Айрис Йохансен
Приключението (13)

Глава тринадесета

Здраво стиснал юздите, Джордън проследи с поглед колоната, която се заспуска по планинския път в посока на далечната степ. Мариана се обърна към Грегор и косата й заискри на слънцето. Бяха вече далеч и не можеше да долови думите й, но забеляза, че тя сякаш се усмихва. Откакто отвлякоха брат й не бе я виждал да се усмихва. Та и какво ли може да я накара да се усмихне, помисли си той с огорчение. Боеше се за живота на брат си, а той умножи страха й като я изпрати при човека, от когото тя изпитваше истински ужас. Боже милостиви, не искаше нещата да се развият по този начин. Той, разбира се, преувеличи опасността, която я очаква — в противен случай тя щеше да настоява да го придружи в Пекбар. Но Небров наистина представляваше сериозна заплаха.

— Страхуваш се за нея — обади се Ана. — А не бива. Грегор ще я пази и закриля.

— Знам. — Джордън се обърна към нея. — Грегор пази и закриля всички ни. Често съм се питал какви ли са мотивите му. Защото всъщност ние не сме заслужили с нищо неговите грижи.

— Искаш да кажеш, че аз не заслужавам такова отношение, нали?

— Не съм казал това.

— Но си го помислил. — Тя повдигна рамене. — Може пък и да си прав. Не съм праведница. Но пък имам силен характер и умея да се предпазвам. — При тези думи тя се усмихна. — Според теб защо настоях да дойда с вас? За мен е ясно, разбира се, че съм позакъсняла, но… нали трябва все пак да докажа, че не се боя да поема отговорност?

— Не е нужно да го доказваш на мен.

— Не съм казала, че го върша заради теб. Знам, че поставяш стена помежду ни. Просто трябва да го докажа на самата себе си. — Тя обърна коня си. — Засега нека приключим с този въпрос. Да тръгваме към Пекбар и да освободим момчето.

 

 

Два дни по-късно Мариана и Грегор разпънаха палатките си в степта. Грегор изпрати незабавно вестоносец в Пекбар. Отговорът на Небров ги настигна още на следващата сутрин.

Грегор зачете бързо писмото.

— Ще дойде ли? — попита Мариана.

— Да, ще дойде — отговори той, впил поглед в предпланините, отдалечени на няколко мили от тях. — Сигурно още тази вечер.

— Защо не идва веднага? Да не ни готви нещо? Не е изключено и да проследи нашия вестител, нали?

Грегор поклати глава.

— Предполагам, че ще пристигне по тъмно. Нощем коварството се прикрива по-лесно.

— Смяташ, че ще ни нападне, така ли?

— Да. Разбира се, ако е убеден в успеха си. — Той се усмихна успокоително. — Но не се бой. Възнамерявам да не му оставям никакви надежди. — Той се обърна към Нико. — Време е, приятелю мой. Напред към предпланините.

Нико само кимна с глава и се оттегли.

— Предпланините ли? — възкликна Мариана учудено.

— Когато Небров дойде в нашия лагер, той няма да доведе цялата си войска. Теренът тук е равнинен, а и се страхува от нас. Според мен е скрил част от отряда си сред хълмовете и възнамерява по-късно да ни удари от засада.

— Откъде си толкова сигурен?

— О, няма нищо сигурно. Но на този терен той не може да ни изненада с нищо. За всеки случай Нико с хората си ще заеме позиция до хълмовете. Така ще предотвратим възможното нападение.

— Ти, изглежда, си напълно убеден в победата.

— Работата е там, че Казан винаги е бил заплашван от съседите си. Така че ние познаваме отлично хълмовете и планините. Научени сме да изчакваме в засада и когато стане необходимо, да нанасяме удар. Да се оттегляме и отново да атакуваме. Другите обикновено не са достатъчно гъвкави, трудноподвижни са и затова не могат да отговорят на нашите нападения.

— Но Небров също живее в планините, нали?

— Да, но когато войските му се опитаха да превземат Монтавия, се оказа, че не са никак подвижни. Той разчита само на численото преимущество и на въоръжението си, но е зле с въображението.

— Дано си прав.

— Ти се страхуваш — установи Грегор, забелязвайки треперенето й. — Нямаш ли ми доверие? — продължи той и поклати укорително глава. — Та нали си под моя закрила.

— Знам. Само че… — Тя се умълча и затърси подходящите думи, с които да изрази гнетящия я страх от предстоящата среща. — Сигурно ме смяташ за страхливка. Но всичко е заради този човек. Чувствам се толкова безпомощна.

