Айрис Йохансен
Приключението (17)

Глава седемнадесета

На следващата заран потеглиха за Казан. Нямаха друг избор — трябваше да стигнат до границата по най-бързия начин.

Още преди зазоряване възседнаха конете и спряха едва когато мракът затули небосвода. Мариана не можеше да се движи от умора и заспа веднага в обятията на Джордън.

В далечината изникнаха кулите на двореца в Ренгар. Мариана бе останала без сили и буквално щеше да припадне от изтощение.

— Очакват те неприятности — рече тихо Джордън. — Задачата на равена е да пази Казан, а подземният проход бе част от плановете й за бъдещето. Ще бъда до теб, но тя сигурно ще…

— Не се опитвай да ми помагаш — прекъсна го Мариана. Не желаеше в никакъв случай да подклажда наново битката, която майка и син водеха вече от толкова време. — Разрушаването на тунела е мое дело и аз ще тегля последствията. Ти стои настрана!

Той поклати глава.

— Ще сгреша много, ако те послушам. Защото последния път, когато отстъпих пред волята ти, щеше да подпалиш половин Русия. — Тя понечи да възрази, но той вдигна предупредително ръка. — Обещавам ти, че първоначално ще изчакам и ще ти се притека на помощ, само ако стане необходимо.

Равенът ги посрещна в двора — здрава, силна и енергична както винаги. Погледът й се спря на лицето на Джордън.

— Успя ли?

Той само поклати глава.

От гърлото на Ана се изтръгна възклицание.

— Аз лично трябваше да свърша тази работа.

Грегор се засмя.

— Присъствието ти съвсем не гарантира успеха.

По лицето й се изписа нетърпение.

— Тунелът сега на Небров ли принадлежи?

— Може и така да се каже — намеси се Джордън. — Той дори и сега се намира в тайния проход.

Джордън дразнеше равена преднамерено. Едва от няколко мига бяха заедно и между тях отново захвърчаха искри.

— Мъртъв е.

Мариана запря коня си точно пред Ана.

— А аз опожарих тунела. От сега нататък никой не ще може да го използва.

— Какво… ти… — Ана бе извън себе си от гняв. — Кой ти е дал право да го унищожаваш? Знаеш ли какво зло си ни сторила, а?

— Имам правото да постъпя по този начин. — Мариана пресрещна храбро мрачния поглед на Ана. — И упражних това право. Не е пострадал никой друг, освен Небров. Освободих ви от заплахата, която представляваше този тунел.

— А Наполеон?

— И той няма да го използва.

— Известно ли ти е с каква гигантска армия се кани да нахлуе в Русия? А ако реши след това да нападне и Казан?

— В такъв случай ще предприемете мерките, които сте предвидили, преди да включите прохода в своите планове. — При тези думи тя скочи на земята. — Къде е Алекс?

— Все още не съм те освободила.

Мариана сложи ръце на кръста и дръзко запита:

— Къде се намира моят брат?

Погледите им се сблъскаха. Накрая равенът отговори сърдито:

— Изпратих го в южната градина, когато ми съобщиха за пристигането на Джордън. Не стана дума за теб и не исках в никакъв случай да го натъжавам.

— Къде е тази южна градина?

Равенът направи знак на един от прислужниците.

— Заведи я.

Мариана погледна бързо към Джордън, който в този миг се бе вторачил предизвикателно в равена. Поддаде се на темперамента си и разговаря твърде остро с Ана. Вероятно той щеше да опита да поправи лошото впечатление, което бе оставила. Е, нека поспорят, по-късно ще му мисли. Сега трябва да види Алекс.

Тя последва прислужника в двореца.

— Що за нагло държане, Боже мой — рече Ана с възмущение, обръщайки се към Джордън и Грегор. — Заслужава да я затворя в тъмница. Но и на това ще му дойде времето, ако стане необходимо.

— Няма да е много умно от твоя страна — намеси се Джордън докато слизаше от коня си. — Защото утре ще се женя за нея.

— Ще се жениш ли? — Ана го изгледа изумена. — Какви са тези глупости, които говориш?

— А в Кембърън ще се венчаем и по английския обред.

— Значи ще има две бракосъчетания, така ли?

