Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angel in marble, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Крупев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Илейн Кофман. Ангел в мрамора
ИК „Ирис“, София, 1995
ISBN: 123–456–789–0
История
- — Добавяне
Глава трета
— Не мога да разбера защо минаваш винаги през пасището, а не по пътя като другите хора. Знаеш не по-зле от мен, че старият господин Харкингтън умира от яд, когато някой гази имотите му. А ако случайно и татко научи, ще ти смъкне кожата от бой.
Стройното момиче със сериозни кафяви очи се спря и се вгледа в пътя, който сестра й описа като „еднообразен и тъп“. Но тъй като не откри в него нищо еднообразно и тъпо, Майри успя само да каже:
— Просто не мога да те разбера.
Да, това беше ясно за Тиби. Тя самата не можеше да разбере себе си, а още по-малко неведомата сила, която я държеше половината от времето в състояние, подобно на хипноза. Най-вече не можеше да разбере как така чува мелодии, недостъпни за ушите на другите. Как да си обясни тази вълшебна врата в душата си, която сякаш се разтваряше пред слънчева градина, изпълнена с фантазии и мечти. Баща й казваше, че „в главицата й се е настанил откачен наемател“, майка й пък наричаше това „фантазии“, според баба си Тиби притежавала способността да вижда с „третото око“. А Майри твърдеше сериозно, че сестра й е луда за връзване.
Може би наистина бе луда.
Погледът й мина над оградата и се зарея по ливадата. Златиста пелена се стелеше над заоблената хълмиста местност, а сухите треви си шептяха нещо тайно с галещия вятър.
Цяло чудо е, мислеше си тя, че само след месец ще стои на същото това място и ще се наслаждава на искрящия цвят на най-синята метличина, на ярко оранжевите лилии, на шокиращия контраст между червеното и жълтото при върбовката и наситеното жълто на слънчогледите.
Това поетично отклонение я накара да забрави внушителните размери на господин Харкингтън, на които съответстваше и не по-малко високомерие.
Фермата на господин Харкингтън граничеше на изток със земята на семейство Бъкенън и за да скъсят пътя си към дома, трябваше да пресекат част от имота му. Господин Харкингтън живееше тук от създаването на Индианола и дори се шушукаше, че баща му бил едва ли не някой алигатор, обитавал тинестите заливи на крайбрежието, а майка му — рак-каменар. Когато Тиби поотрасна, стигна до извода, че има някакво оправдание за тези небивалици, тъй като господин Харкингтън сякаш наистина бе наследил най-очебийните белези на тези две същества.
Бабата твърдеше, че този човек е абсолютно откачен. Може би именно тази негова смахнатост го беше накарала да постави на пътя, водещ към дома му, табелка със следния надпис:
ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО ЗА АХМАЦИ, ЖЕНИ И СКИТНИЦИ.
— Как е възможно някой да е толкова безумен, че да сложи такава абсурдна табелка? — попита Ефи, когато минаха една сутрин покрай табелката на път за църквата. — Ахмаци, жени и скитници, моля ви се. Та между тях няма абсолютно нищо общо!
Коул, който отдавна се бе научил как да противодейства на зараждащите се разпри, вдигна въпросително едната си вежда и млясна с език. Кобилата ускори ход и се наложи Ефи да употреби цялото си внимание, за да задържи шапката на главата си.
Господин Харкингтън наистина бе малко нещо чудак, трябваше да се признае. До този момент никой не бе виждал къщата му отвътре, причината бе повече от ясна — той никога не канеше гости. Тиби подозираше, че причина за това е фактът, че господин Харкингтън посрещаше своите посетители със старата си винтовка тип Хенри. И сякаш не бе достатъчно, че самият той е, меко казано, чудак, ами отгоре на всичко притежаваше и възможно най-необичайните животни в цял Тексас. Всеки в града знаеше, че не е зле да стои по-далеч от старата му четириколка. Неговият червеникаво бял кон хапеше, без да избира. Така например преди време изяде дясното ухо на градския алкохолик Драт Уилсън. Друг един път пък в полезрението на юначното животно бе попаднала пурата на шерифа, в резултат на което служителят на закона остана без част от устните си и получи прозвището Хари Заешката уста.
Господин Харкингтън имаше и едно ловджийско куче на черни и кафяви петна, което гонеше кокошките като побъркано, но за негов късмет не бе сторило зло на нито една от тях. Само ги поболяваше от умора.
Животното обаче, което изпълваше сърцето на Тиби със страхопочитание, бе старият червен бик, на име Чук. Подозираше, че господин Харкингтън го е нарекъл така заради няколкото души, които бе стъпкал безмилостно. Дори и тя на няколко пъти едва се бе отървала от участта Чук да я забие като пирон в земята. Помнеше и парещия му дъх на врата си, когато бикът изникваше сякаш от нищото и я подгонваше. Това обаче все още не бе всичко — на рамото си все още носеше белег, спомен от онзи случай, когато тя усети не само дъха на животното, а и нещо повече. По тази причина Коул още тогава категорично й забрани да си скъсява пътя през ливадата на Харкингтън.
Тя спази забраната. За шест месеца.
Една от особеностите в характера на Тиби бе, че за нея добрите страни на нещата винаги бяха по-важни от възможните неприятни последствия. Затова и в този случай предпочете да пресече пасбището на господин Харкингтън. Скучният полски път беше сменен с по-живописен и тя забрави за противния стар бик. Този ден всичко щеше да мине добре. Майри успя само да поклати неодобрително глава, когато видя сестра си да се промушва през дъските на оградата, а след това да се затичва волно и да размахва безметежно кошницата си.
Тиби винаги тичаше бързо и самоуверено, сякаш знаеше съвсем точно къде отива и какво точно ще върши там. Стилът на Майри пък бе коренно противоположен — тя обичаше да се разхожда из околностите, да преминава от едната страна на улицата на другата, да се спира и да си губи времето в разговори с всеки, когото срещне.
— Тиби! — извика тя. — Тиби Ан Бъкенън, знам, че ме чуваш.
Тиби обаче с нищо не издаде, че наистина я чува.
— Добре тогава! — извика отново Майри. — Прави каквото щеш. Изобщо няма да се трогна от калните ти обувки и пръските по роклята ти. Аз пък ще си вървя по пътя. — Разбирайки, че сестра й няма да се вразуми, Майри тропна с крак. — Боже, какъв инат, какво чудо! — изкрещя тя ядосано. — Обзалагам се, че ако тази моя сестра се беше родила кокошка, щеше да снася само квадратни яйца. — Независимо от декларацията си, Майри се заоглежда във всички възможни посоки и като не видя отникъде да се задава бикът Чук, прескочи бързо оградата и се затича след сестра си.
Останала съвсем без дъх, зачервена от тичането, тя настигна Тиби след няколко минути. Продължи обаче да мърмори, като с едната ръка придържаше шапката на главата си, а с другата притискаше ребрата си заради появилите се бодежи.
— Виж само на какво заприличаха роклите ни! От мократа трева ще станат на нищо. А хубавите ми обувки? Целите са в кал и са хванали коричка.
— Когато се върнем у дома, ще си ги почистиш — отвърна й Тиби. — Разбира се, чак след като си махнеш лепките от роклята.
— Изобщо не те разбирам? За да си съкратиш пътя, си готова да се излагаш на какви ли не опасности! — започна отново Майри, която трябваше да подтичва, за да не изостане от сестра си.
— Изобщо не става въпрос за скъсяването на пътя. Просто обичам да си вървя ей така през полето. Пътят е страшно скучен.
— А това тук, да не би да не е скучно? — оплака се Майри и се огледа наоколо, но така и не откри нищо особено интересно. Междувременно разстоянието между нея и сестра й отново нарасна застрашително. Тя прибра полите на роклята си и се затича.
— Налага ли се да бързаме, Тиб? Да не би да си зърнала Чук?
— Нищо подобно.
— Защо тогава се движиш толкова бързо?
— И на едно място да стоях, за теб пак щях да съм много бърза.
