Кристина Дод
Правилата на капитулацията (17)

17

Докато конете препускаха по изровения път, ужасът на Шарлът изчезна. Ала всеки път, когато поглеждаше Уинтър, настанил се удобно насреща й, силният, задушаващ страх се връщаше. Не можеше да разбере. У него нямаше нищо магично. Държеше Лейла в скута си и тъкмо обясняваше на децата англиканската божествена служба. Повечето хора щяха да го определят като просветен баща на семейство.

Добре де, той я беше целунал. Опитваше се да я прелъсти. Но когато ставаше въпрос за децата му, се държеше по съвсем друг начин. Напълно цивилизовано. В момента единственото варварско у него бяха пробитото ухо и босите нозе.

Напразно се бореше със себе си. Трябваше да избяга от него, защото той искаше да проникне в тайната й и да я омагьоса. Когато каретата спря пред терасата на Остинпарк Мейнър, тя заговори решително:

— Бъртънови ми напомниха, че не съм взела нито един свободен ден. След днешната ни среща, при която проявиха такава любезност, не би било зле да ги посетя веднага.

— Сега ли? — попита Роби. Един слуга отвори вратичката и момчето скочи гъвкаво на земята. — Нали се видяхте с тях само преди минути! — извика той, сякаш Шарлът беше някъде далеч.

— Обещахте да ми прочетете една история — напомни й Лейла.

Шарлът помилва ръката й с такава бързина, че издаде нервността си.

— Да, обещах. И ще го направя веднага щом се върна. Бавачката ще се погрижи за вас. Ще вечеряте и ще се разходите — но само ако навън е сухо.

Потокът от думи целеше да задуши в зародиш всички възражения, но противно на очакванията й Уинтър не каза нито дума. Мълчанието му беше ледено.

Само да можеше да свикне да го залива с думи! Но тя мразеше празните приказки и крякащите жени. И сега прояви такава несръчност, че Лейла я гледаше с разширени от изненада очи. Уинтър вдигна дъщеря си във въздуха и я предаде в ръцете на слугата. Той се засмя и я щипна по бузата, за да му се усмихне. Уинтър му махна да се отдалечи.

После затвори вратичката на каретата.

Шарлът гледаше ръката му на вратата с ужас и — което беше още по-лошо — с прилив на възбуда. Вътрешността на каретата беше луксозна, но твърде тясна за трепереща жена и едър мъж, който изглеждаше решен на всичко.

Не, сигурно не бе разбрала правилно поведението му. Вероятно се държеше така само защото притежаваше твърде силен закрилнически инстинкт.

— Не е нужно да ме придружите до Бъртънови, милорд. Мога да стигна и сама.

Уинтър се облегна назад, скръсти ръце под гърдите и я погледна обвинително.

— Дължите ми обяснение.

— Никакво обяснение не ви дължа. — Слугите навън със сигурност гадаеха какво означава това затваряне в каретата. Когато погледна навън, ги видя да стоят по стълбите и да разговарят оживено. — Може би вие също имате намерение да отидете някъде? — продължи тя с надежда.

Той погледна през нея, сякаш не беше казала нищо.

— Граф Портърбридж е главата на вашето семейство.

Кочияшът се отдели от групата слуги и почука предпазливо.

— Къде трябва да ви закарам, милорд?

— Никъде. Вървете си.

— Това беше грубо. — Укорът беше само претекст да спечели авторитет. Или, още по-добре, да смени темата.

— Скийтс! — извика Уинтър.

Мъжът се обърна изненадано.

— Да, милорд?

— Моля, вървете си.

Шарлът се ядоса на себе си. Заради нея бедният човечец съвсем се бе объркал.

— Както желаете, милорд — отговори Скийтс.

Сега ще отиде в кухнята и ще разкаже най-новата клюка, каза си Шарлът. Това беше повече от сигурно.

— Отворете вратата — помоли меко тя. — Какво ще си помислят слугите?

Очевидно на Уинтър му беше безразлично. Въобще не реагира на молбата й. Щеше да каже това, което бе решил, и нямаше да я остави на мира, докато не получи отговор.

— Вие, лейди мис Шарлът, сте от семейство Далръмпл от Портърбридж Хол.

В каретата беше доста студено. Последните дъждове и черните облаци бяха задържали ниските температури. Въпреки това на горната й устна избиха ситни капчици пот и тя затърси кърпичката си.

