Кристина Дод
Правилата на капитулацията (12)

12

За да освежи паметта си за тазвечерния урок, Шарлът отвори бележника, в който си беше записала основните правила за поведение на джентълмените.

— Ах, да. — Опита се да се разположи малко по-удобно на възглавниците пред огъня, без да нарушава правилата на приличието, докато Уинтър си лежеше преспокойно на килима. — Тази вечер ще говорим за поведението на джентълмените в града.

Уинтър изохка, натъпка една възглавница зад гърба си и закри лице с двете си ръце.

Шарлът заби пети в килима.

— Джентълменът върви винаги между дамата и уличното платно. По този начин я защитава с тялото си от препускащи коне.

— Ами ако дамата не ми е симпатична?

Шарлът се взря в бележника си и се престори, че не забелязва как босият му крак се приближава към стъпалото й, което се подаваше изпод полата. Дали все пак не беше решил да се възползва от усамотената си стая?

Беше изминала една седмица от началото на уроците. Той се държеше така, сякаш изобщо не слушаше лекциите й, но и не показваше, че я желае. Ядеше, отпускаше се, добавяше дърва в огъня, подрязваше фитилите на свещите. Въпреки това тя не намираше основания да го укорява — винаги когато го запитваше за задълженията на английския джентълмен, получаваше конкретни отговори. Подозрението, което бе събудил у нея в картинната галерия, се бе разсеяло. На негово място се появи чувство за… монотонност.

Днес обаче беше различно. Той я наблюдаваше незабележимо и под претекст, че го измъчва безпокойство, се приближаваше все повече. Изглеждаше войнствен.

— Не разбирам въпроса ви, милорд.

— Лейди мис Шарлът, вие ми казвате, че трябва да се хвърля между дамата и полуделия кон, но според мен подобно поведение е много опасно. Дамата би трябвало да означава много за мен, за да рискувам живота си за нея.

Шарлът не можеше да си обясни защо, но беше убедена, че с тези думи той сигнализира преди всичко интереса си към нея. Може би защото поведението му предизвикваше буря в душата й. Тази вечер, когато си позволи бегъл поглед към него, трепкащата светлина на свещите й показа заплашителна мъжка фигура. Направи й впечатление, че е захвърлил жилетката, както и обувките, чорапите, връзката, маншетите и яката. Не носеше нищо, освен панталон и бяла риза, доста смачкана и висяща извън панталона. О, разбира се, и бельо. Не беше възможно да е без бельо.

— Истинският джентълмен рискува живота си за всяка дама. — Тя вдигна глава — трябваше да го направи, иначе щеше да продължи да оглежда облеклото му. Би трябвало да погледне накриво този безсъвестен мъж, а не да мисли за бельото му — или за липсата на бельо. — Истинският джентълмен не мисли за собствената си безопасност, а показва смелост и безстрашие дори пред лицето на смъртта.

— Аз мисля преди всичко за себе си. — Уинтър потърка тила си и продължи: — Вероятно ще изблъскам дамата настрана, но в никакъв случай няма да се изпреча пред подивял кон.

Шарлът разбра, че той й се надсмива, и я прониза болка. Не ревеше като грубиян, а й показваше безсмислието на идеалния джентълмен. Много добре. Вероятно имаше право.

В Лондон със сигурност нямаше джентълмени, които биха изложили живота си на риск заради някакъв си рицарски идеал. Но не беше нужно да му го казва. Решена отново да вземе връх, тя запрелиства демонстративно бележника си.

— Няма нищо лошо, ако я изблъскате настрана. Бих казала, че това е приемливо поведение. Другата причина, поради която джентълменът винаги върви между дамата и уличното платно, е, че в близост до сградите вероятно е по-чисто.

— А, да. Лондонските слугини всеки ден изливат мръсната вода от горните прозорци. — Уинтър се излегна по гръб, взря се в тавана и скръсти ръце над корема си. — Джентълменът длъжен ли е да се хвърли между дамата и… такива неща?

