Кристина Дод
Правилата на капитулацията (22)

22

— Не можахте да запазите за себе си тази пикантна хапка, нали? — Побесняла от гняв, Шарлът тичаше по коридора. Само да се махне по-далече от припадащите жени и шокирания шепот в галерията. — Непременно ли трябваше да им разкажете, че съм била в спалнята ви, докато сте се събличали?

Уинтър я следваше по петите в посока към стълбата.

— Не биваше ли да казвам, че съм се събличал?

Тя стъпи на първото стъпало, обърна се и посегна към парапета. Вкопчи се здраво в старото дърво, за да не замахне с юмрук към него.

— Нямаше нужда изобщо да говорите. Преди да дойдете, се опасявах, че ще се наложи да напусна Англия, за да си намеря нова работа, но сега се боя, че за мен няма място дори на континента!

— Не ви трябва никакво място. Нали ви казах, че ще станете моя жена!

Шарлът изкачи още едно стъпало, за да бъдат лицата им на едно ниво.

— Не искам да стана ваша жена!

— Когато обявих, че съм поискал ръката ви, всички в галерията бяха дълбоко впечатлени от рицарството ми.

— И от великодушието ви. — Пламтящият гняв угасна и отстъпи място на студен бяс. — Освен майка ви, естествено, която направо изпадна в ужас.

— Преувеличавате. — На лицето му се изписа ласкателна усмивка. — Виждал съм я и по-ужасена.

Грозно подозрение стегна гърлото й.

— Вашата примитивност е преструвка. Как не го разбрах по-рано? Вие сте коварен, подъл… Задавате въпроси, чиито отговор ви е известен. Правите грешки, макар че отлично знаете как трябва да се държите.

— О! — Той разпери ръце. — Мъжът научава много неща, когато допуска да го смятат за глупав и несръчен.

Подозрението й се потвърди. Възмущението й избликна като вулкан.

— И това ви се струва смешно!

Усмивката му угасна.

— Кое? Че моята бъдеща жена не иска да се омъжи за мен? Не, не ми се струва смешно. В никакъв случай. Не исках да ви изложа толкова безогледно, лейди мис Шарлът, но вместо да кажете на тези хора, че ви оказвам честта да станете моя жена, вие заявихте, че напускате. Нямах избор.

— Вие знаехте какво правите!

— Признавам, че мисленето ми е като на синовете на пустинята, но не съм глупак.

— Не, глупачката съм аз. — Тя изтри овлажнялото си чело и се опита да преодолее усещането, че е паднала в капан. Досега не беше вярвала, че Уинтър сериозно иска да се ожени за нея. — Защо, защо искате да стана ваша жена? Нямам пари. Не съм красавица. Толкова отдавна работя като гувернантка, че съм забравила какво е да си жена. Защо аз?

— Между нас има страст — отговори просто той.

— Между мъжете и жените винаги има страст.

Уинтър се ухили.

— Ето че разкрихте незнанието си. Страст като нашата е рядкост. Тъкмо това, заедно с факта, че ме обичате, ви прави съвършената съпруга за мен.

Като й говореше по този начин, той разкриваше, че гледа на нея като на вещ, която трябва да притежава. Тази мисъл й отне дъха.

— Аз не ви обичам.

— А, да. Обичате единствено и само децата ми. — Усмивката му стана още по-нагла.

Този човек я докарваше до отчаяние. Владееше всяка ситуация и умееше да обръща всяко нещо в своя полза. Изобщо не му хрумваше да се вслуша в онова, което тя му говорете. Самочувствието му беше неразрушимо. Тя трябваше да направи нещо, да каже нещо, което да раздруса отвратителното му самомнение. Всяко абсурдно обвинение беше правилно, стига да изличи тази ужасна усмивка от лицето му. Уинтър Ръскин имаше нужда от добър урок.

— Вие ме преследвате. Крадете ми целувки. Не аз, а вие — тя го посочи обвинително с пръст, — вие ме обичате.

Уинтър я погледна стреснато. Очите му се присвиха.

— Шарлът…

Тя разбра веднага, че изстрелът беше сбъркал целта. Любезният тон и начинът, по който сложи ръка на бузата й, бяха предупреждение.