— Нито си страхливка, нито пък безпомощна, освен ако не допуснеш да те завладее страхът, разбира се. — Той смени темата. — Добре е, че ще пристигне вечерта. Преди това сигурно ще разположи войниците си в предпланините. Така Джордън ще има повече време за спасяването на Алекс. — Внезапно лицето му помръкна. — Бог ми е свидетел, наистина ще му е нужно време. Не е много лесно сам човек да се прокрадне незабележимо в крепостта.

— Сам ли? — Тя го изгледа втренчено. — Нима наистина ще бъде сам? На мен ми каза, че ще нападнат крепостта. — Внезапно се досети, че всъщност не той каза това. Тя просто изрази предположение, че ще има нападение и той не възрази.

— За обсада няма време.

— Сам-самичък — прошепна тя.

— Понякога за един мъж е по-безопасно да се осланя на себе си, отколкото на цял батальон. Така може да изненада по-лесно противника. Първо ще се срещне с Януш, за да разбере къде са затворили Алекс. После ще се прехвърли през стената и ще се опита да освободи момчето още преди да забележат присъствието му.

— Но аз изобщо не знаех… О, Боже… а той твърдеше, че срещата ми с Небров била по-опасна. — Сви ръце в юмруци, за да спре треперенето им. — Той сигурно е полудял? Да не е птица, че да влети и излети незабелязан от крепостта?

— Това е единственият начин.

— Как можеш да говориш такива неща? А ако Януш се е излъгал в преценката си?

— Дори и в такъв случай няма опасност за Алекс. Джордън ще се погрижи да не му се случи нищо лошо. Не забравяй, че хората на Небров едва ли ще посегнат на неговия заложник.

— А Джордън? — попита тя разпалено. — Много добре знаеш, че ако го заловят, изобщо няма да се церемонят с него и ще го убият.

— Няма да им е лесно да го хванат. В Казан той не е прекарвал времето си единствено в дворците, а се е бил храбро и срещу нашите врагове.

— Да атакуваш и да се оттеглиш, каза ти. Но има ли къде да се оттегли в Пекбар? Ще го хванат и… — Гласът й секна. — Не биваше да го пускаш. Рискът е твърде голям.

— Длъжен бе да опита — отвърна Грегор простичко. — Едва ли щях да го задържа. Той смята, че момчето е отвлечено по негова вина.

А тя затвърди неговото убеждение. Изпълнена с ожесточение и омраза, тя дори не се сбогува с него, когато се разделиха.

— Настигни го. Трябва да го подкрепиш.

Грегор поклати глава.

— Иска да е сам. А ние сме длъжни да се придържаме към плана. Освен това вече е твърде късно. Няма да стигна навреме в Пекбар.

Явно искаше да каже, че когато пристигне в Пекбар, или Алекс ще бъде на свобода, или пък Джордън ще е мъртъв. Обсеби я ужас и тя се задъха.

— Това бе грешка. Главното ти задължение не е ли да го пазиш? Трябваше да му помогнеш да измисли някакъв друг начин.

— Дори и да е било грешка, сега вече не можем да променим нищо. Ако наистина искаш да му помогнеш, опитай се да не събудиш подозрението на Небров. За да се забави тук, колкото се може по-дълго. Конете му ще са изтощени от дългата езда и без важна причина едва ли ще ги пусне по обратния път.

Заподозреше ли Небров какво става в Пекбар, изобщо нямаше да се подвоуми да пришпори конете, дори с риск да припаднат от изтощение.

— Мисля, че няма да има достатъчно време.

Грегор присви очи.

— Бледна си като луната. Всъщност какво те вълнува? Ако Джордън загине, ще се освободиш от него. Нали искаш точно това? Естествено, в такъв случай ще потърсим друг начин да освободим Алекс. Няма да е просто, но все пак ще се справим.

Тя се обърна и се отправи към палатката си. В този миг се почувства унизена, уязвима и не бе в състояние да слуша повече въпросите на Грегор. Разтрепери се, и всичко в нея се сгърчи.

Животът на Джордън бе поставен на карта.

До този момент вниманието й занимаваше единствено фактът, че опасност грози живота на Алекс. Обзеха я угризения на съвестта, ярост, че не е…

Угризения на съвестта ли?

Осъзнавайки най-сетне този факт, тя притвори очи. Обвинявала е Джордън, понеже самата тя не е била в състояние да признае своята собствена вина. Наистина, в душата си тя вече знаеше, че не отиде насила в Делуинд. Просто бе последвала Джордън, тъй като не можеше да устои на силата му, която я привличаше още от първия миг. Можеше, ако поиска, да се разбунтува срещу му, да се опита да изкопчи къде е скрил Алекс. Но не направи нито едното, нито другото. Ако не се бе поддала на съблазънта, щеше да предпази Алекс от сполетялата го беда.

