Айрис Йохансен
Приключението (3)

Глава трета

Слънцето огряваше морската шир и сребристосинята вода заблестя тъй ярко, че остра болка прониза очите й.

— Добро утро. Как спа?

Мариана се обърна. Към нея се приближаваше Джордън Дрейкън, облечен в черно и бяло — строги тонове, които контрастираха ярко с цвета на морето.

— Горе–долу. — Замълча за миг и добави: — Ваша светлост.

Той се усмихна.

— Тонът ти не е чинопочтителен. Няма ли да е по–добре да ме наричаш Джордън? Какво ще кажеш?

— Никога не бих се одързостила дотам, Ваша светлост.

Той я изгледа изпитателно.

— Значи си била още по–опърничава, отколкото предполагах. А аз си мислех, че няма накъде повече. — Той се подпря на перилото. — Кажи, защо се държиш по този начин?

— Дуковете и херцозите не ме интересуват.

— Неприязънта ти е разбираема. На твое място щях да изпитвам същите чувства. Но аз все пак не съм херцогът на Небров, нали?

— Вие нито сте на мое място, нито пък можете да изпитвате моите чувства. — Гласът й неволно изтъня. — И наистина ли сте толкова различен от Небров? Нали и вие искате същото като него?

— И кое е това, което искам?

— Власт, разбира се. Ще оспорите ли думите ми?

— Да, ще ги оспоря. Защото притежавам предостатъчно власт. — По лицето й се изписа недоверие и той побърза да попита: — Значи на това се дължал страхът ти… Мислиш, че ще злоупотребя с властта си, за да се сдобия с джеделара, така ли?

— Не се боя от нищо. — Тя издържа недоверчивия му поглед. — Не се съмнявам, че ще използвате всички оръжия, с които разполагате. Мама казваше, че ще дойде ден, когато всеки ще се опита да го заграби. Освен ако… — Тя се умълча.

— Освен ако какво?

— О, не е важно.

Той я изгледа с присвити очи.

— Мисля, че е нещо много важно.

Тя реши да отклони мислите му от неволно изпуснатата дума.

— Майка ми е била права, нали? Има ли нещо, което не бихте сторили, за да се докопате до джеделара?

Той кимна леко.

— Да, права е била. Къде ли е сега Алекс?

— Грегор го заведе при капитана.

— Закусвахте ли вече?

— Да.

По устните му се изписа иронична усмивка.

— Виждаш ли как се грижа за теб? Не съм ли отличен настойник на двама непълнолетни?

— Казах вече на Грегор, че хрумването му е смешно. Не притежавате достатъчно качествата, за да бъдете добър настойник.

— Съгласен съм с теб, но Грегор няма да се откаже от идеята си. Трябва да се примирим.

— Защо? — Внезапно я обзе любопитство. — Какъв ви е този Грегор?

— Той е мой приятел.

— Той казва, че се грижи за вас.

— Да, някога беше така. Грегор се грижи за всички. Такъв си е по природа. — Внезапно той попита с поглед, вперен във водата: — Играеш ли шах?

Тя го изгледа смаяна.

— Да, често съм играла с баща си.

— А добре ли играеш?

— Да, много добре. Една година, след като се научих, татко вече не можеше да ме побеждава.

— Е, надявам се, че съм по–добър от баща ти.

— Искате да играя шах с вас, така ли?

— Така времето ни ще минава по–бързо. Морските пътешествия са скучно нещо. Очаква ни няколкоседмично плаване до Англия.

— Ами играйте тогава с Грегор.

— Отказва да се научи. Много е нетърпелив.

— Вие също ми се струвате нетърпелив.

— Напротив, мога да бъда много търпелив — когато има защо. — После добави тихо: — Мисля, че ще бъдеш великолепна съперничка. Очакват ни много напрегнати партии.

— Нямам време за игра. Трябва да се грижа за Алекс.

— Ах, да, разбирам. Задължението спрямо мъжете от семейството. Мисля, че Грегор охотно ще се заеме с момчето. — Погледна я право в очите. — Този вариант не е лош, нали? Помисли пак. Ще имаш възможност да ме посрамиш на шахматната дъска и да разкриеш всичките ми слаби места.

В положението, в което се намираше, идеята й се стори твърде изкусителна.

— Но нали и вие ще получите същата възможност?

— Не очаквах, че се боиш от предизвикателства. — Той се усмихна. — Освен това няма да полудееш от скука. Мисля си също, че не можеш да живееш без някаква задача, нали? Така че след час те очаквам в моята каюта.

Прав бе. Не вършеше ли нищо, прекараше ли времето си с поглед, вперен във водата, пътуването щеше да й се стори мъчително и скучно.

— Откажи се от своята подозрителност, иначе ще се умориш бързо и ще преживееш много неприятности — каза той, забелязал колебанието й. — Мисля, че ако се опознаем по–добре, може и да постигнем известно разбирателство.

— Вероятно искате да кажете „толерантност“ — поправи го тя.

— Добре… щом така ти харесва повече…

Тя се намръщи.

— Дойда ли, не искам никакви въпроси.

— Как ще се опознаем тогава?

