Айрис Йохансен
Приключението (10)

Глава десета

В просъница го видя да стои гол до прозореца. Гледаше втренчено към развиделяващото се небе.

Гледката я накара да потръпне и тя се разсъни окончателно. Не бе виждала гол мъж, освен на картините на старите майстори. В този момент той й се стори несравнимо по-хубав от образите на Микеланджело. Бе жилест и помургавял от слънцето, а не блед и свръх мускулест като тях. Краката му бяха стройни и силни, мускулите личаха по раменете, но не изпъкваха прекомерно.

Сигурно бе издала някакъв звук, защото той се извърна и се загледа в нея.

— Добро утро.

Думите му прозвучаха съвсем непринудено, въпреки че бе гол. Прииска й се и тя да бъде спокойна и хладнокръвна като него.

— Добро утро — прошепна в ответ.

Погледна я, а по лицето му не можеше да се прочете нищо. Реши, че може и да й се сърди за нещо. След миг обаче той се усмихна пленително и внезапно се потопи в сияйна магическа мантия.

— Гледаш ме сякаш се готвя да те изям. Толкова ли съм страшен?

— Не. — Каза му истината, без да се замисли. — Всъщност точно си мислех, че имаш чудесно телосложение. Тялото ти е много по-хубаво от Давид на Микеланджело.

— О, благодаря. — Той се поклони и независимо от голотата му жестът не бе лишен от очарование. — Мисля, че досега никой не ме е съпоставял с библейска фигура. Защото по правило съм давал повод единствено за по-земни сравнения. — Той пристъпи до леглото. — Как се чувстваш? Изранена ли си?

— Не. — Не искаше да си признае, че изпитва слаба болка между бедрата. Та той познаваше твърде много от нейните слабости. Изобщо не беше и помисляла, че след като двама души се любят, между тях е възможно да се породи толкова голяма близост. Всъщност досега този въпрос изобщо не занимаваше ума й. Защото тя просто политна към него като безпомощно листо, понесено от вихрушка, преизпълнена единствено от желанието да намери покой. Изправи се в леглото и придърпа завивката до брадичката.

— Чувствам се много добре.

— Чудесно. — Той седна до нея. — Значи можем да продължим.

Внезапно я прониза леден страх.

— Не съм казала, че… не съм сигурна… няма да е добре.

— Напротив, ще бъде много добре. Вече се опасявах, че съжаляваш за станалото. Добра работа е свършила нашата Дороти!

Той дръпна бавно завивката до кръста й, без да отмества поглед от разголените й гърди.

— Най-доброто е, след като обяздиш коня, веднага да го възседнеш отново. В противен случай губи форма.

В паметта й пак изплуваха еротичните сцени с жребеца и кобилата и из тялото й пропълзя възбуда.

Погледът му я следваше неотлъчно и реакцията й не му убягна.

— Нуждая се от теб — промълви той с предрезгавял глас. — От няколко часа стоя до прозореца и те чакам да се събудиш. Мариана, ще ме приемеш ли?

Отново я заля познатата гореща вълна от предната вечер. Надяваше се, че всичко ще приключи в мига, в който удовлетвори желанията му. Но нещата се повтаряха — тя го искаше със същата страст, както и предната вечер.

Той се надвеси над нея и устните му замряха над гърдите й.

— Обещавам, че ще те възнаградя.

Топлият му език премина по връхчето и тя задиша тежко.

— Не искам никакво възнаграждение.

Той разтвори краката й и проникна в нея бавно и сластно.

— Знам, че искаш да се любим. Но първо да видим дали не си ме излъгала за израняването. — Започна да я гали и същевременно проникваше в нея, първо леко и бавно, а след това все по-буйно и грубо.

— После ще минем към втория урок и към възнаграждението.

Тя го обгърна безпаметно и тялото й се загърчи, приближавайки мига на върховната наслада. Застена, а пръстите й задраха в завивката.

— А какви са…

Не можа да продължи. Пръстите му я настигнаха и тя се изпъна докрай. Забрави начаса въпроса си.

Но Джордън не забравяше нищо. Ръцете му я обхванаха отдолу и той започна бурно да меси плътта й. Надвеси се над нея, устните му докоснаха косите й и той й зашепна нещо на ухото.

 

 

— Днес работи предостатъчно. Чувствам се ужасно пренебрегнат. — Джордън се облегна по-удобно на креслото. — Обзалагам се, че се нуждаеш от свеж въздух. Една разходка ще ти се отрази добре.

Единственото, което иска, е да ме примами извън стаята, помисли си тя възмутено.

— В последните четири дни работих твърде малко. Трябва да привърша това стъкло.

— Каква своенравна жена. Това стъкло изобщо не ти е необходимо. Знам, че в склада се е натрупала вече цяла купчина.

Погледът й се задържа върху лалето, което тъкмо изрязваше.

— Човек никога не знае… за красотата е нужно време.

— Така е — засмя се той. — Обаче аз предпочитам активната красота пред пасивната. — Направи кратка пауза. — А аз те обичам най-много, когато ме любиш активно. — Гласът му стана дълбок и прозвуча елейно. — Ела тук.

— Не. — Престана да обръща внимание на добре познатата й топлина, която я прониза. — Трябва да привърша това стъкло до утре, след което ще идем при Алекс.

