Кристина Дод
Правилата на капитулацията (10)

10

Уинтър остави леността и небрежността си в салона на Адорна. Знаеше къде е спалнята на Шарлът — беше го разузнал следобеда след малкия им сблъсък на терасата. Ако побързаше, щеше да я настигне в галерията на предците. Галерията беше просторна и мрачна и подхождаше отлично на плановете му. Когато забеляза полата й в края на коридора, той забави ход и се постара да стъпва съвсем безшумно. Не искаше да я уплаши. Галерията беше съвсем близо.

Никога досега не беше срещал жена, пожертвала жизнерадостта си в полза на един принцип. Никога досега не беше срещал жена, толкова предана на онова, което считаше за правилно. Никога досега не беше срещал жена, която събуждаше в сърцето му толкова силни емоции.

Никога досега не беше срещал жена, която да желае с такава сила.

Видя я да бърза между светлините и сенките. Крачеше с вродено достойнство, по-точно се плъзгаше покрай свещниците на стената. Шарлът оставяше впечатление за ведрост и спокойствие, но зад тази овладяна фасада се криеше страстна жена.

Тя не го знаеше. Не проумяваше какво невероятно напрежение вибрира между тях — дори само това го омагьосваше. Жена на нейната възраст не можеше да е абсолютно недокосната… не, невъзможно.

Тя зави зад ъгъла и навлезе в галерията на предците. Уинтър ускори ход.

Никога не мислеше за нея, без да си представи как изглежда без предпочитаните си сини и сиви рокли, фустите също трябваше да изчезнат и най-вече корсетът, на който тя толкова държеше, макар да я бе уверил, че не се нуждае от него.

Колко време щеше да му трябва, за да стопи съпротивата й? Искаше да я види напълно отпусната, да я настани в леглото си и да разголи гърдите й… Да я целува навсякъде, да се наслаждава на горещата кожа… Каква тактика да приложи, за да преодолее страховете й, да я накара да забрави добрите маниери и вроденото си самообладание? Как ли ще реагира тя?

Дали ще го отблъсне? Или ще се опита да охлади желанието му? А може би ще започне да го укорява?

Точно така. Шарлът непременно ще се опита да му въздейства с цивилизованото си поведение. Да се пребори с примитивните му инстинкти. И той беше постъпвал по същия начин, докато живееше в пустинята.

Но не се справи. Опитоменият винаги беше подвластен на диваците.

Уинтър зави зад ъгъла и влезе в галерията. Макар че изходът беше точно насреща, вътре цареше пълен мрак и от това разстояние различаваше само очертания. Добре, че помещението му беше познато и не се беше променило още от детството му. Около малкото маси бяха наредени столове. Малки, рядко използвани стаи за гости се намираха зад затворените врати. Стените на дългата зала, която свещите не бяха в състояние да осветят, почти не се виждаха в мрака. От едната страна високите прозорци бяха закрити с яркочервени кадифени завеси. От другата страна стената беше покрита от пода до тавана с картини. Мъже на коне, дами с деца, познати или екзотични местности. Имаше даже портрет на младия Уинтър с рошав спаниел.

По-чувствителен човек сигурно щеше да се настрои мрачно под толкова изпитателни погледи.

Шарлът вървеше през галерията с абсолютно безразличие.

Когато Уинтър я настигна, тя усети близостта му и се обърна рязко, вдигнала ръце за отбрана.

Той спря веднага. Знаеше, че не бива да се приближава твърде много. Не искаше да я разтревожи — още не.

— Лейди мис Шарлът. — Поклонът му беше съвсем коректен. — Исках да поговоря с вас. Търсех ви.

Тя притисна ръце към гърдите си, сякаш трябваше да обуздае ударите на сърцето си. Много му се искаше да вярва, че се е наелектризирала и се радва да го види, но по-вероятно беше, че я е уплашил.

Шарлът очевидно се ядоса на внезапната му поява.

— С какво мога да ви бъда полезна, милорд? — Гласът й прозвуча леко задъхано.

Ако й кажеше истината, сигурно щеше да му изкрещи.

— Помислих си, че ще е добре да обсъдим следващите си стъпки без ограничаващото присъствие на мама.

— Следващите стъпки? — В гласа на Шарлът звънна тревога.

— Къде ще се срещаме, какво ще правим, колко време ще бъдем заедно… — Като видя колко е уплашена, той стана по-отстъпчив. — Имам предвид уроците по английско поведение, които ще ми давате.