— Въпросите ще задавам аз.

— Твърде едностранчиво споразумение, не мислиш ли?

— В такъв случай изобщо няма да си говорим.

— Да, но не мога да понасям мълчанието.

Тя изпръхтя презрително.

— Стилът ти не е твърде изискан. Мисля, че през живота си все още не съм срещал жена, способна да издава такива ужасни звуци.

Мариана го изгледа неуверено. В очите й проблесна гняв.

— Вие… вие ми се подигравате.

— Умница си ми ти. Колко бързо разбра за какво става дума! Впрочем ти усмихвала ли си се някога? — Той вдигна ръка. — Няма значение, за мен това е само поредното ти предизвикателство.

— В последно време нямах много причини да се усмихвам, Ваша светлост.

Само за миг лицето му трепна, но веднага възвърна предишното си изражение.

— Разбирам те много добре, но не е ли вече време пак да се усмихнеш? Изглежда си решила да се обръщаш към мен с подобаващото уважение. Наистина ли мислиш, че те превъзхождам единствено благодарение на произхода си?

— Вие не ме превъзхождате. Уважението трябва да се заслужи, а не да се взима наготово. Вие какво сте сторили, за да заслужите моето уважение? Създали ли сте например стъклопис? Да сте нарисували някоя хубава картина?

— В последно време не съм — отвърна той меко. — И тъй като явно не ме уважаваш, смятам, че е неуместно да използваш титлата ми. Не е ли по–добре да се обръщаш към мен по име?

Той направи малка отстъпка и от този момент двамата щяха да бъдат равнопоставени, нещо, от което тя се нуждаеше остро.

— Джордън — произнесе тя неуверено.

— Да, така е много по–добре. А, изглеждаш възхитително в новата си рокля, Мариана.

Възхитително ли? Да не би отново да й се подиграваше? Погледът й се плъзна надолу по бялата рокля, набрана над кръста. Да, вероятно искаше да я подразни. Роклята й бе малко голяма, но дори да й бе по мярка, тя пак нямаше да запълни корсажа.

— Ще ви се наложи да я гледате твърде често — Грегор не е успял да открие нищо друг в Домайо.

— Никога няма да й се наситя. Обожавам белия цвят.

— Татко също обичаше бялото — продума тя замислено.

— Е, ако не друго, поне одобряваш вкуса ми. И това е нещо. — Той се обърна и закрачи небрежно към каютата си. — Макар че… Не стига, че съм принуден да се преструвам на настойник, а трябва да се сравнявам и с баща ти. Тези неща не са ми съвсем по вкуса.

Тя го проследи замислено с поглед. В последните му, лековато изречени думи се долавяше някаква метална нотка — очевидно измислиците на Грегор дразнеха не само нея, а и него. Трябваше да запомни тази пукнатина в бронята му, тази слабост. Защото и самата тя не бе защитена достатъчно от чужди посегателства.

 

 

Изображението върху стъклото бе съвсем простичко, нарцисите изглеждаха съвсем като истински, но все пак ясно личеше, че не е зряла творба.

— Това ли е всичко, което откри в къщата? — Зарек Небров вдигна неголямото стъкло срещу светлината, след което нервно го захвърли на масата. — Тази груба изработка няма нищо общо с небесния прозорец. Нищо не си ми донесъл, ясно ли е?

— Донесох сведения за момичето и брат й — възрази Марк Костен.

— Може и да са загинали вече. — Небров се приближи до прозореца и погледна надолу към двора. — Трябваше да откриеш децата по–рано. Чрез тях щяхме да накараме жената да проговори.

— Тогава вие нямахте никакво време — отвърна Костен невъзмутимо. Бе обаче разочарован и вбесен от факта, че прозорецът в Таленка е счупен. Бе загубил почти всичко, а тъпата женска така и не искаше да му издаде тайната си. Ако не бе загубил самообладанието си, щеше да вземе жената със себе си и на спокойствие щеше да изтръгне от нея необходимите сведения. Нямаше да допусне тази мърла да ядоса неговия подофицер и той да я убие преждевременно. Натрупаха се грешка след грешка. Вярно, че наказа жестоко този глупак, но Небров така и не получи джеделара.

— Един от съседите, селянин, съобщи, че това стъкло е изработено от някакво четиригодишно момиченце. Майката го е донесла веднъж, за да го покаже на дъщеричката му. Същото това момиченце може вече да е придобило необходимата сръчност.

— Да не би да се е скрила някъде при селянина?

Костен поклати глава.

— Не е там. Бе много наплашен и едва ли ме е излъгал.

— Значи е някъде в Монтавия. Знае ли се как изглежда?

Костен кимна утвърдително.

— Тръгвай да я търсиш тогава.

— Няма да е лесно.

— Възможно ли е да е изоставила момчето?

— Според селянина това не е възможно.

— Потърси я първо в публичните домове. За момиче това е най–лесният начин да преживее някак. Смятам, че няма да е трудно да се открие млада проститутка с малко братче.

— Вече не мога да се движа свободно из Монтавия. Крал Йосиф е укрепил властта си в западната част на страната.

