Айрис Йохансен
Приключението (9)

Глава девета

Малко след пладне Делуинд се появи пред погледа им. Големият ловен дворец, изграден от камък и покрит със слама, се издигаше до малко заледено езеро, обградено от борове и ели.

Спряха в двора, Джордън се плъзна от седлото и сне внимателно Мариана от нейната кобила. Не я задържа по–дълго в ръцете си, а веднага се запъти към вратата.

— Внимавай, стъпалата са заледени.

Още откакто поеха на път в ранната утрин, той се държеше съвсем непринудено и дори суховато. Последва го бавно в сградата, в обширно квадратно помещение с много врати. На горния етаж бе разположена зала, от която се виждаше целият салон. Към нея водеше излъскано стълбище от дъб, с перила, украсени с дърворезба.

— Мисля, че тук ще ти бъде приятно. — Джордън свали шапката и ръкавиците си и ги хвърли върху една инкрустирана масичка до вратата. — Хм, тук е доста студено. Ще запаля огън.

Отнасяше се с нея с учтивост, предназначена сякаш само за извънредно ценени гости, установи тя с раздразнение.

Джордън пресече помещението и приклекна пред голямата камина.

— Налага се да се справяме без персонал. Така че ще трябва да се задоволиш със скромното ми присъствие. Когато съм в Делуинд, живея съвсем простичко, но за теб това няма да е проблем. Нали постоянно се оплакваш, че Кембърън е твърде голям за теб?

Погледът й обиколи „простичкия“ салон. В средата му бе разположена дълга маса за двадесет души. Върху богато украсения бюфет до отсрещната стена блестяха сребърни съдове и кани от кристал. Стенен килим в наситено зелено и слонова кост красеше стената над камината. Той изобразяваше Артемида по време на лов за диви свине. Богинята гордо размахваше копието си.

Джордън проследи погледа на Мариана.

— Този ужасен стенен килим е купен от баща ми. Изобщо той предпочиташе буйните, необуздани жени. Това винаги ми се е струвало странно, тъй като не можеше да се сравнява с тяхната жизненост и накрая започваше да ги ненавижда. — Огънят лумна. — В конюшнята съм настанил двама мъже. Те ще наглеждат конете, ще ни снабдяват с дърва за огрев и други подобни. — Замълча за миг. — Освен това им е наредено да не се отдалечаваш от сградата.

— Чудя се защо не ме хвърлихте просто в подземието на Кембърън — каза Мариана с предизвикателен тон.

— Не съм чак толкова безчувствен, пък и ми се стори, че прояви известно неудоволствие, когато засегнахме тази тема. Освен това подземията вече не са на мода. В днешно време се предпочитат ловните хижи. — Той се изправи на крака и тръгна към нея. — Скоро тук ще стане много топло. Съблечи си палтото.

Тя остана неподвижна.

— Съблечи го — повтори той тихо и пръстите му зашариха по копчетата. Палецът му премина през едно чувствително място и я прониза хладна тръпка. — Това не е непреодолима бариера. — Сне палтото и го заметна на креслото пред огъня. Погледът му се спря на ездитната й рокля, която бе също тъй безформена и детинска, както и целият й останал гардероб. — Ще махнеш и тази противна рокля. Умирам от яд като те гледам в нея.

— О, докато ми върнете Алекс наистина ще ви накарам да умрете от яд — отвърна тя, след което добави: — Това е чудовищно. Не разбирам какво ще постигнете като ме държите тук насила.

— Надявам се, че ще успея да те вразумя.

— Имате странна представа за разума. Имахте цели три години на разположение, но така и не ви се удаде.

— Ами защото Грегор съчувстваше на гълъбчето, а междувременно открих по себе си, че съчувствието прихваща. — Той започна да развързва лентата, придържаща една от плитките й. — Но вече съм преодолял тази слабост. Успех не се постига с търпение и богоугодно държане. Не мога да сторя по–голямо зло, отколкото… я мирувай. Никога не съм харесвал плитките. — Разхлаби и втората. — Така е по–добре. — Прокара пръсти по косата й. — Дори много по–добре. Докато сме тук няма да си сплиташ косата.

Действията му бяха безсрамни и интимни. Косата й се разстла свободно по гърба, тежка, буйна, женствена. Движението на ръцете му бе едва доловимо, но тя усети веднага топлината на тялото му и познатия мирис на кожа и чисто ленено платно, който винаги се излъчваше от него. С всяко вдишване и издишване на нея все повече й се струваше, че прониква в нея и я обладава. Дръпна се припряно крачка назад.

— Къде ще спя?

Той се усмихна.

— Където искаш. — Чувственост обагри гласа му, пълнокръвен като зряло бургундско вино.

— В такъв случай искам да спя в къщата на Дороти в Дорчестър.

Той само поклати глава.

— Невъзможно. — Посочи към стълбището. — Горе има четири спални. Избери си една от тях. Аз използвам обикновено стаята в края на коридора.

Тя го изгледа неуверено.

— Нима си си помислила, че ще упражня насилие над теб? Съжалявам, че те лиших от първата ти битка, но не съм по изнасилванията. Искам да създам атмосфера, която да ни сближи. Останалото ще свършат съдбата и природата. — При тези думи кимна с глава към една от вратите. — Ателието ти. Наредих да докарат инструменти, стъкло и бои.

— За да създам небесния прозорец ли? — Усмихна се презрително. — И как смятате да ме контролирате? Може би с палка в ръка?

— И това не е по моята част. Просто искам да имаш нещо, с което да се занимаваш. Ти си свикнала на труд и си помислих, че няма да имаш нищо против.

Тя пресече салона и отвори вратата. Ниската стая бе с дъбов таван. Зад тъмнозелените завеси от кадифе сигурно имаше и прозорец. Помещението бе съвсем различно от ателието в кулата. Но и тук в средата бе разположена дълга маса, а върху нея лежаха стъкло, инструменти и бои.

Обзе я спокойствие, което смекчи донякъде напрежението, измъчващо я откакто напуснаха Кембърън. Спасение. Можеше да работи.

— Така и ти ще сториш нещо за мен. — Той посочи с ръка към отсрещния ъгъл, където стоеше стол с висока облегалка. — Спомням си, че преди три години не обичаше да те наблюдават, когато работиш. Сега обаче нещата са се променили.