— Аз имам две родини. Искам да съм съвсем сигурен, че тя ще бъде моя и в двете страни. — Той се усмихна накриво. — Както самата ти отбеляза веднаж, свикнал съм като хвана нещо да не го изпускам. Знаеш прекрасно, че Казан така и не е признал брака ти с любимия ми създател, нали?

— Не можеш да заведеш тази жена под венчило — съществуват съсловни пречки. А освен това тя разруши нашите планове.

— Е, в такъв случай се налага да създадем нови. Ще проверим отбранителната готовност на страната, а после поемам за Москва.

— Защо?

— Ще посетя царя. Докато наблюдавах горящия тунел ми хрумна нещо и се налага да го обсъдя с него — обърна се и към Грегор. — Утре ще бъдеш ли мой вадзар?

Грегор кимна.

— С удоволствие. За мен ще е голяма чест.

— Не, това не бива да се случва — извика равенът с глас, нетърпящ възражение. — Тази сватба не бива да се състои.

Джордън я изгледа остро.

— И защо не? Тя не ти ли харесва?

— Не е в това въпросът.

— Мисля, че я уважаваш. А симпатията ще дойде от само себе си.

— Кажи ми честно, защо си се захванал с нея?

— Обичам я — отвърна той простичко и добави с колеблив глас: — Надявам се, че ще присъстваш на венчавката.

След тези думи той се отправи с големи крачки към двореца. Стъписана, Ана го проследи с поглед.

— Победа — рече тихо Грегор. — Победа, която тя ти подари.

— Победа ли? Победата й може да доведе до гибелта на Казан.

— Не сме толкова слаби, че да не се оправим от този удар. — Той повдигна рамене. — А освен това е права… нейните претенции относно тунела имат по-голяма тежест от нашите.

— Нима одобряваш този брак?

Той кимна утвърдително.

— И ти ще го одобриш. А ако успееш и да се сприятелиш с нея, значи си успяла да постигнеш тъкмо онова, което винаги си искала.

— Не избирам приятелите си според ползата, която могат да ми принесат. — Поколеба се за миг. — Дори и да опитам, едва ли ще има някакъв смисъл. Тя просто не иска да има нищо общо с мен.

— А ти, разбира се, не си й дала никакво основание, нали? Не поиска ли да я продадеш като някаква проститутка? Тя си мисли още, че се опитваш да й отнемеш благосклонността на брат й, а като капак на всичко може би се каниш да я хвърлиш и в тъмница.

— Не съм й казвала, че ще я хвърля в тъмница.

Грегор се разсмя високо.

— Е, да, но щеше да го сториш, ако не беше те извадила от равновесие.

— Нищо подобно.

— О, да. — Той продължи да се усмихва. — Как мислиш, защо ли Джордън е влюбен в нея? Ами защото тя притежава много от онези твои качества, от които той се възхищава. И когато са в Кембърън, тя постоянно ще му напомня за теб. — После добави с тих глас: — И той постепенно ще свикне с мисълта, че обича тъкмо тези нейни качества. Ето защо си длъжна да благословиш този брак.

— Наистина ли съм длъжна? Грегор, аз заповеди не приемам.

— Длъжна си — повтори той. — Пусни го, Ана.

— Аз да го пусна? — В гласа й прозвуча болка. — Та аз никога не съм го притежавала. Сякаш Джордън ме смята за някаква Цирцея.

— Не, не те смята за Цирцея, но ще признаеш, че още от първия миг, в който той се появи в Казан, ти направи всичко възможно да го привържеш към себе си. — Лицето му се изкриви в гримаса. — А ние всички знаем, че притежаваш силен характер, Ана.

— Да, но полза никаква.

— Защото и той е силен като теб. Насила не можеш да постигнеш нищо. Трябва да дойде сам. Той направи първата крачка като те покани на венчавката. Така че, дай благословията си за този брак.

— Не, няма да я дам. Не искай от мен да… — Тя замълча за миг. — Тя ще ми го отнеме. Нали каза, че Кембърън й харесва. Та те ще живеят значи в този каменен хамбар и ще ме дарят с внуци, които не ще видя никога. — Тя изправи гордо глава и се извърна. — Не ще допусна този брак. Все ще ми хрумне как да го предотвратя.

— Е, идеята наистина не бе много добра — призна тя.

— Посрещни я с „Добре дошла“ в Казан. — Спря за миг, след което продължи: — В противен случай отивам с тях в Кембърън.