— Бих могъл да ви излъжа, Шарлът, но би било жалко да започнем брачния си живот с лъжа. Вие сте интелигентна и много скоро ще откриете истината. А тя вероятно ще ви нарани. — Пръстите му се плъзнаха към тила й и задържаха главата й неподвижна. — Това е факт, който научих в пустинята и който английското общество предпочита да премълчава. Всички приказки за романтика и истинска любов между мъжа и жената са глупости.

— Това ли научихте в пустинята? — попита невярващо тя.

Междувременно се бяха появили слушатели. Леля й. Свещеникът. Лорд Хауърд.

Шарлът би трябвало да се чувства унизена, но съвсем не беше така. Завладя я чувство, което досега й беше чуждо.

— Значи мъжете и жените не се обичат?

— Жените обичат. Жените са добри в това.

Пръстите му масажираха схванатия мускул между тила и рамото й.

— Истинският мъж се грижи за жена си.

— Аха. Значи мъжът се грижи за жена си. — Чувството се разпространи и задуши последните остатъци от здравия й разум.

— Грижи се истински. — Личеше му, че се старае да прояви добра воля. — Моят пустинен баща Баракх го обясняваше много добре. Жената обича мъжа си. Животът й се върти около него — той е нейното слънце. Обаче мъжът, значи слънцето, не обича жена си. Той й свети, топли я, закриля я, но слънцето не може да обича, както обича жената.

— Значи трябва да се омъжа за вас, за да бъда осветявана, топлена и закриляна, така ли?

Той я погледна щастливо и леко притисна рамото й.

— Ето че най-после разбрахте!

Шарлът беше готова да направи всичко, да плати каквато и да е цена, само да можеше да го подиграе. Но вече познаваше твърде много домакинства. Беше виждала твърде много брачни двойки. Познаваше равнодушието на мъжете и изгубените илюзии на жените.

— Да не мислите, че не съм знаела, че мъжът не може да обича жена си? Че вие не само не ме обичате, но и не можете да ме обичате?

— Но вие казахте…

— Много добре знам какво казах. Това не беше нищо. Само пристъп на меланхолия, който отшумя. — Чувството беше станало прекалено силно и с години трупаният цинизъм и горчивина избиха на повърхността.

Акцентът му се засили.

— Не разбирам.

— Естествено, че не разбирате. Не ви е нужно. Вие сте слънцето, а аз съм една носеща се във въздуха прашинка.

— Не съм казал такова нещо.

— О, извинете, че не съм разбрала правилно златните ви думи, лорд Слънце. — Тя преглътна и се опита да потисне отчаяното треперене на гласа си. — Но държа да ви кажа, че съм още по-неутешима, защото разбрах думите ви съвсем правилно.

— Вашата преувеличена болка е неразбираема за мен. — Той обхвана раменете й с две ръце, задържа я и я погледна в очите. — Искам веднага да ми обясните.

— За да разберете, лорд Слънце, трябва да се поставите на мое място. Да вникнете в мислите ми. Да слезете на нивото на една недостойна жена. Жената няма право да си избере съпруг. Поради някакви смешни причини е длъжна да се омъжи и да живее с някакъв надут, нагъл, жалък хлапак като вас, който очаква тя да го обича.

Уинтър не отговори нищо на тази обида. Само я гледаше слисано. Очевидно не беше в състояние да проумее откъде бе избликнал този внезапен поток от думи.

Шарлът също беше учудена от поведението си. Сигурно дълго бе трупала тази болка в себе си.

— Има обаче едно „но“! Между нас никога няма да има любов. Страстта, която изпитвате към мен, не е в сърцето ви, а в съвсем друг орган. И когато този орган се задоволи, аз вече няма да изпълнявам смислена функция в живота ви, освен като майка на децата ви и като събеседница на масата. Няма да се радвате, когато вечер се прибирате вкъщи, но аз имам право да копнея за вас, когато пътувате по „важни“ дела. Обаче не ми е позволено да ви досаждам с изблици на чувства. И най-вече в никакъв случай не бива да скандализираме изисканото английско общество с какъвто и да било израз на привързаност. Или — бог да пази! — да водим разговор на друга тема, освен „Я ми подай зеленчуците, ако обичаш“ или „Ох, парите пак свършиха“. Да, милорд, сигурно и аз трябва да се смятам за щастлива, че ми е оказана честта да се омъжа за креатура като вас.

