Кристина Дод
Правилата на капитулацията (16)

16

Когато в неделя сутринта Уинтър, децата и Шарлът влязоха в старата каменна черква, енориашите протегнаха шии и ги зяпнаха любопитно. Шарлът се чувстваше като овчица сред глутница вълци. Уинтър тайно потъркваше ръце. Днес щеше да узнае много важни неща за упорито мълчащата за миналото си лейди Шарлът Далръмпл и най-вече защо го бе излъгала за произхода си.

Не, всъщност не го беше излъгала, но и не му отговори със същото, когато той й разказа куп неща за себе си, за пътуванията си и младежкото си лекомислие.

И какво получи в замяна? Нищо. Младата дама продължи да мълчи и неволно го заблуди. Беше повярвал, че тя няма семейство, а се оказа, че роднините й живеят само на пет мили от Остинпарк Мейнър. В действителност норманската черква с четириъгълна кула се намираше в земите на граф Портърбридж — чичото на Шарлът.

Уинтър се усмихна на една беззъба стара дама, която го зяпаше заплашително. Чарът му изобщо не я впечатли. Продължи да го гледа унищожително, скръстила ръце в черни ръкавици в скута си, със строго опънато черно боне.

— Много е приятно тук — пошепна той в ухото на Шарлът.

Тя не му обърна внимание. Естествено. Никога не се бе държала така строго официално. Гърбът изправен като свещ, брадичката упорито вирната, с колосани поли под сивата вълнена рокля. Той нямаше представа каква сянка тегне над живота й — но всички в тази черква го знаеха.

На повечето пейки бяха поставени табелки със семейните имена. Посетителите изглеждаха, сякаш са се сраснали с местата си или пейките са били направени специално за тях.

Във въздуха тежеше неодобрение. Потискаща атмосфера. Даже светците по прозорците зяпаха Шарлът, която вървеше по средата на църковния кораб.

Децата му веднага го усетиха. Лейла пъхна ръчичката си в неговата. Роби се приближи до Шарлът и хвана ръката й, сякаш искаше да я защити. Момчето имаше добри инстинкти. Уинтър изпита гордост за сина си.

Ако не беше лейди Хауърд, Шарлът сигурно щеше да продължи да го лъже. Докога ли? Сигурно завинаги, с тази нейна непоколебима дискретност. Вероятно щеше да го води за носа до края на дните му.

Не, че беше толкова глупав да вярва във всяка дума на злобната лейди Хауърд. Затова при първия удобен случай притисна Адорна до стената и я разпита подробно. Това се оказа грешка. Направо полудя, когато Адорна започна да усуква. Сега се питаше какво ли е пропуснала да му каже скъпата му майчица. Толкова беше зает да крие намеренията си от нея, та изобщо не си помисли, че тя също може да крие нещо от него. Но сега беше убеден, че майка му също има своя тайна. Уинтър поведе семейството си към първата редица. Доколкото си спомняше, виконт Ръскин и семейството му седяха отляво. Вдясно от столетия насам — поне от времето на Уилям Завоевателя — седеше граф Портърбридж.

Днес той седеше в края на пейката. Жена му и осем от четиринадесетте им деца се бяха наредили до него. Уинтър се вгледа за миг в профила му. Старият гледаше право напред неподвижен и мрачен. Все едно даваше знак на свещеника да започне проповедта. Излъчваше нетърпение, но и незначителност, богатство, но не и образование. Посивелите коси и вежди бяха пригладени с помада, яркочервена рязка от бръснача загрозяваше брадичката му. Жакетът беше от скъп лондонски шивач, но не правеше раменете му по-широки, както жилетката не беше в състояние да удържи корема му. Съвършено олицетворение на провинциален еснаф, каза си злобно Уинтър. Несигурен тиран, неспособен да носи с достойнство високото си обществено положение. Сигурно изобщо нямаше да забележи влизането им, ако в черквата не беше станало толкова тихо.