Изгледа го удивена.

— Значи си готов да ме напуснеш, така ли?

— Навремето ти ме изпрати при него. След като напусна онзи мекушавец, съпруга си, и се завърна в Казан, Джордън е обсебил цялото ти същество, целия ти живот. Обаче конфликтът, който тлее между вас от толкова време, постепенно започва да ми омръзва. Аз ти казах по какъв начин да сключиш мир. Друго няма. — Спря за момент и продължи с изненадваща настойчивост: — Искаш син, така ли? Добре, мога да уредя този въпрос. Вярно, че няма да е Джордън. Вероятно ще е едър и грозен като горила, но ще ти принадлежи истински. — След което добави кротко: — Както ти принадлежа и аз.

— Мисля, че не би ме напуснал — каза тя някак несигурно.

— Освободи го и освободи себе си! Защото иначе и аз ще поискам свободата си. — При тези думи се завъртя на токове и се оттегли.

— По дяволите, Грегор, не можеш да ме изоставиш!

Но той продължи, без да се обърне.

 

 

Мариана спря на увенчаната с арка врата, водеща към градината. Погледът й жадно започна да следи малкото момче, което играеше до огледалния басейн.

Едва позна Алекс — онова изпосталяло циганче, което остави тук преди няколко седмици, вече не съществуваше. Бе наедрял, а къдриците му бяха прилично подстригани. Носеше ватирана риза и ботуши, каквито имаха и останалите деца по улиците на Ренгар. Проличава влиянието на Ана, помисли си тя с раздразнение. Запита се на какви ли още въздействия е бил изложен Алекс в нейно отсъствие.

Равенът също бе жена, която обичаше да слага отпечатъка си върху всичко на този свят.

Пое дълбоко въздух и го извика силно по име.

Той се обърна и я видя. В първия миг загуби ума и дума, но след това нададе радостен вик и се завтече към нея.

Прегърна го със затворени очи. Колко бе топъл и мил!

Той се откъсна бързо от обятията й.

— Не биваше да си тръгваш — възкликна с упрек в гласа. — Сърдит съм ти.

— Трябваше да отида някъде, макар че не исках да те напусна.

— И Ана така каза. Според нея сигурно си имала някаква много важна причина, за да ме оставиш тук.

— Ах, така ли? — Мариана бе доста изненадана.

Алекс кимна.

— Трябваше да ме вземеш със себе си.

— Не можех. Съществуваше вероятност да срещна хората, които се държаха лошо с теб.

По лицето на детето премина сянка.

— И ти срещна ли ги?

Тя кимна.

— Те вече никога няма да ти причинят зло, Алекс.

Изражението му не се разведри.

— Трябваше да ме вземеш — повтори той. — Не е честно. Нали си ми сестра. И не ми даде възможност да се погрижа за теб.

— Ти нали се грижеше за равена?

— И все пак щях да дойда с теб.

— Мислех, че я обичаш много.

— Да, но това е друго нещо. Ние с нея не си принадлежим — Той смръщи чело. — Обещай ми, че никога няма да си тръгваш без мен.

Заля я вълна на щастие.

— Обещавам. — Внезапно го прегърна. — Трябва да ти кажа нещо. Утре се омъжвам за Джордън.

На личицето му засия усмивка.

— Искаш да кажеш, че ще бъдеш винаги с него, така ли?

— Точно това иска да каже — обади се Джордън откъм вратата и се отправи към тях. — И тъй като ти си най-възрастният мъж, роднина на Мариана, аз най-официално те моля за ръката й.

Алекс кимна сериозно.

— Трябва да се държиш много добре с нея.

— Ще се постарая — обеща Джордън тържествено. — Ако обаче се отпусна и забравя задълженията си, трябва да ме предупредиш.

— Така да бъде. — Алекс се обърна към сестра си: — А ти трябва ли да поискаш ръката му от Ана?

— Сили небесни, надявам се, че няма да се наложи. — Чувствата й бяха изписани съвсем ясно по лицето. — Мисля, че равенът не ме харесва толкова, колкото теб.

— Искаш да кажеш Ана — поправи я Алекс.

— Защо не разрешаваш да я наричаме равен? Та това е нейната титла, Алекс. Така, както прислугата в Кембърън се обръща към Джордън с Ваша светлост.