Той се стъписа от думите й.

— При Алекс ли?

Тя се обърна рязко към него.

— Ти ми обеща.

— За Бога — тросна се той. — Добре знаеш, че му няма нищо. И не се дръж така, сякаш си дошла в леглото ми поради тази причина.

— Не, аз не съм те… — Тя не довърши докрай изречението и вместо това добави със сподавен глас: — Това е като болест. Не мога да се справя сама.

Думите й отново го раздразниха.

— Боже мой, може и да е болест, но май й се наслаждаваш докрай.

Не можеше да оспори верността на думите му. През последните дни тя сякаш живя в някакъв унес, пронизвана от плътски желания. Любиха се безброй пъти и по най-различен начин, но така и не й омръзна. Достатъчно бе той да я погледне по своя си начин или пък само да я докосне, минавайки уж случайно покрай нея и тялото й реагираше, готово да го приеме.

А той я докосваше постоянно. С времето й стана ясно, че по този начин той не само искаше да я възбуди, а и потвърждаваше правото си на собственост над нея. Например насред разговор поемаше ръката й и я поднасяше към устните си, след което продължаваше разговора сякаш нищо не се е случило. Друг път масажираше врата й докато тя седеше в краката му пред огъня. Или пък й решеше косите преди лягане и разговаряше с нея безцелно, а пръстите му се заиграваха с кичурите й.

Всяко едно докосване, всяка една дума, всяко бегло движение от негова страна я оплиташе все по-здраво в мрежата на интимността.

Той се усмихна очарователно и лицето му буквално засия.

— Насладата не е някаква болест, тя е просто венецът на радостта — започна да я примамва той. — А ти обичаш всичко, което правим двамата с теб, нали, Мариана.

Не бе нужно да признава каквото и да било. Та той знаеше прекрасно, че е пленничка на очарованието му. В началото позволи да я поведе по своите пътища, но постепенно осъзна, че Джордън не е чак толкова въодушевен. Безспорно той я желаеше, но понякога я гледаше тъй зорко, че чак се стъписваше. Сякаш се опитваше да я оформи според собствените си потребности — самата мисъл за това възбуждаше в нея едновременно и гняв, и страх.

Познаваше силната му воля, но въпреки това не бе склонна да бъде послушното похотливо женче, което той се кани да омеси от нея.

— В случая моите чувства нямат никакво значение. Единственото важно нещо е какво представлявам аз самата. — За миг помълча, след което внезапно избухна: — Искам да ме освободиш. Така не може да продължава повече.

Усмивката му угасна.

— Ще продължава.

Тя се обърна към него.

— И колко ще трае всичко? Докато ти омръзна окончателно, така ли?

— Убеден съм, че това няма да стане никога.

— Мога да назова поне шест дами, с които това се е случило.

Той свъси чело.

— Не, не е същото.

— Как да не е? За какво съм ти нужна аз? Ти си непостоянен човек. Само след месец ще доведеш тук някоя друга и…

— Замълчи! Казах ти вече, че този път е по-различно.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Знам. Различно е. Но… ми е трудно да понеса разликата.

— Не си разумна. Нима не можеш да понесеш любовната наслада?

— Не и когато се задушавам от нея.

— Глупости!

— Всъщност ти искаш да получиш нещо от мен, нали — продължи тя с пресеклив глас, търсейки подходящите слова. — Може би съм ти доскучала вече. А може и да се преструваш, за да ти се доверя и да ти дам джеделара без съпротива. Така ли е?

— Много добре знаеш, че не си ми омръзнала. Моля те, пощади ме и престани с всичките тези безсмислени обвинения!

— Откъде да знам дали говориш истината? Ти си твърде умен човек. Вероятно лейди Карлайл изобщо не е и забелязала кога точно е започнала да ти омръзва. — Тя пое дълбоко дъх и продължи: — И освен това не те обвинявам. Просто казвам онова, което мисля. Макар че напоследък ти не ми позволяваш да мисля много.

При тези думи гневът му се изпари начаса и той облегна глава назад.

— Правилно. Не исках да имаш много време за размишления. Необходимо бе да се отдадеш докрай на чувствата си. Разумът щеше само да ни попречи. — Спря за миг, след което добави: — Искаш да изтръгнеш признание от мен, нали? Е, добре. Дошло ми е до гуша да те заблуждавам. Чувствам, че направо се задушавам. Джеделарът е нещо съвсем друго. — Той замълча. — Просто искам да ми принадлежиш. Това е.

В погледа й се четеше недоверие.

— Да ти принадлежа ли? Да не съм някаква робиня, че да ти принадлежа.

— Точно това желая. От всичко на света най-много искам да ти построя красив кафез, за който единствен аз ще имам ключ. Не ми е по вкуса да те притежавам така, както другите мъже притежават жените. Връзката не е достатъчно здрава, разбираш ли?

Тя поклати глава в недоумение.

— Това, което казваш, е чудовищно. Отказвам да го разбера.

— И аз самият не се разбирам. Преди много време стигнах до извода, че е чисто безумие да се обвързваш с когото и да било. Защото рано или късно всички до един си отиват. Следователно е по-добре пръв да си тръгнеш и изобщо да не се обръщаш назад. Възнамерявах да сторя същото с теб, но сякаш докосна сърцето ми и ме задържа при себе си. — По лицето му пробяга крива усмивка. — Уверявам те, че се опитах да се преборя с това чувство. С всички възможни средства.