Ако в този момент ги видеше някой случаен минувач, никога не би ги сметнал за сестри. Тиби, която носеше чертите на шотландските предци, бе руса, с нежно телосложение. Майри пък бе по-едра и по-висока, а черната коса бе наследила от майка си. Единственото, по което сестрите си приличаха, бяха кафявите очи, но дори и те бяха много различни — на Майри бяха наситено тъмнокафяви, а на Тиби — значително по-светли. Майри постоянно подкачаше сестра си на тази тема, като казваше, че имат цвета на „карамел, който се точи на конци“. Разбира се Тиби не й оставаше длъжна, отвръщайки, че очите на Майри „имат цвят на необработена меласа“.
Пред очите им се простираше сиво-зеленото пасбище, по което все още си стоеше сухата трева от предното лято. Сега, след поройния дъжд, тя бе мокра, а много отделни треви — прекършени. Тиби вдъхна дълбоко и извика:
— Не усещаш ли аромата, Майри? Виж само колко свежо е всичко. Обожавам мириса на въздуха след дъжд.
При тези думи Майри започна демонстративно да души въздуха.
— Ако питаш мен, мирише на мокра трева и кравешки фъшкии.
Тиби се накани да й изнесе лекция какво означава да виждаш кафявото само като кафяво, но в този момент с ъгълчетата на очите си мерна някакво движение на червеникав предмет.
— Чук ни е видял! — извика тя предупредително и блъсна Майри по гърба. — Бягай!
Двете се затичаха с всичка сила. Стигнаха до оградата, Тиби прехвърли кошницата от другата страна и двете с Майри успяха в последния момент да се промушат през дъските. За миг Тиби си помисли, че връхлитащият бик ще прегази оградата и ще се нахвърли върху тях. Той обаче се закова на място, изпръхтя и отметна глава. Двете бяха останали без дъх и стояха като вкопани в земята. Когато ужасът попремина, Майри успя да простене между две дълбоки вдишвания:
— Олеле! Сега вече ще берем ядове.
И ядовете наистина започнаха, тъй като в този момент видяха господин Харкингтън да се носи към тях. Имаше вид на разярен стършел и летеше по полето като човек, комуто са подпалили гащите. Когато най-накрая стигна до момичетата, плешивината му бе червена като рак, а по лицето бяха избили широки петна и ситни точили.
— Сто пъти съм ви казвал да стоите далеч от моя имот. И кого намирам, моля? Разбира се, вас двете! — изврещя той и размаха заплашително кокалестия си показалец във въздуха.
Тиби отстъпи несъзнателно крачка назад.
— Извинете, но ние не сме сторили нищо лошо.
— Я не ми отговаряйте! Оставили сте кални следи по земята ми и раздразнихте бика. Това да не е малко?
— Хайде де! Вашият звяр постоянно е раздразнен, господин Харкингтън, и вие много добре знаете това. А що се отнася до следите, вие и бикът ви сте оставили много повече, отколкото ние със сестра ми.
— Предупреждавал съм те неведнъж, надуто хлапе такова! Да знаеш, че ще кажа и на баща ти… и на шерифа, ако се наложи.
— Не бих ви съветвала да рискувате с шерифа, сър. С неговата устна, знаете… — отвърна Тиби, която бе твърде вбесена, за да обърне внимание на предупредителното кашляне на Майри. Сега вече наситено пурпурночервено заля всички петна и точки по лицето на господин Харкингтън.
— Точно пък ти ли ще ми се ровиш в миналото, малка никаквица такава. В главата ти има само бръмбари!
— По-добре бръмбари в главата, отколкото дебелата ви кратуна на раменете. И освен това не ми трябва да си пускам един метър коса, за да си прикривам плешивините. А що се отнася до другото, което вие…
Майри бързо хвана сестра си за ръката.
— Тиби… моля те…
Тиби знаеше, разбира се, че господин Харкингтън е свръхчувствителен на тема коса и се възползва от времето, необходимо му да схване думите й, за да укроти собствения си гняв и да възвърне самообладанието си.
— Честна дума, ще ми се наистина да кажа, че ви съжалявам, господин Харкингтън. Защото вие сте най-жалкото създание, което ми се е изпречвало на пътя. Но мога да съжалявам единствено хора, които просто не са в състояние да овладеят своята враждебност. При вас обаче случаят е по-друг — на вас тези работи ви доставят удоволствие, вие просто обичате да трупате и да подхранвате неприязънта, която изпитвате към останалите. Останете си тук на спокойствие, продължавайте да, си живеете все така с вашето лошо настроение и със злобните си животни. Все някой ден ще разберете на какво сте заприличали. А не дай си Боже да ви потрябва помощта на другите хора, какво ще правите тогава, питам ви? Ами ако някой ураган отнесе къщата ви, както стана последния път със семейство Рамзи? И заедно с нея обора и хамбара? Мислите ли, наистина, че ще можете да построите всичко наново с помощта на вашето куче, кокошките ви и онзи зъл козел? А как ще се справите, моля, ако избухне епидемия от жълта треска или пък едра шарка? Може би ще пратите коня си да извести татко, че сте се разболели? А какво ще правим, господин Харкингтън, ако, да не дава Господ, вземете и умрете? Не вярвам бикът ви да ви положи в ковчега и да се погрижи за погребението, наистина не вярвам. Мисля си, че дори и тогава клетото животно ще продължи да ви тъпче тревата, а през това време месата ви ще станат плячка на хищни лешояди.
— Стъпите ли още веднъж в имота ми, ще се запознаете с моята Хенри — успя да отвърне само той, а гласът му бе необичайно глух. Обърна се и плесна бика по главата. — Изчезвайте… разкарвайте се оттук! Всички! — Той се отдалечи с тежки стъпки, мърморейки под нос, че отдавна е трябвало да ги застреля със своята Хенри.
Тиби и Майри се спогледаха с облекчение.
— Тоя наистина е в състояние да убие човек — обади се Майри. — Някой ден ще вземе наистина да те застреля.
— Ами! Ударникът му е толкова ръждясал, че не можеш дори и фитил на свещ да подпалиш с него.
— Може обаче да използва пушката вместо тояга, нали?
Момичетата се обърнаха и тръгнаха по своето пасище.
— За последен път правя това заедно с теб, така да знаеш — каза Майри решително.
— Хайде де! Винаги така говориш, а после отстъпваш.
— Този път обаче съм категорична. Повтарям ти, че никога вече… — Спря насред изречението и вдигна поглед към небето. — Нека Бог ме направи глуха и няма, ако някога си пъхна дори и кутрето през оградата на господин Харкингтън.
— Добре, добре. А сега да вървим.
Майри се завтече след сестра си, но когато след минута-две осъзна, че не се движат право по пътя към дома, извика:
— Ти ума ли си си изгубила или вече не можеш да се ориентираш? Нашата къща е там.
— Трябва да свършим още една работа.
Майри се затича и настигна Тиби. Забелязвайки обаче, че се насочват не към своята ограда, тя отново се разбунтува. — Ей, да не ти е изпила кукувица ума? Та това е неговата земя.
— Знам! Няма нужда да ми казваш.
— Няма да прескоча тази ограда.
— Да не би да те е страх от няколко свини?
— Страхувам се от всичко, което принадлежи на господин Харкингтън. — Майри огледа внимателно тридесетината свини зад оградата. После се обърна и видя сестра си да къса татул край пътя.
— Какво смяташ да правиш?
Тиби занесе на ръце татул до оградата и го хвърли от другата страна. Свинете се струпаха наоколо с пръхтене и квичене и татулът изчезна почти мигновено.
— Боже милостиви! Татулът може да убие животните!
— Дала съм им колкото трябва. Ще ги позаболи коремът и толкова.
— О, Боже! Я по-добре да изчезваме веднага.
Този път Тиби се съгласи със сестра си и двете скоро се върнаха обратно до мястото, където срещнаха господин Харкингтън. Изведнъж Тиби видя как тяхната крава си е пъхнала главата през стобора и се опитва да опасе и тревата от външната страна.
— О, не, пак ли! — възкликна тя. — Да го вземат дяволите това инатливо добиче!
