилтън.

— Прав си да ми се сърдиш, Никълъс. Напълно си прав. Аз съм виновна. Но сега ти не можеш да си тръгнеш оттук.

— Ах, наистина ли не мога? Ти само почакай малко и ще видиш.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Ник, не искам да си тръгваш.

— А защо не? Може би защото ти харесва да те преследвам и ти постоянно да ме отблъскваш? Или се страхуваш от това какво ще каже баща ти, когато се върне? Не си мъчи малката хубава главица. Няма да му кажа нищо. — При тези думи той отметна глава назад и изкриви лице в болезнена гримаса.

— Нека обсъдим всички тези въпроси едва след като изпиеш това тук — каза тя примирително и поднесе чашата към устните му. Той я изпи до дъно и със затворени очи облегна главата си на леглото. С крайчеца на полата си Тиби попи избилите капчици пот по челото му, но още преди да свърши Ник я хвана за китката и я притисна болезнено.

— Изглежда не разбираш от дума, момиченце. Казах ясно, че не искам да правиш за мен каквото и да било. Така че, моля, махни си ръцете от тук. Сега ясно ли се изразих?

— Пределно ясно, грубиян такъв. Само че ти самият не знаеш какво искаш. Освен това ще ти бъда много задължена да си припомниш, че в момента баща ми е болен и следователно аз имам думата тук, а не ти. Докато той все още не се е изправил на крака, аз съм тази, която може да каже кой от какво има нужда. А сега бъди така добър и си преметни ръката през рамото ми, за да се изправиш. В никакъв случай обаче не стъпвай на този крак.

— Това поредната гавра ли е?

— Не — усмихна се тя кротко. — О, Никълъс, толкова съжалявам. Наистина. И аз не знам защо се държах така. Просто бях ядосана от начина, по който Кора Бел започна да се разпорежда тук. А когато запърха около теб като гълъбица, направо побеснях. Ако искаш, ще ида при нея и ще й кажа, че може всеки ден да идва при теб. Само не ми се сърди.

След всяка от думите й гневът му се смаляваше. Накрая въздъхна уморено.

— Тиби, последното нещо, което искам да видя в момента, е някоя жена.

Тиби изобщо не знаеше как да реагира на последните му думи, тъй като почувства, че казва истината. Реши да го сложи в леглото, да прегледа крака му и накрая да му намери гледач мъж.

Реши го и го направи.