Айрис Йохансен
Приключението (15)

Глава петнадесета

— И все пак се е насочила към Москва. — Въздухът бе студен и от устата на Грегор излизаха облачета пара. — Не разбирам само откъде познава пътя. Според Нико тя сякаш разполага с карта.

— Не се учудвам чак толкова — обади се Джордън. — От майка си тя е научила целия джеделар наизуст. Вероятно е получила съвсем точни указания как да разреши и втората половина на загадката.

— Много е студено. — После продължи с весел тон: — Но все още не сме усетиш присъствието на вълци. Което е много добре. Защото през зимата те обикновено са гладни.

— Мълчи, Грегор.

— О, само се опитвам да опазя джеделара. Нищо повече.

— Знам аз какво искаш ти.

— Да, вълците са животни, които притежават остри зъби и яки челюсти и като те захапят с тях, нищичко не остава от теб — ни кожа, ни плът. Само като си помисля какво може да се случи със скъпоценното ни стъкло. Защо не изпратиш Нико да го наглежда.

— Тя не бива да забележи, че я следваме по петите.

— Струва си риска. Сигурно е съсредоточила своето внимание в празния си стомах и миеш единствено как да остане жива. По тази причина едва ли ще й хрумне да гледа зад себе си.

Джордън изруга.

Вълците притежават остри зъби…

По дяволите, все още не бяха съзрели вълци.

… и яки челюсти, и като те захапят…

— Нико, ти тръгваш пред нас — обърна се той рязко към мъжа — Наблюдавай я, но внимавай да не забележи присъствието ти.

— Тя няма какво да яде — отвърна Нико. — Днес имаше достатъчно трева за коня, но през нощта тя не е приготвяла храна.

— Сигурен съм, че скоро ще стигне до някое село. — Грегор захапа с наслада сочно парче печено. — А освен това си има предостатъчно месце по кокалите. Убеден съм, че някой и друг ден без храна няма да й се отразят зле. — Издърпа къс заешко от шиша и го подаде на Джордън. — На, вземи. Уловът бе успешен и за утре са ни останали още шест заека. На сит стомах по-леко се спи.

Този дявол сигурно си мислеше, че ще откаже. Джордън грабна месото и го изгълта набързо. После си взе още едно парче.

— Тя гладува — обади се Нико с извинителен тон.

— Всъщност какво очаквате от мен? — попита Джордън предизвикателно. — Може би трябва да ида при нея и да й занеса храна. За да разбере, че я преследваме. Ние сме плътно зад нея. Другата седмица сигурно ще бъде в Москва.

— Правилно, да яде чак тогава. Така им се пада на жените. Нека страдат — обади се отново Грегор. — Тъй ще се научат на смирение и веднъж завинаги ще осъзнаят греховете си спрямо нас, мъжете. Прав ли съм, Джордън?

Джордън изгледа втренчено Грегор и произнеса ясно и отчетливо:

— Разбира се, приятелю. И то напълно.

Изправи се и се отдалечи от огъня. Тези двамата, както и дългата езда му бяха дошли до гуша. Трябваше да се успокои.

Но как ли се чувстваше тя в момента? Сигурно мислеше, че е сам-самичка в тази пустош. Той познаваше добре самотата, нещо по-лошо както от глада, така и от страха. Глад.

Изруга тихо, завъртя се на място и тръгна обратно към огъня. Грабна един от зайците и се насочи към дърветата, където бяха привързани конете.

— Нико каза, че се е разположила до реката на четири мили оттук — извика Грегор след него.

 

 

Джордън спря коня на известно разстояние от огъня, запален от Мариана и се плъзна безшумно от седлото. Какво по дяволите правя тук, запита се той докато привързваше коня на едно дърво. Взе заека от седлото и си запробива път през гората. Нямаше представа как да й подхвърли животното, без да бъде забелязан. Все пак зайците не падаха от небето направо в гърнето, нали? Може би…

Нямаше я. Беше продължила пътя си.

Спря в края на гората, не много далеч от ярките пламъци на огъня. Завивката от овча кожа бе просната до горящите цепеници, но Мариана не се виждаше никъде. Обзе го страх.

В този миг я съзря. Газеше боса в плитката вода, а в дясната си ръка държеше някакъв безформен клон, заострен като копие. Запретнатите и поли бяха подпъхнати на кръста. Напомняше му донякъде на Артемида от стенния килим в ловната хижа. Тя стоеше с вдигнато копие и се взираше съсредоточено във водата, проблясваща в сиянието на луната.

Нещо се стрелна на повърхността, тя замахна с копието и не улучи. После зачака търпеливо. Внезапно проблясване от дясната й страна. Извъртя се рязко и светкавично замахна към пъстървата. Отново пропусна плячката и отново зачака. Чак третият й опит се увенча с успех. Тя издаде триумфален крясък, вдигна рибата високо във въздуха, изгази бързо до брега и се отправи към огъня.

Джордън се притаи в мрака. На светлината на пламъците вече не остана и помен от триумфиращата ловджийка. Смаленото й лице носеше белезите на студа — напомняше му онова девойче, с което се сблъска на времето в Таленка. Цялото й тяло трепереше, а босите крака бяха посинели от студената вода. О, Боже, колко ли време бе стояла във водата?

