Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angel in marble, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Крупев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Илейн Кофман. Ангел в мрамора
ИК „Ирис“, София, 1995
ISBN: 123–456–789–0
История
- — Добавяне
Глава осма
В живота на Тиби Бъкенън съществуваха два източника на безпокойство: единият бе, то се знае, Никълъс Макинън, а вторият — църквата.
— Казвам ви, да храниш похотливи помисли е грях.
Преподобният Улридж предизвикваше винаги известна неприязън в Тиби, когато започнеше да чете морал. И този ден той не направи изключение. В действителност тя наистина хранеше похотливи помисли. Защото си мислеше за Никълъс Макинън. Разбира се, не Ник бе виновният, че съвестта й е гузна, а пък преподобният Улридж — още по-малко.
Щеше да си спести тези емоции, ако баба Грейс не бе насочила вниманието й към думите на негово преподобие. Защото Тиби се усети, че не слуша проповедта и е потънала в мислите си, едва когато баба сложи ръката си върху пълната й гръд и каза:
— На моята възраст похотливите помисли май са единственото, което ми е останало.
Тиби се огледа бързо и установи, че всички седят сякаш са глътнали бастун и слушат преподобния Улридж с най-голямо внимание. Този факт я накара да си помисли, че е единственият човек в цялата енория, подвластен на плътски помисли и по всяка вероятност също така единствената, която наистина се нуждае от тази проповед.
— Господи, дай ми чистота и целомъдрие! Подкрепи ме във въздържанието ми поде преподобният.
— Недей да се молиш точно за това! — прошепна баба в ухото й и я стисна за ръката. — Като стигнеш моята възраст, ще имаш достатъчно възможност да си се въздържаш, колкото си искаш.
Тиби отвори едното си око и погледна обичната стара жена до себе си, жена, притежаваща призрачната способност да отгатва всяка нейна мисъл. Когато един ден я попита как го постига, баба й отговори простичко:
— Ами, ти си същата като мен. Това е всичко.
От другата й страна Бет постоянно мърдаше на мястото си и Тиби я изгледа строго, в резултат на което детето отправи погледа си в друга посока. Бет беше точно в един от онези дни, които могат да докарат всяка майка до отчаяние. Само няколко секунди по-късно се наложи Тиби да я предупреди:
— Престани да шумолиш постоянно с тази фуста!
— А защо не? Защото Исус не може да го понася ли?
— Не. Защото преподобният Улридж не можа да го понася.
Няколко минути по-късно Тиби отново й зашепна:
— И си затваряй очите, когато се молиш, разбра ли?
— Защо? Преподобният Улридж ли иска така?
— Не. Аз искам да се държиш почтително.
След още няколко минути пак трябваше да предупреждава Бет:
— Не може да се обръщаш така и да се заглеждаш в хората.
— Защо? Защото ти ли не можеш да понасяш това?
— Не, защото хората не могат да го понасят.
Малко по-късно тъкмо искаше да направи забележка на Бет да не си слага краката на стола, когато Коул се приведе над главата на детето и й каза полугласно:
— Сега идва светото причастие. Кажи, моля те, на баба си да не изпива виното от потира.
Тиби предаде напомнянето на баба Грейс, която само изсумтя и промърмори нещо под нос. Тиби отново се съсредоточи в проповедта, поне до момента, в който Бет я задърпа за ръкава. Тиби дари дъщеря си с укоризнен поглед и отново се опита да проследи проповедта. Бет обаче я задърпа още по-настойчиво.
— Какво има? — прошепна Тиби.
— Какво означава вечен живот?
— Това е, когато си жив винаги и вечно.
— Като котките ли?
— Котките не живеят вечно.
— Баба каза, че котките имат девет живота.
— Да, и след деветия умират.
— О — смръщи челце Бет. — А аз ще имам ли вечен живот?
Тиби погали ръката на Бет.
— Сигурна съм, че ще имаш. А сега мирувай.
Бет успя да помълчи за минутка, но после отново задърпа майка си за ръкава.
— И кога ще го получа?
— Да получиш кое?
— Вечният живот.
— Когато умреш.
— Как мога да живея вечно, ако съм умряла?
Тиби скръсти ръце в скута си и се замисли над детския въпрос. Приведе се към Бет и й прошепна:
— Питай дядо си.
