Кристина Дод
Правилата на капитулацията (8)

8

Шарлът успя да стигне до стълбата, там спря и се опря тежко на парапета. Как щеше да обясни тази сцена на Хана и Памела? Заради някакъв си мъж и предизвикателствата му беше загубила търпението си, здравия си човешки разум, прочутото умение да сдържа емоциите си.

Проклетото му очарование беше виновно за всичко. То я бе подвело.

Но какво значение имаше това сега? И други я бяха провокирали, но тя никога не беше предизвиквала такъв скандал. И всичко това пред децата! Щом самата мис Прайс се държеше така войнствено, никой не можеше да им се сърди, че и те се държат по същия начин.

Но тъкмо това не биваше да се случва. Откакто беше тук, Шарлът всяка нощ лежеше будна и размишляваше как по-успешно да интегрира децата в английското общество. А сега какво? Тя щеше да си отиде и нямаше да остане с тях, за да ги направлява. На всичкото отгоре им бе дала лош пример. Злоупотреби с доверието, с което децата я удостояваха.

И това не беше краят. Как можа да се забрави дотам, че отхвърли мястото, от което спешно се нуждаеше? Разруши славата си на най-добрата гувернантка в Англия. Излъга Адорна, като й гарантира успех. Изгуби сто фунта посредническа такса и застраши начинанието на приятелките си.

Шарлът се вкопчи с такава сила в парапета, че ръбовете се впиха в плътта й. С другата ръка извади от ръкава си кърпичка и изтри мокрите си очи. Мразеше да се държи като глупачка, все едно по каква причина. И то заради някакъв си мъж! Това беше най-голямото унижение.

Вратата към терасата се затръшна с такава сила, че прозорците издрънчаха. Шарлът бързо натъпка кърпичката обратно в ръкава. По дървения под затропаха бързи крачета. Лейла. Или Роби. Мисълта, че едно от децата може да я види в това състояние, я накара да тръгне нагоре по стълбата — с гордо изправен гръб, както се надяваше. Не искаше никой да я види, че плаче.

— Лейди мис Шарлът! — извика подире й Лейла. — Елате веднага. Трябва да дойдете и да видите нещо.

Шарлът не се обърна, само каза през рамо:

— Не мога, Лейла. Трябва да си събера багажа.

Лейла изобщо не мислеше за правилата на доброто държание, камо ли пък в такъв момент. Хукна нагоре по стълбата и посегна към ръката на гувернантката си.

— Трябва да дойдете! Веднага!

Шарлът погледна детето, което се бе вкопчило в нея. На тясното личице светеха надежда и страх и нещо я прониза в гърдите. Тя не искаше да напусне Лейла. Момиченцето беше като млад розов храст, който имаше нужда от подрязване и опора. Само с много грижи един ден щеше да се превърне в център на градината. Шарлът беше твърдо убедена, че никоя друга гувернантка не е в състояние да отговори така пълно на потребностите на момиченцето както тя. Направи няколко крачки надолу.

— Елате, моля ви! — За толкова малко дете Лейла беше забележително упорита. Шарлът й позволи да я поведе към вратата на терасата. През цялото време се бореше със себе си. Не искаше да си замине, но как да застане отново пред Уинтър? Той щеше да я види под слънчевата светлина и да разбере, че я е накарал да плаче.

Вратата към терасата се приближаваше заплашително. Слънчевата веранда се очертаваше зад цветните прозорци и Лейла очевидно усети силното колебание на гувернантката си, защото извика възбудено:

— Погледнете де!

Е, добре. Шарлот погледна. После упорито вирна глава.

Той седеше на масата със салфетка на скута, с вирната брадичка и скръстени ръце, и се взираше право пред себе си. Високомерно, все още убеден във вината й, попита:

— Е, мис Далръмпл? Ще избягате ли или ще останете тук да ни обучавате?

Гневът й избухна с нова сила. Вече бе готова да му отговори, както заслужаваше, като осъзна какво бе казал.

Да ни обучавате. Нас! С една дума й бе дал да разбере, че е съгласен с нея. Няма да й пречи да възпитава децата, ще изпълнява указанията й. В такъв случай какво я интересуваше, че приписва вината на грозната сцена единствено на нея? Готовността му да й се подчини беше чудесна компенсация за всички досегашни и бъдещи обиди.

