Кристина Дод
Правилата на капитулацията (20)

20

Уинтър знаеше, че гувернантката се старае да го избягва, доколкото може, и нарочно оставаше постоянно близо до нея… за да не й позволи да забрави присъствието му. В обора настоя да й помогне да се качи на седлото и дълго задържа ръка върху ботуша й. Погледът му не се насищаше да следи жената, която обичаше децата му — и него.

— Позата ви е естествена — установи одобрително той.

— Точно така, седи добре на коня. — Флетчър по обичая си почука с лулата по оградата. — Но ако питате мен, отдавна не се е упражнявала.

Шарлът се изчерви и Уинтър с мъка скри усмивката си. Неговата Шарлът можеше всичко и й беше крайно неприятно да признае, че има някои пропуски. Това качество го възхищаваше — както и повечето и друга качества. Тя беше готова да стане негова съпруга, макар да твърдеше, че не иска съпруг. Защо отказваше да повярва, че той знае кое е най-доброто за нея?

Флетчър погледна към небето.

— Добър ден за езда, милорд. Слънцето е силно и е изсушило всички локви.

Уинтър също погледна към небето.

— Наистина хубав ден — съгласи се сериозно той. Шарлът все още го наблюдаваше бдително. Сигурно се опасяваше, че той ще плъзне ръка по бедрото й. Затова я попита ведро: — Не намирате ли и вие, че денят е хубав, лейди мис Шарлът?

— Мисля, че трябва да побързаме, лорд Ръскин, защото урокът по рисуване ще свърши, преди да се върна.

— Да, това е много важно — кимна все така сериозно Уинтър.

Гласът й прозвуча трезво:

— Децата учат по-добре, когато времето им е строго разпределено, милорд.

— Вече ви казах, че по тази точка сте абсолютно права — отговори многозначително той.

Шарлът погледна укорно ръката му върху ботуша си и подкара коня.

Уинтър избухна в тих смях и отстъпи назад.

— Първо по главния път, после ще завием зад живия плет и ще поемем през полето — извика подире й той.

Шарлът вдигна ръка в знак, че е разбрала, и препусна надолу по алеята.

— Какво мислите, Флетчър? — попита Уинтър.

— Мисля, че ако не внимавате, ще яздите това конче цял живот — отговори без задръжки конярят.

Уинтър се засмя и го удари по рамото.

— Точно това възнамерявам. — Възседна Мийд и препусна в галоп след Шарлът.

Флетчър го проследи с поглед и промърмори презрително:

— С конете се оправяш, милорд, но от жени не разбираш нищичко. Дано като получиш няколко удара по главата, да разбереш някои нещица. Госпожицата ще ти стопи самочувствието, готов съм да се обзаложа.

Ако беше чул предсказанието на Флетчър, Уинтър щеше да се изсмее. Тази сутрин се чувстваше непобедим. Слънцето грееше, въздухът беше ясен и свеж, той яздеше темпераментен кон, макар и със седло и юзда. Прекрасен ден за лов на най-трудния дивеч.

Лесно можеше да настигне Шарлът, но остана на известно разстояние, за да я наблюдава как язди. Виждаше се, че отдавна не се е упражнявала, но се нагоди без усилие към ритъма на бързия галоп и си възвърна сигурността. Седеше изправена на седлото и държеше юздите както трябва. Владееше жребеца, без да прибягва до помощта на камшика. Изглеждаше крехка, но в действителност беше силна, а старомодният тъмносив костюм за езда подчертаваше прекрасната й фигура.

Шарлът спря в края на входната алея и го изчака. Без да го погледне, попита с хладна небрежност:

— Е, отговарям ли на изискванията ви?

— Да, напълно.

Уинтър изобщо нямаше предвид ездаческото й изкуство. Киселата й физиономия показа, че го е разбрала.

— Според мен ездата е най-голямото удоволствие за облечен човек — заяви той.

Шарлът го удостои с поглед, който би уплашил всеки що-годе чувствителен мъж.