Ако Джордън носеше някаква вина, тя трябваше да я сподели, както сподели и плътската му страст.

Не, за нея това бе нещо повече от плътска страст. В противен случай нямаше да предприеме тази стъпка. Защото сладострастието бе само маска, която й попречи да погледне по-дълбоко в същината на чувствата си. А те надхвърляха простото физическо привличане.

Дори не се и сбогува с него. Остави го да тръгне, без да му каже нито дума.

Моля те от сърце и душа, Господи, не позволявай да го убият.

 

 

— Запази пълно спокойствие — зашепна заклинателно Грегор. Той не може да ти стори нищо. Няма да те оставя нито за миг сама.

Към тях се приближаваха множество ездачи с факли в ръце. Мариана пое дълбоко въздух. В онази злокобна нощ, когато Небров нападна къщата им, войниците също носеха факли. Отблясъкът им освети лицето на Небров и майка й го позна. А после трябваше да бяга с Алекс в гората.

Ето, този човек идваше отново.

— Не е нужно да се обаждаш — рече Грегор успокоително. — Аз ще говоря и вместо теб.

Небров бе съвсем близо и тя го разпозна сред останалите. Не приличаше на чудовище. Имаше фини черти, големи тъмни, бездушни очи. Кадифената му, кафява и остра брадичка издължаваше триъгълното лице, а тънките му устни изглеждаха по-пълни.

— Добър вечер, Дамек. — Запря коня си непосредствено пред тях и бързо се спусна от седлото. Не бе едър човек — съвсем малко по-висок от нея. Облеклото му бе изискано — като се започне от излъсканите черни ботуши, та чак до кожената гарнитура на елегантната сива мантия. Погледът му се спря върху Мариана. — Това ли е момичето?

— Сигурно са ти я описали вече. — Грегор посочи с ръка към палатката. — Няма ли да влезем? Нощта е студена и не бива да се простудиш. Освен ако мислиш, че ти готвим неприятна изненада.

Небров свали бавно ръкавиците си от сърнешка кожа и ги напъха в колана.

— Защо да се страхувам? Разпоредил съм незабавно да убият момчето, ако тук ми се случи нещо. — Той влезе в палатката преди тях. После се обърна и се загледа втренчено в Мариана. — Не съм предполагал, че е такава хубавица. Дрейкън сигурно вече се е насладил на прелестите й. Винаги е добре полезното да се съчетава с приятното. — Той замлъкна за миг. — Майка й също не беше за изхвърляне, но тогава бях много ядосан и не ми беше до тези работи. Малката ми изглежда послушна и много по-достъпна.

Думите му разпалиха ярост в душата й и страхът се стопи като пролетен сняг.

— Не сме се събрали тук да говорим за майка ми!

Небров повдигна учудено вежди.

— Я виж ти, че тя била по-храбра, отколкото предполагах. Но я ми кажи, на какви номера те научи Негова светлост? Как мислиш, дали ще ми харесат и на мен?

— Дошъл си за джеделара — напомни му Грегор. — Къде е момчето?

— Да не мислиш, че съм го довел тук? Оставих го на сигурно място в предпланините. Ще го доведат в лагера, едва когато преговорите завършат успешно. — Усмихна се на Мариана и в устата му лъснаха редица малки, разкривени зъби. — Възхитен съм от факта, че Дрейкън е успял да те предума да създадеш нов джеделар. Така се пести доста време. И така, къде е той?

— А къде е Алекс?

— Казах вече, че… — Той не продължи, а пристъпи към входа на палатката. — Костен — извика силно. — Иди да доведеш момчето.

Мариана се изплаши и погледна крадешком към Грегор. Нима се заблуждаваха? Нима Небров наистина бе довел момчето със себе си? Грегор поклати едва забележимо глава.

Блъф. Подсказваше й, че Небров е бил подготвен за това условие и се опитва да ги измами.

— Костен ли? — повтори Грегор. Мускулите на лицето му се стегнаха и под бледата светлина на лампата обсипаното с белези лице наистина внушаваше страх. — Трябваше да го поканиш да се присъедини към нас. С огромно нетърпение очаквам повторната си среща с него.

— Марк ми разказа за раняването ти — отвърна Небров. — Имал си дни да живееш. Защото той си мислеше, че те е убил.

— Е, опита се, но не успя.

Небров махна с ръка сякаш ставаше въпрос за някаква дреболия и се обърна към Мариана:

— Както виждаш, изпратих да доведат момчето. Ще продължиш ли да се оплакваш или ще ми покажеш най-сетне джеделара?

