Кристина Дод
Правилата на капитулацията (14)

14

Уинтър влезе подръка с майка си в препълнения салон на лейди Хауърд.

— Искам отново да ти кажа, че не би трябвало да си тук. Не си поканен — пошепна Адорна и помаха зарадвано на една позната.

— Да, да, знам. Лейди мис Шарлът също не би го одобрила. — След повече от седмица нощни уроци Уинтър знаеше достатъчно за светския етикет. Но знаеше и много други неща. Колко сладко ухаеше Шарлът и колко стегнато и пищно беше тялото й. Знаеше, че тя го желае, но няма представа колко опасно може да бъде това и докъде ще я доведе желанието. Знаеше всичко това от мига, когато я бе докоснал за първи път.

— Шарлът е добро момиче, но е гувернантка. А гувернантката без добро име е служителка без място.

Адорна се усмихваше сияещо на присъстващите в салона. Дългото, високо помещение беше изпълнено с бръмченето на десетки разговори. Миризмата на свещи се смесваше със стотина различни парфюма. Адорна и Уинтър привлякоха върху себе си десетки любопитни погледи.

— Наистина нямах намерение да те покажа в обществото преди приема за кралското семейство. Но щом лейди Хауърд, тази змия, е решила през целия сезон да забавлява гостите си с истории за варварското ти поведение, съм принудена да действам. Затова се дръж прилично. Да дадем на обществото възможност да види лицето ти и да сложим край на глупавите приказки.

Уинтър се усмихна нежно. Майка му фучеше като тигрица, която защитава малкото си, но нито веднъж не бе казала, че той не е варварин.

— Ами ако не се получи?

— Тогава значи съм загубила инстинкта си.

— Какво? Наистина ли си го загубила?

— Не ми се вярва. Въпреки това си поиграх с мисълта, че не е зле да поканя леля Джейн и чичо Рансъм. Но за нещастие двамата са на пътешествие в Италия.

— Последния път, когато чичо Рансъм заведе леля Джейн на пътешествие в Италия, тя се върна доста дебеличка.

— Оттогава е минало много време. Джейн ми разказа, че се случило веднага след като разгледала Микеланджеловия Давид. — Погледът на Адорна се загуби в далечината. — Статуята сигурно е много впечатляваща.

— И аз мисля така.

Адорна поговори още малко за силата на изкуството, после вдигна алабастровите си рамене.

— Сигурно няма да им е приятно да прекъснат разходките си, но заради теб ще го направят, сигурна съм.

Уинтър си спомняше чичо си Рансъм със смесица от възхищение и ужас. А леля Джейн, която уж беше човек на изкуството, често се превръщаше в истинска фурия.

— Ако бях на мястото на лейди Хауърд, не бих посмял да се изправя срещу двамата, когато са в лошо настроение.

— Дори само заради това си струва да ги повикам — отговори с усмивка Адорна.

Уинтър знаеше, че майка му обича игричките и интригите в обществото, както и че много държи да запази водещата си позиция. Лека като елфа, Адорна прелиташе през всички бури и скандали.

Самият той беше повече като чичо Рансъм. Достатъчно му беше да си живее в Остинпарк Мейнър, да отгледа децата, да язди и да дава на Шарлът уроци, които нямаха нищо общо с горещо обичания от нея етикет.

Вместо това трябваше да ходи всеки ден в Лондон и да посещава клубове, боксови арени и театри. Навсякъде, където отиваха директорите на фирмата, се появяваше и Уинтър. Изпълняваше така добре ролята на надменен, глупав Август, че би бил украшението на всяка артистична трупа. Хилеше се на Шилботл, тупаше Ходжис по рамото, обзалагаше се със сър Дрейк и се напиваше с Рийд. След като зададеше достатъчно идиотски въпроси и всички се убедяха в неизкоренимата му глупост, отиваше във фирмата и проверяваше книгите.

Засега не беше открил кое е копелето, което в негово отсъствие е откраднало пари от компанията. Дори още по-лошо. В книгите се бяха появили необясними печалби. Нямаше съмнение, че това се прави с цел злоупотреба. Но защо някой вкарваше тайно пари във фирмата? Дали за да заблуди ревизора или измамникът се бе уплашил от завръщането му?

