Кристина Дод
Правилата на капитулацията (30)

30

От сватбата, вдигнала голям шум в обществото, беше минал един месец. Всички говореха за нея и всички признаваха, че успехът се дължи главно на Адорна.

Церемонията беше трогателна, ястията и напитките бяха умело подбрани, оркестърът продължи да свири до ранните сутрешни часове, а изчезването на Уинтър с Шарлът осигури необходимата порция клюки. Сега изисканото общество очакваше с нетърпение да види дали Адорна ще надмине себе си с приема за серемианското кралско семейство.

Адорна се усмихна и забърза към стълбището. Сякаш можеше да има съмнение, че тя ще се справи.

— Милейди, милейди! — повика я развълнуваният Харис. — Готвачът казва, че патиците от Лондон още не са пристигнали. — От отчаяние косите му стърчаха на всички страни.

Адорна го потупа по рамото.

— Ако не получим патици, ще кажем на готвача да изрови яма и да опече в нея най-младия вол. Сигурна съм, че това ще хареса на серемианците.

Харис кимна, поклони се и се скри обратно в кухнята. Адорна продължи към втория етаж.

Скептиците ще има да се чудят, повтаряше си доволно тя. Серемианското кралско семейство ще запази прекрасен спомен за Остинпарк Мейнър, кралица Виктория ще остане безкрайно доволна, а самата тя ще бъде коронясана за най-добрата домакиня в Англия.

Още отсега се радваше на този миг.

— Милейди! — В коридора я пресрещна мисис Сиймс. — Някой е откраднал ленените кърпи от западното крило! Сигурно по време на сватбата. И сега нямаме достатъчно кърпи за гостните стаи.

— Добре, че не откраднаха сребърните прибори. — Адорна улови ръката на икономката си и обясни спокойно: — Нали знаете, Сиймс, че кралица Виктория е планирала за серемианската делегация само кратко пребиваване в провинцията. Нейно величество, принц Алберт, придворните дами и серемианците ще пристигнат сутринта и ще си заминат късно следобед. Значи не са ни нужни гостни стаи.

Мисис Сиймс я погледна разочаровано.

— Със сигурност ще има няколко души, които ще заявят, че са много уморени, и ще останат да нощуват.

— Права си, скъпа, но няма да са много. Мисля, че в източното крило има всичко необходимо. Така ли е?

— Права сте, милейди.

— Значи сме готови. Спокойно, Сиймс, всичко ще мине добре.

Въпреки уверенията на господарката си мисис Сиймс не се успокои. Достойната икономка мразеше да не е подготвена за всички случаи.

— Благодаря, милейди. Ще наредя да подредят стаите в източното крило. — Вместо да си отиде, тя сведе глава и попита с леко смущение: — Помислихте ли вече как да се отървем… какво да предприемем срещу призрака?

— О, да, домашният дух! — Адорна притисна с пръсти слепоочията си. — Щом серемианците си заминат, ще се заема и с него.

— Трябва, милейди, ако искате и занапред да имате достатъчно прислужнички.

— Обещавам да се погрижа за това, мисис Сиймс. — Адорна отпрати икономката си. Много мило от страна на Сиймс, че беше толкова загрижена да се представят добре. Но защо уверенията на господарката й не я успокояваха?

Предстоеше й да състави програма за забавление на гостите, но Адорна беше сигурна, че и без такава програма приемът ще е много вълнуващ. По време на сватбеното празненство… никой не беше планирал например, че Уинтър ще отвори ключалката на спалнята с изстрел — това беше чиста случайност, но Адорна много обичаше подобни случайности.

Оставаше да реши въпроса с лорд Бъкнел. Тя стисна зъби и ускори крачка. Бъкнел беше изчезнал внезапно по средата на сватбеното празненство и оттогава не се появяваше. Тя не знаеше нищо за него, макар че му изпрати кратко писъмце, в което официално се осведомяваше за здравето му. Какъв подлец! Наистина ли си беше въобразявала, че е влюбена в него? И наистина ли сега усещаше болезнено липсата му?