— Нищо не се е променило. — Отиде до прозореца и дръпна завесите, за да влезе светлина. Пристъпи към масата и огледа инструментите. — Няма да ви обръщам внимание. Както и тогава.

— Ти винаги си ми обръщала внимание — рече той тихо. — Ако не бях такъв глупак, след по-малко от седмица щеше да се озовеш в леглото ми. А може би още в същата онази нощ.

Тя се извърна рязко към него.

— Никога!

— О, да!

— Нима сте щели да ме насилите?

— Нямаше да е необходимо.

Страните й пламнаха.

— Аз да не съм лейди Карлайл или онази там, как й беше името… аз не съм като тях.

— Не, не си. Ти си много по–жизнена от тях и това се дължи на изкушението и насладата, които се съчетават в теб. От самото начало знаеше много добре какво има между нас. — Той я погледна право в очите. — Ти ме желаеш точно толкова, колкото и аз теб.

Неговият тон не допускаше никакво съмнение, а убедеността му я обезкуражи.

— Не е вярно — прошепна тя.

— Вярно е. — Гласът му предрезгавя. — Когато съм бил с други жени, винаги съм си представял, че си ти. Не си ли се чувствала и ти по подобен начин? Не си ли се запитвала какво ли е да…

— Не!

— А аз мисля, че ти се е случвало. Не искаш да си го признаеш, но е имало нощи, в които си се събуждала внезапно и си се улавяла как мислиш за… Нали?

— Казах вече. Не съм. — Тя навлажни устните си. — Вие очевидно си мислите, че съм слаба като всички онези женчета. Смятате също, че ако ме прелъстите, ще получите по–лесно джеделара, нали?

— О, в такъв случай наистина всичко би протекло по–безболезнено. Да, може и да ми е минавало през ума, че така ще те склоня по–лесно. Ако Грегор беше сега тук, щеше да каже, че имам склонност да се самозалъгвам, когато се нуждая от оправдание за действията си. — Той се усмихна някак механично. — Но ти щеше неминуемо да влезеш в леглото ми, независимо дали съм те склонил да ми дадеш джеделара или не. Не е трябвало да чакам толкова дълго. Все едно да запалиш огън и да го поддържаш само дотолкова, колкото да не загасне съвсем. Такъв огън не топли никого. Тези три години събрах много студ.

При тези думи той се завъртя на токовете си и напусна стаята. Този човек се заблуждаваше. Не го желаеше така, както го желаеха всички тези жени. Несъмнено се чувстваше подвластна на очарованието му, но това в никакъв случай не означаваше, че…

Не, не биваше да разсъждава повече по този въпрос.

Пристъпи до прозореца и се загледа навън. Джордън тъкмо снемаше дисагите от коня, после се обърна и каза нещо на някакъв мъж, стоящ в сянката на навеса. Той се завтече да помогне на господаря си, но Джордън го върна само с едно махване на ръката. Тъмната му коса блестеше на зимното слънце, а по лицето му играеше онази едва доловима усмивка, която й бе толкова добре известна. Познаваше отлично това стройно тяло, както и небрежното очарование, което излъчваха измамно бавните му движения.

Но не го познаваше така, както го познаваше Катрин Карлайл.

Не ми и трябва, помисли си със свито сърце. Но защо тогава толкова пъти се събужда посред нощ, измъчвана от тези стряскащи плътски фантазии? А най–ужасното бе, че е доловил слабостта й.

Сега трябваше да е по–силна от всякога, за да се отдалечи от него. Не покажеше ли слабост, той щеше да осъзнае, че не печели нищо като я държи затворена на това място.

— Цял следобед прекара в спалнята си — извика й Джордън през вратата. — Ела и вечеряй.

— Не съм гладна. Искам да спя.

— Ще ядеш — възрази той вбесен от упорството й. — Ако се наложи, лично ще ти донеса храната горе.

Тя отвори вратата. Не го бе виждала толкова неофициално облечен. Без сако и шал, само по ботуши, бяла разпусната риза и панталони от сърнешка кожа.

Той я подкани да го последва.

— Е, в такъв случай ще се храним до камината и ще поприказваме.

— Приказвахме си достатъчно. Няма причини да продължаваме.

— Ние само разпукахме леда, нищо повече. Категорично протестирам против прелъстяване, непридружено от разговор. Аз, естествено, знам, че съм хубавец, но по принцип съм постигал победите си с помощта на своето красноречие. — Намести й един стол, за да седне, а самият той се разположи на масата отсреща. — Собственоръчно съм сготвил това изискано ястие и съм убеден, че гориш от нетърпение да опиташ резултата от моя труд. И така, яж!

Потопи лъжицата в рагуто от дивеч и го опита. Бе великолепно.

Той я загледа изчаквателно.

— Солта е повечко.

— Божичко! — Той притисна и двете си ръце към гърдите сякаш са го наранили смъртоносно. — Стрелата ме прониза право в сърцето. — Повдигна леко рамене. — Или може би само в самолюбието ми.

Не бе за вярване, но така и не успя да сдържи усмивката си. През тези три години тя стотици пъти бе свидетел на закачливите му насмешки и винаги реагираше на тях съвсем спонтанно. В този момент осъзна, че тази привичка може неусетно да се превърне в коварен противник.

— Виждаш ли… — Той й се усмихна. — Положението ти съвсем не е толкова страшно. Все още съм си същият. Само че в момента ти се показвам откъм другата си страна.

— Аз не се страхувам.

Той не обърна внимание на думите й.

— Когато дойде в Кембърън, изпитваше страх, но постепенно обикна това място. За да преодолее страха, човек трябва да опознае преди това чудовището.

— Какво точно описание — отвърна тя хладно. Той се засмя развеселен.

— Нали? — Грегор твърди, че в душата си съм наполовина див звяр, наполовина ангел. През всичките тези години той хвърли немалко усилия да премести центъра на тежестта върху ангела. — Усмивката му угасна. — Не му се удаде, но те уверявам, че дивото животно ще те заинтересува истински. Нужно е само да го помилваш и то веднага ще положи глава в скута ти.

Неволно погледна тъмната му гъста коса, прихваната на тила. Бе я виждала да се стеле свободно по раменете му, но никога не я бе докосвала. В смущението си отново се загледа в рагуто пред себе си.

— Спомням си приказката за девицата и еднорога, която знам от татко. Когато звярът сложил глава в скута й — в този миг тя пъхна лъжица рагу в устата си, — тя му отчупила рога.

