Илейн Хофман
Ангел в мрамора (5)

Глава четвърта

— Кракът ви не е добре, нали? Как сте го наранили?

— Индианско копие. — Отвърна автоматично, без да се замисли. В следващия миг обаче извърна рязко глава и я изгледа въпросително. — Откъде разбрахте, че съм ранен в крака?

— Видях ви как го масажирате.

— Изглежда разбирате от тези неща.

— Баща ми е лекар.

— Баща ми говореше например галски, но това далеч не означава, че и аз го знам.

— Може да се каже, че съм нещо като негова асистентка. На практика той ме е научил на всичко, което сам знае.

Тя замълча. До нея Никълъс Макинън също млъкна и присви замислено вежди. За какво ли си мислеше в този миг? Дали за нещо, свързано с нея? Вероятно да, тъй като често я поглеждаше. Вярно, че седеше неподвижен, но тя усещаше неспокойствието вътре в него. Сякаш това напрежение й се предаде, защото и тя се зарази от неговата безпомощност. В този момент си зададе въпроса защо ли този човек си прави труда да бъде с нея. Искаше й се да отгатне мислите, които го вълнуваха, но очевидно нямаше да успее. Очите му се смалиха и той наклони глава, сякаш се кани да я прецени колко струва. Мъж като него може да притежава всяка жена, която си пожелае, мислеше си тя. Е добре, защо тогава си губи времето тук? Не искаше да има нищо общо с него. Опита се неведнъж да му обясни това. Е, ако при нея ситуацията бе по-различна… тогава може би… Веднага отхвърли тази мисъл. Какво ли знае този човек за нея, запита се тя. Добре, а какво знаеше тя за него? Всъщност много малко.

Погледна го бързо отстрани. Дочула бе откъслечни реплики в града или пък разговори в клиниката. Но дори и тези сведения не бяха много конкретни, а представляваха по-скоро женски фантазии и излияния. Такова бе например възторженото описание на Друсила Фийлдинг, а Тенси Пийбоди пък разказваше ентусиазирано как той й е държал вратата, когато е влизала предишната седмица в аптеката на Епълтън.

Тенси я бе погледнала така, както се гледа малоумен, когато Тиби я попита:

— Добре де, Тенси, ти какво очакваше? Да ти хлопне вратата под носа ли?

Беше потънала в мисли, а той се усмихваше широко и я гледаше втренчено. В този момент Тиби реши, че не може да понася този човек. Дори и нещата при нея да бяха по-различни, дори и да позволеше като нейните връстнички да я ухажват, дори и тогава нямаше да се интересува от него. На стари години сигурно ще затлъстее и оплешивее.

Тлъст и плешив — та това звучеше толкова безобидно. Този човек обаче беше всичко друго, но не и безобиден. Той бе мъж, тръгнал на лов. Трябваше да стои далеч от него, защото беше опасен.

— Струва ми се, че вашият един час вече мина, пък и аз много се застоях. Берта още не е издоена и сигурно е пред припадък. Вероятно и Прешъс вече е влудила майка ми.

— Прешъс? Коя е Прешъс?

Тя замръзна и на лицето й се изписа панически страх. Не желаеше да се разкрива повече пред този мъж. Знаеше вече твърде много за нея. Затова пое дълбоко въздух и заби поглед в прашните обувки, които се подаваха изпод безличната и тъжна сиво-кафява пола. Безлична, тъжна и сиво-кафява. Огледало на живота, който водеше. Как копнееше само за нещо по-различно, за малко светлинка, пък било то и само за един ден.

Един ден — малка, незначителна частица от годината. Нямаше никакви специални изисквания към този ден. Просто искаше един ден за себе си — отдаден на смях, на танци и на забрава. На забрава и на спомени за живота й преди промяната.

Да, но тя живееше след промяната, в настоящето. Връщане назад нямаше. Нито този ден, нито когато и да било. Не и за нея. Бе изключено да се завърне в миналото, а бъдеще и надежда също не съществуваха. Във всеки случай не повече от това, което притежаваше в момента. Приличаше на този безутешен, кафяв полски път, точещ се все направо, без завои и криволици, които да нарушат монотонността му.

— Кажете, защо ми досаждате всъщност?

— Не знаех, че ви досаждам. Исках само да поговорим.

— Темите, по които разговарям, са точно две, господин Макинън: времето и медицината. Свободен сте да избирате.

— Всичко останало табу ли е?

— Да.

— Все още не ми се доверявате, нали?

— Естествено. Та аз изобщо не ви познавам. Как можете да очаквате от мен да ви се доверявам.

— Няма нужда непременно да ме познавате, за да ми имате доверие.

— Доверявам се единствено на хората от моето семейство.

— На какво се дължи това?

— Баба казва: Който те мляска, може и да те захапе.

Той се усмихна.

— А пък дядо винаги казваше: Щом като една жена ти се противи, значи вече си я спечелил. Колкото по-силна е съпротивата й, толкова по-силна е и нейната страст.

Внезапният обрат на разговора я разочарова. Не би го признала пред никого, но според нея фактът, че разговаря с него, излизаше извън рамките на обичайното. Той обаче засегна една от забранените теми.

— Дядо ви ги е разправял тези работа, защото не ме е познавал.

— От какво се страхувате?

— Не съм казала, че се страхувам.

— Да, но в мое присъствие имате задръжки.

— Не, нямам задръжки. По правило обаче не общувам с хора извън семейството си и най-близкия приятелски кръг. Вие, както знаете, не спадате към нито едно от двете.

— Бих могъл да ви бъда приятел, ако се съгласите.

— За приятелство между нас не може да става и дума.

— Защо не?

— Дори и заради факта, че между нас няма нищо общо.

Той се усмихна.

— Обзалагам се, че не ще ни е нужно много време, за да открием нещо общо. Бих опитал, и то най-охотно.

— О, ни най-малко не се съмнявам. Не се съмнявам също, че притежавате и богат опит в тези неща.

— Вие пък сте майстор в отблъскването на всякакви опита. Значи, може да се каже, че шансовете ни са приблизително равни.

— Не, в никакъв случай не са равни.

Той я наблюдаваше, заслепен от хубостта й. В тази жена имаше някакъв особен чар. Държането й бе лишено от фалш, преструвки и кокетност. Нейната естественост и липсата на всякакъв интерес към другия пол допълваха образа й. Приличаше на хубава жена, чието огледало се е счупило, преди да се огледа в него за пръв път. От нея се носеше аромат на сапун, мая и ванилия, беше безвкусно облечена, но въпреки това той я смяташе за най-привлекателното създание, попадало пред очите му. Предположи, че това въздействие се дължи именно на нейната естественост. По подобен начин бе естествен и планинският връх, и водопадът, и цветето в ранната утрин, цялото окъпано в роса.