— Пусни ме тогава да си вървя.

— Не мога. — В тона му се долавяше признание за слабост. — По дяволите, наистина не мога. Затова и бях длъжен да открия някакъв начин да те задържа. Всичко щеше да мине по-леко, ако ти бе подкупна като останалите жени, които познавам. Знам обаче, че не си такава. Държа обаче друго оръжие в ръцете си. Ти си извънредно чувствена по природа. Убеден съм, че моят замисъл не е убягнал от вниманието ти — да ми се отдаваш по всяко време и по желания от мен начин. Така ти се превръщаш в робиня на една привичка, която изковава и най-здравите вериги.

Вериги. Потрепери цялата, осъзнавайки, че почти е достигнала това състояние. Още малко и щеше да стане властелин както на тялото, така и на живота й. Дали тази зависимост щеше да породи онова доверие, което да я накара да му подари джеделара? Нима щеше да му го даде, само и само за да му се хареса? Самата мисъл вече я плашеше.

— Защо ми казваш всичко това? — прошепна тя.

Той повдигна рамене.

— Чувствата ми към теб винаги са били малко объркани. Може би желая да се бориш срещу мен, преди да разруша всичко онова, което ценя в теб. Осъзнах обаче, че не можеш да поробиш някого, без да поробят и самия теб. — Смехът му прозвуча цинично, но гласът му стана дрезгав от стаеното чувство. — И аз боледувам като теб. Щом те погледна и те пожелавам.

Страст — могъща, неприкрита и неразводнена с други чувства. Всъщност очаквала ли бе нещо повече? Какво още имаше между тях? Тези въпроси пораждаха в нея болка, чиито дълбини я плашеха. Крайно време бе да сложи край на този хаос в чувствата си и то преди да стане непоносим. Длъжна бе по някакъв начин да напусне Джордън, а заедно с това и Кембърън.

— Искам да видя Алекс.

Той само повдигна рамене.

— Щом искаш, ще го видиш. Но не бива да отпътуваме при него. Ще изпратя вест на Грегор и той ще го доведе още утре в Делуинд.

— Толкова ли е близо?

— Не е далеч. — За миг замълча. — А сега хвърли този нож.

Тя поклати глава.

— Казах ти вече. Не ми се ходи на разходка.

— И на мен не ми се разхожда. Ела тук.

Тя се обърна към него и го погледна.

Той смени небрежната си стойка, седеше вече изправен като струна и й се усмихваше.

— Ако си решила да ме напуснеш, няма да е зле да ми подариш още няколко красиви часа. Ще ти е от полза. Защото има още твърде много неща, които трябва да научиш.

Изгледа го с недоумение.

— Нали току-що каза, че искаш да ме заключиш в клетка? А сега очакваш от мен да…

— А защо не? — Елегантните му пръсти бавно се плъзгаха по дърворезбата на облегалката.

Креслото.

— Ела тук, Мариана. Нали знаеш… не мога да дойда при теб.

Говореше за съня си, съня, който я събуди насред нощ.

Зелените му очи я следяха неотклонно, а устните му бяха по-чувствени от всякога. Страните му, побронзовели от слънцето, се наляха с цвят, а ноздрите му потръпваха едва доловимо.

— Нима искаш да се върнеш при Дороти, за да преживееш остатъка от живота си като нея? Не е ли по-добре да изпиташ, да почувстваш всичко на този свят, което можеш да си позволиш? — Ръцете му се вкопчиха здраво в облегалките. — Аз искам това да стане, Мариана.

Въздухът край тях буквално затрептя от страстта, която излъчваше този мъж. Постепенно бе свикнала да удовлетворява всичките му желания… а заедно с това и своите. Осъзна, че и в този миг тялото и е готово да му се отдаде. И нямаше никакво значение, че разбира действията му. Сърцето й затуптя бързо и отново усети познатата празнота между бедрата си.

— И ти искаш същото — продума той. — Още един спомен, още един миг на блаженство. Бяха тъй много, нали? Защо да няма още един.

В този миг той бе тъй прелъстителен — живо олицетворение на красотата и елегантността. И сатаната дори не е бил по съблазнителен, когато въвеждал Ева в изкушение.

— Нима се страхуваш? И защо? Да не те измъчват съмнения заради решението, което взе?

— Не ме е страх.

— Добре. Ела тогава при мен.

Тя запристъпва бавно към него. Той издържа погледа и.

— Така е добре — прошепна. — Искам да те имам. Искам да ти доставя наслада.

Тя се спря пред него. Една вена пулсираше на слепоочието му. Обзе я отчаяното желание да протегне ръка и да го докосне.

Защо наистина да не го направи още един път?

Нямаше да му се отдаде докрай. Скоро щеше да го напусне. Трябва само да открие Алекс и да се измъкне от този съблазнителен капан, в който бе попаднала. Знаеше отлично с кого си има работа и щеше да намери необходимите сили, за да вземе онова, което й бе нужно и след това да го напусне.

— Не можеш да ме имаш — произнесе тя отчетливо. — Аз няма да ти принадлежа никога.

При тези думи той остана неподвижен като я гледаше втренчено.

