Илейн Хофман
Ангел в мрамора (19)

Глава осемнадесета

Същата нощ баба Грейс почина, както си спеше.

Тиби я откри, когато отиде сутринта в стаята й. Размахваше лист, украсен с цветя, многоцветни дъги и червеношийки. С Бет бяха нарисували всички тези неща за баба си. Тиби отиде до прозореца, дръпна завесите и през смях спомена нещо за „хората, които се излежават по цял ден“. После се приближи до леглото. Баба й лежеше там, крехка, мъничка и бледна като бял нарцис. Думите замряха на устните й.

В следващия миг тя изпищя.

Коул дойде незабавно. Първите му думи бяха, че баба Грейс не е страдала, а просто е заспала завинаги. Пренесоха я във всекидневната и хората, които я обичаха най-много, бодърстваха до нея през цялото време. Сресаха косата й и я сплетоха наново. На лицето на старата дама беше изписано онова мирно изражение, появяващо се приживе само тогава, когато не искаше да сподели с никого някоя своя тайна. Сега тя почиваше в прост боров ковчег, но изглеждаше величествена и изискана като аристократичните си руски предци. През цялото време влизаха и излизаха приятели, съседи и членове на религиозната община. Всички те се опитваха в името на мъртвата да бъдат опора на живите.

Тиби успя да издържи докрай. Дори един — единствен път тя не изрази външно скръбта си и не проля нито една сълза. Само лицето й бе пребледняло и отпуснато. Държането й направи впечатление на повечето от присъстващите и те го споделиха с Ефи.

— Знам, че в такива моменти тя е голяма утеха за теб — отбеляза госпожа Тимс.

— Добре е, че в такива случаи винаги има някой сърцат и силен човек, който крепи останалите и им помага да преодолеят скръбта — произнесе се Ребека Муди.

А Джеб Уитакър пък се изрази по следния начин:

— В такива мигове се нуждаем от здрава и силна опора като Тиби.

А Тиби искаше само едно — да изплаче скръбта си на воля.

След два дни погребаха баба й. Тиби и сега не се разплака.

Сълзите й потекоха свободно едва следващия следобед. Тя отиде с букет бързо повяхващи цветя на гроба и склони глава пред прясно натрупаната пръст. Пред нея отново се появи ликът на баба й, такъв, какъвто беше при последния им разговор.

Тиби тъкмо прибираше кравите от ливадата и баба Грейс и Бет я пресрещнаха. Бет веднага се завтече към нея.

— Мамо… мамо… може ли да отида с кравите в обора? Моля те…

Тиби вдигна Бет на ръце, завъртя я в кръг и я попита през смях:

— От къде на къде едно такова малко и хубаво момиченце като теб ще се натиска да води тези грозни крави в обора?

— Аз ги обичам. И въобще не са грозни!

Тиби се огледа за кравите.

Една от тях проточи глава към нея. Големите й очи заблестяха, сякаш разбираше, че става въпрос за нея.

— Така е — съгласи се Тиби и разроши косата на Бет. — И аз ги харесвам.

Тиби остави Бет обратно на земята и й подаде пръчка, с която да натори кравите към обора. Продължиха с баба й нататък, като наблюдаваха действията на Бет. Детето издаваше предупредителни викове към кравите, викове, стари като света.

Тиби погледна крадешком към баба си и забеляза, че докато наблюдава Бет, очите й издайнически блестят. Тя сложи внимателно ръка върху рамото й и я попита:

— Какво има, бабо? Не си ли добре?

— О, чувствам се прекрасно. Само старото ми тяло с всеки изминал ден се изхабява все повече и повече. Иска ми се да доживея деня, когато малката ще е вече голяма. И аз бях същата на нейната възраст.

— Не говори такива неща. — Тиби се насили да се усмихне. Лековатият маниер, с който изговори тези думи, всъщност съвсем не й бе по душа. — Вероятно ще разправяш същите неща и на децата й.

— О, със сигурност не. В последно време често сънувам дядо ти. Постоянно се повтаря един и същи сън. Просто го виждам.

