Айрис Йохансен
Приключението (5)

Глава пета

Цялата армия от прислужници бе заета единствено с поднасянето на безчислените ястия, количество, с което Мариана и семейството й щяха да преживеят много, много дни.

Джордън седеше на централното място на огромната, блестяща маса. Облечен бе в светлосиво и бяло и се открояваше забележимо на фона на пищния, изискан стенен килим зад гърба му.

Разговаряше непринудено с Грегор. Търпеливо се вслушваше във възбуденото бърборене на Алекс. А към Мариана… с нея се държеше подчертано любезно.

И всеки път, щом я погледнеше, в ума й изникваше спомена за онзи миг горе в кулата.

Дочака с усилие края на вечерята, изправи се, измърмори някакво извинение и се оттегли. После сложи Алекс да спи, целуна го за „лека нощ“ и нетърпеливо са затича нагоре към кулата.

Тежката врата се затръшна зад гърба й. Най–сетне на сигурно място. Вятърът свиреше и от отворените прозорци лъхаше студ.

Все едно. Студеният въздух галеше сгорещените й страни. Нима има температура? Глупости. Та тя не е боледувала никога.

Погледът й обиколи помещението — междувременно някой бе сложил мебели. Отиде до дългата маса, запали свещите в трите високи, черни свещника и извади голям лист хартия от купчината на масата.

Седна на малко столче и се зае усърдно да скицира. Не биваше да влага цялото си умение в тази стъклопис. За да не й стане мъчно, когато един ден напусне Кембърън.

 

 

В кулата горе светеше. Значи тя бе там и работеше. Радостна възбуда обзе Джордън. Всемогъщи Боже, не се бе чувствал така от първия път, когато се люби с жена.

— Не си бил при мадам Керътърс, нали? — обади се Грегор зад гърба му.

— Не. — Извърна се от прозореца и изрече натъртено: — И не възнамерявам да ходя при нея.

Настъпи мълчание. Никаква реакция от страна на Грегор.

— Някакви възражения?

— Каквото можах, направих. Щом искаш Мариана, вземи я. Тя е само една жена. Е, все още не съвсем, но… какво значение имат тези неща за теб?

Джордън се обърна с гръб към него и отново се загледа през прозореца.

— Майка ми ме е родила, когато е била само с година по–голяма от Мариана.

— А, значи искаш тя да зачене от теб?

— Нищо подобно не искам — отвърна Джордън през зъби. — Искам…

— Разбирам. Искаш да защитиш позициите си. И защо? Ти и така ще направиш, каквото си си наумил. Наблюдавах те на масата — целият тръпнеше като жребец пред разгонена кобила. Само дето тази кобила не е разгонена.

— По дяволите! — Той се извърна рязко. Очите му заискриха на светлината на свещите. — Грешиш, Грегор. Вече е узряла за любов.

— Само защото изпитва първите трепети на покълващата женственост ли? Затова ли искаш да я унищожиш като личност?

— Не бих я… — Понечи да изругае, но се извъртя рязко на токове и напусна кабинета. Какви смехории разправяше този Грегор: той, Джордън, щял да унищожи момичето като личност, ако преспял с нея. Та тя не притежаваше нито пари, нито някакви връзки. И можеше ли изобщо да очаква по–добър живот от този, който й предлагаше той? Бе в състояние да й даде всичко, от което се нуждае. След като я убеди да му даде джеделара, ще я задържи при себе си като своя любовница. Ще й купи къща и ще я обсипе с подаръци и най–различни прояви на внимание. Мариана ще бъде осигурена във всяко отношение. Бе твърде млада наистина, но опитът му подсказваше кога една жена го желае.

А този ден, в кулата, тя го желаеше.

 

 

Джордън почука на вратата едва доловимо и я отвори, без да дочака отговор.

— Може ли да вляза?

Мариана се вцепени.

— Не, искам да бъда сама, Ваша светлост.

— Казвам се Джордън — прекъсна я той и затвори вратата след себе си. — Не ставай смешна. Не можеш да върнеш времето, колкото и да искаш. — Приближи се бавно към нея с поглед, впит в големия лист хартия със скиците. — Какво правиш в момента?

— Не разбирате от тези неща… Ваша светлост — отвърна тя, произнасяйки подчертано последните две думи.

— Това го чухме вече.

Тя помнеше отлично онази първа вечер, в която той й подари отново детството — в момент, когато наистина се нуждаеше от него. Реши да прогони този спомен от мислите си — сега едва ли щеше да получи подобен подарък.

