Кристина Дод
Правилата на капитулацията (2)

2

Откритата карета трополеше по провинциалния път и хладният, свеж вятър носеше към Шарлот аромата на Норт Даунс, зелените хълмове в северната част на Съри. Съри миришеше на диви рози, което се виеха по прастари шпалири, на смях и уют, на зима, прекарана на гърба на дървеното конче, на летен следобед в клоните на любимото й орехово дърво. Съри миришеше на дом.

Шарлът се беше надявала никога вече да не усети този аромат.

— За първи път ли сте в Норт Даунс, лейди Далръмпл?

Шарлът се обърна към новата си работодателка и усети завистливо пробождане в сърцето. Беше сигурна, че мъжете продължават да се тълпят около овдовялата лейди Ръскин. Буйната й руса коса беше украсена с модна шапка, леко дрезгавият глас звучеше изискано, нежната кожа би зарадвала всяка млада жена, а големите сини очи излъчваха искрена симпатия. През двучасовото пътуване от Лондон се бе проявила като любезна спътница. Шарлът не можеше да повярва, че Адорна има вече двама внуци, които се нуждаят от възпитателка.

Младата жена нямаше причини да се сърди на съдбата — това си беше чисто губене на време. Но не преставаше да се пита защо съдбата е изпратила Адорна в новооснованата академия за гувернантки с това измислено сякаш специално за нея назначение.

— Отраснала съм недалеч оттук, милейди — отговори тя с твърд глас.

— Значи наистина сте роднина със семейство Далръмпл от Портърбридж хол?

Любопитството на Адорна беше разбираемо, но истината излезе много трудно от устните на Шарлът.

— Граф Портърбридж е мой чичо.

Лейди Ръскин кимна.

— Предполагах, че сте именно тази лейди Далръмпл. — Взе ръката на Шарлът и я стисна. — Баща ви, бог да успокои душата му, беше предшественикът на сегашния граф. Моят мъж го познаваше и винаги казваше, че е съвършен джентълмен.

Шарлът се опита да скрие мъката, която й бяха причинили любезните думи на Адорна.

— Хубаво е да се върна отново тук след толкова години.

— Да, Съри е великолепен, при това е съвсем близо до Лондон. Ръскин и аз купихме имота скоро след раждането на сина ни, защото искахме да расте сред природата. Остинпарк Мейнър е много спокойно местенце.

Още докато говореше, иззад завоя насреща им изскочи бърза карета. Кочияшът успя да отбие, но лейди Ръскин политна към вратичката, а Шарлът се удари в нея. Големият куфар на гувернантката, вързан с въжета отзад, се залюля опасно, а скъпоценната пътна чанта се удари в глезените й. Другата карета продължи пътя си и Шарлът чу от вътрешността висок, грачещ женски глас. Кочияшът Скийтс спря край пътя и се обърна разтревожено.

— Моля за извинение, милейди. Ранена ли сте?

Шарлът също изрази съжалението си, докато се освобождаваше от дългия шал на Адорна.

— Глупости! За какво ми се извинявате и двамата? — В мелодичния глас на лейди Ръскин звънна гняв. Тя даде знак на Скийтс да продължи и каретата отново затрополи по пътя. — Някои хора имат повече пари, отколкото разум. Но повярвайте, такива неща се случват рядко в нашия район, лейди Далръмпл.

— Ако нямате нищо против, лейди Ръскин, аз предпочитам да не използвам титлата си. Наричайте ме, моля, Шарлът, а пред децата мис Далръмпл.

— С удоволствие, мила моя. А вие ще ме наричате Адорна, както правят всички.

Шарлът не бе очаквала това. Но, от друга страна, нищо в общуването с лейди Ръскин не отговаряше на очакванията й.

— Ценя високо любезното ви предложение, милейди, но това може да се изтълкува като липса на респект от моя страна, може би дори като нахалство.

— Тогава само когато сме насаме.

— Но не и пред децата.

— Е, добре, не пред децата. Макар да се боя, че двамата никога няма да проумеят изискаността на английските обичаи.

Ментово зелената брокатена рокля на Адорна правеше талията й още по-тясна, а широкият кринолин се бе разпрострял върху простата сива пола на Шарлът. Адорна въздъхна дълбоко.

— Трябва да знаете, че децата са родени и отраснали в Ел Бахр.

— Ел Бахр — повтори с лек страх Шарлът. Източно от Египет и южно от Турция. Представи си камили, които прекосяват море от пясък, бедуини и приказките от Хиляда и една нощ. Шарлът не проумяваше как две английски деца биха могли да живеят в такова място и за първи път разбра защо Адорна бе нарекла внуците си варвари. — Как са попаднали там? И как са се върнали.

— По-добре попитайте как е попаднал там синът ми Уинтър.