— Но сега аз възнамерявам да те любя. И то, защото аз го искам, а не заради теб.

Той само се усмихна.

— Предизвикваш ли ме? Виждаш ли, липсва ти опит. В тези неща съм по-добър от теб. Но щом желаеш, можеш спокойно да опиташ.

Според съдържанието на съня тя докосваше устните му с пръсти. Сега обаче стори нещо друго — протегна ръка и развърза лентата, придържаща косата му на тила. — А ако нещо в съня ти не ми е по вкуса, ще го променя както по своя воля.

Той продължи да стои неподвижен и безмълвен.

Тя го погали с наслада по буйната, копринена коса. Естествено той долавяше треперенето на ръцете й и тя се запита докога ли ще запази доминиращото си положение. Защото коленете й вече се разтрепериха и едва-едва успяваше да остане изправена. В този миг той явно я желаеше силно. Но защо тогава не се помръдва?

— Е, какво става? — попита тя нетърпеливо.

Той повдигна вежди в недоумение.

— Да не би да очакваш нещо от мен? Нали каза, че не мога да те притежавам? Смятам да се държа покорно, за да не те обидя. — При тези думи той долепи устни до меката плът от вътрешната страна на ръката й. — Разбира се, до момента, в който получа официалното ти разрешение.

По ръката й се разля топлина и тя преглътна.

— Джордън, аз…

— Ето, значи ми разрешаваш. — Дръпна я рязко върху коленете си, устните му се плъзнаха по врата й, а пръстите му грубо заразкопчаваха копчетата по гърба на роклята. Той повдигна глава и тя съзря пламъците, лумнали в очите му. — Изправи се. — Дори не я доизчака, а сам я повдигна. Дръпна рязко роклята и ризата й и те се свлякоха в краката й. Привлече я отново върху скута си и повдигна краката й върху облегалките.

Заразсъблича се бързо, пресегна се със свободната си ръка и потопи два пръста дълбоко-дълбоко в нея. Помилва я, пръстите заописваха кръгове, а след това отново я погали.

Тя простена и се вкопчи в косите му.

Той се отпусна назад и впи устни във връхчето на гърдата й. Езикът му закръжи около зърното в ритъма на играта на пръстите.

Тя прехапа долната си устна, за да не изкрещи. Усещането бе неописуемо. Широко разтворени бедра, възседнали облегалките, а през това време пръстите на Джордън…

Той повдигна глава.

— Сега принадлежиш ли ми?

Тя почти не съзнаваше какво й говори, а само го гледаше с премрежени очи.

Той отпусна пръсти, разголи се, проникна дълбоко в нея и я изпълни цялата.

— А сега принадлежиш ли ми? — попита отново.

Тя заби нокти в раменете му.

— Джордън, не мога да…

— Искаш ли да се движа?

— Да — прошепна тя в ответ.

Той притисна бедрата й плътно към себе си, задиша тежко, но остана неподвижен.

— Кажи ми, че ми принадлежиш.

Това бяха окови. Прониза я гняв.

— Няма да кажа!

Той не помръдна и тя долови отчетливо сладострастието и разочарованието, които се излъчваха от него.

— По дяволите…

Внезапно той задвижи хълбоците си и нахлу в нея с буйни тласъци, описвайки същевременно кръгове.

Нямаше друг избор — вкопчи се в раменете му и се остави на разразилата се буря. Чу се да издава кратки, животински стонове докато го поемаше в себе си — и сякаш нямаше край.

Той зарови глава в гърдите й, не преставайки да се движи. Тя се отпусна неподвижна, заливана от безброй вълни на избавлението.

— Кажи, че ми принадлежиш — прошепна той.

— Пусни ме.

— Един ден ще ми го кажеш.

Обзе я отчаяното желание да избяга.

— Не издържам повече, искам да се изправя.

Той повдигна глава и на лицето му се появи дръзка усмивка.

— Да, обаче още не сме свършили.

Тя го изгледа недоумяващо. Не можеше да повярва, че я желае отново след отшумялата буря.

Той я повдигна на скута си и положи краката й върху една от облегалките. Все още бе в нея и както я придържаше с ръка отново помилва връхчето на гърдата й с устни.

— Не е ли чудесно?

— Какво правиш?

— Чакам. Би било голяма глупост да не се възползвам от тази великолепна поза. Още повече, че в жестокостта си ти се каниш да ми избягаш. Знам ли кога пак ще получа тази възможност?

В този момент усети, че отново се втвърдява.

— Събери си краката, за да те почувствам по-добре. — Устните му докоснаха ухото й. — Все още не съм ти разказал целия сън.

Това бе грешка, помисли си тя унило. Бе сметнала, че е достатъчно силна и може да вземе, каквото поиска, и то без да даде нищо от себе си. Всъщност би трябвало да се досети какво я очаква. Сега вече той имаше надмощие и й се стори, че е негова собственост повече от когато и да било.

— Дръж ме здраво — прошепна той докато пръстите му откриха онова, което търсеха.

Желанието отново се надигна в нея, тя го прегърна още по-силно и се отдаде на страстта. Съдбоносна грешка.