Майка му настояваше да посветят в търсенето и Стюарт. Твърдеше, че той знае за компанията повече от всеки друг и че в крайна сметка именно той е човекът, повикал Уинтър обратно в Англия. С писмо, в което описваше затрудненията на майка му и го молеше да се завърне.

От гледна точка на Уинтър обаче Стюарт имаше повече основания от всеки друг да се противопоставя на намесата му. Уинтър не се доверяваше на никого. След смъртта на баща си бе оставил майка си да се оправя сама и сега трябваше да се реваншира. Или поне да заложи капан на измамника.

И на Шарлът. Часове наред беше обмислял как да заложи капан на Шарлът, а засега беше получил само една целувка.

Но времето беше добре вложено, защото целувката й му разкри желанията и мечтите на една недокосната жена. Съмняваше се, че лейди мис Шарлът разбира истински колко много ще се промени животът й — и то към добро.

— Уинтър, позволи ми да ти представя лейди Смитуик — каза Адорна. — Сигурно си спомняш как си играл с децата й?

— Разбира се! — Никога след това не бе виждал такава банда.

— Лейди Смитуик. — Той се поклони дълбоко, поднесе ръката й към устните си и изписа на лицето си любезна усмивка.

Лейди Смитуик беше на възрастта на майка му, но по нищо не приличаше на нея. Чергите на лицето й бяха плувнали в тлъстини, а когато се кискаше, цялото й тяло се тресеше. А тя тъкмо се кискаше, при което лицето и цялото й деколте почервеняха.

— О, Адорна, защо не сте ми казали, че Уинтър се е превърнал в красив млад мъж?

Адорна я потупа с ветрилото си по ръката.

— Сигурна съм, че сте чула доста приказки по негов адрес.

Лейди Смитуик опули очи.

— Ами… да, да. Да не искате да кажете, че са верни?

— Че е истински дивак ли? — Адорна се засмя тихо. — Той е от типа варвари, които разбиват сърцата на дамите, без изобщо да забележат.

Не беше нужно да казва на Уинтър, че трябва да продължи игричката й. Той наклони глава и погледна прелъстително лейди Смитуик, като съвършено наподоби обожанието на момче, което се възхищава от светска дама.

Лейди Смитуик се хвана за сърцето.

— О, да, имате право, Адорна. Бихте ли почакали тук, моля ви! — Тя не беше в състояние да откъсне очи от Уинтър. — Дъщеря ми е възхитително младо момиче. Абсолютно невинна. Отивам да я доведа. — Посочи енергично пода и повтори: — Чакайте тук. Точно тук. Не се отдалечавайте.

Адорна проследи лейди Смитуик с презрителен поглед и щом достойната дама се отдалечи достатъчно, хвана Уинтър под ръка и продължи да го развежда из салона.

— Марта, колко се радвам да ви видя! Каква божествена шапка!… Лейди Деклън, веднага се вижда, че сте били на континента — тази аура на пътешественика! Божичко, лорд Ендрю, пребиваването в чужбина е направило от вас представителен млад мъж! — Адорна изкусно затрепка с мигли и младежът се изчерви. — Толкова добре изглеждате… Елате, скъпи мои, искам да ви представя сина си Уинтър. Нали знаете, обиколил е света. Затова… — Направи умела пауза и продължи: — Нали разбирате, има толкова неща да ви разкаже. Уинтър, бъди така добър и разкажи нещо.

Синът й се опита да разбере какво я бе смутило за миг и откри в края на салона лорд Бъкнел с намръщено чело.

Какво правеше този мъж? Ако беше влюбен в Адорна, защо не й признаваше любовта си? Майка му бе сигнализирала готовността си достатъчно ясно.

— Уинтър, разкажи за… — Адорна се надигна на пръсти и изсъска в ухото му — Постарай се да ги забавляваш, докато се появи лейди Хауърд. Тя ни трябва, за да задуши слуховете, които вредят на доброто ти име. — Тя се отдалечи с лека стъпка и всички помислиха, че само му е предложила коя история да разкаже.

Уинтър се засмя и кимна. И той искате да види лейди Хауърд, но по съвсем други причини.

Първо да провери какви са слушателите му. Дами с широко отворени очи, равнодушни господа. Лесна публика. Ей сега ще им разкаже една ужасяваща лъжа.