Майри се спря и погледна сестра си. Преди още и да успее да попита за какво става въпрос, Тиби се обърна към нея:
— Вземи кошницата със себе си и тръгвай към къщи. Кажи на мама, че ще се върна по най-бързия начин.
Казвайки това, Тиби подаде кошницата със сушени плодове на сестра си.
— Какво има вътре?
— Просто кажи на мама, че госпожа Пинкни й изпраща кошницата за всичко, което татко е направил за Хорас, когато си счупи крака. Кажи й също, че може да задържи кошницата и плата отгоре.
Майри изгледа смаяна сестра си.
— Добре де, но къде отиваш сега, Тиб?
Тиби се загледа в полето.
— Тръгвам все по оградата. Берта отново си е заклещила главата между дъските.
Майри погледна в същата посока.
— Глупаво животно! Може би трябва да я оставиш да си стои така. Следващия път добре ще поразмисли, преди да си пъха главата пак между дъските.
При тези думи Тиби хвана дългата плитка, която висеше на гърдите й и я отметна на гърба.
— Тя ни дава толкова много мляко, че просто не мога да я оставя така. Ако е много възбудена, млякото й може да секне. Налага се да й помогна… освен ако не решиш ти да свършиш тази работа вместо мен.
Майри загърна още по-плътно кърпата около раменете си.
— Добре, остани. Винаги си се разбирала по-добре с животните от мен. Само не се размотавай много-много, чу ли? Знаеш, че мама държи да се прибираме навреме.
— О, свикнала е татко и аз да закъсняваме — отвърна Тиби.
— Не, не е свикнала. Само ви търпи вас двамата. — Последните думи Майри изрече вече в движение. — Едно нещо знам със сигурност, — подхвърли тя през рамо — никога няма да взема лекар за съпруг.
— Е, съществуват и по-лоши професии, а тази все пак ни изхранва. Освен това тя прави татко истински щастлив.
— Не само татко. Теб също!
Студената зима сякаш си бе отишла завинаги. За февруарски ден времето бе необикновено топло. Тиби се почувства весела и освободена, така трябва да се е чувствала и кравата Берта, когато си е пъхала главата между дъските. Скоро Майри се изгуби окончателно от погледа й. Тиби притегна кърпата с ресните около раменете си и се завъртя три пъти в кръг. Отдавна бе забравила произшествието с бика и господин Харкингтън. Обхвана я лудешко веселие, чудодейни тръпки разтърсиха тялото й. Само още месец и навсякъде щеше да кълни пролетта.
О, пролет, прекрасна пролет.
Любимият сезон. Цялата земя сякаш пулсира и природните енергии се разкриват пред взора ни. Пролет! Време без горещини и без насекоми, които да я принуждават да си стои у дома. Тиби продължи да се върти все по-бързо и по-бързо, докато накрая й се зави свят и тя се строполи в гъстите крайбрежни треви сред многоцветен облак от поли и фусти. Откъсна стрък трева и понечи да го пъхне в устата си, но неочаквано зърна някакъв ездач, който се приближаваше по пътя. Който и да бе този човек, той спря коня си и очевидно започна да я наблюдава. Тя хвърли тревичката, прихвана полите си и скочи на крака. Този мъж там не знаеше ли, че не е възпитано да се зяпа по този начин?
Тя му обърна гръб. Стоеше изправена на хълм, обрасъл с трева. Години по-рано тази височинка бе пясъчна дюна, но един ден се разрази ураган, морето навлезе дълбоко в сушата и я наводни. Сега обаче всичко бе тихо и спокойно, заливът искреше под лъчите на слънцето, а по неподвижната вода блещукаха безброй искри — като разпилени мъниста. Зад обраслите с трева хълмчета и стаилото се сред тях езерце със застояла солено-сладка вода се намираше Матагорда Бей, а след залива започваше Мексиканският залив. Навътре в сушата пък се простираха заблатени равнини и гъсталаци, разделени едни от други от плитки заливчета и водни ръкави.
Тя обичаше това място и често го навестяваше. Взимаше със себе си одеяло или завивка, лягаше в тревата и се взираше в залива. Питаше се как ли изглежда светът зад островите. От разказите на баща си знаеше много за най-различни места по света, но единственото, което й оставаше, бе да отпусне на воля въображението си — никога през живота си не бе отивала по-далеч от Ню Орлиънс на изток, от Сан Антонио на север и на запад от Корпус Кристи.
Спомни си отново за Берта със заклещената глава и се отправи към нея, като пропусна да хвърли поглед през рамо. Конникът не се виждаше никъде.
Сега обаче ума й занимаваха по-важни неща и тя се насочи към група вечнозелени дъбове, приведени и залинели от постоянния вятър и соления морски въздух. Приближаването й подплаши едно блатно орехче, което изпърха и се скри сред осакатените дървета. Наблизо Берта търпеливо очакваше участта си.
Милата ми Берта, мислеше си Тиби, с този влажен нос и доверчивите кафяви очи. Постоянно се озовава в беда. Това не беше първият подобен случай. Кравата Берта никога не се задоволяваше с това, което има. Когато се намираше на пасбището, винаги се нахвърляше върху тревата от другата страна на оградата. Ако я затвореха в обора, напираше да излезе навън, в ограденото пространство. Когато пък се озовеше там, с копнеж се взираше в сочната трева досами нея на пасбището. С доенето нещата не стояха много по-различно. Ако, не дай Боже, Тиби закъснееше за издояването, Берта разиграваше истински кошмарен спектакъл. Но дори и доенето да минеше успешно, човек пак трябваше да бъде много внимателен, защото в противен случай тя просто ритваше кофата с млякото и го разливаше. Вероятно Берта просто не бе щастлива — точно както и някои хора, които Тиби познаваше добре.
Тиби тръгна покрай оградата, издигаща се успоредно на пътя. Стигна до мястото, където оградата правеше остър завой и пое направо, за да заобиколи едно езерце. Няколко метра по-нататък друга ограда разсичаше ливадата. За да стигне до Берта, трябваше да се прекачи през тази ограда.
Внезапно чу зад себе си остър писък, обърна се и съзря два прерийни тетрева, който извършваха обичайното си февруарско съешаване. Тиби се приближи тихичко и затули уста с ръце, за да не прихне в смях. Гледката наистина бе неописуемо смешна.
През това време Берта започна да нервничи и заклати неодобрително глава. Хлопката й се раззвъня и Тиби трябваше да се отдели от тетревите — кравата я очакваше. На няколко метра от Берта Тиби повдигна полите си и се запромушва през оградата, тъй като заклещената глава на животното стърчеше от другата страна.
— По дяволите — изруга тя, когато най-неочаквано почувства остра болка около темето. Започна да дърпа косата си, но напразно — цялата се бе заплела в оградата. — Триста дяволи! — Заопипва дъските покрай себе си и разбра, че косата й се е захванала в някакъв стар, ръждясал пирон. Така значи, не можеше да мръдне точно като кравата Берта.
Тиби успя все пак да се провре дотолкова, че и двата й крака да са от една и съща страна на оградата. Но за да не изскубне косите си, трябваше да наведе глава напред. В това, разбира се, не би имало нищо лошо, но когато главата е наведена толкова ниско, то неминуемо дупето щръква високо.
Та точно такова бе положението на тялото й, когато отзад се приближи Никълъс Макинън и подвикна:
— Ей, сладуранке, това като покана за действие ли да го разбирам?
Тиби се стресна и си удари главата. Дръпна я рязко на другата страна и веднага осъзна какво изпитва жертвата, когато я скалпират. Изви глава назад, за да поосвободи косите, но в същия миг темето й с трясък се блъсна в една от дъските.
— Очевидно животът ви се състои от край до край само от вълнуващи преживявания, нали, малката ми?
Този глас сякаш не бе съвсем непознат и тя поизви глава, за да види кой е този простак, който си позволява да ръси такива баналности. Ник веднага разбра в какво затруднено положение се е озовало момичето, приближи се и приклекна до него. Лицето му се озова едва на няколко сантиметра от нейното. Тя го позна веднага.
— Вие пък какво търсите тук? — попита с леден глас.