Всички чуха ужасения вик на лейди Портърбридж:

— О, божичко!

Уинтър веднага прецени характера на дамата: всяко отклонение се възприемаше като добре дошло разнообразие и почивка от пустото всекидневие. Жалко същество.

Лорд Портърбридж бавно обърна глава. При това внимаваше да не пречупи високата колосана яка и да не развали възела на черната сатенена вратовръзка. Погледна втренчено Уинтър, но не го позна. Погледът му се премести към Шарлът и белезникавата му кожа моментално се оцвети в тъмночервено. Неволно тропна с тока на ботуша си по плочите.

Уинтър хвърли бърз поглед към неподвижното, бледо лице на Шарлът и осъзна, че е направил грешка. Нямаше причини да хвърли тази жена на вълците. Достатъчно рани бе понесла. И точно от този мъж, който сега я посочи с пръст и излая разярено:

— Ти?

Във връзката между Шарлът и чичо й нямаше нищо цивилизовано — както и в неговите чувства към гувернантката на децата му. Но сега беше длъжен да я защити.

Ала тя не направи нито крачка назад. Дори не посегна към ръката му, както би постъпила всяка друга жена, търсеща закрила.

Невероятна жена.

Трепереща, но спокойна, тя остана гордо изправена и проследи с поглед чичо си, който се изправи и се запъти насреща й като войнствено търкаляща се бъчва.

Уинтър бързо застана между двамата и отговори на заплашителното „Ти!“ с добре изиграна веселост:

— О, да, милорд, аз съм. Много се радвам да ви видя. Каква изненада, че ме познахте след толкова години.

Портърбридж спря, но Уинтър беше сигурен, че ако бе продължил, щеше да се опита да го изблъска от пътя си. Добре, че беше цяла глава по-висок от него.

Въпреки разликата в ръста възрастният мъж не сметна за нужно да прояви дори елементарна учтивост към нахалника, осмелил се да застане на пътя му.

— Кой, по дяволите…

— Аз съм Ръскин, милорд. — Уинтър взе ръката му и я раздруса. — Вашият съсед от Остинпарк Мейнър. Доскоро живях в Ел Бахр. Да знаете колко много имам да ви разказвам. Но ще се наложи да го оставим за по-късно. Вижте, свещеникът влиза. — Викарият, който не искаше сцена в църквата си, бързаше да се качи на амвона. — Хайде да седнем и да дадем добър пример на хората.

През това време присъстващите жени и мъже ги зяпаха безсрамно. Не всеки ден се случваше да преживеят такъв спектакъл.

Лицето на Портърбридж се зачерви още повече, гласът му изгърмя:

— Сър, в черквата присъства само едно лице, което има нужда от добър урок.

Уинтър отговори с подчертан чуждоземен акцент:

— Да, милорд, познавам слабостите си, но все пак си останах англичанин и съм готов да извикам на дуел всеки, който твърди, че не съм! — Усмихна се и добави невинно: — Естествено, вие имате право да изберете оръжията.

Най-после Портърбридж разбра кой стои пред него, а след бърз оглед установи, че Уинтър е не само обиден, но и опасен.

— Нямах предвид вас, сър!

— Не се чувствам засегнат. — Уинтър го изгледа отвисоко. — Същото важи и за децата ми, и за гувернантката им. Познавам славата ви, милорд, и вярвам, че няма да проявите такава бездънна глупост… това ли беше коректният израз, мис Далръмпл?

— Съвсем правилен, милорд, макар и неучтив — потвърди със спокоен глас Шарлът.

— Благодаря ви. Нека си довърша изречението: не вярвам, че ще проявите бездънната глупост да ме предизвикате.

Портърбридж местеше поглед от Уинтър към племенницата си и обратно и лицето му постоянно сменяше цвета си. Очевидно изпитваше силно желание да се разкрещи на Шарлът, но не смееше, защото се боеше, че този внезапно завърнал се от далечната чужбина съсед ще го смачка като скорпион под копитата на камила.