— Отивам да го донеса. — Мариана се отправи към масата в задната част на палатката и извади едно стъкло. Стъклописа изобразяваше розов храст, виещ се по сив зид.

— Дай го тук! — Небров, който я бе последвал, грабна стъклото от ръката й, изправи го срещу светлината и заразглежда цветята, камъните, бодливите дръжки и листата. — Хм, не е изключено…

Не бе изненадан от скромните размери на джеделара, установи тя изплашена. Явно той и не очакваше друго. Повечето хора си мислеха, че джеделарът обхваща целия небесен прозорец. Небров обаче бе наясно, че скицата се събира само на едно стъкло. Следователно той знаеше повече от Джордън. Но колко повече?

— Но също така не е изключено картината да е без всякаква стойност. — Вниманието му се пренесе върху нея. — Дали не се опитваш да ме изиграеш? Способна ли си на такъв просташки трик?

Едва успя да овладее гласа си.

— Можете да попитате също и дали съм способна да рискувам живота на брат си, нали?

— Според сведенията, с които разполагам, ти си силно привързана към брат си, но пък е напълно възможно Дрейкън да те използва като свое оръдие. Костен ми каза, че той те е прелъстил, а както знаем, жените поставят любимия над семейните си задължения. — Той присви замислено устни. — Дрейкън никога няма да даде джеделара доброволно. Може понякога и да е малко мекушав, но в никакъв случай не е глупак.

— Както виждаш, ние дойдохме — прекъсна го Грегор без видими следи от вълнение. — Той се чувства отговорен за детето. Все пак обещаваме да не ти отнемаме джеделара, след като върнеш малкия.

— Няма да ви е никак лесно — отвърна Небров. — Не, не, според мен Дрейкън смята, че ще взема джеделара, ще освободя момчето и всеки по пътя си. Така ще събуди благодарността на девойката и тя ще прояви готовност да работи за него. А именно — да съедини джеделара и завкова.

— Завков ли? — учуди се Грегор.

Веждите на Небров се повдигнаха.

— Дрейкън не ти ли е казал? — Погледът му се пренесе върху Мариана. — Сигурен съм, че си разказала всичко на Дрейкън, така ли е? Казват, че е голям специалист, когато се наложи да получи нещо от някоя жена. Убеден съм, че е осведомен. Защото колко струва ключът, ако не е предназначен за някоя ключалка, нали? — Той впи поглед в пребледнялото й лице. — Да-а, ти май наистина се страхуваш. Помислила си си, че ще ме изиграеш, така ли?

— Откъде знаете за завкова.

— Е, беше дълга и пипкава работа. Имам си, разбира се, шпиони в Казан, но от тях чух само слухове за джеделара и за някакво помещение в подземния проход, пълно догоре със злато и скъпоценни камъни. Отпътувах за Москва и там открих един от съветниците на цар Павел, който отговарял за работата на надзирателите в тунела. — При тези думи лицето му се изкриви в гримаса. — Не беше лесно. Той, както и родителите ти, е трябвало да бъде убит, тъй като е знаел твърде много, но успял да се откупи от палача си и избягал в провинцията, където успял да прикрие следите си. Толкова време е изминало от прокопаването на прохода, но когато го открихме, той въпреки всичко не искаше да си отвори устата. Все пак успях да го склоня… малко преди да предаде Богу дух. От него научих, че всъщност джеделарът ни дава само половината от отговора.

Грегор погледна замислен към Мариана.

— Както виждаш, само стъклото, па било то и истинско, не е достатъчно. Необходим ми е някой, който да съчетае двете съставки. — Той се усмихна на Мариана. — Близо е до ума, че лицето, създало джеделара, може да разреши и цялата загадка.

Тя навлажни устните си с език.

— А ако не знам как?

— О, значи късметът те е напуснал и ще ти се случат лоши неща.

— Не е твърде умно човек да ръси заплахи докато се намира във вражия лагер — изрече Грегор предупредително.

— Не и когато се чувства сигурен като мен. Защото аз се чувствам напълно сигурен. — Той погледна Мариана. — Ако това стъкло тук случайно е фалшификат, ще е по-добре незабавно да ми предадеш истинското.

— И поради каква причина се чувстваш тъй сигурен? — попита Грегор. — Може би защото същинската задача на Костен бе не да доведе момчето тук, а да даде знак за нападение на хората ти, скрити сред хълмовете, нали?

Внезапно Небров застана нащрек.

— Нима ме обвиняваш, че се каня да наруша нашето мирно споразумение?