Адорна изглеждаше толкова унила, че Шарлът изпита желание да я утеши. Значи бе загубила сина си. В следващия миг се сети за необикновеното име.

— Уинтър?

В главата й се появи спомен, упорито изтикан на заден план, откакто беше напуснала Портърбридж Хол. Младият Уинтър на чай с танци, висок и рус, толкова красив, че момичетата падаха в несвяст. Леля й Пипър бе обяснила подигравателно: „Смята се за млад, рус лорд Байрон.“ Ако съдеше по това, как Уинтър тръскаше русите си кичури, за да падат по лицето му, леля й имаше право. Забележително тъмните мигли и вежди също й бяха направили силно впечатление. Те го отличаваха от всички други млади досадници, а кафявите очи ту святкаха диво, ту ставаха замислени. Дванайсетгодишната Шарлът се влюби безсмъртно в него, но той беше цели две години по-голям и изобщо не я забеляза. Това беше единствената им среща.

— Значи Уинтър… е вашият син?

Адорна я погледна зарадвано.

— Познавахте ли го?

— Мисля, че веднъж го видях, да… Но си мислех, че е…

— Избягал? Да, точно така. Не можа да преодолее смъртта на баща си — обясни Адорна. — Може би знаете, че виконт Ръскин беше доста по-възрастен от мен.

Шарлът се опита да си припомни клюките. За виконт Ръскин се говореше като за човек на сделките, способен бизнесмен, точно този тип, когото аристократите презираха. На стари години бе направил важна услуга на краля и той го провъзгласи за благородник — вероятно защото беше твърдо убеден, че старият никога няма да има наследници. Ала новоизпеченият виконт Ръскин моментално се ожени за красивата млада Адорна и създаде наследник.

Виконт Ръскин почина на осемдесетгодишна възраст. Женитбата му бе предизвикала безкраен скандал, ала и Ръскин, и Адорна бяха много богати и никой не се осмели да ги критикува публично.

— Моят мъж имаше щастлив, удовлетворяващ живот, но си отиде от нас точно когато Уинтър навърши петнадесет години. Синът ми преживя смъртта му много тежко и на погребението се сби с едно момче.

Шарлът помнеше и това събитие. Братовчед й Орфорд, най-гадната креатура, която някога бе живяла на този свят, се върна вкъщи окървавен, но ухилен и виеше от радост, когато Уинтър изчезна.

Адорна се загледа право пред себе си.

— На следващия ден Уинтър изчезна.

Шарлът виждаше само перата на шапката й, но чуваше болката в гласа й.

— Потърси приключения по широкия свят. — Перата се мятаха насам-натам, докато Адорна размишляваше за лудориите на сина си. — И ги намери. След много преживелици накрая бил продаден като роб на някакъв водач на керван.

Шарлът не знаеше дали да се смее или да припадне. Младият, романтичен Адонис бе попаднал в робство? Увлечена в историята на Адорна, тя не обърна внимание на следващата карета, която идеше насреща им.

— Велики боже, милейди, знаехте ли какво му се е случило?

— Адорна — поправи я с отсъстващ вид лейди Ръскин. — Не. Стюарт — това е братовчедът на съпруга ми — проследи дирята му чак до Арабия, но там я изгуби. Аз обаче знаех, че е жив.

Насрещната карета беше вече съвсем близо. Адорна смръщи чело и погледна Шарлът с големите си сини очи.

— Сигурна съм, че ние усещаме как се разкъсва завесата между този и онзи свят, когато умира любим човек. Моята леля Джейн винаги ме е наричала романтичка и предполагам, че ще се съгласите с нея, Шарлът.

— Не, няма. — Родителите на Шарлът бяха загинали недалеч оттук и за момент тя се превърна отново в разстроената единадесетгодишно хлапе, което се бе скрило в леглото си в Портърбридж Хол и подскачаше при всеки гръм, раздиращ небето.

— Не очаквах, че ще ви харесам така бързо, Шарлът. — Адорна сложи ръка на рамото й. — Боях се, че сте закостеняла и надменна, но в действителност вие сте много чувствително момиче, нали?

Като младо момиче сигурно е била романтичка, но в момента изобщо не се смяташе за чувствителна.

— Сигурна ли сте, че не искахте да кажете прекалено стриктна?

Адорна се усмихна. Точно когато щеше да продължи, Шарлът откри на кръстовището табелата за Уестфорд Вилидж.

Уестфорд Вилидж. Беше се надявала, че имението на Адорна се намира в другия край на Норт Даунс. Далече от Портърбридж Хол, чичо Шелби, леля Пипър и братовчедите й. Но съдбата бе решила друго.

Беше само въпрос на време, докато изисканото общество открие, че лейди Шарлът Далръмпл се е върнала… и катастрофата ще е пълна.

Адорна също хвърли поглед към табелата.

— Остинпарк Мейнър е точно пред нас. Не бива да се страхувате, че ще бъдем напълно откъснати от цивилизацията.