Небров беше принуден да остане бездеен на собствената си територия. Страхуваше се, че Йосиф ще тръгне с цялата си армия срещу него. Гневът отново го заля, но все пак успя да го овладее. Дотук го бяха довели лекомислието му и липсата на самообладание и сега му се налагаше да ближе раните си, вместо да седи на трона. Никога не биваше да повтаря тази грешка.

— Щом като е така, действай предпазливо, но я открий. Дори момичето да не притежава необходимия талант, стига ни, че знае тайната на джеделара. Ще си намеря някой друг майстор и той ще направи необходимото.

Костен все още се бавеше.

— Твърде много усилия за…

— А сега на работа — произнесе Небров заплашително и посочи нарцисите с ръка. — И да не ми донесеш отново някой подобен боклук. Искам момичето. Лично.

Костен повдигна примирено рамене.

— Както пожелаете, Ваша светлост — рече той, обърна се и се отдалечи.

Както пожелае ли? Нищо не ставаше, както пожелае.

Е добре, това положение на нещата трябваше най–сетне да се промени. Първо щеше да сформира нова армия, за да се подсигури срещу възможно нападение от страна на онзи глупак Йосиф, а после щеше да поеме в съвсем друга посока. Трябваше да си избие Монтавия от главата, тъй засега не можеше да надвие Йосиф.

Казан? Да, но Казан бе по–добре въоръжен и от Монтавия. Каквото и да решеше обаче, нуждаеше се остро от помощ.

Наполеон. От известно време обмисляше въпроса за военен съюз с него, но същевременно разбираше отлично, че императорът няма да му даде даром нито Казан, нито пък Монтавия.

Джеделарът.

 

 

Тя направи ход с коня.

— Какво ви доведе в Казан?

Джордън я погледна усмихнат.

— Просто така ми се прииска.

— Казахте същото и за Монтавия.

— Значи, оказва се, че се повтарям. Извинявай. Нали знаеш, истината често е скучна. Грегор например ще ти обясни колко творческа енергия му е необходима, за да измисля лъжите си.

— Как изглежда тази страна?

— Коя? Казан ли?

— Да, това е темата на нашия разговор — рече тя нетърпеливо.

— За теб това разговор ли е — ти питаш, а аз отговарям. — Той премести дамата си. — И откъде този внезапен интерес към Казан.

— В Монтавия всички се интересуват от Казан. — Тя започна да изучава дъската. Бе в по–лоша позиция. — Защото на практика никой не знае нищо за тази страна.

— Точно това искат и самите поданици на Казан. Предпочитат да живеят изолирани от света.

— Не ви вярвам. Особено ако приличат на Грегор.

— Никой не прилича на Грегор. Той е уникален.

Както и човекът срещу мен, помисли си тя. През последните две седмици го наблюдава извънредно внимателно и установи, че е сложен като образите и орнаментите по небесния прозорец. Ако в даден миг бе недоверчив и в гласа му се долавяха заплашителни нотки, то в следващия можеше да се превърне в най–чаровния и остроумен човек на света, стоящ над всякакви прояви на подозрителност и недоверие. Резките смени на настроението бяха едновременно и очарователни, и обезпокоителни. Бе живяла простичко в Самда и нямаше особен жизнен опит, но въпреки всичко не можеше да си представи, че на света има втори като Джордън.

— Харесвате ли Грегор?

— Разбира се. Дори го обичам — рече той просто. Имай предвид обаче, че той не се задоволява с по–малко. Какво ли не опитах, за да го държа на разстояние, но той не позволява.

— А защо ви е да го държите на разстояние?

— Защото ти и аз много си приличаме. — Той вдигна поглед към нея. — Никой от нас двамата не обича да жертва каквото и да било от страх, че могат да му го отнемат.

— Не съм като вас. — Или по–точно не бях такава, преди да загубя всичко, което обичам, помисли си тя с болка. Преди онази страховита нощ тя бе искрена и безгрижна като Алекс.

— Ще местиш ли най–сетне следващия си ход или ще седиш така докато стигнем Саутуик?

Изражението на лицето му си оставаше безучастно, но й се стори, че се досеща какво става в душата й и се опитва да я поразсее.

— Не бива да настоявате. — Погледът й се спря отново на фигурите. Да, очевидно изпитваше затруднения. — Къде се намира Саутуик? Мислех, че нашата цел е Лондон.

— Аз казах Англия, а Англия не е само Лондон. Саутуик е най–близкото пристанище до Кембърън — половин ден път на кон.

— На кон ли? — попита тя разочаровано. Не изпитваше никакво желание да се повтаря интимният допир от ездата до Домайо.

Един–единствен поглед й бе достатъчен, за да разбере, че е отгатнал мислите й с абсолютна точност. Ако целта на тяхното общуване е била да се вникне в душата на другия, то той определено имаше предимство. Понякога дори й се струваше, че буквално чете мислите й.

— Ще намерим за теб и Алекс два коня, кротки като агънца и ще яздим бавно — успокои я той.

— Много бавно — подчерта тя.

— Трябва да ти кажа още, че мога да бъда много търпелив. — Той примига с очи. — Сега например си седя тук и те чакам да откриеш изход от капана, в който те вкарах преди десетина минути.