В първия момент той я изгледа стъписан, след което отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.

— О, Боже, ти си направо възхитителна. Май ще трябва много да внимавам за моя си „рог“.

Тя пламна като божур.

— Не исках да кажа…

— О, не разваляй хубавата шега. Остави Дороти с всичките й там указания и правила за доброто поведение. Та ти току–що се превърна отново в онова момиче, което познавам от „Сийсторм“.

— Правилата на Дороти ме предпазват от онези диви зверове, които правят света несигурен.

— Печелиш. Ето на, паднах в собствения си капан. — Той посегна към лъжицата си. — Време е да се подкрепя преди следващия дуел.

Почувства облекчение, когато той се умълча. Защото осъзна, че минало и настояще се преливат едно в друго и дистанцията между тях е започнала постепенно да се стопява, независимо от първоначалните й намерения. Обичаше да си мери силите с него в словесен двубой — това някак си я стимулираше. Днес обаче в тази игра се намеси и нещо тъмно, непознато, възбуждащо.

Най–сетне тя остави лъжицата настрана и прекъсна настъпилото мълчание.

— Нахраних се вече. Мога ли да си ида в стаята?

— Не. — Той се усмихна, виждайки как тя вирна брадичката си. — Можеш да работиш през целия ден, но часовете от здрачаване до времето за сън ми принадлежат. Можеш да говориш или да мълчиш, както желаеш. Но ще ми правиш компания. — Подкани я да седне до камината на кресло в стил Чипъндейл, тапицирано в слонова кост и зелено. — Ще установиш, че е много удобно.

Имаше и друго предимство — двамата щяха да бъдат на разстояние един от друг. Тя скочи от масата, завтече се до камината, тръсна се в креслото, изправи гръб и скръсти ръце в скута.

Насмешката, изписана по лицето му, я вбеси. — Но това е глупаво. Не мога просто така да седя мирно и да ви зяпам.

— Разбирам прекрасно, че тази поза те обременява. — Той изкриви лице в гримаса. — Още повече пък в тази противна рокля. — Изправи се и пристъпи към нея.

Подозрителността й се събуди отново, но той просто приседна до камината и обгърна коленете си с ръце. Кожата на панталоните се опна по бедрата и под тях заиграха мускули.

Тя веднага се загледа в огъня.

— Трябва да ми кажете къде сте изпратили Алекс.

— На сигурно място.

— Нямате право да вършите такива неща, само за да…

— Сега не ми се разговаря за Алекс. — Произнесе тези думи някак между другото и опря брадичка на коленете си. — По–скоро искам да ти кажа какво можеш да очакваш от мен занапред.

— От вас очаквам единствено наглост, надменност и жестокост.

— О, защо говорите така? Та аз съм толкова човечен. Вярно, че за мен девствениците са неизследвана област, но ще сторя каквото мога да бъда нежен първия път. Няма да ми е лесно, но пък толкова отдавна те желая, че…

Страните й пламнаха. Този мъж говореше така, сякаш всичко вече бе решено.

— Когато свикнеш с мен, ще те науча на много неща, които увеличават желанието… и у двамата. — Той се усмихна. — От момче съм затънал в порока, но това може да ти е и от полза. Знаеш ли всъщност колко чувствителни могат да бъдат женските гърди? Как студът и горещината предизвикват блаженство и погнуса? Или как необичайната поза може да те накара да закрещиш? Тя преглътна мъчително.

— Много добре знаете, че тези неща не са ми известни. Не искам и да ги знам.

— Само защото все още не си ги изпитала — отвърна той тихо. — А ако ти кажа, че чувството, което изпитваш по време на работата си не може и да се сравни с насладата, която имам предвид и която съдържа в себе си всички възможни багри и всякакъв материал?

— Не ви вярвам.

— Е, значи се налага да те убедя. — Той се облегна на зиданата камина. Клепачите му бяха полузатворени, а устните му потръпваха сладострастно. — Бих ти показал, но все още не си готова. Все пак ще ти кажа какво да очакваш. — Тонът му стана по–остър. — Не, сядай обратно. Докосна ли те сега, не ще мога да се обуздая.

Той бе напрегнат като звяр, готов за скок. Внезапно тя осъзна, че външното му хладнокръвие и спокойствие прикрива напрежение, в което имаше и зрънце насилие.

Тя седна бавно на мястото си.

Постепенно той се отпусна и отново се облегна.

— Безброй пъти съм си представял как ще го направим ние двамата, безброй пъти в безброй разновидности. Дори те сънувах. А в съня, който буквално ме доведе до границите на лудостта, главна роля играеше креслото.

Тя го загледа втренчено, неспособна да отмести погледа си.

— Помниш ли все още тапицираното кресло, което наредих да поставят в кулата? — Кимна с глава към вратата. — Точно като онова в ателието ти тук. Масивно, с висока облегалка и широки поставки за ръцете. Виждам се как седя в него и наблюдавам как ръцете ти галят стъклото. Косата ти е паднала на гърба както сега, а на мен ми се приисква да те превия на колене и да заровя ръцете си в нея. — Гласът му предрезгавя. — Причинявам ти болка, целият съм в треска, копнея да те докосна. Чувствам ръцете ти и те ме милват както милват стъклото. — Той притвори очи. — Но аз не мога да се помръдна от мястото си. Прикован съм към креслото и очаквам ти да дойдеш при мен.

Гърдите й се надигаха и спускаха. Милостиви Боже, тази сцена сякаш оживя пред очите й.

— Студеният вятър свисти през прозорците, но аз не го усещам. Със силата на волята си те принуждавам да ме погледнеш. Най–накрая ти отстъпваш, обръщаш се към мен, виждаш какво е изписано на лицето ми и вече знаеш всичко. В началото изпитваш страх, но после се извръщаш гърбом към масата. Пресичаш бавно стаята, спираш пред мен, протягаш ръка и докосваш устните ми с пръсти. — Той разтвори широко очи, но тя съзнаваше, че в този миг вижда не нея, а жената от кулата. — Горя от нетърпение да се съблечеш. Ръцете ми се заравят в косите ти и те привличам към себе си. Прониквам в теб, а краката ти лежат върху облегалките. Стоновете ти огласят цялата стая. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Скутът ти е тесен, но ме поемаш целия. Ръцете ти са ме прегърнали здраво, а ноктите ти се…

— Престанете! — Задушаваше се. — Не искам да ви слушам повече.