— Може би трябва да се изразя по-прилично: за човек с обувки. — Уинтър избухна в луд смях и се наслади на възмущението й. После зави надясно, по пътя към Уестфорд Вилидж и Лондон. Шарлът пришпори коня си, за да не изостане. Това също го разсмя. Беше сигурен, че тя не иска да говори с него. Но не искаше и да язди зад него, дори това да означава, че се налага да търпи омразната му компания.

Господи, каква жена!

Насреща им се появи затворена карета и двамата ездачи минаха в противоположния край на пътя. Уинтър позна семейния герб и смръщи чело. Шарлът спря да диша.

Каретата изтрополи покрай тях — и спря.

Проклятие? Какво искаше Хауърд? Пари ли му трябваха? Или жена му беше изнамерила някоя нова клюка?

Ами ако и тя беше в каретата? Забележките й по адрес на Шарлът бяха изпълнени с омраза. Дали враждебността й беше на лична основа, или просто израз на женската жестокост и желанието да унижи възможната съперница?

Вратичката на каретата се отвори и Хауърд протегна глава навън.

— Ръскин — извика сърдечно той, — каква случайност да ви видя тук!

Уинтър спря и го погледна втренчено. Преди много време този мъж беше най-добрият му приятел, а днес го пращаше по дяволите.

— Наистина е случайност да ви видя на моя земя.

Хауърд примигна смутено.

— Надявах се да ви срещна. Тъкмо изпращам децата на училище.

— Вие? — Уинтър не знаеше какъв е станал Хауърд, но някак си не му подхождаше да върши нещо, от което няма изгода.

Две тесни млади лица се притиснаха към стъклото и Хауърд закима така усърдно, че би убедил и най-недоверчивия човек.

— Да, те учат в Буритън, Хемпшир. — Погледна покрай Уинтър и продължи сърдечно: — Каква щастлива случайност, Шарлът!

Шарлът? Наричаше я Шарлът? Не мис Далръмпл или лейди Шарлът?

— Не съм те виждал от години — рече със същия тон Хауърд.

— Точно девет години, милорд.

Хауърд беше облечен в официален костюм с копринена жилетка, колосана яка и копринена вратовръзка, ботушите му бяха безупречно излъскани. Прекалено е официален за такъв път, реши Уинтър. И защо оглежда така Шарлът, макар да се мъчи да прояви дискретност?

— Добре изглеждаш — каза лордът.

— Добре съм.

Двамата си говореха от разстояние. Шарлът не бе пожелала да се присъедини към двамата мъже. Уинтър не беше наясно с всички подробности на учтивото поведение, но веднага разбра, че Шарлът нарочно се държи неучтиво. Защо беше толкова груба с лорд Хауърд?

Едрият мъж се поколеба, очевидно не знаейки какво да каже. В този миг от каретата се чу ясен детски глас:

— Татко, ще пристигнем ли скоро?

Бащата се усмихна на момиченцето и доколкото Уинтър можа да прецени, усмивката му беше изпълнена с обич.

— Още сме доста далече, миличка, но ще побързаме. — Обърна се отново към пътя и попита несигурно: — Искаш ли да се запознаеш с децата ми, Шарлът?

Враждебността й изчезна в миг. Не би могла да я разпростре и върху децата. Придвижи коня си напред и отговори:

— С най-голямо удоволствие, милорд.

— Възхитително — изръмжа Уинтър.

Хауърд се направи, че не го е чул. Вече изобщо не му обръщаше внимание, имаше очи само за Шарлът и двете малки момиченца, които спуснаха прозорчето и поздравиха непознатата дама възпитано и предпазливо.

— Това са двете ми дъщери. Лейди Мери и лейди Емили — представи ги гордо Хауърд.

Уинтър разбра, че Хауърд обожава децата си. Обаче… обожаваше и Шарлът, и то по много по-непрактичен начин. Все още не знаеше каква е била връзката между неговата гувернантка — бъдещата му жена! — и този жалък самохвалко и играч. Знаеше само, че това не му харесва.

А Шарлът… Тя стисна тънките ръчички на момичетата и заговори с тях меко и внимателно, за да ги успокои. Ала усмивката й трепереше и Уинтър повярва, че очите й са овлажнели.

— Прекрасни деца — каза Уинтър на Хауърд.