— Ще ме пуснете ли да сляза, ако ви отговоря?

Той пренебрегна опита й да преговаря. Коравият му поглед поиска отговор. Нима й беше ядосан? Ако се съдеше по изражението му, да.

— Жените имат нужда от закрила — изрече мрачно той. — Не мога да разбера защо родният ви чичо ви е позволил да ходите сама от къща на къща, лесна плячка за всеки мъж, който ви пожелае?

Безсрамник! Нахалник! Не питаше за желанията й, държеше я тук като затворница и на всичкото отгоре й заявяваше, че е безпомощна.

Да не би пък да намекваше, че е лека жена? Сигурно защото му бе позволила да я целуне. Така й се падаше.

Достойнство. Грация. Самообладание. За пореден път Шарлът показа, че това са най-важните женски добродетели.

— Аз не съм лесна плячка, милорд. В Англия няма нито един аристократ, който се осмелява да мисли, че съм.

— Значи сама се грижехте за себе си?

— Точно така! — отговори гордо тя и вирна брадичка.

— Но това е право и задължение на чичо ви. Вие сте на двадесет и шест години, неомъжена и недоволна. Чувствате се зле.

— Не е вярно!

Мъжът пое дълбоко въздух.

— Е, добре. Даже в Ел Бахр има хора, които занемаряват дълга си.

Лека-полека Шарлът се отпусна. Той не изглеждаше вече гневен, само замислен. Вярно, не беше добре постоянно да сменя настроенията си, но може би това беше краят на разпита. Ако се съгласеше с него, може би щеше да престане да я обижда. Затова му отговори с леко треперещ глас:

— Да, сигурна съм, че има.

— Но аз знам какъв е моят дълг. Затова от този миг нататък поемам отговорността за вас — заяви Уинтър.

Шарлът го погледна като ударена от гръм.

— Вие? Отговорност за мен? Не ви позволявам!

— Нямам нужда от позволението ви. — Той се наведе бавно към нея и коленете им се срещнаха. Шарлът трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. — Вие сте моя служителка.

— Това не ви дава право…

— Понякога мъжът не чака някой да му даде право. Понякога трябва да си го вземе сам.

Шарлът беше готова да се разкрещи от безпомощна ярост. Но наблизо със сигурност имаше още слуга. Освен това Лейла можеше да я чуе и после как би могла да я убеди, че истинската дама говори тихо и умерено? Затова понижи глас, докато зазвуча учтиво, поучително и така студено, че той би трябвало да се смрази.

— Проблемът с вас, милорд, е, че изричате подобни твърдения, без да забелязвате колко са неуместни.

Той я погледна изненадано. Красивото му лице се помрачи.

— Разбира се, че забелязвам. Но ми е все едно.

Мъжът беше много по-едър от нея, благословен със самочувствие, красиво лице, пари и мъжественост. Живееха в свят, доминиран от мъже. Шарлът отново изпита чувството, че се задушава. По гърба й потече вадичка пот.

— Наистина ли не съм прав? Нима в Англия не е дълг на мъжа да се грижи за роднините си от женски пол?

Боже, как го мразеше!

— Обикновено мъжете се грижат за дъщерите си, но никой не очаква от тях да направят същото за лелите или племенниците си. Това би било твърде голям товар.

— За някой бедняк да. Виждам момичетата, които работят в нашата къща, и разбирам, че трябва да допринесат за издръжката на семействата си. Но вашият чичо е богат човек.

— Богатството е относително понятие. Всички притежания на баща ми минаха в ръцете на следващия наследник по мъжка линия.

— Баща ви е бил най-големият син. Граф Портърбридж преди сегашния граф.

Сега я шантажираше. Непременно искаше да узнае истината, но тя отговори със студена учтивост:

— Да, затова съм лейди Шарлът.

— Значи парите и земите са отишли в ръцете на чичо ви. Не разбирам как при това положение твърдите, че не е богат.

— Да, богат е, но има много деца.

— Аха! — Уинтър кимна. — Толкова ли е потентен?

Сега вече гневът й изби на повърхността.