Изглежда толкова млад. Точно какъвто беше, когато се оженихме. Стои всеки път между дърветата долу до лятната къщичка. На мястото, където се срещахме тайно, когато успявах да се измъкна от дома. Сякаш… сякаш ме чака. Мисля си всъщност, че е точно така. Отиде си преди толкова много време, но го обичам не по-малко от тогава. Предполагам затова и не се омъжих след смъртта му. — Внезапно очите й се съживиха, а гласът й започна постепенно да затихва. — Боже мой! Какво време беше, докато живяхме заедно, каква любов ни свързваше само! Беше наистина забележителен човек.

— А пък ти си най-страхотната жена, която съм срещала някога — извика Тиби, доволна все пак, че бяха сами на ливадата и никой не можеше да чуе как крещи с всичка сила.

Баба й намигна гаменски и погали ръката й.

— Само не ми позволявай да продължавам в същия дух, защото ще се разчувстваш и ще започнеш да лееш сълзи. Млада си още за сълзи. Запази си ги за времето, когато ще остарееш и няма да си имаш друга работа, освен да ревеш. Аз живях дълго и щастливо и съдбата ме дари с предостатъчно дни. За което съм благодарна. Но… твърде дълго бях разделена от дядо ти и мисля, че е дошло времето да си ме прибере.

Баба Грейс избърса очите си с мека белгийска кърпичка.

— Майка ми е разказвала, че всички жени от семейството, включително и прабаба й, са имали белгийски кърпички. Разбира се, с по-високо качество от моята и обвезани с дантела. По онова време, когато Русия все още е блестяла като диамант в короната на Европа, те естествено са можели да си позволят това.

Когато се приближиха съвсем до къщата, Тиби отново изкрещя, макар и не толкова високо, колкото преди това:

— Знаеш ли, не изглеждаш и на половината от възрастта си.

— То се знае, така е! Но в душата отминалото време оставя следи. Упоритото мълчание на старото ми сърце закънтява все повече като погребална камбана.

— Ами като е така, моля те, стегни се и гледай да издържиш още малко. Още не съм съгласна да си отидеш от нас.

Баба й обаче продължи така, сякаш изобщо не бе чула последните думи на Тиби.

— Боя се, че часовникът ми е на път да спре. — При тези думи бабата пъхна нещо в ръката й. — Настоявам да го задържиш.

Тиби разтвори пръсти. В ръцете й лежеше малкия сребърен часовник на баба й.

— Не — възкликна тя и понечи да го върне.

Но баба не даде и дума да се издума за подобно нещо.

— Този предмет ни напомня, че времето никога не спира и не бива да го пилеем. Искам да запомниш думите ми. Времето лети наистина, но то оставя и следи. Бог ни предоставя достатъчно възможности в живота, но не ни буди, когато спим.

Тиби гледаше сега втренчено пресния гроб и в гърдите й нещо болезнено се сви. Сърцето й бе изпълнено със скръб, а по страните й, сълзите се стичаха безшумно и капеха върху черната й копринена рокля.

В последно време Никълъс постоянно бе на път — ту по делови работи, ту заради Тиби. Върна се в Индианола един ден след погребението. Научавайки за печалното събитие, той се отправи към семейство Бъкенън, за да изрази своите съболезнования. Стори го не само заради Тиби, а защото старата дама наистина му допадаше много. Посещението му продължи дълго, но Тиби не си бе в къщи.

По пътя към града той през цялото време се питаше къде ли е била. Най-вероятно при Ерик. Откажи се, Макинън. А още по-добре: забрави я напълно.

Но Тиби не бе жена, която се забравя лесно. Мислеше постоянно за нея и това го измъчваше. Нощ след нощ си убиваше времето с най-различни жени, като никоя от тях не даряваше с повече внимание, отколкото коня, който яздеше. Настроението му се колебаеше между надеждата и отчаянието. Тиби го окуражаваше толкова малко, че той наистина се учудваше как е възможно изобщо да се надява. Тя принадлежеше на друг. Трябваше да я забрави, ако в него бе останала поне една искра здрав разум. Ерик бе щастливец, дори и да не го разбираше още.