— Мисля, че не съм се хванала в капан. — Погледът й обходи дъската. — Но дори и да е така, непременно ще открия изход.

— Ами открий го тогава.

Тъкмо това се опитваше да стори от известно време, но все не успяваше.

— Грегор ми каза, че наричат владетеля на Казан равен.

— Така е. — Той се облегна назад. — Защо се интересуваш толкова от Казан? Все пак пътуваме за Англия, нали? Досега например не си ме попитала нито веднаж за Кембърън.

— Така и така скоро ще видя всичко със собствените си очи?

— Освен това Казан е далеч оттук, а Кембърън скоро ще се появи на хоризонта. Изпитваш мъничко страх, нали?

Забележката му отговаряше на истината. Стана й неприятно, че всичко е изписано толкова ясно по лицето й. Тя повдигна небрежно рамене.

— Сигурна съм, че ще се приспособя към живота там.

— Убеден съм, че ще се справиш. Нали ти обещах, че ще ви закрилям. Да не мислиш, че ще те хвърля в подземието?

— Там има ли и тъмница?

Устните му трепнаха за миг.

— Да, едно съвсем мъничко подземийце, което сигурно никога не са използвали като тъмница.

— Тъмница… значи, Кембърън е дворец, така ли?

— Точно така.

— Никога не съм била в дворец. В покрайнините на Самда имаше един, но аз… Тя се запъна за момент. — Всъщност не познавам нищо друго, освен нашата къща.

— Дворците не са нищо друго, освен къщи с повече помещения.

— Това е смешно. Не бива да ме залъгвате по този начин. — Тя премести дамата. — Мислите си, че като не познавам дворците…

— Шах и мат!

Направи грешка и той веднага я наказа. Смръщи чело.

— Вие съзнателно отклонихте вниманието ми.

Той се разсмя.

— Още преди два хода знаеше, че губиш.

Тя вирна брадичка.

— Все още имах възможност да се спася.

— Да, но само ако промениш правилата.

— Не е вярно. Можех да… — Не й хрумна нищо и тя се усмихна против волята си. — Признавам си — мразя да губя.

— Да, проявявала си тази черта в доста случаи.

— Е, не са чак толкова много. Двамата играем еднакво добре и съм спечелила толкова партии, колкото и… Защо ме гледате така?

— Ами, на лицето ти се появи усмивка. Това е първият случай, в който се усмихваш не само на Грегор и Алекс. — При тези думи усмивката й отлетя. Той поклати глава. — Жалко. Няма я вече.

Тя дръпна стола си и се изправи.

— Трябва да ида при Алекс.

— Хайде, бягай. — Той също се изправи и се поклони церемониално. — Забелязвам признаци на слабост. Кой знае? Ако останеш, може пък отново да ми се усмихнеш.

— Едва ли. — Тя се отправи към вратата. — Все още съм смутена от загубата на партията, но в бъдеще това няма да се повтори.

Да, не обича друг да има последната дума, помисли си Джордън. По устните му пробяга усмивка и той бързо нахвърля фигурите обратно в кутията от кожа. Последните й думи се дължаха на лошото настроение след шахматното поражение. В последно време се хващаше неведнъж, че буквално копнее за тези словесни дуели. Сякаш бе учител по фехтовка, очакващ поредната атака на любимия си ученик.

— Мариана ми каза, че днес си я бил на шах — бяха първите думи, с които го посрещна Грегор в каютата си. — Сигурно си в особено добро настроение — скоро май не ти се случвало, нали?

— Тактичен и деликатен както винаги. — Джордън се облегна назад. — Е, добре ли прекара следобеда?

— Да, този мърморко, капитанът, учи Алекс как се управлява кораб. — Той се усмихна широко. — Брейтуейт е като восък в ръцете на момчето. Това изглежда много странно като го знаем що за стока е. — Той се отправи към шкафа, наля си малко уиски и изпразни чашата на един дъх. — Хм, добре ми дойде!

— Радвам се, че ти харесва. Забелязвам обаче, че си се постарал запасите силно да намалеят. — Грегор бе любител на житейските наслади, включително и на алкохола, но Джордън не си спомняше да го е виждал някога пиян. Гигантът сякаш складираше алкохола на тайно място в тялото си и след това го изпаряваше.

— Дължи се на влагата — отвърна той и си доля. — На студ издържам, но съчетанието от влага и студ ме съсипва.

— Стигнем ли веднаж Средиземно море, няма вече да изпитваш студ — заутешава го Джордън.

— Да, обаче влагата и жегата също не са ми по вкуса. — Грегор седна и изопна крака. — Алекс се радва още отсега, че отиваме в Кембърън и буквално ме залива с въпроси.

— Сестра му като че ли не споделя неговия възторг.

— Страх ли я е?

— Не — отвърна Джордън бързо.

— Сякаш чувам нея — толкова припряно отричаш. — Грегор се усмихна развеселен. — Все повече заприличваш на горд баща.

— Каква отблъскваща мисъл. И толкова далеч от истината. Защото ти си човекът, с когото тя се държи свободно и непринудено.

