Кристина Дод
Правилата на капитулацията (5)

5

Шарлът стоеше насред стаята и клатеше глава. Безсрамната хлапачка си беше наложила една от шапките й, носеше чифт дълга ръкавици, а слабичкото й тяло беше стегнато в корсет.

— Аз толкова се старая да изглеждам коректно, а ти ме правиш на плашило!

Лейла се ухили. Без да се впечатли от укорите на гувернантката, тя сложи на нослето си и очилата на Шарлът. Зад издутите стъкла очите й изведнъж станаха много големи и тя замига често-често, защото светът изведнъж се бе размил и се люлееше.

— Какво е това? — Роби извади от отворената чанта любимата сметачна линийка на Шарлът, акуратно прибрана в кадифен калъф.

— Донеси го и ще ти го покажа.

Накичена като кукла, Лейла се разхождаше с протегнати ръце из стаята.

Шарлът отвори калъфчето.

— Знаеш ли да събираш и изваждаш?

— Да, мадам. Знам също да умножавам и деля. — Акцентът на Роби беше по-силен от бащиния му, но иначе момчето говореше безукорен английски.

Шарлът вдигна вежди.

— Много добре. Нямах представа какво си учил. Кой ти беше учител?

— Татко. Той е… беше търговски представител в нашето племе. Каза ми, че трябва да познавам всички правила на търговията, за да ме уважават.

Шарлът сведе глава и извади линийката.

— Баща ти е умен мъж. — Тя размести подвижните дървени части и му показа цифрите. — Сигурно ще се зарадваш да чуеш, че с помощта на сметачната линийка ще можеш да смяташ без молив и хартия.

Роби смръщи чело.

— О, аз никога не използвам молив и хартия. Смятам на ум, като татко.

Шарлът го погледна смаяно.

— А смяташ ли с големи числа? Например… Колко е шестстотин тридесет и две по четири хиляди четиристотин и осемнадесет?

— Два милиона, седемстотин деветдесет и две хиляди сто двадесет и шест — отговори самоуверено Роби.

— Невъзможно е да го пресметнеш на ум. Виж, отговорът е… — Шарлът бързо задвижи линийката. — Два милиона, седемстотин деветдесет и две хиляди сто двадесет и шест. — Тя погледна втренчено момчето. — Как го направи?

— Татко ме научи.

— Баща ти те е научил? — Смаяна, Шарлът се запита дали липсата на добри маниери е изострила вродената интелигентност на лорд Ръскин. — Значи вие двамата имате необикновено дарование.

Тя щеше да продължи да го разпитва, но в този момент Лейла се удари в масичката за миене и порцелановата кана и легенът паднаха на пода. Легенът се счупи, водата от каната се разля по плочите. Лейла изохка.

— Глупачка — промърмори подигравателно братът.

Шарлът стана спокойно и отиде при Лейла, която седеше на пода и се държеше за глезена.

— Намокри ли се? — Тя свали очилата от носа на Лейла и ги сложи на своя.

— Да, и се ударих.

— Не е толкова лошо. Ето ти една кърпа. Хайде да попием водата от пода. Ти можеш ли да умножаваш като брат си?

— Не. — Макар и неохотно, Лейла взе кърпата и започна да попива водата. — Не мога да умножа повече от сто по хиляда.

— Впечатлена съм. — Шарлът коленичи до момиченцето и му помогна. — Баща ти научи ли те да четеш?

— О, да, аз мога да чета — намеси се Роби.

— Не можеш. — Акцентът на Лейла също беше по-силен от бащиния й, но ясният, звънлив глас все още се поддаваше на оформяне. — Само от време на време прочиташ по някоя дума.

— Мога по-добре от теб.

— Аз мога, само че не искам.

Шарлът постави масичката на предишното й място и събра парчетата от порцелановия леген.

— Разбирам, че не искаш. Но аз мога да чета много добре и съм донесла една книга, която може би ще ти хареса.

— Не и ако трябва да я чета — отговори упорито Лейла.

— О, не е нужно, аз ще ви почета на глас — отговори ведро Шарлът.

Тя се надигна и отиде при чантата си. По-голямата част от съдържанието й беше разхвърляна по пода. Рокля за в случай, че слугите не успеят да качат сандъка й — това се случваше често. В повечето къщи слугите не обичаха да помагат на гувернантките. Плоча за писане, подвижният секретар с хартия и пера, както и няколко грижливо подбрани книги. Тя вдигна от пода книгата, подвързана в зелена кожа, и огледа търсещо голямата, слънчева стая с източно изложение.