Тя не можеше да разбере защо отново се почувства толкова притеснена. Причината се криеше може би в неговото присъствие. А може би и в страха, че ако остане, ще се случи нещо непредвидено. Хвана полата си и той й подаде ръка, мислейки, че е решила да стане. Тя трепна от допира и понечи да си дръпне ръката, но той изобщо не обърна внимание. Явно смяташе, че едва ли има на този свят нещо по-естествено от това да държи ръката й в своята. Обърна се към нея и погали с пръст белезите от усилен труд по нейната длан.

— Как е възможно по тази мъничка ръка да има толкова много мазоли? Няма ли кой да ви помага?

Тя дръпна ръката си и я скри в гънките на полата.

— Разбира се, че има. Но някои неща, предпочитам да върша сама. В безкрайната си добрина Бог ми е дал две силни ръце и здрав гръб, господин Макинън. Не виждам защо да не ги използвам.

— Мисля, че могат да се използват и по-добре — каза той тихо. Отново го обзе усещането, че тази жена се държи така, сякаш той изобщо не е до нея. Учудваше го нежеланието й да се сближат и се питаше за скритите причини на това поведение. Тя бе страшно предпазлива, очевидно го отбягваше и внимаваше много да не изрече нещо излишно. Какви ли тайни криеше? Та тя съвсем не приличаше на жена с минало. — О, има куп неща, които може да прави хубава жена като вас. Вашата красота може да ви бъдат от голяма полза.

— Вижте, когато зашивам рани или пък храня свинете, хубостта няма никакво значение. Предпочитам да съм с няколко сантиметра по-висока и да сложа отгоре някое и друго кило.

Той стана от мястото си и я изправи на крака. Тиби застана пред него и заби поглед в четвъртото копче на ризата му. Той взе тежката й коса в ръката си.

— Според мен фигурата ви е безупречна… съдейки по онова, което успях да зърна.

Не бе свикнала да я докосват мъже. А когато ставаше въпрос за мъж като него, нещата ставаха особено обезпокоителни. Вгледа се в ръката, която държеше косата й и от погледа й не убягнаха безупречно белият маншет и изисканата памучна риза. Облеклото му бе скъпо и подбрано с вкус. Само ботушите струваха сигурно над двадесет долара. Този човек имаше пари — нека тогава ощастливи някоя друга, а нея да остави на мира. Почувства се потисната и объркана. Какво бе казал преди малко… съдейки по онова, което успях да зърна.

Тя опря ръце в гръдния му кош, отблъсна го от себе си и отстъпи крачка назад. Погледна го право в очите и каза:

— Повече от това няма и да зърнете, сър. Смятам дълга си към вас за изплатен. В града сигурно ще се намерят жени, на които ще завъртите главата, но аз не съм от тях. За щастие мога да разбера кога пред мен има кофа свинска ярма и кога — не.

Той само й се усмихна. Едно нещо обаче не му бе съвсем ясно — направо ли го обиди с това „свинска ярма“ или думите й имаха преносно значение. Веднъж тя дойде със сестра си в града и той ги видя как се спряха пред смесения магазин. До сестра си, облечена в тревистозелена рокля, Тиби приличаше на женската на пауна — незабележима и безцветна с кафявата си пола и сивия шал. После двете се разделиха и сестра й запърха из града като пъстра пеперуда. По пътя си влизаше в разговор с всевъзможни хора, смееше се и флиртуваше с всеки млад мъж, който я заговаряше. Тиби бе друго нещо — тя си свърши работата съвсем делово. След около час отново се срещнаха пред смесения магазин и се отправиха пеша към дома си. Последва ги очарован.

Трябваше да признае, че благоприличието й истински го развеселява. Представяше се за много по-възрастна, отколкото изглеждаше. И облеклото й бе на възрастна жена. Можеше да се обзаложи, че под всичките тези неукрасени, широки и отпуснати дрехи се крие нещо великолепно. Неволно започна да се възхищава на твърдите й принципи и самоувереността. Жена, която не обръща внимание на външността си, вероятно се чувства много силна. Изглеждаше като старица, напъхана в тялото на млада девойка. Какво ли не би дал, за да я накара да отхвърли от себе си поведението на стара дама.

Опита се да си представи как ли ще изглежда, ако се издокара малко. Би я облякъл в копринена рокля с цвят на кехлибар, а на косата й ще сложи модерна шапка или още по-добре — без шапка, с коси, разстлани по раменете. Към това ще трябва да се прибавят обици със скъпоценни камъни, както и рубин на врата. Стане ли това, тя самата ще заискри като благороден камък. За малко да се разсмее на фантазиите си… Ако тя знаеше само, за какво си мисли в момента! Дали все пак не се досеща, попита се той в мига, в който тя прихвана палите си, изтича покрай него и замахна с юмрук, когато понечи да я задържи.

Без всякакво усилие той успя да сграбчи юмрука й с една ръка.

— Вие май наистина не обичате да ви докосват. Защо така?

Тя го изгледа продължително и мълчаливо. Постепенно й стана ясно, че докато тя си стои и го гледа, той също ще си стои и ще я зяпа. Затова реши да отговори:

— Просто не понасям да ме пипат. Това не ви ли стига? Трябва ли за всяко нещо на този свят да има причина?

Независимо от отпуснатата стойка и маската на безучастност, която си бе надянал, Ник успя да я разгледа подробно. По тази причина не му убягна бледнината, която покри лицето й и спазъмът, преминал през тялото й — все недвусмислени белези, че е засегнал някаква страшно болезнена и деликатна тема. Помисли си за момент, че може би в миналото някой мъж се е държал лошо с нея. Ако това е вярно, какво ли по-точно й се е случило? Изнасилена ли е била? Или баща й я е пребивал от бой? А може би някой брат, превърнал живота й в ад? Нещо обаче му казваше, че нито един от тези варианти не отговаря на истината. Залагаше най-бързия си и пъргав кораб, че предположението му не беше погрешно. По всяка вероятност привидното й неблагоразположение спрямо мъжете се дължеше не толкова на страх, колкото на едно просто и грубо нежелание. Тази жена очевидно не можеше да прости на някого за нещо, което я е засегнало до дъното на душата й. Някой я бе наранил жестоко и раната все още кървеше.

Тя извърна глава и се загледа в овощната градина. Профилът й бе самото съвършенство, а тъмните мигли се открояваха на фона на бледите, прозрачни бузи. Небеса! Колко бе красива! Какво ли бреме бе налегнало тази тъй хубава и очарователна жена? И защо ли разкриването на тази тайна го занимаваше толкова много? Струваше му се, че освен майка си не е чувствал никоя друга жена тъй близка. В нейно присъствие всички онези лековати флиртове, с които бе свикнал, му изглеждаха като шумящата крайбрежна пяна, която се стопява обратно в обятията на могъщото море.

— Всичко на този свят си има причина, независимо дали я признаваме или не. Да вземем вас за пример. Има някаква причина, поради която избягвате мъжете, причина, заради която искате да изглеждате незабележима и значително по-стара, отколкото сте.

