Айрис Йохансен
Приключението (7)

Глава седма

30 юни 1809 година Кембърън, Англия

 

— Типично в твой стил, Джордън. Да ни съобщиш едва в последния момент, че ще има празненство, на което ще присъстват седемдесет и пет души. Какво очакваш, някакво чудо ли? — Дороти бе застанала на стъпалата пред двореца и крещеше към братовчед си, който тъкмо слизаше от колата. — Никога ли не ти е минавало през ума, че този свят не е създаден, за да удовлетворява капризите ти?

— Не, но стигнах до извода, че чудесата са по–вероятни тогава, когато ги очакваме. — Той се усмихна. — Особено ако присъстваш и ти, човекът, който ще ги превърне в действителност. Вчера бях на бал с маски и внезапно бях осенен от прозрението, че е крайно време е да се прибера у дома. Но ти ми забрани да се движа из страната без ято придружителки, загрижени за морала ми. Затова реших да поканя цялата компания.

— Внезапното ти завръщане малко ни изненада. Тъй като те очаквахме напролет, а не сега, през лятото.

— Да не би да съм ти липсвал? — подразни я той.

— Къде ти време за такива неща? Прекалено съм заета със собствените си проблеми, за да си троша главата и с теб. — Тя го изгледа изпитателно. — Изглеждаш ми уморен.

— Естествено. Дължи се на разпътния ми живот.

— Не се и съмнявам… Боледувал ли си?

— Разбира се, че не. Всъщност може и да съм малко уморен. Едва вчера се върнах от Франция.

— Да, пак този корсиканец — рече тя с презрение в гласа. — Не искам и да чувам за него. Та кога да очакваме гостите ти?

— Утре или вдругиден. Първите обаче пристигат след малко. — Той пристъпи към нея. — А ти как си, скъпа братовчедке?

— Искаш всъщност да знаеш, дали мога да издържам инатливото девойче, така ли? Е, сега вече се разбираме отлично.

— Така си и мислех. Нейните идеи доста наподобяват идеите, застъпени в твоите книги.

— Прави ми впечатление, че е извънредно разумно същество. И освен това притежава забележителен талант в своята област.

— Така ли? — Внезапно го обзе възбуда, изместила летаргията, която го мъчеше от доста време насам — доста усилия вложи, за да подкопае властта на Наполеон във Франция, но напразно. Този мошеник бе хванал половин Европа за гушата и вече отправяше поглед и на изток. — Никога не съм я виждал, когато работи.

— Тя е творец, а не занаятчия. За прозореца на стълбищната площадка създаде дебнещ тигър, готов за скок. Великолепен е! — През тялото й премина тръпка. — Внушителен и страшен.

— Очаквам с нетърпение мига, в който ще видя стъклописа.

— В момента все още е в ателието. Мисля, че напоследък се е заела с нещо ново.

Нима джеделарът? Не, все още бе твърде рано.

— И къде се намира сега великият творец с пола?

— В конюшните. С Алекс. Научил е понито си на някои номера и иска да й ги покаже. — Тя хвърли поглед зад гърба си. — А, ето я и нея. Идва насам.

Той се обърна престорено равнодушно.

— Сигурно ще ме посрещне също тъй радушно, както и… Боже мили, какво си сторила с нея?

Дороти изгледа одобрително Мариана, която тъкмо излизаше от конюшните, разговаряйки с някакъв човек.

— Просто направих това, за което ме повика. — Тя се усмихна доволно. — Какво ще кажеш, изглежда младичка, нали? Добра работа свърши шивачката.

Мариана бе облечена в рокля със затворена яка, падаща свободно до земята. Под горната част, която също идеално прикриваше заобленостите на тялото, бе прикрепен син шарф. При всяка крачка изпод подгъва надничаха бели обвезани обущета. Косата й, искряща под яркото слънце, бе разделена на две плитки, хванати със сини кордели. Кожата й излъчваше онази свежест, която е присъща единствено на децата.