— Това е друго нещо. — Лицето му придоби замислено изражение. — Тази дума ми напомня за големите черни птици, които си спускат от небето и плячкосват нивите край Кембърън. Но Ана не е такава.

— Враговете й няма да се съгласят с теб — рече сухо Джордън.

— Да, но тук тя няма врагове и не бива да я наричаме така. — После се обърна към Мариана. — Мисля също, че ще и стане приятно, ако я помолиш за разрешение да се омъжиш за Джордън.

— Според мен моментът не е подходящ за молби — каза Джордън. — Макар, че аз самият я помолих да присъства на сватбата.

— Нима си я помолил? — обади се Мариана. — Защо?

— Ами защото му е майка — поясни Алекс тактично. — Не ставай глупава, Мариана.

Майката, която той никога нямаше да признае и която все пак покани, за да сподели с тях празника.

— И все пак защо? — повтори тя настойчиво въпроса си.

Джордън повдигна равнодушно рамене.

— Просто така ми хрумна.

Не, не беше каприз от негова страна.

— А тя обеща ли да дойде?

— Разбира се, че ще дойде — намеси се Алекс.

Джордън се усмихна.

— В случай, че удостои вечерята с присъствието си, може би ще успееш да я склониш.

 

 

Но равенът не ги удостои с присъствието си. Грегор също не дойде. След вечерята изпратиха Алекс да спи, след което Джордън и Мариана се отправиха бавно към покоите си.

— Как изглежда брачният обред в Казан? — попита тя.

— Не е много по-различен от другаде. Венчавката се извършва в дворцовия параклис. Грегор ще бъде моят вадзар.

— Какво означава вадзар!

— Това е нещо като кум — той довежда булката пред олтара. Този обичай произхожда още от времената, когато племенният вожд е изпращал някой мъж при вожда на друго племе, за да му доведе булка. Често пратеникът е трябвало да пресича неприятелски земи, а пък невестата е била твърде примамлива плячка за враговете. Затова вадзарът бил избиран сред най-храбрите мъже от племето.

— Грегор вадзарът. — Мариана се усмихна. — Прозвището му подхожда чудесно.

— Той ще те поеме на вратата на параклиса и ще те доведе при мен. Ние ще коленичим един срещу друг, а през това време свещеникът ще произнесе на висок глас брачния обет. После ние двамата ще се вречем един в друг в присъствието на свидетели. Помолих Грегор да ти намери рокля, подходяща за случая.

— И как изглежда подходящата рокля?

— В Казан е прието булката да носи синьо — цвета на щастието.

— А женихът как е облечен?

Той я погледна дяволито.

— Ами, в бяло, естествено. Цветът на невинността. В Казан женихите трябва да са девствени.

— Наистина ли? Това не е ли… — Внезапно спря, забелязвайки, че й намига дяволито. — Добре, че е само шега. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Защото ако беше истина, щяха да ни забранят да се оженим. И така, как са облечени младите мъже?

— В черно, цвета на скръбта. — Тя понечи да се нахвърли върху него, но той отскочи крачка назад. — Пошегувах се, скъпа. За мъжете няма определени предписания. Носим каквото си искаме.

— Крайно несправедливо, не си ли съгласен?

— Е, понякога дори и в Казан се отнасят несправедливо към жените. Макар че равенът прави всичко възможно да промени това положение на нещата. — Той се спря до вратата и се поклони леко. — Лека нощ, любов моя. До утре.

Тя го изгледа неуверено. По време на изтощителната езда те не бяха заедно, но тя долавяше силното му желание. Реши, че сдържаността му се е дължала на невъзможността да се любят и че тази нощ ще се съберат отново.

Забелязвайки изражението на лицето й, той се усмихна и поклати глава.

— Нима не разбираш? Та аз те ухажвам. Мисля, че все ще успея някак да прекарам още една нощ във въздържание.

— Не разбирам…

Той престана да се усмихва.

— Ще прекараме доста време тук, в Казан. Искам да покажа на целия двор и на равена колко високо те ценя и уважавам. В Кембърън такова поведение щеше да е безсмислено, но не и тук.

Заля я вълна на щастие.

— За мен няма никакво значение.