Целият разтреперан, той пое дълбоко въздух. Трябваше за момент да се съвземе, преди да продължи нататък.

— Смятам утре да седна в това кресло и да наблюдавам работата ти — изрече той тихо.

През нея премина гореща вълна. Дори и краищата на пръстите й сякаш се подпалиха.

— Няма да ви обръщам никакво внимание.

— Е, значи ще бъде точно както в съня ми. — Той се усмихна. — Най–накрая обаче ще вдигнеш поглед, ще ме погледнеш и ще разбереш, че те очаквам.

Тя поклати глава и скочи от мястото си.

— Няма да остана повече тук. Отивам си в стаята.

Той кимна.

— Така ще е най–добре. Забелязвам, че ми е трудно да се сдържам. Утре вечер може би ще поседим по–дълго заедно.

Тя се запъти бързо към стълбите.

— Сигурно си слушала приказката за Шехерезада — извика той след нея. — В продължение на хиляда и една нощ тя разказвала приказки на халифа. Колко ли сънища още мога да си припомня?

Тя замълча. Трябваше бързо да се прибере, тъй като почувства, че гори цялата.

— Утре вечер ще ти разкажа за жребеца и кобилата. Намираме се на южната ливада и ги наблюдаваме. После ти се обръщаш към мен… — Той се разсмя. — Но това е вече друга история.

— Не искам да я чувам.

В същия миг обаче осъзна, че желае да я чуе. Обзе я паника. В думите му се таеше сурова мощ, която несъмнено я привличаше. Сцената, която той описа сякаш я омагьоса, раздвижи нещо в нея и я накара да осъзнае, че този мъж може би има право. О, Боже, нима и тя бе подвластна на похотта?

Спря се на площадката и погледна надолу към него. Той се бе отпуснал до камината — като сладострастен див звяр. Пламъците осветяваха неправилните му черти и разкриваха мощ и красота там, където всъщност нямаше място за красотата.

— Приятни сънища — достигна до нея сдържаният му глас.

 

 

Креслото!

Събуди се задъхана и с разтуптяно сърце. Почувства напрежение в гърдите си, а връхчетата им я наболяваха.

Разтрепери се неудържимо и усети особена болка между бедрата.

Джордън е седнал в креслото и я наблюдава, отпуснал ръце на широките облегалки.

Нега. Жега. Празнота.

Не, не бе отишла сама при него. Бе само сън, еротично отражение на неговото описание.

Креслото…

 

 

— Ръцете ти треперят — забеляза Джордън докато се наместваше на стола, премятайки крак върху облегалката за ръката. — И внимавай да не се порежеш.

— Няма да се порежа. — Тя отмести погледа си от него и започна грижливо да изрязва парче стъкло във формата на венчелистче. — Няма да е зле, ако спрете да говорите. Пречите ми.

— Имаш кръгове под очите си. Зле ли спа?

— Спах чудесно.

— Защото аз например имам проблеми със съня. Мислех си за теб — как лежиш в леглото си, и то на две крачки от мен. Състоянието ми бе крайно обезпокоително. — С крайчеца на очите си тя забеляза, че кракът му започна да се люлее в такт. — За разнообразие започнах да си представям многоцветно стъкло и всички фигури, които могат да се направят от него.

— Тези неща са ми познати от години.

— Но все още не си разкрила всички възможности. Ако искаш, ще ти кажа какво имам предвид.

— Не искам да знам.

— Разбирам, твърде модерно е за теб. Може би някой друг път. За днес съм предвидил темата за жребеца и кобилата. Допада ли ти?

— Не.

— А аз пък мисля, че ти допада. В крайна сметка, да задоволиш любопитството си само по себе си не е опасно. Нещо повече, ще поощря добродетелното ти възмущение като те принудя да изслушаш докрай моите скандални признания. Всички жени изпитват наслада от страданията, които са причинили на мъжете.

— Е, аз не изпитвам удоволствие от тези неща.

Насмешката изчезна от лицето му.

— В такъв случай се извинявам. Явно, че тук се различаваш от останалите жени. Не си достатъчно злобна. — После продължи с несериозен тон: — Но любопитството те е обладало и аз ще го задоволя докрай.

Тя не реагира на думите му и той се умълча. Внезапно въздухът стана задушен. Той я наблюдаваше. Мислите му кръжаха около нея.

Очакваше я.

Креслото.

 

 

— Тази нощ сънува ли жребеца?

— Не — излъга тя.

— Той отзад ли те възкачи?

Тя не отговори.

— А аз ли бях жребецът? — попита той тихо.

Тя му обърна гръб и заразглежда стъклото срещу светлината, за да прикрие руменината, покрила страните й.

— Какво хубаво дупенце имаш. Малко, дръзко и стегнато. Сега вече разбирам защо ме спохождат тези греховни помисли.

— Не бива да ми говорите по такъв безсрамен начин — промълви тя отчаяна. — На Дороти никога не бихте казали подобно нещо.

— Освен на теб не бих ги казал на никого другиго. Дороти наистина е фина дама, но е прикована към същите онези правила, които на думи отдавна била надскочила. Тя никога няма да направи и последната крачка, например открито да каже на хората, които презира, че и пет пари не дава за тях. — Замълча за момент. — Ти обаче притежаваш тъкмо тази искреност и смелост, която на нея й липсва. Откровеност като твоята не съм срещал при никоя друга.

Може би наистина беше искрена, но смела… едва ли. Винаги когато се озовеше в една и съща стая с него, я обземаше някаква особена слабост, от която потръпваше цялата. Предната вечер, скръстила ръце в креслото до камината, тя го гледаше едновременно безпомощна и омагьосана, а през това време със заклинателен глас той извика в съзнанието й образи на похот и нравствена развала.

Върна се в стаята си и съновиденията отново я връхлетяха.

Ръцете й пак се разтрепериха. Постави припряно стъклото на масата, за да не го изпусне.

— Бузите ти са пламнали. Странно. Времето е хладно за сезона, а предната нощ дори валя сняг. Да нямаш температура?

— Не.

— Е, човек никога не знае. — Погледът му се спря на прозореца, над който висяха едри, дълги ледени висулки. — Ако отново те затресе, вечерта ще ти разкажа за едно много интересно лечение.