Той пристъпи импулсивно крачка напред, за да й даде топлина и сигурност, да я спаси от студа и глада.

Внезапно спря. Защото тя се справяше сама с трудностите. Загъната в кожената завивка, Мариана клекна пред огъня и разкърши енергично горната част на тялото си. Най-сетне се постопли, обърна се и хвана рибата с ръка. Беше огромен екземпляр, който щеше да й стигне поне за два дни.

Върна се безшумно при коня си. Тя нямаше нужда от него. Приспособи се към ситуацията и се справи с трудностите. По свой си начин тя бе силна като майка си. Той възседна коня и се понесе обратно към лагера. Бе яздил дълго в студа, и то напразно. Би трябвало да се почувства разочарован и ядосан. Но не! Защо ли изпитваше такава гордост от нея?

 

 

Джордън…

Посред нощ Мариана отвори в просъница очи, изпълнена с покой и доволство. Защо изобщо да се тревожи? Всичко ще протече гладко. Та той ще й прости всичко. Защото тяхната разпра не бе сериозна.

Неочакван силен напор на вятъра накъдри водната повърхност и пламъците лумнаха по-ярко. Разбуди се окончателно. Потрепери от студ и се уви още по-плътно в завивката. Отчаянието я сграбчи — по-мразовито дори и от вятъра. Всичко е било само сън. Джордън нямаше да й прости никога, а и тя никога нямаше да го помоли за прошка. Пътищата им се разделиха завинаги. Трябваше да се примири с тази истина и да се пребори с миговете на божа и страдание.

Но как да се пребори с един сън?

 

 

— Рибата вече е изядена — обърна се Нико към Джордън. — Мисля, че вече ще напусне реката и ще поеме към вътрешността. — При тези думи той отправи към Джордън поглед, изпълнен с надежда.

Но ответ нямаше.

— Поразсъждавах по този въпрос — продължи Нико. — Вчера Микел уби няколко тлъсти фазана. Мога например да я изпреваря и да оставя на пътя й един от тях.

Джордън само поклати глава.

Нико смръщи чело.

— Това няма да ни навреди. Защото все пак тя няма да узнае, че сме били ние и я следваме.

— Ще ни навреди.

Нико изруга тихо, обърна коня и се препусна стремглаво.

— По какъв начин ще ни навреди? — Грегор впи поглед в Джордън.

— Може би искам тя да страда.

Грегор поклати глава.

— Не, не е отмъщение. Преди три дни щеше да й помогнеш, нали?

Джордън помълча за миг.

— Тя трябва да се справи сама — обади се най-накрая.

— И защо?

— За Бога, нали така ще й отнемем плодовете на нейната победа — изригна Джордън. — Проклет да съм, ако осуетя победата й. И една жена на хиляда не е в състояние да измине такова разстояние без помощ. Тя е заслужила да се справи съвсем сама.

Грегор кимна с разбиране.

— Интересно. Значи вече не й се сърдиш, така ли?

— Напротив, иде ми да я удуша. Но двете неща нямат нищо общо.

— Интересно, интересно — повтори Грегор замислено.

 

 

— Уловила е заек. — В гласа на Нико прозвуча гордост. Сякаш Мариана с някаква магическа пръчка бе сътворила заек от въздух. — Нужен й бе цял ден, но накрая се справи.

— Това е добре. — Лицето на Грегор буквално засия.

Воините в отряда зашушукаха одобрително, всички въздъхнаха с облекчение. Млад мъж разкриви разочаровано лице и пъхна няколко монети в ръката на един друг. Грегор се обърна към Джордън:

— Да се надяваме, че ще бъдеш в състояние да укротиш сам нашето гълъбче. Опасявам се обаче, че едва ли ще можеш да разчиташ на подкрепа от Нико или пък от когото и да било друг.

Джордън разбра много добре какво има предвид Грегор. В продължение на седмици хората от отряда наблюдаваха с напрежение битката й за оцеляване и постепенно тя ги заплени. С всяка малка победа тя печелеше все повече и повече уважението им.

Белка бе вече една от тях.

— А как стоят нещата при теб? — попита Джордън Грегор.

— Ще сторя необходимото за безопасността на Казан. А ти?

— Аз също.

— Сигурен ли си? Ние сме на два дни езда от Москва. Дошло е време за действие.

В душата си даде право на Грегор. Не можеше повече да наблюдава безучастно как Мариана се бори с този недружелюбен свят — нервите му вече не издържаха. Конфликтът помежду им щеше да пламне отново, но преследването трябваше най-сетне да приключи.

— Не се бой. В Москва и аз ще бъда готов да сторя необходимото.

Нейната цел не бе Москва. На следващия ден тя зави на юг, а след това и на запад.

В ранния следобед Нико се върна при отряда.

— Тя се спря.

— Ще лагерува ли на това място.

Нико поклати глава.

— Мисля, че е достигнала целта си.

Джордън стисна здраво юздите.

— Къде е това място?

— На три мили от тук. Има едно село, а на хълма се издига голям дворец. Завърза коня си в двора и изчезна вътре.

— Някой посрещна ли я?

Нико поклати глава.

— Дворецът е напълно изоставен. Явно, че от дълго време е необитаем.