Той се взря право в лицето й — отблизо изсечените му черти направо я объркаха. Тиби не смяташе себе си за свита или боязлива, но в този момент се чувстваше точно такава. Дишането й се ускори, а гърлото пресъхна. Ръцете й пипнешком затърсиха пирона и задърпаха косите, докато накрая остана без дъх. Усилията й не доведоха до нищо съществено — успя единствено да разхлаби плитката си. Дългите й коси се разпиляха, но вятърът ги подхвана наново и ги омота още по-зле от преди. Погледът на Ник се спря на нейната разбъркана, оплетена коса, а след това се измести отново бавно към лицето й. По устните му трепна усмивка.
— Съдейки по това, което виждат очите ми, вие изглежда май малко сте се заклещили — изрече той подчертано спокойно. Е, сега най-сетне си ми под ръка, миличка. Нямаш друг избор, ще ти се наложи да си поговориш с мен. — Погледът му попадна на нейното малко, вирнато дупенце, което бе толкова близо, че му се дощя да го плесне лекичко. Бог ми е свидетел, каза си той, и това ако не е изкушение.
— Вместо да ми досаждате, по-добре изчезвайте веднага. Не виждате ли, че съм заета?
Той се изсмя на думите й.
— О, да, виждам много добре. Явно ще продължите да бъдете заета, докато падне здрач. Няма да успеете да си освободите косата и ще се наложи да я отрежете, това е.
— Ако исках да чуя мнението ви, сър, щях да ви попитам.
— Имате късмет, че съм търпелив човек… и се задоволявам да клеча тук до вас и да чакам, докато ви дойде умът в главата и ме помолите.
— Що се отнася до вас, не бих казала, че имам късмет. Вие сте просто досадник, сър. Същинска конска муха. — Тя се опита да промени положението на главата, за да я отпусне спазъмът в тила. — Ако зависи от мен, може да си чакате тук, докато почернеете. Вижте, не искам да имам нищо общо с вас. Мисля, че и предишния път се изразих пределно ясно, нали?
— Така е, разбира се. Бих казал дори — прекомерно ясно. Та затова не мога да не се запитам, защо през цялото време пояснявате нещо си? — Повдигна ръка и прокара пръст по извития й гръбнак — Да-а, тъй нежна и същевременно тъй коравосърдечна Тиби го гледаше втренчено и някъде отзад в мозъка й притеснението вреше на слаб огън, като гърне, което трябва постоянно да наблюдаваш. Някаква тънка, деликатна възбуда, каквато отдавна не бе изпитвала, я остави почти без дъх. Този мъж стоеше до нея самоуверено разкрачен — с широките си силни рамене и дългите, мускулести крака. През ума й като светкавица премина обезпокоителната мисъл, че със зорките си очи той се е надвесил над нея като граблива птица, а тя, жертвата, се е парализирала от ужас. Ръката му се плъзна по бузата и ухото й, а след това продължи по една от медено цветните къдрици. През тялото й премина ледена тръпка.
— Каква красива коса… цяло нещастие ще е да се отреже.
Тиби пое дълбоко дъх, когато връхчето на пръста му се плъзна бавно под къдрицата и я проследи по гръдта. Пръстът му я галеше и деликатно я дразнеше през дебелия вълнен плат на роклята. Тя се отдръпна доста рязко назад и потрепери цялата от парещата болка, пронизала кожата на главата й. Ръката му продължи своето разследване. Продължи по къдрицата чак до гърба й и след това точно до мястото, където косата се бе оплела в оградата. Тя правеше всичко възможно да избегне ласките му, но дъските зад нея й пречеха.
— Ще бъдете ли така любезен да ме оставите сега сама?
— Защо? Да не би да ви преча?
— Вие сте нежелан тук, сър. А що се отнася до помощта ви, не съм ви молила и не се нуждая от нея.
— О, Боже! Какъв досадник се оказах само! — Наклони леко глава и я заразглежда. — Това ли е всичко, което имахте да ми кажете?
— Не. Освен това държането ви е крайно непочтително.
— Така ли? И в какъв смисъл държането ми е тъй непочтително?
— Позволявате си волности!
Тези думи сякаш го изненадаха.
— Сигурна ли сте? — Ухили се широко. — И какви волности, моля? Бихте ли ги посочили?
— Един джентълмен никога не докосва дамите.
— Аха. Разбирам. Добре ще е обаче да ми обясните като как да ви измъкна оттук, без да ви докосвам? Само кажете и аз изпълнявам начаса.
— Нямате работа тук. Не ви ли казах вече… и изобщо вашата помощ не ми трябва.
— Гледам ви и си мисля: не е ли тази жена малко по-самоуверена, отколкото се полага? С неустрашимото си поведение най-много да си навлече романтична нощувка под открито небе. Ако бях на ваше място, щях да се опитам да бъда поне мъничко по-скромен.
— Отвращавам се от скромните жени!
Той отметна глава назад и се засмя гръмогласно.
— Малката сива кокошчица надутата като паун. Да пукна, ако това не ви подхожда. Вие цялата представлявате едно огромно противоречие… външно сте въплъщение на съвършената женственост, идеалната жена, целомъдрена, очарователна и безкрайно смела.
— Какво искате? Да ми стоите цял ден на главата и да ми досаждате с вашите баналности ли?
Тя съвсем сериозно затегли косата си, но в кокалчето й се заби треска. Разтресе се цяла от болка. Спря едва когато той сложи ръцете си върху нейните.
— Така става само по-лошо. — Повдигна ръката й и извади треската. — Не понасям, когато се загрозява такава хубост.
Тя си дръпна бързо ръката.
— Ами оставете ме тогава на мира.
— Толкова ли не можете поне веднъж да се държите учтиво? Така, за разнообразие, дето се вика? Доколкото си спомням, не съм сторил нищо, с което да заслужа подобно реакция от ваша страна. Всеки път, когато пътищата ни се кръстосват, отношението ми към вас е било едва ли не грижовно. Опитах с приятелски разговор и вие буквално ме обругахте, направих един-два опита за сближаване, но вие ги отблъснахте. На улицата ви заговорих, но се престорихте на глуха. Свалих си шапката пред вас, а вие се престорихте на сляпа. Аз съм поне искрен, а вие?
— Глупости! Искрено е и ужилването на осата, но от тази искреност не боли по-малко.
— Дори и сега — продължи той — ви предложих помощта си, а вие какво? Отблъснахте я. Кажете ми едно: какво да направя, по дяволите, за да ви опозная по-добре?
— А не ви ли е хрумвало изобщо, че може и да не искам да ви опознавам? Че може би предпочитам да не ме безпокоят? Че не ми е по вкуса да ме преследвате нито вие, нито който и да било друг.
Тя се опита да промени положението на тялото си, тъй като кръстът вече я наболяваше, и веднага си удари главата. Душевното й равновесие се разклати и на негово място се породи остро раздразнение. Не, в никакъв случай не е правилно жените да общуват с типове като този.
— Няма ли да разберете най-сетне? Не желая да ви познавам, а още по-малко пък да сме приятели.
— Какво имате против мъжете?
Тя го сряза веднага.
— Нямам нищо против мъжете като цяло, а само към определен сорт мъже… на първо място похотливците с безчестни намерения. Познавам такива като вас. Наистина ли си помислихте, че сте първият, който ми се усмихва лъчезарно или пък ми подхвърля ласкателства? Направена съм от по-твърдо дърво. Не съм жена, която ще се хвърли в обятията… или в кревата на някой мъж, само защото той си е направил труда да я забележи. Може да сте изключително красноречив и очите ви да са сини като на самия дявол, но сърцето ви е от черно по-черно, а помислите — коварни.
Ник се усмихна и се почувства окрилен. Тази жена бе по-темпераментна и от състезателен кон, упоритостта й можеше да разстроиш и камък, а езикът бе способен кожа да ощави. Невероятното й своенравие подчертаваше една надменност, каквато до този момент не бе срещал. Тъкмо се канеше да я послуша и да си тръгне, когато се досети за нещо, казано от нея, нещо, което без съмнение й се изплъзна несъзнателно от езика.