Той примигна стреснато.

— Вие сте луда!

— Луда или бясна от гняв?

— Не знам.

— Аз също. — Вече не можеше да го гледа. Той й призна, че е знаел какво прави, като я компрометира. Нанесе й непоправима вреда с уж необмислените си приказки.

Зрителите следяха страстната й реч със зяпнали уста.

Но най-лошото беше болката, която бушуваше в сърцето й.

Защо? Би трябвало да е обръгнала на разочарованията. Нямаше право да се надява.

Никога. От всички илюзии, на което гувернантката не биваше да се поддава, надеждата беше най-изкусителната и най-измамната. Тя беше мечта, която гувернантката не можеше да си позволи.

За съжаление Шарлът бе забравила това основно правило.

— Историята се повтаря. — Тя махна ръцете му от раменете си и тръгна нагоре по стълбата с гордо изправен гръб.

Уинтър хвана края на полата й.

— Каква история? Чия история?

Шарлът се олюля, но запази равновесие.

— Моята. Трябва да се омъжа, или ще бъда изхвърлена от обществото. Вие се жените за жена, която няма право да иска каквото и да било от вас, защото вие сте нейният спасител. Няма никакво значение, че именно вие я докарахте до ръба на пропастта. Вие сте спасителят — нали можехте просто да я оставите да падне! Затова всички ви се възхищават, а вие сте готов сам да се тупате по рамото за великодушието си. — Тя погледна презрително ръката, която държеше полата й. — Чакайте. Нали отдавна го правите! О, да, вие сте толкова щастлив, че никога вече няма да похабите и една мисъл за щастието на жена си. Привилегията да се грее от отблясъците на вашето великолепие би трябвало да е достатъчна за всяка жена.

Публиката пристъпи по-близо, любопитна да чуе всяка дума. Изумена от дързостта на племенницата си, леля Пипър се облегна на стената. Чичо й местеше смаян поглед от Шарлът към жена си и обратно. Адорна притискаше пръсти към устата си. Хауърд бършеше запотеното си чело.

В някакво далечно ъгълче на душата си Шарлът съзнаваше, че прави сцена, която ще влезе в безславните анали на английското общество. Това беше клюката на сезона! Но в момента й беше все едно. Днес даваше пълна свобода на онази част от съществото си, която досега беше потискала и затваряла.

— Вече знам, че съм пропиляла девет години от живота си. Днес щях да живея много по-добре, ако тогава се бях омъжила за лорд Хауърд.

Ударът улучи.

Уинтър се озова с един скок до нея. Лицето му побеля от гняв.

— Аз не мисля така.

— Важно е какво мисля аз. — Шарлът се наслаждаваше на вкуса, който оставяше успешното й драматично изпълнение пред благодарна публика. Вече нищо не я възпираше. Загуби и последните си задръжки. Обърна се към публиката и обяви: — Казвам ви, лорд Ръскин — и знайте, че това е сериозно решение: утре ще застана с вас пред олтара и ще произнеса брачните клетви, но никога няма да споделя леглото с вас.

Бесният гняв на Уинтър веднага се уталожи. Той не реагира на провокацията й. Нито дума, нито трепване на мускулче, нищо.

Бездействието му я подтикна към върхово драматично изпълнение.

— Разбрахте ли ме? Готова съм да се омъжа за вас, но никога няма да бъда ваша жена в истинския смисъл на думата.

Той остана все така неподвижен. Само горната му устна потръпваше едва забележимо.

Преди много години родителите й я бяха завели в лондонската зоологическа градина. Посетиха изложба на диви животни. Шарлът стоя дълго пред царствения лъв, който не се помръдваше, макар че следеше напрегнато всяко нейно движение. Обясниха й, че той дебне и е готов да скочи върху всеки, който посмее да го дръпне за опашката.

Като Уинтър. Шарлът беше отдавна чаканата плячка на голямата котка.

Едва сега й стана ясно каква глупост е направила. Но вече беше твърде късно да вземе думите си назад.

