Кристина Дод
Правилата на капитулацията (32)

32

Шарлът грабна хартията от ръката на Роби и зачете с нарастващо отчаяние драсканиците на Лейла.

— Избягала? — Уинтър стоеше като ударен от гръм. — Но къде?

— Иска да си отиде вкъщи — отговори дрезгаво Шарлът. — Пише, че си отива вкъщи.

Никога не беше виждала Уинтър с побеляло лице — досега.

— Иска да се върне в Ел Бахр — пошепна невярващо той. След малко улови ръката на жена си. — Ти искаше да говориш с мен за Лейла.

— Да, да. — Тя се опита да се съсредоточи. — Когато започнаха приготовленията за серемианския прием, тя започна да ми създава сериозни грижи. Вероятно се чувстваше пренебрегната. Един ден беше превъзбудена, на следващия без настроение, а друг път…

— Държеше се направо отвратително — допълни Роби.

— Прав си — кимна Шарлът. — Мисля, че не можеше да спи. Винаги е била малко странна, но сега направо не е на себе си.

Уинтър кимна бавно.

— Роби, мислиш ли, че ще се опита да замине за Ел Бахр?

— Да. Тя е малка и глупава и не знае колко е далече. Сигурно ще опита. — Роби усилено кривеше лице в героичен опит да не заплаче. — Тя беше нещастна, защото аз предпочитах да играя с приятелите си. Аз съм виновен.

— Ти не си виновен в нищо, синко. Аз трябваше да се заема с Лейла. — Уинтър го потупа по рамото и нареди: — Тичай в обора. Поговори с Флетчър и го попитай дали Лейла е била там. Шарлът, ти изпрати някого в гостилницата. Може пък да се е качила в пощенската карета. — Лицето му изразяваше мрачна решителност. — Аз ще отида в Лондон и ще претърся пристанището.

— Няма да отидеш — отговори Шарлът вече на вратата. — Или поне не сам.

 

 

Уинтър щеше да продължи да разпитва капитана, когото бе сграбчил за яката, когато забеляза, че Шарлът вече не е до него.

Лондонските докове бяха обгърнати в катраненочерен мрак. Жена му и дъщеря му бяха изчезнали. Изведнъж го обзе такъв страх, че беше готов да се разреве. Ако загубеше Шарлът или Лейла, или, не дай си боже, и двете, никога нямаше да преодолее болката. В сравнение с тази криза смъртта на баща му беше нищо. Сега той беше възрастен човек и носеше отговорност за семейството си — а ето че се проваляше във всяко отношение.

Как можа да се случи всичко това? Нали уж беше поел отговорност, държеше се почтено и беше винаги искрен. Какво се беше объркало?

Уинтър вдигна лице към небето и се помоли на стария бедуин, който го бе направил мъж и го беше научил да ловува:

— Моля те, Баракх, помогни ми да я намеря.

Изтича покрай една таверна и напрегна всичките си сетива, за да открие жена си. Не можеше да е отишла далеч. Изведнъж чу гласа й:

— Ще бъдете ли така добра да ме уведомите, ако видите едно малко момиче да се скита само? — Уинтър се облегна на влажната стена на кръчмата, която вонеше на престояла бира, и с треперещи пръсти изтри потта от челото си.

— Разбира се, мис, но тук се скитат много момичета и никоя от тях не е дошла за добро.

Уинтър проследи гласа и навлезе в тясна уличка, като внимаваше да не вдига шум.

— Сигурно, но това момиче е много специално за мен — отговори Шарлът. — То е моя дъщеря.

Уинтър сложи ръка на рамото й. Уличницата, с която разговаряше жена му, извика стреснато и се спъна в една купчина отпадъци.

Шарлът се облегна на гърдите му, сякаш отдавна знаеше кой се промъква зад гърба й.

Уинтър я прегърна и неволно се наслади на меката кожа и играещите под нея твърди мускули. Това беше неговата Шарлът. Имаше нужда да я усеща. Имаше нужда да бъде до нея. Колкото и да беше загрижен за Лейла и колкото и да се гневеше на Шарлът, че е настояла да го придружи в това неподходящо място, сега беше щастлив, че тя е до него. Тя му вдъхваше надежда.

Баракх сигурно щеше да се учуди на силата й.

— Тази млада дама ще прекара цялата нощ на улицата. — Шарлът изглеждаше толкова спокойна, сякаш всеки ден си имаше работа с лондонските уличници от пристанищния квартал. — Беше така добра да обещае, че ще се оглежда за Лейла.

Уинтър трябваше да признае, че идеята е добра. Но още няколко такива добри идеи от страна на Шарлът, и той щеше да рухне. Във всеки случай, ако Шарлът продължаваше да изчезва в лондонската мъгла.

— Ще ви платя добре — увери той проститутката. Почти не различаваше лицето й под мътната светлина от кръчмата и знаеше, че той също е само една огромна сянка. Въпреки това тя видя монетата и я грабна от ръката му.

— Ако намерите Лейла, ще ви дам още няколко. Моля ви само да дойдете в товарната компания Ръскин. Ще ви чакаме там.

— Не бива да спираме търсенето — възрази Шарлът и го хвана за ръката.

— Слънцето залезе още преди два часа, мъглата се сгъстява и шансът ни да завършим живота си с прерязани гърла е много по-голям от този да намерим Лейла. — Искаше да знае, че Шарлът е на сигурно място. Но не можа да й го каже. Тя бе настояла да дойде в Лондон и да го придружава в търсенето. В момента наистина беше безсмислено да обикалят пристанището. Затова я бутна напред. — Трябва да си починем. Утре ще продължим много рано.

