Айрис Йохансен
Приключението (11)

Глава единадесета

— Можехте да тръгнете и без мен — продума Грегор докато се наместваше в колата. — Само ви задържам. Мога да ви последвам още утре, когато ще съм възстановил силите си.

— Идваш с нас — прекъсна го категорично Джордън. — След час сме в Кембърън.

Грегор се извърна към Мариана, която седеше на седалката.

— Този един час ще бъде най-труден за нея. Макар че понася пътуването по-леко, отколкото очаквах.

— Само защото още не е експлодирала и не ни е разкъсала на парчета ли? Предпочитам да го стори. Нервите й са толкова изопнати, че може всеки момент да получи нервно разстройство. — Погледът му се спря на нейното бледо, измъчено лице, след което отново се завърна при Грегор. — Поне върху теб гневът й няма да се излее. Защото си наказан повече от достатъчно за греховете си.

— Не е достатъчно. Тежък е грехът ми.

— Грехът е мой. И отговорността също. Ако загине, ще… — Не довърши фразата и продължи:

— Но той няма да умре. — Зави Грегор по-плътно. — Опитай се да не се движиш, за да не се отворят раните. Едно на ръка, че ще ме затрудниш извънредно много докато закарам тленните ти останки до Казан и второ… все още си ми необходим.

Отиде до предната част на колата и се настани на капрата.

 

 

В двора на замъка, веднага след портала, Дороти очакваше пристигането им. Колата спря и тя пристъпи напред.

— Страшно съжалявам за момчето — обърна се тя към Мариана. — Убедена съм обаче, че Джордън ще успее да го спаси.

— Значи си чула вече?

— Изпратих и вест от Делуинд, за да е наясно със ситуацията. — Джордън скочи на земята. — Реших, че по този начин ще ти спестя част от болката. — Той я повдигна от седалката. — За съжаление в момента не мога да сторя нищо повече.

— Предполагам, че вече си сторил много неща — обади се Дороти и в гласа й се прокрадна ожесточение. — Изобщо не разбирам какво става. Но ако има нещо общо с Корсиканеца, не е бивало да въвличаш и детето в тази игра.

— По-добре се погрижи за Грегор, вместо да ме позориш пред всички. Пътуването го измъчи. — В усмивката му се долавяше горчивина. — Знам, знам, вината е моя.

— Добре, че поне си признаваш. — Тя пое веднага командването, раздаде разпореждания на прислугата и изпрати човек да повика лекаря от селото. Хвана Мариана за ръка и я поведе към вратата.

— Мариана, чакам те в кабинета си — рече тихо Джордън.

Тя кимна, без да го погледне и последва Дороти към стълбите.

— Цялата си замръзнала — констатира Дороти в стаята й. Клекна веднага пред камината и разбърка жарта. — Ела да се стоплиш.

Мариана понечи да каже, че огънят не е в състояние да прогони от нея студа, но Дороти й мислеше доброто и затова се отправи към камината и протегна ръце към лумналите пламъци.

— Защо са отвлекли момчето? Как мислиш, Джордън ще плати ли откуп? — попита Дороти.

— Може би. — Дороти не знаеше подробностите от живота й, преди да пристигне в Кембърън и нямаше смисъл да й разкрива всичко точно сега. Тя нямаше да разбере този свят, изпълнен с насилие и тъй различен от нейния. — Извинявай, но не ми се говори за това.

— Разбира се. — Дороти се отправи към вратата. — Ще слезеш ли при нас за вечеря?

— Не. — Нали Джордън я посъветва да си стои в стаята — човекът на Небров можеше да я потърси. В края на коридора имаше таен пост, който щеше да му докладва кой идва при нея.

— В такъв случай ще наредя да ти донесат нещо за ядене. — На излизане Дороти се поспря на изхода. — Искам да знаеш, че не те осъждам загдето отиде с Джордън в Делуинд. Не си виновна, че си загубила своята добродетел. За мен ти си си същата както преди.

— Моля? — Мариана вдигна глава и я изгледа смаяна. Добродетел ли? Какво я засягаше собствената й добродетел, щом като Алекс го нямаше тук. Света Дева Марийо, ако ще и целият свят да я сметне за лека жена, какво от това? Спасението на Алекс бе единственото, което имаше някакво значение в този момент. Но за Дороти този въпрос явно бе изключително важен. В противен случай нямаше и да го засегне. Независимо от факта, че се застъпваше енергично за правата на жените, тя несъзнателно се влияеше от строгия морален кодекс на своето общество. Явно в нейните очи Мариана вече не се ползваше със старата репутация, макар и да не си го признаваше.