— В такъв случай предполагам, че наистина е стигнала до целта си. — Грегор погледна бързо Джордън. — Тръгваме ли след нея?

Джордън пришпори коня си.

— Разбира се, по дяволите.

 

 

Най-сетне се добра до своята цел!

Мариана облегна увития в плат джеделар на стената в предверието. Прониза я остро чувство на облекчение. Защото доскоро я връхлитаха опасения, че няма да успее.

Дворецът отговаряше напълно на описанията на баба й. Погледна нагоре към извитото бяло-зелено мраморно стълбище и високите прозорци на площадката. Над нея могъщ кристален полюлей лееше искрящи сълзи.

Празнота. Студ.

Сякаш обитателите на двореца го бяха напуснали току-що. Вратата не бе заключена, масите и столовете не бяха покрити с плат. Всичко наоколо тънеше в дебел слой прах.

Тя се сепна. Някъде изскърца незаключена врата. Нима е Небров?

Прониза я ужас, но си спомни навреме, че в Кембърън никога не заключваха вратите. Никой не се осмеляваше да граби имуществото на богатите властници. Ако Небров я беше изпреварил, в този миг тя щеше да стои срещу него очи в очи.

Затвори вратата и хлопването проехтя из високите помещения. Небров не бе тук, но тя не знаеше всъщност с колко време разполага. Не започнеше ли веднага работа, щеше да чака до следващия ден. Стъклото трябваше да се намести докато слънцето грее на небосвода.

Набърчи чело и се опита да си припомни съвсем точно указанията на майка си… да, залата вляво води към параклиса. Взе джеделара и се спусна по коридора.

 

 

Джордън запря коня в подножието на хълма. Дворецът, облян от яркото следобедно слънце, искреше във всички цветове на дъгата. С класицистичните си колони и прелестните странични крила, увенчани с коси покриви, покритият със сняг и лед сив мраморен градеж бе издържан по-скоро в елински, отколкото в руски стил. Истински снежен дворец. От стрехите висяха дълги ледени висулки. Каменните плочи по двора и четирите стъпала, водещи към главния вход, бяха гладки като огледало. Тънка коричка лед покриваше и редицата многобагрени стъклописи, заемащи целия фронт на постройката. Всяка от тях припламваше като огън в обков от кристал.

Конят на Мариана беше привързан за една художествено украсена колона.

— Плячката е пред нас — обади се Грегор. — Нападаме ли?

— Не, настани момчетата в селото. Ще отида сам.

— О, каква смелост, каква жертвоготовност.

Джордън се престори, че не е чул подигравателните слова.

— И попитай селяните дали скоро не са се мяркаш чужди хора наоколо. Небров не бива да ни изненада.

— Ще направим нещо по-добро — предложи Грегор. — Ще заръчам на Нико да се върне назад и да се огледа за онова приятелче.

Нико простена с престорено отчаяние. Грегор обаче не му обърна внимание — погледът му се зарея по безбройните кули на Москва.

— Този дворец не е никак далеч от града. Не е изключено да открием тук някой от ръкавите на тунела.

— Обзалагам се, на каквото искаш, че си прав — рече Джордън.

Грегор се обърна към Нико.

— Ела, приятелю. Да потърсим квартири за тези храбри мъже.

Лицето на младия мъж се изкриви в гримаса.

— А дали аз ще имам през нощта покрив над главата, това не те интересува, нали?

— За утре ти обещавам топъл огън и суха квартира — успокои го Грегор. Вдигна ръка за поздрав и добави по посока на Джордън: — Утре ще намина оттук. Любопитен съм да видя дали ще триумфираш или просто ще оцелееш.

Джордън ги проследи с поглед докато се спускаха по хълма към селото. После отново се взря в двореца.

Тя се намираше зад тези стени. Не след дълго щеше най-сетне да я види и да разговаря с нея.

Той подкара коня нагоре към двореца.

 

 

Пристъпи прага и в същия миг нещо се стовари върху тила му.

Мариана дебнеше зад вратата и щеше да го улучи по главата, ако не се бе извърнал светкавично, съзирайки на пода сянката на някакво дърво. Ударът не бе силен, но все пак усети остра болка.

Тя замахна отново, но той успя да сграбчи дървото и да го изтръгне от ръцете й. Оръжието й се оказа част от голям клон.

— Триста дяволи, значи искаш да ме очистиш, така ли?

Тя се извъртя светкавично и понечи да побегне, но той успя да докопа косите й и я закова на място. Всяка друга жена на нейно място щеше да изпищи от болка, тя обаче не издаде и стон. Вместо това се извърна рязко и с всичка сила впи зъби в ръката му.

Изпусна косите й и тя се завтече към стълбището.

Успя да я сграбчи отново на шестата крачка и я принуди да коленичи. В следващия миг тя вече лежеше по гръб. Възседна я и притисна ръцете й към пода.

— Пусни ме веднага!

— Няма да стане.

— Каква съм глупачка само — промълви тя. — Сама те доведох до тук. Трябваше да се досетя, че… — Отново се опита да се изскубне. — И все пак няма да получиш нищо, разбра ли?

— Престани да се съпротивляваш! Сама си причиняваш болка.

Очите й заблестяха гневно.

— Може и теб да те заболи.