 

 

— Ти се оказа забележително жилава жена. — Джордън изпружи дългите си крака и ги кръстоса. — Ето, почти седмица и двамата не можем да спим като хората. — Той небрежно прокара показалец по цветната резба на облегалката. — Още една такава седмица и ще си разбием здравето. Хайде да свършваме с тази глупост, Мариана.

Ръцете му бяха хубави, опалени от слънцето, с дълга, добре оформени пръсти. Напоследък често се улавяше, че се заглежда в тях — независимо дали жестикулираха или пък лежаха отпуснато на облегалките.

Креслото.

Прииска й се веднага да забрави сцените, които той извика в съзнанието й. Но дори и креслото да изчезне от паметта ми, помисли си тя с огорчение, ще ме измъчват множество други еротични образи. Той я накара да заживее в свят, в който дори при вида и на най–обикновените предмети оживяваше споменът за него — как седи до камината и тъче своите сладострастни истории.

— Защо се колебаеш? — попита той тихо. — Нали самата каза веднъж, че и ти както баща си вярваш, че човешкият дух трябва да е свободен. Защо се ограничаваш? Та ти знаеш какво искаш, нали?

Гърдите й бяха набъбнали и остра болка прониза тялото й. Достатъчно бе да са заедно в едно помещение и тялото й започваше да реагира от само себе си. Господ да ми е на помощ, помисли си тя, аз съм като кобилата, която той описа — загубила и последния остатък от разум, разгонена, обсебена от едно–единствено желание — жребецът да я покрие.

Да, но тя не бе животно.

— Ти защо дойде тук с мен?

Тя се сепна.

— Много добре знаете защо. Заради Алекс. А освен това вие ме принудихте.

— О, не. Това бе само претекст.

— Не!

— Ти знаеше отлично, че нищо не застрашава Алекс. — Той поклати глава. — Бъди честна поне пред самата себе си. Ти искаше същото, което исках и аз. И в теб огънят гори от твърде дълго време, ти също поддържаш изкуствено пламъка малък. — Гласът му звучеше пресипнало. — И това състояние няма да приключи, не си ли вземеш онова, което искаш, Мариана.

— Вие сте този, който се кани да си вземе онова, което иска.

— Нима съм го взел? Дори не съм те и докоснал. Аз просто отворих вратата, за да видиш в душата си онова, което те очаква.

Врата към селения, в които искряха мътните, екзотични багри на страстта и желанието.

— Влез там — настоя той благо. — Ще ти хареса.

Тя само поклати глава.

Той въздъхна.

— Сигурно съм се заблуждавал в твоята откровеност. Трябва ли отново да ти давам повод? Ела днес при мен и до два дни ще видиш Алекс.

Тя се обърна към него и го изгледа продължително.

— Ще ми го върнете ли?

— Не, но ще се убедиш, че е жив и здрав. — Той стана от мястото си и се отправи към вратата. — Виждаш ли? Щеше да се жертваш за клетото си братче, държано в плен от злия дук на Кембърън, нали? Дори и самата Дороти ще прояви разбиране спрямо такова добродетелно поведение.

Тръгва си, мина й през ума. За пръв път от пристигането им я оставяше сама в ателието.

— Къде отивате?

Той хвърли поглед през рамо.

— Ще препусна с коня нанякъде. В мен се е натрупала твърде много излишна енергия, а ти не ми помагаш да я изразходвам. — Спря зя миг. — Освен ако не искаш да остана, разбира се.

Тя не отговори.

В следващия миг го нямаше.

Изпита облекчение — вече не й се налагаше да понася обезпокоителното му присъствие! Щеше най–сетне да се съсредоточи единствено върху онова, което наистина имаше някаква стойност. Посегна към резеца и… застина на място.

Бе твърде тихо.

Но той сякаш все още се намираше в стаята.

Тя се обърна бавно и погледна към креслото.

Сигурно съм се заблуждавал в твоята откровеност.

И това състояние няма да приключи, не си ли вземеш онова, което искаш.

Това бе само претекст.

Нима всичко, което каза, бе вярно?

Почувства се ужасно, осъзнавайки, че е отстъпила твърде лесно, когато той настоя да дойде с него. Огънят на страстта лумна тъй бързо в душата й. Явно е била нужна само една искрица, за да се подпали скритата жар.

Цели три години тя бе подвластна на очарованието, което излъчваше този мъж. Дори и в моментите, в които бе вбесена от държането му, не бе в състояние да го прогони от мислите си. Всъщност той я завладя още когато го срещна в църквата в Таленка.

Тя пристъпи бавно до креслото и докосна гладката повърхност на дървената облегалка.

Усети топлината на тялото му и я прониза сладка тръпка.

Въобразяваше ли си нещо? Нима се самозалъгваше?

О, не. Света Дева Марийо, това бе самата истина!

 

 

В полунощния мрак в двора се раздаде чаткане на копита — той се връщаше.

Реши да не обръща внимание на този факт и продължи заниманията си. От мига, в който прозря истината, тя буквално се хвърли през глава в работата си, за да го изгони от съзнанието си.

— Отивай си в леглото, Мариана.

Разбра, че е застанал на вратата, но не се обърна. Трябваше да издигне преграда помежду им.

— Вървете си. Не искам да ви виждам.

— Вече е късно. Върви да спиш.

Защо да ходи? Отново щеше да бодърства цяла нощ.

— Вървете си.

— Аха! А утре белезите по ръцете ти ще се умножат. Толкова уморена ще бъдеш — рече той грубо.

— Това изобщо не ви засяга.

— Да, не ме засяга. — Застана плътно зад нея. — Обаче за сметка на това съм направо обсебен от тази мисъл. — Пресегна се покрай нея и й взе резеца. — А сега отивай бързо да спиш.

Обгърна я топлината на тялото му и миризмата на кожа, кон и студ. Напрегна се цялата, обзета от болезнена неотстъпчивост.

Желаеше го.

В този миг почувства как в нея нещо се отпуска. Затвори очи, облегна се на него и въздъхна дълбоко.

Той се вцепени и тя усети стегнатите мускули на тялото му. Не можеше да се бори повече — усещането бе по–силно от нея.

— Не мога повече така — промълви тя. — Изпитвам болка.

Той я обгърна с другата ръка и я притисна неочаквано нежно към себе си.