Кипящ от гняв, Портърбридж кимна на Уинтър и се запъти обратно към мястото си. Сега вече Шарлът не можа да се удържи и направи реверанс.

— Добро утро, чичо.

Лордът отново почервеня като рак и се обърна към нея, но Уинтър я хвана за лакътя и я натисна да седне на пейката. Без да се бави, викарият започна службата. А темата беше… завръщането на блудния син.

През целия си досегашен живот Лейла не се беше чувствала толкова зле. Мразеше проклетата Англия. Всичко в нея. Ужасната църква, пълна с хора, които я зяпаха и си шепнеха. Остинпарк Мейнър с тъпите му правила и слугите, които открито наричаха нея, баща й и брат й чужденци, сякаш те бяха глухи и не можеха да ги чуят. Целият зелен и вечно дъждовен Съри. Мразеше дебелото палто, кадифената рокля и ужасните фусти, в които мръзнеше. Много добре бе чула как една стара дама каза, че била грозно мършава.

Не харесваше дори баба си.

Момиченцето стоеше зад една колона и се взираше с гневен поглед в хората, които се разхождаха по църковния площад. Всички носеха шапки и дебели дрехи… и най-вече тъпите английски обувки, от които я боляха краката. Всички се усмихваха, сякаш се харесват, но тя чу как две жени си говореха и разбра, че те не харесват никого. Изричаха ужасни неща с мек, кротък глас, какъвто лейди мис Шарлът искаше да чува от нея, и това правеше приказките им още по-грозни.

Но най-лош от всички беше онзи дебел мъж. Той мразеше лейди мис Шарлът. Не стига, че беше грозен, ами имаше и огромен корем. Лейла очакваше, щом излязат от черквата, да се нахвърли върху лейди мис Шарлът и да я набие. Но той стоеше настрана и само я наблюдаваше гневно, защото го беше страх от татко й. Двете жени се забавляваха със страха му. Разправяха, че мъжът е подлец и че им доставя удоволствие да наблюдават как се опитва да избегне спор с баща им.

После обаче попитаха защо старите познати на лейди мис Шарлът разговарят с нея. Нима не знаят, че е лоша и заслужава да й се накарат здравата? И защо Шарлът се е закачила като репей за лорд Ръскин? (Лейла беше на мнение, че по-скоро баща й е залепнал за лейди мис Шарлът. Това не беше по-прилично, но грозните приказки на жените бяха още по-ужасни.) Дали Шарлът най-сетне се е вразумила и ще се омъжи за първия мъж, който я поиска? Само че зъбите й са твърде дълги — твърдяха жените (според Лейла лейди мис Шарлът имаше прекрасни зъби) — и ако си е въобразила, че може да улови лорд Ръскин на въдицата си, много се лъже. Той е добра партия и тя изобщо не го заслужава.

Лейла не разбра нищо от приказките им, освен че я правеха нещастна. Никой не се интересуваше от нея. Когато предложи татко й да се ожени за лейди мис Шарлът, тя си представяше, че двамата ще седят заедно, а тя ще седи в средата и те ще й четат, ще я прегръщат и целуват и всичко ще бъде наред.

Вместо това татко и лейди мис Шарлът имаха очи само един за друг! Той я следеше с поглед като кученце. Тя пък се правеше, че не го гледа. През цялото време всеки следеше какво прави другият. Това не беше правилно. Не си го представяше така.

Весели момчешки крясъци отклониха вниманието й. Устните й затрепериха, очите й се напълниха със сълзи.

Роби й беше брат, но изобщо не го беше грижа, че тя е нещастна. Разхождаше се подръка с Алфред, тъпия му нов приятел, който я наричаше глупаво момиченце и никога не й позволяваше да играе с тях.

Никой не я обичаше. Затова щеше да си отиде. Да се върне в Ел Бахр.