Грегор се разсмя.

— Ами да. Друго не сме и очаквали. Затова и взехме предохранителни мерки.

— Тези мерки няма да ви свършат никаква работа — изрече Небров презрително. — Моите бойци превишават по численост вашите. Вярно е, че разчитах на изненадата, но сега вече това няма никакво значение. Ако се предадете веднага, може и да ви пощадя живота.

— Добър човек си ти, Небров — прекъсна го Грегор. — Но преди да се възползваме от великодушието ти, нека видим първо каква вест ще ни донесе Костен от хълмовете. — Той се приближи до масата и сграбчи бутилка с вино. — От много приказки чак гърлото ми пресъхна. Мариана, ще пийнеш ли глътка?

Тя поклати глава.

— Простете, Ваша светлост, че не ви предлагам вино. Но нашите обичаи ни забраняват да глезим врага. — Той буквално засия при тези думи. — Защото предпочитаме да го размажем.

— Няма и да ти остане време за вино. До хълмовете има само няколко мили и войската ми ще пристигне всеки миг. Хората ми бяха в бойна готовност и само очакваха съответната заповед.

Грегор наля вино в бокал от дърво.

— В такъв случай ще го изпия навън в очакване на трагичния си край. — Махна с ръка на Мариана да отиде при него. — Ще ми правиш ли компания? Винаги съм се ужасявал от мисълта да умра самотен.

— Подиграваш се — изсъска Небров, — но ще видиш как…

Отвън долетяха крясъци.

Грегор се вцепени и усмивката му угасна. Небров кимна.

— Виждаш ли? Започва се.

— В такъв случай трябва да посрещна смъртта сам. Така е по-разумно. Мариана, остани в палатката.

Тя обаче бе вече до него.

— Ти поиска от мен да дойда. Да не мислиш, че мога да дишам един и същ въздух с този помияр?

— Отлично. — Хвърли поглед през рамо и забеляза, че лицето на Небров се е наляло с кръв. — Ти по-добре ела с нас, за да я пазиш. Тя е ценна за теб и сигурно не искаш да я убият по погрешка, нали? Твоите грешки край нямат. — При тези думи Грегор зацъка съчувствено с език. — И прозорци си трошил, и жертвите си убивал още преди да издадат тайните си. Не е хубаво така.

Лицето на Небров се зачерви още повече и той се запъти към входа на палатката.

— За мен ще бъде удоволствие да те гледам как умираш. И то бавно. Ти си силен и може би ще успея да удължа страданията ти над един месец. — Той се загледа втренчено в гъстите редици от войни, препречващи входа на лагера. — Ще ми платиш ти цената, която… — Внезапно обаче се сепна и изруга.

Изплашена, Мариана погледна в същата посока. Войниците направиха път пред самотен ездач, който водеше зад себе си кон. Зад гърба й Грегор въздъхна с облекчение.

— Нико. — Ездачът достигна центъра на лагера и Грегор пристъпи напред. — Предполагам, че всичко премина както трябва, нали?

Нико кимна утвърдително.

— Пленихме осем, а четирима успяха да се измъкнат. Така и не можахме да преброим убитите.

— Отлично. Ти… — Внезапно погледът му се спря на коня зад Нико. — Какво е това върху седлото?

В този миг Мариана забеляза, че конят носи страховит товар. Напреко през седлото бе метнат труп в униформата на Небров.

— Малък подарък — поясни Нико, широко усмихнат.

Грегор отиде до коня, прокара пръсти през сплъстената коса на мъртвеца, повдигна главата му и изруга тихо.

— Костен.

Усмивката на Нико стана още по-широка.

— Квича като свиня, когато го заклах.

На Мариана й прилоша и тя преглътна мъчително.

— Нико, изиграл си ми много лош номер — каза Грегор сърдито. Не държа никак на такъв подарък.

— Не съм казал, че е за теб. Подаръкът е предназначен за равена. Тя дава кесия злато на онзи, който и поднесе Костен мъртъв. — Той набърчи чело. — Струва ми се обаче, че докато стигнем при равена, подаръкът ще завони отвратително. По-добре да го оставим тук. Ще потвърдиш ли неговата смърт?

— Да, обещавам ти, че непременно ще поговоря с равена по този въпрос — отвърна Грегор рязко.

Небров се бе вторачил слисан в безжизненото тяло на Костен.

— Какъв глупак — произнесе той грубо. — Бог ми е свидетел, заобиколен съм отвсякъде с некадърници.

— Най-добре да си тръгваш — прекъсна го Грегор. — В ужасно настроение съм. Може за момент да забравя, че момчето е в твоя власт и ще взема да изпратя втори сувенир на равена.

