Айрис Йохансен
Приключението (16)

Глава шестнадесета

— Защо те наричат Диамантения дук?

Езикът на Джордън премина по връхчетата на гърдите й.

— Как ти хрумна тъкмо този въпрос?

— Сетих се за нещо, което преди известно време ми каза Дороти.

— И искаш да узнаеш отговора тъкмо сега, така ли?

— Тя ми каза, че ставало дума за кесии, пълни с диаманти и за жени… Не проявих особен интерес.

— Защо тогава любопитстваш точно сега?

Защото жадуваше да узнае всичко за него — както доброто, така и лошото. Искаше да запечати всяко негово качество в паметта си. По-късно щяха да й останат единствено спомените, спомени за цялостната му личност.

— Кажи ми, моля те.

— Е, много вода изтече оттогава — отвърна той с неудоволствие. — Отдавна вече не върша тези глупости. — Потърка буза в гръдта й. — А и не подхожда за ушите на жена ми.

— Не съм твоя жена.

— Но ще бъдеш.

Реши да не се впуска в този спор — не желаеше да разруши красивия миг.

— И все пак настоявам да ми кажеш.

Той изправи глава.

— Това, което ще чуеш, няма да ти хареса.

Тя го изгледа иззад сведени клепачи и прошепна дяволито:

— Е, едва ли е по-лошо от онова, което и бездруго знам за теб.

— Много утешително. И все пак се налага най-сериозно да ти възразя. — Повдигна ръката й към устните си и я целуна по дланта. — Съществуват някои подробности от безпътното ми минало, които не знаеш и не бива да знаеш. — После попита замислен: — Ах… каква е тази миризма, която идва от теб?

Тя задуши въздуха, след което се опита да изтегли ръката си от неговата.

— Миризма ли? Каква миризма?

Той помириса дланта й.

— Забелязах я и по-рано. Позната ми е отнякъде, но не мога да се досетя.

— Сигурно от кон — поясни бързо тя. — Нали ти казах, че по пътя нямах възможност да се изкъпя. — Успя да уподоби усмивка на лицето си. — Не бива да ме притесняваш с такива забележки. — Трябваше на всяка цена да отклони вниманието му. — А може би искаш само да избегнеш въпроса ми. Искам най-сетне да разбера защо са те наричали Диамантения дук.

— Боже мили, винаги ли си тъй неотстъпчива?

Бе пуснал ръката й, но тя трябваше да се увери, че мислите му не се въртят около въпроса за тази миризма.

— Очевидно всички във висшето общество са наясно защо те наричат така. Не е честно — ти знаеш всичко за мен, аз обаче… — Замълча, тъй като от изражението му личеше, че признава поражението си.

— Става въпрос за една извънредно глупава и направо безразсъдна форма на високомерие от моя страна. В края на някоя приятно прекарана вечер оставях на съответната дама кесийка, пълна с диаманти. В кесията слагах толкова диаманти, колкото пъти сме се забавлявали. — Той отклони поглед встрани. — Така да се каже, предизвиквах сред дамите дух на спортно съревнование.

Тя почувства, че не й е казал всичко.

— Според Дороти е имало още нещо… и всички се смеели, щом станело дума за него.

— Не е трябвало да ти казва нищо. — После повдигна рамене. — Причина за веселието бяха местата, на които поставях кесиите.

— Местата ли… — Внезапно осъзна смисъла на думите му и страните й пламнаха.

— Нали ти казах, че няма да ти хареса.

— И наистина не ми харесва! — Изправи се от мястото си и се пресегна към наметалото. — Това са гадни и противоестествени неща. — С рязко движение се загърна в наметалото и се завтече към вратата.

— Това пък какво беше, по дяволите?

— Не искам да оставам при теб. Не може в този огромен дворец да няма някое местенце, където да не ми се мяркаш пред очите.

— Но оттогава е изминало толкова много време! Бях още дете! — Той също скочи на крака и я последва в залата. — Ела да се стоплиш до огъня. Къде си тръгнала така в студа?

— Никога не си бил дете. Ти по рождение си си похотлив негодяй и мошеник, който…

— Защо се гневиш чак толкова? — прекъсна я той и я хвана за раменете. — Нали ти казах точно онова, което искаше да научиш.

— Но аз не знаех, че… — Не очакваше, че чутото ще я засегне толкова много, че безпътните деяния на младия, буен мъж ще изпълнят душата й с гняв и болка. Бе сгрешила в преценката си — всъщност не желаеше да опознае целия Джордън, тъй като не можеше да изличи от мислите си многобройните жени в неговия живот. — Учудва ли те, че съм потресена?

Той я изгледа с присвити очи.

— Не, изобщо не си потресена. Но не е изключено да ревнуваш. Така ли е?

Тя поклати категорично глава.

— Сигурно е точно така. Ако ти признаеше например, че си имала работа с някой диамантен дук, щях да убия както него, така и теб. — Пристъпи към нея. — Но все пак щях да имам сериозна причина за деянието си. Нали ти казах, че те обичам!

— Ти…

Не успя да продължи — той запечата устните й с целувка. Езикът му проникна навътре — игрив и нападателен. Бе останала съвсем без дъх, когато той вдиша глава.

— Сигурен съм, че и ти храниш същото чувство към мен. Или поне нещо много подобно на любов.

— Не — прошепна тя едва доловимо.

Той се усмихна дръзко.

— В такъв случай сигурно се чувстваш измамена. Не виждам друга причина за острата ти реакция. Налага се незабавно да поправя грешката си.