— О! — Шарлът се обърна към картините по стената, сякаш можеха да я освободят от това положение. — Разбирам какво имате предвид.

Уинтър й предложи ръката си и каза:

— Искате ли да повървим още малко?

Тя се поколеба. Очевидно не искаше да сложи ръката си върху неговата, но какво би могла да стори? Да прояви грубости и да каже не? Този следобед той бе разбрал, че са нужни само малко хитрост и добре премислена учтивост, за да я укротят. Тя пристъпи към него и пръстите й докоснаха ръкава му. Добре, че не носеше ръкавици.

— Ръката ви е като пеперуда. — Уинтър притисна пръстите й върху ръкава си. — И вие сте плаха като пеперуда и не осъзнавате бисера на женската си красота. — Тръгна напред, преди тя да е преглътнала комплимента. — Най-добре да поговорим в старата детска стая. Знаете ли къде е?

— Хъм. — Тя се покашля изискано и пръстите й отново се раздвижиха под неговите като пеперудени крилца. — Вероятно на третия етаж?

— На втория. Това беше моята детска стая. Мебелите бяха изнесени. Това отговаря на вкуса ми повече от претрупаните стаи на модното общество. Столове, дивани и маси… човек не може да се движи между тях, без да се удари! Драпирани платове и пискюли във всевъзможни цветове! И всяка свободна площ запълнена с дреболии. — Той хвърли бегъл поглед към Шарлът.

С леко наклонената си глава и изисканата висока прическа тя беше съвършената лейди. Ала леката усмивка я издаваше. Уинтър моментално се възползва от настроението й.

— О! Виждам, че сте съгласна с мен.

— Самата аз предпочитам по-скромна мебелировка и не одобрявам днешната мода — фактът, че издаваше нещо от личните си предпочитания, му показа, че още е под влияние на брендито. — Но не си позволявам да критикувам вкуса на обществото.

Уинтър почти се засрами, че използваше състоянието й. Почти.

— Аз също не го критикувам. Просто споделям мислите си като човек с човек, за когото знам, че мисли като мен.

Шарлът моментално изпъна рамене. Реагира твърде силно на намека, че между тях има близост. Е, добре. Очевидно осъзнаваше близостта му и беше неспособна да скрие напрежението си. Той също усещаше остро близостта й. Допирът на тялото и ароматът й му причиняваха болезнена тежест в слабините. Сигурно защото отдавна не беше имал жена. Но и защото… защото тя беше Шарлът.

— Може би употребих лоша дума — „споделям“? — попита той с добре изиграно простодушие. — Исках само да кажа, че ние с вас мислим по един и същ начин.

— Думата е съвсем коректна — отговори тя, без да се замисли, — но аз не знам дали мога да се съглася с нея.

— Според мен трябва — отвърна твърдо той. — Вие вярвате, че възпитанието на децата ми е най-важната задача на всички ни.

— Абсолютно.

— И аз вярвам. — Той я водеше бавно през галерията и портретите се плъзгаха покрай тях. — Само по тази причина ви помолих да останете днес следобед, въпреки че ме унижихте.

Шарлът издърпа ръката си.

— Не сте ме помолили да остана. И не съм ви унижила.

— Съгласих се да вземам уроци от вас, макар че ми предстоят дълги дни в Лондон и убийствено завръщане вкъщи.

— И моят ден е дълъг.

— Съгласих се да ви плащам двойно повече, макар че докато сте под моя закрила, имате право на легло и храна.

Шарлът спря рязко и изтръгна ръката си от неговата.

— Не съм под ваша закрила. Аз съм независима жена.

Уинтър също спря.

— Аз не се развиках, когато дъщеря ми поиска да се оженя за вас.

В мрака не се виждаше нищо, но той бе убеден, че тя се е изчервила.

— Вината не е моя!

— Не сте ли поискали от нея да се изкаже във ваша полза?

— Моля за извинение, сър — Шарлът опря ръце на хълбоците си и го изгледа с дива омраза, — но аз никога не постъпвам по подобен начин с питомците си.

Той направи дълга крачка към нея, притисна крака към полата й и се извиси над главата й в целия си внушителен ръст.

— Сигурна ли сте, че не сте поискали нищо от нея?

— Дали съм сигурна? Естествено, че съм. — Шарлът го измери с леден поглед от глава до пети, спря върху чуждоземното му облекло, видя строгия израз на лицето му и преглътна шумно. — Как бих могла да забравя, ако съм направила такова предложение?

Уинтър придаде на гласа си тъжно звучене.