Бе престъпила правилата.

— Не исках да кажа нищо повече. А сега да забравим този неприятен случай и да продължаваме нататък.

Вратата се затвори зад гърба на Дороти и Мариана впи поглед в пламъците. Дороти се заблуждаваше — нещата нямаше да продължат по същия начин. Щеше завинаги да запази добрите си чувства към Дороти, но от този момент нататък между тях двете щеше да се издига бариера.

Дороти е подвластна точно на онези правила, срещу които се бори.

Това бяха думи на Джордън, който разбираше дори и онова, за чието съществуване тя и не подозираше. Наистина бе умен.

Но недостатъчно. Защото Небров успя да отвлече Алекс.

Седна в креслото до камината и притвори очи. Нека пратеникът най-сетне да дойде, помоли се тя. Това очакване бе нетърпимо.

Изминаха часове. Внезапно нещо прошумоля. Обърна рязко глава — през процепа под вратата като отровна змия се плъзна бял плик.

Тя скочи от мястото си и се озова до вратата, но не я отвори. Джордън бе обещал, че ще задържат пратеника. Разкъса плика и погледът й прелетя по написаното. После излетя от стаята.

Хвърли листа на масата пред Джордън.

— Ето го. Пъхнаха го под вратата. Така, сега вече можем да предприемем нещо.

Той взе написаното и го зачете.

— Точно това, което очаквахме.

Мариана се почувства ужасно. Смърт заплашваше брат й, ако не отидеше до края на месеца в имението на Небров в Пекбар.

— Трябва да тръгваме незабавно.

— Вече съм разпоредил да подготвят „Сийсторм“ за отплаване — рече Джордън. — Утре отиваме в Саутуик. — Той се изправи от мястото си. — Почакай ме в стаята си. Трябва да поговоря с теб, щом привърша тук с една работа.

— Къде отиваш сега?

Той я изгледа остро през рамо. Дъхът й буквално секна, когато видя изражението на лицето му.

 

 

Джордън дойде при нея след полунощ.

— Виждам, че вече си готова за път — каза той, виждайки куфарите до леглото й.

Не знаеше какво точно е опаковала. Просто трябваше да върши нещо докато чака.

— Взела съм и някои дрехи за Алекс. Ще му потрябват, когато Небров го пусне. — „Когато“, а не „в случай че“. Необходима й бе да повярва твърдо, че брат й ще бъде спасен. — Кой беше? — попита тя.

— Уйлям Стоунхем.

В първия момент не се досети за кого става въпрос. За нея този човек се казваше просто Уйлям, име, което чуваше безброй пъти от устата на Алекс. Осъзнавайки истината, тя бе обзета от силен страх. Веселият, напет Уйлям, който научи Алекс да язди. Същият този Уйлям, комуто братчето й вярваше почти толкова, колкото и на Грегор. — Не може да бъде. Та той обичаше Алекс.

— Да, но още повече е обичал фунтовете на Костен. Вчера му е съобщил накъде ще потеглят Грегор и брат ти, както и че с тях няма да има придружители.

Тя поклати глава. Не можеше да повярва… смяташе, че познава тези хора, но се бе заблудила. Кембърън, сигурното убежище, се разпадаше пред очите й и тя оставаше сама, объркана и беззащитна.

— Той е трябвало да уведоми човека на Костен в Саутуик, че съобщението е предадено — усмихна се Джордън със спотаен гняв. — За съжаление не ще успее да иде лично до пристанището. Ръката му остана непокътната, за да напише писмото, което ще му продиктувам. Същото обаче не се отнася до останалите крайници.

— Да му диктуваш ли? И какво трябва да напише?

— Може би ще се наложи да си разпределим работата. Затова той ще докладва, че са ме извикали в Лондон и че ще пристигна по-късно в Монтавия. А ти ще бъдеш придружавана само от Грегор.

— Имаше ли още нещо, което да е известно на Уилям?

— Не. — Той замълча за миг. — Мариана, не бива да допускаме Небров да ни диктува своите условия.

