Кристина Дод
Правилата на капитулацията (27)

27

Шарлът седеше пред тоалетната масичка в старата си спалня. Памела и Хана бяха свалили воала с цвят на слонова кост и ръкавиците и охлаждаха лицето й с влажни кърпи. Това не беше лек полъх на меланхолия, а изблик на тъгата, която Шарлът беше натрупала в сърцето си през последните девет години, или дори още от смъртта на родителите си. Не си спомняше някога да е плакала така.

Когато най-лошото отмина, започна да хълца.

— Много… съжалявам.

— Няма за какво да се извиняват — успокои я Хана.

— И не е нужно да се въздържаш от плач. — Памела трепереше от гняв. — Така нареченият ти съпруг… къде изчезна? Когато те доведохме тук, си помислих, че ще влезе с нас и ще настоява да се овладееш бързо.

Шарлът захълца още по-силно. Памела й подаде чиста кърпичка.

— С Хана си говорихме, че сигурно си възмутена до дън душа, задето са те принудили да се омъжиш, но нямахме представа… иначе щяхме да дойдем по-рано.

— Аз… не вярвах, че ще дойдете… и като ви видях…

— Той настоя. — Хана поклати глава.

— И ние дори се зарадвахме! Казахме си, че е много симпатичен. Изпрати собствената си карета, за да ни доведе на сватбата. Но не можахме да тръгнем веднага. Намерили сме място за Памела и…

Място… за Памела? — Шарлът шумно пое въздух. — О, Памела… къде?

— При лорд Кери. — Памела май не се чувстваше особено добре. — Само за кратко време, но с много добро заплащане.

— Ако питаш мен, не си заслужава — отбеляза Хана.

— Но ако съм добра, за два месеца ще спечеля толкова пари, колкото за цялата последна година. И ще се грижа за едно-единствено малко дете. — При мисълта за парите Памела се усмихна с очакване. — Ти разбираш защо трябваше да приема, нали, Хана?

Шарлът ги огледа разтревожено.

— Да няма нещо… незаконно?

— Не, разбира се! — отговориха двете едновременно.

— Не се притеснявай. — Хана изстиска една кърпичка, нави я и я завърза около китката на Шарлът. — Знаеш, че никога не бих допуснала Памела да застраши репутацията си. Все едно колко пари ще получи. — Тя погледна многозначително приятелката си и Памела побърза да седне.

— След като се запознах с лорд Кери, мога да те уверя, че е много богат, разглезен и привилегирован и изобщо не се интересува от другите хора.

— Това не ми харесва.

Шарлът и Хана се спогледаха загрижено. Памела произхождаше от богато аристократично семейство, загубило всичко поради трагично стечение на обстоятелствата. Майка й беше починала от липса на лекарски грижи и разбито сърце. Затова Памела преследваше успеха с много по-голяма упоритост от другите две млади дами. Шарлът и Хана винаги се опасяваха, че един ден прекалените й амбиции ще я накарат да извърши нещо незаконно.

Само това не, помоли се пламенно Шарлът.

— Но ние сме тук заради Шарлът, а не за да говорим за моето ново място. — Памела стисна ръката на приятелката си.

— Къщата е прекрасна, скъпа. Сигурно вече си много богата.

Хана заби лакът в ребрата й.

— Само парите не правят човека щастлив.

— Не, но когато имаш пари, посещаваш по-добрите магазини.

— Памела! — изсъска Хана и когато приятелката й се успокои, се обърна отново към Шарлът: — Ръскин… причини ли ти болка?

— Не, разбира се, че не. — Шарлът издуха носа си в последната чиста кърпичка и я хвърли при другите на тоалетната масичка. — Само в началото, когато започна да говори за женитба, си мислех, че си прави шеги с мен или иска да ме прелъсти. После нарочно ме компрометира и тогава разбрах, че говори сериозно. С което се озовах пак в началото. Омъжена съм за човек, който е много мил и толерантен с мен, но не ми дава нищо друго.

Хана и Памела се спогледаха многозначително.

— Толерантността му е наистина забележителна. Изпрати прекрасната си карета, за да докара приятелките ти на сватбата. — Хана се опитваше да разбере обърканото положение.