— Мен не — отвърна той грубо. — Може и да не си забелязала още, но положението, в което се намираме, започва да ми допада.

Тя се вцепени, осъзнавайки, че той говори истината. Бе възбуден и това се виждаше с просто око.

— Знам, че няма да ме насилиш — прошепна тя. — Няма да го сториш.

В този момент той не бе напълно убеден в правотата на думите й. Внезапно лумналата битка се превърна в отдушник за натрупаната от месеци насам страст и ярост. Не бе в състояние да разсъждава разумно, тъй като с всяка изминала секунда страстта го притискаше все по-настойчиво. Бедрата му се отъркваха сластно в бедрата й и не бе в състояние да спре напористия им ход.

— Сигурна ли си?

Студена тръпка прониза тялото й.

— Познавам те.

— Аз също си мислех, че те познавам. — Устните му се плъзнаха по врата й. От нея се носеше мирис на вятър и на бор, примесен с остър аромат на още нещо — не успя да установи точно какво. Но все едно. Тя миришеше на жена и това ухание бе по-възбуждащо, от който и да е парфюм на този свят. Езикът му се плъзна във вдлъбнатината под брадичката. — Но това не те възпря първо да ме изиграеш и второ, да се опиташ да ме убиеш.

— Нищо подобно. Исках само да те отклоня от…

Бедрата му се задвижиха наново в познатия ритъм.

— Да ме отклониш от какво? От това ли? И защо, моля? Та ти не искаш нищо друго, освен да обвиеш тялото ми с краката си. Не е ли така?

Разтреперана, тя пое дълбоко дъх.

— Да, искам. Но няма да се поддам. Не ще позволя да се превърна в отдушник на яростта ти. Нито ти ще упражниш насилие върху ми, нито пък аз ще се оставя да ме прелъстиш отново.

— Е, същата тази битка вече сме я водиш в Делуинд.

— Да, но сега аз съм по-силна.

Той я изгледа изпитателно.

— Така е. Вече си по-силна. — Внезапно се усмихна широко. — Но не ти ли е идвало на ум, че по този начин борбата помежду ни става още по-интересна?

— Искам да се изправя! И престани да ме изтезаваш в тази поза.

— Не ти ли харесва? Защото на мен ми харесва. Усещам всеки твой мускул, всяка заобленост на тялото ти. Мисля си, че ако проникна в теб сега, в тази поза, ти ще се почувстваш прекрасно. Спомняш си креслото, нали… изпънатите крака, огромното желание, което те изпълваше? Всичко сякаш е пред очите ми.

— Искам да стана — изтръгна се от гърлото й. — А ако си решил да ме изнасилиш, стори го незабавно.

Нямаше да е изнасилване. Защото тя цялата трепереше от страст. Погледът й се впи в лицето му.

— Направи го! Или стани!

Не искаше да я пуска. В този миг осъзна ясно, че всъщност никога няма да я пусне. Докато е жив. А дори и в следващия си живот. Това прозрение го накара да се разтрепери.

— Какво има? — попита тя подозрително.

Не можеше да я освободи. Но пък ако се опиташе да я задържи насила, тя никога нямаше да остане при него.

— О, много неща — отвърна той с мрачна ирония. — По-добре щеше да е, ако не ми бяха дошли на ум тъкмо в този момент. — Отпусна ръцете й, отдели се от нея и отскочи встрани. — А сега ставай.

Бе смаяна от тази тъй изненадваща победа и остана да лежи.

— Казах да се изправиш — повтори той рязко. — И не ме гледай така, за Бога. Ах, как ми се иска да… — Не продължи, а се отмести още по-далеч от нея.

Тя се поизправи бавно и отметна коси от лицето си.

— Защо…

— Тук е студено като в гробница. — Изправи се на крака и се спусна по стъпалата. — Ще донеса дърва и ще си накладем огън. Вече си успяла да се огледаш наоколо. Има ли тук някое по-малко помещение, което да се затопли по-бързо?

Тя посочи към една от вратите, разположена от лявата страна на залата.

— Там има камина.

Той кимна.

— И не се опитвай да бягаш. Грегор и момчетата са в селото. Ще те настигнем много бързо.

— Не бой се — отвърна тя сдържано. — Няма да бягам. Не и преди да свърша онова, за което съм дошла тук.

 

 

Брадвата изсвистя във въздуха и се заби мощно в дървото. Джордън замахна отново сякаш има пред себе си враг. Мариана го наблюдаваше от прозореца и в момента на удара подскочи изплашена. Знаеше, че бе много разгневен, но този изблик на ярост бе направо ужасяващ. Ужасяващ и същевременно тъй плътски чувствен.

Изригващ вулкан. Изначален като бога на огъня Хефест, размахал неистово своя чук. И при всеки пореден удар тези изпъкнали, потръпващи жили и мускули, открояващи се изпод черната риза. Представи си отново сцената на стълбищата — просната на пода, а той върху нея. По тялото й пролази гореща вълна.

Огромен чук, биещ безмилостно по наковалнята. Не, нямаше да позволи да се превърне в някаква бездейна наковалня. Напротив, щеше да отвърне на удара с удар. Защото осъзна опасността — от всяко негово докосване волята и омекваше невъзвратимо.