Тя се вцепени.

— Какво означава това? Не искам да разгневя Небров. Защото така рискувам да загубя Алекс.

— Мариана, седни за малко.

— Безразлично ми е каква игра играеш с Наполеон, но Алекс не може да има нищо общо с нея.

— Казах ти да седнеш. — Той я побутна нежно към креслото. — А сега ме изслушай. Как мислиш, дали Небров ще пусне брат ти на свобода, когато му паднеш в ръчичките?

Нямам избор, длъжна съм да му повярвам, помисли си тя отчаяно.

— Да ти кажа ли какво ще се случи? Той теб ще задържи, но няма да пусне Алекс. Заради джеделара! Нали не искаш да изтезават Алекс пред очите ти?

— Не! — Пръстите й се вкопчиха до бяло в облегалките. — Не ще позволя това да стане. Ще му дам джеделара.

— Това е нещо, което не мога да допусна.

— Ти не можеш да допуснеш… — Тя впи ужасена поглед в него. — Искаш да кажеш, че ще го оставиш да умре, така ли?

— Няма да умре — прекъсна я той грубо. — Нима мислиш, че ще позволя да се пожертва Алекс? Ако смятах, че така ще спасим брат ти, щях да ти позволя да дадеш джеделара на Небров и след това щях някак си да го взема обратно. — Той клекна до креслото й. — Няма да го спасиш по този начин. Когато Небров се докопа до джеделара, той още в същия миг ще убие всеки, който знае нещо за него. Ще рече, теб и Алекс. Познаваш Небров, нали?

Дълбоко в себе си знаеше, че е прав. Майка й често повтаряше, че властта обикновено върви ръка за ръка с безчестието. От отчаяние просто бе забравила тази мъдрост.

Той помълча, оставяйки й време да помисли върху думите му.

— Единствената възможност е да го изненадаме и да освободим Алекс. Но се нуждая от помощта ти. Трябва да ми дадеш джеделара.

— Знаех си, че ще отвориш дума и за него. — В думите й прозвуча огорчение. — Винаги си го искал. И ето на, откри се прекрасна възможност.

Той потръпна.

— Да, искал съм го и трябва да го притежавам. Но не ще допусна да се случи нещо лошо с теб или Алекс. Трябва да ми повярваш, Мариана.

— Защо да ти се доверявам? — Тя посрещна спокойно погледа му. — Ти пожела да ме затвориш в клетка. И нали точно ти допусна това чудовище да отвлече брат ми?

— Добре! Не ми вярвай, щом не искаш. Но тогава просто направи онова, което е най-добро за Алекс.

— Такива са и моите намерения. — Напълно изтощена, тя се облегна назад. Нямаше избор. Той бе прав, джеделарът бе ключът към освобождаването на брат й. Налагаше се да рискува.

Мамо, прости ми.

Но майка й едва ли щеше да се съгласи да излага на опасност живота на момчето. Тя би направила всичко възможно, за да спаси семейството си, а след това отново щеше да направи всичко възможно, за да ограничи неблагоприятните резултати.

— Добре. — Тя се изправи. — Ще предложим на Небров каквото желае и после ще открием начин да се справим с него. Но няма да е никак просто. Какво ти е известно за джеделара?

Той въздъхна успокоен.

— Знам, че руският цар Павел преди много години решил да предпази по някакъв начин Москва от чужди нашественици. Според слуховете той загубил разсъдъка си, обличал униформа и се представял за войник. Смятал хрумването си за висше постижение на военния гений. И така, разпоредил се да изкопаят таен проход от сърцето на Москва до място, разположено на няколко мили извън чертите на града. Така войските му можели да нападнат в гръб и да изненадат противника, обкръжил града. Строежът на този тунел се извършвал в най-строга тайна. Работниците отивали и напускали работа с превързани очи. Прокопаването приключило успешно, но царят бил обзет от манията да запази тайната с цената на всичко. Защото му било ясно, че и врагът можел да завземе безболезнено Москва, прониквайки в града през този проход. Той се страхувал ужасно, че планът на тунела може да попадне в чужди ръце и затова разработил специални мерки за сигурност. Планът трябвало да се скрие на такова място, че никой да не се досети за съществуването му. Той поръчал на големия майстор Погани, който по това време работел по една църква в Монтавия, разкошен прозорец от разноцветно стъкло и го повикал да дойде в Москва.