Освен това щеше да си запази мястото, да задоволи Адорна, да спаси училището за гувернантки и да помогне на децата. Само тези неща бяха важни.

— Лейди мис Шарлът? — помоли полугласно Лейла.

Сериозният Роби й помогна да седне. Тя помилва бузката на Лейла и се настани на стола си с усмивка.

— Благодаря ти, Роби.

Слугите, които се бяха изпокрили, се появиха отново и събраха чиниите от супата. После донесоха плато със студен ростбиф, нарязан на тънки парчета и гарниран със задушени гъби, кошница с топли, ухаещи на мая хлебчета и купа с овесен пудинг. Те сервираха с безизразни лица, само движенията им бяха малко по-бързи от обикновено — всеки гледаше да се отдалечи, преди господарят да се разгневи отново.

А Уинтър наистина изглеждаше гневен. Очевидно беше неин ред да се държи като възрастна. Но това не би трябвало да я изненадва.

Наложи на лицето си учтива маска и заговори:

— Милорд, тъй като не знаехме, че ще вечеряте с нас, поръчах само най-прости ястия, като се съобразих с храносмилането на децата и неумението им да си служат с приборите.

— Аз харесвам прости ястия — отговори надменно Уинтър.

— О, татко, още ли си гневен? — изплака Лейла.

Мъжът погледна дъщеря си и като видя, че очите й са пълни със сълзи, веднага се постара да се поправи.

— Не, разбира се, че не! Само обясних на лейди мис Шарлът, че съм обикновен човек, който е усещал болезнено липсата на обикновените английски ястия.

Шарлът му се усмихна, по-точно разтегна устни.

— Естествено, милорд, това ми беше ясно.

Той й се усмихна, по-точно разтегна устни.

— Бихте ли ми подали чинията с ростбиф, мис Шарлът?

Всеки напълни чинията си и започнаха да ядат в мълчание. Децата се стараеха да използват вилицата и ножа, без да тракат по порцелановите чинии. Беше нормално да проявяват несръчност, след като толкова години бяха яли само с пръсти. Но вече си служеха с приборите много по-сръчно, отколкото преди две седмици, а и за първи път се стараеха истински — защото баща им се придържаше към правилата. Неговата подкрепа беше всичко, от което тя се нуждаеше, за да ги възпита като истински малки англичани.

Шарлът реши тази вечер да отведе децата — и Уинтър — малко по-нататък по пътеката на етикета.

— Докато се храним, имаме възможност да говорим за лични неща, да разказваме за себе си, да изслушваме сътрапезниците си. — Тя се огледа и помоли непринудено: — Започни ти, Лейла.

Малката смръщи чело. Ала след секунди лицето й се разведри и тя заговори с най-изискания тон на баба си Адорна:

— Бавачката каза, че дупето ме сърби толкова силно, защото съм седяла дълго в копривата.

Шарлът не бе в състояние да отговори. Трябваше да се пребори със спонтанната, абсолютно неподходяща за момента потребност да избухне в смях.

Роби, който не откри нищо осъдително в забележката на Лейла, а може би и тласкан от любопитство, пое нишката на разговора:

— Наистина ли от копривата сърби толкова силно, колкото от пясъка?

— О, да, даже много повече. — Лейла извъртя очи и затърка споменатата част от тялото си. — Пясъкът може да се измие.

Шарлът не се засмя. Не биваше да се смее. Но за момент погледът й срещна очите на Уинтър в безмълвно съгласие. Уинтър счете за нужно да се намеси в разговора.

— Това е много интересно, Лейла. Спомням си, че като дете и аз седях в копривата. Знаете ли, лейди мис Шарлът, в Ел Бахр не расте коприва. Почвата е твърде суха за подобни растения.

Шарлът му отговори с леко треперещ глас:

— Това е възхитително, лорд Ръскин. Вероятно по време на пътуванията си сте видели най-различни климатични зони и разнообразна вегетация.

— Наистина. Деца, разказахте ли вече на лейди мис Шарлът за пътуването ни в Средиземноморието?

