Кристина Дод
Правилата на капитулацията (15)

15

— Искам още веднъж да чуя защо е невъзможно да се омъжите за татко.

Като видя сериозното личице на Лейла, Шарлът с мъка потисна въздишката си. Пролетният дъжд валеше от сутринта и по прозорците на класната стая се стичаха мътни вадички. Учителката и учениците трябваше да се откажат от обичайната разходка и Роби и Лейла бяха като тигърчета в кафез.

— Аристократите не се женят за гувернантки — обясни търпеливо Шарлът.

— Но вие сте лейди мис Шарлът! Това значи, че сте аристократка.

— Да, но бедна. Богатите мъже не се женят за бедни жени.

— Не разбирам защо богатият мъж трябва да се ожени за богата жена — отбеляза дълбокомислено Роби. — Щом е богат, значи не му трябват повече пари.

Децата не бяха в състояние да проумеят несправедливостта на пазара за женитби, но Шарлът с ужас установи, че колкото повече обясняваше, толкова по-малко разбираше и самата тя.

— Мъжете си търсят жени, които им приличат. Точно като… птиците например. Птиците се женят за птици, конете — за коне.

— Обаче конете не се женят — възрази презрително Лейла. — Те се чифтосват. — Изглежда това я наведе на нова идея, защото изведнъж впери остър критичен поглед в лицето на гувернантката си.

О, не! Достатъчно лошо беше, че детето знаеше какво значи чифтосване. Но каквото и да ставаше в момента в умната главица на Лейла, Шарлът не бе в настроение да се занимава с него. Беше твърде заета да обмисля случилото се предишната вечер. Тя и Уинтър… сами в стаята… съвсем близо един до друг… страстни целувки.

Господи, какви целувки. Сладко безумие. Устни, които се докосват нежно, тела, вплетеш едно в друго…

Споменът би трябвало да е унизителен и да я смущава. Но не беше така. През нощта, сама в леглото си, не изпитваше смущение. Друго не й даваше да заспи. Странно теглене в долната част на корема, опити да докосва части от тялото си, които години наред беше пренебрегвала. А през деня? Би трябвало да се страхува от предстоящото уволнение. Вместо това се усмихваше без причини на себе си, даваше на децата необичайна свобода и носеше най-хубавите си обувки, защото другите бяха останали в старата детска стая. Мислеше за любов и женитба и за всичко онова, което лейди Шарлът Далръмпл нямаше право да притежава.

Дисциплина. Сега имаше нужда от дисциплина. Гувернантката нямаше право да се омъжи за работодателя си. Освен това лорд Ръскин беше богат и красив аристократ. Значи бракът беше двойно невъзможен.

Лейди Ръскин се опасяваше, че синът й ще направи грешка, която ще му попречи да заеме полагащото му се място в обществото. Затова я бе помолила да помогне. Шарлот правеше всичко необходимо, но междувременно й беше ясно, че екзотичните приключения допринасят съществено за неговата романтична, скандална аура. Това и начинът, по който я гледаше, стопляше тялото й и я караше да мечтае за нощи, изпълнени с нежни и страстни целувки.

— Лейди мис Шарлът, защо лицето ви е червено и на петна? — попита Роби.

Дисциплина. Сега имаше нужда от дисциплина — и от нещо, което да отклони вниманието на възпитаниците й от постоянно сменящия се цвят на лицето й.

— Бие двамата напредвате така бързо, че много ми се иска да го отпразнуваме. Може би с една история от „Хиляда и една нощ“. Би ли ви харесало?

Роби засия. Лейла се прозя.

— Ти не искаш ли да чуеш историята, Лейла? — попита учудено Шарлът.

— Напротив! — извика Лейла.

— Една дама винаги говори с умерен тон. — Шарлът беше казвала тези думи толкова пъти, че сега излязоха автоматично от устата й, докато оглеждаше изпитателно момиченцето. Бузките на Лейла бяха хлътнали, очичките й се затваряха. Шарлът сложи ръка на челото й.

— Лошо ли спа тази нощ?

— Да. Не. — Лейла неспокойно мърдаше на стола. — Не знам.

„Държи се странно, но няма температура“, помисли Шарлът.

— Да не би да те е страх от домашния призрак? — попита тя колкото можеше по-небрежно.

Момичето реагира по много необичаен начин. Уплашено, но и с някакво особено веселие.

— Наистина ли имаме домашен призрак? — попита Лейла. — Чух за това, но си помислих, че не е вярно.

— Страхотно! — намеси се въодушевено Роби. — А има ли верига, с която да дрънчи? Носи ли главата си подмишница? Охка ли? Или оставя кървава следа?

— Роби! — Шарлът беше възмутена. — Престани с тези ужасяващи приказки! Кой ги наговори всички тези глупости?

Ала ентусиазмът на Роби не можеше да бъде спрян.

— Всеки знае, че призраците правят така.

— Вероятно този „всеки“ е новият ти приятел от свещеническия дом? — попита подозрително Шарлът.