Лордът не можеше да откъсне очи от трогателната сцена между Шарлът и момиченцата.

— Не очаквахте това от мен, нали?

Уинтър гореше от желание да му отговори, както заслужаваше, но възпитанието на Шарлът си каза думата. А може би и болката, която бе усетил под елегантната външност на другия мъж.

— Дъщерите ви са уморени. Имат нужда от почивка. Отведете ги в къщата и поискайте нещо освежително. Дъщеря ми и синът ми в момента имат уроци, но съм сигурен, че едно прекъсване ще им се отрази добре.

— Много любезно от ваша страна, Ръскин.

Уинтър не се чувстваше много добре и си обеща никога вече да не приема Хауърд в Остинпарк Мейнър.

— Наблизо е. Хайде!

— Да, татко, моля те! Трябва да отида до едно място — изплака по-малкото момиче. Беше най-много шестгодишно и още не можеше да се владее.

Хауърд изкриви лице.

— Трябва да тръгваме — каза той на Шарлът. — Ще се върнете ли скоро?

— Не — отсече Уинтър. — Да тръгваме, Шарлът!

Тя не възрази. Не го погледна укорно, не му се скара за грубостта. Вместо това кимна послушно и се сбогува с децата.

Хауърд изглеждаше шокиран. Погледът му се местеше от Уинтър към Шарлът и обратно. Когато Уинтър му кимна многозначително, той се сви като спукан свински мехур. Уинтър и Шарлът препуснаха по пътя и той ги проследи с мрачен поглед.

Погледът му окончателно изнерви Уинтър и той изпита облекчение, когато пътят направи завой и ги скри от очите на мъжа в каретата.

Усещаше, че Шарлът е напрегната, и вярваше, че напрежението й не е израз на враждебност, а по-скоро на разочарована любов.

Обзе го гняв. Трябваше да й поиска сметка, да поиска обяснение, да я принуди да признае… какво? Че е била домашна учителка на Хауърд и той я е целувал? Глупости. Хауърд беше по-възрастен от нея и тя бе казала, че не го е виждала цели девет години. Може би бе излъгала или не смяташе правилно? Може би е срещнала Хауърд в друго домакинство и той е станал нахален. Или е флиртувал с нея някога, някъде…

Уинтър препускаше редом с Шарлът и не откъсваше поглед от лицето й.

Тя яздеше като по учебник. Беше съсредоточила цялото си внимание в коня и седеше на седлото изправена и спокойна. Беше толкова бледа и с отсъстващ вид, че внезапно излязлата насреща им кола щеше да я блъсне, ако в последния момент не бе отклонила коня си встрани.

Не е било само флирт, каза си ужасено Уинтър. Тя е много разстроена от срещата.

По дяволите, сигурно е имала афера с него!

Искаше му се да вдигне глава и да зареве като ранен тигър. Афера! Бъдещата му жена е имала афера? Немислимо!

Тя не го забелязваше. Беше прекарал дни и часове в усилия да завладее вниманието й, беше постоянно близо до нея, а сега тя изобщо не забелязваше присъствието му. Да не говорим за справедливия му гняв. Продължаваше да препуска механично. Устните й бяха здраво стиснати, между веждите и се бе вдълбала дълбока бръчка. Сякаш изпитваше силна, неизличима болка.

А той… вместо да я изгони от къщата си, жадуваше да я прегърне и да я утеши. И да пребие от бой негодника Хауърд. Нещо не беше наред с него.

Може би Шарлът е обичала Хауърд?

Двамата препускаха в мълчание до отвора в живия плет, през който можеше да мине кон. Зад него се простираха земите на Уинтър — безкрайни пасища, групички дървета, бърз поток. Когато изчезнаха зад живия плет, Уинтър въздъхна облекчено.

Не, каза си решително той. Не е възможно жена като Шарлът да е била влюбена в мъж като Хауърд. Той е глупак и слабак, на всичкото отгоре е женен. А тя е дама, която се жертва пред олтара на почтеността.

Без да престава да я наблюдава, Уинтър насочи коня си към хълма, на който растеше самотен стар дъб. Щом изкачи възвишението, слезе от коня. Шарлът гледаше през него. Той върза двата коня за един увиснал клон и протегна ръце към нея.