И очите ви да са сини като на самия дявол.
Тези думи подпечатаха съдбата й. Тя не бе тъй недостъпна за него, колкото изглеждаше. Друг подтик за действие не му бе и нужен. Той осъзна внезапно, че тази жена бе нещо съвсем различно. Не би казала на един мъж дори и колко е часът, ако му нямаше доверие.
— А ако ви дам честната си дума, че искам само да поговорим?
— За мен думите ви струват колкото чувал пясък.
— Може би трябва да ви напомня, че в тази ситуация е крайно неуместно да се заяждате. Не съм ви сторил нищо лошо, макар че, Бог ми е свидетел, можех. И как още можех, миличка.
За момент двамата впиха погледи един в друг. Той беше прав и тя много добре го осъзнаваше.
— Предлагам ви сделка — започна той.
— Никакви сделки! — отвърна тя бързо и грубо.
— Няма как, печелите. — Произнасяйки тези думи, той се изправи с пъшкане.
Тя вирна задните си части в обратната посока, за да го види какво върши. Този мъж наистина изглеждаше твърде добре — в нейното минало имаше периоди, в които грубиян като него можеше да привлече вниманието й. Сега обаче бе поумняла.
Знаеше много добре, че не ясните небесносини очи и не тялото, гъвкаво като планински поток, са най-важното в мъжа. Но този дявол наистина бе хубав. Чертите на лицето му не отговаряха на античния идеал, съвсем не. Всичко в него бе някак по-сурово, по-грубовато и изсечено. Нещо в този човек й въздействаше силно, но това не бе чарът му, защото тя наистина не можеше да реши дали той изобщо притежава някакъв чар. Имаше нещо друго, което тя осъзна напълно едва сега — изглеждаше изключително мъжествен и същевременно кротък и изкусително нежен. Той я нарече противоречива личност, но съвсем същото можеше да се каже и за него. Защото съчетанието между мъжка сила и кротост не е нещо, което се среща всеки ден. Но… с благ характер или не, този дървеняк бе преди всичко мъж.
Да го вземат дяволите! Сега пък какво е намислил?
Той просто си тръгваше! Усети как започва да я изпълва ярост. Как се осмелява този тип да ме изоставя тук на произвола на съдбата! Могат да минат часове, докато вятърничавата ми сестричка изобщо се сети, че ме има на този свят. Може да мине цяла вечност, докато реши да ме потърси. А през това време кръстът ми ще се скърши… краката ми ще се вдървят… кожата на темето ми ще се сцепи… главата ще ми се пръсне от болки…
Сломена от очертаващите се перспективи, тя хвана косата си с две ръце и я затегли с всичка сила. Вятърът откъм залива развяваше безогледно свободно висящите кичури и те се закачиха на още половин дузина места по сцепените дъски. Ех, да имаше сега ножица под ръка!
Тя погледна бързо към него. Беше се отдалечил и си подсвиркваше с ръце в джобовете. Явно се отправяше към коня си. Значи така! Кучият му син просто си отиваше!
Да се маха! По-добре да се скапя, отколкото да го моля за помощ, грубияна му с грубиян!
Всеки момент щеше да избухне в плач. Притвори очи и опря чело в ръцете си, кръстосани над оградата. За миг възвърна самообладание и отново хвърли бърз поглед към мъжа. Грубиян или не, мислеше си тя, сигурно нямаше да си тръгне ей така и да я остави сама на произвола на съдбата. Когато го видя обаче да възсяда коня си, тя наистина изгуби всякаква надежда.
Наистина си вярваше, че предпочита да я изпържат жива в нагорещено масло, отколкото да го повика. Не й бе присъщо да ласкае, когото и до било, а още по-малко пък да признае, че не е права. Само че кръстът й щеше да се скърши и може би друг човек няма да й се притече на помощ. Още един бърз поглед, колкото да разбере, че той обръща коня си, за да запраши нанякъде. По-късно щеше да размишлява по въпроса за наранената си гордост, сега трябваше да се действа.
— Почакайте малко! — извика тя. И за да бъде унижението пълно, се наложи да добави: — Не можете да ме оставите така!
Той спря, обърна се на седлото си и я изгледа, сякаш очакваше тя да каже още нещо. Тиби прехапа езика си. И бездруго каза вече прекалено много.
Глупачка такава! Просто не можеше да се познае. Да се предаде толкова бързо!
Страхлива ревла! Малка плачлива мърла! Малоумница! Да викаш тип като тоя тук на помощ! Хак ти е!
Да имаше как, щеше сама да се изрита отзад. Но в този миг видя, че той само повдига рамене, извръща се и подкарва кафявия жребец.
— Ей, почакайте! — извика тя с изтънял глас. — Моля ви!
Стори й се, че той изпъшка — уморено и с облекчение. Мъжът обърна още веднъж коня и се насочи към нея. Истината бе, че в момента неговите чувства не я вълнуваха. Много повече работа й създаваха нейните собствени противоречиви чувства: от една страна бурната радост, че скоро ще се измъкне от този капан, а от друга — унижението, че първата схватка с него е загубена. Започна да се утешава, че непременно ще се появят други възможности за реванш. Когато го разгледа обаче отблизо, стигна до извода, че не прилича на човек, който обича да губи. Освен това явно не му беше в характера да бяга от отговорност и да оставя нещата да висят. Внезапно изпита чувството, че като го е повикала, всъщност е направила още една копка на собствения си гроб.
— Извикахте ли ме?
Връщаше й го тъпкано! Не, не бе този начинът да й се вдигне настроението. Изпита острото желание да каже право в лицето на този синеок, ухилен дявол да се разкара заедно с веселата си усмивка.
Никълъс я наблюдаваше от коня си и с усилие успяваше да сподави смеха си при вида на лютата битка между гордостта и отчаянието, изписана на красивото й лице. Вярно, не беше в неговия стил да се държи толкова противно, но от друга страна пък възнамеряваше да направи живота й труден. Да позволи на жена като нея да вземе връх означаваше да пусне дявола на свобода. Затова, когато тя не отговори на въпроса му, повдигна рамене и наново обърна коня.
Високата, твърда яка я задушаваше, кожата на главата гореше, ръцете й бяха целите в тресчици, краката — изтръпнали, а вратът се бе вкаменил в тази неудобна поза. Отгоре на всичко вече не усещаше и гърба си. Има неща, които могат да прекършат и най-упоритата гордост, мислеше си тя.
— Да! — изкрещя Тиби. — Да, аз извиках, и вие знаете това не по-зле от мен.
Напуши го смях. Боже мили, помогни ми да не се засмея точно сега. Тази жена е по-горделива и от паун… ако сега се разсмееш, Макинън, ще се върнеш седмици назад.
Пристъпът на смях се поуталожи. Тъкмо при това момиче не му бе до каквито и да било отстъпления. Той се отправи с коня си към нея и скочи на земята. Разбърканата й коса се разстилаше по цялото лице. Затова тя не бе в състояние да види нищо друго от тялото му, освен дългите мускулести крака — твърде дълги и твърде мускулести за жена, опитваща се да изхвърли мъжете завинаги от съзнанието си.
Да, но усилията й се оказаха напразни. Мислеше си, че е успяла да потуши влечението на жената към мъжа, но тези чувства продължаваха да живеят някъде дълбоко в душата й. В този миг те се бяха разбудили. Усещаше всичко със силата и остротата отпреди пет години. И всичко това въпреки желязната самодисциплина, която си бе наложила. Точно тези пет години тя се бори усилено да докаже пред себе си, че изобщо не се нуждае от мъж.
Да, но се оказа, че през цялото това време се е заблуждавала.
Тъкмо преодоля последния удар и какво — добрият дядо Боже реши да постави на пътя й ново изкушение. Но защо трябваше то да приеме толкова примамлива форма? Но можеше ли да остави Берта да се задуши между дъските на оградата? Не, разбира се. Клетото, обичливо животинче не бе виновно за нищо.
Проблемът не беше в Берта. Проблемът се криеше в самата нея.