— Желанието е това, което причинява болка — прошепна в ухото й. — Време е да сложиш край на тази неудовлетвореност — всичко останало надхвърля човешкото въображение.

— Искрен ли сте? Уверен ли сте в това, което казвате?

Той се изсмя дрезгаво.

— Да, уверен съм. — Той я задържа още миг, след което се отдръпна крачка назад и започна да разкопчава роклята й. — Ако искаш, мога да ти обещая и целия свят.

— Не искам целия свят — прекъсна го тя. Бедният Джордън, мина й смътно през ума, цял живот е бил убеден, че трябва да си плаща за всичко, което пожелае. Сигурно е ужасно да прекараш живота си с този дълбоко вкоренен цинизъм. Не можеше да се познае — Джордън я събличаше, а тя просто стоеше неподвижна като уморено детенце. Бе направо изтощена, а и тялото й бе привикнало с постоянната болка, породена от страстта. Роклята й се свлече на пода и тя я прекрачи. — Не искам нищо от теб.

— Обърни се.

Не искаше да се подчини — носеше единствено тънка риза и внезапно я обзе свян и несигурност.

— Обърни се. Искам да те видя по–добре.

Тя се обърна бавно и го погледна право в лицето. Съзря изражението му и още в същия миг умората й отлетя като дим.

— Ти искаш нещо от мен. — Посегна към косите й и ги приглади нежно назад. — Ела. — Свлече ризата до кръста и я привлече към себе си. Тя се разтрепери цялата. Гърдите й се опънаха, а зърната се втвърдиха в мига, в който опряха колосаната му риза.

Той положи ръце върху голия й гръб и пръстите му заописваха кръгове по гладката плът.

— О, Боже, колко си мека!

После ръцете му се плъзнаха надолу, обхванаха я отзад и я повдигнаха към свода, очертан от хълбоците му.

Почувства неговата възбуда, дързостта и готовността му. Заля я страстно желание и се разтрепери неудържимо.

— Шшт. Така е добре. Знам, че искаш точно това. — Привлече я внимателно към себе си и тя се загуби в силната му прегръдка.

Той си мислеше, че я е страх. Но ако можеше да проговори, обсебена от опиянението на страстта, тя щеше да му каже, че е преодоляла всякакъв страх. Сега вече бе наясно какво ще й даде. Вкопчи се в раменете му и се сгуши в него.

Той остана неподвижен.

— По–леко. Трябва да бъдем внимателни.

След цяла една седмица, изпълнена с мъчителна възбуда вече не бе в състояние да бъде внимателна.

— Направи го — възкликна тя със задавен глас. — Сега! Веднага!

— С най–голямо удоволствие. — Обхвана гърдите й, а с нокътя на палеца погали изправените връхчета. Тя изписка тихо и надигна скута си насреща му.

Той свлече ризата от бедрата й.

— Разтвори си краката, Мариана. — Тя се подчини безмълвно. Той бе описал тъй подробно както най–интимните части на тялото й, така и насладата, която може да изтръгне от тях. Ръцете му я галеха и… така трябваше да бъде. Вкопчи се в него, а ръката му нежно премина по мъха, обграждащ нейната женственост. Тя затаи дъх. Пръстите му се потопиха навътре и накрая достигнаха малкото възвишение. Палецът му закръжи около него и внезапно го притисна силно. Тя разтвори изненадана очи. Тялото й пламна и я прониза страстно желание.

Палецът му продължи да кръжи наоколо и да я притиска. Тя задиша тежко и мъчително, при всяко движение тялото й потръпваше в конвулсии. Притисна се към него още по–силно, още по–открито.

— Харесва ли ти? — Натискаше я още по–силно, а с другата ръка придържаше кръста й здраво. — Това е само началото. — Отпусна я. — Ела! Бързо! Да се качим горе.

— Не, тук! — Креслото привличаше погледа й като магнит.

Разбра я веднага.

— Не — възрази той и я задърпа към вратата.

Тя обаче не помръдна от мястото си.

— Тук.

— Все още не си готова… ще ти причиня болка.

— Тук!

— Проклятие! — Извърна се рязко, а ноздрите му потрепериха. — Защо ме затрудняваш? Нима мислиш, че съм си имал често работа с девственици? Съсипваш ме. Опитвам се само да… — Изражението на лицето й обаче го накара да замлъкне. — Инат жена! Не разбираш ли кое е по–добре за теб?

— Тук.

— По дяволите… — Той я привлече на пода. — Казах ти, че ще бъда нежен с теб. Не искам да ме сметнеш за лъжец.

— Креслото… — прошепна тя.

— После. — Разтвори коленете й, вмъкна се помежду им и се зае с нейните дрехи. — Защото ще те заболи. Държа да има меко легло, чисти чаршафи и всички неща, от които се нуждае жената, когато… — При тези думи се притисна силно към нея, спря за миг и погледна надолу към нея. Гърдите му се надигаха и спадаха. — Не исках първият път да стане по този начин.

— Все ми е едно. Няма никакво значение. — Тя прехапа долната си устна. Защо стои тъй неподвижен и не запълни празнотата в нея? Инстинктивно тя надигна скута си към него.

— Не така! — Той проникна предпазливо в нея. — Не се движи.

Нещо се разтвори, запулсира… И отново тази празнота.

Надигна се отново. Сега получи повече, но не бе достатъчно.

Лицето му бе разкривено, сякаш го измъчваше нетърпима болка.

— Не — изтръгна се от гърлото му през здраво стиснатите зъби.

Внезапно я обзе гняв.

— Цяла седмица вече казваш „да“. Не можеш сега да кажеш „не“. Не е честно.

Той се взря в нея с неподвижен, стъклен поглед.

— Сили небесни, мен… мен да обвиняват в подобна простъпка?! — Хълбоците му се надигнаха и за миг тя изпита страх, че ще се оттегли. Но не. Той я прободе рязко и мощно.

Остра болка замъгли очите й, тя изписка, а главата й се люшна назад върху килима. Притворил очи, той застина върху й, изпълвайки я цялата.

— Да спра ли?

Болката отшумя и тялото й прие дръзкия, корав пришълец в себе си. Предполагаше, че ще изпита усещане за пълнота, но вместо това я пронизваха множество конвулсии. Бе подготвена за всичко, което предстои — та нали той цяла седмица подробно описваше насладата от съвкуплението — и искаше да го получи.