Той разбираше отлично какво чувства тя. Винаги е предугаждал и най-съкровения й отклик. Знаеше той, че може да я притежава винаги, когато поиска и въпреки всичко я пусна. Защо?

Джордън натрупа цепеници в камината, сложи подпалки и зачатка огнивото.

— Какво знаеш за този дворец?

— Бил е собственост на цар Павел.

— Май отдавна никой не е живял тук.

— Така е. През 1801 година царят става жертва на преврат. Тази сграда обаче е построена от работниците, участвали и в прокопаването на тунела. Ето защо царското семейство и до ден-днешен не подозира за съществуването на двореца.

В този миг огънят се разпали и пламъците се извисиха нагоре.

— Да, а работниците след това били убити.

— Да.

Той приклекна пред камината и се вторачи в пламъците.

— Значи, този дворец е ключалката към ключа, нали?

Тя не отговори.

Той не откъсваше поглед от огъня.

— Къде е джеделарът, Мариана? — попита тихо.

Сега вече можеше да му каже. Решеше ли да го потърси, щеше да го открие със сигурност.

— В параклиса. Искаш ли да го видиш?

— Не сега. — Той се изправи и разбърка жаравата. — Надявам се по-късно да ми го дадеш сама. Не искам да ти го отнемам насила. — С тези думи той се обърна и се отправи към вратата. — Гладна си, нали? Наглеждай огъня, а аз ще донеса храна.

Да беше се появил само час по-късно… Зададе си въпроса дали ще има достатъчно време да изтича обратно в параклиса и да довърши започнатото. Не. Оставаше й немалко работа. Пък и той не биваше да я завари там преди всичко да приключи.

Всъщност не това бе истинската причина. Искаше да прекара цялото това време с него. Ако разбереше какво е сторила, той нямаше и да я погледне повече. Желанието й бе толкова скромно, че не биваше в никакъв случай да го пропуска.

Когато той се върна, огънят пламтеше вече ярко и студът бе победен. Той положи дисагите си върху камината и захвърли палтото.

— Снех седлото от коня ти и го заведох в конюшнята. Не биваше да го оставяш толкова време на студа.

— Тъкмо щях да го взема, когато ви видях долу с Грегор — опита се да се защити тя.

— И в този миг си взела решението да разбиеш черепа ми, нали?

— Казах ти, че не съм искала да те заболи.

Той потърка тила си.

— Намерението ти не се увенча с успех.

— Наистина ли ти причиних болка?

— И как още. — Той я погледна внимателно. — Проявяваш загриженост към мен. Странно. Май тук се крие нещо друго.

— Не. — Тя пристъпи към дисагите. — В момента не. Защото съм гладна. Ще одера заека, а през това време можеш да направиш шиш.

— Нали затова съм взел онзи клон, с който се канеше да ме очистиш. Седни и си почини. Ще се оправя и сам. — Погледна към столовете, покрити с дебел слой прах и добави: — Ако вместо на някой от столовете седнеш на наметалото си върху пода, няма да се изцапаш.

— Седмици наред вече не обръщам внимание на чистотата. — Въпреки всичко обаче тя последва съвета му и се разположи пред огъня. Той задялка единия край на клона. — Грегор къде е?

— В селото. Утре ще дойде тук, за да провери дали съм още жив. — Устните му увиснаха меланхолично. — Ще му кажа, че едва съм се отървал. — Погледът му се плъзна по лицето й, след което се спря върху големия овален прозорец на отсрещната страна. Пъстроцветният стъклопис изобразяваше огромно сияйно слънчево кълбо, залязващо зад пурпурни хълмове. Многобагрените слънчеви лъчи, струящи от стъклата, се събираха в средата на стаята и образуваха светла окръжност върху дъбовия паркет. — Изключително красиво. Произведение на баба ти ли е?

Тя кимна гордо.

— Всички стъклописи в този дворец са дело на стара майка. Била е изключителна, нали?

— Така е. — Той отново се загледа в прозореца. — Според мен обаче твоите стъклописи в Кембърън са още по-добри.

Очите й се разшириха.

— Така ли мислиш? — попита тя невярваща на ушите си. После поклати глава. — Не, не е вярно. Тя бе изключителен творец. По-добър от нея не е имало никога.

— С изключение на Мариана.

— Наистина ли мислиш така? — прошепна тя.

— Наистина.

Почувства огромен прилив на щастие. Той изразяваше истинското си мнение и дори думите му да не отговаряха на истината, похвалата от устата му бе нещо прекрасно.

— Трябва да видиш стъклописите в параклиса. Най-добрите й работи.

— Да, и джеделарът сега е там.

Усмивката й угасна. В крайна сметка всичко опираше до джеделара и помрачаваше радостта.

Тя отклони погледа си.

— Да одера ли заека? През победните няколко седмици придобих добър опит.

За миг тя си помисли, че Джордън няма да се отклони от темата на разговора им, но той само се усмихна.

— Знам. — Коленичи пред камината и продължи с протяжен глас: — Разбира се. Тази груба работа е под моето достойнство.

Тя долови отново онзи небрежно насмешлив тон, който познаваше добре още от Кембърън и настроението й веднага се повиши. Сблъсъкът помежду им бе неизбежен, но все пак й даде отсрочка.

— Яж. — Той намръщи чело. — Почти нищо не си сложила в устата.