— Да разбирам ли, че вече сте съгласна да приемете помощ от моите ръце?
Налагаше се да извие цялото си тяло, за да го види по-добре. Този мъж беше при нея, готов да й помогне, но на лицето му бе изписана подигравка. Тиби никога не бягаше от предизвикателства, но положението, в което се намираше, не й позволяваше да спази принципа си. Не бе в състояние дори да вирне самоуверено брадичка. Косата пък покриваше цялото й лице и никой нямаше да забележи нейния високомерен, безучастен поглед.
— Доколкото си спомням, вие ми предложихте помощта си. Реших да приема вашето предложение. Не виждам смисъл да се пазарим повече.
— На вашите услуги съм — започна той, след което продължи: — При условие, разбира се, че преди това сключим сделка.
— Сделка ли? Каква сделка? — повтори тя и начаса я хвана яд на стържещия глас, с който произнесе тези думи.
— Е, тъй като за вас моята дума струва по-малко и от торба пясък, ще се задоволя просто с вашата дума. И така, настоявам да ми обещаете нещо.
— Какво, моля?
— Искам всяка седмица да отделяте по два часа за мен.
— И какво ще правим през тези два часа?
— Всичко, което поискам. — Тя се разпъшка възмутено и той се разсмя. — Разбира се, всичко ще си остане в рамките на онова, което се смята за нормално в отношенията между жената и мъжа.
— С тези думи си оставяте не вратичка, а направо цял портал, през който и кола със сено ще мине.
— Дявол знае, може и да сте права. Но положението, в което се намирате, не ви позволява да говорите празни приказки. Имате две възможности — или ще се съгласите с предложението ми, или ще прекарате цяла нощ тук, на ливадата. И така, решението ви е…?
— За колко седмици става въпрос?
— За колкото пожелая.
Съгласеше ли се с условията му, беше загубена. Освен ако не направи така, че докато траят тези негови два часа, животът да му се стори черен и само след седмица сам да се откаже.
Продължи да размишлява усилено. Нямаше как да се измъкне. Или приемаше условията му, или оставаше в плен на оградата. Това означаваше обаче, че в единия случай ще се изправи на крака, преди да й се счупи кръстът, а в другия — не. Но в какви думи да облече отстъплението си, това бе проблемът.
— Приемате ли моите условия?
— Мисля, че да — прошепне тя с усилие.
— Говорете по-силно, момиче. Не чух добре какво казахте.
— Мисля, че да!
— Отговорът ви не е напълно категоричен.
— Да, но е единственият, който ще получите. А сега ще ми помогнете ли или не?
— Би могло.
— Би могло ли? Що за отговор пък е това?
— Ами точно такъв като вашето „Мисля, че да“.
— Е добре, съгласна съм — изрече тя с половин уста.
— И това означава…?
— Това означава, че приемам вашите условия!
— Всяка седмица ми отделяте по два часа от вашето време и ще вършите това, докогато аз искам, нали?
Тя кимна леко с глава.
— Приемам единствено споразумения в устна и писмена форма. Всякакви там странни жестове не важат.
— Да — промърмори тя.
— Добре-е-е! Знаете ли, мисля, че няма да съжалявате.
— Ами! Аз вече съжалявам.
Той се изсмя, заобиколи я и стегнатите му бедра я притиснаха здраво откъм гърба.
— Трябва ли да стоите непременно там? — попита тя.
— Къде другаде да стоя? Стоя си с двата крака на земята.
— Много добре знаете какво искам да кажа.
— О, разбира се, че не се налага да стоя точно тук… щом като не искате отново да движите главата си.
Той се притисна още по-силно към нея и тя направи гримаса. Но не каза нито дума. Известно време мъжът правеше нещо зад гърба й. Запита се дали има някакъв напредък, но внезапно чу гласа му:
— Ще трябва да отрежа част от косата.
— Ако се налага, обръснете и цялата глава. Важното е да се измъкна колкото се може по-бързо от проклетата ограда.
— Както знаете, косата е най-голямото украшение на всяка жена. Как ще идете в неделя на църква с отрязана коса, бидейки такова добро и послушно момиченце?
— Не се интересувам особено от женски украшения.
— М-да, както виждам, откъдето и да ви подхване човек, от нищо не се интересувате. От нови приятели не се интересувате. Мъжете също са извън вашия кръгозор. Бягате и от обикновения, непринуден човешки разговор. Кажете, за Бога, какво всъщност ви интересува?
— Интересува ме преди всичко как да се откопча от проклетата ограда и по какъв начин да стоя по-далеч от вас. Не свършихте ли вече? Не виждате ли, че гърбът ми заприлича на крив пирон?
— Още малко — каза той и затърси в джоба си нож. Тиби потрепери цялата, когато долови режещия звук от съприкосновението на ножа с косата. Заедно с това усети и лека болка, сега вече можеше да си представи как ще изглежда, когато всичко свърши.
— Тъй — рече той и й намигна. — Станете, свободна сте.
Тиби притисна кръста си с ръка и бавно се заизправя. Внезапно усети болка и разбра, че той все още я държи за косата.
— Е, и какво ще правите сега?
Мъжът се ухили като лисица в кокошарник.
— А вие какво ще си пожелаете?
— Да изчезнете незабавно, разбира се.
— Моля ви, дръжте се по-любезно, защото в противен случай оставате през нощта тук.
— На първо време предлагам да ми пуснете косата — каза тя и дръпна рязко глава. Той я държеше обаче здраво и започна да я притегля за косата бавно към себе си, без да произнесе нито звук. Уви златистите къдрици около ръката си и от непосредствена близост тя усети как горещият му дъх погали бузите й като топла длан. Точно в този миг осъзна, че все още не е възнегодувала. По някаква неизвестна причина дотолкова бе загубила ориентация, че изобщо не можа да предвиди неговия план. Искаше й се начаса да запротестира, но не намери подходящите думи.
— Искате ли да ви помогна?
— Сега пък за какво ще ми помагате?
— О, това е само предположение, но си помислих, че причината, поради която сте сега тук, може би има нещо общо с онова добиче, което, уви, си е заклещило главата в оградата.
— Берта! — извика Тиби и погледна към кравата, която търпеливо размахваше опашка. Бузите на Тиби се покриха с руменина и тя си помисли, че сигурно цялата е пламнала. Как можа да забрави клетото животно!
— Благодаря, ще се справя и сама.
— Е, в такъв случай искам сега да ми отделите един час от полагащото ми се време. — При тези думи той повдигна косите й до устните си и ги целуна. — Цяло престъпление е да отреже човек такива коси — промълви той и ги пусна да се разпилеят по раменете й. — Но поне се сдобих с една ваша къдрица. — Тя съзря дългия кичур в ръцете му и несъзнателно опипа главата си.
— Не се притеснявайте, моля ви — започна той, навивайки къдрицата, след което я пусна в джоба на ризата си. — Останала ви е предостатъчно коса, много повече от това, за което останалите жени могат само да си мечтаят.
Извади часовника от джоба и отвори капака. — Един час от този момент нататък — изрече той невъзмутимо, щракна отново капака и пусна часовника обратно в джоба. Подхвана момичето за лакътя и покрай оградата я поведе към Берта, която мучеше приглушено и ги наблюдаваше с кротките си кафяви очи.
Тиби протегна ръка към животното, но мъжът до нея я хвана внимателно за рамото и я задържа.
— Оставете на мен — каза той и сграбчи двата рога на кравата. Изви леко главата й на една страна и промуши единия рог през оградата. После повтори същата процедура и с другия рог и животното се освободи. Берта разтърси глава, обърна се и препусна в галоп към краварника. Вимето й се мяташе насам-натам, а хлопката се раздрънча весело.
Внезапно над цялото поле повя вятър и Тиби загърна раменете си с кърпата. Е, добре, и какво да прави сега?
— Студено ли ви е?
Той нито кокетничеше, нито пък я поднасяше. Просто директният въпрос изискваше директен отговор.
— Не — отвърна тя. — Не ми е студено в истинския смисъл на думата. Просто захладня, пък и задуха вятър.