Тя усети как в нея се надига панически страх, нервите й бяха опънати до краен предел. Някакво скрито място в мозъка й започна да излъчва сигнали за опасност. Внимание… внимание… внимание.

Този мъж играеше по-опасна игра от останалите. Интересът му към нея и миналото й бе по-дълбок. Беше умен и решителен. Неговата благост представляваше оръжие, с което успяваше да свлича пласт след пласт от предпазната й обвивка. Призоваваше я да му се довери, но по този начин тя сама му даде оръжие в ръцете. Този път тя си нямаше работа с един от многото, които просто трябваше да избягва, а с човек, опасен като коралов риф, който дебне застрашително изпод привидно тъй тихата и спокойна вода.

— Трябва да тръгвам вече — започна тя с паника в гласа. — Застоях се твърде дълго.

— Винаги съществува причина, поради която искаш да избягаш от някои неща, както има и причини да останеш и да продължиш да се бориш. От какво бягате, Тиби? Защо сте толкова недоверчива?

— Не съм недоверчива. Просто у дома имат нужда от мен — успя да прошепне тя едва-едва.

— Имах предвид вас, недоверието ви към вас самата. — Той хвана нежно брадичката й и не й остана нищо друго, освен да го погледне. Ето, отново тази необятна благост в очите му, в нежното му докосване. Едва не падна върху гърдите му, но в последния момент успя все пак да се овладее. Като през пелена до слуха й достигнаха думите му:

— Наистина ли сте толкова необходима в къщи или това е само предлог, за да избягате?

— Аз… аз… — Искаше да каже, че наистина е нужна у дома, но в тъмносините му очи отново се появи онова властно изражение на толерантност и разбиране, познато й от по-рано. Не бе в състояние да го лъже и този факт я ужасяваше, тъй като не можеше да си обясни причините. Гласът й потрепери. — Вие представлявате заплаха за мен. Когато сте до мен, се страхувам за живота си. Не всеки хищник има зъби или остри нокти, нали? Вие… — Гласът й пресекна, тя отметна глава и се извърна. Не можеше да продължава по този начин. В този миг не желаеше нищо друго, освен да се оттегли колкото се може по-бързо. Искаше да запази това, което притежаваше, преди той да нахлуе в живота й, възседнал кафявия си жребец: спокойствие, мир, подреден живот и, ако трябваше да бъде честна пред себе си, своята самота. — Освен това ме обърквате. — Всеки миг щеше да заплаче.

Той нежно взе ръката й в своята.

— Моля ви — промълви тя с треперещ глас. — Моля ви, пуснете ме да си тръгна. Не искам да ме докосвате.

— Боя се, че вече е твърде късно да искате това от мен. Ние вече сме по-близки, отколкото можете да си представите. — Погали крехкото й рамо с пръст. — Наистина ли моите докосвания са толкова страшни за вас?

Тя не отвърна на въпроса и заби поглед в прашните върхове на ботушите му. Той продължи:

— Време имам достатъчно, целият ден е пред мен. Освен това съм и много търпелив човек.

Тя знаеше, че казва истината. Желанието й колкото се може по-бързо да увеличи разстоянието помежду им я накара да вдигне глава и да го погледне. Така и не успя обаче да прикрие сълзите, които набъбваха в очите й.

Той съзря издайническия блясък и възкликна:

— По дяволите, вие наистина сте много красива. Бих дал печалбата си за една година, да можех да целуна тези разтреперани устни. Спира ме единствено мисълта, че ако го направя, ще побегнете като плашливо сърне.

При тези думи тя почувства странна тръпка някъде в корема. Какво ли ще стане, ако го целуне? Дали неговата целувка е блага и гальовна като словата му? Успя обаче бързо да овладее чувствата си. Бе съвсем наясно какво ще последва след една такава целувка. Самата представа за възможните последствия бе достатъчна, за да я уплаши. Тя дръпна рязко ръката си и се извърна.

— Тиби — извика той след нея и тя се закова на място. Не се обърна, но все пак попита:

— Какво има?

— Дори и да избягате сега, вие пак ще се запитате по-късно какво ли би станало, ако ви целунех? Любопитството се гаси по-трудно и от пожар в прерията.

— Нито бягам, нито пък съм любопитна.

Той се разсмя.

— О, да. Разбира се, че изпитвате любопитство. Обзалагам се, че когато си легнете тази вечер и започнете да мислите за това, любопитството ще се промъкне при вас на пръсти.

— Глупости! По принцип мисля за по-важни неща.

— Добре, кажете ми за какво мислите нощем, Тиби? Какви мисли минават през главата ви, когато е тъмно?

— Мисля си преди всичко как да отбягвам такива като вас. Вие сте по-лош и от цирей на задника.

Той отново се изсмя.

— Нямам нищо против, стига да е на вашия.

Тиби извика възмутено и побягна с големи крачки. Стигна до неговия кон, който си пасеше наблизо, и го подплаши. Животното отметна глава назад и изцвили. Ник само поклати глава. Какво нахакано девойче. Да имаше как, би нашарил хубавото й задниче, докато почервенее като малинка. Въпреки яда му обаче го напуши смях, когато, заразмахала ръце във въздуха, тя се обърна към коня със следните думи:

— Махни се веднага от пътя ми, ти, тромаво плашило такова.

Конят обаче не се махна от пътя й, тя ритна някаква буца пръст, заобиколи животното и му изкрещя:

— Ти си отвратителен — точно като него.

Тя се отдалечи по пътечката, а Ник взе поводите в ръка и я проследи с поглед. Бе на двадесет и седем години, но до този момент не бе чувал някой да нарича кон „тромаво плашило“.

— Ако не се случи нещо, след една седмица на същото място — извика той след нея. — На същото място и по същото време. Ще ви чакам. И не закъснявайте.

— Няма да закъснея — извика тя през рамо, — защото хич и не мисля да идвам. Вие можете да си чакате, докато се превърнете на камък и обраснете с мъх.

Тя продължи да говори, но вече се бе отдалечила и не можеше да се разбере нищо. Той нахлупи шапката на главата си и я гледа, докато тя изчезна. Усмихна се широко, а пулсът му се ускори. Тази буйна шотландка наистина беше нещо съвсем специално.

 

 

Когато се прибра у дома, Тиби хлопна вратата по-силно от обикновено. Майка й тъкмо слагаше печеното пиле на подноса и дори не вдигна поглед.

Тиби заразглежда майка си. Тя бе висока и закръглена жена, с повече извивки, отколкото ръбове, както казваше Коул. Косата на Ефи бе тъмна като на Майри, но в нея тук-там се прокрадваха вече сребърни нишки. Носеше модерен кок, прихванат с два гребена от слонова кост, но по това време на деня около лицето й винаги висяха няколко къдрици. Имаше кафяви очи, беше приветлива, а хуморът й бе почти толкова сух, колкото на изключително отнесената и много глуха баба Грейс. Докато подреждаше все още пилето, майка й я попита:

— Успя ли да издоиш Берта?

— Още не. Не е зле да ида и да взема гюма.