Това не е мой проблем.

Прав си. Значи трябва да престанеш да мислиш за нея.

Изобщо не мисля за нея.

Я виж ти? А аз пък да не знам.

Е, поне докато спя.

Вероятно имаш предвид късите отрязъци дълбок сън между периодите, в които се мяташ лудо от една страна на друга.

Когато работя, не мисля за нея.

Искаш да кажеш, когато рееш поглед в празното пространство, така ли? Или пък когато изписваш инициалите й върху скиците, които току-що си направил?

Всичко това не променя нещата. Тя иска Ерик, не мен.

Не спирай да си го повтаряш. Това ще ти е от полза.

Нали това правя. Не ми помага.

И защо не?

Мисля, че ние хората все искаме това, което не можем да имаме.

А ти я желаеш, така ли?

Да.

Ами помъчи се тогава да я спечелиш.

Това не е тъй просто.

Единствено страхливците се отчайват.

На дървото е отредено да плува по повърхността на водата, а на камъка да потъва на дъното. Не мога да се боря против участта си.

Участ!… Така ли наричаш нещата, които поставят прегради пред стремежите ти?

Има неща, срещу кого просто ни можеш да се бориш.

Дори и с Божията помощ ли?

Бог си има по-важна работа.

Да, например да затопля вятъра, та остриганите овце да не настинат.

Тя скоро ще се омъжи, за Бога! И то за друг.

Е, и? Нали още не е омъжена?

Би могла вече да е омъжена.

Ако Бог ти изпрати мляко, ти нали няма да поискаш от него да ти го сложи в кофа?

Не съм сигурен, че Бог изобщо ми е дал мляко.

Какво невежество… но пък те приспива, унася, нали?

Какво да сторя?

Ако искаш да си набереш плодове, трябва да се качиш на дървото.

Прекара четири изтощителни дни в Сан Антонио, където се доуточниха последните подробности около довършването на кораба.

Бе уморен до смърт. Вероятно това се дължеше на факта, че Тиби постоянно занимаваше ума му. Само че животът на Тиби Бъкенън просто продължаваше. И в неговия също трябваше да се промени нещо. Не можеше да прекара остатъка от дните си така — влюбен в жената на друг. Продължи да язди вяло. Едва се държеше на седлото. Искаше му се все пак да намери малко време, за да се обръсне и изкъпе, преди да навести семейство Бъкенън.

Минаваше покрай църквата и гробищата. Веднага почувства хлад. Дърветата над него хвърляха тежка сянка. Погледът му разсеяно се спираше върху гробовете, но внезапно той спря рязко коня — пресен гроб събуди интереса му.

В началото не разбра какво точно привлече вниманието му. Тя стоеше в сянка, а черните й дрехи не се открояваха достатъчно на фона на тъмнозелените листа. В един момент обаче се раздвижи и случаен слънчев лъч освети един кичур с цвета на монета от едно пени, златисточервеникав кичур.

Тиби.

Той мина с коня през отворения портал и пое по лъкатушещата пътека към гробовете. Скоро се озова съвсем близо до нея. Тя седеше гърбом към него, облечена в тежки черни одежди. Ник слезе от жребеца и го привърза на едно дръвче. Тръгна към нея. Помисли си, че не бива да стои съвсем сама на това печално място, но всъщност и той нямаше работа тук.

До слуха му достигна нейният пресеклив, сърцераздирателен плач. После погледът му се спря на увехналите жълтурчета, които бе стиснала здраво, сякаш щеше по този начин да ги спаси от преждевременна смърт.

— Тиби…

Тя се изправи бързо, прокара инстинктивно ръка през лицето си и се обърна. Като я видя, сърцето му се сви.