— Това смущава ли те? Значи ти самият искаше да разклатиш самоувереността й? Не можеш да имаш всичко на този свят, нали?

— Не, не ме смущава.

Грегор отново отпи голяма глътка.

— Ако толкова държиш да се бои от теб, не бива да те бие толкова често на шах.

— Много добре знаеш, че си ме бие съвсем по правилата. Тя е отличен играч.

— Ах, помислих си, че е само трик, за да си въобрази, че всичко й е наред, а след това ти внезапно да й нанесеш решаващия удар. — При тези думи той засия. — И така не е лошо. Резултатът е същият. Възможно ли е някое момиче да се бои от мъж, който редовно губи от нея и отгоре на всичко се гордее с този факт?

— Изобщо не се гордея. Напротив, ядосвам се, когато губя.

— Не, Мариана те изпълва с гордост — възрази Грегор с тих глас. — Наблюдавах ви. Държиш се така, сякаш е твоя собственост.

— Глупости — отвърна Джордън натъртено. — Вече ти казах, че не изпитвам каквито и да било бащински чувства към момичето.

— Е, в такъв случай имаме и една втора възможност.

— Няма такава.

— Откъде знаеш, след като не си я обмислил?

— Вероятно намекваш, че е събудила сладострастието ми, така ли? — Той отвори чекмеджето, пъхна вътре кутията с шаха и го затвори шумно. — Знаеш, че не вкарвам деца в леглото си, нали?

— В Казан шестнадесетгодишните девойки вече са жени.

— Доста време трябва да измине докато Мариана стане зряла жена.

— Съгласен с теб. В момента тя не е нито риба, нито рак. Понякога ми се струва, че все още е малко дете.

Джордън отново видя как Мариана седи надвесена над шахматната дъска и го разпитва за Кембърън. Тя се опитваше да прикрие своя страх от неизвестността, но същевременно не бе в състояние да обуздае и любопитството си. Тези временни прояви на слабост подчертаваха силата й по най–необичаен начин.

— Освен това изглежда доста добре, не мислиш ли? — Грегор отпи поредната си глътка. — Бузките й са порозовели, а и се е позакръглила в последно време. Някой ден ще стане хубава жена.

— Така е. — Спомни си, че в топлата каюта бе навила ръкавите на бялата си рокля и под тях се появиха красиви заоблени рамене. В последно време фигурата й бе придобила финес и зрялост, а русата коса, макар и завита на плитка, искреше от стаена енергия.

— Тя започва да прилича на жена и вече не е онова изоставено, клето създание, което прибра в Таленка — каза Грегор.

Но темпераментът й, който се долавяше във всяко нейно движение, си бе останал непроменен. Джордън забеляза, че Грегор следи внимателно лицето му и веднага прие равнодушно изражение.

— По дяволите, накъде биеш? — Джордън впи поглед право в очите му. — Ще рече човек, че ме подтикваш да спя с нея.

— Напротив, приятелю, точно това не бива да се допуска. Ще се отрази много лошо и на двама ви.

— Защо тогава хвалиш прелестите й сякаш сме на робски пазар?

— Ами защото вече си забелязал тези прелести, но не се отбраняваш срещу тях. А това е опасно. — Грегор се усмихна меко. — Чувстваш се привлечен от нея, но ако не си признаеш този факт и не издигнеш преграда помежду ви, неминуемо ще настъпи мигът, в който ще протегнеш ръка към нея и ще я обладаеш. Виждам ясно как с всеки изминал ден течението те влече точно в тази посока.

— Дрънкаш глупости.

— Вечер, когато си лягаш, не те ли изпълва безпокойство?

— Скъпи Грегор, откакто сме тръгнали от Казан, не съм докосвал жена. Много добре знаеш, че за мен това не е нормално състояние.

— Добре, а когато сънуваш, коя е жената, легнала под теб?

— Не знам. Тя няма лице. Така или иначе точно лицето й не ме интересува. За Бога, Грегор, нима мислиш, че ще се нахвърля на първата срещната жена, само защото изпитвам плътски желания?

— Би било голяма грешка и ти щеше да съжаляваш. — Думите на приятеля му прозвучаха много сериозно. — Виждал съм те да убиваш най–хладнокръвно множество мъже, но ако причиниш болка на нея, душата ти ще страда жестоко.

— Но не и ако тя го пожелае. — Думите се изплъзнаха несъзнателно от устата му, но съжали за казаното още в същия миг.

Грегор реагира светкавично.

— Виждаш ли? — Грегор поклати загрижено глава. — Желанието вече е налице, макар и все още да не го съзнаваш. Знам, че можеш да накараш всяка жена да те пожелае, но не се опитвай и този път. Смятам също, че тя стои твърде дълго в каютата ти.

— Не мога да се съглася с теб. — Джордън се изправи рязко, отиде до шкафа и си наля уиски. — С всеки изминал ден тя става все по–доверчива и искрена спрямо мен.

— Да, но ти ще изгубиш доверието й, ако…

— Повтарям, няма да спя с нея — скръцна със зъби Джордън.