— Толкова ми стига. — Не го лъжеше. Наистина хапна съвсем малко от заека, който опекоха на шиша, но се почувства сита. През последните седмици се бе хранила оскъдно и сега нямаше апетит. — Останалото е за теб.

— Убеден съм, че си гладна. От вчера хапка не си сложила в устата си.

— А ти откъде знаеш? — Спря и поклати глава сякаш се досети за нещо. — Нима през цялото време сте били близо до мен?

— Само Нико — отвърна той.

— Колко съм глупава. Нищо не съм забелязала.

— Не е така. Нико е извънредно опитен следотърсач. Ние, останалите, постоянно изоставахме с по няколко мили от него. Повечето мъже в твоето положение не биха се справиш така добре. — Той се загледа в огъня, а след това заговори отново. В думите му се долавяше смущение. — Гордея се с теб.

Удивена от чутото, тя разтвори широко очи.

— Наистина ли?

— Да.

— И защо?

— Вероятно заради няколкото твои незначителни качества, които са ми направили впечатление. Например ти никога не се предаваш. Притежаваш остър ум, съчетан с лъвска храброст. А да, има и още една причина. — Все още не я поглеждаше. — Ти ми принадлежиш.

Тя веднага се стегна.

— Не ти принадлежа. Ясно ли е?

— Е, наистина не ми принадлежиш все още, но и това ще стане. — Той вдигна очи и погледите им се сблъскаха. — Мариана, искаш ли да станеш моя жена?

Тя го изгледа втренчено, невярваща на ушите си.

— Какво? Да се омъжа за теб ли?

— Това е единственият начин да те задържа при себе си. Най-сетне осъзнах, че ти никога няма да нарушиш дадения обет.

Бе толкова объркана, че буквално изригна първото, което й дойде на ум.

— Но майка ти е нарушила своя!

— Имала е своите основания. Баща ми беше подлец. Не съм глупак и не възнамерявам да последвам примера му.

— Не говориш сериозно, нали?

— Защо мислиш така?

— Ти си дукът на Кембърън и знаеш отлично, че бракът ти с мен е невъзможен. По съсловни причини.

— А, повярвала си значи на възмутителните глупости, които ти е надрънкала Дороти — процеди той грубо. — Запомни обаче, че щом за мен този брак е редовен, всичко друго остава на заден план.

Тя поклати недоверчиво глава.

— Мислиш, че не си достойна за мен ли? — попита той.

Тя вирна брадичка.

— Изобщо не мисля така. Дори е много вероятно да съм твърде добра за теб.

Той се разсмя.

— Значи сме на едно мнение по този въпрос.

— Да, но… Хората ще…

— До гуша ми е дошло да се съобразявам с „хората“. — При тези думи лицето му помръкна. — Искам те за жена и ще те взема.

— Защото не искам да съм твоя любовница, така ли?

— Сега вече това не ме задоволява. Дори и да се съгласиш. Искам нещо повече.

— И защо?

Той се умълча сякаш търси точните думи.

— Защото те обичам — произнесе с неохота най-накрая.

Обзе я безмерна радост. Бе някакво чудо, невероятен подарък. Прииска й се да… казаното от него наистина не бе за вярване.

За миг този порив на щастие я понесе със себе си, но внезапно я прониза болезнената мисъл, че щастието е неосъществимо. Започна да се задушава и преглътна мъчително.

— Ах, колко уместни слова!

Той изруга тихо.

— Мъдри слова! Никога през живота си не съм споменавал думата любов пред жените, а ти ми говориш за „уместни слова“. Напротив, неуместни са. Да не мислиш, че ми е по сърце да правя такива излияния? Изпитвам направо адска болка.

Наистина болеше и тази болка нарастваше с всеки изминал миг.

— Каза сам, че не съм глупава и все пак очакваш от мен да ти повярвам, нали? — изтръгна се от устата й. — Джордън, няма да позволя да ме изиграеш още веднъж. — С усилие на волята успя да спре треперенето на устните си. — Винаги съм те смятала за откровен човек. Просто не мога да повярвам, че посягаш към лъжата, за да се докопаш най-сетне до джеделара.

Очите му проблеснаха гневно.

— Боже мили, та аз още сега мога да си взема проклетия джеделар. Защото той е тук, в този дворец.

— Да, но не знаеш какво да правиш с него. За тази цел съм ти нужна аз, нали?

— Да, нужна си ми. Но не по тази причина. Ако се наложи да реша загадката, ще се справя някак си и сам. Ако ли пък не успея… — Той спря внезапно, съзирайки изражението на лицето й. — Само си губя времето. Ти и без това ми нямаш никакво доверие.

— Да, и то с пълно основание.

Той се усмихна горчиво.

— О, да, разбира се. Доверие е доста силно казано. Ясно ми е, че трябва да докажа искреността си.

Тя само поклати глава.

— Няма вече време за такива неща.

— Глупости, пред нас е цялото време на света. — Той успя да се овладее. — Да приключим веднъж завинаги с цялата тази история и после ще поискам ръката ти както му е редът.

Когато приключеха с цялата тази история, той нямаше да иска дори и да я погледне. Прииска й се да протегне ръка към него, да го докосне и да попие неговата топлина, за да се пребори по-лесно с мразовитото бъдеще, което я очакваше.