— Ще стане доста студено и ветровито — добави той с поглед, вперен в хоризонта. — Подозирам също, че ни чака и дъжд. — Подхвана отново ръката й и я поведе. Тиби реши този път да не оказва никаква съпротива. Бе дала дума и това я оправдаваше напълно. Същевременно обаче трябваше да признае пред себе си, че в този мъж има нещо, което в никакъв случай не я затрудняваше да понася близостта му.
Беше явно по-възрастен от нея, но не и стар. Склонността му към шеги и задявки биеше веднага на очи. Но имаше още нещо, което не бе срещала често у мъжете — откритост и откровеност. Не приличаше на човек, който ей така, по принцип дава сладки обещания на жените. Тиби усещаше, че той не е от хората, които обещават, но дадат ли веднъж дума, спазват я. Чудесно, но какво от това? Тя, разбира се, много добре знаеше какви капани стоят по пътя на жените, които са били достатъчно глупави да се доверят на изкусителните мъжки слова и усмивки.
Двамата вървяха в посоката, в която бе изчезнала Берта. От време навреме той казваше по нещо. Опитваше най-различни теми с надеждата най-сетне да улучи нещо, което да я заинтересува. Вече бе готов да се откаже, но все пак я попита дали познава госпожица Съки Портър Мериуедър.
— Разбира се, че я познавам. Кой не я познава. А вие откъде знаете за нея?
— Наех нейната къща.
— О… да не би да е къщата на Грейпуайн Стрийт?
— Грейпуайн сто двадесет и девет, това е точният адрес. Да не би нещо да не е наред с този дом?
— Казвала ли съм такова нещо?
— Всъщност, да. Разкажете ми, моля… какво се е случило там?
— Е, просто миналата година, в тази къща убиха някакъв мъж.
— Нали не искате да кажете, че госпожица Мериуедър има нещо общо с убийството.
При тези думи Тиби избухна в смях.
— Вие виждали ли сте госпожица Мериуедър лично?
— О да, в цялото й пищно великолепие.
— Точно така. Представяте ли си я да върти брадва?
При тази мисъл Ник потрепери целият.
— С брадва ли е бил съсечен?
— Татко разказваше, че е умрял още при първия удар. Следователно останалите тридесет всъщност не са му сторили нищо.
— Тридесет удара с брадва? Сили небесни! Напълно ли сте сигурна, че дъртата крава не е замесена?
— Никой никога не я е подозирал. Разбира се, заподозрени нямаше… не се разбра също кой би могъл да го е сторил и защо. Лично аз не вярвам тя да има нещо общо с това. Вярно е, че госпожица Мериуедър е малко странна, тук сме на едно мнение, но чешитския си стил тя е придобила все пак с почтени средства. Всички от нейното семейство, макар и чудаци, винаги са били безобидни хора. А тя пък е най-симпатичната от тях, представяте ли си? — Тиби спря за миг и се замисли. — Всъщност тази жена съвсем не е толкова лоша. Трябва само да й се свикне. А човекът е същество, което може да свикне с всичко, дори и с мисълта, че му предстои да го обесят, както рекъл веднъж ирландецът.
— Кой ирландец по-точно е изрекъл тези думи?
— Не знам, баба винаги казва така.
— Ако вашата баба поне малко от малко прилича на моята, значи непрекъснато реди подобни мъдрости — добави той развеселен.
— О да, така е.
Ник я наблюдаваше внимателно и установи с изненада, че тя тихичко се забавлява. Очите й оживяха, а на лицето й се появи замислена усмивка. Неволно й се усмихна и той. В този момент тя направи нещо, което изобщо не очакваше от нея. Избухна в неподправен смях, сякаш зачуруликаха птички, и побягна пред него. Обви го пелена от топлина и уют. Щом като при едното споменаване на баба й тя изпадаше в подобно настроение, какво ли трябваше да стори, за да разкрие женското в нея?
Движеше се бавно и й остави известна преднина, за да я наблюдава как тича по полския път в безутешните си тъмни дрехи, потопена в слънчевото сияние. Струваше му се, че тази жена рядко се държи по този начин. А каква прекрасна гледка представляваше с разветите си коси и проблясващите от време навреме бели дантели и елегантни глезени. Тя се спря най-сетне на една височинка и се извърна към него. От тичането лицето й бе порозовяло, а прекрасните й очи и устни все още носеха отпечатъка на смеха. Каква невероятна жена, помисли си той, колко пленителна изглеждаше в този момент, задъхана и поруменяла, изтощена и ведра. Просто я гледаше и не можеше да повярва, че е в състояние да изпита такова удоволствие от този прост факт. В последно време често я наблюдаваше. В нея се съчетаваха по неповторим начин красота и необщителност. И всичко това да се случи на него, Никълъс Макинън, мъж, получавал до този момент ласките на всяка жена, която бе пожелал — да не говорим за чисто случайните връзки.
А сега какво? Имаше си работа с момиче, което пет пари не дава за него. Тя не се глезеше и трябваше да се съобразява с нея.
Стигнаха до едно възвишение с овощна градина и Ник смени посоката. Тиби се поспря и го погледна изненадана.
— Тази пътека води в овощната градина — каза тя.
— Най-много обичам да гледам овощни градини — отвърна той, хвана я под ръка и я поведе нататък.
— По това време на годината там няма нищо за гледане.
— Да, но това време ми принадлежи. Наречете го прищявка, ако искате, но искам да идем там.
Влязоха в градината през стара скрибуцаща врата, която висеше само на една панта. Без да изпуска ръката й, Ник я поведе покрай голите дървета към един открит навес, до чиято стена бяха струпани някакви сандъци. В срещуположния ъгъл имаше купчина стърготини.
Когато го видя да си съблича сакото и да го разстила върху стърготините, сърцето й сякаш подскочи, а след това се разтупка бясно. Той я хвана за раменете и леко я побутна да седне върху сакото. В този миг тя се запита дали ще я чуят у дома, ако се разкрещи. Хвърли бърз поглед към лицето му. Пред нея стоеше мъж, който сигурно стотици пъти се е озовавал с жена в подобна ситуация. Но този мъж не бе насилник — взимаше само онова, което му се даваше доброволно. Не мислеше, че той ще я нападне, но знае ли човек — до този момент сигурно никоя не му е отказвала. В очите му имаше някакъв блясък, който й подсказваше, че ако се наложи, няма да се мине без убеждаване и ласкателства. Знаеше наистина как да се справя с подобен род мъже, но в този случай в действие бе влязъл допълнителен, непознат елемент.
Известно време той постоя изправен до нея, а тя бе забила поглед в ръцете си, скръстени в скута. Сетивата й бяха изострени до крайност, а тялото долавяше и най-малкото движение. Накрая той седна до нея и дишането му сякаш се сля хармонично с шумоленето на сухата трева. Вятърът зашептя сред оголените овощни дървета, а в далечината залая куче. Над градината прелетя дъждосвирец и пронизителното му пиукане я стресна. Хвана двата края на кърпата и ги завърза върху гърдите си.
Той я гледаше, а след това отправи поглед в далечината.
— Страх ли ви е?
— От какво?
— От мен. Питам ви дали се страхувате, че сте тук с мен.
Искаше й се да отвърне отрицателно на въпроса му, но не биваше да го подтиква към действие. В живота й нямаше място за човек като него. Разбира се, не изказа гласно последната си мисъл — той бездруго сам щеше да стигне до същия извод.
— Правя ли впечатление на човек, който се страхува?
— Просто приличате на човек, който не се чувства много добре. Би могло да се дължи и на страх. Или пък на боязливост. Или дори на…
— Или дори на простия факт, че стоя тук при вас насила.
— От мен няма защо да се страхувате. След като не се плашите от Бойла, от мен пък съвсем няма защо да се плашите.
Тя се разсмя при последните му думи, а той си помисли, че никога през живота си не е чувал нещо по-мелодично.
— Нашата крава се казва Берта, а не Бойла.