 

 

Мистър и мисис Бъртън, най-близките приятели на родителите й, вървяха срещу Шарлът през изсъхващите локви на църковния площад и тя се подготвяше за ужасна сцена.

Ала нищо подобно не се случи. Мисис Бъртън сърдечно й протегна ръце.

— Шарлът, мила, откога сте отново тук?

Едрата жена я заключи в обятията си и Шарлът отговори сърдечно на прегръдката.

— От няколко седмици, мисис Бъртън.

— Ще прегърнете ли и стария Бърт? — изръмжа с усмивка мъжът й.

— Естествено. — Припомни си как си беше представяла завръщането си в Съри и потрепери. Години наред беше страдала от кошмари. А сега мисис и мистър Бъртън я прегръщаха пред очите на цялата клюкарстваща община и не една, а цели две от старите й приятелки дойдоха да я поздравят.

— Ако ни бяхте писали, Шарлът… — Говорейки за миналото, мисис Бъртън смръщи чело. После оправи панделката на шапката й, сякаш беше още дете. — Трябваше да ни пишете.

Когато избяга, Бъртънови не й предложиха помощта си. Никой не пожела да й помогне. В младежкия си гняв и болка тя вярваше, че е изоставена от всички. Днес за първи път си помисли, че всичко се е разиграло твърде бързо и хората са се парализирали от изненада. Ако имаха малко време, сигурно нямаше да одобрят поведението й, но въпреки това щяха да й помогнат. Освен това… вероятно бяха очаквали тя да се допита до тях, да помоли за съвет.

Като видя тъжните лица на Бъртънови, й стана ясно, че се е заблуждавала, като е смятала, че няма кой да й помогне. Че трябва да разчита само на себе си.

— Много съжалявам, мисис Бъртън — промълви съкрушено тя. — Обещавам да се променя.

— След като ви видях отново, съм спокойна. Ще имаме време да си говорим надълго и нашироко. Значи сте гувернантка на децата на този красив млад мъж? — С обичайната си весела усмивка тя потупа Уинтър по бузата. — Обзалагам се, че не можете да си спомните за мен, млади Ръскин!

Уинтър взе ръката й и се поклони.

— Разбира се, че си спомням, мадам. Как бих могъл да забравя дамата, която сияе като златната светлина над дюните?

Мисис Бъртън избухна в смях и много хора прекъснаха разговорите си и се обърнаха да ги погледнат.

— Ах, млади Ръскин, колко сте променен. Някога бяхте мелодраматичен герой, замислен и мрачен.

Уинтър приглади косата си назад и обицата на ухото му блесна под слънчевата светлина. Шарлът забеляза как акцентът му стана по-ясен — и по-романтичен.

— Сега съм само… как се казваше… невъзможен.

— Велики боже! — Мършавият, старомодно облечен, изрядно чист мистър Бъртън се засмя дори по-силно от жена си. — С тази дълга коса и златния пръстен на ухото ми е трудно да различа дали сте момче или момиче.

— Трябва да ви кажа, че момичетата правят разлика. — Уинтър сърдечно протегна ръка на възрастния мъж.

Мистър Бъртън я разтърси и хвърли развеселен поглед към Шарлът.

— Веднага се вижда.

Шарлът беше готова да потъне в земята от срам.

— Но, сър, той нямаше предвид мен!

Бъртънови отново избухнаха в смях.

Уинтър сложи ръка на гърба й като горд собственик. Възмутена, тя отстъпи настрана, а той й се усмихна, сякаш беше завладяна плячка. Сякаш можеше да я вземе по всяко време!

Шарлът се улови, че си представя целувките му.

Дисциплина. Сега имаше нужда от дисциплина. От достойнство. И от самообладание.

Трябваше да престане да мисли за целувките им, но беше длъжна да му благодари, че я беше отървал от чичо й, лелите и братовчедите. Никой друг не би посмял — а и не би пожелал — да се противопостави на лорд Портърбридж. Чичо й беше безкрайно неприятна личност и никой не смееше да спори с него, камо ли да направи нещо по-сериозно.