— Е, аз съм човек с нормална интелигентност. — За миг чаровна усмивка озари лицето му. — Ако ми разясниш всичко бавно и разбираемо, може пък и да схвана същността, Мариана.

В неговите уста името й винаги звучеше странно — тъмно, гладко и искрящо като стъкло, нагрято от слънцето. Тя пъхна перото в дръжката.

— Първо правя скица, а после я пресъздавам в стъкло.

— Виждам. Готвиш се да направиш съвсем малък стъклопис, нали?

— Това е все още първата скица. Баба ми винаги казваше, че първата скица отваря път за сърцето. Втората вече съответства на избраната мярка. Върху отделните части на скицата съвсем точно се налагат тънки парчета мукава, които се скрояват. После се прави линията на среза.

— Линията на среза ли? Това пък какво е?

— С оловен щифт очертавам линия, обгръщаща образеца от всички страни. Стъклото се срязва по нея. В мен възниква представата за този образец, както и усет за ритъма на произведението.

— Признавам, че ритъмът е нещо извънредно важно — рече той сериозно. — Това е едно от моите…

— Казахте, че съм свободна и мога да работя — прекъсна го тя. — Пречите ми. Вашето присъствие ме разсейва. Въпросите ви също.

— Изобщо не те разсейвам. Просто съм тук. — Обърна се и отиде до най–близкия прозорец. — Студено е като в гробница. Ще затворя капаците.

— Не.

Той я погледна недоумяващ през рамо.

— Обичам студа. Когато е студено, вниманието ми не отслабва.

— Искаш да кажеш, че те държи бодра, така ли? — Под очите й имаше кръгове. — Денят бе уморителен, пък и ти от доста време стоиш тук. Защо не си легнеш?

— Чувствам се добре. А вие няма ли да си тръгвате вече?

Той се огледа в помещението.

— Тук няма никакви удобства. Ще наредя утре да ти донесат кресло и възглавници.

— Не ми трябват. Тук съм, за да работя. В Самда обзавеждането ми бе още по–оскъдно. Просто нямам нужда от удобства.

— На мен обаче са ми необходими. — Той се заразхожда напред–назад като от време на време се спираше пред някой от осемте прозореца, за да погледне навън. — Не съм свикнал на такава спартанска обстановка — рече той иронично. — Не очаквай от мен да понасям едновременно и студа, и неудобствата. Не, в никакъв случай. Нали ме знаеш какъв съм си разглезен и порочен.

Внезапно в паметта й отново изникна сцената в църквата — той я е възседнал на пода, силен, примитивен, съвършено различен от култивирания мъж, с когото разговаряше в момента. Вцепени се при мисълта, че това едва ли ще бъде единственото му посещение в кулата.

— Очаквам от вас просто да ме оставите на мира.

Той я погледна през рамо.

— Това не може да стане — обади се тихо. — Изкуството на стъклописа упражнява върху ми огромно въздействие. Щом като не желаеш да ми обясниш творческия процес, се налага да погледам и сам да разбера какво става.

Тя въздъхна дълбоко и се обърна отново към масата.

— Просто е безсмислено да споря с вас. Нахалството ви пречи да се съобразите с нуждите и желанията на останалите. Ще ви бъда благодарна, ако си тръгнете или поне не вдигате шум.

Усещаше погледа му върху себе си докато се пресягаше към перото. Моля те, мили Боже, накарай го да се махне оттук.

Чуваше стъпките му из стаята, но той така и не си тръгваше. Престана да му обръща внимание и прикова поглед в листа.

— Косата ти сияе на лунната светлина.

Започна да рисува розета в един от горните ъгли на скицата.

— Но не толкова, колкото днес следобед. Каза ми, че не си езичница, но ми се струва, че ме излъга. Обляна от светлина, ти приличаше на египетска жрица, която, изпаднала в транс, се моли на слънчевия бог. Внезапно си спомних твоите думите ти за багрите, чийто смисъл е да подчертаят сиянието на слънцето. — Той замлъкна за миг. — Но не си разбрала още, че всъщност ти си тази, която привлича слънцето.

Звучен и безтелесен, гласът му я заливаше като топло дихание.

— Исках да те докосна. И знаеш ли защо не го сторих?

Ръцете й се разтрепериха, но си наложи да се овладее и успя да довърши започнатата розета.

— Защото не те исках в състояние на транс. — При тези думи той се разсмя грубовато. — Не, всъщност те излъгах. Не ме интересува дали си в транс или не. Важното е аз да съм човекът, който те омагьосва. Искам аз да съм твоето слънце. Искам аз да те топля и ти да разтвориш сърцето си за мен и само за мен.