Когато Тиби се изправи от мястото си, за да напусне църквата, съзря Никълъс Макинън точно зад себе си. Той също се изправи и тръгна заедно с нея по пътеката. Гледаше я втренчено с онзи негов объркващ поглед.
— Ако случайно баща ви не знае какво да каже на Бет, можете спокойно да я изпратите при мен и аз ще й обясня що е вечен живот.
Думите му я ядосаха, но успя да се овладее. Някои реплики не заслужават отговор. Усмивката изчезна от лицето й и тя вирна горделиво глава. Огледа се за Бет и видя, че е отишла напред с дядо си. Мина покрай Ник, без изобщо да го погледне. Как се осмелява да ме поставя в такова неудобно положение, и то в църква?
Ник се загледа след прелъстителката със златиста коса и изискана фигура, която дори и преднамерено невзрачната рокля не можеше да скрие. Търпението му се изчерпваше.
— Респектираща проповед, Ваше преподобие — каза баба Грейс на висок глас.
— Благодаря ви, госпожа Стюърт. Радвам се, че ви е харесала.
— Не съм казала, че ми харесва — възпротиви се баба.
Преподобният Улридж пусна ръката й и се засуети.
— М-да… е какво да ви кажа мисля, че темата е подходяща… Нали знаете, идва пролет, та реших… — Той подаде ръка на Коул и забрави за старата дама.
Коул похвали преподобния:
— Изглежда, че с проповедта си успяхте да привлечете вниманието на всички, Ваше преподобие.
— Да, и аз мисля така — отвърна Улридж и разтърси ръката на Коул. — Хората сякаш бяха залепнали за столовете.
Тиби стоеше до колата и наблюдаваше Бет. Детето не сваляше очи от котенцата на Доротея Уинтърбъри. Много умно от страна на майката на Доротея да донесе котенцата в църквата и да ги подарява. Коя майка може да откаже на детето си котенце?
От доста време Бет стоеше наведена над сандъчето. Изведнъж тя протегна ръце, извади едно мъхнато кълбо и го вдигна във въздуха.
— Може ли, мамо?
— Не! — отсече Тиби. — Никога!
— Да, ама искам котенце.
— Добре — съгласи се Тиби. — Ако се разделиш с Прешъс, получаваш котенце.
Явно Бет знаеше кога да отстъпи. Поне Ник остана с такова впечатление, защото видя момиченцето да връща котенцето обратно в сандъка, Бет се затича след това към Майри и поиска да носи чадъра й. Ник видя, разбира се, Тиби до колата. В момента тя си слагаше ръкавиците. Той изпита силното желание да иде при нея, да снеме ръкавиците и да целуне всеки един от нежните й пръсти — разбира се, не преди да й каже мнението си за обещанията и за хората, който не ги спазват. Защото му бе изпратила съобщение, че, уви, е възпрепятствана да дойде с него на танци в Деня на независимостта. Внезапно я връхлетяла болест. Сега пред църквата тази жена бе самото въплъщение на здравето.
— Тиби — прозвуча тихо гласът на Ник зад гърба й. Тя вдигна поглед и срещу й грейна слънцето в тези властни сини очи. За миг загуби ума и дума, така че не й оставаше нищо друго, освен да стои неподвижно и да слуша какво й говори. Дали обаче барабанните удари на сърцето й и бръмченето в главата щяха да й позволят да разбере нещо от думите му?
— Трябва да призная — започна тя и сама се учуди на твърдостта и овладяността на гласа си, — трябва да призная, че църквата е последното място, където съм очаквала да ви видя.
— Е, дори и ние, езичниците, понякога имаме нужда от почивка. Впрочем, църквата вероятно е нещо като балсам за съвестта ви, нали, госпожице Тиби?
— И то много полезен балсам — съгласи се тя.
— Да, наистина, по този начин животът се понася по-леко — добави той и думите му прозвучаха язвително.
— Човек се изпълва с надежда — завърши тя неговата мисъл.
— И греховното минало преминава в забвение.
— Не съм сведуща по въпроса — каза тя бавно. — Но ако вие ми го разясните, то тогава…
Той се разсмя.
— О, осата няма да е оса, ако не си покаже жилото. Надявах се, че проповедта на добричкия ни пастор е смекчила душата ви, но…
— За да извърша наново греховете на миналото си, така ли? Ако сте дошли за това тук…
— Не — изрече той тихо. — Не съм искал да кажа това. Извинете ме, ако сте ме разбрали погрешно. Това не е в моя стил.