Сияещите деца продължиха разговора без чужда помощ. Между хапките те разказаха на гувернантката си какво са видели на път към Англия, какво им харесва в английската природа, как се е променил животът им през последните месеци.

След малко Роби се обърна към Шарлът и попита със съзнанието на зряло десетгодишно момче:

— Мисля, че не бива да говорим само за себе си. Разкажете ни нещо за вашия живот, лейди мис Шарлът. Защо не сте се омъжили?

Заблудена от учтивия разговор и кротостта на Уинтър, Шарлът се обърна отново към него с очакване да срещне развеселения му поглед. Вместо това той очакваше отговора й с необичайна концентрация и внимание. Очевидно и той беше учуден, че е останала стара мома, и доброто й настроение моментално отлетя.

— Ако се бях омъжила, сега нямаше да съм тук с вас и да ви обучавам. Би било много жалко, ако не бях имала случай да се запозная с вас. Но мисля, че вече е време за десерта.

Тя даде знак на слугите да изнесат празните чинии и да сервират тортата, украсена с кайсии, малини и портокали.

Лейла въздъхна с очакване и размести салфетката на скута си.

— Може ли малините да са за мен?

— Не — отговори остро Роби. — Аз искам малините.

— Тъй като баща ви е наш гост, учтивостта изисква да попитаме първо него кое парче от тортата желае — обясни търпеливо Шарлът.

Децата погледнаха баща си с надежда и ужас, а Шарлът вдигна ножа като Дамоклев меч над тортата, очаквайки соломоновата присъда на Уинтър.

— Според мен всеки трябва да получи по малко от всичко — заяви той.

Шарлът започна да изпълнява трудната задача на справедливото разделяне. Първа беше частта с малини. В този миг Лейла каза:

— Може би лейди мис Шарлът няма роднини, които да изтъргуват добра партия за нея.

Ръката на младата жена потрепери и отчупи парче захарна глазура.

— Както беше с мама, нали? — Роби се почеса по носа. Като видя укорния поглед на гувернантката си, бързо отпусна ръка и започна да обяснява многословно: — Когато бащата на моята майка починал, тя си нямала никого, който да я омъжи. Ако татко не се бил оженил за нея, двете с майка й щели да умрат от глад.

— Звучи доста мелодраматично, Роби. — Шарлът подаде парче торта на Уинтър.

— Може би, но това е истината! Жената без мъж не струва нищо — отговори самоуверено Роби.

Шарлът му хвърли поглед, усъвършенстван през дългите години на общуване с безсрамни млади мъже, и Роби моментално осъзна грешката си.

— Не исках да кажа, че вие не струвате нищо, лейди мис Шарлът. Само че в другите страни… в Ел Бахр жената не може… не прави… — Той се обърна умолително към баща си и Уинтър го съжали.

— В Ел Бахр в съвета участват само мъже и жената няма право да говори. Ако е неомъжена и няма баща, брат или друг роднина от мъжки пол, няма как да уреди брака си и да се сдобие с мъж и с финансова сигурност.

Шарлът неволно сравни казаното от него със собственото си положение. В Англия се отнасяха зле към нея, но това…

— Това е жестоко! Наистина ли ги оставят да умрат от глад?

— Не, разбира се. Почти винаги се намира някой, който да се смили над тях и да ги вземе у дома си.

Както бе постъпил той. Шарлът го погледна с новопробудило се одобрение. Досега не го беше преживявала като човек с добро сърце, но фактът, че се бе оженил за майката на Лейла и Роби, за да я спаси от гладна смърт, го правеше достоен за възхищение.

— Дара имаше нужда от мъж. — Уинтър се зае с тортата. — А пък аз имах нужда от жена да ми готви. Сделката беше почтена.

Възхищението изчезна така внезапно, както се бе появило. Лейла скочи и се наведе през масата.

— Имам идея! — извика въодушевено тя.

— Една лейди винаги говори тихо, меко и културно — укори я внимателно Шарлът.

Лейла изобщо не обърна внимание на думите й. Дори повиши гласа си с още една октава.

— Можем да си имаме нова майка. Предлагам татко да се ожени за лейди мис Шарлът!