— Та значи, не искаш да се откажеш от общуването с нея. Добре. Само че така се излагаш на още по–голяма опасност.

— Боже всемогъщи, нима съществува и друга възможност?

— Да! Да се привържеш към нея — отвърна Грегор тихо. — Ти й се възхищаваш, а следващата крачка е да изпиташ силно влечение.

— Аз се възхищавам от ума и военния гений на Наполеон, но ако ми падне, ще му изтръгна сърцето от гръдта.

— Не е едно и също.

— Едно ще ти кажа, Грегор. — Обърна се и вдигна усмихнат чаша. — Наложи ли се да избирам, бих се спрял на първите две възможности.

— По–добре не избирай нито една. — Грегор се изправи и тръгна към вратата. — Ще се видим на вечеря. И помисли върху думите ми.

— А ако не го сторя, ще ми ги повтаряш до второ пришествие, нали? — гласеше лаконичният коментар на Джордън.

— Може би. — Грегор се ухили. — Но мисля, че няма да стане нужда. Независимо от чепатия ти характер, ти не си човек, който съзнателно ще нарани някой невинен. Затова сметнах, че е необходимо да ти напомня по какъв път си вървял досега.

След излизането на приятеля си, Джордън изпи чашата на един дъх и я тропна на масата. Каква глупост! Разбира се, че ще продължи играта с Мариана.

Прелестите й не го привличаха. Не бе и влюбен. Нямаше в никакъв случай да допусне момичето да го отклони от неговата цел.

Дявол го взел и Грегор, и всичките му там възможности.

 

 

Промени положението на тялото си. В следващия миг щеше да проникне дълбоко в нейния топъл, тесен скут и щеше да утоли болезнената страст, която го изпълваше.

Сините й очи го пронизваха — смели, искрящи, жадни. Странно, в нито една от предишните нощи не бе обръщал внимание на очите й.

Боже мили!

Събуди се внезапно. Лежеше запъхтян и възбуден в мрака, а тялото му тегнеше като олово и го болеше.

Изправи се на крака и отиде до прозореца необлечен. Отвори го и студеният нощен вятър изпълни каютата. Наистина се нуждаеше от малко прохлада. Мариана!

 

 

Мариана вдигна очи от фигурите.

— Защо ме гледате така?

— Как те гледам?

Тя се замисли за миг.

— Някак си по–особено. Да не би да се ядосвате, че ще ви победя?

— Не обичам да губя — призна си той чистосърдечно.

Тя посочи с пръст бузата си.

— Тук имам ли петно?

Наистина бе открил доста несъвършенства по лицето й. Тя имаше фини черти, но бе далеч от античния идеал. Очите й гледаха твърде дръзко, а по иначе красиво оформените й устни рядко се появяваше усмивка. Освен това бе само едно дете, по дяволите!

Всичко в него се противеше на покълващата страст към едно младо и неопитно момиче, което гледаше на света през оцветено стъкло. Не искаше да се люби с момиче, което го е било на шах и което го е накарало да приеме поражението си с усмивка.

— Всички си имаме някакви недостатъци. — Той спря погледа си върху ръката й, която в този момент си играеше с дамата. — Какво е това на дланта ти?

— Кое? А, белегът ли? Не може да не сте го забелязали досега.

— Този не съм. — Пое ръката й и я обърна. На дланта й имаше различни белези. Той докосна леко продълговатия бял белег, минаващ от китката до пръстите. — Дълбоко си се порязала.

— Работя със стъкло и е естествено човек понякога да пострада. Проявих несръчност, бутнах едно стъкло от масата. Успях да го хвана във въздуха и то не се счупи.

Обзе го гняв. Белегът бе стар и инцидентът сигурно бе станал, когато е била съвсем малка. Защо не са внимаваш за нея, защо не са я пазили?

— Стъклото е можело да разреже ръката ти на две!

— Работя със стъкло — повтори тя. — Втори път обаче подобно нещо не ми се е случвало.

Погали леко белега и с пръстите си долови учестения й пулс. Тя преглътна с мъка.

— Бих предпочела да не правите така. Усещането е доста… странно.

— Боли ли те нещо?

— Н–не съвсем.

Стори му се, че я е заболяло и го обзе тягостно чувство. Едно дете нямаше да му отговори по този начин. Тя бе жена, великолепна плячка и той щеше да я преследва докрай. О, Боже, нужен му бе какъвто и да е предлог, за да я прелъсти.

Бутна ръката й настрана и се изправи.

— Тук е много топло. Нека доиграем партията утре.

Тя го погледна изплашена.

— На мен не ми е топло.

— Заврял съм. Ще ида на палубата да се поразхладя. — Отправи се към вратата. — Ще се видим на вечеря.

Стоеше ли по–далеч от нея, желанието му щеше да отслабне. Предаваше се охотно на страстите си и подсъзнателно търсеше в Мариана онези пориви, които щяха да му дадат повод да я примами в леглото си.

— Изглеждаш ми малко не на себе си — обърна се към него Грегор докато двамата се разхождаха по палубата. — Как е Мариана?

— Във всеки случай не лежи гола и разплакана в каютата ми.