О, тя познаваше чудесно неговия стил: да убива кротко и благо. Отвърна се от него.
— Долавям началните признаци на противно главоболие, господин Макинън. Моля да ме извините.
— Искам да говоря с вас.
— Не виждам за какво. Вие очевидно ме познавате по-добре, отколкото аз самата познавам себе си. Няма какво да обсъждаме повече. Категорично твърдя, че дори и темите, които вие постоянно зачеквате, са отдавна изчерпани. А сега си вървете!
— Мисля, че ми дължите едно обяснение.
— За какво, моля?
— За бала в Деня на независимостта.
— Изпратих ви известие, че не мога да дойда. Не сте ли го получили?
— О, предадоха ми лъжите ви, разбира се, как няма да ми ги предадат. Били сте толкова болна, колкото и аз, нали?
Тя го изгледа за миг и той вече реши, че отново ще се опита да го излъже.
— Не — отвърна тя спокойно. — Не бях болна.
— Защо тогава ме излъгахте?
— Исках да пощадя чувствата ви.
— Щяхте да ги пощадите много по-успешно, ако бяхте дошли да танцувате с мен. И защо не дойдохте все пак?
— Първо, защото все още не се чувствам достатъчно силна да понеса клюките, които несъмнено ще се възникнат, ако отида на танци с вас или с някой друг. Сигурна съм, че ме разбирате, нали?
— Да — отвърна той кратко. — Можехте обаче да ми кажете.
— Казвам ви го сега. — При тези думи тя се обърна и си тръгна.
Той я последва незабелязано. Минавайки покрай нея и баща й, я чу да казва:
— Искам да остана за малко сама, татко. Ще се прибера пеша.
— Пеша? Сигурна ли си, че наистина…
— Напълно съм сигурна. Каже на мама, че ще се прибера навреме.
— А Бет?
— Тя е с Майри. Говорих вече с нея.
— Е, тогава ти желая приятна разходка — отвърна той и се извърна.
Ник развърза кафявия си жребец и бавно пое по пътя, който прекосяваше гробищата. Когато излезе на главния път, съзря пред себе си златната коса на Тиби да искри на слънцето като сигнален огън. Бе доста пред него и явно вървеше към морския бряг. Той скочи на седлото и се отправи в същата посока.
Настигна я, слезе от коня и се обърна към нея с дрезгав глас:
— Докога ще си играем на котка и мишка? Кога най-сетне и вие ще заиграете честно?
Видя как раменете й внезапно се вкамениха. Обърна се към него, а очите й се уголемиха от изненада. Кехлибарените й очи попиваха и отразяваха слънчевата светлина. А устните, устните бяха създадени само за целувки.
— Моля ви, наистина е най-добре да не ни виждат заедно. Ще си имам само неприятности. А за вас пък най-добре ще е да… Мисълта й се раздвои и в златистите й очи се прокрадна страхът на животинка, попаднала в капан. Той почувства състоянието, в което се намираше момичето, тъй като знаеше много добре, че единственото почтено нещо, което можеше да се направи, бе незабавно да я остави на мира.
Слънцето го заслепяваше и той имаше чувството, че е потопен в разтопено злато. Морето бучеше така гръмогласно в ушите му, че се запита дали внезапно не се е развихрила буря. Продължаваше да я гледа, но мислите му бяха объркани, а думите — неподредени. Шумът в ушите му постепенно започна да заглъхва, а очите му възприемаха по-осезателно нейния силует. Слънцето сякаш престана да съществува.
— Вече е много късно и ти знаеш това — прошепна той.
Тя го изгледа внимателно, но явно бе предусетила какво предстои. Отстъпи крачка назад. Слънцето отново го заслепи и стана някак си по-топло. Тя заотстъпва още по-бързо, гледайки го неспокойно. Той от своя страна пък настъпваше към нея. В един момент тя се обърна бързо и се затича. Това обаче не продължи дълго, тъй като пътят й бе отрязан от потока, образуван от падналите в последните дни дъждове. Тя спря рязко и се огледа подплашена наляво и надясно, но път за отстъпление нямаше. Извъртя се и бойко се изправи срещу него. Прекрасна е, помисли си той. Бяха толкова близо един до друг, че се чуваше дори бързото й, неравномерно и запъхтяно дишане. От нея струеше буквално животински страх.