— Сили небесни, та тя прилича на малко дете.

— Грехота е да приказваш такива неща. Тя изглежда точно така, както трябва да изглежда една твоя питомница. Ще се появи няколко пъти пред гостите, за да задоволи любопитството им, след което ще се прибере в стаята си като послушно момиченце. По–добре да не беше толкова хубава, но… какво да се прави.

— Да, безсилни сме пред този факт. — До този момент той не смееше да признае пред себе си, че копнее да види Мариана отново. Затова и се почувства така, сякаш са го ограбили. Но в този миг тя вече не бе полудете — полужена. Да докосне това… това дете представляваше грях. И все пак осъзнаваше, че скритата в нея жена съществува и му въздейства. Той откъсна погледа си от Мариана. — А Грегор къде е?

— Целия предобед не съм го виждала. — Гласът й се извиси. — Мариана, ела тук.

Момичето обърна глава и буквално се вцепени, съзирайки Джордън.

— Идвам. — Затича се през двора точно като малко дете. Спря рязко точно пред него и направи реверанс. — Ваша светлост.

— Какво означава това — възкликна той по–учуден от всякога.

Тя вдигна поглед с невинна усмивка на уста.

— Дороти смята, че не подобава да се обръщат към вас неофициално. Следователно реверансът е тъкмо онази проява на уважение, с която младо момиче като мен е длъжно да се обръща към мъж на вашата възраст и с вашето положение в обществото. Не споделяте ли и вие това мнение?

Мариана отлично знаеше какво мисли по въпроса — та нали и самата тя не понасяше да й се кланят. Малката явно го поднасяше, но в момента не му беше никак до смях.

— Не, не го споделям!

— Както благоволите, Ваша светлост. — Тя не преставаше да го гледа втренчено. — Изглеждате ужасно, Ваша светлост.

— Изглежда, че почти всички са на същото мнение. Вероятно се дължи на напредналата ми възраст и на общественото ми положение. Всъщност защо не идеш да си играеш с куклите? — Той се заизкачва по стъпалата. — Нужен ми е Грегор.

За негова изненада Мариана го последва.

— Ще дойда с вас.

Дороти поклати глава.

— Ти не бива да…

— Дороти, имай милост. Няма опасност някой да се разклюкарства по мой адрес. — Тя изтича след Джордан в залата. — Всичко това са пълни безсмислици.

— Виждам, че копнееш за компанията ми — рече Джордън насмешливо.

Тя не обърна внимание на тона му.

— Ако търсите Грегор… в спалнята ви е.

— А ти откъде знаеш?

— Помолих го да направи нещо за мен.

— Да не би да слага змии в леглото ми?

— Не. — Тя се загледа пред себе си. — Нещо друго е. Изненада.

— Какво ли може да е? Последната изненада, която Грегор ми поднесе в спалнята, бе нещо изключително.

— Този път изненадата е моя. — Тя смръщи чело. — Иска ми се да не ми казвате неприятни неща. Бяхте много добър към мен и аз се старая да не изпитвам лоши чувства към вас.

— Предполагам, че не ти е никак лесно?

— Когато сте в Лондон не ми е трудно.

Той се разсмя гръмогласно. По дяволите, ядът му пак отмина по-бързо, отколкото му се искаше.

— Добре, приемам оценката ти. И все пак, по какъв начин съм проявил доброта спрямо теб?

— Е, вие знаете. — Внезапно я обзе смущение. — Алекс. Прозорците. Разрешихте да направя нови прозорци и купол над балната зала. А това струва много пари.

— Аз имам много пари.

Тя вирна брадичка.

— Така е. Дороти смята, че е по–добре да се изразходват за нещо по–смислено, отколкото да ги пилеете по вашите пеперудки.

— Непоправимата Дороти. Сърдиш ли се, че ти я увесих на врата?

— О, как може да говорите така? Та тя е толкова мила.