Вратата към класната стая беше отворена и Адорна чу гласа на Шарлът. Съвестната й снаха бе настояла да продължи да работи с Лейла и Роби, макар Адорна да я уверяваше, че по време на сватбата двамата са се държали безупречно.

Откакто новобрачните се върнаха от ловната къща, скъпата Шарлът изглеждаше много потисната.

Крайно време е Уинтър да престане да гони крадеца, каза си ядосано Адорна. Той ходеше всеки ден в Лондон и се връщаше късно вечерта. Адорна беше твърдо убедена, че бракът ще го задържи вкъщи, но сутрин след сутрин виждаше как синът й се сбогува с жена си с кратка целувка и препуска към града.

Когато тя и Хенри се ожениха, той не я оставяше сама за повече от два часа, макар че тъкмо беше навършил седемдесет.

Днешните млади хора явно не знаеха що е страст. Адорна спря на прага на класната стая и се заслуша. Шарлът четеше на децата от любимата им книга. Тъкмо бяха стигнали до най-интересното място в историята — поне Роби и Шарлът бяха на това мнение. Те седяха притиснати един до друг и гледаха заедно в книгата, докато Шарлът четеше все по-развълнувано.

Лейла обаче седеше на пода и се взираше в шарките на килима. Личицето й изглеждаше повехнало и уморено. Изведнъж тя вдигна глава и попита:

— Лейди мис Шарлът, мога ли вече да ти казвам „мамо“?

— Престани най-после, Лейла — ядоса се Роби. — За последен път те моля да млъкнеш. Искам да разбера какво става!

Лейла се отпусна отново на килима, а Шарлът я погледна учудено.

— Разбира се, че можеш да ми казваш „мамо“. Това ще ме зарадва много.

Адорна се раздвижи и Шарлът и децата я забелязаха. Роби се нацупи недоволно и се отпусна до Лейла на килима. Лейла се ухили и затропа с пети по паркета.

— Може ли да вляза и да послушам малко? — Всъщност Адорна нямаше намерение да се отбива при децата, но реши, че домакинските задължения могат да почакат малко. По-добре да прояви разбиране към нетърпението на Роби.

Шарлът не възрази срещу нахлуването на Адорна, но в последно време тя и без това приемаше всичко без възражение. Адорна имаше чувството, че бурните сцени преди сватбата са били плод на въображението й. Шарлът се държеше като послушната съпруга, каквато Уинтър си беше пожелал.

— Разбира се, мамо, радваме се да ви видим при нас. Роби… — Шарлът го побутна по рамото, — донеси стол на баба си и ще си дочетем историята.

Роби се усмихна на Адорна и веднага изпълни нареждането на новата си майка. След сватбата двамата с Адорна бяха постигнали споразумение: той бе обещал, че няма да й разваля стенните килими с ножовете си, а тя се правеше, че не забелязва, когато той изчезваше от къщи, за да си играе с новите си приятели. Между тях беше и учудващо тихият Алфред, който бе престанал да си прави шега с чуждоземния акцент и произхода на Роби и Лейла.

Двете момчета бяха получили добър урок, но потърпевшата пак беше Лейла, която оставаше сама.

Адорна седна и се направи, че слуша внимателно. В действителност наблюдаваше Лейла. Внучката й не си даваше труд да скрие, че според нея историята е глупава и не я интересува. Играеше си с дървеното конче и никога не се оплакваше, че уроците й по езда отново бяха отложени.

Лейла. Някои хора бяха загадка за Адорна, но Лейла беше най-голямата. Момиченцето криеше нещо, тя беше сигурна в това. Но каква тайна можеше да има дете на нейната възраст? Защо не се доверяваше на никого от хората, които я обичаха? Какво я караше да се усмихва, когато никой не я наблюдаваше? Защо продължаваше да нарича Ел Бахр свой дом? Защо крадеше прясно опечени хлебчета, увиваше ги в кърпа и ги носеше в стаята си?