 

 

— Ледът здрав ли е? Може ли да се пързалям по него? — Алекс се завтече към брега на езерото, хвърли поглед към искрящата ледена повърхност и бързо опита здравината на леда с върха на ботушките си. — Хубаво е тук. Мариана, може ли да остана при теб?

— Не, ледът все още е тънък. Но ще бъде чудесно, ако останеш при мен. Всъщност защо не попиташ Джордън?

— Джордън, може ли?

Джордън прекъсна разговора с Грегор и поклати глава.

— Нали знаеш, докато ни няма в Кембърън, трябва да пазите замъка.

Алекс набърчи чело.

— Нека тогава Мариана да дойде с мен.

— Мариана има нужда от почивка. Затова е дошла тук, разбираш ли? — поясни Джордън приятелски. — Тя много се измори от работата си по цветния купол. Нали не искаш да се разболее?

— Мариана никога не боледува — изрече бързо Алекс и погледна загрижено към Мариана. — Но е малко… бледа.

— Чувствам се великолепно — намеси се Мариана решително и изгледа негодуващо Джордън. Как само се старае да изплаши брат й! — Съвсем скоро ще дойда при теб в Кембърън.

— Защо не си почива в Кембърън? — обърна се Алекс към Джордън.

Джордън се усмихна.

— Ти виждал ли си я да стои там с празни ръце? Трябва да заключим стаята в кулата, за да я спрем, нали?

Момчето се разсмя.

— И склада също, и балната зала и…

— А ако обещая да не работя? — обади се Мариана с предизвикателен тон. — В такъв случай няма причина да не се завърна в Кембърън.

Джордън погледна съучастнически към Алекс.

— Как мислиш, можем ли да й имаме доверие?

Детето само поклати глава.

— Колко добре те познава — рече Джордън с двусмислена усмивка. — Мисля, че трябва да те оставим тук докато си починеш докрай. — Той отново се обърна към Алекс. — Ти обаче можеш често да ни идваш на гости. Мисля, че след няколко дни Грегор може да те доведе отново. Ще ти намерим кънки и ще вземеш няколко урока, когато ледът се втвърди достатъчно.

— О, наистина ли ще се науча да карам кънки? — Очите на момчето светнаха радостно. — А Мариана?

— О, тя със сигурност ще стане чудесна кънкьорка — отвърна Джордън с меден глас. — Но ще трябва постоянно да я държим под око. Нали знаеш, склонна е да се движи по тънкия лед.

Идеше й да го зашлеви. Обърна се рязко.

— Нека се поразходим малко по брега, Алекс. — След което се обърна остро към Джордън: — Не идвай. Сигурно имате важен разговор с Грегор.

За нейно учудване той кимна утвърдително с глава.

— Ще ви наблюдаваме от тук. И внимавай да не се подхлъзнеш. Снегът може и да е твърд, но под него ледът е доста тънък. — Усмихна се на Алекс. — После за теб ще има чаша шоколад, а след това можем да поиграем и шах. Имаш ли нещо против?

— О, не, разбира се.

Мариана хвана момчето за ръка и се отдалечи. Снегът заскриптя под ботушите й, а наоколо всичко искреше под слънцето. Постепенно ядът и разочарованието отшумяха. Не биваше да си разваля настроението докато е с Алекс.

— Липсваше ми. Прекара ли добре?

Той кимна.

— Двамата с Грегор попътувахме със „Сийсторм“. Видяхме се и с капитан Брейтуейт. Косата му съвсем е посивяла.

— Сега в Кембърън ли си?

Той кимна.

— За съжаление не съм яздил много, защото всичко беше заледено. — Помълча за миг, след което промълви: — Ти не си болна, нали? И не като мама? Нали няма да…

— Не! — Тя спря, приклекна, взе го в прегръдките си и го залюля в ръце. Отдавна не бе споменавал нито майка им, нито пък нощта, в която бе убита. Тя и не подозираше, че споменът е толкова жив в съзнанието му. — Все още се чувствам малко изморена, но при пръв удобен случаи ще дойда при теб.

— Не идвай, ако ще се разболееш — прекъсна я той бързо.

Проклетият Джордън!

— Няма да се разболея. — Взе личицето му в ръце. — А когато се върна, само ние двамата ще направим голямо пътешествие. Искаш ли?

Очите му светнаха.

— И къде ще идем?

— Ще решим по-късно. — Тя го целуна по челото. — Само че това трябва да си остане само между нас.

— А ще мога ли да взема и коня?

Тя се изправи.

— Когато му дойде времето, ще поговорим и по този въпрос. — Хвана го отново за ръка и двамата продължиха нататък. — А Дороти как е?

— Добре е — отвърна детето разсеяно и погледът му се плъзна по езерото. — Може би трябва да дойда още веднъж тук и чак след това да направим нашето пътешествие. — След което добави припряно: — Не че ще прекараме зле само ние двамата, но не искам да обидим Джордън. Та той така добре е предвидил всичко.

— Не, в никакъв случай няма да обидим Джордън. — Опита се да потисне иронията си. Джордън прелъстителят, вълшебникът, който може да оплете всекиго и завинаги в блестящата си паяжина. Ето, пред него дори и Алекс е безпомощен.

— Мариана!

Тя се обърна. Грегор им махаше с ръка.

— Шоколад! — Алекс се обърна рязко и се завтече към къщата.

— Внимавай къде стъпваш — извика тя след него.