— Не!

Той стисна ядовито устни.

— Смири се. Ще успея да те взема. Склонен съм дори да действам по нормите на Дороти — коректно и цивилизовано. По дяволите, какво всъщност искаш от мен?

— Искам онова, което се случи в Делуинд — изрече тя с несигурен глас. — И то сега — добави след кратка пауза.

Той се стъписа.

— Въпреки недоверието си към мен?

Тя кимна утвърдително с глава.

— Доверието няма нищо общо с тези неща. Знам кое ще ми достави удоволствие и кое — не.

— Значи за теб съм само играчка за удоволствие, така ли?

— Да не би в Делуинд да си искал от мен нещо по-различно?

— Е, не съвсем. Честно казано, по това време не бях съвсем наясно с мотивите си. — Той повдигна рамене. — Но все пак нямам нищо против отредената ми роля. И така, събличай се.

Сега вече тя го изгледа стъписано.

— Виждам, че тръпнеш от желание и затова нека не губим време със съблазняване и други фокуси, а да започваме. — Той си разкопча ризата. — Красиви слова също не са нужни, нали?

— Не си спомням някога от устата ти да са излизали красиви слова. — И наистина, той говореше прямо за плътската любов, думите му пареха от чувственост и страст.

— Да, но ти винаги си ги изслушвала от край до край. И то, наострила уши като първа Венерина последователка. — Зад привичния насмешлив тон се прокрадваше острота. Той досъблече ризата си. — Досега никоя не се е съгласявала по-охотно от теб.

— Явно, искаш да ме засегнеш.

— Защо мислиш така? Е, добре де… — Устните му потръпнаха. — Има ли изобщо някакво значение? — Той приседна и засъбува ботушите си. — Понякога един малък сблъсък може да бъде твърде възбуждащо въведение към любовната игра, не мислиш ли?

Имаше значение. Тя не желаеше огорчението и болката да помрачат тази последна тяхна среща.

— Но може би се лъжа и ти очакваш нещо повече от мен.

Реши, че го е обидила, но всъщност дали наистина разполагаше с такава сила. Не биваше в никакъв случай да приема желаното за действителност. Тук и сега той бе неин противник. Сне наметалото си и го положи на пода.

— Не, не искам нищо повече.

— Не искаш ли, дяволите да те вземат? — В погледа му лумнаха пламъци. Той се задъха. Стори й се, че Джордън буквално залепва на лицето си маската, съчетаваща похот и насмешка. Той се облегна назад на стола. — Е, в такъв случай ще трябва да посъблечеш не само наметалото. Започва малко да ми доскучава. Да ти помогна ли?

— Не — с разтреперани ръце тя започна да разкопчава роклята. — Мисля, че ще се справя и сама.

— Ето, на това му се казва независим дух. Не съм ли ти казвал колко се възхищавам от това твое качество?

— Дори и когато се стараеш да го унищожиш, така ли?

— Не съм се и опитвал да потискам духа ти. Просто исках да го вкарам в определени рамки и скромната ми личност да бъде единствената, която да му се наслаждава. — Той се изправи на крака, свали и останалите си дрехи, след което непринудено се разположи на старото си място, гол от глава до пети. — Веднаж бях на официално посещение в двора на мароканския султан. Той притежаваше великолепен дворец, в който съхраняваше и своите прелестни бижута. По онова време не му завиждах. — Погледът му обхвана голото й тяло и гласът му предрезгавя. — Сега обаче наистина му завиждам. Ще бъдеш ли така любезна да отидеш в средата на помещението?

— Защо?

— За да ти се насладя. Обещавам, че след това и аз ще ти доставя наслада.

Тя се отправи бавно към средата, усещайки съвсем осезателно погледа му върху гърба и задните си части. Спря рязко на място и се извърна към него.

— Но това е смешно. Приличам на робиня, за която се провежда наддаване.

— Какво противно предположение. И то от устата на една тъй независима жена като теб. Не съм имал подобни намерения. А сега, ако обичаш, още няколко стъпки напред.

Тя се поколеба, но в следващия миг осъзна замисъла му. Направи още четири стъпки и се озова в осветения пъстър кръг, образуван от слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Усети върху голото си тяло топлината на слънцето.

— Великолепно — промълви той. — Ти си като русалка, изплувала от морските дълбини.

Сведе поглед, огледа се и почувства лека възбуда. Стори й се, че тя самата е някаква друга жена, по чието тяло се пресичат безброй алени и златисти линии, преливащи тук-там в приглушено розово и лилаво. Косите й се стелеха тежко и сластно върху раменете. Какъв ли бе цветът им на това осветление? Тялото й изглеждаше някак чуждо, сякаш принадлежи на друга жена.

— Русалките трябва да са хладни, а плътта им със синкав оттенък. Чу как се изправя от мястото си.

— Може на твоите стъклописи и да са такива — обади се той, — но моите морски девици се къпят в слънчева светлина и не са никак хладни.

Пристъпи в слънчевия кръг и я прегърна силно. Голи. Възбудени. Прелестни. Страните му бяха хлътнали, а от светлите му очи струеше светлина.

— Не е ли прекрасно? Кажи, в момента не приличаме ли на фигури, изобразени на стъклопис?