Ела, любима. Ела и поплачи на моето рамо. Нека те държа в прегръдките си, докато болката отшуми. Направи крачка към мен, подай ми ръка… направи нещо, за да ми покажеш, че все още не е много късно, че все още държиш на мен. По лицето й обаче не можеше да се прочете нищо. Държането й също не подсказваше, че изпитва някакво влечение към него. Затова той рече простичко:

— Тиби, може би не трябва да си тук сега. Така скръбта ти само расте и всичко става по-лошо…

О, Ник! Ник! Вземи ме в обятията си. Моля те, прегърни ме и ми покажи, че все още съм жива. Кажи ми, че ми прощаваш, че не е твърде късно за нас. По лицето му обаче не можеше да се прочете нищо. Също и държането му не подсказваше, че й прощава и изпитва все още някакво влечение към нея. Затова тя отговори съвсем простичко:

— Дойдох само да сложа малко цветя на гроба. — При тези думи погледът й падна върху цветята, които държеше в ръце. — Като малко момиченце често ходех с баба да берем цветя. — Погледът й се зарея в далечината и тя продължи с тъжна усмивка и пресеклив глас:

— Странно е наистина кои неща си спомня човек. Това не са непременно най-големите, най-съществените събития, а по-скоро малките, ежедневни неща, които обикновено смятаме за твърде маловажни. Ето например тези цветя. Бих могла да си спомня за хиляди и хиляди неща, но, ето на, първото, което сега ми идва наум е, че като дете дълго време си мислех, че маслото се прави от жълтурчета. Баба обаче ми обясни, че няма нищо такова. Тя много обичаше цветята. Каквото знам за тях, знам го от нея. Същото се отнася и за татко.

— Някак си не мога да си представя човек като Коул да се интересува от цветя. Този факт го показва в съвсем нова светлина.

— О, да… поне за нещата, на които го е научила баба. Естествено, тя му е обяснила само практическия ефект.

— То се знае. Как беше? Капка от сама китка, размазани крилца от прилеп, жабешки очички и накрая два косъма от бича опашка…

Тя се усмихна така, сякаш слънце пронизва тежки облаци.

— Не говоря за глупавите суеверия, тях да ги оставим настрана. Растенията притежават ценни целебни свойства, а баба ги познаваше. Тя, например, научи татко, че чаят от теменужки помага срещу главоболие. Змийският лапад е добър при астма и те отпуска, когато имаш спазми. Капка от билките, които иначе използваме за кръвоспиране, върху бучка захар спира и кашлицата, а пък с бял равнец кръвта се съсирва по-бързо.

Тя прокара ръка по зеленината на диворастящите моркови до нея.

— Древните гърци са засаждали магданоз по гробовете, искали са по този начин да покажат на своите мъртви, че не са забравени. Ние тук нямаме магданоз, но това тук е сродно растение, та си помислих, че… — Всеки момент щеше да се разплаче отново, но пое дълбоко дъх и успя да се овладее. — Баба казваше, че на магданоза му трябва много време да покълне, защото преди това трябва поне девет пъти да ходи при дявола и да се връща обратно. Казваше още, че като момиченце е засаждала магданоз точно на Разпети петък, за да погоди номер на дявола.

Колко окаяна изглеждаше само в момента — цялата в черно, с подуто лице и следи от изтрити сълзи под очите. Истинско олицетворение на скръбта.

— Точно в нейния стил — усмихна се той и в него се надигна желанието да я грабне без предисловия в прегръдките си.

— О, Никълъс, толкова ми липсва.

Никога не можеше да устои, когато го наричаше Никълъс.

— Знам. — Хвана ръката й, а тя се обърна цялата към него, похлупи глава на рамото му и заплака неудържимо.

— Толкова съм глупава — каза тя през сълзи и сякаш едва в този миг осъзна факта, че той я държи в прегръдките си. Дръпна се рязко от него. — Съжалявам. Измокрих ти цялото сако.

— Няма никакво значение. Това смущава ли те? — попита я той, стараейки се да придаде на думите си несериозно звучене. Бръкна в джоба си, извади бързо носна кърпичка и й я подаде.

Тиби поклати глава, но все пак взе кърпичката и се обърна, за да си избърше носа. Той се загледа в гърба й и за пръв път забеляза колко тесни са нейните рамене и колко тънък кръстът й. От якичката до подгъва на роклята й се проточваше дълга редица малки копчета — разкопчаването им в определени ситуации би отнело, на който и да е мъж часове, но Ник мислеше единствено за това, което се криеше под тях. Искаше му се да я извърне към себе си, да я прегърне и да й каже, че може да си се наплаче на воля.