Мис Прайс бе загубила самообладание. И търпение. Изкачи едно стъпало, после още едно, без да го изпуска от очи. Публиката в коридора си шепнеше полугласно. Всички следяха със затаен дъх как Шарлът се отдалечава от вкаменения Уинтър.

Когато повярва, че се е отървала от него, тя се обърна рязко и побягна. По дяволите достойнството! Никога не беше бягала така бързо. Само да се скрие по-далече от любопитните зрители!

Знаеше, че той не я е последвал. Бързият поглед от горната площадка й показа, че той все още стои на мястото си и гледа след нея. Тя забърза към детската стая, но по средата на пътя смени посоката и затича към спалнята си. Не чуваше стъпки зад себе си, но знаеше, че той непременно ще я настигне и тогава…

Уинтър улови ръката й и я обърна към себе си. Притисна гърба й към стената и сложи ръце от двете страни на главата й.

— До първата ни брачна нощ ще се примирите с мисълта, че ми принадлежите.

Пак тази омразна самоувереност! Какво си въобразяваше — че като е толкова грамаден и силен, лесно ще я подчини на волята си? Макар и уплашена до дън душа, тя вирна предизвикателно брадичка и го фиксира с гневен поглед.

— И какво ще направите? Ще ме изнасилите ли?

— Не, разбира се. — Той сведе глава и горещият му дъх погали лицето й. Гласът му прозвуча като гальовно ръмжене на тигър: — Няма да стане нужда да прилагам насилие, лейди мис Шарлът. Не забравяйте, че ви целунах. Под проклетия корсет и скованото приличие се крие жена, в чиито вени тече свежа, гореща червена кръв. Устните ви трепереха под моите. Вие жадувахте целувката също както аз. Не знам с колко мъже сте събирали опит…

Този човек непрекъснато я вбесяваше! Защо трябваше да й напомня за глупостта й, защо говореше по такъв начин за мига, който тя съхраняваше като съкровище в сърцето си, въпреки опустошителните последствия?

— Освен Хауърд не съм целувала друг мъж.

— О, така ли? — Той сложи длан на бузата й. — Значи никакви мъжки истории.

Трябваше ли да направи това признание? Защо му бе позволила да й го изтръгне? Но какво от това? У него нямаше и капчица изисканост. Той беше само един проклет грубиян — поне досега беше мислила така. Тя се врътна рязко и успя да се изплъзне от ръцете му. Опитът за бягство завърши само след миг с удар в малка масичка, на която стоеше крехка синя порцеланова ваза.

Той я последва с демонстративна небрежност и я притисна между масичката и стената, преди да е хукнала по коридора.

— Внимавайте, лейди мис Шарлът. Нали не искате да счупите скъпоценната китайска ваза на мама? — Протегна ръка и помилва брадичката й. — Това ще създаде допълнителни емоции на гостите. Нали не искате да видят какво правим?

Миризмата на коне и кожа й напомни за нежната целувка на хълма. Но сега ситуацията беше коренно различна. Тя извърна глава.

— Не, не искам. Но твърде рядко получавам онова, което искам. — Изсмя се горчиво и макар че в следващия момент се отврати от този изблик на самосъжаление, си каза, че поне веднъж и тя има право на такова чувство.

Без да обръща внимание на безплодните й опити да му избяга, той се наведе, за да я погледне в очите.

— За мен ще е блаженство да ви дам онова, за което копнеете, и това ще стане през първата ни брачна нощ.

Казвайки това, златният варварин, жадният пустинен лъв й се усмихна самонадеяно.

— Когато застанем пред олтара и разменим брачните клетви, ще треперите от копнеж по мен. Обещавам ви, че ще вкуся всяка частичка от прекрасното ви тяло, ще ви целувам и милвам пламенно и страстно, докато гърдите ви се втвърдят, а между краката ви потече сладък сок.

Господ да го убие! Как да остане равнодушна при този изблик на вулгарност? Но още по-лошо беше, че зърната на гърдите й наистина се втвърдиха и между краката й овлажня. Трябваше да впрегне цялата сила на волята си, за да издържи на погледа му. Незнайно как, успя да овладее гласа си и изсъска:

— Това е точно онзи вид неприличен разговор, от който ви предупреждавах да се пазите.