Преди една седмица Роби се запозна със сина на викария и оттогава двамата общуваха доста често. Алфред изглеждаше кротко и послушно момче. Баща му беше образец на почтеност и преданост, макар и не твърде учтив, но все пак божи слуга. Затова Шарлът не бе възразила срещу първия приятел на Роби в новата родина.

За Лейла обаче честите отсъствия на Роби бяха проблем. Освен това момчетата бяха обсъждали неща, за които не беше редно да се говори.

— Алфред каза, че на тавана се движат светлини. Ето така! — Роби плъзна показалец нагоре по гърба на Лейла. Момичето изпищя и посегна да го удари. Той, естествено, беше готов да отговори на удара, но Шарлът го хвана за яката.

— Проблемите не се решават със сила — рече укорно тя, обърната към Лейла.

— Той започна!

— Не съм!

— Ако знаете какъв късмет имате, че сте двама. — Шарлът се усмихваше на сгорещените, гневни детски лица и си спомняше колко силно беше желала братя и сестри и колко самота щеше да й бъде спестена, ако имаше поне брат като Лейла. — В Англия няма нито едно дете, което да е израсло като вас в Ел Бахр. Щом кажете на някого за това, ще се сблъскате не само с любопитство, но и с грубо недоверие. Но през целия си живот ще имате някого, който знае какво е да живееш в пустинята. Това ви свързва завинаги. Не бива да застрашавате тази връзка с глупави караници.

Децата я зяпаха смаяно и за момент Шарлът повярва, че наистина ги е убедила.

След това обаче Роби заби лакът в ребрата на сестра си.

— Алфред казва, че призраците много обичат да плашат мършави момичета.

Двамата не бяха разбрали нищо. Шарлът нямаше намерение да се откаже, но се налагаше да води борба на два фронта едновременно. В момента основната тема беше призракът.

— Някой тук има развинтена фантазия — отбеляза тя с надеждата да сложи край на слуховете. — Няма призраци, а дори и да имаше, не биха се осмелили да влязат в дома на баща ви.

— Особено когато тук е баба — заяви тържествено Лейла.

— Баба е в състояние да прогони всеки призрак.

Двамата се закискаха развеселено.

— Стига вече — каза спокойно Шарлът и кискането веднага престана. Засега не беше намерила начин да се справи с откритото неуважение на децата към Адорна. Работодателката й явно нямаше представа какво да прави с внезапно появилите се внуци, а и не се опитваше да измисли нещо. Отнасяше се към тях като към ориенталски рядкости и ги изучаваше с неприкрито любопитство. Лейди Ръскин сама трябваше да вземе решение да участва по-отблизо в живота на внуците си — в противен случай щеше да си остане прицел на подигравките им.

— Донеси свещите, Роби — нареди Шарлът.

Огънят в камината гонеше успешно студа в стаята. Шарлът поведе децата към дървената пейка, стоплена от пламъците. И тримата имаха нужда от почивка.

Между пейката и камината беше постлан тесен, дълъг килим. Дебел, с красиви шарки… истинско изкушение. Шарлът неволно си представи Уинтър, който всяка вечер се изтягаше на килима в старата детска стая. Нареждаше възглавниците, усмихваше се, говореше й. Безумно красив мъж… и без всякакво чувство за приличие. Понякога, когато беше отпуснат и доволен, й напомняше за собственото й детство, когато родителите й още бяха живи и тя приемаше предизвикателствата самоуверено и без колебание. Тогава правеше, каквото си иска, без да се бои от укори. Оттогава бяха минали много години, но все още не беше забравила.

— Лейди мис Шарлът, какво ви е? — попита Роби. Шарлът се събуди от мечтите си и видя, че двамата я зяпаха въпросително.

— Мисля, че днес ще четем лежешком — каза тя, учудена от смелостта си. Но като погледна Лейла, разбра, че имаше право да го стори. Детето изглеждаше толкова уморено, че сигурно щеше да заспи.

— Страхотно! — Роби моментално се просна на килима и протегна крака към огъня.

Лейла го последва и се притисна до него, но той я бутна настрана.

— Тук ще легне лейди мис Шарлът.

Лейла не отстъпи нито на сантиметър.

— Тогава ти й направи място.

— Деца! — Една-единствена дума, но Роби и Лейла я разбраха много добре. Моментално се разделиха и направиха достатъчно място на Шарлът. Тя се намести между тях, макар че съмненията й се засилваха. Гувернантките не си позволяваха подобни неща. Познаваше момичета, уволнени за много по-дребни простъпки. Но Адорна и Уинтър бяха останали през нощта в Лондон и не можеше да се очаква, че ще се върнат скоро при този дъжд. Спокойно, никой нямаше да я види в тази недостойна поза.

До края на деня сигурно нямаше да види Уинтър.

Шарлът въздъхна и се отпусна на килима. Усети дебелата вълнена материя под гърба си и си помисли, че би трябвало да се чувства глупаво. Но да легне доброволно съвсем не беше същото като да я съборят насила и да я укротят с целувки.