— О, разбира се, че има — продума той тихо, но веднага се усмихна дяволито. — Смятам да прекарам нощта в покаяние заради греховете си. Трябва ми и малко време, за да измисля нов и незабравим метод как да прекараме първата си брачна нощ. Сигурно съществува начин да се обединят и двете цели, нали?

Грях, сладострастие, както и жених, майстор и в двете неща. Обзе я гореща тръпка.

— Убедена съм, че ще откриеш този метод.

— Аз също.

Той се накани да си тръгне, но тя все още не искаше да го пусне. Толкова много време оставаше до идния ден.

— Как мислиш, равенът ще дойде ли?

— Съмнявам се — отвърна той с повдигане на раменете. — Но в крайна сметка това не е от значение.

— Напротив. Не се преструвай, че отсъствието й не те интересува. Та ти не си равнодушен към нея.

Лицето му застина.

— Безсмислено е да обсъждаме този въпрос.

— Безсмислено е да го загърбваш. Добре си спомням изражението ти, когато видя прозореца с нейното изображение. Та ти я обичаш.

— Да, великолепна творба.

— Тя е твоя майка. Трябва да признаеш този факт и да простиш.

— Ти очевидно лесно прощаваш. Не знам дали ти казах, че се канеше да те хвърли в подземията.

— Не се учудвам. Тя е корава и волева жена.

— В такъв случай да приключим с темата.

— Не е възможно. Защото вие и двамата мислите постоянно един за друг. Пък и не искам цял живот тя да стои в сянка. Предпочитам да се изправя срещу й под ярката слънчева светлина.

Лицето му омекна.

— Ти издържаш на слънце повече, отколкото равенът, скъпа.

— Да, защото съм млада и силна, защото ще се омъжа за млад и силен мъж, а не за мекотело като нейния съпруг. Ако наистина не можеш да й простиш, поне се опитай да я разбереш. — Той понечи да възрази, но тя вдигна предупредително ръка. — Повече няма да говоря по този въпрос, но бях длъжна да изразя мнението си.

— И защо?

— Обясних ти вече. — Но не бе напълно откровена. Не му каза, че Ана, тъй жадна за любовта на Алекс, не е допуснала той да намрази сестра си. — Искам да е мой съюзник, а не противник.

— Има още нещо, нали?

Трябваше да се досети, че Джордън не е вчерашен и непременно ще поиска да узнае цялата истина.

— Да. — Тя се усмихна. — Просто тя не е от хората, които оплячкосват житото по нивите.

 

 

Английското висше общество, тъй чувствително на тема мода, щеше да сметне за старомодна небесносинята рокля, която й изпрати Джордън. Тя се стелеше красиво и свободно до земята, увенчана със семпло, овално деколте, обвезано с перли. Напомняше на Мариана одеждите на първите дукеси на Кембърън.

— Изглеждаш великолепно — обърна се Грегор към нея, когато стигнаха до параклиса. Голямата му ръка бе хванала здраво нейната. — Ела, ще те заведа при твоя съпруг.

Съпруг. Имаше предвид Джордън. Разбира се, че Джордън. Джордън, който я очаква пред олтара. Главата й се замая при тази мисъл — все още не бе в състояние да повярва напълно.

А после… после Грегор я поведе към олтара и неверието я напусна. Джордън носеше тежка, златистобяла жилетка, панталони, пристегнати в коленете и ботуши. Бе много хубав — Грегор твърдеше същото и за нея — и… й принадлежеше.

Смътно долови присъствието на цяло море от непознати лица, но в един момент съзря в първата редица усмихнатия Алекс.

А до него седеше равенът.

Краката й отказаха да я слушат — не очакваше да види майката на Джордън на това място.

А после той протегна ръка към нея и от този миг нататък тя виждаше единствено него. Пое ръката му. Настъпил бе нейният миг!

Понечи да се обърне към свещеника… но нещо не бе както трябва. Уви, мигът не бе само техен. Съществуваше миналото, бъдещето и, разбира се, настоящето. Да, длъжна бе да стори още нещо.

— Един момент, отче — прошепна тя на свещеника.

Долови удивения поглед на Джордън, но се обърна и закрачи храбро към равена, впила поглед право в лицето й.

— Алекс ме посъветва да поискам от вас ръката на Джордън — произнесе тя силно и отчетливо.

Ана запремига учудено, но успя да се овладее бързо.

— Като оставим настрана непристойното ти поведение, струва ми се, че е доста късно за официалности.