Почувства се съвършено безпомощна. Заля я непоносима жар.

— Човек никога не бива да изпуска възможностите си, и то само защото не отговарят на неговите представи. Трябваше да си взема онова, което ми предложи. Що се отнася до останалото, по–късно и то щеше да си дойде на мястото. Съжалих за пропуснатото още в мига, в който си тръгнах. И продължавам да съжалявам.

Тя вдигна рязко глава.

— Не съм ви предлагала нищо.

— Нима? — Скръстил крака, той седеше непринудено на пода до един от прозорците — точно както по–рано в гората или същия ден на масата. Светлината на свещите не достигаше до лицето му. Единственото, което долавяше в тъмнината бяха зелените отблясъци на неговите очи. — Мисля, че ако поискаш, ще си спомниш.

Не искаше за нищо на света да извика в паметта си следобедната сцена в същото това помещение. Длъжна бе да забрави онзи миг на слабост и смущение. И щеше да го забрави.

— Пречите ми.

— Нищо чудно. Това отговаря на намеренията ми.

Опита се отново да го отпрати.

— Настоявам да не идвате тук горе. Освен това искам и ключалка на вратата.

— Смятам да идвам всеки ден. — Замълча за миг. — И между нас няма да стоят никакви ключалки. Никога.

— Просто няма да ви обръщам внимание — рече тя отчаяно. — Ще пукнете от скука. Защото ще се наложи да си говорите сам.

— Не може да става и дума за скука. Да те гледа човек е удоволствие. И изобщо няма да ти преча. Ще си стоя кротко, отдаден на мислите си. — Той се усмихна. — Едва ли ще имаш нещо против, ако понякога ги споделям с теб, нали?

— Имам нещо против — отвърна тя раздразнена.

— Жалко. Все пак ще се наложи да изтърпиш скромните ми изисквания, след като съм толкова, сдържан спрямо не тъй скромните. Не съм искал да се стига дотам, но между нас има нещо и двамата трябва да си го признаем откровено.

— Не мога да призная нещо, което не чувствам.

Тя се обърна отново към масата и се накани да очертае линията за обкова. Не бива да му обръща внимание. Все едно, че не е в стаята. Важна е единствено работата. А него просто го няма. Да, но той присъстваше. Безмълвен. Настойчив. Убедителен. Не можеше да понася повече това положение. Линиите се размиха пред очите й.

— За Бога, стига си ревала — извика той грубо. — Това вече не се понася!

По страните й се стичаха сълзи.

— От пушека на свещта е. — Избърса очите си с опакото на ръката. — Пък и не ви засяга. — Потопи отново перото в мастилото. — Ако не ви харесва, можете спокойно да си тръгнете.

— Не, не ми харесва. — Внезапно той коленичи пред нея, взе перото от ръката й и го пъхна в мастилницата. — Но няма да си тръгна, няма и да… — Дръпна я от столчето, така че и тя коленичи пред него, след което я разтърси. — Престани най–сетне!

Сълзите обаче не спираха. Дори рукнаха още по–силно.

— Нима мислите, че… — Разхълца се и не можа да продължи. — Мразя тези зидове! Всичко тук е огромно, мрачно и е претъпкано с хора.

— Ах, какво говориш? — Сграбчи я в прегръдките си. Ръката му обхвана нейната глава и притисна лицето й към раменете си.

— Пуснете ме!

— А сега не говори!

— Искам да се махна оттук. Всички тук… ми правят реверанси.

— Да, непростим грях. Ще наредя да не се повтаря повече.

— Вие ми се подигравате.

Гласът му предрезгавя.

— Повярвай ми, не ти се присмивам.

Установи, че се е вкопчила в него както Алекс в нея, когато се събудеше след кошмарно съновидение. Опита се да го изблъска, но ръцете му се обвиха още по–здраво около й.

— Престани да се дърпаш. Не съм ти направил нищо лошо.

— Лъжете! Искате да ми причините болка, така както онези мъже причиниха болка на мама.

— Едва ли ще бъде същото. Мисля, че ще ти хареса, обещавам ти. — Погали я по косата и добави примирено: — Искам да кажа, че щеше да ти хареса, ако се бе случило.

— Нямаше да ми хареса. Във ваше присъствие се чувствам… особено, горещо ми е и…

— Шшт, замълчи. Нека не обсъждаме чувствата ти точно сега. — Извади дантелена кърпичка от ръкава си и попи сълзите от страните й. — А моите чувства… за тях пък съвсем не бива да говорим.