Стоеше така зад нея и когато тя похлупи лице в ръцете си, когато крехките й рамене потрепериха и се разхълца още по-силно, той се почувства истински безпомощен. Скръбта й се преля в него, той усети как и неговите очи се пълнят с влага. Какво да й каже? Какво да стори за нея? Милосърдни Боже, колко е безсилен! Може би трябва просто да изчакам, докато си изплаче болката.

В един момент обаче Ник не издържа. Положи ръце на раменете й и усети как тя потрепери от неговото докосване.

— Ей — извика я той, — не искаш ли да поговорим за това?

Тя само поклати глава и мъничките обици се разклатиха.

— Не — отвърна тя и си избърса носа още веднъж, след което добави: — Скръбта е едно от малкото неща, които не можеш да споделиш с другите. Човек може да изпитва истинска тъга само когато е сам.

— Не е нужно да си сама, докато тъгуваш. Общуването помага.

Тя обаче изобщо не чу последните му думи.

— Напусна ни твърде рано. Не бях готова за раздялата. Можех да науча още много от нея. А имаше и толкова неща, които би искала да види и преживее.

Да, например сватбата ти.

— Смъртта никога не избира верния миг. Или подранява, или пък закъснява.

Точно както и любовта.

— Толкова ми липсва. И няма да я видя никога вече. И аз теб също. Боже, колко боли. Да, дяволски боли.

— Знам какво чувстваш — обади се той. — Загубата… да ти липсва човек, който е бил важен за теб… това сигурно е най-лошото от всичко. Но тя никога няма да бъде напълно умряла. Животът й не е изтрит. Ще я видиш отново някой ден. Нали споменът никога не умира.

А когато чу думите му: „Опитай се да раздухаш загасналия огън и ще видиш как поне едно въгленче отново ще се разгори“, тя извърна към него разплаканото си лице.

Сълзите й потекоха още по-силно и той не може да устои на нейната мъка фактът, че я бе притежавал само за микроскопичен отрязък от време и че сега тя си има друг, престана да е от значение.

А вземеше ли я в обятията си, нямаше да може да я пусне. Но чувството надделя над разума.

— Тиби, моля те, не го взимай толкова присърце. — Протегна ръце към нея и тя с готовност се остави да притисне измокреното й лице към гръдта си. Поне докато се изтощи от плач.

Тиби се поуспокои, но Ник не я пусна. Брадичката му бе опряна на главата й и той отчаяно търсеше да открие най-подходящите слова, слова, които да й донесат утеха. Но опитите му претърпяха пълен провал и накрая се видя принуден да я утеши по единствения начин, който умееше — със силните си ръце.

Стояха известно време прегърнати. Накрая Тиби попита:

— Защо трябва да умираме?

Той потърка брадичка в косата й и разпери ръце.

— Не знам, Тиб. Знам само, че смъртта е за всички. Има нещо много утешително в мисълта, че настъпва ден, когато идва край на житейските несгоди и несправедливости. И тогава смъртта настига както царете, така и бедняците.

— Баба Грейс ми каза веднъж, че се чувства надраснала живота и че той просто вече я стяга като чифт тесни обувки. Може пък и да е искала да умре. — Кимна веднъж с глава и продължи: — Знаела е, че мигът наближава. В деня преди смъртта си тя сподели с мен, че все по-често насън й се явява дядо ми. После ми подари часовника си. Каза още, че Господ ни предлага най-различни възможности, но че той няма да ме събуди, ако все още спя.

По спокойното й дишане можеше да се съди, че вече е преодоляла най-лошото и възстановява равновесието си. Но и тя като него не предприемаше нищо, за да се откъсне от прегръдката. Това бе добре дошло, защото той искаше да я държи по-дълго в обятията си, преди да се разделят завинаги. В един момент обаче нейното тяло сякаш се вдърви и дишането й промени ритъма си — явно и тя забеляза, че стоят прегърнати без всякакъв повод и че по-земни мисли и намерения междувременно са изместили благородните помисли.