— Слезте от коня, лейди мис Шарлът.

Тя изпълни заповедта и доброволно се остави в ръцете му. Не я усещаше като разсеяна или неутешима или прелъстена жена. Усещаше я точно като жената, за която щеше да се ожени.

Той, лорд Ръскин, роден от Адорна и Хенри Ръскин, приет от синовете на пустинята, воин и майстор на конете, не можете да се ожени за жена, която живее със спомени за друг мъж. Такава жена никога не би могла да му стане вярна спътница.

Въпреки това Уинтър не можеше да се откаже от намерението си да се ожени за Шарлът. Искаше да се грижи за нея. Сигурно влажният английски въздух беше размекнал мозъка му.

— Какво правите, милорд? — Приглушеният й глас най-сетне стигна до ушите му.

Той погледна надолу към нея, но единственото, което видя, беше шапката й — невероятно голяма, с колосана периферия и воал.

— Държа ви — отговори той, пусна я и й позволи да отстъпи крачка назад. — Когато бях малък, това място беше утеха за душата ми. Вижте! — И протегна ръка, за да й покаже гледката.

— Да. — Тя застана на най-високата точка и се огледа. — Прекрасно е, но не ми казвайте, че цял живот е било утеха за душата ви. По-голямата част от живота си не сте прекарали тук.

Лекият бриз погали лицето й и бледнината отстъпи място на здрава руменина.

Уинтър сложи ръце зад гърба си и обясни:

— Идвах тук в духа си. Винаги виждах това място. Възвишенията приличат на царевично зелени дюни. Пасищата цъфтят богато и хранят пчелите, добитъка и конете с все същата щедрост. Тук-там се виждат къщи и обори, между тях се вият пътища, правят лениви завои и отвсякъде долита сладкият шум на живота.

Сякаш говореше нейната душа.

— И аз виждах същото през дългите години на изгнанието… затварях очи и виждах земята, която обичах. А когато оставах сама, плачех от мъка по дома.

Уинтър се огледа и разбра: от възвишението се виждаха не само неговите земи, но и имението на граф Портърбридж. Шарлът виждаше земята, на която беше израснала.

И двамата бяха прекарали дълги години в изгнание, но той се беше наслаждавал на свободата си, докато тя беше осъдена на затвор. Затвор, в който сърцето и душата на цивилизования човек се задушават.

Сигурно това е била причината, поради която е завързала връзка с Хауърд. Трябваше да се постарае да пренебрегне този факт, колкото и да го болеше, че не се е запазила за него.

Ядосан от извиненията, които непрекъснато намираше за нея, той й обърна гръб. Красотата й му пречеше да разсъждава трезво. Сигурно не всички я смятаха за красива. Беше твърде дребна, а косата й беше червена. Имаше няколко лунички, което отблъскваше повечето мъже. Но на него му харесваше. Въпреки недостатъците й у нея имаше нещо, което привличаше всеки мъж. Какво ли бе причинила на жалкия Хауърд? Най-привлекателното у нея, заключи дълбокомислено Уинтър, е това неопределимо излъчване на невинност.

Обърна се отново към нея, присви очи и се вгледа в очертанията й на фона на небето. Вятърът развяваше воала й. Нима беше възможно да се е измамил в невинността й? Нима беше възможно да се е измамил в нея?

— Говорете — заповяда той с режещ глас, но тя изобщо не трепна.

Няма да посмее да ме направи на глупак, каза си гневно Уинтър, но в следващия миг се запита дали тя изобщо е забелязала, че той е на прага на яростен изблик.

Крайно време беше да чуе истината.

— Лорд Хауърд беше мъжът, за когото чичо искаше да ме омъжи.

— Не. — Той отрече инстинктивно и с ужас. — Хауърд… Нима сте обичали Хауърд?

Шарлът го погледна втренчено. Прекрасното й лице беше почти скрито под грозната шапка.

— Какво говорите? Никога не съм обичала лорд Хауърд. Казах ви: трябваше да се омъжа за него.