— Не!

— Добре тогава. — Той разтвори широко очи. В смеха му се долавяше нотка на отчаяние. — Всъщност не съм сигурен дали изобщо съм в състояние да спра. — Отдръпна се и нахлу дълбоко в нея. И после отново, и отново, и отново. Бързо, после бавно, и пак бързо в ритъма на взаимната страст.

Ръцете му я повдигаха отзад и тласкаха скута й срещу му. От гърлото му се изтръгваха ръмжащи звуци. Възбудата й нарастваше постоянно. Страстта се изостри, тя се напрегна докрай и несъзнателно заблъска главата си в пода. Някъде в нея набъбваше буря и тази буря неудържимо се приближаваше.

— Джордън — изкрещя тя извън себе си.

Той започна да кръжи в нея и пръстите му потърсиха отново малкото възвишение.

— Вдигни се — изпъшка той. — Нагоре, към мен.

Тя изхълца и изпълни безпрекословно заповедта му. Бедрата й влязоха в ритъма, наложен от движенията на неговия палец.

— Още!

Надигна гръб от пода и изписка — той проникна дълбоко, дълбоко в нейната утроба. Остана неподвижен там, пулсиращ и сякаш обзет от внезапно колебание. Устата й се разтвори сама. Надигаше се вик.

Той вдигна рязко краката й върху раменете си.

— Ела при мен — процеди през зъби. — Сега! Веднага!

Наближавайки върховния миг, тя простена.

— Ела, ела!

Не биваше да крещи. Само животните крещят, когато се чифтосват. Но не можеше да издържа повече. Напрежението се отля в продължителни конвулсии. Заби нокти в раменете му и изкрещя.

Това усещане надхвърляше човешкото въображение.

Той й бе казал истината.

Съвсем смътно осъзна, че е променил позата си и я е пуснал, но все още е дълбоко в нея. В този миг той застина и от гърлото му се изтръгна тих вик. Падна върху й и я обгърна здраво. Изглеждаше тъй слаб и безпомощен в прегръдките й като никога досега. В този момент Джордън се нуждаеше от нея.

Ръцете й го прегърнаха.

Със страст, надхвърляща човешкото въображение.

— А сега може ли да идем горе? — попита Джордън, след като дишането му се успокои. Той вдигна глава. — Нищо чудно, ако си цялата в синини. Подът е ужасно твърд.

Тя го гледаше замаяна. Все още бе в нея и й се струваше, че винаги е бил там.

— Аз… мисля, че не съм. — Може и да се бе понатъртила малко, но това не бе нищо в сравнение с преживяното. — Беше… беше… — Не можа да продължи. Просто не съществуваха слова, с които да опише състоянието си.

— Радвам се, че не си разочарована от първия път. — Докосна нежно челото й с устни, отдели се от нея и си вдигна панталоните. — Време е вече за сън. — Изправи се и я повдигна. — Готова ли си?

Колената й бяха омекнали и тя се олюля. Той я прихвана през кръста и я задържа на крака.

Погледът й се спря на креслото — невероятно, почувства отново лека възбуда.

— Не, не — поклати глава той. — Започвам да съжалявам вече, че ти разказах за тези фантазии. Не бива да бързаме. — Излязоха от ателието и се заизкачваха бързо по стълбите като той взимаше по две стъпала наведнаж — Всичко с времето си.

Внезапно осъзна голотата си на фона на неговото облечено тяло. Почувства се някак уязвима и този факт смути чувствената мечтателност, в което бе потопена.

— Къде ме водиш?

Той я привлече в прегръдките си и отвори някаква врата.

— В стаята ти. Реших, че ще я предпочетеш пред моята. — Положи я върху леглото и се обърна. В камината бе останала само жарава и Джордън се движеше пипнешком в тъмнината. — В позната обстановка човек по–лесно приема настъпилите промени.

Звучи много умно, помисли си тя в просъница. Джордън винаги говори умно.

— Малко късно се сещаш за тези неща. В мен тези промени са настъпили от доста време.

— Е, не съвсем. — Внезапно той се озова до нея и я взе в прегръдките си. Каква стегната, топла плът. Гола плът!

Тя се сепна.

— По–леко. — Погали я по косите. — Постепенно ще свикнеш с присъствието ми в твоето легло. Това е само следващата стъпка.

— Ти си имаш собствена стая — рече тя твърдоглаво. — Няма нужда да стоиш при мен. Дороти ми е казвала, че благородниците спят с жените си само когато ги пожелаят или за да заченат деца.

— Признавам, че и аз не съм свикнал с тези неща, но пък разбрах, че ми е приятно. И така, направи ми това удоволствие.

— Не искам. На мен не ми… приятно.

— Как е било с родителите ти? Предполагам, че баща ти не е отивал само от време на време в леглото на майка ти, нали?

— Не, но домът ни бе съвсем малък.

— А щеше ли да спи отделно, ако имахте замък като Кембърън?

— Не. — Тя се замисли. — Но у нас нещата стояха другояче. Между тях съществуваха и дълбоки чувства, освен страст.

Той я целуна по челото.

— А между нас… няма ли чувства?

— Не и любов — промълви тя. — Ти не ме обичаш и аз не те обичам. Наистина съществува нещо… но то не е същото.

— А може и да е нещо още по–интересно. Онова, което наричаме любов, с времето се превръща в най–обикновена сантименталност. — Притисна я по–силно към себе си. — Но както и да е. Ще остана тук, при теб. Време е да свикнеш с тази мисъл.

Не бе в състояние да го отклони от взетото решение, а и не й се спореше — бе твърде уморена. Може би той бе подвластен само на някакъв каприз, който щеше да отшуми от само себе си. Опита се да отпусне схванатите си мускули.

В стаята бе тихо и тъмнината й действаше успокояващо. В просъница долови тихия му въпрос:

— Бях ли брутален?

— Моля?

— Аз… исках да бъда много нежен — рече той със запъване. — Боях се, че ще те измъчва мисълта за случилото се с майка ти.

Той имаше предвид страховитата нощ, в която онези чудовища изтезаваха и изнасилиха майка й. Странно, изобщо не свързваше двете събития едно с друго — твърде силна страст изпитваше към този мъж.

— Ти не си като тях.

— Ти беше ли свидетел на тази мръсотия?