Смехът, това толкова обикновено и простичко нещо, преобрази лицето й по възхитителен начин. За него тя още от самото начало бе много хубава, в този миг обаче се превърна в ослепителна красавица. От цялата й същност сякаш струеше светлина. Внезапно изпита пареща завист към нейното семейство, към приятелите й и изобщо към всички, които я бяха виждали такава — открита, без задръжки, непосредствена.
— Хубава сте, когато се смеете.
Изражението й стана сериозно.
— Не го казах, за да престанете да се смеете.
— А на мен не ми е ясно защо изобщо трябваше да го казвате.
— А защо не? Не сте ли свикнали мъжете да ви правят комплименти?
— Въобще не обичам да общувам с мъже… с изключение, разбира се, на баща ми и братята ми.
— Боже всемогъщи! Нима имате и братя?
Тя вдигна поглед и видя на лицето му изражението на добре изигран ужас — нещо, което я подканяше играта да продължи.
— Да, и то няколко — продължи тя. — Опасни до един. По-зли и от осите. Жилави като телешка кожа.
Той се разсмя гръмогласно.
— Да не говорим, че са поне половин дузина на брой, нали?
— О, не, само наполовина.
— Допускам, че са по-големи от вас… и, разбира се, по-едри.
— Доста по-големи и много по-едри.
— Какви са на ръст, така да се каже?
— О, истински великани — отвърна тя и разтвори широко ръце, за да онагледи размерите им.
— Божке, умирам от страх.
Тя се разсмя.
— Всичко е много просто. Уплашихте се и бързо-бързо се предадохте.
По лицето му се разля широка усмивка.
— Виждате ли? Вече изобщо не съм опасен. Следователно няма защо да се страхувате от мен. Тя хвърли по него бучка пръст.
— По-добре изпробвайте очарованието си другаде… например върху някое мило, невинно момиченце. Ласкателствата не ми действат.
Той отново се усмихна широко и се огледа на всички страни.
— Обичате тези овощни дръвчета, нали? Мисля си, че това е любимото ви място.
Звученето на гласа му я стресна и тя го стрелна с поглед.
— Като дете неведнъж сте идвали тук, напи? Сигурно много от вашите ранни спомени са свързани с тази градина. — Той се облегна на стената на навеса. — Като момче и аз си имах едно такова местенце. И до ден-днешен е пред очите ми — горичката, ромонът на потока, който се спуска по скалата, виковете на братята ми, докато се гонеха. — Отвори широко очи и я погледна. — И на вас ви минават подобни мисли през главата, когато дойдете тук, нали?
Тя кимна с глава, придърпа крака към себе си, обви коленете с ръце и подпря главата си на тях. Той бе прав. Спомняше си много добре детството си. Идваше често тук и наблюдаваше как баща й засажда овошките. Тя подскачаше по разораната земя и ловеше червеи. Виждаше пред себе си клоните на по-старите дървета, огъващи се под тежестта на плодовете, замириса й на обърната земя и окосена трева, спомни си мързеливото жужене на пчелите, собственият пронизителен смях, примесен с възгласите на Майри и тримата й братя Бара, Кейлъм и Роби.
Тогава всичко наоколо бе тъй зелено.
Сега възприемаше изтънелите сиво-кафяви клони като нещо враждебно, точно както и полегналите пожълтели треви. Нямаше ги и клоните, отрупани с плод, детският смях бе останал някъде назад. Единственото, което съществуваше тук в момента бяха някакви остатъци от предното лято и объркващото присъствие на този мъж.
Усетил, че вълшебството на мига е отлетяло, той рече:
— Разкажете ми нещо за себе си.
Тя вдигна рамене.
— Няма нищо особено за разказване.
— За начало можете да ми кажете името си например. — Повече ми се иска обаче да разбера защо носиш това тъмно и печално облекло, защо се криеш, защо хубава жена като теб няма мъж и куп дечица или поне един сериозен приятел.
— Вие също не сте ми казали досега името си.
— Наистина сте много бърза — подметна той.
— Та и вие самият сте такъв.
— Не, миличка, тук грешиш.
— Последният път ви казах как се казвам.
— Наистина ли? Не си спомням.
— Хайде де! Сигурен съм, че съм ви направил трайно впечатление. Или се лъжа?
Ник погледна надолу към нея. Беше свалил шапката си и златистокафявата му коса бе разрошена. Не даваше вид на човек, смутен от факта, че са забравили името му.
— Никълъс Макинън.
За момент тя загуби нишката на мисълта си, тъй като бе насочила цялото си внимание към ръцете му. Гъвкави и същевременно силни ръце, които в момента притискаха и търкаха някакво място на бедрото, сякаш искаха да притъпят появила се болка. Сепна се и осъзна, че той я гледа и сигурно е забелязал как го наблюдава. Затова побърза да каже нещо.
— Винаги ли се обръщат към вас така официално?
— Досега съм имал цял куп прякори, вярвайте ми. — При тези думи тя не успя да скрие усмивката си. Това малко го разочарова, тъй като се надяваше още веднъж да чуе смеха й. — Приятелите ми обикновено ме наричат Ник. Как ми викат братята ми, няма да ви кажа. Сестра ми ми казваше Ники, а майка ми — Коул.
— Значи така са ви наричали. Да разбирам ли, че като дете са се обръщали към вас с Ники, а сега не, понеже вече сте твърде възрастен и зрял?
За миг по лицето му премина сянка, но такива неща не убягваха никога на Тиби.
— Не. Исках само да кажа, че някога ме наричаха така, но сега вече не… защото и двете са мъртви.
— Страшно съжалявам. Извинете! Съвсем не исках да събуждам болезнени спомени.
— Няма нищо. Толкова много време мина оттогава. Бях едва четиринадесетгодишен.
— Двете по едно и също време ли починаха?
— Почти. Сигурен съм, че сте чували за нападението на команчите над форт Паркър…
— Всеки е чувал историята на Синтия Ен Паркър. Била е пленена от команчите заедно с още няколко души.
— За да бъдем съвсем точни, били са пет. Една от тях бе шестгодишната ми сестра Марджъри.
— Не успяхте ли да я откриете?
— Не. Баща ми, четирима от моите братя и аз самият се отправихме веднага да я търсим. У дома останаха майка ми и нашият най-голям брат Ендрю. Когато се завърнахме, без да сме открили и следа от Марджъри, намерихме една опожарена ферма и два пресни гроба — на мама и на Ендрю. Баща ми така и не успя да се оправи от този удар. Постоянно повтаряше, че без Маргарет този живот не си струва да се живее.
— Маргарет майка ви ли е?
— Да. След нейната смърт баща ми бе обсебен от идеята да открие Марджъри на всяка цена и ни остави у дома да изградим всичко отначало, доколкото е възможно. Около година, след убийството на мама и брат ми получихме вест, че Джон Макинън е бил скалпиран и убит от команчите.
Думите му придобиха за нея ново, по-дълбоко значение. Той сякаш искаше да й каже, че навсякъде по света цари болка и страдание и че има по света и други хора, които са страдали, но са успели, укрепнали и силни, да преодолеят мъката. Изведнъж видя този човек в нова светлина. Имаше в него нещо, което не бе забелязала досега. Точната дума бе може би „човечност“. До този миг тя не го разглеждаше като човешко същество, което си има майка, баща или семейство, което обича други хора или държи на тях, и знае що е смях и що е плач, човек, който се чувства направо велик, когато нещата му вървят или пък успява да намери сили да се пребори с трудностите, когато сякаш всичко е против него.
Той хвърли камък по едно мишле, настанило се върху буца пръст. Животинчето изцърка и изчезна. За момент на Тиби й се прииска той и по нея да хвърли камъче, за да му отвърне със същото. Но очевидно не му идваше нищо друго наум, освен да я засипва с въпроси. Явно се готвеше за следващия си въпрос.
— Е, аз ви разказах за себе си — каза той с невероятна нежност в гласа си, — а аз, че дори не знам името ви.
Благият му глас и меланхоличната атмосфера на мига излъчваха нещо, което внезапно я привлече към него. За момент тя отърси белезите на минали рани от себе си, а той бе само един самотник, който предлагаше приятелството си.
— Казвам се Тиби… Тиби Бъкенън.