— Е да, когато не се опитва да налага мнението си.

— Между другото, това също може да е от полза. Знам, че намеренията й са добри. — В гласа й се прокрадна съжаление. — Всъщност отдавна никой не е мислил кое е добро за мен и кое не.

В този момент тя приличаше на малко натъжено момиченце и в него се надигна желанието да я дръпне за плитката и да я ощипе по бузата, само и само да се усмихне. Милостиви Боже, ако нещата продължаха по същия начин, скоро сигурно щеше да я погали по главата и да й разкаже приказка за лека нощ. Не, не, по–далеч от леглото й, не бива да мисли за такива неща.

— Радвам се, че ти е харесала.

Тя впи поглед в него.

— Да не би на вас да не ви харесва?

— Е, Дороти винаги е искала да променя света, а в нейните очи аз бях опитно зайче. Откакто се помня, все ме променя.

— Тя ви харесва.

— Ами да. Защото съм мил човек, затова. — Замълча за миг. — Особено когато това ми изнася. Има да се чудиш, когато разбереш колко много хора демонстрират привързаността си към мен.

Тя сведе поглед.

— Сигурно доста ще се учудя.

— Нахално същество такова. Не е прилично да се съгласяваш. В такива случаи вежливото несъгласие е най–уместното поведение. — Спря пред вратата на спалнята си. — Да дам ли знак, когато поискам да вляза? Не искам да ти развалям изненадата.

— Не ставайте смешен. Грегор издаде разпореждане само на двама от прислугата. Може изобщо да не е тук. А освен това стаята си е ваша. — Тя потръпна. — Само не разбирам как издържате вътре. Та тя е по–голяма и по–мрачна дори и от първата ми стая.

— Свикнал съм — отвърна той и отвори вратата. — Това е спалнята на стопанина и съм длъжен да се подчинявам на някои традиции. Дороти ще ти каже, че не робувам на този навик, но все пак… о, Боже… — Той се закова на входа и смаян, се загледа втренчено в прозореца точно срещу него.

Прозорецът, висок около метър и половина и изкусно изработен от цветно стъкло, грееше като свещ в тъмното помещение. Изобразяваше тъмнокоса жена в широка пурпурна одежда на фона на пурпурно обагрени сиви върхове. Тя бе възседнала вран кон и носеше сребърна броня. В ръка държеше боен флаг. Всеобщото внимание привличаше обаче самата жена — с развени коси и искрящи очи.

— Мама — възкликна той едва чуто.

— Надявам се, че нямате нищо против — обади се тя припряно. — Гледах портрета в залата, за да постигна нужната прилика. Портретите върху стъкло са особено трудни за изпълнение и обикновено не приличат много на оригинала. Тя обаче притежава характерни черти и ми се струва, че съм успяла да ги предам правдиво. Вие какво ще кажете?

— Да, приличат си много.

— Освен това реших, че балната рокля някак си не й подхожда — добави Мариана. — В нея тя… е, не отговаря на същността й.

— А доспехите й приличат, така ли мислиш?

— Да! — Тя навлажни устни с език. — Когато разглеждах картината, неволно си помислих за Галахад и Артър и…

— Орлеанската дева?

Тя поклати глава.

— Не, за нея не.

Той се обърна към нея и я изгледа изпитателно.

— Кажи, защо създаде това стъкло?

— Нали ви казах? Държите се чудесно с Алекс. Освен това ми дадохте Грегор и Дороти. — Тя придружи думите си с повдигане на раменете. — В началото си мислех, че мога да вземам, без да давам, но скоро осъзнах, че това не е по мой вкус.

Той посочи прозореца.

— И защо избра точно тази тема?

— Помислих си, че… всъщност не сте познавали истински майка си, а това е ужасно. Тя е била… — Тя спря за миг, след което продължи шепнешком: — Мама ми липсва ужасно. Не бих искала единствено някакъв строг и мрачен портрет да подхранва спомена за моята майка. Ще се радвам много, ако слънцето я събуди за нов живот.