Най-доброто място за тримата беше пейката под прозореца. Прозорецът гледаше към градина с цветя, а пейката беше тапицирана със същата луксозна материя като завивката на леглото и завесите. Сатенените възглавници, избродирани с копринени конци, блестяха във всички цветове на дъгата.

— Елате, деца. — Шарлът ги отведе до прозореца и седна в средата, после им посочи да се настанят от двете й страни. Докато двамата се караха за възглавниците, младата жена огледа на спокойствие бъдещата си стая.

Помещението не беше на втория етаж, предвиден обичайно за бавачката, гувернантката и децата, а на първия. Мебелировката беше изключително елегантна. Бледозелени тапети на златни ивици. Две дебели, украсени с ресни обюсонски пътеки от двете страни на леглото — така при ставане краката й нямаше да се докосват до студения под. Пред камината бяха наредени две кресла и малък диван — Шарлът не се беше наслаждавала на подобно удобство, откакто напусна дома на чичо си.

Незнайно по каква причина тя си помисли, че искат да я подкупят. Но за какво? Не можеше да си представи какво я очаква занапред с децата. Двамата бяха превъзходни математици, още не умееха да четат добре, бяха дръзки, изобретателни и високо интелигентни — следователно щяха да се поддадат на възпитателните й методи.

— Каква е тази книга? — попита Лейла.

— Съвсем нова е. Прочетох я само преди месец, а в книжарницата ми казаха, че скоро ще се появят и други истории. — Шарлът погали нежно кожената подвързия. Бе дала доста пари, но книгата си струваше. — Казва се „Истории от хиляда и една нощ“.

— За какво се говори в тези истории? — Роби държеше в ръце сметачната линийка и я движеше сръчно.

Шарлът предположи, че малкият й възпитаник ще овладее без проблеми боравенето с инструмента, което й беше струвало толкова усилия. Дано бащата не му е преподавал алгебра и геометрия, защото щеше да бъде по-напред от нея. Тя отвори книгата и започна да обяснява:

— Става въпрос за една много умна дама и за историите, които тя разказва.

— Някога мама всеки ден ни разказваше истории — спомни си Роби. — Лейла не си спомня мама. Беше съвсем малка, когато тя умря.

Не беше редно да разпитва децата, но не можа да се въздържа.

— На колко годинки беше Лейла?

— Тя на три, аз на седем. — Брадичката му потрепери. — Аз я помня.

— Твоята майка продължава да живее в сърцето ти — обясни меко Шарлът.

— Какво означава това? — попита недоверчиво Лейла.

— Иска да каже, че когато затворя очи, мога да видя мама. — В гласа на Роби звънна нетърпение, но Шарлът беше готова да се закълне, че това е само преструвка. — Мама беше дребничка и доста пълна и винаги ми се усмихваше.

— А на мен усмихваше ли се?

— О да, винаги.

— Значи ме е обичала — заключи гордо Лейла. — А къде е вашата майка, лейди мис Шарлът?

Шарлът реши, че няма смисъл да поправя момичето. Обръщението не беше правилно, но звучеше очарователно. А и не беше особено умно да се противопоставя на бащата.

— Майка ми почина. — За да предвари следващия въпрос, тя продължи: — Баща ми също. И двамата починаха, когато бях на единадесет години. Имах малко повече късмет от теб, Роби, защото живях с родителите си цели единадесет години.

— Късмет, да — кимна мъдро Лема.

Шарлът притисна ръка върху бялата хартия с ясно отпечатани черни букви.

— Искате ли сега да ви почета?

 

 

— Не съм особено добър по математика. — Уинтър се взираше неразбиращо в дебелата сметководна книга, която братовчедът Стюарт беше отворил пред него. След малко вдигна поглед към събраните в залата достойни господа в черни костюми, насядали от двете страни на конферентната маса в лондонската кантора на транспортната компания „Ръскин“. — Бихте ли ми обяснили, моля?

С ъгъла на окото си Уинтър забеляза как пръстите на Стюарт се вкопчиха в кожената подвързия на книгата. Мистър Ходжис се зачерви толкова силно, че Уинтър се уплаши да не получи удар. Мистър Рийд нервно почукваше с пръсти по документите пред себе си. Сър Дрейк поглади тънкия мустак, за да скрие ухилването си. А мистър Шилботл получи пристъп на кашлица.