Той само се засмя и продължи да тича, хлъзгайки се по снега.

Тя поклати усмихнато глава — кога ли едно седемгодишно дете е внимавало? Особено пък Алекс, който изживяваше всеки миг така, сякаш следващият няма да настъпи никога.

Малко след като момчето се скри в къщата, тя влезе в двора. На стълбите я пресрещна Грегор.

— Съжалявам — рече той тихо. — Не можах да го спра.

Страните й пламнаха и тя се престори, че не го е разбрала.

— Стане ли дума за чаша шоколад, Алекс става направо неудържим.

— Мислех, че Джордън ще те задържи само няколко дни. — Погледът му се плъзна по лицето й. — Нарани ли те?

Бе ли я наранил? Не физически, разбира се. С времето бе осъзнала, че болката не ще утихне никога, ако не открие начин да го напусне.

— Предполагам, разбрала си, че той не е насилник.

— Да, но физическата саморазправа не е единственото, което причинява болка.

Той поклати глава.

— Ако му дадеш джеделара, ще имам повод да се намеся в твоя полза. Поне ще опитам.

— Да се опиташ ли? — Тя се усмихна горчиво. — Та нали ти самият казваше, че винаги си печелил сблъсъците си с Джордън?

— О, това бе много отдавна. Джордън си извличаше поука от всяко поражение. Днес вече не е лесно да му отнемеш нещо, което си е наумил да притежава.

Да, но Грегор нямаше дори и да опита. Поне докато Джордън можеше да й отнеме джеделара. Бе съвсем сама.

Разбира се, и по-рано е била сама. Не се нуждаеше от помощта му. Обърна се бързо и отвори вратата.

— И аз бих пийнала горещ шоколад. Доста е студено навън.

Грегор и Алекс останаха до надвечер. В очите на Мариана блеснаха сълзи, когато двамата се отдалечиха на конете си.

— Ще се върнат след няколко дни — промълви Джордън.

— Алекс се нуждае от мен — изтръгна се от гърдите й.

— Аз се нуждая от теб — прекъсна я той, обърна се и се отправи към къщата.

Тя го последва.

— Не ми каза, че Алекс е в Кембърън. Мислех, че си го изпратил някъде другаде.

— Върнахме го обратно. В Кембърън той се чувства по-добре. Сметнахме, че е безсмислено детето да се вълнува. — Той се обърна към нея. — А на теб не казах, че е в Кембърън, защото веднага щеше да тръгнеш натам. Нали знаеш, тук, в Делуинд не сме много далеч от Кембърън. — Той се усмихна едва доловимо. — За момиче, което е извървяло седемдесет мили пеша до Таленка, разстоянието до Кембърън е дреболия.

— Да, но ти знаеше, че той ще ми каже, нали?

— Обещах ти, че ще го видиш и сдържах думата си. Това означава просто, че се налага да бъда по-бдителен.

— Не може да продължава повече така. — Тя се обърна, приближи се към прозореца и се загледа в замръзналото езеро. — А ти какво ще сториш, ако ти дам джеделара? — обади се тя внезапно.

Независимо от разстоянието между тях тя долови как целият се напрегна.

— Какво?

— Нали това искаш? Какво ще стане, ако ти го дам? Ще ни пуснеш ли да си вървим? Мен и Алекс.

— Да — изрече той бавно. — Ще те пусна. Бих ви дал много пари, които ще ви стигнат до края на живота. Ще остана в Кембърън в продължение на един месец и ти ще имаш възможността да се освободиш от мен. — Тя долови, че той се движи из стаята, след което застана зад гърба й, но без да я докосва. — След това обаче ще започна да те търся, ще те издиря и ще те върна обратно тук. — Ръцете му обвиха талията й. — Но ние двамата знаем много добре, че ти не се предаваш лесно. Възможно е например да използваш джеделара като стръв, но в момента обстоятелствата не ме принуждават да се пазаря с теб. — Той докосна леко ухото й с устни. — Бедната Мариана! Ти си тъй тъжна и уморена, а и животът не е твърде честен към теб, нали? Ела, седни до огъня. А през това време аз ще приготвя вечерята.

 

 

Гръмотевичен тропот по външната врата! Мариана се събуди начаса. Джордън изруга тихо и скочи от леглото. На вратата отново се почука силно.

— Какво е… — Но Джордън бе вече навън и не я чу. Тя също изскочи от постелята, наметна халата, излетя от стаята и се спусна надолу по стълбите.

На прага Джордън се бе привел над някаква огромна фигура.

— Какво има? Какво се е случило? — Пръстите й затрепериха неудържимо и тя едва успя да запали свещта на масата. — Кой…?

— Грегор е — отвърна Джордън с предрезгавял глас. — Да, Грегор, мътните да ме вземат.

Внезапно я завладя страх. Приближи се и вдигна свещта високо.

Следи от кръв по снега. Кръв по ватираното палто на Грегор. Тя се строполи на колене до него. Нима бе мъртъв? О, Господи, колко кръв… а лицето му бяло като тебешир.

— Той…?

— Не е мъртъв. Няма да умре. — В гласа на Джордън се долавяше гняв и ярост. — Донеси ленено платно. Трябва да го превържем. — Подхвана огромното тяло на Грегор и се изправи заедно с него. — Не ще успея да го пренеса по стълбите. Ще го положа до огъня.