— Небесният прозорец — обади се Мариана.

Джордън кимна.

— Погани и жена му се съгласили да отидат в Москва и да изпълнят царската поръчка. Когато пристигнали, разбрали, че трябвало да сътворят не само голямо произведение на изкуството, а и да съчетаят отделните части по такъв начин, че да се получи скица на подземен тунел. Задачата била много сложна, но Погани се справил.

— Искаш да кажеш, моята баба — поправи го тя.

— Никой не знаел, че тя е майсторът. Царят се зарадвал много. Той изгорил всички скици и чертежи на прохода и разпоредил незабавно да вградят прозореца в неговия дворец. — Джордън млъкна за миг, след което продължи: — После заповядал да екзекутират Антон Погани и жена му, тъй като и двамата знаели тайната. Вероятно някой ги е предупредил, защото още същата вечер успели да избягат от Москва като взели и прозореца със себе си.

— Никой не ги е предупреждавал — прекъсна го Мариана. — Веднага след пристигането си в Москва те разбрали, че царят не възнамерява да ги пусне живи от Русия.

— Как са разбрали?

— Работниците от тунела — прошепна тя. Повдигаше й се само при мисълта за това ужасно престъпление. — Когато свършили с работата, царят наредил да ги избият. Били почти осемстотин души!

— Не знаех този факт.

— Стара майка не можела да позволи царят да обере плодовете на своето престъпление. Затова и му взела тунела. Разбирала, че за него няма да има и миг покой докато джеделарът е в ръцете й.

Джордън кимна.

— Но те не се върнали по прекия път в Монтавия — Антон бил ранен и трябвало да намерят подходящо убежище. Обърнали се към властите в Казан, тъй като страната граничи с Русия. Оставили се на милостта на равена и помолили за убежище. Казан, разбира се, не искал разправии с Русия, но равенът все пак склонил да ги приюти докато Антон отново се изправи на крака.

— И се опитал да открадне прозореца — добави тя насмешливо.

— А ти какво очакваш? — Джордън само повдигна рамене. — Казан седи на прага на великана. Близо до ума е, че ще търси начини да го прекатури. Но твоите родители продължили бягството си и се озовали в Таленка, където продали прозореца на църквата. Сега вече кражбата му би довела до конфликт с Ватикана. За Казан джеделарът представлявал само средство за отбрана и затова равенът решил да запази спокойствие, поне докато не съществувала опасност да бъде използван срещу страната му. — Той млъкна за миг. — Убили царя и заплахата намаляла. Представям си колко щастлива е била баба ти, когато намерила най-сетне сигурност.

— Тя знаеше отлично, че никога вече няма да бъде в безопасност и че се нуждаем от оръжие. Затова накара мама да научи наизуст точната форма на джеделара. После пък мама накара мен.

— Не е било никакво оръжие — прекъсна я той грубо. — Било е капан. Не е имала право да те превръща в пазителка на толкова опасна тайна. Трябвало е просто да строши проклетия прозорец със собствените си ръце.

— Да, но нали в такъв случай всички вие, заедно с Наполеон и Небров, нямаше да има за какво да се биете тъй ожесточено. — Тя се усмихна горчиво. — Ето, и след унищожаването на прозореца продължиха да ни преследват. Дори и да не знаеше нищо, мама пак щеше да загине. Постоянно я разпитваха къде е скрила скиците на прозореца. — Тя се почука с пръст по челото. — Тук са скиците, тук и никъде другаде. Да, това наистина бе капан, но без прозореца нямаше да имаме никакво оръжие за самоотбрана. Освен това тя си е имала сериозни причини да поеме този риск.

— Съкровищницата в тунела, нали?

Бе подготвена за този въпрос. Майка й я бе предупредила, че за съществуването на съкровищницата ще се разчуе.

— Каква съкровищница?

— Говори се, че в тунела е построена съкровищница за царските скъпоценности. Да не би баба ти да се е надявала да се върне някой ден там и да си вземе полагаемото се за нейния труд?

— Не е нужно да ти давам такива сведения. И изобщо ще говоря само за онова, без което не можем да минем.

— Дори и когато става въпрос за спасението на Алекс ли?

— Ние ще го спасим, но ще ти казвам само най-необходимото.