— Ами ако Лейла е някъде тук сама? — попита тихо Шарлът.

— Когато беше на пет години, вражеско племе нападна лагера ни. — Това беше единствената му утеха. — Лейла е предпазлива и умее да се крие. Ако е някъде тук, никой няма да я намери. — Попипа ножа в колана си и продължи мрачно: — Но може би изобщо не е тук. Момичето, пристигнало в Лондон с пощенската карета, няма нищо общо с Лейла — поне както ни го описаха.

— Ами ако си е сложила някоя от перуките на Адорна?

— Нищо чудно. — Уинтър знаеше, че Лейла е способна на всичко, особено когато е отчаяна. — Върви зад мен и се дръж здраво — нареди строго той. — Отиваме в кантората на нашата компания.

Доколкото беше възможно, двамата вървяха в най-дълбоката сянка. Чуваха стонове на проститутки, хъркане на пияни мъже, а понякога и отчаян плач. Мисълта, че Лейла е някъде наблизо, разкъсваше сърцето му.

— В кантората свети — пошепна учудено Шарлът. — Мислех, че всички отдавна са се прибрали.

Уинтър вдигна поглед по стената на скромната сграда. Шарлът беше права. В кабинета на втория етаж трепкаше запалена свещ.

Там имаше някой. Крадец. Или може би — Уинтър шумно пое въздух — измамникът?

Дали тази нощ щеше да реши поне един от проблемите си?

— Тихо — прошепна предупредително той и отвори вратата. Ала полите й шумоляха — типично женски шум, който иначе му харесваше. Сега обаче можеше да ги издаде. Затова я преведе бързо през тъмния, ухаещ на подправки склад, пълен със сандъци, и спря пред стълбището.

— Чакай ме тук.

Извади ножа от колана си и се придвижи нагоре със сръчността на пустинен воин. Не мислеше за нищо друго, освен за предстоящата среща с престъпника.

Който и да беше, той щеше да го убие.

Спря за момент, за да обуздае жаждата за убийство. Не беше редно веднага да убие измамника. Но като се имаше предвид страхът му за Лейла, изнервящото преследване на престъпника и неразбираемото поведение на Шарлът, нищо нямаше да оправи настроението му толкова бързо като кървавото отмъщение.

Изведнъж чу скърцането на стъпалата зад гърба си. Последва тихо шумолене и той вдигна ножа.

— Уинтър — в мрака се появи бледият силует на Шарлът, — ами ако там е Лейла?

Ръката, която стискаше ножа, затрепери.

— Нямам представа. — Когато пристигнаха в Англия, се отбиха за малко в кантората. Лейла познаваше мястото. Може би наистина се бе скрила тук.

Шарлът стисна ръката му.

— Идвам с теб.

Не можеше отново да я отпрати. Даже мъж като него не беше в състояние да се справи с всички препятствия в мрака. По-добре да я вземе.

— Но щом влезем, ще се държиш на заден план.

— Обещавам.

Вратата на кабинета му беше отворена и надеждата на бащата угасна. Това не беше Лейла. Неговата умна дъщеричка не би направила глупостта да остави вратата отворена.

Той бутна Шарлът настрана, стисна здраво ножа и се промъкна до вратата. Спря на прага и огледа помещението, осветено от два свещника.

Стюарт, скъпият, невинният Стюарт беше нахлузил очилата на носа си, четеше сметководните книги и разпределяше едри банкноти.

Уинтър бе влязъл абсолютно безшумно и Стюарт продължи да смята, като си мърмореше тихо. Ала седмото чувство го накара да вдигне глава. Скочи, разсипа мастилницата върху книгите и извика:

— Братовчеде! — В първия момент като че ли се зарадва да види Уинтър, но угризенията на съвестта победиха. — Не е това, за което си мислиш!

— Така ли? — попита ледено Уинтър и демонстративно вдигна ножа, който стискаше в десница. — А какво е тогава?

Стюарт не можеше да откъсне поглед от оръжието.

— Не знам, но… има сериозни основания… — Мършавите му ръце затрепериха. — Аз съм твой братовчед. Нима ще ме убиеш?

— Разбира се, че няма да те убия — отговори презрително Уинтър и хвърли ножа на масата. Сграбчи Стюарт за яката и го измъкна иззад писалището. Страници и банкноти се разхвърчаха на всички страни, пръсна мастило. Стюарт зарита безпомощно и преобърна стола.

— Уинтър!

Той не обърна внимание на вика на Шарлът. Стюарт бе измамил майка му. Бе присвоил пари от семейната фирма, в която беше работил цял живот. Удари го в най-близкия шкаф и го стисна още по-здраво за гърлото.

— Какво правиш, Уинтър? — изпищя Шарлът и го хвана за рамото.

— Защо? — изрева Уинтър. — Защо си измамил майка ми?

От коридора се чу женски глас.

— Не ме е измамил.

Уинтър позна гласа. Откъде се бе взела изведнъж майка му?

— Веднага пусни Стюарт! — заповяда Адорна. — Той не е измамникът.

Уинтър пусна братовчед си и се обърна към вратата. Адорна стоеше на прага в пътническо облекло и го гледаше втренчено. В сърцето му се надигна страшно подозрение.

— Кой е тогава, мамо?

— Аз — отговори тя и вирна брадичка. — Аз го направих.