Тя донесе платното. Грегор бе тежко ранен и имаше опасност да умре. Милият, мъдър Грегор… Алекс!

Грегор е бил до Алекс. Какво ли е станало с брат й? Може би в този миг лежеше някъде в снега, ранен, безпомощен?

С треперещи ръце грабна колкото може повече платно от гардероба и се завтече обратно към хола. Грегор лежеше на килима пред камината. Джордън разкопча палтото му и взе от ръцете й парче лен.

— Джордън. — Стараеше се да запази тона си спокоен. — Алекс.

— Знам — прекъсна я той, опитвайки се да спре кръвта, която струеше от гърдите на Грегор.

— Алекс е някъде навън. Трябва да го потърсим.

— Разбира се. — Отпусна се на пети. — Раната не е дълбока, но е загубил много кръв.

— Ще оживее ли?

— Преживявал е и по-трудни моменти.

— Някое диво животно ли е било? — Тялото й се тресеше неудържимо и тя едва се крепеше на краката си. — Може би вълк?

Той поклати глава.

— Не, раните са от нож.

— Нож ли? Нима е бил нападнат от разбойници?

— Първо трябва да попитаме него.

— Да, но той е в безсъзнание. Ти ще останеш при него, а аз отивам да търся Алекс.

— Не — прекъсна я остро Джордън. — Изобщо не знаем къде е бил нападнат. Грегор трябва да ни каже.

— Не мога да чакам повече. Ами ако…

— Съ… съжалявам. — Грегор бе отворил очи и гледаше втренчено Джордън. — Постъпих… глупаво. Отпуснал съм се, откакто живея тук, станал съм небрежен. Ако си бях у дома…

При тези думи Мариана почувства огромно облекчение. Той бе в състояние да говори, следователно раните му не са толкова опасни.

— Телосложението ти ще поправи твоята грешка и няма да умреш. Човек с по-малко кръв отдавна вече да е починал — каза Джордън с лековат тон и отмахна безкрайно нежно разбърканите кичури, паднали върху лицето на Грегор. — Къде се случи това?

— Попаднахме на засада… — Грегор млъкна за миг, но събра сили и продължи. — Бяха седмина. И знаеха, че ще дойдем.

— Кои бяха?

— Разпознах само един — Костен.

Джордън изруга тихо.

— И къде беше засадата?

— Малко по-нататък, по пътя… от другата страна на моста… на около шест мили…

— Грегор — промълви Мариана. — Какво стана с Алекс?

— Отвлякоха го. — Той притвори очи. — Затова… Него са преследвали. Саутуик. Поеха по пътя към Саутуик.

Изричайки последните думи, отново изпадна в безсъзнание.

— Защо са дебнали Алекс? — запита тя със свито сърце.

— Трябва да потеглям. Веднага. — Джордън се изправи и пое към стълбите. — Ти оставаш тук и ще се погрижиш за Грегор. Само се обличам и тръгвам с коня за Саутуик.

Разтреперана, тя се взря в неподвижното тяло на Грегор. Били са седем души. Но след като и Грегор с огромната си сила не се е справил с тях, какво оставаше за Джордън?

— Сам ли отиваш?

— Не можем да викаме помощ от Кембърън. Нямаме време.

— Можеш да вземеш двамата, които стоят отвън на пост.

— Не, те ще ви пазят.

— Но защо? Да не мислиш, че ще избягам точно сега?

— Не. — Беше вече на стълбите и я изгледа настойчиво. — Оставаш тук. И никакво излизане от къщата. Пазачите също остават. Разбра ли ме добре?

— Знам само, че трябва да си върна Алекс. — В този миг си спомни думите, изречени от Грегор. — А кой е този Костен?

— Ще ти обясня по-късно. Трябва да тръгвам веднага за Саутуик.

Четири часа по-късно Грегор отново дойде в съзнание.

— Джордън? — прошепна той едва-едва.

— Пое към Саутуик. — Наложи мокро парче плат на слепоочието му. — Преди доста време.

— А Алекс… — Замълча за миг и поклати глава. — Няма да го открие. Всичко стана далеч от тук… а и аз изгубих доста време докато… Провалих се. — Притвори очи. — Кораб…

Тя потръпна.

— Кораб ли?

— Да… към Саутуик… защо иначе? Кораб…

— Не говори повече. — Поднесе чаша вода към устните му. — Пий. Той отпи глътка.

— Съжалявам, Мариана. Не успях…

— Не си могъл да знаеш, че ще се случи точно така. Можело е да умреш. Бил си сам срещу седмина.

— Бяхме уж предпазливи. Не биваше да се случва. Предателство. Бил съм твърде доверчив. — Притвори очи. — Но ни издебнаха… — При тези думи съдбата се смили над него и той изпадна в несвяст.

Саутуик. Кораб.

Кой ли чака в Саутуик? Побоя се да отговори на този въпрос. Защото всъщност знаеше отговора.

 

 

През нощта Грегор дойде два пъти в съзнание и сякаш силите му се възвръщаха с всеки изминал час. Мариана седеше до огъня, грижеше се за него и чакаше.

Джордън се завърна едва на развиделяване.

— Как се чувства? — запита той още с влизането си.

