Кристина Дод
Правилата на капитулацията (29)

29

Шарлът беше водила битка с Уинтър като древна жена — воин.

И наистина се смяташе за такава. Незнайно по каква причина той я бе оставил да вярва, че има някакъв шанс срещу него. И тя се бе отбранявала, докато удоволствието прогони всяка разумна мисъл и остана само нагонът. Нагон, който накрая я принуди да извърши любовния акт.

Велики боже, тя дори изкрещя! Два пъти.

Уинтър изръмжа до ухото й:

— Надявах се, че ще заспиш и няма да се отдаваш на някакви мъчителни грижи, моя сладка роза с пламтящи цветове.

Още не се беше помръднал. Лежеше върху нея, заровил глава във възглавницата до нейната. Откъде знаеше какво става с нея?

— Ти…

— Какво?

Шарлът не знаеше какво да каже. Какво се казваше на мъж, в чиито обятия си преживяла най-вълнуващото нещо в живота си?

— Сигурно ме смяташ за жена, лишена от добродетел.

— Каква добродетел? — Уинтър вдигна глава и я погледна с искрено възмущение. — Аз съм твой съпруг, а трябваше да отворя вратата на спалнята ти с пистолет!

Тя искаше да го погледне в очите, но изведнъж се разплака.

— Ах, Шарлът. — Уинтър се претърколи настрана и проклетото й тяло се възпротиви на мисълта да го загуби. Това беше крайно унизително.

— Кълна се в името на бога — изрече той дрезгаво и изтощено, — ти си просто… прекрасна.

Наистина ли искаше да каже „прекрасна“? Не беше ли по-скоро… сладострастна?

Тя усети внезапната хладина по кожата си, доскоро стопляна от горещото му тяло, и свежият полъх проясни мислите й. Защо беше толкова наивна да повярва, че има шанс срещу такъв мъж?

Уинтър се протегна бавно, сякаш още не беше възвърнал силите си, и легна до нея. Прегърна я внимателно и я привлече към себе си.

Шарлът не беше свикнала с голотата, нито своята, нито неговата. Сега, когато гневът и удоволствието вече не я държаха в ноктите си, осъзна болезнено, че и двамата са без дрехи. Главата й лежеше на рамото му. Ръцете й… къде да сложи ръцете си? Едната под гърба му, а другата? Опипа несигурно около себе си, докато той улови пръстите й и ги притисна върху гърдите си. Тя лежеше обърната към него и не смееше да се помръдне, за да не събуди вниманието му… и тогава какво? Нямаше представа какво ще правят по-нататък. Знаеше само, че когато той е до нея, студът изчезва.

Уинтър зави двамата с копринената завивка. Повдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Ти смяташ, че те правя на глупачка. Че съм се борил с теб само за забавление. Искам да разбереш едно, Шарлът: аз те поисках в мига, когато те видях с онази смешна пътна чанта на стълбището пред къщата. Бях решен да издържа и да не докосвам гувернантката на децата си, но ти ме изкушаваше неустоимо.

Шокът беше толкова силен, че тя престана да плаче.

— Никога не съм те изкушавала!

— Разбира се, че си. Стигаше само да те гледам как стъпваш, как се усмихваш, как дишаш. — Пръстът му очерта контурите на бузите й, на брадичката и устните и в този жест имаше толкова искрена привързаност, че Шарлът спря да диша. — Твърде рядко те виждах да се усмихваш, лейди мис Шарлът. Когато мама реши да ми преподаваш, взех решение да се поддам на изкушението.

— Но в мен няма нищо изкусително!

Уинтър се усмихна.

— Ти си несъзнателно изкусителна. Не исках да се проявя като негодник, затова реших да се оженя за теб.

— Можеше да ме предупредиш — пошепна тя.

— Защо? За да се отбраняваш още по-ожесточено, нали? Не, скъпа. Самоувереността ми и без това е сериозно подкопана.

Шарлът се засмя. Съвсем кратък смях, но освобождаващ.

— После те убедих да се омъжиш за мен…

— Принуди ме!

— И ти ме предизвика. Мен! Приех предизвикателството и те научих да приемаш ласките ми и да им се наслаждаваш.

Шарлът беше готова да скрие лице под мишницата му, но Уинтър продължаваше да държи брадичката й.