— Е, значи е имало полза от разговора ни. — Грегор повдигна вежди. — Сигурно си се държал извънредно примерно. Сега разбирам, защо ми изглеждаш толкова потиснат.

— Ти смяташ, че проблемът ще се реши, ако всичко стане открито, така ли?

— Не, аз просто съм наясно, че в момента, в който осъзнаеш какви чувства изпитваш към нея, душата ти буквално ще се разкъса на две. В това се крие известна опасност, но заплахата, идваща от другата посока е значително по–голяма.

Джордън се усмихна накриво.

— Сигурно мислиш, че по природа инстинктите ми са разрушителни, нали?

— Не, инстинктите ти са си наред, но ти цял живот само си взимал, а не си давал нищо от себе си. Трудно е човек да се пребори с този навик. — Той го потупа приятелски по рамената. — Кураж. Ще се оправиш.

— Много ти благодаря — отвърна Джордън не без ирония. — Но не се учудвай, ако този път навикът все пак надделее.

— Ще се учудя — отвърна Грегор сухо, — и дори ще се почувствам много, много разочарован.

В очите на Джордън се отразяваха най–разнообразни чувства — възмущение, разочарование, благосклонност и симпатия. Грегор знаеше отлично, че ако не друго, то поне за последното чувство винаги има място в сърцето на Джордън. Още в юношеска възраст той постоянно се домогваше до одобрението на Грегор. Разбира се, не и когато се бореше против ограниченията, налагани му от неговия по–възрастен приятел. Обичаше този стар негодник.

— Мошеник такъв — извика той и се разсмя.

— Да, вече сме в по–добро настроение. — Грегор се усмихна широко. — Ела, нека зърнем делфините. Когато човек наблюдава скоковете на тези чаровни животни, той, без да иска забравя лошото си настроение.

 

 

Наблюдаваше я.

На масата Джордън се шегуваше с Алекс и разменяше по някоя и друга дума с Грегор, но всъщност нито за миг не преставаше да я гледа. Нещо, което силно я притесняваше.

Всъщност Мариана бе свикнала с погледа му. През изминалите две седмици той изучаваше неотклонно всеки нюанс на лицето й, но същото правеше и тя. Но този път всичко бе… по–различно.

След като се нахраниха, Джордън отмести стола си и се изправи.

— Днес небето е ясно и има пълнолуние. Грегор, какво ще кажеш да заведеш Алекс на мостика. Разкажи му за звездите, моля те. А ти, Алекс, трябва да знаеш, че Грегор знае по една приказка за всяко съзвездие на небето. Когато бях момче, той ме взимаше със себе си в гората и ме омайваше с приказки, насред морето обаче приказките са още по сладки.

— Искам, искам. Моля те, Грегор — примоли се Алекс.

Грегор спря за миг погледа си върху Джордън, след което само кимна с глава.

— Е, щом искаш. За малко може. А ти ще дойдеш ли с нас? — обърна се той към Мариана.

— Сигурен съм, че Мариана е уморена. Ще я заведа в каютата й — намеси се Джордън. — Трябва да обсъдим нещо.

Мариана го изгледа смаяна. Толкова време прекараха заедно над шахматната дъска. Защо ли пък точно сега настоява да разговарят? Едва в този миг Джордън се обърна съм нея.

— Идваш ли?

Почти същите думи отправи към нея и в църквата в Таленка. Сигурно можеше да чете мислите й, защото рече весело:

— Досега не съм бил чак толкова непоносим, нали?

Не бе в състояние да се възпротиви на подкупващата му усмивка. Почувства, че той държи извънредно много на съгласието й.

— Е, ще дойдеш ли? — настоя той, но тя поклати бавно глава.

— Можете да обсъдите всичко и по–късно — намеси се Грегор. — Няма да е… — Спря насред дума, виждайки изражението на нейното лице, вдигна само рамене и се изправи от мястото си. — Добре, щом толкова искаш, говори с нея. Аз пък ще обясня на Алекс, че всичко, изписано по звездите, се сбъдва.

— Да, да… И после правиш всичко възможно предсказаното да не се осъществи — промърмори Джордън.

— Защото следвам твоя пример. Хайде Алекс, обличай си палтото.

— Няма нужда — възпротиви се момчето.

Грегор обаче го наметна върху раменете му.

— Нощният вятър е студен. Не искаш да се разкашляш, нали?

Мариана ги проследи с поглед и поклати глава.

— В ръцете му Алекс е направо като тесто. Истинско чудо!

— Да, той наистина е в състояние да направи всичко с всички — добави Джордън кисело, — обаче не може да си затваря устата. — Взе наметката на Мариана и я положи върху раменете й. — Ела!

— За какво ще разговаряме? — полюбопитства тя на път към каютата. Южният бриз галеше нежно лицето й. Внезапно в държането на Джордън настъпи рязка промяна. Той излъчваше спотаено насилие, а от непреодолимия му чар не бе останала и следа. В ума й се оформи определено подозрение и тя замръзна на място. — Вече ви казах, че не искам да говорим за прозореца.

— За Бога, нима мислиш, че ще си губя времето по този начин?

— В такъв случай за какво…

— Ти всъщност какво си вършила като дете?