— Защо винаги, когато има много деца, се казва, че мъжът е потентен, а когато бракът остане бездетен, хората обявяват, че жената е безплодна? — Отвратена, тя затвори очи. Каква лудост я накара да изрече дълбоко скритите си мисли? По дяволите! Сега, поощрен от лошия й пример, Уинтър сигурно ще си въобрази, че може да говори каквото си иска по темата за потентността! Ала когато отвори очи, той изглеждаше напълно сериозен. — Това беше крайно неприлично от моя страна. Моля, запомнете, че в обществото не се говори открито за… за…

— За правене на деца? — помогна й с усмивка той.

— За потентността — поправи го твърдо тя. — В доброто общество не се говори за потентността на мъжа или жената. По никакъв повод.

— Лейди мис Шарлът, какво щеше да стане с мен без вашите напътствия?

Сега пък й се подиграваше!

Преди да го укори, той бе осенен от идея.

— Вие ми отказахте да поема отговорност за вас. Твърдите, че сте в състояние сама да се грижите за себе си, без да ви води мъж. Ако ми разкажете историята си, може пък да се съглася с вас.

Шарлът го погледна изумено.

— Нямате право да ме държите тук като заложница! — И веднага посегна към вратата.

Той улови ръката й и я задържа. Не толкова силно, че да й причини божа, но не й позволи да си отиде.

— Искам да знам защо сте съвсем сама на този свят, лейди мис Шарлът.

Трябваше веднага да разпознае израза на лицето му. Достатъчно често го беше виждала. Откакто се бе върнал от Лондон, постоянно я наблюдаваше, но не защото я желаеше, а от вулгарно любопитство. Някой в Лондон се беше раздрънкал.

— Готова съм да се обзаложа, че вече знаете.

— Не получавам достатъчно от вас, лейди мис Шарлът. — Той впи в нея жаден поглед. — Никога не получавам достатъчно от вас.

Очевидно искаше да чуе подробности. Всъщност, какво значение имаше? Щом толкова искаше да знае, защо да не му разкаже? Тогава поне щеше да я остави да си върши работата.

Шарлът издърпа решително ръката си от неговата. Отдръпна се назад, изпъна гръб и скръсти ръце под гърдите си.

— Какво по-точно искате да чуете? Всичко или само подробности около позорното ми бягство от Портърбридж Хол?

Той се наведе към нея, сякаш все още се страхуваше, че ще му избяга.

— Мисля, че всичко.

Тя се загледа в изтръпналите си пръсти и по навик ги изпъна.

— Бях единствено дете, много глезено. Имах кърмачка, бавачка, гувернантка и купища играчки само за мен. Всички тайни кътчета в Портърбридж Хол бяха мои. Имах си пони и препусках на воля в моите земи. — Детството й беше златно време. Можеше да говори за него само с монотонен глас, за да се отдалечи от спомените. Защото ако ги допуснеше…

Не, нямаше да си спомня.

— Мама и татко бяха убити от светкавица, когато бях на единадесет години.

Уинтър се опита да улови ръката й, но тя се дръпна сърдито.

— Нали искате да знаете? Ето, разказвам ви. Само не ме докосвайте.

Поведението й не му хареса, това се виждаше. Широкото чело се набръчка, кожата около белега побеля.

Но, както се очакваше, не направи нищо, което би могло да застраши продължението на тази пикантна история. Нали тепърва щеше да му сервира пикантната хапка!

Тя издържа на погледа му, докато той кимна и се отдръпна назад. Тогава продължи:

— Земите вече не ми принадлежаха. Голямата къща не беше моя. Чичо ми и семейството му се нанесоха в моя дом и бяха толкова много, че за мен не остана място. Казаха ми, че вече не съм бебе и не ми е необходима детска стая. В люлката, където бях настанила куклите си, сложиха техните деца. Големите заеха стаята ми за игри. Чичо ми заяви, че вече няма да купува играчки, защото имам прекалено много. Бавачката и гувернантката ми бяха уволнени. Чичо не пожела да им плаща повече, за да се грижат за всичките му деца, и те си отидоха. Трябваше да деля спалнята си с двама братовчеди. Единият всяка нощ мокреше леглото си. Двамата непрекъснато се биеха. Нямах нито едно място, където да остана сама. Никой не се грижеше за мен. — Това звучеше малко като самосъжаление и тя побърза да добави: — Те не се грижеха дори за собствените си деца.

Уинтър свали ръкавиците си и ги хвърли на седалката.

— Какво направихте?

— Какво да съм направила?

— Беснеехте ли от гняв? Искахте ли си обратно играчките?