— Джордън… какво правиш?

Той я понесе на ръце към стълбището.

— Искам те под себе си — възкликна с дрезгав глас докато я носеше по стъпалата. — Както днес следобед, но между нас не бива да има никаква преграда. — Спря на шестото стъпало. — Мисля, че тук е най-подходящо.

— Не искам.

Той я положи върху стъпалата, възседна я и нетърпеливо отмахна наметалото й встрани. Тя се задъха неудържимо — плът опря плътта, твърдата мъжественост, поддаващата мекота.

— Убедиш ли ме, ще те пусна. — Палецът и показалецът му се заиграха из гъсталака, обграждащ нейната женственост. — Хайде, убеди ме де!

Прониза я жарка тръпка и гърдите й набъбнаха.

Стоманената светлина на луната струеше от високия прозорец над площадката и се плъзна по кристалния полилей зад гърба му. Мраз и жега, мрак и огън. Власт и покорство. Опита отново да съживи яростта, отшумяла под въздействието на страстта.

— Не съм от женичките, на които си подарявал онези кесии. Не понасям да се държат с мен сякаш съм някоя…

— Шшт. — Той докосна с пръст устните й и я накара да замлъкне. — Никога няма да се отнасям с теб по този начин. — Внезапно в очите му проблеснаха дяволити пламъчета — Мисля обаче, че един ден ще те даря с диаманти. — Почувства как тя се вцепени при тези думи. — Дал съм на съхранение два огромни диаманта на лондонския си адвокат. Великолепни са и пламтят като ясен, могъщ огън. Те са точно като теб, Мариана — прошепна той в ухото й.

— Не желая да притежавам никакви диаманти.

— Но тези ще пожелаеш. — Проникна с два пръста в нея. — Тъй като ще ги поставим ей тук.

Задъхана, тя се изпъна и надигна скута си към него. Пръстите му бавно се плъзгаха напред-назад.

— Мисълта, че ще носиш диамантите, ми допада много, скъпа моя. — Към двата пръста се присъедини и трети, а ритъмът им се ускори. Тя сподави с мъка надигащия се писък. — Мисля, че и на теб ще ти хареса. Надявам се да ги носиш докато работиш, по време на езда и когато просто се разхождаш. При всяко твое движение те ще се търкат едно в друго и постоянно ще предизвикват в теб сладострастна тръпка.

Думите му я възбуждаха точно колкото и пръстите — усети как копнежът достигна трескави висоти. Така и не осъзна напълно, че е променил разположението на тялото й.

— И само аз ще имам правото да ги изваждам от там, когато правим същото като сега — прошепна той с иронична усмивка и проникна дълбоко в нея. Тя застена несдържано и впи пръсти в раменете му. Бе нещо неописуемо. В един миг дори помисли, че не може повече, но още в следващия той я дари още… и пак не й стигаше. Необузданият мъж се сблъска с извечната женственост и тя го потопи в себе си.

Върховният миг настъпи — разтърсвана от конвулсии, тя изстена и писъкът прокънтя сред високите сводове.

Той задиша на пресекулки, вдигна глава и я погледна.

— Бях твърде груб. Заболя ли те? Всичко наред ли е?

Да, всичко бе наред, освен отмалата, обхванала цялото й тяло, както и чувството, че светът е загинал и сякаш наново е възкръснал от смъртта.

— Бях длъжен да ти покажа кой съм. — Погали я нежно по бузата. — Диамантеният дук е мъртъв и е част от миналото. Мога да го съживя винаги, когато поискаш, за да те дари с наслада. — Погледът му не я изпускаше и я принуждаваше да му повярва. — Единствено теб. Завинаги. Разбираш ли?

— Да.

— Само че все още ми нямаш доверие, нали?

Тя се досещаше, че очаква от нея да опровергае думите му. В този миг бе почти готова да му се довери, да му повярва, че я обича. Почти…

— Студено ми е — прошепна тя.

Изразът на надежда се стопи от лицето му, но той все пак успя да се усмихне.

— Не е за чудене. — Изправи се, придърпа я към себе си и я загърна с наметалото. — Ела при огъня. — Пое ръката й и я поведе надолу по стълбището. — Мисля, че вече съм ти го казвал. Доволен съм, че не ме послуша.

— Сигурно и ти си измръзнал?

Той поклати глава.

— Едва ли някога ще изпитам студ. — Затвори вратата и поведе Мариана към килима, прострян пред камината. — Лягай тук. Ще те прегърна и ти ще заспиш.

Както в Делуинд. Там душата й бе изпълнена със страх и отрицание и не успя да оцени истински онези скъпоценни мигове на топлина и близост. Сега обаче трябваше да им се наслади докрай.

До огъня тя се сгуши в него, не желаейки да мисли за следващия ден. Той я взе много нежно в обятията си и тя можеше спокойно да се престори, че приема думите му за чиста монета — че любовта му към нея е по-силна от желанието да притежава джеделара, че страстта му се отнася единствено до нея.

 

 

— Ах, каква идилия!

Мариана отвори едва-едва очи. На вратата стоеше Грегор.

— За Бога, Грегор. — Джордън се пресегна към захвърленото наметало, за да покрие голотата на Мариана. — Защо не чукаш?

— Работата не търпи отлагане. — Лицето му засия. — А освен това тук няма нищо, от което да се срамува човек. И двамата сте много хубави. — Усмивката му избледня. — Пък и по-добре да те открия аз преди същото да е сторил Небров.