Шарлът си пожела да вземе отнякъде кофа мръсна вода и да я излее върху главата му. Изпъна гръб и вдигна бележника към гърдите си.

— Имам впечатление, че днес е лоша вечер за уроци, милорд. Може би трябва да отложим за утре.

Той се претърколи настрана и удари с длан по килима.

— Не! Тази нощ!

Шарлът се разтрепери. Той лежеше пред нея на килима като ленив паша, но лицето му изразяваше дива решителност. В този момент приличаше повече на пустинния воин, какъвто рисуваше въображението й. Шарлът беше разбрала от лейди Ръскин, че положението в града не е розово, но не знаеше дали това е свързано с делата на компанията или с приема му в обществото. Ако причината беше финансова, тя не можеше да стори нищо. Но обществото… Стараейки се да прояви максимална тактичност, тя попита:

— Има ли проблем по отношение на етикета, при който бих могла да ви бъда полезна, милорд?

— Етикетът! В това проклето от бога общество никой не мисли за нищо друго! Дамите твърдят, че нямам маниери, аз обаче твърдя, че те нямат чувство за приличие.

Шарлът реши, че е отгатнала причината за недоволството му.

— Какво правят тези дами?

— Разпространяват из цял Лондон слухове за мен. Неверни слухове. Наричат ме простак.

Шарлът се възмути искрено.

— Това наистина е грозен слух, милорд. Вярно е, че не познавате всички форми на общуване, но в никакъв случай не сте простак. — А може би все пак беше? Но съвсем малко.

— Лейди Хауърд и мисис Морант са злобарки.

— Много скоро всички злобни лондонски дами ще ви завиждат за добрите маниери.

— Маниери! Не употребявайте тази дума! За нищо друго ли не мислите? Всяка вечер говорим за мен. — Той заби показалец в гърдите си. — Какво трябва да кажа, как да го кажа, как да сваля шапка и кога… Че трябва да си поръчам услугата предишния следобед, какво мога и какво не мога да обличам, какво е подходящо за този или онзи случай. Кълна се в брадата на Пророка, вие ме натъпкахте с повече правила, отколкото са звездите на небето!

— Правя го по желание на лейди Ръскин.

— Уважавам майка си. Обичам я с цялата сила на сърцето си. Но нейните желания са си нейна работа. Затова сега… ще говорим за вас.

— Не, сър, няма да говорим за мен. Аз съм гувернантка, не компаньонка. Уверявате ме, че съм подходяща учителка и спътница на децата ви и както вече казахте, притежавам необходимите умения да освежа маниерите ви. Това е всичко, което имате право да знаете за мен.

Той се отдръпна назад и на лицето му се изписа искрено смайване.

— Значи не искате да ми разкажете нищо за себе си?

— Със сигурност не искам — отговори твърдо тя.

— Но жените винаги говорят с удоволствие за себе си.

Нищо не я вбесяваше повече от тези груби, типично мъжки обобщения!

— Не знам с какви жени сте общували досега, милорд, но повечето дами така и не получават възможност да кажат нещо, защото мъжете постоянно говорят за себе си и се правят на важни.

— Не мога да понасям грубите обобщения, с които жените постоянно се нахвърлят върху мъжете.

Този човек четеше мислите й!

— Някога разказвал ли съм ви нещо за себе си? — попита той.

— Много малко — призна неохотно тя.

— Може би защото така ви харесва. Приятно ви е да мислите за мен като за варварин. Глупав и незаслужаващ внимание. — Свободната му ръка си играеше с ресните на възглавницата, но погледът му беше впит в лицето й. — В действителност изобщо не искате да ме опознаете.

— Уверявам ви, че не е така.

— Сега ще ви разкажа нещо. — Той се изправи и когато тя се опита да го прекъсне, я посочи предупредително с пръст. — А вие ще ме изслушате.

Шарлът не искаше да го слуша. Не искаше между тях да се създаде интимност, не и след като бе отхвърлила като смешни предположенията си, че той иска да я прелъсти.