— Не. Когато войниците дойдоха, тя ни изпрати с Алекс в гората. Каза също, че съм длъжна да го пазя и да не се връщам у дома докато войниците са още там. — Тя преглътна мъчително. Защо ли му разказваше всичко това? Та нали не искаше изобщо да си спомня за онази нощ. Да, но в тъмнината думите сякаш сами се изплъзнаха от устата й. — Не виждах нищо, но пък чувах. Останах наблизо, тъй като исках да й помогна по някакъв начин. Но не можех ей така да изоставя Алекс. Тя ме накара да й обещая… Чувах всичко… но не можех да изоставя Алекс.

— Боже милостиви!

Той я привлече към себе си и сълзите й покапаха по неговите рамене.

— Спазих обещанието и се върнах, след като… онези си отидоха. Мама бе направо обезобразена. Мислели са я за мъртва, но тя почина едва на следната сутрин. — При тези думи Мариана притвори очи. — Не можех да остана повече… нали й бях обещала. Отидох при свещеника и му оставих бележка на прага. Не знам дори къде е погребана. Помолих да я положат до татко. Как мислиш? Дали са я погребали до него?

— Сигурен съм, че е така.

— Аз пък не мисля, че това е чак толкова важно. Нея вече я нямаше. Останах при нея и подържах ръката й, но нея я нямаше вече. Бе тръгнала нанякъде, не знам къде…

— Била е храбра жена.

— Да. — Помълча за миг. — Никому досега не съм разказвала за онази нощ. Боли ме… при самата мисъл за мама. Не знам защо…

— Може би е настанал моментът да сключиш най–сетне мир.

— Мир ли?

— Да, мир с угризенията на съвестта ти. Била си разкъсана между Алекс, майка си и обещанието, което си й дала. Обичала си я много, искала си да я спасиш, но ръцете ти са били свързани и тя е трябвало да умре. Била си поставена пред ужасен избор… не го пожелавам никому. По дяволите! Никой на този свят не би могъл да понесе такова бреме.

До този момент тя не си и разрешаваше да помисли, че всъщност угризенията на съвестта й са онази сила, която не допуска да изгони от паметта си болезнения спомен. Удивляваше се как изобщо не е осъзнала този факт.

— Бях длъжна да сторя нещо, а…

— Искала си да й се притечеш на помощ, нали? Срещу цялата онази глутница? Щели са да те убият, без да им мигне окото. Алекс също щеше да загине. И всичко това, разбира се, нямаше да спаси майка ти. Взела си единственото правилно решение.

— Тя не биваше да умира. А аз не сторих нищо, за да я спася.

— Шшт. — Той притисна лицето й към рамото си. — Вярвай ми, нямаш никаква вина за станалото.

Тя въздъхна тежко.

— Защо да ти вярвам? Та ти не си свещеник, който може да опрощава греховете.

— Свещеник ли? Боже мили, след седмицата, която прекарахме заедно, би трябвало по–добре да знаеш свещеник ли съм или не — разсмя се той. — Но след като Грегор в продължение на години се опита да изтреби всичките ми пороци и да ме инжектира със съвест, трябва да призная, че съм станал експерт по тези въпроси. — Докосна носа й с устни. — А вина ти нямаш. Никаква.

Не му вярваше докрай, но почувства все пак, че постоянно кървящата рана сякаш я боли по–малко. Може пък и в думите на Джордън да имаше зрънце истина. Безспорно този мъж притежаваше силен ум, а и никой не бе в състояние да отрече, че той познава отлично променливия лик на злото.

— А сега заспивай. И аз ще сторя същото — обърна се той към нея и я целуна по челото. — Ти ме изтощи не само телесно, а и духовно. Не ми е минавало и през ума, че през днешния ден ще бъда за теб нещо повече от добър жребец, но… Всъщност ти постоянно ме изненадваш с нещо ново.

Ти също, помисли тя, унасяйки се. Прелъстител, мошеник, мъж, който немилостиво преви волята и тялото й. Мъж, който най–неочаквано я дари с нещо прекрасно… импулсивно — нещо необичайно.

 

 

Тя спеше дълбоко като изтощено дете. Какво по дяволите търся в леглото й, запита се Джордън. Решението му да остане до нея бе чисто импулсивно — нещо необичайно за него. Предпочиташе да се държи на известно разстояние, като се изключи, разбира се, онзи момент на най–интимна близост. И въпреки всичко се впусна в продължителен разговор, само и само да остане до нея.

Той се поотдръпна и впи поглед в тъмнината.

След цели три години битката най–сетне приключи и победителят бе той. Вярно, че и за миг не се съмняваше в крайния изход — преднамерено бе поел по пътя на изкушението и опитът му даваше огромно предимство пред невинна девойка като Мариана. Тя води борба както срещу него, така и срещу себе си. Нейното поражение бе само въпрос на време.

Добре, победи я. Но защо не изпитва никакво удовлетворение?

Похот, страст? Та той я пожела отново още в мига, в който стана от нея. Не, не беше просто страст.

Премести се към края на леглото, седна и преметна крака на пода. Трябваше да преодолее нежеланието си да я остави и да отиде в стаята си. До следващия ден щеше със сигурност да възвърне своето равновесие, осъзнавайки, че всичко това е било само временно умопомрачение. Тялото му бе удовлетворено, разумът щеше да се проясни и да се съсредоточи върху джеделара.

Запъти се към вратата, но погледът му се спря на жарта в камината. Дали да не разпали огъня? За да й е топло, когато се събуди. Клекна, добави съчки и разбърка жарта. Скоро лумнаха първите пламъци.

Успехите му сред жените се придружаваха винаги от особено усещане за триумф, следвано неизбежно от първите признаци на досада. В този миг обаче не изпитваше нищо подобно и дори сякаш се боеше да даде някакво по–точно определение на чувствата си.

Погледът му се спря върху спящата жена.

Не, тя не бе някаква си там жена, тя бе Мариана.

Изправи се бавно от мястото си и се доближи до леглото. Русите й коси се стелеха като златен облак върху възглавницата, а устните й бяха тъй меки и уязвими. Боже, та той не искаше нещата да поемат в това русло. Желаеше единствено да уталожи страстта си и тя да бъде като една от жените, през които просто преминаваш и после захвърляш. Не искаше да повярва, че се е оплел тъкмо в онзи капан, от който се боеше най–много.

Да бъде нечия собственост.