— Небров ли? — Обзета от безпокойство, Мариана се изправи рязко и приглади косите си назад. — Нима вече е тук?

— Е, все още не, но го очакваме след около два часа.

— От колко души се състои отрядът му? — попита Джордън.

— Стотина, а може и да са повече. Придвижват се доста бързо.

— А ние сме двадесет души. — Джордън изруга грубо. — Забелязали ли са Нико?

Грегор поклати глава.

— В такъв случай може би ще успеем да ги изненадаме. — При тези думи Джордън бързо се заоблича. — И те като нас ще трябва да минат през хълмовете. Сигурно има някое място, където да ги…

— Не — прекъсна го Мариана. — Нека дойде необезпокояван.

Джордън я изгледа изненадан.

— Какво каза?

— Казах да дойде.

— По дяволите! Няма да допусна такава глупост.

— Малко са ти хората и не можеш да се справиш с него.

— Грешиш — намеси се Грегор. — Един наш се равнява на трима от бандитите на Небров.

— Въпреки всичко сте малко на брой — настоя Мариана. — Скрий бойците си тук, в двореца. После пресрещаш Небров и му казваш, че ще преговаряш с него и че ще ме предадеш заедно с джеделара, стига да пощади теб и хората ти. — Джордън понечи да й възрази, но тя вдигна предупредително ръка. — После ще го доведеш при мен. Нали разбираш? Той не може да влезе в двореца с целия си отряд. Така се открива възможност да го разгромиш.

— Нека изясним още веднъж нещата. Значи ти настояваш да го доведа при теб, така ли? — попита Джордън подчертано бавно. — Ти изобщо наясно ли си с каква ярост ще се нахвърли върху теб?

— Естествено. Но знам също, че няма да ме убие, преди да узнае със сигурност къде е тунелът — отвърна тя с безизразен глас. — Така ще можеш да се справиш окончателно с него.

— Не желая да те превръщам още веднъж в стръв за хищника.

— Никога не си ме превръщал в нищо. Защото не съм искала. Сега обаче искам. — Обърна се към Грегор. — Кажи му и ти. Смажем ли главата, и змията ще загине. Когато убием Небров, хората му не ще посмеят да нападнат.

— Така е — произнесе Грегор бавно и тежко. — Но ще е доста трудно да му смажем главата…

— Тук изгледите ти са по-добри, отколкото сред хълмовете.

— Права е — обади се Джордън. — Ако той ни победи там, ще дойде и Мариана пак ще му падне в ръчичките.

— Не и ако тя тръгне с нас.

Изгледа го твърдо.

— Мога да дойда, само ако ме завържеш насила за коня си. А сега доведи Небров!

— Кажи, защо упорстваш толкова?

— Защото съм права. — Замисли се за миг и продължи: — Защото всичко това трябва най-сетне да приключи. Самият ти каза веднаж, че той никога няма да се откаже от намеренията си. Както виждаш, не се е променило нищо. — На лицето й се появи сурово изражение. — Причинил е болка на Алекс. Не ще позволя да стори още зло на хората, които обичам. Небров трябва да умре.

— Така и ще стане. Но не и тук. Не ако…

— Доведи го. Защото иначе възсядам коня и ще го пресрещна лично. Разбра ли?

— Проклятие — изруга той тихо. Изгледа я продължително, след което се извърна. — Хайде, Грегор. Изпълнявай дадената заповед и доведи този негодник тук.

— Ще ви чакам в параклиса — добави Мариана.

Джордън я погледна през рамо. Тя поклати глава.

— Не си мисли, че ще го моля за милост. Нали ти казах вече, че джеделарът е там. Небров не ще позволи да го изиграят за втори път и затова се налага да му покажа онова, което иска.

— Но ти си се заклела да пазиш тайната, нали?

— Нещата се промениха. Вече нямам друг избор.

— Знай, че ще бъда до теб. Така че каквото покажеш на Небров, показваш всъщност и на мен. — Той замълча за миг. — Дори и да се справим с Небров, ти пак ще си губещата страна.

— Знам, че ще загубя. — Но не така, както си мислеше той, а по начин, който щеше да има опустошително въздействие върху всички. — Когато настъпи моментът, просто ще се изправя срещу опасността.

— Мариана… — той пристъпи към нея, но спря на половината път. — Проклятие, нямаме време за спорове. — Обърна се и излезе.

Грегор се поколеба.

— Не го обвинявай. Той не искаше нещата да станат по този начин.

— Не обвинявам никого. — Припомни си думите на Джордън за необратимостта на съдбата. Да, нищо друго не можеше да обясни заплетеното кълбо от събития, в което бе втъкан животът на всички тях. — Не, излъгах те. Обвинявам Небров.

Той я изгледа изпитателно.

— Вече не се боиш от него, нали?

— Ще ми се и аз да кажа същото. Не бива страхът да попречи на намеренията ми. В продължение на толкова години именно страхът ме правеше безсилна, но сега с това вече е свършено. Той уби майка ми и е изтезавал Алекс. Не ще допусна да стори зло другиму.

— Грегор! — извика Джордън откъм залата. Грегор сякаш се поколеба за миг, но след това излетя от помещението.

Тя изчака докато тропотът на копитата заглъхне, облече се набързо и се завтече към параклиса. Разполагаше с два часа или дори по-малко. Още с пристигането си бе подготвила всичко и може би щеше да има достатъчно време, за да осъществи замисленото.

