Кристина Дод
Правилата на капитулацията (7)

7

Когато Шарлът излезе на терасата, Уинтър стоеше самотен до парапета и я наблюдаваше.

— Виждам, че сте говорили с мама.

Шарлът беше толкова развълнувана от разговора с Адорна, че й идеше да заплаче. Погледна втренчено мъжа, милван от златната слънчева светлина, и се запита дали пък той не можеше да чете мисли.

— Откъде знаете?

Той се усмихна… Господи, каква усмивка! Лекото повдигане на ъглите на устата отне цялата твърдост на лицето му. Шарлът не се съмняваше нито за миг, че той се забавлява царски. Децата си играеха на моравата. Би трябвало да им се скара за крясъците и необуздаността, но усмивката на Уинтър отклони вниманието й.

Той се отблъсна от парапета и отиде до квадратната дъбова маса, наредена за четирима. Отмести един стол за нея и я покани да седне.

— Мама има вкус към прекрасното. — Когато Шарлът седна, той добави едва чуто: — А вие сте прекрасна.

Дъхът му помилва тила й и гласът му прозвуча толкова искрено, че Шарлът загуби самообладание.

Велики боже! Само по себе си, завръщането й в Съри беше голямо предизвикателство. Но тя беше силна жена и благодарение на моралната си зрелост имаше готовност да издържи на всяко предизвикателство.

Само че някой трябваше да разясни това на Уинтър. Той продължаваше да стои наведен над нея, сложил ръце на облегалката на стола й. Свежият му аромат замайваше сетивата й. Той бе устремил поглед в профила и, но тя не можеше да види това, защото бе устремила очи право напред. Въпреки това усещаше погледа му върху кожата си и интуитивно знаеше, че той продължава да се хили. Смееше се. Надсмиваше й се.

Нагъл, самонадеян, красив, омразен мъж.

Но той трябваше да знае, че приличието и моралната зрелост винаги побеждават — и само тя беше човекът, способен да го научи на това. За нея щеше да бъде удоволствие да нанесе добре прицелен удар по самонадеяността му. Обърна се към него и ни най-малко не се изненада, като видя колко близо бяха лицата им едно до друго. Но не се отдръпна, нито показа по някакъв начин колко впечатляваща — по-точно ужасяваща — беше близостта му.

— Милорд, аз съм гувернантка. Тук съм, за да се погрижа за възпитанието на децата ви. Надявам се, ще ме разберете, като ви кажа, че не се интересувам ни най-малко от усмивката или обицата ви и от нескончаемите ви опити за сближаване. — Бе разкрила повече, отколкото възнамеряваше, и бързо затвори уста.

Какво бе казала току-що на своя работодател? Недопустимо поведение!

Усмивката му стана още по-широка.

— Това е, което харесвам най-много у вас, лейди мис Шарлът. Винаги казвате истината. Това е рядко качество в Англия.

Шарлът контрира автоматично:

— Англичаните винаги казват истината.

Той се засмя с несдържана, заразителна веселост, която задълбочи трапчинките му и изписа бръчици около очите.

— Свежа сте като утринна роса върху мартенска трева и освежаваща като дъжд след дълга суша. Но знам, че не сте толкова глупава да вярвате в думите си.

Шарлът не беше в състояние да откъсне очи от неговите. Лекият му акцент я омагьосваше.

— Не, не съм.

— Той притисна длан между плешките й.

— Усещате ли, когато мъжът казва истината?

— Гордея се със способността си да преценявам дали някой мъж, жена или дете ме лъже. — Тя пое дълбоко дъх. Трябваше да го направи. Той я докосваше и я гледаше в очите. Не биваше да му позволи да забележи, че и тя има физически потребности… все едно от какъв вид.

Бавно, предпазливо и овладяно тя продължи:

— Определени несъзнателни действия, които човек трябва да разпознава като такива, разкриват лъжеца. — Последните думи бяха произнесени задъхано.

Уинтър я гледаше изпитателно.

— Значи виждате кога мъжът или жената казват истината? — попита предизвикателно той.

Тя си позволи тиха въздишка, надявайки се той да я изтълкува като признак на гняв.

— Да, да, мога.

— Тогава знаете дали лъжа, като казвам, че сте прекрасна.

Не само дъхът й спря — цялото й тяло за момент престана да функционира. Настана завладяваща тишина, причинена от топлата, натрапчива ръка, от настойчивите кафяви очи, от ослепителната усмивка. Той беше толкова близо до нея, толкова… близък.

— Лейди мис Шарлът?

— Да? О, милорд, ако смятате, че аз… — Тя се покашля смутено. — Искам да кажа, ако мислите, че аз…

— Прекрасна — отсече твърдо той.

— Добре, така да е. — Тя се наклони напред, за да се изплъзне от докосването му. Напразно. Ръката му я последва като топло животинче на гърба й. Пръстите й се вкопчиха в снежнобялата покривка, попипаха сгънатата ленена салфетка. Трябваше да намери някакво занимание на ръцете си. Внимателно разгъна салфетката и я сложи на скута си.

— Щом мислите така, никога не бих си позволила да ви нарека… да кажа, че сте неискрен.