Той отметна глава назад, за да я погледне и като съзря зачервените й страни, разбра, че и тя мислеше за същото като него. Поколеба се, не знаеше как да постъпи. Желаеше я, искаше да я притисне към себе си, но заедно с това разбираше, че не бива да го върши.

Тя се приведе леко напред и положи цветята върху гроба. Направи го по-скоро за да се отстрани от него, а не по някакви други причини. Той я наблюдаваше и изведнъж погледът му се спря на мраморния надгробен камък. На него пишеше: СОФИЯ АНАСТАСИЯ.

— Значи се е казвала София Анастания! Защо тогава всеки я наричаше Грейс.

— А, татко постоянно я задяваше, че се нарекла „грация“, за да прикриела своята тромавост. Баба обаче обясняваше простичко, че иска име, което да звучи по американски. От мама пък съм чувала, че бащата на баба я е наричал „моят малък, грациозен лебед“. Мисля, че това обяснява всичко.

Тя виждаше погледа му, отправен към нея, и трескаво затърси тема, с която да отклони неговото внимание.

— Май наистина съм ти напоила ризата със сълзи. Изглежда ужасно.

— Да, наистина.

— Сигурно и аз изглеждам ужасно. Постъпил си правилно като си привързал коня си по-далеч от тук. Защото иначе щях здравата да го подплаша. Приличам на плашило.

— Да, на плашило.

Той я наблюдаваше съсредоточено и установи, че тя се чувства извънредно неловко. Гласът й трепереше, дишаше забързано и категорично отбягваше погледа му. Всъщност така и трябваше да бъде. Защото ако го погледнеше дори и бегло, оставаше едно-единствено нещо — да се озове отново в обятията му.

Прииска му се да я сгуши в себе си и да я целува, докато тя забрави всичко — смъртта, семейството, отговорността и бремето на благоприличието. Но повече от всичко друго желаеше под целувките му тя да забрави напълно Ерик. Желаеше това, но не стори нищо.

Потисната и объркана, тя се откъсна от прегръдката му.

— Допускам, че скоро ще напуснеш Индианола — проговори Тиби.

— Да, не след дълго ще трябва да тръгвам. — Той се облегна на едно дърво и подпъхна палци в токата на колана си.

— Предполагам, че е прекрасно да си свободен и да пътуваш просто така, накъдето ти видят очите.

— Това си има и своите недостатъци.

При тези думи тя вдигна рязко глава. В очите му се четеше хлад и цинизъм и тя трябваше да събере цялата си смелост, за да не отклони погледа си от неговия. Нима този мъж не можеше да прочете в очите й какво чувства към него? Нима не разбираше какво ще изпита тя, когато той си тръгне? За последен път се опита да преглътне гордостта си.

— Колко ли е вълнуващо да строиш кораби и да плаваш продължително по море! Как ми се иска и аз да посетя далечните места, където си бил. Да можех и аз някак да отплавам, накъдето си искам! — Вземи ме със себе си, Никълъс. Вземи ме, когато си тръгваш оттук.

— Вероятно и ти един ден ще имаш тази възможност. Ерик е пристигнал от Хавайските острови, нали? И доколкото чувам, живее на широка нога.

Сърцето й натежа като олово. Не можеше да повярва, че не е разбрал истински думите й. Може пък вече изобщо да не държи на мен. Сигурно е успял да преодолее чувствата си. Не бе толкова отдавна мигът, в който той я държеше в прегръдката си и я уверяваше, че я обича. Нима чувствата му се бяха променили толкова бързо? Заби пръсти в раменете си и усети как я втриса, макар че не усещаше студ.

— Не ми се вярва, че животът „на широка нога“, както се изрази, може да бъде по-привлекателен от строенето на кораби.

— О, убеден съм, че е по-привлекателен. Откога този внезапен интерес към строителството на кораби?

Тя извърна поглед встрани.

— О, напоследък изпитвам слабост към… тази професия.

— Животът в морето е хубав, макар понякога човек да се чувства доста самотен. Рядко се застоявам на едно място.