Отвори рязко вратата на параклиса и се спря за миг на прага — пред нея се възправяше великолепният прозорец над амвона. Бе казала на Джордън, че няма да се моли за спасението им, но въпреки всичко устните й от само себе си зашепнаха молитва.

Все пак трябваше да подпомогне малко съдбата.

 

 

Те идваха. Мариана долови със свито сърце стъпките, които се приближаваха по мраморния под на залата. Още няколко секунди и Небров щеше да пристъпи този праг. Заля я вълна от страх.

— Стара майко, подкрепи ръката ми — прошепна тя, впила поглед в многобагреният стъклопис на прозореца.

Длъжна бе да прогони страха от душата си. Защото бе готова да ги посрещне. Не успееше ли, всичко щеше да…

— Ако си мислиш, че избирайки параклис за място на срещата ни, ще избегнеш участта си, то много се лъжеш — обърна се Небров безцеремонно към нея. — Обещах на Дрейкън, че ще запазя живота му. Осигурявам му и придружители, които да го пазят. Ти обаче не си включена в сделката. Ясно ли е?

Не можеше да я изненада нищо. Стана от пейката и се обърна.

Небров се приближаваше към нея, следван от Джордън и четирима войници, облечени в златистозелени униформи. Големите му очи искряха възбудено в очакване на окончателната победа. — Добър ден, Ваша светлост — поздрави го тя любезно.

— Къде е джеделарът? — крясна той нетърпеливо. — Необходимо ли е да ти напомням, че ще се разгневя много, ако се опиташ да ме измамиш отново. И то толкова много, че ще ти порна вратлето от едното ухо, та чак до другото.

— Не е нужно да я заплашваш — намеси се Джордън. — Тя обеща да ви покаже всичко, което желаете.

— Ще получите джеделара. — Мариана хвърли кос поглед към войниците. — Но нима искате и тези хора да го видят? Цар Павел, например, е смятал излишните свидетели за нещо досадно и опасно.

Той се поколеба за миг, след което даде знак на войниците да се отстранят.

— Постойте вън. След малко идвам в залата.

Мариана изчака докато вратата се затвори зад мъжете и се отправи решително към олтара.

— Къде отиваш? — попита грубо Небров.

— Джеделарът е зад олтара — каза тя спокойно и извади стъклото. — Трябва да се покача на престола и да го поставя на мястото на долното ляво стъкло. Налага се обаче някой да ми подаде джеделара.

— Аз — извика Джордън и се отправи по централната пътека към олтара. Пое джеделара и го заразглежда. — Да, дъждовна дъга…

— Стара майка казваше, че животът ни е изпълнен с дъждовни дъги и трябва да ги следваме — произнесе тя с тих глас. — Казваше още, че който спазва това правило, ще открие голямо съкровище.

— Какво съкровище? — Небров пристъпи към нея и се загледа в стъклото. — Онзи слух за съкровищницата в тунела верен ли е?

— Ами тя твърдеше, че царят замислял нещо такова. Според мен ще трябва вие лично да го потърсите. — Мариана се изкачи с навити поли на мраморния престол и се захвана със стъклото, което бе разхлабила предварително. Сне го и го подаде на Джордън. После пое от него джеделара с дъждовната дъга. След няколко секунди новото стъкло прилегна точно в рамката, предвидена за него.

Тя погледна зад рамото си и кимна доволно.

— Така е добре. Облаците са затулили слънцето, но след малко ще видим нещо.

— Кое е това нещо? — поиска да узнае Небров.

— Мисля, че ще видим онова, за което сме се събрали на това място.

Джордън пое Мариана и я постави на пода.

— Скицата ли?

— Да. — Тя излезе пред олтара. Планът на цялата плетеница от подземни коридори. Слънчевите лъчи ще осветят стъклото и…

В този миг слънцето се появи иззад облаците и освети параклиса. Вече не бяха нужни никакви обяснения. Из цялото помещение се загониха искрящи багри и тъмни сенки.

Небров се отправи към лявата част на параклиса и от гърлото му се изтръгна шумно възклицание. Сянката на стъклописа с дъждовната дъга падаше върху една от мраморните плочи на пода, прорязана от множество едри бели жилки.

Джордън се присъедини към него, но Мариана остана неподвижна до олтара. Тя познаваше отлично гледката, разкриваща се в този миг пред очите на двамата. Отделните дъги на дъждовната арка се пресичаха с мраморните жилки и образуваха плетеница от фигури, едновременно и сложна, и подробна.

— Мраморът, използван в този дворец, произхожда от малка каменоломна до Завков в Сибир. Баба ми е прекарала на това място много седмици. Търсела е вид мрамор с подходяща шарка, който да се съчетае с джеделара.

— Ключалката и ключът — прошепна Джордън. Вдигна очи и се вторачи в Мариана. — Изключително!

— Тук има квадрат, който може би изобразява съкровищницата. — Небров се наведе над плочата. — Ето я, в този край, недалеч от входа на тунела. — Извъртя се светкавично и се сопна на Мариана: — Входът го няма. Ако входът не е обозначен, цялата скица не струва и пет пари.

— Царят е знаел къде се намира — отвърна Мариана спокойно. — Цялата плетеница от подземни коридори е извънредно сложна и затова се е нуждаел от скица. Но е знаел как да проникне до тях.

— И ти знаеш. — Небров я гледаше с присвити очи. — Входът!

— Ще ви кажа. — Замълча за миг. — Ако обещаете да пуснете и мен с охрана. Както Грегор и Джордън.

— Няма нужда да ти обещавам каквото и да било. Мога да изскубна от теб необходимите сведения със сила.