Небров спря погледа си на стъклото, което все още държеше в ръка.

— Това не е джеделарът, нали?

— Не — отвърна Мариана. — Не е.

— Чудя ти се, че си признаваш.

— Трябва да знаете, че не оставяте тук нищо ценно. Ще ви се наложи да попреговаряте с нас за джеделара.

— Доста голям риск си поела.

— Все пак съществуваше вероятността да доведете Алекс със себе си. Струваше си да опитам.

— Значи си била готова да рискуваш живота на детето заради Дрейкън — устните му потръпнаха. — Този човек просто ти е взел ума и ти си готова да направиш за него всичко. Струва ми се, че дори си влюбена в това жалко копеле.

Тя не го удостои с отговор.

— Прав ли съм?

— Чувствата ми изобщо не ви интересуват, ясно ли е? Те нямат нищо общо с цялата тази работа.

Той присви очи.

— О, убеден съм, че и те са намесени. Защо не си признаеш?

Той явно се интересуваше какво я е подтикнало да поеме такъв риск. Трябваше да му отговори правдоподобно и убедително, защото в противен случай можеше са досети за истинските й мотиви. Джордън се нуждаеше от време.

Тя посрещна погледа му и произнесе онези слова, които не биваше да казва, слова непривични и болезнени.

— Обичам го.

Той я изгледа изпитателно.

— Глупачка. Питам се дали твоята страст може да се сравни с живота на момчето.

Грегор поклати глава.

— Едва ли ще убиеш кокошката, която може да ти снесе златни яйца. Нямаш избор. Трябва да запазиш живота на момчето. Само така можеш да наложиш волята си на Мариана.

— О, има и други начини. — Той изпръхтя презрително. — Ако моят доверен човек не бе подходил толкова немарливо, щеше да направи майка ти по-приказлива.

— Не, тя нямаше да издаде и думичка — отвърна Мариана — Аз също. Убиете ли Алекс, няма да се доберете никога до джеделара.

В погледа му просветна несигурност.

— Ще видим. Ще помисля върху думите ти. Не е изключено отново да се попазарим с теб. — Той скочи върху коня си и на лицето му се изписа противна усмивка. — Или пък ще ти изпратя главата на момчето. Трябва да изчакаш. Не е сложно да се убие дете, нали? — Той хвърли пред краката й стъклото с розовия храст, но то остана невредимо. Само в горния ляв край се отчупи едно по-голямо парче. Подкара коня си и предните му копита удариха стъклото. — Съвсем проста работа. Помисли по този въпрос докато взема окончателното си решение.

С тези думи той обърна коня и напусна лагера в галоп.

— Не го слушай — обади се Грегор с благ глас. — Няма да убие малкия. Иска само да страдаш.

Тя погледна към строшеното стъкло в краката си. Червените рози блестяха на земята като разпръснати капки кръв.

— Той успя да го постигне. — Вторачи се в трупа на Костен, проснат все още върху гърба на коня. Прииска й се това да е Небров. От онази страховита нощ тя се боеше от него. Огромната му сянка помрачаваше всеки миг от живота й. Сега обаче страхът отстъпи на хладна ярост. Този човек бе убил майка й. Можеше да убие също Джордън и Алекс. Някой трябваше да сложи край на тази лудост.

— Вдигаме лагера незабавно — обади се Грегор. — Трябва да напуснем Монтавия и да се отправим към степта Бордлин още преди Небров да стигне до Пекбар. Той ще обезумее от гняв, когато разбере, че Алекс е изчезнал и ще се опита да ни догони с всички налични сили.

— Ако Алекс е изчезнал — продума тя беззвучно. — И ако Джордън не е мъртъв.

Тази мисъл я изпълваше с ужас. Бе прекарала безсънна нощ и успя донякъде да овладее страха. В този миг обаче той отново се възправи пред нея. Може би Джордън е вече мъртъв, а тя не знае нищо. Може би е проникнал в крепостта, но са го заловили и…

Каква глупост! Тя вършеше в този миг точно онова, което целеше Небров. Джордън бе най-умният човек, когото познаваше. Единствено той бе в състояние да спаси Алекс, колкото и трудна да бе задачата му. Небров не биваше отново да я победи. Кимна рязко с глава.

— Прав си, Грегор. Потегляме незабавно за Казан.

— Повярвай, Мариана, когато стигнем там, Джордън ще бъде жив.