Тя се разтрепери, пое дълбоко дъх и извърна глава.

— Аз няма… това, което искате… не, това не.

— Разбира се, че няма. — Подаде й кърпичката. — Заповядай. И си избърши носа.

Тя огледа внимателно ефирното синьо батистено парче плат и поклати глава.

— Хайде — настоя той. — Поне за това трябва да ме послушаш.

Тя си избърса носа и веднага се почувства по–добре. Джордън се изправи и я постави обратно на столчето й.

— А сега поработи, но не повече от час. — После се отправи към вратата. — И утре ще си отспиш добре.

Та той е решил да си тръгва, установи тя с удивление.

— Никога не спя до късно.

— Е, утре ще направиш изключение. — Извърна се целият към нея. — В противен случай ще те занеса обратно в леглото.

— Няма да го позволя… — В този миг погледите им се срещнаха и тя замлъкна.

— О, не… — рече той тихо. — Грегор твърди, че е необходимо да се движа по ръба на бръснача. Но не съм сигурен дали ще се справя, ако и ти не си нащрек. Всичко това ще ни струва обаче извънредно много време и сдържаност. — Отвори вратата и свещите затрепкаха от течението. — Време имаме достатъчно, но ако попиташ Грегор, ще ти каже, че сдържаността не е силната ми страна.

В този миг в очите й той изглеждаше най–несдържаният човек на света. Мускулите му бяха напрегнати, а очите искряха дръзко на светлината на свещите.

— Къде… къде отивате сега?

— Отивам на гости на една дама, която познавам добре. Да ти кажа ли какво ще правим двамата с нея?

Тя разбираше за какво става въпрос. Представи си го в леглото, с разпилени коси и поглед, впит в…

— Не!

— Няма, няма! Преставам! Нали съм настойник, трябва да си подбирам думите. — Придърпа вратата. — Лека нощ, Мариана.

 

 

Джордън влетя с коня си в двора. Грегор го очакваше, облегнат ни една от вратите на конюшнята.

— Нито дума! — извика Джордън раздразнен.

Грегор не обърна внимание на думите му.

— Не е готова, нали?

— Не — отвърна Джордън и се загледа втренчено пред себе си. — По дяволите! Разрева се.

— Ах, недей! Къде не си разревавал ти жена!

— Стори ми се… не, не, беше ужасно. — Мрачният му поглед се спря на Грегор. — Ще рече човек, че си я инжектирал точно с онези думи, с които да постигне желаното от теб въздействие.

— Не е нужно да й подавам реплики. Просто в случая тя се е държала естествено. Накъде си тръгнал?

— Много ли искаш да знаеш?

При тези думи пришпори жребеца и препусна към портала.

Грегор въздъхна с облекчение и отправи поглед нагоре към кулата.

— Не е много приказлив, нали, гълъбчето ми — промълви той.

Джордън бе буквално обсебен от страст към това момиче, нещо, което не му се бе случвало никога до този момент. Явно успяваше вече да обуздава буйната си природа, но все пак бе син на Ана и всичко забранено го привличаше като магнит.

Е, добре, Джордън бе решил да стои по–далеч от забранения плод и за Мариана в момента не съществуваше опасност.

Сега не оставаше нищо друго, освен просто да се изчака развитието на събитията.

 

 

— О, станала си доста рано тази сутрин — възкликна Грегор, когато видя Мариана да слиза по стълбището.

— Така ли? — За нищо на света не би изпълнила съвета на Джордан, да поспи повече. Минути след като този мъж напусна кулата я заля вълна на срам и гняв — бе проявила слабост. — За мен не е рано. Обикновено ставам преди зазоряване.

— Какъв ужасен навик. Аз например спя колкото се може повече.

— Защо тогава си вече на крака? — попита тя привидно равнодушно. — Джордън къде е?

— Не е тук. — Замлъкна за миг сякаш се колебае дали да продължи. — Отиде при мадам Керътърс, негова стара приятелка.

Значи, прекарал е нощта при тази жена и все още е там. Не се ядоса от новината, но я заля пареща болка и всичко в нея се сви. Грегор я хвана за ръката и я поведе към трапезарията.

— Сигурно скоро ще се върне.

Може би все пак се ядоса малко — заради жената, която Джордън използваше като отдушник за сладострастието си. Не биваше да мисли повече за него.

— И все пак, защо си станал толкова рано от сън? — повтори тя въпроса си.