— Да, но ще загубите доста време. Нали ви гледам — просто не ви свърта на едно място. Искате колкото се може по-бързо да откриете тайния проход. Този факт не компенсира ли удовлетворението, което бихте изпитали, ако ми отмъстите?

— Може и да си права. — Той повдигна рамене. — Добре, така да е. Имаш обещанието ми.

Думи, които нямаха никаква стойност, налагаше се обаче тя да се престори, че се съпротивлява, за да не предизвика подозрение. Посочи пода зад олтара.

— Третият камък. Той има от долната си страна панти и не е трудно да се повдигне. В прохода се влиза по няколко стъпала.

Небров се отправи към посоченото място.

— Почакайте. — Тя пристъпи до олтара и запали една от двете маслени лампи, които бе приготвила от по-рано. — Ще ви потрябва.

Небров повдигна камъка и се взря в мрака под краката си. Взе лампата от ръцете й и се спусна в зейналия отвор. Спря на третото стъпало и леко се опита да повдигне каменната врата отдолу. По устните му пропълзя саркастична усмивка и вдигна поглед към тях.

— Не, не, в никакъв случай няма да тръгна сам надолу, та да ме затворите сам в прохода.

— Да повикам ли хората ви? — попита Джордън.

— Не. Първо трябва да видя какво има в съкровищницата. Вие двамата ще ме придружите. — Обърна се към Джордън и добави: — Не желая да ви лиша от удоволствието да видите онова, към което се стремите от толкова години, Дрейкън. — Изкачи се обратно в параклиса, извади пистолета си и го размаха по посока на отвора. — След вас.

Джордън се отправи към входа на подземието.

— А сега ти — обърна се Небров към Мариана.

На лицето й се изписа безразличие.

— Щом като отиваме заедно, ще ни трябва и втора лампа.

Небров кимна рязко. Тя запали втората лампа на престола, обърна се и тръгна към отвора.

Джордън я очакваше в подножието на стъпалата.

— Доста странно мирише тук долу.

Досетил се е! А може и да не е, тъй като отстъпи крачка назад и погледна към Небров.

Той насочи пистолета си към тях.

— Хайде, тръгвайте по главния коридор. И никакво отклоняване встрани! — Последва ги като се оглеждаше подозрително на всички страни. — Съкровищницата трябва да е вляво — промърмори той. — По дяволите, не я виждам.

— Още сме в началото — обади се Мариана. Пред нея Джордън сякаш се канеше да спре. Не, точно сега не биваше да спира. Скъси разстоянието между двамата и го срита в петата. — Вероятно…

— Ето я! — Небров се бе вторачил в тъмния отвор вляво от себе си. — Глупаци такива! Задминали сте я като слепци.

— Много е тъмно — заоправдава се Мариана. — Нищо не виждам.

Небров се озова светкавично в средата на помещението и вдигна високо лампата.

— Колко много сандъци — възкликна той и се заоглежда във всички посоки. — Сандъци и…

— … бурета с барут.

Очите му се разтвориха широко. Обзе го страх, когато осъзна къде се намира и понечи да излезе бързо.

— Бягай! — извика Мариана на Джордън и запокити лампата на земята. — Бързо в параклиса!

Барутът, който бе насипала на прага, лумна отведнъж и пред Небров се изправи непреодолима огнена стена.

Джордън сграбчи Мариана за ръката и двамата се завтекоха по посока на стъпалата, водещи към параклиса.

— Боже милостиви, та това не било съкровищница, а барутен погреб.

— Бързо! — закрещя тя. — Буретата ще се взривят всеки миг. Насипала съм барут във всички странични ходове. Подпорните греди ще се подпалят и тогава…

Внезапно отнякъде проехтя пронизителен, страховит крясък и двамата като по даден знак обърнаха поглед назад. Целият в пламъци, Небров изскочи от съкровищницата и се запрепъва из прохода, залитайки наляво и надясно — изчадие на преизподнята, родено сякаш от кошмарно съновидение.

— Не гледай нататък! — Джордън я изтласка към стъпалата, които бяха точно пред тях. — Бързо горе!

През прохода сякаш премина дихание, наподобяващо повей на вятър. Тя осъзна начаса, че пламналият Небров е подпалил и насипалия надлъжно барут в главния тунел. До слуха им достигна ужасяващ писък и фигурата на Небров изчезна сред огненото море.

— Боже всемогъщи! — Пламъци пропълзяха по ръба на роклята й и Джордън се хвърли да ги потуши.

— Стига! Ще обгориш ръцете си.

Но Джордън продължи да бие с една ръка по пламъците, а с другата я доизбута до стъпалата.

— Необходимо ли беше да посипеш целият проход? Мисля, че погребът стигаше.

Тя се изтегли на ръце до пода на параклиса.

— Исках да бъда съвсем сигурна.

Джордън блъсна каменната врата и тя се затвори.

— Да, и замалко да станеш жертва на пламъците.

Тя все още не можеше да си поеме дъх.

— Трябваше да…

— … бъдеш сигурна — довърши изречението Джордън. — Погребът на какво разстояние е от двореца? Ще хвръкнем ли всички във въздуха?

Тя поклати глава.

— Той е разположен по средата на хълма. Ръцете ти… покажи ми ръцете си.

Той не й обърна внимание.

— Стори ми се, че е по-близо.

— Мисля, че не…

В този миг мощен взрив разклати основите на двореца.