— Моите приключения са незначителни. Да победиш цял отряд пирати, за да спасиш кораб на Нейно величество, не е особено постижение, нали…

— Лорд Ръскин, това е дъщеря ми, мис Феърчайлд. — Лейди Смитуик застана пред него, придружена от най-зашеметяващата блондинка, която беше виждал някога. Мис Феърчайлд беше страхотна, тя му се усмихна — и го остави студен.

Единствената жена, която го интересуваше, беше вкъщи, при децата.

— Моля ви, разкажете ни вашата история — произнесе с мелодичен глас мис Феърчайлд.

— Само защото вие ме молите. — Уинтър я дари с пламенен поглед, тя се усмихна превзето и той отново се запита откъде английските дами вземаха безграничната си способност да се чувстват обожавани. — Пиратите от варварските крайбрежия са могъщи и безогледни. Преди всички е Абдул Андре Кантеб. Когато реши, че си произнесъл името му без нужното уважение, заповядва да отделят главата от тялото ти. — Лейди Деклън пое шумно въздух и Уинтър се поклони в нейната посока. — Така и предполагах. Мястото на такива истории не е в салона.

— О, не, не! — възрази лейди Деклън, осъзнавайки, че всички я зяпат. — Само моментна слабост. Моля ви, разказвайте.

— Както желаете, скъпа лейди Деклън. — Той й подаде ръка. — Все пак бих желал да седнете. За повече сигурност. Крехкото ви същество може би няма да издържи на шокиращата история.

Изведнъж всички дами се сетиха, че са крехки същества, и господата се втурнаха да носят столове. Едва след като всички насядаха, Уинтър можеше да започне.

— Първото, което видях от пиратите, беше черният флаг с червен ръб — червеното означава кръв, черното — смърт. Нападнаха ни изневиделица, взеха кораба ни на абордаж и нахлуха на палубата. Нашият капитан, най-смелият англичанин, обиколил световните морета, ни заповяда да се бием до последна капка кръв за честта на велика Британия. И всички смели мъже на борда изпълниха дълга си. Щяхте да бъдете много горди с нашите английски воини, уважаеми лейди и джентълмени, ако можехте да ги видите. — Уинтър огледа слушателския кръг със сияещо лице. Всички му се усмихнаха в отговор.

— И вие ли се сражавахте? — попита лейди Смитуик.

— Аз бях млад и неопитен. Умолявах капитана да се бия, но той ми заповяда да стоя настрана.

— О! — Лейди Смитуик не скри разочарованието си.

— Нашите момчета се биеха толкова смело, че Абдул Андре Кантеб трябваше да напусне капитанската си каюта, където млади робини му оказваха най-различни услуги.

— Това не е история за салон — изсъска лорд Бъкнел и се отдели от навалицата. Единствен той не вярваше нито дума от страшната история и това личеше по саркастичната му усмивка.

Уинтър сложи ръка на сърцето си и се поклони.

— Простете ми, дами и господа, струва ми се, че прекалих.

— Наистина прекали. — Адорна се усмихна невинно на Бъкнел. — Понякога човек не може да удържи чувствата си. Няма нищо лошо да се понесеш по течението на емоциите, нали?

— Разбира се, че има — изфуча вбесено Бъкнел.

Уинтър много искаше да проследи сблъсъка между Бъкнел и майка си, но слушателите му се размърдаха неспокойно и той трябваше да продължи.

— Абдул Андре Кантеб се качи на нашия кораб. Гол до кръста, грозен като смъртта, злобен като самия дявол.

— Как разбрахте, че е злобен? — попита Бъкнел.

— Как няма да разбере! — защити сина си Адорна.

— Шшт! — изсъска сърдито лейди Смитуик в посока към каращите се.

Замълчаха, но Уинтър ги видя да си разменят злобни погледи.

— Нашите моряци се биха на живот и смърт, но безбожният пират размахваше ятагана си като дух на злото — Уинтър демонстрира няколко особено опасни удара — и успя да стигне до ранения капитан.

— О, капитанът е бил ранен? — почти изплака лейди Деклън.

— Да, раниха го. С пистолетен изстрел. Рани го един подъл пират, който не посмя да влезе в директен двубой.

— Имам отлични контакти с Адмиралтейството — намеси се Бъкнел. — Бих могъл да предложа вашия капитан за награда.