Той я погледна сериозно.

— Ти ме обвини, че залагам на карта живота на Алекс. А не правиш ли същото и ти сега?

— Как си позволяваш? — В очите й пламна гняв. — Никога не бих рискувала живота му. Та аз не се намесих, дори когато мама загина, само и само за да спася Алекс. Нима мислиш, че съм позволила тя да умре напразно? Обичам Алекс и не знам защо изобщо разговарям още с теб. Подозирам, че изобщо не знаеш що е любов.

— Може би наистина не знам. — Той се усмихна принудено. — Признавам, че не познавам добре това чувство. — Той се изправи от мястото си. — Ако позволиш обаче на безчувствения варварин един нахален въпрос — колко време ще ти е необходимо за изработването на небесния прозорец? Небров едва ли очаква от теб да създадеш такова произведение на изкуството за една нощ, но все пак…

— Вече е направен.

Той буквално се вцепени от изненада.

— Моля?

— В един момент забелязах, че съм достигнала исканото умение и създадох джеделара. Да не си мислиш, че цели три години съм лентяйствала и съм взимала само уроци по танц?

— Е, все пак създаде купола в балната зала! — За нейно учудване по устните на Джордън се появи бегла усмивка. — Всъщност трябваше да се досетя, че няма да отстъпиш от своето. Защото преследваш непоколебимо целите си, нали?

— Същото се отнася и за теб, и за Небров. Трябва да имам някакъв залог, в случай че аз или Алекс попаднем в опасност.

— И реши да не ми се доверяваш, нали?

— Нямам доверие никому. А още по-малко на теб.

— И как успя да сътвориш прозорец с такива размери, без да разбере никой?

— Стара майка разпространи слуха, че джеделарът е разпределен по двадесет и трите стъкла на прозореца, но това не е вярно. Планът на тунела е разположен на едно-единствено стъкло с размери два фута на три фута. Не е трудно да скриеш такова стъкло, нали?

Тя се поколеба за миг. Още като дете й бяха внушили, че е забранено да се говори за джеделара — с този навик не бе лесно да се пребори.

— В конюшните, в склада. Сред останалите стъкла.

Той подсвирна тихо с уста.

— Умно! Грегор ми каза, че си заточила там цели купища стъкла. И колко са на брой?

— Над тридесет. Ще ги вземем с нас в Монтавия.

— Смея ли да попитам защо?

— За да не разберете нито ти, нито пък Небров кое от тях е джеделарът. Поне до момента, в който не реша да издам тайната.

— Ще ти бъда много благодарен, ако не ме сравняваш с него. Макар че всъщност правиш точно това.

Да, предположението на Джордън бе вярно. Тя нямаше друг избор, защото и той бе неин противник. Вярно, че й помагаше да спаси Алекс, но пък се стремеше да й отнеме джеделара. Тя не можеше да знае дали начинанието й ще успее или не, но бе длъжна да опита — да спаси както Алекс, така и джеделара.

В този миг обаче задачата й се струваше неизпълнима. Отшумя постепенно цялата онази ярост, която й даваше сили и я подтикваше към действие. Осъзна, че е изтощена и едва се държи на крака.

— Отиди да си легнеш — обърна се той рязко към нея.

Тя само поклати глава.

— Няма да заспя.

Той отиде зад нея и обви пръсти около врата й. Тя замря.

— Отпусни се. — Започна да масажира вцепенените мускули на врата. — Неведнъж сме го правили, когато си имала зад себе си цял ден напрегнат труд.

Внезапно пред вътрешния й взор преминаха сцените в Делуинд. Тя е седнала пред огъня до краката му. През това време ръцете му мачкат здраво раменете й и тя буквално примира от удоволствие — пленена и заслепена от всичко, което ги свързва.

Палецът му я опипваше внимателно.

— Така мускулите…

— Не ме докосвай.

Той обаче продължи да разтрива тила й.

— По дяволите, така мускулите се разхлабват и…

— Не ме докосвай, ти казвам!

Той я пусна и отстъпи назад.