Джордън сграбчи Мариана и двамата се претърколиха по пода. Спря се едва в една от стените. Дълга назъбена цепнатина се плъзна като змия по пода. Последваха я безброй детонации. От залата до слуха им долетяха ужасени викове, придружени от някакъв трясък, но така и никой не посмя да се появи в параклиса.

Постепенно експлозиите отшумяха и параклисът се изпълни с гъст черен дим, проникващ от множеството цепнатини по пода.

— Трябва да се махаме оттук — прошепна тя. — В момента горят всички галерии под двореца.

— Съществува ли друг изход?

Тя поклати глава.

— Трябва да минем през двореца.

Той се изправи на крака, след което издърпа и нея.

— Едва ли някой ще се опита да ни спре. Нали чу как крещят хората на Небров. Обзалагам се, че в момента не мислят за нищо друго, освен как да спасят кожите си. — Той я поведе към вратата по централната пътека. Тя прекрачи някакъв отвор в разбития мрамор и се вцепени — под краката й зееше огнена преизподня. Там долу, в пламъците бе останал Небров, когото осъди собственоръчно на страховита, но заслужена смърт. В този миг осъзна обаче, че удовлетворението, което изпитва, не подхожда на това свято място.

— Мамо, отмъстих за теб — прошепна тя.

— Ела. — Джордън разтвори със замах вратата. Както бе предвидил, коридорът се оказа безлюден. Навсякъде се стелеше черен пушек. Добраха се до предверието — очите им смъдяха и едва различиха кристалния полилей, който лежеше разбит на пода.

След миг се озоваха навън и студеният въздух изпълни гърдите им. Но дори и тук имаше дим — половината хълм сякаш бе обхванат в пламъци. На двора цареше хаос. Конете цвилеха, а войниците крещяха и се щураха насам-натам, обзети от панически страх.

— А, ето ви и вас — възкликна с облекчение Грегор, озовал се внезапно до тях. — Вече се канех да вляза, за да ви спасявам. Много мило, че ми спестихте труда. А с Небров какво става?

— Той е мъртъв. — Джордън прегърна още по-здраво Мариана за кръста и тримата се затичаха през двора. — Трябва да изчезваме незабавно. Всеки миг огънят ще избие на повърхността на двореца.

Грегор кимна утвърдително.

— Ти съмняваш ли се? Битка не е имало. Когато взривовете започнаха, всичко живо напусна двореца по най-бързия начин. Сякаш бе настъпил краят на света. Натирих нашите заедно с конете и се измъкнахме от пламъците. По лицето му се изписа отврата и той посочи към пищящите мъже в двора. — Това там не са никакви воини, а баби.

Достигнаха до средата на склона, когато лумна и целият дворец. Мариана се обърна назад и по лицето й се изписа печал.

— Той заслужи смъртта си — рече Джордън с тих глас. — Ако не беше ти, щях да го убия аз.

Тя го изгледа учудено.

— Изобщо не съм мислила за Небров.

— Така ли?

— Мислех за творбите на стара майка. За красивите стъклописи.

Грегор се засмя сдържано и двамата с Джордън размениха погледи.

— Естествено, че си мислиш първо за прозорците, а не за онзи плъх Небров. Това се разбира от само себе си, нали Джордън?

Но Джордън вече не гледаше към горящия дворец. Погледът му се насочи към пропастта, зейнала надолу по хълма в резултат на могъщата експлозия. Да, той нямаше да й позволи да се упреква за смъртта на Небров, но със сигурност щеше да я обвини заради унищожаването на тунела.

— Бях длъжна да го сторя — каза тя.

— Не, ти си взела решението предварително — продума той с мрачен глас. — Има голяма разлика. Очевидно си насипала барут във всички странични ходове, и то преди Нико да открие приближаването на Небров и отряда му.

— Нима не разбираш? — възкликна тя отчаяно. — Стара майка е създала джеделара. Страховитата тайна на подземния проход й е била известна. Не е искала убийствата да се повторят. Мама и аз трябваше да дадем обет, че тунелът повече не ще носи смърт на хората. Тя си бе изградила дори точен план как да осъществи този замисъл. Тъкмо тя разпространи слуха за съкровището. Освен това знаеше, че царят е предвидил в онова помещение да има погреб и… — Изражението на Джордън остана безизразно и тя замълча. Но този факт не я изненада — досещаше се, че няма да й прости. — Да, реших да постъпя по този начин — продължи тя с изморен глас. — Дори и да не бях дала този обет, пак щях да разруша тунела.

— Защо? — попита Грегор.

— Защото стара майка е била напълно права. Войната представлява грях, а тунелът бе бойно оръжие. Върви и води своите воини, но само с оръжията, с които разполагаш. — Изгледа Джордън право в лицето. — Радвам се, че го извърших.

— А аз не. Вбесен съм. — Подхвана я за лакътя и я поведе към отряда, който ги очакваше в подножието на хълма. — Но неодобрението ми ще се излее върху ти, едва когато пристигнем в квартирата и Всемогъщи Боже, бе забравила напълно пламъците, които насмалко щяха да я погълнат.

— Нямам изгаряния. Ти обаче имаш… — Погледът й се спря на ръката му, хванала нейния лакът. Пое дълбоко въздух. По опакото се проточваха яркочервени белези, а дланите изглеждаха сигурно още по-зле. — Ти си ранен.

— Извънредно точно описание. — Той стисна устни. — А от болките настроението ми не става по-добро.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не съм искала да пострадаш.

Изражението на лицето му остана непроменено.

— В такъв случай не биваше да взривяваш тунела. Можеше да пострадат много хора.

