Айрис Йохансен
Приключението (18)

Епилог

15 септември 1812 година

Москва, Русия

След дългия си марш през цяла Русия, след многобройни кръвопролитни битки Наполеон най-сетне се озова пред вратите на Москва. Генерал Милорадович, комендантът на гарнизона, сключи временно примирие с императора и руските войски напуснаха града. Наполеон, които очакваше, че цар Александър ще моли за мир, навлезе безпрепятствено в запустялата, безжизнена Москва.

През нощта на същия ден градът бе озарен от пламъци. Наполеон залови четиристотин подпалвачи, действали, според собствените им признания, по заповед на началника на полицията. Французите успяха да потушат пожара, но жертва на пламъците станаха две трети от града и най-големите хранителни складове.

В продължение на цял месец императорът стоя напразно в Кремъл, но цар Александър така и не помоли за мир. В крайна сметка французите напуснаха столицата и се насочиха към Калуга, град, разположена на деветдесет мили в северна посока. Там възнамеряваха да попълнят запасите си. Така започна и тяхното отстъпление през пустата, безлюдна страна, скована от студ и мраз, отстъпление, което не след дълго щеше да се превърне в истински кошмар. Това бе началото на края на Наполеон Бонапарт.

30 декември 1812 година

Ренгар, Казан

— Наполеон е в Париж! — Равенът се втурна в кабинета на Джордън, размахвайки в ръка някакво писмо. — Но това не е онзи Париж, от който започна походът му. Империята се разпада и французите явно са загубили доверието си в своя велик герой.

— Крайно време беше — промърмори Грегор.

Погледът на Джордън прелетя по изписаните страници.

— Следователно съюзниците ще се обединят за последната, решителна битка — каза той усмихнат. Изправи се от мястото си и се отправи към вратата. — Грегор, „Сийсторм“ трябва да се подготви за отплаване. Отивам при Мариана в църквата, за да й съобщя радостната вест. — При тези думи лицето му се изкриви в комична гримаса. — Ще се опитам най-сетне да я отскубна от стъклописа, с който се е захванала. Макар че за нея поражението на Наполеон едва ли е толкова важно, отколкото собствената й работа.

— Да, но в Париж се намира Нотр Дам — обади се Грегор.

Джордън веднага разбра смисъла на казаното, отметна глава назад и се разсмя с пълен глас.

— Прекрасно! Доколкото я познавам, тя, ако трябва, лично ще поведе войските в атака срещу Наполеон, щом като залогът е толкова голям — да разгледа готическите розети в Нотр Дам.

— Наистина ли смяташ да тръгнеш? — попита равенът уплашено.

— Естествено! — После я стрелна през рамо. — И ти трябва да сториш същото, ако искаш да предпазиш Казан. В момента, в който Наполеон се предаде, всяка от европейските държави светкавично ще се опита да заграби чужди територии.

— Никой няма право да посяга на Казан — избухна тя.

— В такъв случаи по-добре да си там, където се развиват събитията, мамо — каза той разсеяно и напусна стаята.

Предстоящата победа над Наполеон бе обсебила докрай мислите му и затова не осъзна съвсем точно смисъла на собствените си думи.

— Мамо — прошепна тя.

— От няколко месеца насам напредваш с великански крачки — обади се Грегор зад гърба й. — И ето, плодовете са вече налице. Тръгни с него и връзката помежду ви ще се затвърди. Останеш ли тук, всичко ще се проточи.

— А ти ще го придружиш ли?

— Не.

Отговорът му й бе известен предварително. Знаеше също, че този момент неизбежно ще настъпи. Очакваше го още от сватбата.

— Казан се нуждае от мен.

— Имаш си син, който ще защити страната. Нима се съмняваш в силите на двамата с Мариана. Та те ще съумеят да пресекат претенциите на европейските властелини.

— Не, не се съмнявам. Но ще им се наложи да мерят сили с твърде могъщи съперници и не е честно да ги оставям сами.

— Не, тук не става въпрос за премерване на сили. Разбираш ли, те просто трябва да поемат своята отговорност.

Тя се обърна към него и го загледа. Целият в белези, но хубав. Непреклонен и добродушен. Любим, но не и любовник. Но съвсем скоро всичко между тях щеше да се промени. Тя се изправи пред него.

— Обичам те, мадо.

— Знам. — Изгледа я остро. — Ще ме въздигнеш ли до себе си?

— Искаш страшно много, а онова, което получиш, може и да не ти допадне. Знаеш колко силен е собственическият инстинкт при мен и при Джордън. Избера ли те, ще е завинаги. И никога няма да те изпусна. Ще те почитам и заедно с това ще те задуша. А посмее ли някой да одраска дори и връхчетата на пръстите ти, ще определя награда от чувал злато за главата му.

Той се разсмя.

— Е, значи отсега нататък ще трябва много да внимавам и да не се ръкувам дори и с най-големия слабак.

— Не се шегувам. Това е предупреждение.

— Мисля, че ще го преживея някак. — Внезапно усмивката му угасна. — Е, Ана, ще ме въздигнеш ли до себе си.

Не биваше да е толкова сериозен. Много страдания му бе причинила в миналото и затова искаше сега лицето му да е весело и усмихнато.

— Да, избирам те и те въздигам до себе си. Навсякъде и във всичко заедно. — Лицето й просия, хвърли се в прегръдките му и се сгуши в него. В този миг се чувстваше истински свободна — като стъклописите на Мариана, озарени от многобагрена красота и великолепие. — Избирам те от сърце и душа.