Той отново обърна поглед към прозореца.

— Мисля, че по този въпрос две мнения няма.

Тя помълча за момент, след което сякаш нещо изригна от нея:

— Защо не казвате нищо? Не ви ли харесва? Обидих ли с нещо спомена за майка ви? Ако не ви харесва, ще помоля Грегор да го махне. Но няма да го унищожа. Добра работа е и не бих могла…

— Бих убил всеки, който унищожи прозореца.

— Значи ви харесва, така ли? — попита тя припряно.

Той заговори с престорено равнодушие, но гласът му престана да го слуша.

— Толкова съм развълнуван, че направо не ми хрумва нищо достатъчно банално, за да маскирам истинските си чувства. Крайно неприятно усещане. — Той я погледна в очите. — Благодаря ти!

Посрещна погледа му и кимна рязко.

— Радвам се. — Завъртя се на пети и излетя от стаята.

Стаята тънеше в искрящи багри. Цели десет минути той стоя неподвижен, потънал в съзерцание на жената от стъклото. После се обърна и излезе.

След около четвърт час от креслото си в затъмнения ъгъл на стаята се изправи Грегор и пристъпи до прозореца.

— Умно дете, нали, Ана? — Той се засмя тихо. — При вида ти изобщо не е и помислила за Орлеанската дева.

 

 

Младата жена имаше искряща червеникаворуси коси, а очите й бяха с цвета на виолетки. Една от най–хубавите жени, които бе срещала през живота си.

Джордън пое дамата от каляската като й прошушна нещо в ухото. Тя се разсмя и го изгледа прелъстително иззад сведените клепачи.

— Коя е тази жена? — попита Мариана шепнешком.

— Даяна Марчмаунт, графиня Ролбън — отвърна Дороти.

— Много е красива.

— Дали е красива не знам, знам само, че е страшно амбициозна — гласеше сухият коментар на Дороти. — Освен това си е втълпила, че трябва да обвърже Джордън.

Да обвърже Джордън ли? Вероятно Дороти има предвид женитба, помисли си Мариана с неприятно чувство. Някак си не можеше да свърже Джордън с понятието за брачен съюз. Осъзна веднага, че това е пълна глупост. Та нали всички смятаха Джордън за блестяща партия, а освен това той се нуждаеше и от наследник за имуществото и титлите си.

— Иска ли да се омъжи за него?

— За Бога! Не, разбира се. — Лицето на Дороти се изкриви в гримаса. — Е, ако не беше омъжена, може би. Но в такъв случай той изобщо нямаше да й обърне внимание. Брачните окови винаги са го отблъсквали.

— Защо?

Дороти повдигна рамене.

— Мисля, че потребността му от обвързване не може да се мери с неговия цинизъм. Защо да се жени, след като дами като графинята сами му се пъхат в ръцете?

— Мъжът й не възразява ли?

— Мъжът й я споделя охотно с Джордън, тъй като кесията му е празна, а братовчед ми е пословичен с щедростта си. Както виждам, този път графът не е пристигнал. Обикновено я придружава в Кембърън, за да придаде благопристойност на тяхната връзка.

Мариана само поклати глава. За нея двойственият морал на тези хора бе пълна загадка. Съдейки по думите на Дороти, ако проявеше и най–слабия признак на непристойно държане, обществото щеше незабавно да я заклейми. Но въпреки всичко една жена можеше да сподели леглото на някой мъж със съгласието на собствения си съпруг, стига да не се вдига много шум.

Дороти добави тихо:

— Когато гостите дойдат, по–добре дръж вратата си заключена. Те са безнравствена паплач — по коридорите и в стаите става какво ли не. Може по погрешка някой да нахлуе и в твоята стая.

— Какво иска тя още от него, след като му е любовница? — попита Мариана, без да откъсва поглед от красивата графиня.