— Не мисли, че се опитвам да те съблазня — рече той сдържано, заобиколи креслото и застана пред нея. — Аз не съм глупак, Мариана. Просто не се чувстваш добре и искам да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

— Добре, но ще ти се наложи да я приемеш докато свърши всичко. Постоянните ти заяждания с мен ще подкопаят твоите сили и това може да ни попречи да спасим Алекс. — Той я погледна право в очите. — Колкото и да ме презираш в момента, ти знаеш отлично, че държа на думата си. Докато не си върнем Алекс не ще поискам нищо от теб… освен помощта ти, разбира се. — Усмихна се криво при тези думи. — Но когато изкупя вината си, обещанието ми ще отпадне. Нали знаеш как стоят нещата с моя морал? — Той се обърна рязко и се отправи към вратата. — Утре, още преди зазоряване отпътуваме за Саутуик. Затова почивай.

На следващата сутрин Мариана слезе в двора още по тъмно. Пред входната врата горяха факли. Насам-натам се суетяха слуги, които подготвяха всичко необходимо за пътуването под бдителния поглед на Дороти.

— Колко недостойно за човек като мен. — Грегор отблъсна един от прислужниците, който се канеше да му помогне, и се покатери с усилие в колата, спряла пред входа. Отпусна се мъчително върху чувала със слама, сложен на пода специално заради него. — Казах на Джордън, че вече съм в състояние да яздя, но той е решил на всяка цена да ме поглези като малко дете.

Мариана разбираше съображенията на Джордън. На ярката светлина на факлите лицето на Грегор изглеждаше бледо и някак смалено.

— Сигурен ли си, че ще понесеш пътуването по море.

— Че аз на кораба ще си почивам. Какво друго да правя там? Когато пристигнем в Казан, ще бъда кукуряк.

— Казан ли? Нали пътуваме към Монтавия?

— Джордън взе решение да отпътува направо за Казан и оттам да преговаря с Небров от позиция на силата.

Според нея това решение нямаше никакви предимства.

— Колко мило от негова страна, че ме информира своевременно. Къде е той?

Грегор посочи с глава към някаква друга кола, спряла пред конюшните.

— Контролира товаренето на стъклата ти — разсмя се той. — Умница си ми ти. Не съм и подозирал за замисъла ти.

— Няма нищо умно. Просто направих най-необходимото. — Видя, че Джордън излиза от конюшните и се насочи към него. — Опакова ли всички стъкла? — попита тя.

— А ти как мислиш? Нали едно от тях е джеделарът?

— Обзалагам се обаче, че си огледал до едно, преди да ги прехвърлиш в сандъците, нали?

Той се усмихна.

— Естествено. Дори ги измерих. И всички имат размери два на три фуга. Някои изглеждат по-сложни, но не можах да различа нищичко. Всяко от тях може да е джеделарът. Окачих на сандъците описание на съдържанието. Така ще спестим време, когато решиш да го извадиш.

— Добре замислено. — Тя промени темата. — Защо тръгваме към Казан? Според Грегор ти се каниш да преговаряш от там. Само че не искам Небров да си помиеш, че му оказваме съпротива.

— Небров няма да унищожи оръжието си, само защото нещо го заплашва. А освен това може да ни потрябва помощ, след като освободим момчето. Според Януш влиянието на Небров в Монтавия е нараснало. По-безопасно ще бъде да заведем Алекс в Казан.

След като освободят момчето.

Джордън изглеждаше толкова уверен в успеха, че още в същия миг в душата й покълна надежда. Лесно можеше да си каже, че нещата ще се оправят и ще си прибере Алекс, но не бе лесно да го повярва.

Джордън повдигна вежди.

— Това решение задоволява ли те?

— Не, ще бъда доволна, едва когато освободим Алекс. Но все пак можем да отпътуваме за Казан.

— Радвам се, че си съгласна — поклони се той насмешливо. — След малко ще натоварят и последните сандъци. Приготви се.

— Готова съм. Трябва само да се сбогувам с Дороти.

— Вече й пожелах всичко най-хубаво — изрече сухо Джордън, — и буквално се вцепених от неодобрението, което прочетох в погледа й. Изглежда си мисли, че съм уредил отвличането на Алекс, за да те потопя още по-дълбоко в блатото на греха и… — Той не продължи и я погледна. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— Не, нищо.

Изгледа я продължително и поклати глава.

— Та какво ти е казала Дороти?

— Няма значение.

— Какво каза тя?

Мариана повдигна рамене.

— Че ми прощава, въпреки че съм загубила своята добродетел.

— О, Боже…

Тя се усмихна принудено.

