Кристина Дод
Правилата на капитулацията (6)

6

Шарлът дочете поредната история от „Хиляда и една нощ“, затвори книгата и се облегна назад.

— Надявам се, че и тази история ви е харесала колкото другите?

Отговорът беше еднозначен. Децата на Уинтър седяха в краката й. За тях светът беше вълнуващо, многообещаващо място, където всичко беше възможно, дори летящи килимчета и омагьосани пещери, препълнени със съкровища.

Макар да знаеше, че е грешка, тя често си позволяваше да се зарази от въодушевлението им.

Стана и прибра книгата в пътната си чанта.

— Денят е прекрасен и мисля, че ще ни се отрази добре, ако вечеряме навън.

Тя приглади простата бяла яка и маншетите на синята си рокля. Както се надяваше, децата направиха същото и се опитаха да пооправят дрехите си. Роби, облечен в черни панталонки и къс жакет, изглеждаше чист и спретнат, но Лейла… Шарлът с мъка потисна въздишката си. Веднъж облечена, всяка рокля на момиченцето изглеждаше като износена. Полата от розов бархет беше ужасно измачкана, десният ръкав бе украсен с голямо мастилено петно. Въпреки това Лейла грижливо приглади полата си и напъха една къдрица обратно в плитката.

Когато и Лейла се приготви, Шарлът им подаде ръце.

— След вечеря ще се поразходим за храносмилане. И тогава ще ми разкажете за Ел Бахр.

Това се бе превърнало в ежедневен ритуал. Роби се упражняваше в мятане на ножове, Лейла гонеше пеперуди и се търкаляше в тревата. Децата разказваха истории от пустинната си родина. Беше им приятно да си спомнят миналото и да учат учителката си на нови неща. А Шарлът слушаше като омагьосана за движещи се пясъци, за плюещи камили и миризма на тор, за избелени от слънцето кости и внезапна поява на оазис, който се оказва фата Моргана.

— Вечерята навън е част от празненствата по случай лятното слънцестоене — обясни тя, когато слязоха по стълбите и прекосиха коридора. — Но дори когато сме навън, трябва да помните, че сте длъжни да спазвате правилата за приличие.

Лейла въздъхна тежко.

— Не искам постоянно да говорите за маниери. Това е тъпо.

— Маниерите различават културните хора от провинциалистите — отговори строго Шарлът.

— Аз пък си мислех, че разликата е в културата — промърмори Роби и някой зад тях избухна в смях.

— Сега ви хвана, лейди мис Шарлът! — На входа на дългата галерия стоеше Уинтър.

— Татко! — Лейла се втурна към него.

Той я грабна в силната си прегръдка и я целуна по челцето. После прегърна и Роби и го притисна до себе си. Усмихваше се широко, но Шарлът видя, че лицето му е набраздено от тревога. Беше бос, с отворена риза, без яка и жилетка. Косата му изглеждаше като сресана с пръсти, белегът разделяше лицето му, а обицата…

Екзотичен. Той изглеждаше екзотичен. Това беше истинската причина, поради която тя избягваше да закусва с Уинтър и децата. Той олицетворяваше всичко екзотично, непостижимо… и желано.

Тя побърза да извърне поглед.

— Милорд. Колко е хубаво да ви видя.

— Но вие изобщо не го погледнахте — възрази Лейла, кацнала като птиче на рамото на баща си.

— Това е само израз на учтивост. — Според Шарлът обяснението беше разумно, но трябваше да се сети, че децата приемат всичко буквално — поне на английски.

— Защо казвате нещо, което не е вярно? — попита Роби.

— Да, лейди мис Шарлът, защо? — повтори Уинтър.

Шарлът разбра, че той се забавлява. С нея и с всичко британско, благородно и почтено. Обърна се, погледна го право в очите и обясни бавно и отчетливо:

— Учтивостта улеснява ситуации, които в противен случай биха довели до неразбирателство, наранени чувства, дори до кръвопролитие. Не мога да си представя, че дори в далечния Ел Бахр не съществуват правила за приличие или че никой не ги спазва.

— Права сте, лейди мис Шарлът, както винаги. В Ел Бахр правилата за приличие са много важни. Но там хората имат едно качество, което много ми липсва тук, в Англия.

— И кое е то? — полюбопитства тя.

— Толерантността. — Преди Шарлът да е успяла да отговори, той се усмихна на децата. — Плодове на слабините ми, какви забавления е измислила днес учителката ви?

— Вечеря на терасата. — Лейла взе главата му между ръцете си и го обърна към себе си, за да я погледне. — Татко, моля те, кажи, че ще вечеряш с нас.

Уинтър помилва бузката на Роби.

— Надявах се да попиташ. А съгласна ли е гувернантката ви?

Като че ли би могла да откаже на работодателя си.

Не, това беше непочтено. Той просто прояви учтивост. Помоли дамата за позволение да се присъедини към вечерята. Твърде малко господа смятаха гувернантката за дама и се съобразяваха с нейните желания. Уинтър проявяваше повече почтеност от мъжете от своето съсловие, въпреки чуждоземното си излъчване.

Обаче… дори само мисълта да вечеря с него я изнервяше.

Той притежаваше по много от всичко. Прекалено самоуверен, прекалено красив, прекалено силно излъчване, с което сигнализираше, че може да има всяка жена, която поиска. Вярно, след деня на пристигането й не беше показал по-специален интерес към нея — а и тогава просто я бе поставил на изпитание. Нейната постоянна, трудно потискана раздразнителност през последните седмици се дължеше на две причини: че новото й назначение я бе довело точно в Съри и че Уинтър непрекъснато я изваждаше от равновесие.