Кръвта се отдръпна от страните й. Стомахът я присви. Докога ли ще я преследва като подплашен дивеч? Той не бе от хората, които лесно се отказват. Значи, ще я гони, докато я залови. Ник Макинън бе станал вече част от живота й. И някъде дълбоко в душата си тя желаеше това наистина да е така.
— Не — извика Тиби с разтреперан глас. — За Бога, не! Защо не ме оставиш на мира?
— Ти знаеш защо, Тиби. Ти самата не искаш да те оставя на мира!
Вдигна ръце пред себе си както рицарят своя щит. Огледа се наляво, после надясно. Тресеше се цялата, а устните й потръпваха нервно. Протегна ръце към нея не толкова, за да утоли лудото си желание да я вземе в прегръдките си, колкото да сложи край на безименния й страх. В момента обаче, в който я докосна и тя се намери в обятията му, решимостта и самообладанието му се изпариха. Тя не само трепереше, жената в ръцете му изпитваше вледеняващ ужас.
Слънцето се скри зад голям сив облак. По водата се появиха кафеникави отблясъци, а вятърът сякаш стана по-студен. Заръми, но и двамата не се помръднаха от мястото си.
Този път тя нито се дръпна уплашено, нито пък понечи да побегне. Той я притисна още по-силно към себе си, а тя извърна глава встрани. Последното малко движение изглежда й струваше много усилия, защото той похвана брадичката й без всякаква съпротива притегли лицето й към своето. По клепачите й бяха избликнали фини капчици.
Едва в този миг той осъзна в пълна мяра присъствието й. Усети под ръцете си пулсациите на сърцето й и ромона на кръвта, а пърхащият й дъх галеше страните му. Материята, която отдалеч бе сметнал за кадифе, се оказа евтин, груб памучен плат, който лъщеше на няколко протрити места. Много добре знаеше, че тя може да си позволи и нещо по-добро. Хвана го яд, че извършва това насилие над себе си, защото разбираше много добре и причините. Пръстите му се впиха в нейните ръце.
— Защо ми причиняваш всичко това? — простена тихо Тиби.
— Какво ли не бих дал да знаех отговора! — рече той тихо и докосна ухото й с носа си. Долови как тя задиша тежко. Тиби отстъпи назад и го изгледа с очи, в които бе изписано объркване и страст. Нещо го присви в гърдите, някакъв подтик на нежност, който му подсказваше веднага да я пусне. Но копнежът по нея се оказа по-силен от всичко, което бе преживял до този миг. Странно, но му се струваше, че и тя изпитва същото, защото със собствените си очи видя как в нея съпротивата се разпали за миг, за да угасне веднага след това. Тя издаде къс сподавен вик и събра ръце пред лицето си. Бе като лодчица, въртяща се без посока, шибана от ураганен вятър насред открито море. В този момент в душата му покълна едно ново, още по-силно, още по-топло чувство. Притегли я отново към тялото си. Бе й напълно ясно, че иска да я целуне. Лицето му се приближи до нейното, но целувка не последва. Вместо това чу силния му мъжествен глас, от който се излъчваше огромна болка:
— Отбягвай ме, Тиби! Пази се от мен! А сега си върви! Веднага!
Буйната страст, която излъчваше гласът му, бе достатъчна, за да побегне. Дори само мъката в гласа му бе предостатъчна. Но нежното изражение на неговото лице бе тъй могъщо и така я притискаше, че не успя да помръдне от мястото си.
— Не мога — прошепна тя.
Ръцете му се увиха бързо около нея, той зарови лице в косите й и я притегли към разгорещеното си тяло. Дъжд от целувки се посипа върху врата й, от раменете до ушите, а ръцете му нежно и неотстъпно започнаха сякаш да месят вцепененото тяло, докато то постепенно омекна. После разбърка гъстия див мед на косите й и кокът й се разпадна. Тя започна да стене, в него нещо сякаш се скъса, сграбчи лицето й и покри устните й с целувки.
— Тиби — прошепна той и усети докосването на нежните й гърди — сърцето й биеше бясно, точно като неговото. — Когато си в прегръдките ми, се превръщам в звяр.
Тя отстъпи назад и се загледа в далечината.