— Не. Разбира се, че не. Бях толкова объркана… Днес, като гледам назад, си мисля: бедното дете. Толкова объркано. На прага на съзряването, а няма кой… — Тя затвори уста. Не искаше той да проникне в душата на уплашеното, самотно момиче. Сигурно щеше да се наслаждава на състоянието й. Да предъвква болката й. Всички жадни за скандал се наслаждаваха.

— Разбирам страха ви.

Нямаше да допусне мекият тон и дружелюбните очи да я заблудят. Това беше разпит от най-бруталния вид.

— Беше ме страх от всеки и от всичко — кимна спокойно тя. — Мислех, че цялото семейство е срещу мен. Крещяха, биеха се, непрекъснато се караха. Не разбирах защо се държат така. Никога дотогава не бях виждала такива хора. Не ги разбирах.

— А днес? Днес разбирате ли ги?

— Живях в много различни семейства. Някои щастливи, други не. Някъде е шумно, другаде не толкова. Някои сякаш са си поставили за задача да се направят един друг нещастни — така е в семейството на чичо ми. Не го разбирам, но знам, че е така.

— Аз мисля, че моето семейство е щастливо — проговори той замислено. — Във всеки случай мама е щастлива, че съм отново у дома. А децата ще бъдат щастливи, когато свикнат. Вярвате ли, че ще стане така, лейди мис Шарлът?

— Вашите деца са възхитителни.

— Не искате ли да знаете дали аз съм щастлив?

Тя се опита да се усмихне, но само опъна устни.

— Трябва да сте щастлив, милорд. Много щастлив.

Подигравката й не му хареса и акцентът му се изостри.

— Още не.

Шарлът стисна зъби и се опита да запази сдържаността си. Нямаше друг начин, защото той все още беше варварин.

— Опитвах се да се крия от тях. Изпълнявах всичко, което ми възлагаха леля и чичо, но другите деца непрекъснато ми създаваха проблеми. Чичо ми се караше и аз го намразих. Проблемът беше, че той много приличаше на татко. Но татко беше съвсем друг. Той обичаше мама, обичаше и мен. А сегашният граф Портърбридж не обича никого… или отлично умее да крие чувствата си. Като го гледам, винаги ме заболява зъб.

Тя млъкна и Уинтър веднага разбра, че нямаше намерение да му разкаже края на историята. Чувстваше се като замаян. Изпълнен със съчувствие и разбиране. Той беше най-близкият й човек, мъжът, който щеше да се ожени за нея. Вярно, тя още не знаеше какви са намеренията му, но трябваше поне да разбере, че може да разчита на него. И да му се довери.

Освен това той нямаше намерение да я обвинява в нищо. Тази история й беше нанесла дълбока рана — това личеше по цялото й поведение. Чувствителното му сърце веднага бе разбрало, че тази жена е понесла много страдания и обиди, затова сега всяка проява на дружелюбие я прави подозрителна.

— Историята ви е много близо до онова, което си мислех.

— Наистина ли? — попита остро тя.

Без съмнение беше ядосана, защото не желаеше да му разкрие нищо от миналото си. Но като чуеше колко е трогнат от историята й и какво благоволение възнамерява да й окаже, сигурно щеше да се утеши.

— Вече съм сигурен, че плановете ми са правилни.

— За какви планове говорите?

— Ще се оженя за вас. — Когато изрече решаващите думи, той я погледна с очакване и с радост забеляза, че тя загуби ума и дума. Честта, която й оказваше, я парализира и разшири очите й от изненада. Продължи любезно, за да й даде възможност да се овладее: — Вие сте подходяща за мен. Добре възпитана. Красива. Изключително учтива. — Той направи пауза, но тя не се усмихна. — Освен това ви трябва съпруг.

Тя не избухна в ликуване, не му благодари, не се хвърли в прегръдката му в изблик на радост. Може би не го разбра, или си мисли, че той е равнодушен. Затова се постара да обясни:

— Освен това аз ви желая и вие ме желаете. Убеден съм, че в леглото ще си доставим взаимно най-висшето удоволствие.

Най-сетне тя реагира. Лицето й се обля в червенина. Но защо сведе глава като нападаща камила?

— Аз нямам нужда от съпруг, милорд. — Всяка сричка беше произнесена поотделно и надлежно подчертана.

— Не говорете глупости — отговори с лек смях Уинтър.

Периферията на шапката й затрепери и треперенето бързо се пренесе към раменете и ръцете й.