Както сега с подигравателната си усмивка.

— Лейди мис Шарлът?

— Ще наредя на слугите да поставят още един прибор.

Тя се запъти с твърда крачка към кухнята. Трябваше да изглежда като спокойна, компетентна, непоколебима възпитателка.

Когато мина покрай библиотеката, чу Адорна да я вика.

— Лейди Ръскин… Адорна… радвам се, че се върнахте от Лондон.

Адорна свали пътническата си шапка и я посрещна със сияеща усмивка.

— Радвам се, че съм отново тук. Лондон се състои само от суетня, клюки и забави. — Тя хвана Шарлът подръка и двете продължиха заедно към кухнята. — Ужасно място. Липсва ли ви?

— Ни най-малко — отговори младата жена.

— Ако имате нужда от повече време за себе си, просто ме попитайте. Доколкото съм информирана, досега не сте взели нито един свободен ден.

Шарлът изпита лек пристъп на паника.

— Първите месеци са решаващи за създаване на доверие между възпитателката и децата. В тази фаза не мога да си позволя свободно време.

— Не вярвам, че половин ден седмично…

— Не искам да ходя никъде — прекъсна я енергично Шарлът.

Адорна кимна замислено.

— Разбирам.

В най-лошия случай наистина бе разбрала.

— Ценя високо грижите ви за Роби и Лейла — продължи след малко Адорна. — Признавам, че аз ги усещам като тегоба. От друга страна, разбирам напълно, че за двамата е много трудно да се приспособят към новия си живот. С баща им ще прекараме доста време в Лондон, докато уредим всички дела на компанията, освен това аз… аз замислям бурна афера с лорд Бъкнел.

Шарлът примигна неразбиращо. Не можеше да повярва на ушите си.

— Замисляте… афера?

— С лорд Бъкнел. — Дрезгавият глас на Адорна прозвуча съвсем спокойно. Сякаш говореше за времето. — Никога досега не съм имала афера и се налага да я обмисля от всички страни.

Вероятно тя чакаше отговор, затова Шарлът се насили и заекна:

— Аз… мисля, че не бива да прибързвате с подобно решение.

Точно пред кухнята срещнаха слуга със сребърна табла, на която бяха натрупани салфетки. Млад, едър и тромав, той спря и се поклони кратко пред дамите. Шарлът никога през живота си не се беше радвала толкова на прекъснат разговор.

— Харис! — Адорна посочи таблата. — Къде носите толкова салфетки?

— Децата ще вечерят на терасата, милейди, а аз знам какви са малките. Някое със сигурност ще си изсипе млякото.

— Много хубаво, че сте помислили за това — похвали го Шарлът.

— Синът ми ще вечеря с децата и мис Далръмпл навън, затова сложете още един прибор.

Харис се поклони и се върна в кухнята.

— Веднага ще се погрижа, милейди.

Малкото дяволче, за чието съществуване Шарлът не беше подозирала досега, я накара да каже:

— Сигурно няма да има проблеми, ако поставят два прибора.

Харис спря и я погледна очаквателно.

Адорна притисна ръка към челото си.

— Много ви благодаря за любезната покана, но синът ми и аз току-що се върнахме от Лондон и се чувствам изтощена.

Шарлът кимна примирено.

— Тогава ще ви донесат табла в стаята.

— Да, това е най-доброто.

Харис кимна и се скри в кухнята.

— Скъпа Шарлът, вие съвсем не сте толкова безобидна, колкото искате да ме накарате да вярвам — изрече замислено Адорна.

— Простете, Адорна, не знам какво ме накара.

— Духът на непокорството, разбира се. Той се събужда винаги когато прекарваме много време с деца.

Докато вървяха обратно към терасата, бяха задминати от зачервено слугинче, понесло тежка табла със съдове. Следващото крачеше бавно, внимавайки да не разсипе ястията в захлупени порцеланови купи. И двете направиха реверанс, преди да завият към стълбището.

Адорна им кимна и продължи с делови тон:

— Аферата, която съм замислила, изисква много зрелост.

Посоката, която взе разговорът, накара Шарлът да се почувства неловко.

— Отдавали ли сте се някога? — попита Адорна.

— Аз… на какво?

— На афера — отговори търпеливо Адорна.

Шарлът разтревожено се запита дали Адорна я поставя на изпитание или преживява някакъв странен, безумен кошмар.

— Не, мадам.

Когато излязоха на коридора към терасата, Адорна я удостои с поглед, който издаваше нетърпението й.

— Вие не одобрявате намерението ми.

— Лейди Ръскин, аз нямам никакво право да одобрявам или да не одобрявам поведението ви.

— Пак ме наричате с титлата ми. Нали виждам, че не одобрявате.

— Милейди… Адорна…, разберете, аз не си позволявам да…

Адорна вдигна ръка.

— Е, добре. Тогава сега ще се прибера в самотната си стая и ще вечерям без компания. — Обърна се и закрачи към другия коридор.

Шарлът не разбра с какво я бе обидила и се втурна след нея.

— Моля ви, мадам, не исках да кажа…

Адорна разбра смущението й и стисна ръката й.

— Скъпа моя, оттеглям се кипяща от гняв. Но гневът ще утихне, ако дойдете с мен.

— Аз… да, естествено.

— О, стига глупости! Няма да говоря повече за самотни вечери. Наистина съм уморена. Вървете на терасата. Но ми обещайте да дойдете при мен по-късно вечерта.

— Тази вечер?

Адорна размаха ръце и продължи пътя си. Но след няколко крачки се обърна и каза нещо, от което Шарлът се смрази:

— Мисля, че настъпи времето да ви обясня защо ви взех на работа в дома си. Да ви кажа истината.