— Не, не обръщай лице. Наистина е прекрасно, че разумна жена като теб намира удоволствие в ласките на своя мъж. — Той въздъхна тежко. — Само че за мъжа не е много лесно.

— Наистина ли? — Досега не се беше замисляла за това. — Много ли ти беше трудно?

— Да.

Това й хареса. Много, много й хареса.

— Прекрасно.

Сега Уинтър избухна в смях, макар и малко изкуствен.

— Ако бях успял да се покатеря в спалнята ти, сигурно нямаше да сдържа обещанието си да консумирам брака ни едва през първата брачна нощ. Ти ме доведе до границата на самообладанието. Онази нощ бях готов да те взема насила.

Шарлът плъзна пръсти по гърдите му и едва запази контрол над краката си. Също както бе станала жертва на прелъстителското му изкуство, така сега се възбуждаше от мисълта, че той иска да доминира над нея. Какво примитивно същество живееше в сърцето и?

— Обаче парапетът на балкона се счупи. Което доказва, че добрият бог ни е държал под око. — Уинтър я обърна по гръб, опря се на лакът и се наведе към нея. — Днес не просто те любих за първи път, лейди мис Шарлът. Ние с теб водихме битка, водихме ожесточен спор. Затова смятам, че се взехме взаимно. Ти мен и аз теб. Моля те никога да не го забравяш. — Той я раздруса леко. — Обещай ми!

Ето какво било! Пак я бе измамил. Знаел е, че ще я има. Честно казано, тя също го знаеше. Но той не искаше да й остави отворена задна вратичка. Не искаше един ден тя да каже, че не го е желала. Тя се бе включила в играта и я играеше доброволно.

— Много добре ме познаваш — пошепна тя.

Той беше над нея — рязък, искрен, мъжествен и напълно убеден в своето превъзходство.

— Мъдрият ловец винаги се старае да опознае плячката.

Но и Шарлът го познаваше добре.

— Всичко мина така, както го беше замислил. — Макар да се бореше със сълзите си, тя реши да му признае цялата истина. — Сега съм твоя жена и ти ще се грижиш за мен. А аз ще обичам децата ти — и теб.

— Да. — Уинтър кимна сериозно. — Най-сетне призна, че моят пустинен баща и аз имаме право.

Най-после бе изрекла решаващите думи. Най-после му беше казала, че го обича. Призна го пред него и пред себе си. А той нямаше какво да й признае. Само се радваше, че е излязъл прав. Шарлът беше негово творение. Жена като всяка друга.

Вече не искаше да плаче. А и нямаше за какво. Сега беше осигурена жена. Само дето се беше отказала от принципа, оформил характера й. Беше се влюбила в мъж, който не я обичаше и за когото нямаше да стане център на вселената. За него тя беше само удобство, което правеше живота му по-приятен. Една малка планета в могъщата му слънчева система. А тя беше изгубила себе си.

По ирония на съдбата той бе дошъл от пустинята, за да я прати в душевна пустиня.

— Ти каза, че не си ме взел, а сме се взели взаимно — пошепна тя. — Но аз няма да си въобразявам нищо, обещавам ти.

Той я целуна по челото и я дари с най-прекрасната усмивка на света.

— Ти си всичко, което някога съм искал. Чувствителна, енергична… и прекрасна за гледане.

Тя се вгледа с болка в красивото му лице и се побоя от непоколебимата му самоувереност.

— Искаш да ми завъртиш главата, Уинтър.

Той се засмя самодоволно.

— Ти си светлината на очите ми, моята млада пролет…

— А ти си майстор на безсмислени ласкателства — прекъсна го тя. — „Чувствителна, енергична и прекрасна за гледане“ — това ми хареса повече.

— Не ти ли харесват комплиментите ми?

Шарлът не успя да скрие мъката си.

— Нали вече ме имаш. Не е нужно да си губиш времето с красиви думи.

— Но за мен ти наистина си младата пролет!

Абсурдно, но тези думи я накараха да го заобича още повече.

— Аз съм щастлив и ти си щастлива. Щом си почина… а това ще стане след около една година, ще те събудя, за да се насладим отново на телата си. Спи сега, Шарлът, съпруго моя.

Двамата се обърнаха един към друг и затвориха очи. Той вярваше, че е спечелил. Шарлът знаеше, че е така.