— Аха. — Ръката му бавно се плъзна по рамото й. Обхвана го и го притисна внимателно. Жест, по-скоро приятелски, отколкото пресметлив. Отново това ужасно, издайническо задъхване.

— Много сте добър.

В този миг Лейла изкрещя откъм моравата:

— Татко! Татко, време ли е вече за ядене?

Елегантният, заплашителен дивак се надигна и се обърна към децата си.

— Време е — извика той. — Идвайте, защото стомахът ми вече ръмжи като куче.

Ослепяла от гняв, Шарлът се взираше в бялата покривка, четирите прибора, чашите и сребърната солница. Не виждаше нищо. Уинтър бе спускал ярък воал пред очите й, сякаш беше слънце, в което тя се взираше, без да се тревожи за очите си. Децата се изкачиха на терасата, като се смееха и разговаряха, и тя се обърна към тях. Ала видя в момчешкото лице на Роби и дяволитата усмивка на Лейла само отражение на бащините им черти. Двамата се тръшнаха на столовете си и незнайно по каква причина я изгледаха виновно.

На терасата се появи Харис с порцеланово легенче и кърпа на рамо. Коленичи пред Лейла и попита весело:

— Ще благоволите ли да се измиете преди вечеря, мис?

Виновни. Естествено. Двамата се бяха изцапали. Шарлът сведе поглед към скута си и видя, че салфетката е ужасно смачкана, сякаш я беше усуквала между пръстите си. Защо децата трябваше да се чувстват виновни, след като гувернантката бе взела салфетката си от масата, преди да са започнали да ядат! Какво нарушение на етикета! Хвърли гневен поглед към все още усмихващия се Уинтър, който помагаше на Харис — за всичко беше виновен той.

За първи път, откакто бе излязла на терасата, вдиша нормално и гневът я връхлетя като буря.

Уинтър чу вдишването й и докато търкаше пръстите на Роби, изрече съчувствено:

— Лейди мис Шарлът, та вие не можете да си поемете въздух. Трябва да разхлабите корсета си.

Харис изохка уплашено.

Шарлът го удостои с най-студения от погледите си. Слугата вдигна легенчето, поклони се два пъти и напусна терасата по най-бързия начин.

Но с това проблемът още не беше решен. Уинтър се настани на стола срещу нея.

— Лейди мис Шарлът, защо носите корсет? — попита Роби. Шарлът попадна в конфликт между желанието си да отговаря на всеки въпрос на децата и изискванията на приличието.

— Корсетът е подходяща долна дреха за дама, но не е подходящ предмет за разговор на масата.

— И защо не е? — попита веднага Лейла.

Уинтър опря лакти на масата, сложи брадичка на ръцете си и я погледна с очакване.

— Да, лейди мис Шарлът, защо не е?

Шарлът погледна към слугите, които стояха зад вратата в готовност да сервират вечерята, но не им даде знак да започнат. Още не.

— Бельото, както мъжкото, така и женското, не се обсъжда при никакви обстоятелства с хора от противния пол. Освен това — по-добре да изпревари неизбежния въпрос на Лейла — дори със собствения си пол можем да го обсъждаме само в частни разговори.

Лейла се ухили триумфално на Роби.

— Разбра ли сега? Тя ще разкаже за корсета на мен, но не и на теб.

— Това е несправедливо! — извика сърдито момчето.

— Край на този разговор.

Децата млъкнаха послушно и й дадоха време да разклати звънчето.

— Не се ядосвай, синко — каза Уинтър. — Привилегия на баща ти е да ти разкаже нещо за този женски инструмент за мъчение.

Шарлът беше готова да изфучи, но се сдържа и изчака слабичкият слуга да внесе огромния супник. Беше й невероятно трудно да остане спокойна, докато две момичета донесоха табла с топли питки и друга с бучили масло. Те оставиха таблите на масата, направиха реверанс и буквално се затичаха към кухнята, където Харис — Шарлът беше абсолютно сигурна в това — забавляваше цялата прислуга с историята за корсета.

Когато вдигна капака на супника, се понесе сладък аромат и Уинтър подуши въздуха.

— Супа от волска опашка — обяви той. — Много я обичам.

Децата направиха като него. Подушиха въздуха и се съгласиха, че мирише чудесно.

Шарлът не посмя да ги укори. Не можеше да каже на работодателя си, че дава лош пример на децата, особено след като се бяха скарали по повод на бельото й. Внимателно разсипа супата по чиниите — бистър бульон с фиде и лек аромат на шери.

— Бихте ли подали питките, милорд?

Вместо да вдигне таблата, Уинтър подаде по една питка на Лейла и на Роби. А после, сякаш това не беше достатъчно, понечи да сложи питка и в чинията на Шарлът. Тя побърза да вдигне ръка, за да го спре.

— Благодаря, милорд. По-добре ми подайте таблата, за да си взема сама.

— О, татко, ти разсърди лейди мис Шарлът!

— Глупости. Лейди мис Шарлът е истинска дама и никога не се сърди.