— О, той няма постоянна метреса. Просто се забавлява с нея, когато му хрумне. — Тя видя как Джордън наклони внимателно глава към красавицата. — Май този път изборът му отново е паднал върху нея. — Тя подхвана Мариана под ръка и лекичко я побутна към стълбището. — Бягай. Нека Джордън да те представи пред нея. Дотолкова е пленена от чара му, че едва ли ще ти обърне особено внимание. А ние тъкмо това и искаме, нали?

Мариана не помръдна от мястото си. По–добре изобщо да не присъствах на това място, помисли тя засегната. Той загледа жената втренчено и устните му потръпнаха чувствено. Мариана не желаеше повече да наблюдава тази неприятна сцена — тайнствена игра, чиито правила не познаваше. Прииска й се времето да се върне назад и отново да срещне онзи Джордън, който и каза, че ще убие всеки, който се опита да унищожи прозореца.

— Мариана — произнесе настоятелно Дороти.

Въздъхна дълбоко и заслиза по стълбите. Трябваше да се успокои. Между нея и Джордън бяха възникнали съвсем нови отношения и това, което ставаше в момента, нямаше нищо общо с тях. Той й каза откровено, че ще отиде при тази жена. Преди време тя реши, че трябва да се почувства в Кембърън като у дома си, а Джордън Дрейкън олицетворяваше Кембърън. Следователно бе длъжна да приеме лекомислените му авантюри. Не, помиеш си тя, едва ли някога ще успея да свикна с тях.

Тя се приближи до колата, но двамата изобщо не забелязаха присъствието и — факт, който я изпълни с гняв. По дяволите с цялата тази хармония! Незабавно трябваше да го ядоса по някакъв начин, и то без да разруши художествената измислица, изплетена тъй сръчно от Дороти.

Речено, сторено. Отиде до него задърпа ръкава му като малко, нетърпеливо детенце. Той я погледна изненадан, а тя му се усмихна насреща с полуотворена уста и очи, блеснали от възхищение, след което направи подчертано дълбок реверанс.

— Ах, Ваша светлост, моля ви, представете ме на тази красива дама.

 

 

Нещо блъсна вратата и я събуди.

— Ела! — Джордън се запрепъва шумно в стаята. — Хайде, побързай!

Никога досега не бе го виждала в такова състояние. Без наметало, с искрящи очи и разбъркана коса. Мариана се изправи уплашена.

Той дръпна рязко завивката и грубо я изтегли от леглото.

— Тихо! Нали не искаш да събудиш цялата къща? — Грабна халата от стола, пъхна й го в ръцете и я побутна към вратата. — По–бързо, по дяволите, полунощ е…

— Знам. Какво… Пуснете ме веднага — извика тя и се опита да се освободи от хватката му. — Да не сте се побъркали?

— Не ми се вярва. — Умълча се за момент. — Просто съм пиян — продължи той с блеснали очи.

Думите му се потвърждаваха от дъха на коняк и парфюм, който се носеше от него: факт, който не допринасяше за уталожването на гнева й.

— Щом е така, по–добре да се приберете и да си отспите.

Без да продума, той я затегли към стълбището.

— Или още по–добре… защо не идете при вашата графиня Ролбън. Сигурна съм, че страхотно ще се зарадва, когато…

— Пълна скука… всички до една. Скука, скука…

— Вчера следобед не ви беше скучно с нея, доколкото си спомням — прекъсна го тя остро. — Вечерта на масата също.

— Знаех, че ще се вбесиш.

Да, наистина бе вбесена и даде всичко от себе си, за да го ядоса. Не можеше да допусне обаче, че държанието й ще предизвика такава остра реакция от негова страна.

— Пуснете ме веднага да се върна в стаята си.

— Изключено. Пътуваме. Тръгваме.

 

 

— Пътуване ли? — Тя се препъна във второто стъпало. — Какво пътуване? Да не искате да ни вкарате и двамата в гроба?