— Корабът е бил търговски и вие знаете това много добре, милорд — изфуча Адорна и застана толкова близо до него, че лицата им се докоснаха.

— Знам само, че вие, милейди… — Бъкнел спря и се огледа. Всички ги зяпаха. Хвана Адорна за ръката и заяви по-тихо: — Ще говорим навън.

Двамата излязоха. Дамите събраха глави и зашушукаха.

Уинтър повиши глас, за да привлече вниманието им.

— Тогава бях голобрадо хлапе и нямах представа как се води морско сражение, но инстинктът ми подсказа какво трябва да направя. Грабнах ятагана на един умиращ и се хвърлих върху Абдул Андре Кантеб.

— Оттам ли е белегът ви? — попита задъхано лейди Смитуик.

— Този ли? — Уинтър попипа бузата си и кимна тържествено. — Да. Имам и още един, на гърдите, но чувството за приличие ми забранява да го покажа.

Ако съдеше по жадното изражение на мис Феърчайлд, тя изобщо не би възразила да види белега на разголените му гърди. В този миг видя високата фризура на лейди Хауърд да се поклаща важно-важно между тълпата от гости и побърза да завърши историята си с няколко прочувствени думи. Млъкна точно когато тя застана пред него.

Сигурно беше ужасно възмутена да го види в дома си. Особено как забавлява гостите й с дълбокия си романтичен баритон.

Как само бързаше към него през тълпата — като слон сред стадо камили.

Е, поне не беше глупачка. Това трябваше да й се признае. Знаеше, че й остава съвсем малко време да предотврати катастрофата.

— Лорд Ръскин, вие сте един невъзпитан малък дявол! Значи все пак приехте поканата на съпруга ми? Той настоява да ви види веднага. Ще позволите ли да ви отведа на масата му?

— Разбира се. Ще се радвам много да видя отново стария си приятел. — С удоволствие щеше да му заяви повторно, че трябва да контролира по-строго действията на жена си. Направи поклони на всички страни и изрече със сияещо лице:

— Моля да ни извините, дами и господа.

Дамите бяха ужасно разочаровани, а лейди Смитуик извика:

— Не забравяйте да се върнете, лорд Ръскин!

Уинтър се наведе и й целуна ръка.

— За вас, мила госпожо. И за очарователната ви дъщеря.

Лейди Смитуик въздъхна и го изпрати със замъглен поглед.

Лейди Хауърд го хвана за ръка. Носеше ръкавици без пръсти, раменете й бяха голи, деколтето — много смело. Обикновено дамите се обличаха така само на голям бал. Но тя не беше никаква дама. Само пищна брюнетка без чувство за стил, с неутолим апетит и груб хумор.

Уинтър се отвращаваше от нея и тя го знаеше, но не се вълнуваше особено. Лорд Ръскин беше на път да се превърне в лорд Байрон на сезона и много скоро дамите щяха да се бият коя да го покани на соарето си. Затова трябваше да се държи любезно с него.

— Разказах на повечето от присъстващите тук гости за малкото ни посещение в Остинпарк Мейнър. — Говореше с театрален шепот, за да я чуят всички наблизо. — И днес очакваха с нетърпение да ви видят.

Уинтър наклони глава и пошепна в ухото й.

— Дойдох колкото може по-бързо. Но първо трябваше да взема няколко урока по добри маниери.

— Уроци? Наистина ли? Истински уроци с истински учител? — Лейди Хауърд се усмихна трескаво. Признанието на Уинтър даде в ръцете й най-добрата клюка на сезона. — Уроците по добри маниери никога не са излишни.

— С радост ще ви издам името на учителката си, лейди Хауърд. И вие можете да спечелите от опита и уменията на гувернантката ми.

Лейди Хауърд отвори уста и отново я затвори. Значи дивакът имаше чувство за хумор. Досега не го беше забелязала.

— Добре, дайте ми името й, за да й напиша препоръчително писмо — отговори безизразно тя.

Уинтър се усмихна обезоръжаващо.

За съжаление лейди Хауърд имаше феноменална памет.