Лейла риташе ритмично крака на масата и Шарлът трябваше да сложи ръка върху коляното й и да поклати укорно глава, за да я накара да спре. Без да бърза, тя посегна към лъжицата. Беше научила децата да я гледат. Повдигна леко лъжицата и я потопи в супата. Те направиха същото.

Тогава баща им каза:

— Аз смятам да си надробя питката в супата.

Децата моментално престанаха да обръщат внимание на Шарлът и се обърнаха към Уинтър, който преспокойно започна да дроби питката в супата.

— Може ли и ние да направим същото? — попита Роби.

— Разбира се, че можете — отговори Уинтър. — В семейството няма нужда от формалности.

Нарочно ли я провокираше? Или му липсваше ум в главата? За нея беше все едно. Знаеше само, че той флиртува с нея, прави я несигурна, а сега се опитва да осуети усилията й да направи от децата му цивилизовани англичани. Не знаеше кое от престъпленията му е най-страшно, но трябваше веднага да го спре.

Нарочно избра най-сухите, най-безличните думи.

— За съжаление съм принудена да ви възразя, милорд. Специалните правила за кръга на семейството са оправдани, но само когато участващите лица владеят до най-малки подробности правилата за поведение в обществото. Роби и Лейла още не са в състояние да правят разлика между семейството и обществото. Докато не се научат да избират автоматично с коя вилица да се хранят, ще упражняваме при всеки случай добрите маниери.

Уинтър се облегна назад и обхвана с едната си ръка страничната облегалка.

— Отдавате твърде голямо значение на обществените правила, лейди мис Шарлът.

Небрежната поза я предизвика още повече.

— Не им отдавам по-голямо значение от всеки друг англичанин, който принадлежи към аристокрацията.

Децата местеха глави насам-натам, сякаш гледаха тенис.

— Аристокрацията се взема много насериозно.

— Дори това да е вярно, Роби и Лейла ще живеят в този свят. — Шарлът се наведе напред и почука по масата. — Този свят не прощава нищо, милорд. Поради неконвенционалния им произход тези деца ще бъдат гледани под лупа. Всяка проява на невъзпитание ще бъде забелязана и подиграна — най-напред от връстниците им. Аз имам опит, милорд, и мога да ви уверя, че децата са жестоки.

Сега и Уинтър се наведе напред. Очите му святкаха.

— Няма да позволя на никого да им се подиграва!

— И как ще го направите? Може би ще набиете другарите на сина си? Или ще нахлуете в будоара на дебютантките и ще им забраните да клюкарстват?

— О, татко, не харесвам тази Англия! Не можем ли да се върнем у дома? — Треперещият глас на Лейла накара Шарлът да се опомни. Все едно колко възбудена беше, тя нямаше право да пренася своите страхове върху невинните деца.

Обърна се към момиченцето и здраво стисна ръцете му.

— Миличка, ти ще си толкова прекрасна, че всички други момичета ще искат да са като теб.

Лейла подсмръкна и се усмихна през сълзи. Роби гледаше също така мрачно и заплашително като баща си, докато Уинтър…

Той седеше със скръстени ръце и я гледаше злобно.

— Тази сцена стана изцяло по ваша вина.

Шарлът внимателно пусна ръцете на Лейла и я помилва нежно по бузката.

— Може би съм казала няколко необмислени думи, но вие, сър…

— Аз съм разумен. Аз съм логичен. — Акцентът му беше по-силен отвсякога. — Аз съм мъж.

Шарлът пое шумно въздух и изчака, за да е сигурна, че няма да му изкрещи.

— Моят опит показва, че полът няма нищо общо с логиката и разума.

— Вашият опит? Та вие изобщо не познавате света!

Каква жестокост! Нима това можеше да бъде причина да я унижава? Тя ли беше виновна, че животът й протичаше като постоянно, безлично изпълнение на задължения?

— Прав сте, милорд. Прекланям се пред мъдростта ви. Хайде, разкажете ни — доколко мъжете и жените в другите страни се различават от англичаните и англичанките?

Тя очакваше да чуе обичайните глупости за чуждоземните жени, които знаят къде им е мястото, но той само каза със заплашително тих глас:

— Безсрамна сте, лейди мис Шарлът.

Лъжеше се. Той беше безсрамен. Той подбуждаше децата към неприлични постъпки. А тя, скромната гувернантка, беше длъжна да мълчи и да се подчинява. Нямаше друг избор, освен да си замълчи. Разбира се, щеше да го направи. Досега винаги се беше сдържала, но сега усети как лицето й се облива в горещина, която нежният тен не бе в състояние да скрие. Въпреки това се постара гласът й да звучи разумно.

— Назначихте ме, за да преподавам на тези деца, а ми пречите да си върша работата. Ако не постигнем компромис…

— Аз не правя компромиси — прекъсна я рязко той.

— Добре тогава. — Шарлът стана и хвърли салфетката на масата. — Очевидно нямам причини да остана по-дълго. Казвам ви сбогом, милорд, и ви желая много късмет. Дано намерите гувернантка, която отговаря на представите ви.

Със замах, който би възхитил дори лейди Ръскин, тя се обърна на токовете си и се отдалечи с гордо изправен гръб.