— Не говори глупости… Най–стабилен съм, когато съм пил — добави той с натежал език. — Питай Грегор.

— Добре, да го питаме. Той сигурно…

— Грегор си пъха носа навсякъде — прекъсна я Джордън, поклати глава и разтвори широко външната врата. — Затова го и заключих. Макар че това едва ли ще му попречи след малко да се измъкне.

— Нека тогава поговорим с Дороти.

— Говорих вече с нея. Не бе особено въодушевена, но знае къде отиваме. Налагаше се да й кажа. Не подобава на един настойник да… Ти си много болна. Треската те е повалила на легло, разбра ли? — Повлече я надолу по стъпалата и се насочи към очакващата ги каляска. — Самият аз не се нуждая от претекст, за да напусна това място. Всички ме знаят като човек, който не спазва домакинските си задължения.

— Щом ще пътувам, трябва поне да се облека — опита се да възрази тя за последен път. Позволеше ли й да изтича до стаята си, щеше да се заключи. — Искам да ида бързо горе. Няма да…

Той поклати рязко глава.

— Няма време. — Сложи пръст на устните си и продължи: — Налага се да тръгнем посред нощ. Никой да не забележи. Не е редно… — Разтвори със замах вратата на каляската, повдигна леко Мариана на ръце и я тласна върху седалката. Скочи вътре и се настани срещу й. — Давай, Джордж! — извика той на кочияша.

Колата потегли рязко и се понесе лудешки по паважа.

— Трябва да кара по–бавно — запротестира тя буйно.

Джордън поклати глава.

— Обещах на Дороти да те върна обратно след два дни. Налага се да побързаме.

— Какво, два дни ли?

— Не се безпокой. — Джордън се притисна в ъгъла и облегна глава на стената. — Той разбира от коне…

— Върнете ме обратно. Не искам…

Просто не бе за вярване! Този пиян глупак бе заспал. Протегна ръка и го разтърси. Никаква реакция.

— Джордън! — извика тя с всичка сила.

Той изпъшка тихо.

Тя подаде глава навън. Как бе нарекъл кочияша?

— Джордж, моля ви, закарайте ме обратно у дома.

Мъжът не отговори. Всъщност в мълчанието му нямаше нищо чудно, помисли тя. В Кембърън тя бе чужд човек, а и сигурно бе свикнал Джордън да отвлича различни жени. Поне по една на седмица.

Не й оставаше друго, освен да почака докато Джордън се събуди и изтрезнее. Облегна се на тапицерията. Нима бе възможно човек да спи, когато колата се тресе така? Чак зъбите й се разтракаха.

От прозореца я лъхна студен вятър и повдигна нощницата й. Бързо се пъхна в синия си халат. О Боже, та аз съм боса, досети се тя в този миг. Джордън не й остави време дори да си вземе обувките. Тъкмо това малко неудобство бе капката, която преля чашата на нейното търпение. Не можеше да го чака да се събуди.

Джордън се размърда едва на следващия ден следобед и на Мариана й идеше да го убие на място.

Погледът му се спря за миг на лицето й, след което отново притвори очи.

— Мили Боже.

— Веднага ме върнете обратно — настоя тя, пламнала от гняв.

— Скоро — промърмори той в ответ.

— Скоро! — повтори тя вбесена. — Изритвате ме посред нощ от леглото, подгонвате ме в тази ръбеста каляска боса и по нощница, след което потъвате в безметежен пиянски сън. Цялата съм в синини, тъй като благоволихте да наредите на кочияша да…

— Я по–тихо. — Очите му я стрелнаха ядовито. — Главата ми кънти, а отгоре на всичко и гласът ти ме ръфа като гладен лешояд.

— Чудесно. — Тя се усмихна злорадо. — Ще продължа да ви ръфам месата докато не заповядате на кочияша да поеме обратно.

Той само поклати глава.

— Не може да се държите така с мен. Не ще позволя да ме изтезавате с вашите си пиянски прищевки.