— Исках да разбера дали се чувстваш добре.

Неговата загриженост я заля като топла вълна от доброта и сърдечност.

— Правя каквото мога.

— Някога, когато дойдох тук за пръв път, и аз не се чувствах особено добре. — Грегор я изчака да седне на дългата маса и се настани до нея. — В Казан няма нищо подобно на този замък. Там живеем съвсем простичко. — Той въздъхна. — Родината ми липсва.

— Защо тогава си дошъл в Англия?

— За да се грижа за Джордън.

— Той ли те е поканил да го закриляш?

— О, не, просто дойдох и толкоз — отвърна той и поклати глава, забелязвайки любопитното изражение на лицето й. — Нали ти казах, че нямам право да разказвам за Казан. Мога само да ти кажа, че смятаме Джордън за част от нас. Именно затова не искаме той да погине или пък да се развие неправилно.

Тя се вторачи в чинията пред себе си.

— Е, прави впечатление на човек, който и сам се справя отлично с живота.

Събеседникът й се засмя.

— Нещата не са се изменили особено от едно време. На деветнадесет години той притежаваше цинизма на тридесетгодишен мъж. В това, разбира се, няма нищо чудно — всички наоколо се отнасяха с него сякаш светът е създаден единствено за негово удоволствие. Никога през живота си не съм срещал по–разглезен и по–необуздан хлапак. Много пъти сме се карали докато стигнем най–сетне до някакво съгласие.

— И кой надделяваше в споровете?

— Аз, разбира се — отвърна той учуден. — Другояче не може. Момъкът трябваше да се научи на дисциплина. В противен случай и до ден–днешен щеше да си остане същият невъзможен тип.

Все още е невъзможен, помисли си тя.

— Едва ли ти е било леко. Учудвам се как изобщо си издържал на това място.

— Е, не беше чак толкова зле. Поиска ли, Джордън е в състояние дори да ти свали и звездите от небето.

— Така ли те е обезщетил за трудностите, които си преживял?

Той кимна утвърдително.

— Когато Джордън си е самият той, а не какъвто са го направили насила, държането му е извънредно сърдечно и мило. — При тези думи Грегор кимна по посока на чашата пред нея. — Не е нужно да ядеш много, но все пак трябва да се храниш, нали? Пий, това е шоколад.

— Шоколад? — Посегна към чашата. — Никога не съм пила шоколад. Татко казваше, че има великолепен вкус.

— Да, чудесна напитка.

Тя отпи едва–едва и чак след това надигна истински чашата.

— Да, наистина е много вкусно.

— И на мен ми е вкусно. — Той изпи чашата до дъно и кимна към прислужника да му долее. — Обичам всичко тъмно и необичайно.

— Е, не се учудвам тогава, че си привързан толкова към Джордън — произнесе тя сухо. — Защото той обединява и двете неща, нали?

— Все още ли му се сърдиш? Спрямо теб той се държи направо като отшелник. — Поднесе чашата към устните си. — Но ти си длъжна да му помогнеш.

— Нямам никакво намерение да му помагам. Тук съм, за да работя и да се грижа за Алекс.

— Точно в това се състои и помощта ти. Колкото по–рядко те вижда, толкова по–добре. — Замълча за миг, след което продължи: — А когато все пак те види, не бива да го предизвикваш по никакъв начин. Трябва да се държиш детински — като Алекс.

— Не мога да се преструвам.

— Всичко ще бъде по–просто, ако все пак се преструваш. — Видя изражението на лицето й и въздъхна примирен. — Е, добре, прави каквото искаш. Все пак ще се опитам да застана между вас.

— Благодаря. — Тя погали голямата му ръка. — Не се нуждая от закрилник, но все пак оценявам твоята доброта и великодушие.

— Харесваш ми — рече той простичко. — Но и да не беше така, пак щях да действам по същия начин. Защото изпълнявам дълга си. За Джордън също няма да е добре, ако нещата да се развият по този начин. — Той спря погледа си върху чашата. — Изпратиха ме тук, за да предпазя не само тялото му, но и неговата душа.

— Мисля, че е по–добре да се съсредоточиш върху тялото — каза ти остро. — Защото все още не съм виждала душата му.

— О, аз съм я виждал — отвърна той тихо. — Когато плака за едно умряло дете. Или когато влачи ранен войник двадесет мили през степта. Бил съм свидетел как отвътре го разкъсва болка и в продължение на дни не продумва дума. Той не е от хората, които излагат душата си на показ. Но тя съществува, повярвай ми. — Грегор се усмихна. — Обаче не бива да допуснем да я накърни с действия, които после самият той няма да си прости… А сега си изпий шоколада.