— Кой, кой е зле? — провикна се бабата откъм обичайното си място до огнището. Там тя се клатушкаше на люлеещия се стол, сякаш наваксваше изпуснатото през детството, а на пода до нея стоеше кошничка с дървени яйца и игли.

— Никой не е зле, бабо — отвърна Тиби.

— А защо не? — Баба замърмори под нос, вдигна от земята бутилка от оцет и нахлузи върху нея чорап, за да види по-добре размера на дупката.

Ефи и дъщеря й си размениха погледи, Тиби само вдигна безпомощно рамене. Ефи приличаше много на майка си — без бялата коса, разбира се. Старата жена също носеше кок, но за разлика от шиньона на Ефи, нейният бе малък и стегнат. Според Коул старата жена не бе в състояние да чуе ловджийски рог от три метра, за годините си обаче изглеждаше превъзходно. Което не успяваше да чуе, виждаше, а фантазията й беше развинтена като на Тиби. По тази причина почти нищо не можеше да й убегне. Имаше огромен жизнен опит и широк поглед върху нещата. Учеше внучките си да черпят с пълни шепи от живота, нещо, което създаваше немалко главоболия на Ефи и на Коул.

— Да не би да те преследва някой младеж? Затова ли се втурна у дома, сякаш от небето вали супа?

Явно баба й искаше да й каже, че изглежда малко не на себе си, но на такива въпроси не си заслужаваше да се отговаря. Мълчанието й обаче изобщо не притесни старата жена.

— Трябва да си потърсиш някой мил млад човек и да се омъжиш, преди да си остаряла.

— Има и по-важни неща — отвърна Тиби.

— Чист разврат! — изкрещя бабата. — Ако в главата ти има само такива неща, значи си по-зле, отколкото си мислех.

И това бе едно от изказванията, които не заслужаваха отговор. Както винаги, баба Грейс изобщо не се смути от факта, че Тиби не реагира. Тя само я изгледа с укор.

— Добре все пак, че Всемогъщият не е имал предвид теб, когато е трябвало да избира спътничка на Адам. Защото в противен случай и до ден-днешен нямаше да има човеци по тази земя.

— Тук си права — вметна Тиби. — Наистина добре е постъпил дядо Боже, че не е избрал мен. Ако бях на мястото на Ева, щях да му кажа: „Господи, избери си някоя друга, моля те.“

При тези думи Ефи се изсмя.

— На Адам щеше да му е бая трудничко, защото не е имало други жени, освен Ева, нали?

Тиби вдигна рамене с безразличие, взе гюма за млякото и погледна баба си. Иглите се подаваха и бляскаха в смъкналия се кок като светлинки на безкрайно далечни звезди. Малките никелирани очила почиваха на носа й, а на ушите искряха чифт обици с диаманти и сапфири — обици, които нейната баба бе получила за подарък, когато се е омъжила за брата на руския цар. На черната копринена рокля бе забодена разкошна камея.

Баба Грейс носеше само черно.

Не заради мъжа си, починал преди четиридесет години, в никакъв случай. Не и защото на петдесетгодишна възраст купи шестдесет топа фина китайска коприна — изцяло черна. Просто черното беше любимият й цвят.

— Когато бях млада, не позволяваха на момичетата да носят черно. Щом обаче станах достатъчно възрастна, за да нося черно, ми се каза, че черното подхождало единствено на старите хора и при траур. Господ ми е обаче свидетел, че вече съм наистина много стара и се намирам, така да се каже, в разцвета на сенилността. Така че, дявол го взел, никой не може да ми попречи да си нося черно… и ще си го нося докато съм жива. Пет пари не давам какво ще си кажат хората и толкоз!

Междувременно Ефи успя да отрупа подноса с пилешко месо и се обърна към Тиби.

— Изглеждаш много зле. Дай да ти пипна челото.

Тиби обаче започна да се дърпа.

— Тиби Ан, ела веднага тук. Сигурно си се простудила, навън е много хладно.

— Кладенец ли? Кой е паднал в кладенец? В чий кладенец?

— Мамо, продължавай да си кърпиш чорапите, моля те — обърна се Ефи към майка си. — Никой не е падал в ничий кладенец.

— Дори и да падне някой, аз ще бъда последният човек на земята, който ще научи. Никой нищо не ми казва. Я ми кажете, може ли човек изобщо да узнае каквото и да било, ако не му казват нищо?

— Дори и да ти кажат, ти няма да разбереш и половината — изкрещя Ефи. — А сега започвай най-сетне да кърпиш чорапите на Коул му трябват. След малко отива при семейство Скинърмейър и иска да им ги даде. Горката госпожа Скинърмейър си има цял куп деца, а мъжът й лежи болен и отникъде никакви пари. Хората наистина се нуждаят от чорапите, а ти се разтакаваш.

Баба отново се захвана да кърпи и продължи да мърмори под нос. Ефи се приближи към Тиби.

— Наистина ми изглеждаш с температура. — Сложи ръка на четири-пет места по лицето на Тиби и добави: — И все пак не си толкова топла.

— Нищо ми няма, мамо.

— Какво става с теб изобщо?

— Нищо.

— Тук има нещо, потайното ми момиченце. Ще разбера аз тази работа. От двадесет и една години съм твоя майка и те познавам като петте пръста на ръката си. А сега ще ми кажеш защо лицето ти е толкова зачервено.

Тиби много добре знаеше, че не може да излъже Ефимия Стюърт Бъкенън. На света не съществуваше друга жена с такъв фин усет и с такава силна интуиция. Затова Тиби остави гюма на масата и чистосърдечно разказа на майка си за Никълъс Макинън.

Стана точно това, което и очакваше — Ефи я окуражи да се среща по-често с него. Но проблемът бе точно в това — беше го срещала твърде често. Време бе да изчезва от кухнята, за да може да си помисли на спокойствие. Взе гюма и тръгна към вратата.

— Нали не си забравила какво ти казах, Тиби Бъкенън?

— Не, мамо, не съм забравила. Обещавам да си помисля съвсем сериозно по въпроса.

— Но не след като заскърцат ботушите на дявола, нали? — долетя глас откъм люлеещия се стол до огнището.

— Има моменти — рече Тиби замислено, — в които мога да се закълна, че слухът на баба е дори по-добър от зрението й.

— Няма нищо за чудене — добави Ефи, която загледа замислено майка си. Баба Грейс не й обърна обаче никакво внимание и продължи съсредоточено да кърпи чорапите. — За някои неща старите хора са като децата — чуват само това, което искат. — Ефи загърна раменете на дъщеря си с шала и я побутна към вратата.

— А сега бягай. Скоро ще се стъмни.

Тиби привърши доенето по тъмно и се върна у дома за вечеря. Само че така и не можа да хапне. Коул точно се върна от семейство Скинърмейър и вече сядаше на масата, когато на външната врата се похлопа.

— Цяло чудо е, че съм жив при този начин на живот — рече Коул, хвърли ядосано кърпата си на масата и се изправи.