Не беше същото и не й изглеждаше глупаво. Подът й даваше опора, огънят топлеше краката й, а таванът със стари фрески беше радост за очите. На лицето й изгря усмивка.

Роби заби лакът в ребрата й.

— Лейди мис Шарлът, няма ли най-после да четете?

— Започвам. — Шарлът отвори книгата и намери мястото, където бяха спрели миналия път.

Роби вдигна коляно и сложи другия си крак върху него. Докато Шарлът четеше, стъпалото му се движеше в такт с думите. Лейла се сгуши в нея и опря буза на рамото й. А Шарлът забрави мрачния ден и се пренесе в една чужда страна, където тя беше босоног крадец, открил ракла със съкровища и освободил красива жена.

Когато свърши, в класната стая се възцари тишина. Тя погледна Роби и момчето й се ухили в отговор, сякаш се радваше на някаква детска пакост, която тя не разбираше. Лейла лежеше от другата й страна, щастливо заспала. Шарлът помилва нежно бузката й и приглади нападалите по челото къдрици. После леко се изтегли нагоре, взе една възглавница от пейката и я мушна зад гърба си. В този момент от другия край на класната стая се чуха ръкопляскания. И без да погледне, Шарлот знаеше кой може да реагира по такъв начин. Но нещо насочи погледа й натам, като привлечен с магнит.

Уинтър седеше на стол в сянката и изглеждаше доста заплашителен.

— Много забавно, мис Шарлът. Наслада за очите и ушите.

Необузданият любовник от старата детска стая беше изчезнал. Днес очите му бяха подути, в погледа светеше коварство. Той изръкопляска отново и Шарлът разбра, че не я хвалеше за четенето, а искаше да я сплаши.

Този човек я бе целувал. Сигурно му е било скучно и е решил да провери дали може да я прелъсти, за да се поразсее. Тя се бе оказала твърде слаба, затова сега той щеше да оценява работата й двойно по-строго.

Случаят му бе дошъл на помощ — връщайки се вкъщи, бе заварил прехвалената мис Прайс в недостойна поза. Само заради една незначителна целувка тя беше тръгнала по наклонената плоскост.

Сигурно ще я уволни. Но тя ще си отиде с достойнство, без да занемарява задълженията си.

— Моля, по-тихо, милорд. Ще събудите Лейла. — Задържа Роби, който се готвеше да изтича при баща си и обясни: — Остани спокоен, като истински джентълмен.

Роби седна и поздрави баща си отдалеч. Шарлът стана грациозно, макар че отдавна беше загубила навика си да седи на пода. Взе една възглавница от пейката, мушна я под главичката на Лейла и я покри с тънко одеяло. После попита с равнодушие, което никак не съответстваше на емоционалното й състояние:

— Не ви очаквахме, милорд. Как се прибрахте в тази буря?

Идиотски въпрос. Дрехите му изглеждаха съвсем сухи. Вероятно се бе преоблякъл, защото косите му бяха влажни, а стъпалата, както се очакваше, боси. Как иначе би могъл да се промъкне така безшумно?

— Трябваше да дойда — каза тихо той. — Горях от нетърпение да ви разкажа за триумфа си.

— Какъв триумф? — попита подозрително Шарлът.

— Снощи бях на соаре у лорд и лейди Хауърд и с помощта на добрите си маниери — и на чара си — спасих доброто си име.

— Превъзходно, милорд. — Шарлът скри овлажнелите си ръце в гънките на полата и не посмя да го погледне. — Знаех, че ще се справите.

— И всичко това благодарение на вас, лейди мис Шарлът. — Той прегърна Роби и продължи поучително: — Виждаш ли, Роби, ако слушаш гувернантката си, скоро ще станеш истински английски джентълмен. Трябва само да следваш няколко глупави правила. — Уинтър разроши косата на сина си и попита: — Как напредва той, лейди мис Шарлът?

— Много добре. — Шарлът нервно приглади полата си. — Децата ви са умни и жадни за знания. Лейла дори се съгласи да се научи да язди с дамско седло, при условие, че аз й преподавам.

Уинтър смръщи чело.

— Преди да ви позволя да учите дъщеря ми, Шарлът, трябва да видя как яздите самата вие.

Наистина ли искаше да я види как язди? Значи нямаше да я уволни? Може би изобщо не я презираше? Шарлът изпита огромно облекчено, но не го показа с нищо.

Ала следващите думи на Уинтър задушиха в зародиш плахата й благодарност:

— Щом децата се развиват добре, значи е време да ги покажем в обществото. Да, виждам, че сте ужасена, лейди мис Шарлът, но вярвам — не, знам, — че нашите съседи са много възмутени от отсъствието ни от неделната служба в Уестфорд Вилидж. — Уинтър я погледна с някаква странна настойчивост и заключи: — Утре е неделя. Според мен няма по-подходящо място да проверим уменията им от божия дом, където всички са в приповдигнато настроение.