— Това не е много ласкателно за мен.

— Какво? Какво казахте?

Най-сетне беше завоювал цялото й внимание.

— Старейшината на племето извади дъщеря ми от люлката, засмя се и предрече, че Лейла ще стане мъдра и силна, надарена с щедро сърце. Че ще дари на семейството си щастие и ще бъде чест за мъжа си. Надявах се Лейла да е разбрала за какво мечтаете дълбоко в сърцето си.

— Какво?

— Не е ли така? — Той се приближи още малко. Шарлът се отдръпна към стената.

— Аз никога не съм… Тя не е… Тази мисъл никога не се е мяркала в главата ми. — Тя прибави бързо: — И в сърцето.

— Тогава сега ще си помислите.

— По-добре да не го правя.

— Искам да го направите.

Само да можеше, Шарлът щеше да избяга. Но бе опряла гръб в стената. Той стоеше пред нея, а тя бе пила твърде много и сега не беше в състояние да се отърве от него. В същото време обаче алкохолът не беше достатъчен, за да не проумее твърде реалната опасност, срещу която беше изправена.

— Защо? — попита с несигурен глас.

Той се направи умело на шокиран.

— Не мисля, че ще се справите добре като моя метреса!

Уплахата й не беше ни най-малко престорена и това не беше особено ласкателно за него. Но в момента беше достатъчно да знае, че тя усеща физическото му присъствие. Очите й бяха широко отворени и пълни с ужас, тя не смееше да откъсне поглед от него, сякаш само бдителността можеше да й помогне да излезе от тази неловка ситуация. Ноздрите й трепереха, докато вдъхваше аромата му — той беше уверен, че мирише на чисто, защото се къпеше всеки ден, не като английските дендита. Гласът му беше тих, с хипнотичен подтон. Опитът го бе научил, че може да каже всичко на всекиго, стига да говори тихо и заклинащо.

— И насън не би ми хрумнало да извърша нещо толкова неприлично — изрече със запъване тя.

— Точно така. — Лицето му грейна. — Радвам се, че сме на едно мнение. Значи ще помислите над тези неща?

— Не, аз… Аз… не. — Шарлът се хвана за облегалката на един стол и му се изплъзна.

— Лейди мис Шарлът, преди да си отидете… — Той й протегна ръка с дланта нагоре.

Тя погледна първо ръката, после него. За пореден път бе захвърлил фасадата на чуждоземен глупак и си позволяваше свободата да иска. О, да, тя разбра това искане и се уплаши от последствията, ако откажеше.

Макар и колебливо и със страх, сложи ръката си в неговата. Той сключи пръсти и тя усети топлината му, своята крехкост, недокоснатата женственост на нежните си крайници и тънката си кожа. Той беше свикнал с жени, които имаха мазоли от всекидневния тежък труд. Жени, които работеха редом с мъжете си, за да оцелеят в пустинята. Възхищаваше се на тези жени. Смяташе, че английските дами също имат нужда от малко физически труд на въздух, вярваше, че никога няма да разбере как мъжете могат да желаят такива жени.

Ала когато стисна ръката на Шарлът, пожела да запази мекотата й. Да спести на тази почти непозната жена битката за оцеляване. Да й даде живота, за който беше определена — живот с удобства и радост. Много, много радост.

Тя променяше мисленето му и това не му харесваше. Но в пустинята беше научил нещо много важно. Понякога съдбата си играеше с хората. Ако се бореше срещу привлекателната й сила, ако постоянно викаше на помощ разума си, нямаше да спечели Шарлът. А той я искаше. С цялата сила на сърцето си.

Какво ли си мислеше тя, докато гледаше сплетените им ръце? Дали искаше той да се грижи за нея? Представяше ли си как ще живее като негова жена?

Или беше пленница на бурята от честта в гърдите си?

Това беше без значение. Той бе направил онова, което искаше, и отсега нататък тя щеше да го гледа с друга очи.

Поднесе ръката й към устните си и целуна дланта. Бавно и нежно. Внимателно затвори пръстите й над целувката и разхлаби хватката си.

Тя погледна ръката си, сякаш виждаше как целувката отлита, и не посмя да я отвори. Вдигна объркан поглед и дойде на себе си едва когато той й се усмихна нежно. После си отиде — може би вървеше малко по-бързо от обикновено. Може би се олюляваше малко по-силно отпреди.

Зарадва го най-вече жестът, с който скри ръката си в полата. Той знаеше защо. Тя искаше да задържи целувката му.