— Смята се за много великодушна… и то спрямо човек, чиято репутация е опетнена завинаги в очите на порядъчните хора.

Той изруга с половин уста.

— Обидила те е.

— Тя не е виновна. Защото изобщо не осъзнава, че е обида. — Тя отвърна поглед от него. — След малко ще бъда готова. — В този миг се досети за нещо и го попита през рамо: — Каква е услугата, която си й направил?

— Услуга ли?

— Още в самото начало тя ми каза, че преди време си й оказал голяма услуга.

— О, нищо особено. — Пролича ясно, че не е удовлетворена от отговора му. — Е, добре де, нямаше желаещи да издават книгите й и затова подкупих „Макарти и син“ да свършат тази работа.

— Разбирам. — Сподирена от неговия поглед, тя се отправи към стълбището, където стоеше Дороти. Бедната Дороти, та тя дължеше най-големия си триумф на едно от онези налагащи се същества от мъжки пол, които иначе кълнеше наляво и надясно.

— Бих дошла, ако искаш — рече Дороти навъсено. — Не е прилично да отпътуваш сама с Джордън.

Дори и в този момент Дороти се стараеше да действа точно по нормите, независимо от факта, че смяташе репутацията на Мариана за погубена. Мариана бе обзета от топло чувство, примесено с мъничко тъга. Можеше ли да осъжда Дороти, че не е онова, което искаше да бъде. Просто трябваше да я приеме такава, каквато е.

— В Монтавия е доста по-различно от Англия. Трудно ще разбереш тази страна. Тук ще се чувстваш по-добре. — Тя прегърна жената. — Бъди здрава, Дороти. И ти благодаря за всичко.

— Ще откриеш момчето — възкликна Дороти грубовато. — А през лятото ще се видим отново тук, в Кембърън.

Мариана само се усмихна, обърна се и се спусна по стълбите към колата, пред която я чакаше Джордън.

Без да погледне към Дороти той повдигна Мариана на седалката, след което се покачи и той.

— Помахай й за сбогом — настоя тихо Мариана.

— Да я вземат дяволите.

— Тя много те обича. Хладината ти ще я засегне.

Той й хвърли бърз поглед.

— А какво става с твоята обида?

— Не си ми нужен, когато водя битките си. И й помахай все пак с ръка — настоя тя отново.

— Упорита жена. — Наподоби някаква усмивка на лицето си, вдигна ръка по посока на Дороти и изплющя с поводите.

— Колите преминаха покрай портала на Кембърън и Мариана хвърли още веднаж поглед зад себе си. О, Боже, колко се страхуваше само, когато съзря за пръв път четирите кули! Прекара три години от живота си зад тези зидове! Странно, но повече нямаше да ги види. Каквото и да се случеше, след това пътуване тя и Алекс нямаше да се върнат в Кембърън. За момент изпита съжаление, но веднага го отхвърли. Все пак Кембърън никога не е бил неин дом. Спомни си нещата, които баба й винаги казваше в такива случаи.

— За какво мислиш?

Тя се огледа и забеляза, че Джордън я наблюдава.

Не искаше да му каже, че не възнамерява да се връща в Кембърън. Но Джордън бе част от Кембърън и внезапно изпита желание да сподели всичко с него. Тя заразказва със запъване:

— Стара майка често трябвало да се мести от място на място, за да си върши работата. Първоначално не й било никак приятно. Тъкмо свиквала с някое място и го заобиквала, и ето, трябвало да се откаже от него и отново да тръгва на път. С течение на времето обаче постепенно осъзнала, че всъщност не се отказва от нищо. Защото във всяка стъклопис, във всеки прозорец, които създавала, оставяла и частица от себе си. Тя казваше: „Остави своя знак, Мариана. Така никой не ще успее да ти отнеме онова, което ти принадлежи“.

— Изглежда, че е била мъдра жена.

— Да, много мъдра.

Отново погледна назад към замъка, бастион на властта и привилегиите в продължение на шест столетия. Поколения благородници са идвали и са си отивали, короновани глави са удостоявали имението с присъствието си. Но тя би поставила на мястото му всеки, дръзнал да твърди, че това място дължи на тях повече, отколкото на нея.

— Бог ми е свидетел, Кембърън, оставих в теб своя знак и частица от себе си — прошепна тя.