— Може пък този път да не е за теб — опита се да го успокои Ефи.

— Ами, няма начин да не е за мен. Досега ни веднъж не ми се е случвало да седна пред чиния с печено пиле и да не ме вдигнат от масата с някой спешен случай.

В този момент през задната врата влезе Майри, която оповести, че е видяла младия Карпентър да идва на кон към къщата.

— Май на татко ще му се размине вечерята.

Пет минути по-късно Коул отново се озова в кухнята.

— Тиби, вземи, моля те, куфарчето, докато изкарам колата пред къщата. И виж там да подмениш всичко, което съм използвал в Скинърмейърови.

— Вече оправих всичко, татко.

— Браво, добро момиче — похвали я Коул и излезе.

— Някои сигурно си мислят, че с времето човек свиква — обади се Ефи, докато увиваше няколко парчета от пилешкото в една кърпа. — Аз обаче никога няма да свикна. Ще ви кажа едно нещо: Ако съществува изобщо прераждане, в следващия си живот за нищо на света няма да се омъжа за лекар.

— Къде могат да се намерят цветя по това времена годината? — попита баба Грейс.

— Цветя ли? — учуди се Ефи. — Мамо, какво пак си мърмориш там?

— Нали току-що каза, че лекарят ти е подарил люляк. Та искам да знам откъде го е намерил. Сега сме февруари. Питам само къде е намерил люляк през февруари.

Ефи само поклати глава и се обърна към Тиби.

— Моля ти се, гледай баща ти да хапне нещо по пътя. Увила съм му пиле, хляб и бутилка мляко.

— Добре, ще го подсетя.

— Понякога — започна Ефи, докато подаваше на Тиби кърпата с храната, — се питам защо изобщо си правя труда сутрин да ставам от леглото.

— Ами защото не можеш да устоиш на изкушението да видиш какво ще ти донесе новият ден — обясни Тиби през смях и лепна една целувка на майчината буза. След това взе чантата с лекарските принадлежности на Коул.

— Цял ден само неприятности и изпитания, това е ясно още от началото.

— Не се оплаквай от участта си, мамо, защото и бездруго нищо не можеш да промениш. Нали знаеш какво казва татко в такива случаи: комуто е писано да увисне на бесилката, никога няма да се удави.

— Ей, кого са хвърлили в затвора? Обесили ли са го? Пак сте скрили нещо от мен, нали?

— Какво сме скрили от теб, бабо? — попита Тиби.

— Ами обесването. Обесили са човека, когото са вкарали в затвора и сега викат Коул да среже въжето.

— Татко и аз отиваме в семейство Карпентър. Госпожа Карпентър ще ражда, а татко е почти сигурен, че ще бъдат близнаци. Налага се да побързаме, защото родилните болки вече са започнали и интервалите са много къси.

— Глупости! — извика баба. — Не й трябва никакъв лекар. Да вземе шепа от гръмотевиците на Ръш и ще се оправи веднага.

— Какви ги разправяш, стара майко. Та гръмотевиците на Ръш са против запек.

— Е, и? Нали Уили Карпентър е казал, че жена му има запек.

Тиби поклати глава за пореден път.

— Уили каза, че тя има вече родилни болки. Разбираш ли, родилни болки.

— Отивам да си легна — оповести Ефи на всеуслушание.

— А аз пък отивам в Карпентърови — добави Тиби.

 

 

Раждането на близнаците Карпентър се проточи почти цяла нощ и Тиби успя да подремне само два часа. Стана в шест и половина. След всичко, случило се предния ден, едва ли можеше да се очаква кой знае какво през новия. Направи си чаша кафе и каша от овесени ядки, но когато сипа кафявата захар в кафето вместо в ядките, се вкисна окончателно.

Въпреки състоянието, в което се намираше Тиби, Коул я изпрати в града да провери дали поръчаните лекарства са пристигнали предния ден от Ню Орлиънс.

— Ще трябва да вземеш колата и да помолиш Хирам да впрегне конете — посъветва я той. — Пратката е доста обемиста. Не е лошо да се отбиеш и в ковачницата. Кажи на Кловис Рафърти да види ока на колата. Нещо там не е наред.

Баща й май имаше право, каза си Тиби, когато седна на капрата и се загледа в широките гърбове на жребците Нип и Тък. Докът или нещо съвсем близо до него издаваше странни звуци. По средата на пътя Тиби реши първо да мине през ковачницата, а чак след това да се заеме с лекарствата. Някъде на около миля от града тя добави към взетото решение и опасението: ако изобщо успея да стигна до града.

В един момент докът заскърца застрашително и колата се разцепи надве по средата на пътя. Този факт сам по себе си бе достатъчно неприятен, но като капак на всичко видя как към нея се приближават Рафи Тъкър и братята Бъкнър. А в целия щат Тексас едва ли имаше по-големи нехранимайковци, пройдохи и бандити от Рафи Тъкър и братята Бъкнър.

— И това ако не е самата високомерна госпожичка, главата си режа. Гледай я само как царствено се е настанила на капрата като някакво малко жълто пиленце, което чака своя русокос рицар да дойде и да я спаси — извика Клайв Бъкнър.

А Рафи отвърна:

— Русокосият рицар бе тук, но си отиде, нали, Клайв?

— Я ме остави на мира, Рафи.

— А ти защо си вириш толкова носа, след като целият град знае що за стока си?

— Разкарвай се и ме остави на мира. Имам си достатъчно други грижи. В града ме чака много работа.

Рафи скочи от коня си и заобиколи колата.

— Май ти се е счупил докът, ангелче. С тази кола няма да стигнеш нито в града, нито където и да било другаде. Защо ли не взема да те закарам аз, а?

— Не, благодаря. Ще се оправя някак си и сама.

— А как ще стане това с тая счупена кола?

— Мога да ходя и пеша, Рафи. Краката ми са здрави и силни.

— С тези два силни и здрави крака човек може да направи и нещо по-умно, отколкото да бъхти пеша. Увий ги около кръста ми и ще идем, ако трябва, и до Ню Орлиънс.

— А как ще намериш пътя дотам? Мозъкът ти стига само да пъхаш жаби в сандвичите на хората или да топиш свински опашчици в мастилница — каза Тиби презрително и посегна към камшика. — С такива като теб не си цапам ръцете. Изпарявай се незабавно или ще си гледаш белезите в огледалото.

— Това пък какво беше, Тиб? Защо ще ходиш пеша, след като си имам здрав и силен кон, който може спокойно да носи и двама ни?

— Предпочитам да ходя пеша.

— Не бъди толкова високомерна, Тиби Бъкенън. Жена, подложила се веднъж на мъж, после става притежание на всички.

— Дори да си единственият мъж на този свят, Рафи, с теб не бих пресякла и улицата.