— Не мога да си спомня да сме говорили някога по тази тема, лейди мис Шарлът. — Той смръщи чело, сякаш размисляше, а пръстите му притиснаха мястото, където сърцето й биеше лудо. — Не беше така. Вие ме предупреждавахте да се пазя от конкретни комплименти. Заявихте ми, че не бива да проявявам откровеност и да критикувам изисканите английски нрави, но никога не сте ми забранявали да изразявам с думи любовта си към моята жена.

Какво да му каже? Откъде да започне? Искаше да изкрещи в лицето му цялата си омраза, но се боеше, че тънкият й глас няма да е достатъчен. Всичко, което успя да каже, беше:

— Тогава ви го забранявам сега.

— Преди първата ни брачна нощ ще ми забраните още куп неща, лейди мис Шарлът, но аз няма да ви послушам. Първо ще казвате „не“, а после ще ме умолявате да ви взема, но думите ви няма да са нищо повече от женски дъх срещу горски пожар.

Коленете й трепереха. Той беше твърдо решен да я направи своя жена. Защо я тормозеше с евтината си чувственост, достойна единствено за слугите от долния етаж? Това беше твърде… твърде възбуждащо.

— Знаете ли как е бедуинската дума за трапчинка? — Пръстът му се плъзна към дупчицата на брадичката й. — Наричат я ангелска целувка и казват, че който я носи, ще има дълъг и щастлив живот. Аз ще се погрижа вашият да е точно такъв.

— Няма да се погрижите…

Той задуши вика и с целувка. Устата му завладя жадно меките и устни. Целувката не беше мека и нежна като сутрешната — но оттогава всичко се бе променило. Тя вече знаеше, че намерението му да я направи своя жена е напълно сериозно. И вече беше съгласна да се омъжи за него.

Той не беше брутален, но не й позволи да го отблъсне. Заключи я в обятията си, зарови пръсти в косата й и сложи ръка на тила й.

Затвори очи и се концентрира върху устните й като човек, вкусващ най-скъпото шампанско. Ароматът му я обгърна. Познати ръце, позната миризма, познат Уинтър… И всеки път различен.

Той захапа долната й устна и когато тя си пое въздух, езикът му проникна в устата й. Изпълни я с аромата си, претърси ъгълчетата, раздразни я. Но в момента тя искаше само да избяга. Беше толкова отчаяна, че прибягна до непочтено средство, за да се освободи — заби нокти в ръката му.

— Не ми причинявайте болка — прошепна той.

Като че ли това беше възможно. Той беше толкова голям и силен.

Или по-скоро — като че тя беше в състояние да му причини болка. Отвращаваше се от насилието. Не понасяше изблици на гняв. Не тя беше започнала тази битка — Уинтър беше този, който ден след ден разрушаваше мирния й живот. Проклет да е! Тя стисна ръце в юмруци и го удари слепешком.

Той я притисна до себе си. Горещината му я беляза като нажежено желязо. Ръката му в косата й, устата му върху нейната, другата ръка на кръста й… Силното му тяло, притиснато до нейното… Тя се отпусна, наслади се… и се издаде.

От гърлото й се изтръгна тих стон.

Уинтър веднага разхлаби целувката, направи я не толкова властна, но много по-изкусителна. Бавно разхлаби хватката си и я облегна на стената. Ръката му се плъзна по брадичката й и устните му най-после я освободиха.

Шарлът се отдръпна унизена. Всичко в нея крещеше да продължи целувката.

Не посмя да отвори очи. Не би понесла да го погледне.

— Няма да те засрамя, съкровище. Ще бъда внимателен и нежен и ще ти окажа всички почести, достойни за моята жена. Но ти няма да ми откажеш.

Тя побягна слепешком и се удари в масичката. Вазата се залюля и падна. Шарлът отвори широко очи и се загледа в парчетата, разпръснати по паркета. Ето докъде беше стигнала. Неудържима паника, несръчни движения… неотвратима грешна стъпка.

Животът й беше натрошен на парченца като вазата. И всичко това само заради него.

Гласът му прозвуча мек и изкусителен като на Луцифер:

— Шарлът, мое сладко момиче…

Като че ли една нежна дума можеше да залепи вазата! Или живота й.

Тя побягна по коридора и се скри в самотната си спалня.