Адорна се закле, че ще разбере какво става с детето — но едва след приема за серемианците.

Докато Адорна размишляваше за загадъчната си внучка, Шарлът прочете историята до края и Роби погледна баба си с многозначително очакване.

— Прекрасно беше — усмихна се тя. — Ако всички истории са толкова вълнуващи, обещавам да прочета цялата книга.

Роби засия.

— И аз исках да я прочета цялата — обясни той, — но предпочитам да слушам как чете… мама.

Трогната, Шарлът го притисна до гърдите си.

Лейла скочи сърдито.

— Аз исках да й кажа „мамо“!

Шарлът протегна ръце към нея.

— Аз съм и твоя майка, скъпа.

Лейла отиде при нея и й позволи да я прегърне, но през цялото време мърдаше нервно като състезателен кон, очакващ нетърпеливо стартовия изстрел.

— Скъпа Шарлът, знаеш ли нещо за Серемина? — попита Адорна.

— О, разбира се, всички знаем. — Шарлът кимна като строга гувернантка. — Когато учихме за континента, се занимавахме и със Серемина. Малка страна в Пиренеите, на границата между Франция и Испания. Как се казва официалният език, Лейла?

Момиченцето изпухтя сърдито, но даде верен и пълен отговор:

— Официалният език е баминиански.

— Как се казват владетелите на страната, Роби?

— В Серемина управляват крал Даниор и кралица Еванджелин и…

— Защо не си останеш наша гувернантка? — попита сърдито Лейла. — Аз не искам нова.

Шарлът я погледна малко объркано и пое дълбоко въздух.

— Обещавам ти, че ще идвам често в часовете ви.

— Но защо не може ти да продължиш да ни преподаваш?

Роби не издържа да слуша глупостите на сестричката си.

— Защото ще си има бебе!

— Не си прав, Роби. — Гласът на Шарлът прозвуча укорително.

— Искам аз да съм най-малката. — Долната устна на Лейла затрепери.

Шарлът се изчерви.

— Но аз…

По бузите на Лейла потекоха сълзи.

— Скоро ли ще се появи бебето? — попита тя брат си.

— Ама разбира се — отговори уверено Роби. — Татко е много потентен.

Адорна бързо се извърна настрана, за да скрие смеха си. Когато отново се обърна към снаха си, изражението на Шарлът потвърди онова, което Адорна отдавна предполагаше: Шарлът беше нещастна. Нещастна, но изпълнена с решимост да издържи.

И за това изражение на лицето й не бяха отговорни невъзпитаните деца. Виновникът беше Уинтър.

Всъщност Адорна не искаше да се намесва. Но ако синът й продължаваше да се държи така невнимателно и самодоволно, не й оставаше нищо друго, освен да вземе нещата в свои ръце. Трябваше да му обясни някои неща — но едва след приема за серемианците.

Тогава й хрумна за какво всъщност беше дошла.

— Ще ми кажете ли вие, учени хора, какви са серемианските традиции? Трябва да съставя подходяща развлекателна програма.

Шарлът милваше бузките на Лейла, макар да изглеждаше така, сякаш самата тя има нужда от нежност.

— Серемианските жени са известни като авантюристки. Говори се, че в младостта си кралица Еванджелин била много дръзка. Пътувала по реките с лодка и се катерела по скални стени.

Адорна се намръщи и поклати глава.

— Дотук не ми помогна с нищо.

— Кралицата е известна в цяла Европа като любителка на хубавото ядене — сети се още Шарлът.

— А крал Даниор? Вероятно и той е същият досадник като принц Албърт.

Шарлът поклати глава със съжаление.

— Мисля, че по нищо не прилича на принца. Съжалявам, мамо, но не мога да си спомня нищо повече.

Адорна я погледна замислено, после се усмихна с обичайната си сияеща усмивка.

— Напротив, напротив, скъпа. Ти ме наведе на чудесна идея.