Тя изпълни послушно нареждането му и постави чашата на масата.

Грегор протегна ръка и избърса устата й с кърпата си. После се изправи на крака.

— А сега отиваме в конюшните.

Тя поклати глава.

— Отивам в ателието си.

— Не и днес. Днес заедно с Алекс ще имате часове по езда. Затова и не исках да си пълниш стомаха на закуска.

Тя намръщи чело.

— Ездата ще почака за някой друг път.

— Не, днес. Утре ще вземеш уроци по танц. А другиден свещеникът ще ви преподава Светото писание.

— Изключено.

— Трябва! Така няма да попаднеш пред погледа на Джордън.

Тя го изгледа мрачно.

— Не желая да се крия от него, дори по този начин да не спася драгоценната му душа. Щом като се налага да го избягвам, по–добре това да стане като си върша работата.

— Не ми минава и през ум да те отклонявам от призванието ти. Планирал съм всичко съвсем точно. От утре ще работиш от рано сутрин до обед — светлината предобед е по–добра, нали? — Той буквално засия. — А следобедите ще се занимаваш с други неща.

— Не ми трябват танци. А и татко казваше, че възпитанието ми е по–добро от повечето джентълмени в…

— Чудесно! Следователно ще учудиш и зарадваш свещеника. — Грегор леко я побутна към вратата. — Но не ще отречеш, че ездата ще ти бъде от полза.

— Не, но… — Срещна погледа му и замлъкна. Внезапно осъзна по какъв начин този човек е успял да укроти разглезения хлапак Джордън. — Сега трябва да работя — промълви тя.

— Може, но след ездата. И след като вземеш гореща баня. Защото първия ден цялата ще бъдеш в синини. Сега обаче ще потърсим подходящо ездитно облекло. Дали не можеш да използваш нещо от големия гардероб?

 

 

— Негова светлост желае да ви види, мис. — Студеният вятър нахлу през отворените прозорци и мисис Дженсън потръпна от студ. Настоява да дойдете в двора на замъка.

При тези думи Мариана усети особена възбуда. Насочи погледа си към скицата и отвърна равнодушно:

— Кажете на Негова светлост, че в момента съм много заета.

— Мис, той иска да ви види незабавно. Възнамерява да ви изрази почитта си, преди да замине — отвърна мисис Дженсън възмутено.

Тя вдигна глава.

— Да замине ли? Къде?

— Доколкото зная, в Лондон. — Икономката отново потрепери от студ и се загъна по–плътно с наметката си. Трябва да затворите капаците на прозорците. Ще загинете от студ в тази стая.

— На мен така си ми харесва — отвърна Мариана разсеяно. Значи, той заминава. Цяла седмица странеше от него. Е, значи вече няма да се налага да го отбягва. Всъщност би трябвало да почувства облекчение, а не тази пустота. — Грегор ще пътува ли с него?

— Не знам. Негова светлост ви чака — добави тя укоризнено.

А това е нещо, което не бива да се допуска, помисли си Мариана. Явно, преданата мисис Дженсън бе дълбоко убедена, че на този свят всичко трябва да се върти около Джордън. И тя далеч не бе единствената, която мислеше така. Мариана установи, че в Кембърън всички до един изпитват към Джордън чувства, наподобяващи обожание. Направо не бе за вярване. Особено като си спомнеше мнението на Грегор за характера на младия Джордън.

Потопи перото в мастилницата и се изправи.

— За Бога, не бива да ни чака нито минутка повече, нали?

Мисис Дженсън се усмихна и понечи да направи реверанс, но смръщена, успя да се спре.

— Извинете, мис. Сигурно ме мислите за изкуфяла дъртачка.

Джордън вероятно бе говорил с нея след онази първа вечер в кулата. Мариана съжали, че тогава избухна. Икономката все още правеше неволно реверанси, макар и да се бореше с вкоренения си навик.

— Мисис Дженсън, това няма никакво значение — въздъхна тя. — Можете да правите каквото искате.

— Уви, има значение. Негова светлост няма да е доволен от мен.

— Ще поприказвам с него. — Тя се изправи и отиде до вратата. — Просто тогава тези прояви на уважение бяха нещо ново и необичайно за мен. Междувременно обаче свикнах.