— По-добре — тя пое дълбоко въздух. — Къде е Алекс?

— На един кораб, напуснал Саутуик два часа преди пристигането ми. — Той направи кратка пауза. — Корабът е отплавал за Монтавия.

— Небров — прошепна тя мъчително.

— Не е Небров. Един от неговите лейтенанти, Марк Костен. Небров е в Полша, където ще се срещне с Наполеон. Резервацията бе на името на Марк Костен и племенника му Джеймс Лакало.

— Сигурен ли си, че това е Алекс.

— Събрах сведения в пристанището. Костен е наел отделна каюта за момчето и е казал на агента от дружеството, че племенникът му е болен и през време на пътуването няма да напуска каютата си.

Алекс е пленник. Алекс, който в Кембърън буйстваше през по-голямата част от деня под открито небе, щеше да прекара цялото това морско пътешествие заключен в някаква каюта! Стана й толкова болно, че не бе в състояние да мисли повече по този въпрос. Внезапно се досети за нещо, което спомена Джордън.

— А ти откъде знаеш, че Небров ще се срещне с Наполеон?

Той се поколеба за миг.

— Научих за това, когато бях в Швеция.

Тя се вторачи в него, невярваща на ушите си.

— Значи ти си подозирал, че той може да предприеме някакъв ход, който да го приближи до джеделара, така ли? Затова ли ме задържа на това място? Аха, значи така е започнало всичко!

— Не съм подозирал нищо конкретно. Просто съществуваше някаква далечна възможност — отвърна той грубо. — Откакто дойде в Кембърън, очите ни са на четири. Но нямаше никакви признаци, че Небров е осведомен за твоето местопребиваване.

— Не си ми споменавал нищо по този въпрос. Ако знаех, можех да взема Алекс и да избягаме някъде.

— Да, но ние изобщо не подозирахме, че…

— Ако знаех, нямаше да поема този риск. Не и когато става дума за сигурността на Алекс. — Тя впи поглед право в лицето му. — Ти обаче си поел този риск.

— Опитах се… — Той издържа погледа й и добави примирено: — Да, наистина се реших да рискувам.

Тя се изправи от мястото си и се отправи към стълбището. — Отивам да си събера багажа. Тръгваме незабавно за Саутуик. Там се качваме на „Сийсторм“ и отплаваме за Монтавия.

— Не може. Все още не.

— Още не ли? — Тя се извърна рязко и го изгледа с пламнали очи. — Алекс е съвсем самичък и сигурно умира от страх. В Монтавия онова чудовище сигурно ще го убие така, както уби мама.

— Не, няма да го убие. В момента не мислиш трезво. На Небров си му необходима ти, а не малкият. Алекс е стръвта, с която да те примами. — Млъкна за миг, след което добави: — Казах ти веднъж, че всъщност това е голямата опасност.

— И въпреки всичко ти допусна да го отвлекат.

— Ще го освободим.

— Сега!

— Първо трябва да се върнем в Кембърън. — Тя понечи да възрази, но той я прекъсна с вдигане на ръката. — Никой на този свят не взима заложници, без да постави някакви условия. Смятам, че на мен никой няма да предаде лично условията — Небров се опасява, че аз не ще обърна внимание на заплахите спрямо момчето. Защото отлично знае, че не искам да изгубя джеделара, нали? Затова очаквам да предадат условията лично на теб. Тогава ще хванем съучастника.

— И каква полза, ако го хванем?

— Искам го — отвърна той студено. — Хората на Костен са устроили засада на Грегор и Алекс, което значи, че си имат осведомител в Кембърън и този човек им е съобщил кога са тръгнали на път. А аз не обичам предателите.

— Нямаме време. Ще утолиш отмъстителността си някой друг път.

— Тук изобщо не става въпрос за отмъщение. Този тип може да знае нещо важно. Вярно, че Небров има голямо предимство пред нас, но си мисля, че каквото и да научим, все ще ни свърши работа. Уверявам те, че до няколко часа ще узнаем замисъла на този тип.

Изтезания!

Последните си думи той изрече направо необуздано, нещо, което при други обстоятелства щеше да събуди негодуванието й. Този път обаче нещата стояха другояче. Изобщо не се интересуваше какво ще направи Джордън с някого от тези чудовища, важното бе да си върне Алекс.

— А после тръгваме по следите на Алекс, нали?

— Обещавам да се отправим към Монтавия в мига, в който получим необходимите сведения.

Бе й напълно ясно, че подходът на Джордън е най-правилният, но въпреки всичко не можеше да чака повече. Знаеше на какво е способен Небров — писъците, стоновете, изтерзаното тяло на майка й постоянно измъчваха мислите й.

— Добре — отвърна тя. — Ще почакам два дни и нито секунда повече. После ще потърся сама начин да стигна до Монтавия.

Завтече се по стълбището и се затвори в стаята си.

Алекс. Отмаляла от страх и печал, тя се облегна на вратата. Не можеше да повярва, че само преди ден през смях го наблюдаваше как тича по брега.

Не биваше да плаче. Сълзите нямаше да върнат братчето й. Успя да се съвземе, отиде до гардероба и започна да вади дрехите си. Трябваше да върши нещо и да не мисли какво може да му се случи.

Длъжна бе да овладее чувствата си.