Той притвори очи и облегна глава на тапицерията. За него аз съм нищо, въздух, помисли си тя. Идеше й да го изрита от каляската.

— Къде ме водите всъщност?

Той небрежно заобиколи въпроса й.

— Скоро.

— И защо, моля?

— Сметнах, че идеята не е лоша. — Разтвори широко очи и я изгледа презрително. — Всемогъщи Боже, тези одежди са по–противни дори и от роклята, с която те накачули братовчедката Дороти.

— Защо тогава не почакахте малко, за да се облека?

— Бързах. — Очите му отново се затвориха. — Трябва да помисля.

— Само не заспивайте отново!

— Не си тази, която ще ми каже какво да правя и какво — не. — Надигна клепачи и внезапно от очите му изчезна каквато и да било следа от пиянство. — Ето какво. Главата ми се цепи, устата ми смърди сякаш цяла нощ съм си държал там ботушите, а освен това съм в отвратително настроение. Имаме си цел и следователно ще спрем едва, когато стигнем до нея. — Той притвори отново очи. — А сега възнамерявам да поспя още и те съветвам да сториш същото.

Тя се втренчи безмълвно в него, кипейки вътрешно от гняв.

Не след дълго забеляза, че е заспал отново.

Два пъти спираха на пощенски станции, за да сменят конете и да се подкрепят, но продължаваха нататък след около половин час престой. Настъпи вечер, а след нея и нощта. Мариана задряма, но обсипаният с неравности път не й позволи да заспи истински.

Джордън нямаше подобни проблеми — беше като бебенце в люлка. Идеше й направо да го убие. Или поне да го накаже жестоко при пръв удобен случай.

Малко преди зазоряване каляската затрополи по някакъв калдъръм. Тя погледна през прозореца и съзря неясните очертания на множество къщи. Просветля — явно бяха навлезли в голям град.

— Къде сме? В Лондон ли?

Той се сепна и погледна бързо през прозореца.

— Не, но се движим както трябва. — Протегна се и добави: — Свестен човек е този Джордж.

— Къде се намираме в момента?

— Скоро ще стигнем.

Мина й през ума, че ако този мъж повтори думата „скоро“ само още веднаж, ще го убие още преди да се върнат в Кембърън.

Колата спря внезапно, Джордж скочи от капрата и отвори широко вратата.

Джордън слезе, вдигна Мариана на ръце и я изнесе от колата. Под босите й крака настилката бе влажна и студена.

— Бихте ли ми… — В този миг погледът й попадна върху кулата, а след това се спря и на върха й. Бе невъзможно да се заблуждава. Сега вече знаеше къде се намира.

— Катедралата — промълви. — Света Дева Марийо, ние сме в Йорк!

Той само кимна.

— Да, катедралата на Нашата Света Майка в Йорк, ако трябва да бъдем по–точни. — Погледна към изгрялото слънце. — Ела, време е вече.

Тя пристъпи крачка напред. Погледна надолу към нощницата и босите си крака.

— Не съм облечена. Няма да ме пуснат вътре.

Той сви решително устни.

— Ще те пуснат.

Замаяна, тя се остави да я завлече в църквата, в която цареше сумрак. Знаеше какво ще види. Баща й го е виждал веднаж, а майка й и стара майка често разговаряха как някой ден специално ще отпътуват за Англия, за да го разгледат.

Какво великолепие! Спря се пред големия източен прозорец. Смели сини тонове. Алено. Зелено. Слънчевото сияние и искрящите багри — съединени в пъстроцветно великолепие.

Огромният засводен прозорец се извисяваше на седемдесет и шест фута, а ширината му бе тридесет и два фута. Под прозорците, богато украсени с орнаменти, изпъкваха двадесет и седем стъкла със своите ангели, патриарси, пророци и светци. Всяко от тях представляваше квадрат със страна от около три стъпки и изобразяваше някаква сцена от Вехтия завет — като се започне от Сътворението, та чак до смъртта на Авесалом. Следваха девет редици стъкла, на които бяха изписани осемдесет и една сцени с мрачни предсказания от Апокалипсиса. В най–ниско разположените две редици бе увековечен и ктиторът, епископ Скарлоу от Дъръм, заобиколен от двете страни с английски рицари, светци и архиепископи.