— Изобщо не ми е хрумвала такава мисъл.

Адорна я дари с усмивката, от която мъжете се разтапяха, и й внуши усещането, че е напълно прозрачна.

— Естествено, че не, скъпа моя. Вие принадлежите към жените, които не смятат за нужно да се забавляват.

— Вярно е. — Вярно, но ужасно скучно, както намекваше въздишката на Адорна. — Вижте, милейди… Адорна… непременно трябва да ми разкажете какво е преживял синът ви и как децата са се върнали при вас. Двамата сигурно са покрусени от тежката загуба.

Адорна поклати глава.

— Изобщо не са покрусени. Напротив, решили са да разрушат къщата ми.

Смъртта на бащата беше оставила децата равнодушни? Дълбоко скритата романтичност на Шарлът изведнъж избликна на повърхността. Може би двамата отдавна бяха сирачета, може би бяха вървели дни наред през пустинята…

Зад завоя се появи четириместна карета. Кочияшът изплющя с камшик и мина покрай тях с бясно темпо.

Шарлът веднага позна герба на вратичката — как би могла да го забрави! — и се вцепени.

Адорна протегна шия, за да види кой пътуваше в каретата.

— Я виж ти! Това са лейди и лорд Хауърд!

— Точно така — отговори дрезгаво Шарлът.

Адорна помилва ръката й.

— Знам, мила моя. Сигурно е ужасно за вас. Но видяхте ли как лейди Хауърд цапна мъжа си с шапката? Идват от Остинпарк Мейнър, където в момента не би трябвало да има гости. Освен ако… — Адорна отвори широко очи и задърпа дантелената си якичка. — Само ако е посмял да си покани гости, докато ме е нямало!

— Кой?

— Само да е посмял… дадох му точни нареждания…

— Кой?

Адорна се наведе напред и извика:

— Побързайте, Скийтс!

Профучаха между двата стълба на портата и каретата затрополи по широката входна алея. Конете минаха в луд галоп покрай внушителната портиерска къща. Под колелата пръскаше чакъл. Адорна се вкопчи в дръжката на вратичката и се издаде навън, за да вижда по-добре.

Шарлът очевидно не бе схванала нещо важно, ала нямаше и най-малка представа какво. Навлязоха в красива алея, обградена от могъщи стари дървета. В далечината блестеше лазурносиньо езеро, Шарлът видя мраморен градински павилион и шпалири, отрупани със златножълти, лавандуловосини и розови цветя.

След още един завой пред очите им най-сетне се разкри Остинпарк Мейнър. Внушителната фасада беше от тухли и пясъчник. Къщата се вписваше в местността и сякаш прегръщаше майката природа. Заедно с това се стремеше към небето, за да отдаде почит на своя създател. Класицизмът бе дошъл на мода преди около сто години и Шарлът се запита кое ли аристократично семейство е построило внушителната провинциална къща и защо е било принудено да я продаде.

Насреща им се зададе друга карета и Адорна извика:

— Това са Мордънови. Вероятно знаете колко педантична е мисис Мордън и как изисква да се спазват всички правила на учтивостта. Дано не е развалил всичко!

Остинпарк Мейнър изчезна зад група дървета, но след следващия завой се появи пак, вече по-близо. Под колонадата стоеше мъж.

Отдалече си личеше, че е едър и широкоплещест. Изглеждаше като въплъщение на мъжката сила. Или, по-добре казано, като израз на открита враждебност към английската цивилизация.

Когато наближиха, Шарлът забеляза силните ръце, стиснати в юмруци и опрени на хълбоците. Раменете бяха невероятно широки, бялата риза не беше в състояние да скрие мускулестата гръд. Също както панталонът не скриваше мъжката му потентност: точно обратното, големите копчета и плътно прилепналата материя я подчертаваха.

Изглеждаше като мъж, обозначил територията си. Вероятно беше новият съпруг на Адорна, макар че тя не бе споменала за съществуването му. Или някой роднина. Може би споменатият Стюарт, който беше търсил сина й.

Вятърът рошеше невероятно дългата му коса. Беше рус — рус като Адорна. Шарлът не беше в състояние да откъсне поглед от косата му.

Когато каретата спря, лицето му се озари от широка усмивка и той се втурна към тях. И тогава Шарлът откри нещо, което дотогава не бе забелязала. Опитът му да изглежда що-годе цивилизован бе претърпял пълен провал.

Той не носеше обувки.

Това беше лудост! Шарлът не можа да сдържи повече напиращия на устните й въпрос.

— Кой е този човек?

— Синът ми. — Адорна го оглеждаше замислено, очаквайки Скийтс да спусне стълбичката и да й помогне да слезе. — Синът ми Уинтър, който възкръсна от мъртвите, за да превърне живота ми в ад.