Тя го погледна бързо и прочете разбиране и съчувствие в погледа му. Той я чу как казва на Небров, че обича Джордън. Прииска й се да му каже, че е излъгала, за да задържи злодея по-дълго, но не бе в състояние да го стори. Та тя успя да убеди Небров, защото думите й прозвучаха съвсем правдоподобно. Грегор я познаваше твърде добре и просто нямаше да й повярва.

— Ще му кажеш ли? — попита тя колебливо.

Той само поклати глава.

— Ограбихме те жестоко, Мариана. Наистина съжалявам.

Съжаляваше я, защото бе наясно, че не бе съдено тази любов да бъде щастлива и трайна. Съжаляваше я, защото Джордън бе дук на Кембърън, а тя обикновено момиче, защото знаеше, че с времето страстта на Джордън щеше да угасне, а за нея оставаше единствено студената пепел. По лицето й премина горчива усмивка.

— Небров е прав. Аз съм глупачка, а глупаците не бива да бъдат съжалявани. Състраданието на другите им пречи да постигнат мъдростта.

При тези думи тя се обърна и се отправи към палатката си.

 

 

— Не ми харесва тази работа — каза равенът. — Ти не ми съобщи, че си намислил нещо толкова лудешко. В противен случай щях да заповядам да те задържат в Ренгар. — Тя погледна надолу по хълма към крепостта. — Идвам с теб.

— Оставаш тук — отвърна Джордън енергично. — Нямам никакво намерение да загина, само защото си мислиш, че щом ти не си измъдрила този план, той неминуемо е лош.

— Разбира се, че планът ти не е добър. Та ти ще бъдеш съвсем сам. — Тя се обърна към Януш. — С какви сили разполага тук Небров? Колко време ще ни е необходимо, ако решим да обсадим крепостта.

Януш се поколеба.

— Около две седмици.

— Значи, две седмици закъснение — добави Джордън. — Освен това не знаем, дали Небров не е издал заповед да убият малкия в случай на обсада. — Той хвърли поглед към Януш. — Къде държат Алекс? В кулата до южната стена ли?

Януш кимна.

— В полунощ портата ще бъде отключена за около петнадесет минути и ще остане без охрана. Но не и по-дълго.

— А ако постът вземе парите и тайно намисли да вземе главата ти? — поиска да узнае равенът. — Подкупът е несигурна работа.

— Така е — потвърди Януш. — И всички се страхуват от Небров.

— Виждаш ли? — обърна се Ана към Джордън.

— Е, в такъв случай ще имаш прекрасната възможност да се нахвърлиш върху тях и да ме спасиш. — Джордън се обърна и се накани да се спусне по стръмния хълм. — По този начин всички ще бъдем доволни.

— Аз няма да…

Тя сви ръце в юмруци. Та той изобщо не слуша какво му говоря, мина й през ума, докато следеше как се отдалечава като сянка в нощта. Защо не се вслуша в думите й? В този миг бе готова дори да извика началника на гвардията си и да му нареди да спре този безумец, преди да го настигне смъртта. Стореше ли го обаче, той нямаше да й прости никога. А останеше ли бездейна, той вероятно щеше да е мъртъв още преди да настъпи новият ден.

Грегор щеше да я посъветва да остави сина си на мира. Той го бе научил на много неща и наистина Джордън бе вероятно единственият човек на този свят, който можеше да изведе момчето от кулата. Грегор щеше също да я посъветва да гледа на Джордън като на свой обикновен войник.

Да, но той не бе просто войник, той бе собственият й син.

Тя вдигна поглед към небето. Луната бе затулена от облаци, обстоятелство, благоприятно за начинанието на сина й. Но докога ли? Отново нещо, над което нямаше никаква власт. О, Боже, как само ненавиждаше това усещане за безпомощност!

 

 

Джордън побутна предпазливо желязната врата и тя изскърца. Пулсът туптеше в ушите му, взривявайки тишината. Огледа се крадешком. Изглежда, че постовете по стената не долавяха присъствието му, те продължаваха да разговарят спокойно.

Той пристъпи в килията. Посрещна го остра миризма на гнило.

Къде ли бе Алекс? Не посмя да го извика по име. Направи още една крачка и се взря съсредоточено в тъмнината.

Ето, в най-далечния ъгъл се раздвижи някаква фигура. Той прекоси килията. Краката му потъваха в слама и нечистотии. Обзе го ярост. Бог ми е свидетел, помисли си той, не бих затворил тук дори и кухненска хлебарка, какво ли остава за дете.

Вече можеше да различи искрящите очи на Алекс. Бедното дете, сигурно е подивяло от страх. В този момент бе опасно да му казва каквото и да било. Още няколко крачки и щеше да е при него.