Тя поклати глава. Нямаше смисъл да спори с него на тази тема — никога нямаше да постигнат единодушие.

— В дисагите си имам един балсам, който ще свърши работа — обади се Грегор. Тя отново погледна към горящия дворец. Дали щеше да се намери лек против болката, причинена от онзи клин, който заби между тях двамата.

Какво съм се разциврила като малко дете, помисли си тя. Та нали разбираше отлично какво вършиш и какви ще са последствията. Затова сега носи търпеливо своя кръст.

Боже, как копнееше болката да отшуми.

 

 

Пристигнаха в селската странноприемница и Грегор пое нещата в своите ръце. С гръмотевичния си глас той буквално пришпори съдържателя и прислугата като ги накара незабавно да приготвят стаите, да донесат храна и топла вода за всички, както и превръзки за обгорените ръце на Джордън.

Само час по-късно Мариана се озова във вана с топла вода, разположена насред простичко обзаведена, но уютна спалня. За нейно голямо съжаление обаче дори и след обилната баня косата й запази едва доловим мирис на пушек.

Облегна се назад и притвори очи. Да, все някога миризмата от катастрофата щеше да отлети, но споменът за трагедията едва ли щеше да я напусне някога. Извърши едно-единствено нещо, но с него пожертва твърде много от себе си.

— Утре рано трябва да сме далеч оттук.

Отвори очи. Джордън бе застанал на вратата, облечен в черни панталони от сърнешка кожа и широка батистена риза. В този миг си припомни, че и в онази първа вечер в Делуинд той също носеше бяло и черно. Не, не бива да мисли повече за Делуинд.

Погледът й се спря на превързаните му ръце.

— Ръцете ти…

— Няколко мехура. Дребна работа. — Той пристъпи напред и затвори вратата. — Разбра ли, че утре на зазоряване потегляме за Казан? — Приближи се и посегна към голямата кърпа, която слугинята бе донесла за нея. — Следователно се нуждаеш от почивка. — Замълча за момент. — По протежение на тунела са възникнали множество пожари, достигащи до самата Москва. Убеден съм, че цар Александър ще поиска да научи причините. — Подаде й кърпата. — А сега стани.

Тя се изправи, а той я затъна и я взе на ръце.

— Ръцете ти!

— Тихо. Не говори — прекъсна я той и започна да я подсушава непохватно. — В момента царят е доста изнервен поради приближаването на Наполеон. Когато разбере, че е бил изложен на такава голяма опасност, сигурно няма да се отнесе много дружелюбно към нас.

— Но той по-скоро трябва да ми благодари. Защото сега вече Наполеон не ще може да го изненада по подземния проход.

— О, този факт няма да го утеши особено, особено когато открие, че си унищожила средството, с което може да нападне Наполеон в гръб. Затова трябва да потегляме колкото се може по-бързо за Казан.

— Мислех, че си вбесен от действията ми.

— Така е. — При тези думи лицето му си остана непроницаемо, но ореолът от разочарование и гняв около него бе направо осезаем.

— Защо тогава се опитваш да ме закриляш?

— Двете неща нямат нищо общо помежду си.

Все още ме подсушава с ранените си ръце, забеляза тя с неудоволствие.

— Престани най-сетне! — Дръпна кърпата и се уви в нея. — Ранен си. И как така няма нищо общо между двете неща?

— Не желая да се лишавам от теб, само защото си ги надробила някакви, за които ми иде да ти извия врата. — Очите му засвяткаха гневно. — Никой не може да те отнеме от мен, па бил той дори и царят, Уелингтън или Наполеон. Дори и ти самата не ще успееш.

В душата й просветна лъч надежда, но се побоя да й се отдаде изцяло.

— Искаш да ме задържиш като своя любовница, така ли?

— Ти не чу ли какво ти говоря? Пристигаме в Казан и вдигаме сватба… разбира се, ако равенът не нареди междувременно да те екзекутират заради проявената от теб глупост.

Сватба. Почувства как остава без дъх. До този момент тя изобщо не си разрешаваше да повярва на думите му.

— Защо?

— Ако очакваш нежно обяснение в любов, си сбъркала момента.

— Трябва да знаеш, че няма да те моля за прошка. Извърших онова, което бях длъжна да извърша.

— Знам. — В продължение на няколко секунди изражението му се посмекчи. — Не съм толкова непочтен, че да те упрекна в нещо, което и аз бих могъл да сторя. Ако имах тази възможност, щях да ти отнема джеделара. Ти просто извърши нещо, което аз не мога да приема. Това обаче не означава, че не приемам и самата теб. Станалото не може да повлияе върху отношенията помежду ни.

— Наистина ли не може? — прошепнаха едва чуто устните й.

— Само че съм толкова вбесен, че ми иде да дръпна кърпата от тялото ти и да те захвърля гола в някоя пряспа — извика той грубо. — Не разбра ли най-сетне, че между нас въпросът за прошката и извинението не може да съществува? Каквото и да извършиш, то едва ли ще пресече желанието ми към теб. — Отиде до вратата и я отвори. — А сега върви да спиш. И се подготви за ранно събуждане — на зазоряване.

Вратата се хлопна зад гърба му.

В държането и думите му нямаше и следа от нежност или емоционални изблици. Единственото, което й предложи бе гняв, но и разбиране, резки обноски, но и обещанието да я понася докрай.

Тя се загледа втренчено във вратата, объркана, стъписана… Но в душата й покълна щастие.