Рафи произнасяше думите си бавно и монотонно, но Тиби не си отклоняваше вниманието, защото забеляза, че докато говори, той бавно-бавно се приближава. Явно кроеше нещо. Накани се да го перне с камшика, но Рафи с един скок се озова до нея и издърпа камшика с такава сила от ръката й, че тя падна на колене. Тиби успя да скочи от колата и понечи да побегне и да извика за помощ, но Рафи и останалите й отрязаха пътя и я притиснаха с гръб към колата.

— Разпрегни веднага конете — обърна се Рафи към Уили Бъкнър. — А сега ги натири оттук.

— Защо? — изкрещя Тиби. — Защо ги пускате? После цяла седмица ще трябва да ги гоня.

Рафи не й обърна никакво внимание и само погледна Уили. В следващия миг Нип и Тък вече се носеха към града, като влачеха юздите и вдигаха невъобразима пушилка след себе си.

— Не съм ли ти показвал още какъв съм майстор на камшика? — ухили се Рафи.

Тиби преглътна мъчително и се притисна към колата, без да изпуска от погледа си Рафи, който продължаваше да говори.

— Хванете я за ръцете — заповяда той.

Уил и Уили се сборичкаха с нея, но в един момент Уил изрева и се хвана за слабините. Тиби бе успяла да го удари с коляно. Уил я цапна по лицето с опакото на ръката, но още в същия миг сякаш съжали за постъпката си. Тиби усети как по брадичката й се стича кръв.

— Съжалявам, Тиби, наистина много съжалявам. Не исках да те ударя. Но и ти не биваше да ме удряш там.

— Я го изхвърлете тоя лигльо оттук — нареди Рафи. На мястото на Уил дойде Декстър Бъкнър. Не след дълго двамата с Уили успяха да й хванат ръцете.

— А сега ще видите как се съблича жена против нейната воля — ухили се Рафи и зашиба с камшик по копчетата на елека. След това хвръкна и шапката от главата й, а кокът се развърза и косата се посипа по раменете. Рафи за пореден път вдигна ръка, когато изтрещя изстрел и камшикът отлетя встрани.

Всички обърнаха глави в посоката, от която дойде изстрелът. Никълъс Макинън седеше върху своя немирен жребец, а в ръката му димеше пистолет.

— Ако и сега не изчезнете, ще стрелям, но този път, без да се целя много-много.

— Нямаме нищо против вас, сър.

— Да, но аз имам нещо против вас. Хайде, чиба!

— Слушайте…

— Едно!

— Това тук не е ваша работа…

— Две!

— Ще съжалявате, че се месите в чужди работи…

— Три! — Ник дръпна петлето.

Рафи запреглъща шумно и се заоглежда нервно. Братята Бъкнър бяха вече до един по конете си и отпратиха презглава към града.

Ник започна да се цели бавно в Рафи Тъкър, който също не издържа и бързо-бързо се измете след останалите.

Ник изчака нападателите да изчезнат окончателно и едва тогава се приближи.

— Пррр, Коньо.

— Защо не му дадете име, а го наричате кон? — попита Тиби, придърпвайки припряно елека си.

— О, дал съм му име.

— И кое е това име?

— Коньо.

— Подхожда му.

— Чудна работа, тъкмо си мислех същото и за вас. Изглежда притежавате таланта да скачате от една неприятност в друга.

— Оставете ме сама да си сърбам попарата. Защо не се върнете там, откъдето сте дошли и не ме оставите най-сетне на мира?

— Внимавайте да не си отхапете носа, докато говорите.

В този момент тя наистина бе в отвратително настроение.

— Бог ми е свидетел, дано някой отхапе вашия нос! Тогава няма да търчите наоколо ми и няма да има какво да пъхате в чуждите работи.

Тиби едва-едва придържаше елека си с пръсти. В началото Ник понечи да каже нещо иронично по адрес на външния й вид, за да я смути още повече, но в последния момент нещо в нея го спря и това не бе зейналият елек. Тя стоеше срещу него с разкъсана рокля и разрешена коса, но очите й хвърляха гневни искри. Всяка друга жена на нейно място щеше да избухне в плач, но точно тази — не. По принцип, така смяташе той, една жена не скастря мъжа без причина. Забелязал бе обаче, че точно в Тексас това правило не важи. В Нантъкет например жена не можеше да се държи така.

— Ако наистина правя впечатление на човек, готвещ се насила да се набърка в чуждите работи, трябва да ви се извиня. Помислих си само, че се нуждаете от помощ. А сега, да ви взема ли до града?

— Не, благодаря — отвърна тя остро. — Ще се оправя някак.

— И как ще се оправите?

— Ще направя това, което бях намислила по-рано. Отивам пеша в града и намирам конете. След това ще ида в ковачницата и ще помоля Руфъс да прати някого да поправи колата. Той сигурно ще ми заеме кола, с която да си прибера лекарствата. Това е.

Погледът му се плъзна бавно по нея.

— Конете са вече в ковачницата. Профучаха преди малко през града, сякаш някой им е подпалил опашките. Когато ги хванахме, Руфъс ми каза, че са ваши. Реших, че е най-добре да тръгна насам и да видя какво става. Радвам се, че успях да изпълня намерението си.

— М-да… Е, благодаря ви още веднъж — каза тя с усилие и избърса кръвта от устните си. Понечи да се изправи и да тръгне, но той я прекъсна. — Това, което правите, не е твърде разумно.

— Моля?

— Искам да кажа, че в този вид не можете да идете в града. Ако ви срещне случайно някой мъж, па бил той и с вода вместо кръв в жилите, ще ви се случат куп неприятности.

Тиби се погледна и веднага осъзна, че е прав.

— Така не можете да отидете в града.

— Вярно, не мога…

— Предполагам, че и в къщи не можете да се върнете в този вид.

Тя смръщи замислено вежди. И по този въпрос бе прав. Появеше ли се така у дома, баща й веднага щеше да разбере какво се е случило. Щеше незабавно да посети семейство Тъкър и Бъкнър и да вдигне страшен скандал. Последният човек обаче, който се бе опитал да се разправя с Бъкнърови, бе вече под земята. Не биваше да подлага баща си на опасност — и бездруго бе изтърпял не едно и две неща заради нея.

Ник постоянно се опитваше да я погледне в лицето, но така и не успяваше да отдели очи от разтворения елек. Това момиче наистина бе много хубаво. Самата мисъл за нея можеше да накара, който и да е мъж да си загуби разсъдъка поне за една седмица. Ник знаеше това, така да се каже, от първа ръка. Защото от деня, в който едва не я прегази на улицата, не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за нея.

Той скочи от коня, разтвори едната от двете чанти, преметнати през седлото, и извади оттам малка кожена кутийка. Затвори обратно чантата и се приближи до Тиби.

Тя го изгледа учудено. На лицето му бе изписано силно желание и заедно с това — примирение. Тя затвори очи и за миг разреши на въображението си да извърши онова, което иначе си бе забранила. Представи си топлите му твърди устни върху своите, езика му, търсещ и умоляващ. Сърцето заби лудо, главата й се замая и задиша тежко. Вдигна с усилие глава и погледите им се срещнаха. В този миг осъзна, че той е отгатнал мислите й. Действителността я охлади бързо — сякаш някой я поля с ледена вода.