— Този катунарски живот не свършва ли все някой ден? Никога ли не си мислил да се установиш някъде? Да си създадеш семейство? Да имаш деца?

— Не съм свикнал да градя въздушни кули, Тиби. Живея в реалния свят, не в някоя приказка. — Гласът му зазвуча по-категорично и по-грубо. — Фирмата ми няма зад гърба си поколения корабостроители. Ние сме все още новаци, сега се учим да летим. Брат ми и аз се състезаваме с времето. Трябва да придобием необходимите умения още преди да е умрял чичо Робърт. Ето защо през по-голямата част от времето или пътувам някъде, или плавам по море. Не може да се каже, че този начин на живот е особено сигурен или приятен.

Внезапно тя осъзна смисъла на думите му. Той можеше да й предложи твърде малко в сравнение с нещата, които би притежавала, ако се обвърже с Ерик. Не произхождаше от заможно и известно семейство. Не я заблуждаваше, че често ще бъде край нея. Не можеше да й осигури нито охолен живот и богатство, нито например някоя разкошна вила, за която хората да й завиждат. Ник бе горд човек, но не му минаваше и през ум да страда или пък да иска прошка, загдето притежава по-малко от Ерик.

Отново я налегна мисълта за неотменимостта на смъртта. Въздухът бе влажен и тя буквално се задушаваше. Сякаш неведома сила я бе затворила в ковчег — последния пристан, от който връщане няма.

— М-да — рече тя преднамерено равнодушно. — Позастоях се по-дълго, отколкото трябваше. У дома вече ме очакват.

— Пеша ли дойде?

— Да. И ще се върна пеша. Искам малко да бъда сама.

Той стисна зъби.

— Разбирам.

Не, не разбираш нищо, Макинън. Откакто се познаваме, ти не разбираш абсолютно нищо.

Вечерта Тиби седна на люлеещия се стол пред прозореца на своята спалня. Залязващото слънце потапяше всичко в огнени отблясъци. Долу пред къщата обикаляше ято гъски и пауновите багри на перушината им блестеше по-ярко от всякога.

Внезапно я връхлетяха спомени. Ето го дядо й как впряга козата пред колата, с която извеждаше нея и Майри на разходка. От едната й страна стоеше старото ловджийско гонче, което все душеше нещо. А по пътя срещнаха приятелката й Кери Джо Нюкъм с кошница на рамо — там имаше четири пухкави топки — котенца, които детето подаряваше на другите. Но всички тези образи от миналото вече ги нямаше на този свят: Дядо й почина по време на сън, в самия край на онова лято. Коул застреля по-късно кучето, защото беше ухапано от крастава бялка. Тиби много добре помнеше деня, в който умря и Кери Джо. Двете с Майри си играеха с козичката, когато някой им каза, че приятелката им се е удавила заедно с котенцата, когато се е опитвала да пресече Спайдър Крийк. Да можеше някак да върне времето назад и да се хвърли на врата на дядо си, загдето впрегна козичката в колата. Или да се озове отново в онази сутрин, когато кучето поиска да поиграе с нея, но тя го отпрати, заета с куклите си. Откъде можеше да знае, че то ще се натъкне на бялката. Сигурно и Кери Джо щеше да си е все още жива и здрава, ако в онзи страшен ден бе отстъпила на молбите й и я бе придружила, за да раздават заедно котенцата.

Наистина, тъжно бе да осъзнаеш важността на хората и нещата, след като вече ги няма и никога няма да се завърнат.

Внезапно пред нея се разкри истинското значение на тази мисъл. Нима не постъпваше и с Ник по същия начин? Да разбере грешката си твърде късно, когато нещата са станали необратими? Мислите й се разбъркаха, но изведнъж споменът за един разговор с Майри седмица преди бабината смърт я накара да потрепери. През цялото това време той изразяваше чувствата си към теб, но ти не му вдъхна кой знае колко кураж. Мисля, че сега трябва да преглътнеш част от гордостта си и ти първа да отидеш при него.

— Е, добре — каза тя на висок глас и се изправи от стола. — Първата ми работа утре ще бъде да го посетя.