— Ако каретата не се беше счупила, щяхме да пристигнем много по-рано. Като видял, че не идваме, съпругът ти изпратил друга кола да ни пресрещне. Според мен, Шарлът, той е много мил и ще се грижи добре за теб.

— Да, права си — кимна Шарлът. — Не искам да говоря лошо за него, защото няма да е вярно. Той… той се опитва… в известен смисъл е… сърдечен.

— Да не е заради децата? — попита загрижено Памела.

— Нима не те обичат?

— Аз обичам децата му и те ме обичат. — Колко добре изглеждаха двамата днес и как прилично се държаха! Това беше първата им официална поява и всички щяха да запомнят поведението им по време на сватбата. В момента даваха прием за малките си съседчета в детската стая и Шарлът беше щастлива, че им е помогнала да свикнат и им е вдъхнала увереност, че вече никой никога няма да им се подиграва.

Хана продължи разгорещено:

— Ако е така, Шарлът, трябва да приема, че ти желаеш да бъдеш обичана.

— Да, желая и му го казах — отговори твърдо Шарлът.

— Но това е невъзможно! — извика Хана. — Мъжете не обичат като жените. За да те обича, мъжът иска да правиш всичко, каквото ти каже, без да му възразяваш, и да съществуваш само за него. Всички аристократи са такива.

— Това беше точно описание на Уинтър. — Шарлът отново изхълца тихо. — И те уверявам, че той не ме обича.

Памела погледна заплашително Хана, за да я накара да млъкне, и се обърна към Шарлът:

— Откъде знаеш?

— Той ми го каза.

— Възможно ли е да те е прелъстил, като ти е казал, че не те обича? — Памела се опитваше да остане сериозна, но не издържа и избухна в смях. — Тук нещо не е наред. Да не би аз да съм полудяла?

— Ти не разбираш. — Положението беше твърде сложно и Шарлът не се опита да го обясни. — Както и да е. Няма значение. Аз се омъжих за него и — както вече казахте — бъдещето ми е осигурено. Твърде често съм оставала без средства, за да не го оценя. — Хрумна й нова мисъл и тя попита уплашено:

— Но какво ще стане сега с училището за гувернантки?

— На идване говорихме за това.

Памела се изправи й заяви с добре изиграна сериозност:

— Освобождаваме те от ръководството.

— Наистина ли не ми разрешавате да идвам и да обучавам нови гувернантки? — попита съкрушено Шарлът.

— По-добре е да станеш наша клиентка. — Хана също се изправи.

— Това ми харесва.

— Ще ти трябва нова гувернантка за двете деца на съпруга ти — обясни Памела. — А ние познаваме една институция, която предлага отлични кадри.

Шарлът се засмя през сълзи. Чувстваше се напълно изтощена.

— Скоро ще ни трябва и домашен учител за Роби. Ще се справите ли с тази задача?

— Естествено — отговори зарадвано Хана. — С твоя помощ работата ни ще се разшири значително.

— А след като видях как я гледа лорд Ръскин, съм сигурна, че само след една година ще й трябва бавачка — промърмори замислено Памела и трите се спогледаха изумено. Досега не бяха помисляли, че някоя от тях скоро ще стане майка. Шарлът изобщо не можеше да си представи как ще се чувства с дете в корема.

— Хайде, скъпа, зарадвай се — помоли нежно Памела.

— Не искай твърде много — добави окуражително Хана.

— Имаш името и богатството му. Каза ни, че е с добро сърце, а и децата те обичат. Задоволи се с това.

Приятелките й имаха право. Но…

— Не мога. Искам всичко.

— Да, естествено. — Памела я прегърна. — И ще го получиш. Ти си силна.

— Така е. — Хана беше загрижена, но и тя прегърна сърдечно Шарлът и я притисна до гърдите си. След малко каза: — Хайде да слезем в залата, Памела, и да се позабавляваме. Балът е в пълен ход. Шарлът ще се направи красива и ще ни последва.

— Няма да сляза на бала — отговори твърдо Шарлът. — Ще остана тук. Цялата нощ. — Хана и Памела се спогледаха и тя вдигна бързо ръка, за да ги спре. — Не се опитвайте да ме разубедите. Знам какво правя.

— Не те ли е страх, че лорд Ръскин ще си намери друга? — попита Памела.