— Когато бях малка, си имах лодка. Веднъж ме настигна буря и лодчицата се преобърна, точно когато татко ме настигаше. Водата се сключи над мен и не можех да виждам нищо. Разбрах, че ще умра. В онзи миг се почувствах като на някакво чуждо, непознато място и ми се стори, че се нося в пространството между живота и смъртта. А най-странното бе, че не изпитвах никакъв страх. В този момент баща ми ме откри и усетих ръцете му да се увиват около мен, за да ме изтегли на повърхността. Точно така се чувствам и в твое присъствие — умирам, но не се страхувам. — Тя се обърна отново към него, погледна го право в очите и продължи шепнешком: — Чувствам се безпомощна и не знам какво да правя. — Погледна го отново, сякаш се събуждаше от дълбок сън, обърна се внезапно и се затича. Падна на земята, изправи се, побягна отново, прецапа плиткия поток, строполи се пак в калта, стана бързо, но отново се подхлъзна и падна.
Той се завтече към нея, но тя успя да се изправи сама. Понечи отново да побегне, но полите й, натежали от вода, я придърпаха отново надолу. Лицето й бе цялото мокро — от сълзи или от дъждовната вода, самата тя не знаеше точно. Беше й обаче безразлично. Внезапно се почувства чисто гола, като библейската Ева. Защото с целувките си Ник бе успял да й отвори очите за толкова много неща, които до този момент се страхуваше да погледне. Дълго и мъчително се бе борила да си затваря очите тъкмо пред тях. И след всичките тези години най-сетне да усети мъжка прегръдка, истинска мъжка целувка. Каквито и чувства да бе изпитвала някога към Ерик, това в момента бе по-различно и, най-важното, много, много по-силно.
Започна да си внушава, че за всичко е виновно твърде дългото й въздържание и че в действителност този мъж едва ли представлява нещо особено. Абсолютно, ама абсолютно нищо особено. Само че още докато разсъждаваше по този начин, тя осъзна, че трябва да бяга от него. И то бързо. Бягството се оказа единственото нещо, което все още бе по силите й.
Той стигна до нея, изправи я на крака и притисна измокреното й тяло към себе си. Понечи отново да я целуне — този импулс бе по-силен от волята му — но нещо в погледа й го спря.
— Проклет да си! — извика тя. — Дано мътните те отнесат за това, което направи с мен!
— Заклевам те, отстъпи! Съгласи се най-сетне! — започна той. — Нека те обичам по начина, за който си предопределена.
— Не мога — отвърна тя и усети нов прилив на сълзи в очите си. Но не в плача бе спасението, трябваше веднага да бяга от тук.
— Не, никога няма да те оставя на мира — изрече той с пресеклив глас. — Знаеш, че до гроб ще те преследвам, ако трябва, нали? Защото това, което аз изпитвам към теб… недей да отричаш… съвсем същото изпитваш и ти към мен.
— Не знам какво изпитвам! Би трябвало да те мразя… да имаше как, щях много да те мразя.
— Да, но не можеш, Тиб! Любовта е по-силно чувство от омразата.
— Аз не те обичам — каза тя простичко.
— О, разбира се, че ме обичаш — отвърна Ник уверено. — Само че все още не си го осъзнала.
Притисна я към себе си и този път усети тялото й още по-отчетливо изпод мокрите дрехи. Склони глава, положи ръка на тила й и привлече лицето й до своето.
— Не — изпъшка Тиби, блъсна го силно на земята, издаде слаб писък и побягна по пясъчния бряг.
Остана неподвижен и се загледа след бягащата фигура. Внезапно се почувства много, много самотен. През тялото му премина студена тръпка. Заваля по-силно и през дъждовната пелена не се виждаше вече почти нищо.
Ник седеше все още насред потока. Ботушите му бяха пълни с вода и пясък, а най-хубавата му шапка лежеше някъде встрани, кална и подгизнала. Къде ли остана жребецът? Огледа се, но не го откри по равния сиво-кафяв пясък. Сигурно се беше запилял през девет планини в десетата.
Внезапно усети нещо между пръстите си. Повдигна ръка и изчака дъждът да отмие пясъка. Разтвори юмрук с безизразно лице и в първия миг не разбра нищо. На дланта му лежеше сиво копче, около което се бяха навили няколко косъма от дългите коси на Тиби. Продължи да седи неподвижен под дъжда, с поглед, вторачен в копчето — докато накрая небесният порой затихна и слънцето бавно се заспуска на запад.