Думите й не отговаряха на истината. Цялото това обкръжение й бе чуждо — точно както в началото. За разлика от нея Алекс успя да свикне бързо и се чувстваше по–щастлив откогато и да било. И наистина, защо да не се чувства щастлив? Бе загубил всичко. Внезапно обаче се превърна в малък принц, достоен за завист. Озова се в Кембърън, място, в което можеше да играе на воля, а около него се въртеше армия от слуги, готови да изпълнят и най–малката му прищявка. Тя трябваше да внимава, защото детето можеше да се разглези. Все някой ден щяха да си тръгнат, а тя не бе в състояние да му предложи подобен живот.

Джордън я очакваше до неголяма кола, в която бяха впрегнати два ръждивочервени коня.

— Много се забави. — Направи знак на слугата да задържи конете и я похвана под ръка. — Нека се поразходим малко.

На мига я обзе подозрителност. Той се усмихна подигравателно.

— Не бой се, няма да те прелъстя тук, пред очите на всички. — При тези думи я повлече към фонтана в средата на двора.

— Не се страхувам. Просто не обичам да ме докосват.

— Похвално поведение за целомъдрена девойка — отвърна той. — Ако не бях твой настойник, непременно щяхме да се скараме. Защото са налице неопровержими признаци, че докосването ми ти е приятно. — Тя се опита да се отдръпне, но той затегна хватката. — Но тъй като приех върху си тази участ, ще се въздържа от по–нататъшни забележки по въпроса.

При тези думи Мариана изпръхтя гневно и презрително. Той се усмихна.

— Знаеш ли, този не съвсем изискан звук ще ми липсва. В Лондон дамите от обществото по–скоро биха изпопадали в несвяст, отколкото…

— Лондонските дами не ме интересуват изобщо. Според Грегор те си нямат друга работа, освен да рисуват по чаените чаши и да си блъскат главите каква модна дрешка да облекат.

— Вярно, такива са си. Но понякога скланят да нагазят и в по–дълбоки води.

— Като мадам Керътърс ли? — изтръгна се неволно от устата й.

Усмивката му угасна.

— Май Грегор е говорил малко повечко, а?

— Той само спомена… — Наложи си да повдигне равнодушно рамене. — Били сте два дни при нея.

— Лора е самотна. Остана вдовица след тригодишен брак и се нуждае от общуване и компания.

— Моля ви, не ми обяснявайте. Знам от татко, че английските джентълмени имат обичай да поддържат метреси.

Той стисна ядовито устни.

— Значи и баща ти е бил точно толкова недискретен, колкото и Грегор.

— Татко винаги казваше, че словото и духът трябва да са свободни и че чуждото мнение не бива да ни засяга.

— Милостиви Боже! Та той е бил поет! Можеше да ми хрумне и на мен. А ти как мислиш? Според теб духът трябва ли да е свободен?

— Разбира се. Защо питате? Да не би да не сте съгласен?

— За теб едва ли е важно какво мисля по този въпрос. Лора не е моя метреса. Ние с нея просто се забавляваме. — Той замълча за миг. — А що е метреса ще ти обясня някой друг път. По–нататък.

Внезапно тя почувства, че се задушава.

— Изобщо не ме интересуват нито вашите метреси, нито пък тази…

— Добре, в такъв случай няма да говоря за нея — рече той насмешливо и се облегна на ръба на фонтана. — За младо, непорочно същество като теб тази тема е…

— Не ме наричайте така.

— Постоянно трябва да си припомням този факт. И Грегор ще ти каже, че когато поискам, паметта ми отслабва ужасно. — Той се загледа във водата. — В този случай обаче не мога да сторя нищо. Пет пари не давам дали си непорочна или не. Всъщност точно тази подробност ме подтиква да те въведа в тайните на плътта.

Лицето й пламна.

— Мисис Дженсън ми каза, че искате да ми пожелаете всичко добро. Е, всичко най–добро, Ваша светлост.

— Трябва да обсъдим и някои други неща. — Той отмести поглед от водата. — Желая те.

Заля я вълна на възмущение. Неговата безочливост я завари неподготвена.

— На вас просто ви трябва жена, за да задоволите похотта си. Най–добре идете при мисис Керътърс.

— Разбира се, че ще отида. Също и при много други. Не искам да изгоря в страст по едно своенравно момиченце, което един ден може да се превърне в мой противник и враг. Искрено се надявам обаче, че в случая става въпрос само за временна заблуда. — Погледна я право в очите. — Виждаш, че съм искрен с теб. Затова трябва да ми повярваш и на следното. — Той замълча за миг. — Харесвам те… и ти се възхищавам. Мисля също, че по–късно ще станем и приятели.