— Не. — Шарлът беше сигурна във верността му.

— А не те ли е страх, че той… — Хана не посмя да довърши изречението.

— Изобщо не ме е страх от него.

Приятелките й кимнаха и забързаха към вратата, сякаш нямаха търпение да се махнат от спалнята й. Шарлът очевидно беше единствената, която не се страхуваше от екзотичния лорд Ръскин.

Щом двете излязоха, Шарлът моментално заключи. Вратата беше от масивен дъб, пантите и ключалката от здраво желязо. Тук беше на сигурно място.

След като изплака болката си, тя се чувстваше спокойна и решителна. Вече беше омъжена жена. Не, че й бяха дали право да избира. Уинтър сигурно щеше да пусне в ход цялото си прелъстителско изкуство, за да я убеди да го пусне в стаята си. Сигурно щеше да настоява на правото си да влезе в леглото й. Спорът между двамата се въртеше все оката тази точка и ако се поддадеше на ласкателствата му, тя щеше да остане вечно губеща. Не искаше и не можеше да стане жената, която искаше той — доброволно покоряваща се на всичките му желания.

Нещата й вече бяха изнесени от старата й спалня. Тя надзърна под покривката на леглото. Поне чаршафите бяха още тук. Нямаше нищо за ядене и пиене, но тя не беше от хората, които капитулират заради такива дреболии. Надали имаше друг затворник, който да разполага с такива удобства като нея.

Роклята й тежеше, но нямаше как да я свали. Не можеше да откопчее сама малките копченца на гърба, затова щеше да спи с рокля, но възнамеряваше да свали поне обувките и чорапите. Седна на пейката под прозореца, изхлузи набързо високите обувки, смъкна чорапите и облекчено раздвижи пръстите на краката, си.

А сега и фустите. Без колосаните поли щеше да й бъде много по-удобно. За съжаление не можеше да свали корсета, както я съветваше Уинтър, но…

Не, сега нямаше да мисли за съветите на Уинтър или за това, как гласът му се превръщаше в дрезгав шепот, когато посягаше да свали дрехите й. Той беше неин съпруг и това му даваше достатъчно свободи. Не беше нужно да жертва за него и интимните си мисли.

Тя стана, отвърза фустите си, пусна ги на пода и изведнъж се почувства толкова лека, че с удоволствие би потанцувала под звуците на музиката, която долиташе от балната зала. Някога беше въодушевена танцьорка.

Някой натисна бравата. Нещо се удари във вратата.

Шарлът се стресна и прехапа език.

Глух удар разлюля цялото помещение.

Нямаше съмнение кой стои отвън пред вратата.

Изведнъж разбра, че го бе очаквала. Но не толкова скоро. Остани твърда, заповяда си тя. Запази решителността си.

— Да, моля? — Гласът й прозвуча напълно овладяно.

— Лейди мис Шарлът! — Неговият глас обаче прозвуча гневно и рязко и разклати самообладанието й. — Веднага отворете вратата!

— Няма да го направя. Казах, че няма да ви пусна в леглото си, и смятам да удържа на думата си.

— А аз казах, че ви давам време до сватбата, и удържах на думата си.

— И какво от това? — Шарлът се усмихна на масивната врата и изведнъж й олекна на сърцето. Даже грамадният, мускулест, гневен дивак не беше в състояние да разбие тази врата. — Нямате друг изход, освен да останете отвън, нали?

Той забарабани с юмруци по вратата.

— Отворете веднага!

— Не.

— Нима ви е все едно какво ще си помислят гостите?

— Все едно ми е. — Даже щеше да й достави удоволствие да го изложи на присмех.

— Значи отказвате?

— Да.

— Така си и мислех. — В гласа му звънна задоволство. — Веднага се отдалечете от вратата, Шарлът, чувате ли ме? Идете в другия край!

Шарлът не отговори. Не разбираше смисъла.

— Шарлът? Далече ли сте от вратата?

— Д-да.

Детонацията разтърси пода и ушите й забучаха. Ключалката излетя от вратата, навсякъде се посипаха стърготини. Уинтър изрита вратата с такава сила, че тя се удари в стената. Той застана на прага, облечен в своята джелаба — и с димящ пистолет в ръка.