Внезапно умопомрачителна болка прониза коляното му. Простена и се олюля, опрян на другия крак. В този миг Алекс го улучи със съвършена точност и по второто коляно.

Джордън се просна на земята и простря слепешком ръце към бягащото дете. Успя да го сграбчи за глезена и го придърпа към себе си. Алекс загуби равновесие и се строполи до него.

Малкият се заизвива в ръцете му, раздавайки юмруци наляво и надясно.

— Алекс! — Шепотът му изпълни помещението. — Престани веднага. Аз съм, Джордън.

Детето се умири начаса.

— Джордън?

— Или онова, което е останало от мен. С какво ме удари?

— Със столчето. Помислих си, че си един от тях.

Джордън пусна глезена на Алекс. Колко ли време бе отнела схватката?

— Изчезваме незабавно. Стражите се връщат след малко.

Алекс се завтече към изхода.

— Почакай. — Джордън се изправи на крака и с усилие докуцука до вратата. — Върви зад мен.

— Как ще се измъкнем оттук?

— През южната стена.

Успяха бързо да достигнат до двора. Пред тях като непреодолимо препятствие се издигаше зид, висок около четиридесет фута. Джордън очакваше, че Алекс ще се уплаши, но той го последва безпрекословно до въжето, което Джордън бе използвал, за да се промъкне в крепостта.

— Ще се покатеря пръв — прошепна той. — Когато стигна горе, ще завържеш здраво края на въжето около кръста. После ще го подръпнеш и аз ще те изтегля. Ще се справиш ли?

Алекс кимна. Джордън започна да се катери като се отблъскваше от зида. Колко ли време им оставаше още? Петнадесетте минути сигурно бяха към края си. Изтегли тялото си до зъберите на стената и се взря в бездната под себе си.

Алекс увиваше въжето около кръста си, а след това го дръпна.

Джордън затегли момчето нагоре. То тежеше доста и когато най-сетне Алекс застана до него, той бе толкова задъхан, че дишането му сигурно достигаше до слуха на стражите.

— Сега идва най-трудното — прошепна той докато освобождаваше Алекс от въжето. — Трябва да действаме много бързо. Спускам се преди теб, но когато ти помахам с ръка, трябва да ме последваш незабавно. Дръж се здраво за въжето и опирай краката си в зида.

Очите на Алекс се разшириха.

— Аз не знам дали… — После пое дълбоко дъх. — Ти точно под мен ли ще бъдеш, когато…

Джордън се усмихна широко.

— Да, точно под теб. Пуснеш ли въжето, ще ме размажеш. — При тези думи той се заспуска надолу.

Четири фута. Шест фута. Дванадесет фута. Поспря и помаха на момчето.

Алекс погледна в бездната под краката си и се поколеба.

Не можеше да го упрекне — бе едва седемгодишен. Джордън вече се канеше да се изкачи при него, когато детето пое надолу.

Джордън въздъхна облекчено. Изчака го да го настигне, след което продължи да се спуска. Двадесет и пет фута. Тридесет.

Внезапно откъм стражницата долетя вик!

— Бързо — извика той на Алекс. Вече не бе нужно да шепти. Бяха разкрити. Опря крака в земята. — Скачай! Ще те хвана!

Момчето се пусна от въжето и влетя в обятията му.

— Джордън, те ще стрелят — възкликна Алекс, след като отправи бърз поглед към зъберите.

Джордън го постави на земята и го хвана за ръка.

— Трябва да изкачим бързо този склон.

Той хвърли поглед назад и двамата се затичаха по стръмното. От портите се изсипаха множество войници. Покрай тях изсвири куршум. Добре, че поне не ги преследваха на коне, мина му през ума. Само минутка още и щяха да бъдат извън обсега на оръжията им. Веднаж да стигнат до конете горе на хълма! Защото никой на този свят не можеше да надбяга конете на равена. Сега трябваше само да внимава някой изстрел да не улучи момчето…

Равенът!

— Проклятие! Веднага се връщай назад! — изрева Джордън.

Без да му обръща никакво внимание тя стремглаво се заспуска насреща им по хълма. Водеше още два коня, привързани за въже. Закова коня си точно пред тях.

— Разкрили са ви! Знаех си аз, че е глупост…

— Мълчи — процеди той през зъби, повдигна Алекс на по-малкия от конете и го плесна по задницата. Животното се понесе нагоре по склона, право към отряда, придружаващ равена. — И изчезвай оттук!

Метна се на седлото и в този миг покрай него отново свирна куршум.

— Чуваш ли какво ти казвам? Ако не…

Не чу куршума, но видя как очите на равена се разшириха от ужас.

— Джордън!