Изумена, тя не бе в състояние да откъсне поглед от него.

— Как мислиш, защо на „Сийсторм“ ти не се озова в леглото ми? — изрече той напрегнато. — Ще ти отговоря — защото ме заплени. Същото бе и в кулата.

— Нищо подобно не съм сторила.

— Да, заплени ме — повтори той през зъби. — А това никак, ама никак не ми харесва. — Пое дълбоко въздух и на лицето му отново се появи насмешливо изражение. — Но аз се примирих с този факт и в момента се опитвам да извлека някаква полза от ситуацията.

— Каква полза?

— Ще станем приятели.

Тя поклати глава.

— Да, ще станем приятели.

Произнесе тези думи толкова ядовито, че тя не успя да сдържи усмивката си.

— А ако не станем? Главата ми ли ще отрежете?

— О, не. Представям си съвсем други неща. — Завъртя се рязко и се отправи към колата. — Нямам какво повече да ти кажа. Постарай се да свикнеш с тази мисъл докато се върна от Лондон.

Тя го последва, загледана втренчено в изправения му гръб.

— И кога ще се приберете?

— След около две седмици.

— Ах, колко любезно от ваша страна да ми оставите толкова много време. Търпението ви наистина е ангелско.

— Не може да става и дума за търпение. Напротив, държа всичко да стане по най–бързия начин. — Качи се в колата и хвана юздите. — Предполагам, че в мое отсъствие ще си имаш достатъчно работа. Оставям те на Грегор. Той ще се погрижи да не ти липсва нищо.

Тя се постара да не проличи облекчението, което изпита.

— Каква е ролята му? Ще ме забавлява ли или ще ме надзирава?

— Не се опасявам, че ще избягаш. Би загубила страшно много. Нямаш средства и едва ли искаш Алекс да живее както в Монтавия. Трябва да знаеш, че и Англия може да бъде жестока спрямо бедните.

Думите му представляваха отглас на страховете, които я изпълваха откакто се реши да дойде в тази страна.

— Ще остана тук толкова, колкото си искам.

— В такъв случай ще се постараем да останеш дотогава, докато всеки от нас двамата постигне своята цел.

— Джеделарът.

Джордън издържа на погледа й и кимна.

— Ти можеш да ми го дадеш — промълви той. — Можем да си помагаме. Така и за теб всичко ще бъде по–просто.

— Щеше да е по–просто, ако преследвахме едни и същи цели. Но не е така. — Тя се заизкачва по стълбите. — Приятно пътуване.

— Днес пристига твоята придружителка — извика той след нея.

Тя се обърна рязко.

— Каква придружителка?

— Грегор предложи да назначим някоя целомъдрена девойка, която да е с теб през цялото време, но аз реших, че бариерата между нас трябва да внушава страх. — Лицето му се изкриви в гримаса. — По тази причина изпратих да извикат братовчедка ми Дороти — единствената жена, която е в състояние да ме стресне.

— Не искам никаква придружителка. Боже мили, нима в Кембърън няма достатъчно хора?

— Ще станат достатъчно, едва когато и Дороти дойде сред нас. — Подръпна юздите и конете се раздвижиха. — Желая ти щастие.

— Братовчедката Дороти ли? — Грегор се спусна към нея по стълбите. — Това пък какво означава?

Погледът й проследи отдалечаващия се Джордън.

— Той я е повикал. Да ми бъдела придружителка. Всъщност коя е тази Дороти?

— Лейди Дороти Килмър от Дорчестър, втора братовчедка на Джордън. — Внезапно лицето му се озари от усмивка. — Отлично. Джордън винаги я е смятал за труден характер.

— Отлично ли? Не ми трябват никакви там придружителки или дуени. Защо, за Бога, никой не желае да ме изслуша? Искам си просто работата и нищо повече.

— Мариана, точно ти си човекът, който най–неотложно се нуждае от придружителка, а братовчедката Дороти ще се справи отлично с поставената й задача. — Погали я по раменете. — Не се бой. Тя ще ти хареса. Езикът й може и да е остър, но иначе е с добро сърце. Освен това за жена е доста образована. Жени като нея наричат… — Грегор затърси подходящата дума. — Да, казват им сини чорапи.

— Все ми е едно. Когато дойде, да се връща, откъдето е дошла.

Той поклати глава.

— Ако не я искаш, ще трябва да вземеш нещата в собствените си ръце. — Усмихна се широко. — Ще ми се да присъствам на тази сцена — ще бъде доста интересно.