— Не, не е така. — Тя преглътна тежко. — Стъклописа трябва да се излага свободно пред погледа на хората.

— Разбирам, вероятно в този си вид не съм за пред хората. — Погледът му се плъзна към бюста й — Впрочем ти също, скъпа.

Разбра добре какво иска да й каже. Тялото й някак набъбна и когато го погледна, между бедрата й се разля топлина. В сиянието на пламъка той изглеждаше строен и мускулест — най-красивия, привлекателен и чувствен мъж, когото бе срещала някога.

— Всичко това ти харесва, нали? — прошепна й той. — Всъщност защо не? Не ти ли се е случвало, когато създаваш своите красиви стъклописи, да се почувстваш сякаш част от тях? — Той пристъпи крачка към нея. — Убеден съм, че поне си си го пожелавала. — Направи още една крачка. — Сега е моментът да го постигнеш.

При тези думи тя се разтрепери цялата и се почувства малка и незначителна — истинска безпомощна жена.

Той пое ръката й и я поднесе към тялото си.

— Винаги съм те ревнувал от работата ти. Забелязала ли си? — Ръката му се сключи около нейната. — Не искаше да й обърнеш гръб заради мен, а аз пък те желаех цялата. — Другата му ръка обхвана гръдта й. — Толкова си мъничка. Ръцете ти дори не могат да ме обгърнат изцяло. — Тихият му глас прозвуча направо заклинателно. — Представи си, че сме две фигури от твоите стъклописи.

Тя извика на помощ цялото си въображение… и го видя. О, Боже, видя и себе си до него. Гръдта й се развълнува под ласките на ръката му.

— А аз част ли съм от твоето творение? — прошепна той.

— Да…

Той се усмихна.

— О, това не е достатъчно. — Внезапно я сграбчи, вдигна я във въздуха, положи бедрата й върху хълбоците си и проникна рязко и дълбоко в нея. — Искам да бъда всичко.

Тя изписка и се вкопчи в раменете му.

— Вземи ме! — Гласът му бе дрезгав, притисна я към себе си, а хълбоците му се задвижиха още по-бързо напред-назад. — Всичко!

Тя простена и го прегърна още по-плътно — сякаш бе някаква друга, непозната жена, а не тази, която в момента се къпеше в сиянието на слънцето. Осъзна мъгляво, че той пада на колене и я полага на хладния дървен под. Но слънчевите лъчи я топлеха, а тялото на Джордън буквално пареше. Неговото лице се бе надвесило като тъмна сянка над нея, но очертанията на тялото му се подсилваха от огнени линии.

Той е като вулкан, мина й през ума. Богът на огъня Хефест, който стоварва безспир своя чук по наковалнята.

Тъмната му коса бе разпусната и при всеки тласък докосваше гръдта й.

— Мисли… за… мен. — При всяка от тези думи проникваше все по-дълбоко в нея. — Трябва да…

— Не говори! — изпъшка тя. Не мога да разсъждавам. Не знам какво искаш да…

Тялото й описа дъга и някъде в дълбините нещо се взриви. От гърлото на Джордън се изтръгна дрезгав вик.

Съединени, разтреперани от страст, те останаха да лежат в осветения кръг.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да се откажеш от всичко това? — попита той едва чуто.

Той е този, който ще се откаже от мен, помисли си тя с тъга.

— Не желая да ти отговарям.

Реши, че ще й възрази, но след малко той рече примирително:

— Добре тогава. Мисля, че мога да бъда доволен от себе си. А освен това се надявам, че съм ти доставил и удоволствие.

Тя навлажни устни с език.

— Искам да стана и да ида до огъня.

— Чудесно. — Отдели се от нея и я повдигна на колене в осветения кръг. — Имам още един прозорец. Трябва да го запомниш. — Приклекна срещу нея, хвана ръцете й и я погледна право в очите. — Истината е, че те обичам. Обичам тялото и душата ти, твоя ум. — При тези думи поднесе ръката й към устните си. — Искам всичко. За съжаление не мога да ти предложа кой знае какво в замяна. Аз съм себичен, разглезен и високомерен. А що се отнася до душата ми, Грегор ще ти каже, че тя постоянно е изложена на опасност.

Не, той имаше какво да й даде. Притежаваше дух, храброст, ум и открит характер. Изпита остро, отчаяно желание да заграби докрай всичко, което имаше някакво значение за нея, но не биваше. Рискът бе твърде голям. Затова не промълви и дума.

Той повдигна рамене.

— Виждам, че си съгласна с мен. — Притисна я към себе си. — Не бива да се съпротивляваш. Съдбата е на моя страна. — Погали я по главата и я залюля в обятията си. — Не разбираш ли, че ни е събрала, за да не се разделим никога? В противен случай срещата ни щеше да е напълно безсмислена.

Не биваше да я държи по този начин. Не бе готова за нежността му. Защото я издържаше по-трудно, отколкото страстта. Раздялата с него ставаше все по-мъчителна. Не бе в състояние да помръдне. Не можеше да се откаже от него. Все още не.

Обви ръце още по-здраво около раменете му и двамата останаха прегърнати докато и последните слънчеви лъчи се изгубиха зад хоризонта и осветеният кръг избледня.