— Какво, по дяволите, възнамерявате да правите?

Той не отговори. Извърна се и я заобиколи, като се навеждаше от време навреме, за да вдигне нещо от земята.

— Ей, какво търсите там долу?

— Копчетата ви.

— Защо? Да не би да колекционирате копчета?

— Само вашите — отговори той през смях. — Не, не, търся ги, за да ви ги зашия отново. Така никой няма да научи за случката.

Тя си представи съвсем точно разположението на ръцете му, ако вземеше да й зашива копчетата.

— Не, благодаря. Предпочитам да си ги зашия сама.

— Може. Само че тогава ще трябва да си съблечете роклята.

Той явно разбираше от женски дрехи. Огледа го отново внимателно и осъзна съвсем ясно на какво се дължат познанията му. Беше й съвършено безразлично какво върши, когато е далеч от нея, искаше само да се освободи от него по най-бързия начин. За едно нещо обаче бе съвършено прав. Искаше ли сама да си зашие копчетата, трябваше да съблече роклята. Бе изправена пред трудна дилема. Ако той зашиеше копчетата, щеше да я докосва. Заемеше ли се тя с тази работа, той щеше да си оплакне очите в тялото й.

— Тъй! В този вид не можете да се покажете нито в града, нито пък у дома. Предложих ви помощта си и ако не се досетите за нещо по-добро, аз ще ви зашия копчетата.

Разбира се, че не й хрумна нищо по-добро, тъкмо този факт обаче я глождеше.

— Все ще ми дойде нещо наум.

— Не се дръжте като глупачка — рече той, вдигайки последното копче, и се отправи към нея. — Когато инатът придобие такива огромни размери, той се превръща в глупост.

Тя заотстъпва и опря гръб в колата. Погледът й се зарея някъде встрани. В объркването си изобщо не разбираше какво става край нея, нещо повече — изобщо не разбираше как е протекъл живот й досега. Как иначе да си обясни вътрешния подтик да докосне лицето му. Искаше й се да разбере дали наистина е толкова гладко, колкото изглежда? А желанието й да го хване за ръка и да му покаже всички скривалища на детството си? Сигурно е малоумна, щом като й минават такива неща през главата. Другояче не можеше да си обясни състоянието, в което се намира.

Той отвори кутийката и извади отвътре игла и конец. Оказа се доста сръчен в шиенето.

Любопитството победи предпазливостта й и тя го запита:

— Къде сте се научили да шиете толкова добре?

— Много просто. Притежател съм на платноходни кораби, а по тях, както знаете, има много корабно платно.

Наистина не бе за вярване, че човек, притежаващ кораби и облечен толкова изискано, няма да се гнуси от работа, за шиене пък да не говорим. Тя го наблюдава известно време и накрая не издържа.

— Дайте сега на мен.

Той въздъхна и й подаде иглата.

Не очакваше, че ще се откаже толкова бързо и за момент се втренчи в иглата, без да предприеме нищо. Сепна се от особения начин, по който я гледаше — сякаш си мислеше, че има работа с кръгла глупачка. Заби иглата в елека и мигновено я изтегли от другата страна.

— Казвали са ми, че първо се правело възелче.

— О… — Тя поруменя, направи възелчето и се зарече по-скоро да ослепее, отколкото да го погледне отново в очите.

При втория опит си убоде палеца, а при третия, копчето се изтърколи на земята. След това си разтегли врата, а пети опит просто нямаше, тъй като той й отне иглата.

Усмихна се широко и извика развеселен:

— Ако продължавате по този начин, ще се наложи да останем тук цялата нощ. Рано или късно ще прогледнете и ще ми разрешите да ви помогна, колкото и да не ви се ще.

Хората, които винаги са прави, дразнеха и отблъскваха Тиби.

— Е, сега какво? Ще се съблечете ли, за да шиете… или пък ще си отидете така у дома? Там обаче ще трябва да отговаряте на куп досадни и неудобни въпроси.

След кратко мълчание той продължи:

— Мисля, че по липса на друг избор — то се знае, само този път — ще трябва да преглътнете гордостта си.

— На вас, разбира се, ви е ясно, че се съгласявам с тази безвкусица, само защото не ми остава нищо друго, нали?

— О, това се разбира от само себе си — отвърна той и се ухили.

— Освен това моля да насочите вниманието си единствено към това, което възнамерявате да извършите.

Тя видя, че по лицето му се разля още по-широка усмивка.

— Точно така. Ще насоча вниманието си само към това, което възнамерявам да извърша — отвърна той. — Да не съм глупак, че да го изпусна.

Тя не разбра добре подтекста, тъй като я прекъсна категоричния му глас.

— Елате сега при мен да ви зашия копчетата.

Тя само изпъшка и изви глава.

— Неприятно ли ви е? — попита я дружелюбно.

— Не — процеди тя през зъби. В този момент не беше на себе си от ужас.

— Разкажете ми нещо повече за нападателите. — Тя вдигна вежди и сякаш замръзна на място. — Вие очевидно ги познавате.

— Те ме познават и аз ги познавам… безделници, разполагащи с повече пари, отколкото мозък, които не знаят какво да правят със свободното си време.

— Не приличаха на хора, с които вие, хм, предпочитате да общувате.

— С такива изобщо не общувам. Не сте ли разбрали още, че не общувам сериозно с никого, освен с най-близките си. Понякога обаче нещата в живота се подреждат по начин, който дава основания на нехранимайковци като Рафи и братята Бъкнър да сметнат, че имат право да се месят в чуждите работи.

— И с вас… се е случило нещо такова, което кара тези типове да си мислят, че могат безнаказано да ви малтретират? — При тези думи той я погледна право в лицето и сложи палеца си върху крайчеца на устните й.

Тя трепна.

— Все още не можете да ме понасяте, така ли е?

— Разберете, в това няма нищо лично. Просто познавам мъжете от вашия тип.

— По бъчвата не можеш да разбереш какво е виното в нея, нали? И не се паникьосвайте, моля, няма да ви сторя нищо. Не е в стила ми да нападам жените или да злоупотребявам с доверието им. А освен това устните ви все още кървят — каза той и постави отново пръст върху ъгълчето на устата й.

— Няма нищо. У дома ще ги промия с камфор.

— Ако оставите сега кръвта, ще ви разпитват — прекъсна я той и избърса устните й с носната си кърпичка.

Тя отново извърна глава.

— Винаги ли сте с тази шапка?

— Когато съм навън, да.

— А защо винаги се криете под нея?

— Не се крия. Шапките служат, за да ни предпазват, сър. Например от слънчевата светлина.

— С други думи, скривате се, за да се предпазите, така ли?

— Имам предвид природните стихии, сър — вятъра, дъжда, слънцето и градушката. Сега стана ли ви ясно?