Обезпокоен, Уинтър се опита да улови крехките й пръсти и да ги стопли в своите.

Шарлът го отблъсна с гневен жест, достоен за неговата малка необуздана Лейла. Отдръпна се от него и заговори трескаво:

— Веднъж вече чух подобно изявление. — Пое дълбоко въздух и обясни — Казаха ми, че съм подходяща партия, възпитана, добродетелна, затова ми оказват честта да поискат ръката ми, въпреки че съм бедна. Че ми дават възможност да изразявам благодарността и дълбоката си преданост всеки ден до края на живота си.

Очевидно се беше изразил погрешно.

— Аз очаквам…

— Не ме интересува какво очаквате. — Тя не крещеше, гласът й не звучеше нецивилизовано, но треперенето не преставаше. В сърцето й бушуваха емоции, които не беше в състояние да контролира. — На седемнадесет години бях покорна млада жена. Правех, каквото ми кажеха, даже когато това означаваше да се превърна в нищо, в празно място, което мъжете наричат съпруга. Но не издържах и взех съдбата си в свои ръце. — В погледа й имаше такава сила, че той се вцепени. — Не можете да ме измамите, милорд. Вие знаете всичко. Но който и да ви е разказал историята ми, със сигурност е забравил най-доброто.

Най-доброто средство да я успокои беше да изрази искреното си съчувствие.

— Всяка част от вашата история изглежда като трагедия.

Ала съчувствието само я обиждаше.

— Сега ще чуете една част, която не е. — Тя престана да трепери. — Тази част беше триумф. Аз… аз си отидох. Напуснах къщата на чичо си само с една пътна чанта и се качих на пощенската карета за Лондон.

Уинтър потрепери. Почувства се ужасно, като си представи седемнайсетгодишната Шарлът сама в каретата на път за големия град. Макар да знаеше, че историята й завършва добре — или ще завърши добре, когато тя приеме предложението му, — много искаше да я предпази от ужаса и самотата, които беше изстрадала. Толкова силни бяха чувствата му към нея.

— Отидох при една позната — продължи да разказва тя. — От буржоазното съсловие. Дамата гореше от желание синът й да се издигне в обществото. Затова ме назначи. По същите причини, по които представлявах подходящ материал за женитба. Когато узна, че съм избягала, синът й вече бе постигнал забележителни успехи, затова ми позволи да изпълня задачата си докрай.

Напрежението на Уинтър се поразсея.

— Значи е била добър човек.

— Тя беше свиня. Намали възнаграждението ми. Като компенсация за скандала.

Как му се искаше Шарлът да сподели с него всички свои травматични преживявания, за да й докаже разбирането си.

Но по причини, които не можеше да проумее, тя си оставаше предпазлива и сдържана.

Когато му говореше за жените, Баракх спомена и това. Обясни как понякога жените не проумяват, че мъжете са загрижени на първо място за тяхното добро. Уинтър не бе преживял подобно нещо и отхвърли думите му като измислица. Сега обаче изпрати безмълвно извинение на Баракх. Той седеше отдясно на Аллах и несъмнено се смееше на глупостта му.

— Съжалявам, че положението ви е било така отчаяно. Съжалявам и че все още сте нещастна.

— Не съм нещастна — отсече студено тя.

Уинтър пренебрегна този отговор.

— Аз съм мъж. Вие сте жена. Трябва да вярвате, че аз знам кое е най-доброто за вас.

Тя се разтрепери отново.

— Ще се омъжите за мен. Това е единствено правилното и най-доброто в случая.

— Няма да избера този път, даже да означава сигурност и приемане в обществото. — Упорството й за пореден път събуди в сърцето му желание да я укроти. — От девет години се оправям сама в живота, милорд. И ще продължа така до края на живота си.

Той я погледна смаяно.

— Това значи ли, че ми отказвате?

— Това не е отказ, милорд. За мен вашето предложение не означава нищо.

Той й позволи да отвори вратичката на каретата. Стълбичката беше спусната и тя слезе. Един слуга веднага се втурна да й помогне.

Уинтър я изчака да стъпи на земята.

— Независимо от вашето възмущение и… равнодушие, лейди мис Шарлът, аз съм убеден, че вие ме обичате.

Тя се обърна към него, но периферията на шапката скриваше лицето й.

— Според мен вие изобщо нямате представа какво е любов, лорд Ръскин.