Уинтър отвори широко очи и устреми поглед към Стюарт.

— Проблем ли има?

През следващата седмица Стюарт щеше да навърши петдесет и седем години и всяка година от възрастта личеше по лицето му. Дългото, сухо тяло беше приведено, кестенявата коса оредяваше с всеки ден, дългият нос висеше почти до тънките устни. Въпреки това изглеждаше точно такъв, какъвто Уинтър го бе запомнил. Стюарт се бе родил старец.

Братовчедът го погледна доброжелателно, но в гласа му звънна укор.

— Съвсем не, Уинтър. Само че е… доста трудно точно сега да даваме уроци по аритметика. Ако ми бяхте казали по-рано…

Уинтър огледа присъстващите и продължи да се прави на глупав.

— Бихте могли поне да ми докладвате за печалбите. Това е всичко, което искам да знам. И да ме посветите в делата на фирмата. Нали това е вашата задача?

Дрейк хвърли поглед към побелелите пръсти на Стюарт и реши, че някой трябва да се намеси.

— Да, да, разбира се, че това е наша задача. Само че майка ви проявяваше жив интерес към делата на фирмата и ние си мислехме, че и вие… да не говорим за баща ви!

— О! Нима той беше добър по математика? — попита невинно Уинтър.

Дрейк го погледна стреснато.

— Той беше… лорд Ръскин беше…

Шилботл, джентълмен на около шестдесет години с лице като смачкан памук, взе думата.

— Всички знаеха, че лорд Ръскин бе в състояние да пресметне сумата от цяла страница цифри наум. Затова негово благородие водеше компанията, така да се каже, без книги. Преди петдесет и две години започнах работа тук като носач на въглища. Тогава баща ви познаваше по име всеки свой работник. Той беше първият, който откри моя потенциал и ми даде шанс. Баща ви беше светец, момче.

— Светец значи. — Уинтър си спомняше отлично посещенията в кантората със своя умен, но и зъл баща. Знаеше, че едва смъртта бе направила от лорд Ръскин светец, и то само за онези, които не искаха да видят истината. — Не бях чул никой да нарича баща ми светец. Но от дните на неговото строго управление по Темза е изтекла много вода.

— Така е. — Ходжис се потупа по корема, който издуваше копринената жилетка. — Аз постъпих във фирмата скоро след като лейди Ръскин пое ръководството. Какви времена бяха тогава, какви времена! Майка ви беше толкова трогателна в тъгата си по починалия съпруг и загубения син. Тя знаеше, че сте жив, лорд Ръскин, но въпреки това страдаше ужасно.

Господата му отправиха укорни погледи. Той ги посрещна спокойно, питайки се колко от тях бяха използвали и мамили майка му.

Ходжис отново пое нишката:

— По онова време във фирмата имаше немалко лоши хора. Мъже, които не биха се поколебали да измамят една красива дама. Но майка ви им даде да разберат. — Той — вдигна заплашително пръст — Тя не е празноглавка… Искам да кажа, не е крехкото цвете на женствеността, каквото изглежда. Онези типове се чувстваха сигурни, докато един ден не се озоваха пред съдията!

Дебелакът със сигурност беше влюбен в Адорна, а като съдеше по усмихнатите лица от двете страни на масата, Уинтър беше готов да се закълне, че майка му е омагьосала всички свои директори. За пореден път благодари на бога за способността на Адорна да омайва мъжете — тя бе спасила семейното богатство, когато той, проклетият млад глупак, избяга да търси приключения.

Въпреки това се учудваше на солидните мъже около масата. Наистина ли не разбираха, че той също не е празноглавецът, какъвто изглежда? Наистина ли вярваха, че пребиваването в Арабия е навредило на ума му?

Очевидно всички англичани смятаха, че един мъж трябва да е следвал в Оксфорд, да носи черен костюм и да диша британски въздух, за да разбира законите на деловия свят. А светът на бизнеса беше навсякъде еднакъв — той бе готов да се закълне в това.

Уинтър не каза нищо. Щеше да ги остави да открият сами истината. По болезнен начин.

— Мама наистина е бисер, многоцветен и прелестен, сияещ в английската пустиня.

Облечените в черно господа се размърдаха неспокойно в столовете си и Уинтър едва успя да удържи усмивката си. Англичаните не умееха да си служат със своя език. Ето, той си бе позволил съвсем малка поетична волност, а те вече пухтяха като нервни коне.

Поезията беше полезен инструмент.