— Почакайте! Чух, че лейди Ръскин посетила онова вятърничаво училище за гувернантки и ангажирала мис Прайс да се грижи за децата й. Значи не е било само за децата. Било е за вас! — Тя отметна глава назад, проточи дългата си шия и се изсмя дрезгаво. После бързо влезе в задимения игрален салон и го отведе до масата, където лорд Хауърд траеше вист — и губеше, както личеше от жалката купчинка монети пред него.

— Хауърд — изчурулика съпругата му. Мъжът трепна като от удар. — Виж кой е тук. Твоят стар приятел Ръскин.

Хауърд изгледа Уинтър със зачервените си очи и изръмжа подозрително:

— Ръскин? Какво, за бога, правите тук?

— О, скъпи, дошъл е, защото междувременно е вземал уроци по добри маниери. — Гласът й преливаше от подигравка. Но Уинтър със задоволство установи, че не се подиграва на него. Лейди Хауърд продължи с нарастващ сарказъм: — И знаеш ли при кого взема уроци този едър, силен мъж?

Хауърд отново трепна и отблъсна ръката й като досадна муха.

Другите играчи вече слушаха любопитно и се подхилваха коварно. Всички знаеха какво търпи лорд Хауърд от жена си. Затова Уинтър побърза да се намеси:

— Лейди Хауърд, моля ви да бъдете дискретна.

Тя го изгледа отровно. Той отговори невъзмутимо на погледа й и тя не издържа.

— Тази гувернантка не е никоя друга, а… — Наведе се и пошепна името в ухото на мъжа си. Хауърд втренчи поглед в картите си. Събра ги, смеси ги и започна да ги раздава с преувеличеното внимание на пиян. Ала ръцете му трепереха.

— Така значи — промърмори той.

Лейди Хауърд се усмихна, по-точно оголи зъби като хищник и с лицемерно внимание приглади косата му назад.

— Не забравяй утре сутринта да посетиш децата. Нали знаеш, че ваканцията свършва и в понеделник трябва да се върнат в интерната?

Хауърд изобщо не я чу. Лейди Хауърд въздъхна и изведе Уинтър обратно в коридора.

— Какво означаваше тази малка сцена? — попита остро той.

Тя отвори уста да обясни, но като видя израза на лицето му, размисли.

— Няма значение. Стара история. Що се отнася до мен, трябва да кажа, че ме направихте много щастлива, лорд Ръскин. Значи онази високомерна снобка Шарлът Далръмпл е отново в Норт Даунс? Това ме радва дори повече от факта, че е попаднала във вашата къща.

Умът на Уинтър работеше на пълни обороти. С намеците си за миналото на Шарлът лейди Хауърд бе успяла да отклони вниманието му от непосредствената задача.

— Какво означава „отново в Норт Даунс“?

— Семейство Далръмпл е едно от най-старите в Съри. — Тя го хвана подръка с подчертано внимание и пищната й гръд се притисна в рамото му. — Ще ми разкажете ли какво направи старият граф Портърбридж, когато неблагодарната хлапачка се появи отново след толкова години?

Уинтър я въведе в празната стая за четене. Веднага трябваше да узнае истината.

— И какво според вас, е трябвало да направи?

— Ами например… да я накаже с пренебрежение… О, не… — Лейди Хауърд поклати глава. — Той е напълно лишен от финес. Нищо чудно да я е ударил или поне да я е наругал.

— Не вярвам, че го заслужава.

— Вие се шегувате, лорд Ръскин! — Домакинята огледа празната стая. — Знам, че не сте ме довели тук заради книгите. За съжаление не мога да си представя и че искате да ме прелъстите. Защото сте твърде почтен. Значи искате да чуете историята на нашата скъпа лейди Шарлът. — Показалецът с остър лакиран нокът се плъзна по бузата му. — А какво ще получа аз срещу това?

Уинтър си беше изработил правилото винаги да има скрит коз срещу противниците си.

— Вие играете с високи залози — отговори спокойно той и улови ръката й.

Под дебелия пласт пудра бузите й побеляха.

— Какво?

— Ще ми кажете всичко, което знаете, милейди. А като ответна услуга аз ще се откажа да събирам дълговете ви.

— Вие? Никога не съм ви написала разписка за дълг!

— Въпреки това имам цяла купчина. — Очите му блеснаха тържествуващо. — Купих ги на добра цена и искам срещу тях подобаваща услуга. Затова още сега ще ми разкажете цялата история на Шарлът Далръмпл.