— Трябва да научите още някои правила, милорд. — Показа му страниците, които не беше прочела, и продължи — До приема за кралското семейство остава много малко време. Ако не желаете да говорим за живота в града, бихме могли да се занимаем с конете и лова. Мисля, че това ще е повече по вкуса ви.

Той я пренебрегна като владетел от „Хиляда и една нощ“.

— Сигурно сте чували клюки за бягството ми в Ел Бахр…

— Доколкото знам, сте избягали след смъртта на баща си.

— О, значи моята история ви интересува? — В гласа му звучеше искрена радост. — Няма от какво да се срамувате, лейди мис Шарлът. Аз също се интересувам от вашето минало.

Ето наградата, че разговаряше с него: никакви уроци, само почти семейна интимност. Шарлът заби нос в книгата си и прочете високо първото заглавие:

— „Джентълменът и ловът“.

— Да, разбрах, че не желаете да говорите за себе си. Ще го приема. Когато баща ми умря, бях на петнайсет години и загубата беше голям удар за мен.

Без да го погледне, Шарлът зачете:

— „Джентълменът избира ездитния си кон по издръжливостта и бързината му и тренира с него, докато двамата станат едно цяло.“

— Баща ми беше по-възрастен от другите бащи, но се справяше с всяка болест. Смятах го за непобедим.

Шарлът изгуби нишката. По-точно буквите пред очите й престанаха да образуват смислени думи и изречения.

— Всеки мисли така за родителите си.

— Искате да кажете, че и вашият баща пее с ангелите в небето? — Тя поклати глава и той, направи прибързано заключение — Тогава майка ви?

— Ловът — отговори отчаяно тя.

— Разбирам. И двамата седят отдясно на Господа. — Уинтър говореше толкова меко, че тя се поддаде.

— И двамата са мъртви.

— Но никога няма да умрат истински. — Той я дари с мила усмивка.

Не, не можеше да му вярва, макар да изглеждаше напълно безобиден. Веднага трябваше да го увери, че няма да му разкаже историята си.

— Лейди мис Шарлът, веднъж вече ви казах, че не е нужно да носите корсет.

Тя се погледна изненадано. Вярно, че я стягаше, но това не беше негова работа.

— Помолих ви да събуете обувките си и вие го направихте. Но я се погледнете. — Строгият му глас я ядоса ужасно. — Седите върху тези неудобни възглавници, стегната и овързана с шнурове. Ако свалите корсета, ще започнете да се усмихвате и няма да ме гледате, сякаш ви боли стомах.

Вбесена, Шарлът затвори очи.

— Съжалявам, ако поведението ми не ви харесва, милорд, но като ваша гувернантка ви забранявам да употребявате думата „корсет“.

— Да, да. Веднъж вече ми го казахте.

— Никога вече не употребявайте и думата „стомах“. Нито „болки в стомаха“.

Той кимна.

— Няма да споменавам и за газовете си.

— Правилно. Но вашето поведение ми харесва. Дори твърде много.

— Моля ви, бъдете по-сдържан, когато говорите с гувернантката си за външността й. — Шарлът почука по бележника си и продължи натъртено: — Не споменавайте каквито и да е части от тялото, които са привлекли вниманието ви. Ако срещнете дама, на която желаете да направите комплимент, изразете го с най-общи думи. Никога не споменавайте подробности.

— На публично място. Знам. Но в частните си помещения ще правя, каквото ми е угодно.

— Аз пък си мислех, че тук се срещаме на неутрално място — отвърна Шарлът.

— Неутрално? — повтори учудено той. — Какво странно понятие между нас…

Това я спря. Не искаше да се кара с него, нито да търси скритото значение на днешното му поведение. Затова отговори предпазливо:

— Ние с вас имаме една и съща цел. Затова не вярвам, че сме неприятели.

— Не знам какви сме, лейди мис Шарлът. Но си мисля, че много скоро ще го разберем.