— Алекс не споделя това мнение, аз също. И така, разрешавате ли да се омъжа за сина ви?

— Той не се интересува от моите желания.

— Напротив. Искам целият свят да одобри избора ми. — С тези лековато произнесени думи Джордън застана до Мариана и я хвана за ръката. — Да встъпиш в брак не е лесна работа. Доскоро изобщо не съм вярвал, че ще направя тази стъпка.

Ана го изгледа объркана.

— Нима искаш разрешението ми? Ти какво, шегуваш ли се, подиграваш ли ми се?

Мариана затаи дъх. Почувства, че Джордън се изкушава отново да се скрие зад привичната си насмешлива маска.

Усмивката изчезна от лицето на Джордън и той замълча за миг.

— Не, Ана, нито се шегувам, нито се подигравам.

Ана, а не мамо. Мариана едва успя да сподави възмущението си. Е, поне не я нарече Ваше величество или равен. Всъщност можеше ли да се очаква нещо друго? Двамата бяха еднакво непреклонни, а и раните не зарастват за една нощ. Все пак началото беше положено.

Ана се усмихна, но думите й прозвучаха сърдито.

— Според мен вашият съюз не е съвсем неприемлив. — След което добави: — Мариана, тези прозорци са лишени от самобитност и цвят. Можеш ли да останеш при мен докато Джордън пребивава в Русия?

Това бе отстъпка, но не и компромис.

— За мен ще бъде удоволствие да ви подаря някои от своите творби. Джордън смята, че трябва да останем тук докато се разбере дали Наполеон ще нападне Казан, пък и аз не мога да стоя без работа. Може би един ден ще дойдете в Кембърън и ще разгледате нещата, които съм създала там. Според Джордън моят купол прави силно впечатление.

— Кембърън ли? — очите на Ана се разшириха от ужас. — Никога няма да се върна там. Това е… — Нейният поглед се кръстоса с този на Грегор. — Да, това е една възможност. — Изправи гордо глава и се обърна към Джордън: — Но едва ли ще дойда скоро. Аз съм заета жена и не мога да бъда постоянно на ваше разположение… а освен това може би някои неща в живота ми ще се променят. Е, когато първото ви дете се появи на бял свят, вероятно ще дойда. — Тя изгледа Грегор предизвикателно. — Сега доволен ли си?

Той само поклати глава.

— Не искам думи, а дела.

Тя въздъхна, привидно възмутена, и се обърна към Мариана:

— Е, мисля, че не е прилично да бавим свещеника.

Мариана й се усмихна, извърна се цялата към Джордън и му протегна ръката си.

— Майка ти е права. Да започваме.

Той я поведе към олтара.

— О, щастие! Най-сетне дойде и моят ред — прошепна й той. — Вече реших, че се омъжваш за равена.

— Всъщност и това е вярно — прошепна му тя в ответ. Джордън не обичаше да дели собствеността си с други, затова и нямаше да приеме охотно други хора в техния съюз. — Като се оженваш за мен, ти приемаш и Алекс. Ние не живеем сами на този свят и това си и има и добрите страни. Твърде дълго сме били самотни, нали? Копнея да сме обвързани по всички възможни начини.

— Голяма навалица ще настане, няма що. Но се надявам, че поне няма да каним двамата в брачното си ложе.

— Джордън, мисля, че… — усмивката, изписана на лицето му, я накара да спре.

— Всъщност замисълът ти не е лош, но не и в този случай. — Той коленичи върху възглавничката пред олтара, след което продължи: — Скъпа моя, оценявам деликатния начин, по който ми даваш да разбера, че трябва да те споделя с други хора, но не бе нужно да ми го казваш. Предполагам, че често ще имаме сблъсъци по този въпрос, но не и заради Алекс. Защото аз го приемам като частица от теб. — Веждите му се извиха нагоре. — Добре! А сега вече можем да започваме, нали?

Да, в живота им винаги щеше да има предизвикателства и битки. И двамата щяха да се трудят и да се променят. Сблъсъци нямаше да липсват, но любовта, верността и съвместният им път винаги щяха да ги обединяват. За да наложат своя стил върху живота, така, както стори и тя в Кембърън.

Крайно време бе да започват.

Усмихна се щастливо и пое ръката му.

— Да, готова съм.