— Не, обичали сте го. Нали видях как го гледахте долу на пътя. И той ви гледаше по същия начин — с желание. Вярно, държахте се студено с него, но болката не може да се скрие. Сигурно е било любов, или може би… — Добре, че успя да спре навреме.

Шарлът избухна в смях. Не се смееше често и смехът й не беше нито невинен, нито лек и радостен. Смееше се, както се смее жена на глупав мъж. Смееше се на него.

— Не се омъжих за Хауърд, защото го смятах за слаб и глупав мъж. Той си въобразяваше, че е много по-добър от мен, защото очакваше титла и наследство. Още тогава ми беше ясно, че ще пропилее наследството си. Доколкото чух, е станало точно така.

— Права сте.

— Той не повярва в отказа ми. След като му заявих, че не го искам, се опита да ме целуне. На публично място. Пред очите на всички. — Шарлът се потърси отвратено. — Искаше да ме бележи като своя собственост, за да променя решението си. Не го направих, макар че много хора започнаха да ме смятат за пропаднало момиче.

— Но вие не сте такава!

— Според обществото е достатъчна една най-обикновена целувка.

Уинтър се отпусна. Признанието й го изпълни с безкрайно облекчение, но объркването си остана.

— Виждам, че все още тъгувате.

Точно така. Това беше тъга. Нежната й кожа отново побледня.

— Не тъгувам за лорд Хауърд. Тъгувам, защото… — Тя се загледа отново към пътя, за да скрие сълзите в очите си. — Днес видях пътя, по който можех да тръгна. Да се омъжа за него… сигурно би било поносимо. Поне никога нямаше да ме бие. Има жени, които търпят много по-лоши неща. Откакто го отблъснах, рядко някой се е отнасял с мен по този начин. Ако се бях омъжила за него, щях да… — Тя преглътна мъчително. — Винаги съм мислила, че от мен ще излезе добра майка.

Заля го вълна на облекчение. Деца! Тя искаше деца! Естествено. Всички жени искаха деца.

Той щеше да й подари цял куп деца. Не се съмняваше в себе си. Щеше да го направи с най-голямо удоволствие.

С две крачки се озова при Шарлът и я заключи в обятията си.

Тя остана напълно неподвижна. Не се отбраняваше, не го окуражаваше. Може би жените имаха по-специални инстинкти, но Шарлът даже не знаеше какво да прави с утехата.

Вече нямаше да я командва. Вместо това я привлече към себе си и започна да разтрива гърба й.

Мина доста време, докато тя се отпусна. Лека-полека сковаността й изчезна.

Той продължи да я масажира, без да каже дума. Шарлът се облегна на гърдите му.

Шапката й го удари в брадичката. Той изръмжа и повдигна лицето й към своето.

— Това нещо трябва да изчезне. — Развърза панделките и изведнъж се обърка. Смутиха го нейните големи зелени очи, обрамчени от тъмни, влажни мигли. Меките, леко отворени устни. Трапчинките и начинът, по който го гледаше. Сякаш искаше целувката му. От всички неосъществени желания, които пламтяха в сърцето й, това беше най-лесно за изпълнение. Той я притисна още по-силно до себе си и докосна устните й със своите. Съвсем леко, както първият слънчев лъч докосва дюните.

Устните й се раздвижиха под неговите.

Отговор. Сладък отговор. Кръвта зашумя във вените му. Направи движение, за да задълбочи целувката… и удари шапката й, която се свлече на тила. И двамата посегнаха да я хванат. Той успя да улови панделката. И когато романтичният миг отмина, двамата избухнаха в смях.

Засмяхме се заедно, отбеляза доволно Уинтър. Това беше сериозен напредък.

Подаде й шапката и каза:

— Време е да се връщаме. Пък и искам да разбера дали мъжът, за когото не сте поискали да се омъжите, си е заминал.

— Да. Не е зле да се върнем и да прекарате малко време с приятеля си. — Шарлът завърза панделката под брадичката си и заключи: — Но аз съм гувернантката. Моето място е в класната стая.

Уинтър й помогна да се качи на седлото. „Не за дълго, Шарлът — мислеше си самодоволно. — Много скоро мястото ти ще е в моята спалня.“