— Да, сега вече всичко ми е ясно.

— Не ви вярвам, но няма значение.

— А тези тъмни, безутешни цветове? Предполагам, че и те ви предпазват. От природните стихии, искам да кажа.

Отново загуби присъствие на духа. Топлият му дъх събуждаше спомени, които искаше да забрави веднъж завинаги. Не желаеше да се връща към времето, когато знаеше какво е да лежиш в обятията на мъж и да усещаш устните му по тялото си. Загледа се в хубавото му лице. Някакъв неприличен намек ли правеше или просто се стараеше да поддържа невинен разговор? Само че този мъж бе всичко друго, само не и невинен. Изглеждаше изключително добре и със сигурност познаваше греха. Изпълни я остро любопитство — като гъба, която мигновено се напоява с вода — и я изпълни чувство на безпомощност. Успя все пак да потисне любопитството и реши, че той разговаря по този начин, понеже до слуха му вече са стигнали клюките по неин адрес. А може би не знаеше още нищо.

— Значи не ви харесват дрехите ми?

— Честно казано, не ми харесват. Подхождат повече на възрастна жена. За погребение, например, цветовете са много добри. И изобщо мисля, че тези дрехи не са за вас. Някой принуждава ли ви да се обличате така? Може би баща ви?

— Родителите ми не упражняват никакво насилие върху мен, господин Макинън. Смятам, освен това, че е съвсем уместно да се обличам по този начин.

— М-да-а. Парите не могат да са причина, тъй като баща ви е единственият лекар в околността. Видях също и къщата, в която живеете. Къде ли се крие причината? Кое кара яркото, прасковено фламинго да се облича като безлично кафяво мушитрънче?

— Може би не ми подхожда вниманието, което едно фламинго привлича върху себе си?

— А в своите бедняшки одеяния мушитрънчето се чувства в безопасност, нали?

— Да, точно така.

— Мисля, че ви разбирам. Проблемът обаче е там, че независимо от всичко фламингото се откроява дори и под перушината на клетото мушитрънче. Сърбят ме пръстите да изхвърля тази перушина на боклука.

— Искате да упражните насилие върху мен и да…?

— О, не, не — разсмя се той. Обзе го острото желание да я вземе в прегръдките си, да притисне стегнатото й тяло към своето и да я нацелува, докато тя отмалее и отвърне на страстта му. Боже мили, да има такава жена след всички онези пристанищни курви, с които бе спал напоследък! Желанието му нарастваше и той се запита дали ще е в състояние да се въздържи, докато успее най-сетне да спечели доверието й. Защото единствено с такава тактика би могъл да постигне… да постигне какво? На какво разчиташе всъщност? Това прозрение го потресе. В кой ли момент бе започнал да се интересува истински от нея? Кога всъщност видя в нея нещо повече от едно топло тяло, затворено в студена обвивка? А така наречените почтени намерения — те пък кога се появиха? Вярно, че все още не бе напълно наясно по въпроса с намеренията, но със сигурност знаеше едно — само една нощ с тази жена нямаше да му стигне.

Погледна я отново и видът й го замая напълно. Косата й се бе разпиляла изпод шапката. Тя издаде неодобрително възклицание, дръпна я рязко от главата си и разтърси пищната коса с абсолютно невинен, но и дяволски съблазнителен жест. Няколко пъти прокара пръсти през нея и се зае да я сплита в дълга медено руса плитка. Вдигна поглед към него и видя, че е застинал на място и внимателно наблюдава всяко нейно движение. Изразът на очите му я накара да пусне плитката. Магическият миг отлетя, но последствията му останаха. Мислите, които се събудиха в нея, й напомниха отминали красиви мигове. Внезапно тя осъзна плашещата жизненост на този мъж. Колената й отмаляха, а сърцето заби лудо и болезнено. Погледът му и ответната й реакция вече граничеха с престъпване на приетите норми на благоприличие. Тя отвори несъзнателно уста, за да каже нещо, все едно какво. Търсеше отчаяно думи, само и само да отклони по някакъв начин вниманието му. От гърлото й обаче не излезе нито звук.

— Тиби — промълви той и почувства как желанието и отчаянието достигнаха до предела си, — ако не искате да ви нацелувам до припадък, трябва веднага да изчезвате оттук.

Думите му й подействаха като плесница. Дотолкова бе смаяна, че продължи да стои на мястото си като прикована. За известно време изобщо не бе в състояние да формулира каквато и да било ясна мисъл. Намеренията му бяха обаче недвусмислени: всеки миг щеше да я целуне и като че ли нямаше намерение да се отказва.

Тя понечи да тръгне, но той я сграбчи за ръката и я задържа. Тя изглеждаше обаче толкова слисана и безпомощна, че веднага я пусна. Съзнаваше, че трябва да спазва благоприличие. Тази бе същинската причина с раздразнение да каже:

— Не бъдете глупава. В този си вид не можете да идете никъде. Няма да ви бавя много. — Едната от ръцете му се мушна под елека и пръстите му преминаха леко по блузката, под която се издуваха нейните гърди.

Докосването я разтърси. И не защото й бе противно, а защото в главата й нахлуха спомени, които предпочиташе да забрави. Почувства как при тези мисли лицето й поруменя. Нямаше ли най-сетне да намери покой? Винаги ли щеше да си остане такава? Извърна лице и усети как борческият й дух я напуска. Понякога наистина е много трудно да си жена!

Ник заши и последното копче, вдигна поглед и забеляза нещо, което много го изненада — тя се бе отказала от всякаква съпротива. Да, малко мое момиче, необходим ти е само един окуражителен тласък.

Приведе се отново и откъсна със зъби конеца. Лицето му се опря до най-красивите гърди на света. Устните му се притиснаха в бялата плът. Действието му в никакъв случай не се дължеше на някаква безогледна похотливост — всичко бе просто инстинкт.

Внезапно Тиби възвърна боевия си дух и възнагради усърдността му с оглушителен плесник. Той изруга. Ушите му щяха да шумят поне още няколко дни.

Имаше случаи, разбира се, в които Тиби Бъкенън се признаваше за победена, но всекиму бе известно, че не бе в характера й да губи. Ник усещаше още пулсирането в ушите си, когато тя замахна за втори път. Сега вече в ушите му нещо избухна. Напуши го смях. Тиби го блъсна грубо, отправи се с горди и решителни крачки към кафявия жребец и се метна на седлото. Понесе се към града, без изобщо да го погледне. Той все още се смееше, когато осъзна, че ще му се наложи да извърви пътя до града пеш.

— Гръм и мълния! — изруга той и се вторачи в някакъв заек, който се подаваше иззад храстите. — Какво си ме зяпнал? И ти нямаш кон!

Зайчето не го доизслуша и заподскача към шубраците.

Вече не му бе до смях. През целия път до града въображението му рисуваше, какво ще направи с малкото медено русо зверче, когато го срещне отново.

О, несъмнено щяха да се случат прекрасни неща.