Тя огледа скритом граф Портърбридж и групата важни личности, които го заобикаляха. Чичо й никога не забравяше обидите. Най-добре веднага да си изяснят отношенията.

Шарлът събра цялата си смелост, повдигна полите си и отиде при чичо си. Той й обърна гръб.

Когато жените и мъжете около Портърбридж си зашепнаха шокирано, смелостта я напусна и тя спря.

Уинтър промърмори някакво проклятие и направи крачка към лорда. Шарлът го хвана за ръкава и изрече високо:

— Не!

Той я погледна втренчено. Гневът правеше очите му златни.

— Не — повтори тя. — Само ще влошите нещата.

— Тя е права, млади човече — намеси се мистър Бъртън. — Старият граф става от ден на ден по-лош. Няма смисъл да го гневите още повече.

Уинтър погледна Шарлът и произнесе през зъби:

— Той ви причини болка.

— Не наистина. Случката беше неприятна, признавам, но нищо повече.

Шарлът се изненада много, когато осъзна, че това беше истината. Унижението беше болезнено, но не я доведе до срив.

— Бърти е прав. Злобният стар негодник ще бъде много доволен, ако се намесите и вие. — Мисис Бъртън го потупа по гърба и бързо смени темата. — Кои деца са под вашата опека, Шарлът?

— Това е едното. — Шарлът показа Роби, който безгрижно си играеше с Алфред и още няколко момчета. Ала не откри никъде Лейла и изпита внезапна тревога. Най-сетне я забеляза, облегната на една колона на църковния портал, и се успокои. — Лейла е ей там.

— Какви красиви деца! — извика въодушевено мисис Бъртън.

— Наистина. — Шарлът все още мислеше за Лейла и прие комплимента, сякаш ставаше въпрос за собствените й деца. Изобщо не забеляза как Уинтър и Бъртънови се усмихнаха многозначително.

Мисис Бъртън я помилва по бузата.

— Драмата вече завърши и хората започват да се разотиват. И ние трябва да си вървим. Готвачът ще побеснее, ако закъснеем за обяд. О, мила, прекрасно беше, че се срещнахме. Когато дойде свободният ви ден, заповядайте у нас.

Както винаги, мисис Бъртън се бе напарфюмирала твърде силно, а бледорозовата сатенена шапка беше просто ужасна. Тя предпочиташе ухание на рози, розови чантички и шапки и розови градини — все неща, които някога караха Шарлът да се смее. Сега копнежът стегна гърлото й и тя кимна, неспособна да отговори.

Когато мисис и мистър Бъртън се отдалечиха, Шарлът отново се огледа за Лейла и я вида сама зад колоната на църковния портал да наблюдава играта на брат си с момчетата.

— Моля да ме извините, милорд, отивам да взема Лейла.

Когато Шарлът се приближи, момиченцето изпъна крехкия си гръб и изпълненият с надежда поглед я улучи право в сърцето. Лейла се чувстваше изоставена и Шарлът я разбираше много добре. Спря пред нея, коленичи и я прегърна.

— Ще си идем ли скоро вкъщи? — попита шепнешком Лейла.

— Ей сега. А тази вечер ще прочетем още една история от „Хиляда и една нощ“.

Лейла се притисна още по-силно до нея.

— Да, моля ви, искам да чуя нещо от дома.

Велики боже!

— Домът ти не е там, миличка. Домът ти е тук.

— Не. — Лейла сложи главичка на рамото й и уморено затвори очи. — Моят дом е там, където има магия.

Дом. Магия.

Кога за последен път беше изпитала това чувство?

Но тя беше длъжна да се погрижи Лейла да се чувства добре. Целуна я по челото и си каза, че трябва да измисли нещо много специално, за да й покаже магията на Англия.

— Хайде да вървим. — Стана и улови ръчичката на Лейла. — Отиваме си.

Отново бе усетила магията на дома… и това я плашеше.