— Моля? — попита тя стъписана.

— Попитах те какво си правила. Сигурно не си работила през цялото време с любимото си стъкло.

— Разбира се, че не.

— Добре. Разкажи ми тогава за другите си занимания.

— Защо да ви разказвам?

— Искам да разбера каква си била като дете.

Отговорът му бе толкова безсмислен, колкото и проявеното от него любопитство.

— Не разбирам всъщност какво искате от мен.

— Например всички деца играят. Ти на какво си си играла?

— Моята игра бе работата ми със стъклото.

— Знам, че не можеш да яздиш. Разхождала ли си се, например?

— Понякога сме правиш дълги екскурзии в планината.

— А, това вече прилича на детство. Защото човек може да си помисли, че си се пръкнала вече голяма от някое оцветено стъкло.

Поради някакви си свои причини този мъж не бе в настроение — не биваше да му позволи безнаказано да излива злъчта си върху й.

— Не се дръжте така глупаво.

— Досега почти не си споменавала баща си. Знам само, че се е поминал преди няколко години. Разкажи ми нещо за него.

— За татко ли? Той бе хубав мъж. Имаше златисторуса коса, фини черти на лицето и много обичаше да се смее. — Тя замълча за миг, отдадена на спомени. — Смееше се почти през цялото време.

— Значи е бил по–различен от повечето поети, които познавам. Защото по правило те обичат да се заливат в сълзи и да скърбят.

Тя само поклати глава.

— Той казваше винаги, че Господ ни е дал живот, за да се смеем.

— Не да се трудим, така ли? — попита той язвително.

— Защо? Той се трудеше — възрази тя. — Създаде чудни стихове. Седеше часове наред под дърветата в градината и пишеше.

— Да, а през това време майка ти се е съсипвала от работа, за да има какво да ядете, нали?

— Този факт не я смущаваше. Такъв бе редът в нашето семейство.

— О, сигурно и ти търсиш наляво и надясно някой млад поет, когото да изхранваш, отрупвайки го с грижи?

— Ако е като татко, не бих имала нищо против.

Отговорът й сякаш не му допадна.

— А освен да седи под дърветата и да пише стихотворения, баща ти друго умееше ли?

— О, той ни обучаваше на различни неща — френски, английски, математика. Опита се дори да ме научи на поетическото изкуство, но безуспешно. Просто нямам талант за такъв вид дейност.

— Е, за щастие пък си доказала, че имаш талант за стъклопис и на старини щеше да го изхранваш без проблеми.

— Вие нищо не разбирате — отвърна тя. — Не искам да говорим повече за татко.

— Аз също. И бездруго няма никакъв смисъл.

— Кое няма смисъл? — попита тя възмутено.

Той сякаш не чу въпроса й, позамълча за миг и внезапно рече:

— Мисля, че от сега нататък трябва да престанем с нашия шах.

— Защо?

— Започва да ми става скучен. — Той се усмихна цинично. — На мен всичко ми доскучава бързо. Ще го потвърди и Грегор.

Думите му я жегнаха, макар че не искаше да си го признае. Вярно, този следобед държането му бе особено, но можеше да се закълне, че не е скучал. Всъщност откъде да знае? За разлика от него тя така и не успяваше да прозре мислите му. Може пък винаги да е скучал в нейно присъствие, кой знае. Тя вирна брадичката си.

— Съгласна съм. И на мен ми доскуча от този шах. Всичко се подрежда отлично — тъкмо ще отделям повече време на Алекс.

Стигнаха пред каютата й, той отвори вратата пред нея и се спря, загледан в тъмнината. Приличаше на човек, който едва ли не съзира нещо, което го очаква в мрака.

— Джордън?

Той се извърна рязко и я изгледа остро. Дъхът й спря, когато видя изражението на лицето му. Навлажни устни и попита неуверено:

— Нещо… не е наред ли?

— Възможно е. — Светлозелените му очи заискриха, а устните му изглеждаха по–чувствени от всякога. — Кога ли пък нещата са били наред, когато е налице най–греховното от всички желания?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Мога спокойно да те науча на него. Ще ми бъде много… — Той спря, виждайки, че тя инстинктивно прави крачка назад. После въздъхна дълбоко и се завъртя на токовете си. — Лека нощ.

Вцепенена, Мариана го проследи с поглед. Тъмната му коса проблясваше на лунната светлина, а в походката му бе стаена животинска енергия. Смяташе, че донякъде го познава, но в този ден той бе по–странен, объркващ и загадъчен от всякога. Вместо да се разгневи тя се почувства засегната и дори малко уплашена.

Страхуваше се от Кембърън повече, отколкото дори смееше да признае пред себе си. Не знаеше нищо за дворците, аристократите и Англия, която баща й мразеше толкова много. До този момент светът бе малък, тесен и изпълнен с любов. Сега обаче той й заприлича на огромен див звяр, раззинал заплашително паст. Бе готова да се пребори по–скоро със сто Кембъръни, отколкото с този непредсказуем мъж. Мислеше си, че е защитена от излъчването му. Но го допусна твърде близо до себе си и той я нарани.