 

 

Вече се здрачаваше, когато тя отвори леко вратата на Джордън. Той лежеше облечен върху леглото си, втренчил поглед в пламъците, които все още лазеха около селото.

Обърна глава към нея.

— Казах, че трябва да си лягаш.

Не можеше да забележи изражението на лицето му, но тонът не бе окуражаващ.

— Трябваше да те видя. Не мога да заспя. — Затвори вратата и се приближи към него. — Боли ли те?

— Да, и този факт ми е крайно неприятен. Затова най-добре да се върнеш в стаята си и да ме оставиш на мира.

— Не мога.

— Ще съжаляваш. Когато изпитвам болка, не знам какво върша и обикновено удрям напосоки.

— В такъв случай ще сметна държането ти за неприемливо. — Тя легна до него. Трудно й бе да произнесе думите, заради които бе дошла. Не искаше да вижда и лицето му. Обърна се и се притисна гърбом към него. — Теб лично обаче приемам. Завинаги.

Той застина неподвижен.

— Това ми се струва познато отнякъде.

— Хубави думи. Чух ги от твоята уста.

— Бог ми е свидетел, не ти е нужно много, за да изпиташ удоволствие, нали?

— О, не, напротив. Аз искам да получа всичко. — Замълча за миг. — Но ще ти се отплатя като и аз ти дам всичко.

Изобщо не правеше опити да я прегърне.

— И какво ще ми дадеш, например? — произнесе той глухо, заровил лице в косата й.

— Готова съм да участвам във всякакви битки за теб. Желаеш да видиш Наполеон разгромен, нали? Е, добре, аз ще те подкрепя.

— Трябваше днес да помислиш за това.

— Ще те даря с деца и ще бъда добра майка. — Замълча за момент, след което продължи с пресеклив глас: — Ще ти подаря и своя труд. Той е най-важната част от мен и ще ми е много трудно да го разделя на две, но все пак ще опитам. — Отново се поколеба за миг и добави едва доловимо: — И освен това ще те обичам цял живот.

Тя се умълча.

— И това ли е всичко? — попита той с учтив тон.

Възмутена, тя понечи да се извърне към него, но внезапно ръцете му я прегърнаха и той я притисна силно към себе си.

— Пусни ме — настоя тя. — Знам, че те боли, но се държиш много невъзпитано и аз…

— Шшт! Тихо! Не разбираш ли от шега.

— Моментът не е за шеги.

— Не съм искал да прозвучи лошо… но всъщност не знаех какво да кажа и… — Той не продължи и я притегли към себе си. — Разбираш ли, просто не знаех какво да кажа.

А когато Джордън бе развълнуван, той се скриваше зад своята маска, маската, която познаваше вече толкова добре. Ядът й премина и остана да лежи неподвижна до него.

— Трябваше да кажеш: „Благодаря ти, Мариана. Знам, че съм недостоен простак, лишен от всякакъв усет, но ще се постарая да се поправя.“

Очакваше, че ще се засмее, но той остана сериозен.

— Няма да е лесно. Не съм лишен от усет за нещата, но съм свикнал да се налагам и сигурно често ще правя грешки и ще те обиждам. — Гласът му спадна и стана някак несигурен. — Но ще те обичам винаги.

Сълзи опариха очите й.

— И аз ще те обичам винаги, макар че понякога ще се заключвам в ателието и няма да мисля за мъжа си.

— По дяволите, това няма да стане.

Тя го целуна бързо по китката над превръзката.

— О, ще стане, разбира се. И как още ще стане.

Баща й, ако беше жив, щеше да остане много учуден както от този вид обяснение в любов, така и от странната ситуация, в която се намираха. Романтичната му природа щеше да се разбунтува, но тя бе убедена, че любов, която е издържала на толкова изпитания и предизвикателства, не се нуждае от красиви слова, цветя и рози, за да докаже правото си на съществуване.

Загледа се към пламтящите пожарища.

— За какво мислиш? — попита след кратка пауза.

Устните му докоснаха ухото й и той прошепна дяволито:

— Питам се, дали ще ме наречеш отново простак, ако поискам точно сега да се любя с теб.

— Не бива. Няма да позволя да повредиш ранените си ръце.

— Нима? — За момент тя си помисли, че ще се опита да й възрази, но той просто я привлече плътно към себе си. — Много добре, и така е приятно. Но вероятно съм бил лош любовник, щом като смяташ, че разчитам единствено на ръцете си. — Той отново отправи поглед през прозореца. — Добре, че вали сняг. Така огънят ще се ограничи само около тунела. Разпространи ли се пожарът по нивите, годината ще бъде гладна и… — При тези думи той внезапно спря и пое дълбоко въздух.

Тя се обърна към него.

— Джордън, какво има?

— А, нищо. — Целуна я разсеяно. — Просто ми хрумна нещо. Трябва да премисля всички възможности. Разбира се, всичко зависи от поведението на Наполеон — ще стигне ли дотук или не… — Той се замиеш дълбоко, загледан в огнената ивица, която вече стигаше до вратите на Москва.

Ето, в този миг той отново бе зает с планове за бъдещето. Явно обмисляше и как да се ограничат последствията от унищожаването на подземния проход. Тя лежеше неподвижна до него, не желаейки да смущава разсъжденията му. За нея в този момент нямаше никакво значение, че не забелязва присъствието й. Той винаги ще се завръща при мен, мислеше си тя, обзета от дълбоко задоволство. Наистина, колко прекрасен може да бъде този свят!

Да, от този ден нататък винаги щеше да се завръща при нея.