Освен това го развеселяваше. Английското общество беше толкова скучно.

— Трябва да знаете, че лейди Ръскин разчита изцяло на моята преценка. Тя ме окуражи да поема еднолично ръководството на фирмата. — Уинтър стана и другите го последваха с усилие. — Аз се доверявам на вашата преценка. За да ви освободя от някои тегоби, господа, ще отнеса тези книга в кабинета си. След половин час имам среща със стар приятел и вероятно няма да ги проверя особено грижливо. — Нарочно приглади косата си зад ушите, за да покаже обицата си, и напусна залата сред шокирана тишина.

Бе направил само няколко крачки по коридора, когато чу сподавени смехове, които бързо заглъхнаха.

Явно английските бизнесмени смятаха, че той не само не е наред с главата, ами и слухът му е пострадал. Уинтър стигна бързо до луксозно обзаведения кабинет, където по-рано бяха работили майка му и баща му, и затвори вратата зад гърба си. Сложи сметководната книга на писалището си, седна и започна да пресмята сумите страница по страница — на ум, както го беше научил баща му.

Скъпи мои Хана и Памела,

Лейди Ръскин любезно ми разреши да изпратя писмо до вас — моите най-скъпи приятелки и довереници. Затова ще се опитам да ви разкажа за събитията от изминалите три седмици.

Първо искам да ви успокоя. Досега не съм се срещнала с нито един от обитателите на Портърбридж Хол. Избягвам да ходя в черквата на Уестфорд Вилидж под предлог, че изчаквам, докато децата станат годни за излизане в обществото. Естествено, това е проява на страхливост от моя страна. Единственото ми извинение е, че дори само представата да видя отново до болка познатите презрителни лица ме разболява. Опасността да срещна някого от братовчедите, леля или — не дай си боже — чичо в дома на работодателите си виси над главата ми като Дамоклев меч. Вие сте единствените, с които мога да говоря за тези неща. В действителност ми е много трудно да дишам въздуха на Съри. Знам, че не би трябвало да е така, но вътрешно се бунтувам срещу безнадеждността и самотата, с които по-рано се примирявах. Уверявам ви, че всичко ще бъде добре и не е нужно да се тревожите за мен.

Ситуацията, която заварих в Остинпарк Мейнър, отговаря на описаното от лейди Ръскин. Децата са се ползвали със свободи, които излизат далече извън свободите на техните английски връстници. Сега трябва да им обяснявам и най-дребните, и привидно най-простите неща. Ето ви един пример: Трябваше дълго да убеждавам Роби и Лейла, че на стол с твърда облегалка не се седи с пети под задните части или пък на пода с вдигнати на седалката крачета. Лейла заяви съвсем сериозно, че в тази поза й е много по-лесно да учи!

Скъпи приятелки! Не си мислете, че го е казала нахално. Децата не са нагли. В действителност притежават вродена любезност към себеподобните си. Учтивостта им е съвсем естествена, а любопитството и доброто им настроение правят уроците ни истинско удоволствие. За съжаление им е много трудно да изберат правилната вилица, да преценят колко дълбоко да се поклонят и най-вече не са в състояние да вникнат в правилата на английския разговор. Странно е, че с удоволствие им преподавам математика, природни науки, езици, география — предмети, които досега съм преподавала рядко, и в същото време постоянно се провалям по „предмета“, на който се основава славата ми като гувернантка.

Но нека не се отклонявам. Обясних на децата, че ако са легнали на пода, не могат да видят добре дългите листове с грижливо изписани букви, нито географската карта, нито плочата с написани на нея спрежения на френски и латински глаголи. Роби призна, че човек не може да гледа с краката. Оттогава и двамата седят, прилично на столовете си. Да, скъпи мои, работата ми е напрегната, но ми доставя искрена радост.

За мое голямо облекчеше бащата на децата прекарва много време с мисис Ръскин в Лондон. О, вие не знаехте, че бащата на децата е жив, нали? Очевидно предположенията ми са били погрешни. Оказа се, че той съществува и е в най-добро здраве. Веднъж седмично му докладвам какво съм постигнала и той ме разпитва много подробно. Бащата обича Роби и Лейла повече от всичко на света и закусва с тях винаги когато може. Аз, разбира се, съм щастлива, че ме подкрепя баща, който взема живо участие в развитието на децата си. В същото време съм малко потисната от поведението им, след като са вечеряли с баща си. Защото милорд Ръскин е истински варварин…