— Робърт Ковънтри, сътворил това произведение преди повече от четири столетия, е работил по него в продължение на три години — обади се Джордън. — Получил е за него царското възнаграждение от петдесет и шест фунта. Как мислиш, тази сума оправдана ли е била? — Тя не отвърна. Погледна я още веднаж и кимна бавно. — Виждам, че наистина я смяташ за справедлива. Впрочем аз също.

— Великолепно е — прошепна тя. — Всичко е толкова…

— Така си и помислих — че ще ти хареса. — Той се усмихна.

— До обяд можеш да се отдадеш на молитви пред олтара на Ковънтри. Трябва да спазя обещанието, което дадох на Дороти.

— Само до обяд ли? — поклати глава тя. — Нужно ми е повече време. Та това е само единият от прозорците. А катедралата има общо сто и тридесет.

— Обещах на Дороти да… — Той спря, съзирайки отчаянието, изписано на лицето й. — По дяволите… тогава до залез–слънце.

Тя закима усърдно.

— Така ще мога да огледам и големия западен прозорец на подходящо осветление. — Обърна се отново към източния прозорец и продължи със замечтан глас: — Вижте само как е съчетал ярките багри с отсенките на сивото. Не е ли прекрасно?

— Да, прекрасно е — съгласи се той усмихнат. — Ще поговоря с архиепископа никой да не смущава съзерцанието ти.

— Нищо не може да ме смути.

— Точно така. Убеден съм, че в момента наистина никой не е в състояние да ти попречи. Сега отивам в най–близката странноприемница. Ще гледам също да ти намеря обувки и рокля.

В някои от стъклописите Ковънтри бе вложил дори и хумор. Това баща й не бе споменал… Какво ли каза току–що Джордън? — Хубаво, много мило от ваша страна.

— А може би предпочиташ зебло и пепел?

Различните отсенки на синьото бяха великолепни, но пък тези нюанси на червеното…

— Добре, както кажете.

Подсъзнателно долови, че той поклати глава. След което до слуха й достигнаха отдалечаващи се стъпки.

Как ли Ковънтри е успял да постигне този удивителен ефект?

 

 

Джордън дойде да я вземе, когато на небето угасна и последната светлинка. Вгледа се в пламналите й трескави очи и в лицето, застинало от възхита. Без да продума я изведе навън и скоро двамата се озоваха в една близка странноприемница. Изобщо не забеляза кога Джордън й напъха вързоп дрехи в ръцете.

Червено и синьо. Матово. Бистро. И светлина. Много светлина. Малко след това той сложи в каляската и се намести до нея.

— Мисля, че прекара чудесен ден, нали?

— Създадени са за вечността — промълви тя.

— Така е, има ги вече от толкова много време.

— Картината може да се изгори, статуята да се прекатури. Тези прозорци обаче са сътворени, за да надживеят вечността.

— Стига разни дървеняци като Небров да не посегнат на тях. — Той се намръщи. — Как се чувстваш сега? Страните ти са пламнали.

— Светлината, тази светлина…

— Изпратих Джордж да донесе кошница плодове. В състояние ли си изобщо да се храниш?

Струваше й се, че едва ли някога ще сложи нещо в уста — толкова заситена се чувстваше от багрите и техните безбройни отсенки.

— Чувствам се като стъкло, едновременно прозрачно и украсено с фигури… — Спря за миг и поклати глава. — Чувствам се… много, много особено. Зле ли изглеждам?

Той се позасмя.

— Мисля, че си пияна.

Тя поклати глава.

— Не е възможно. Не съм пила вино.

— Съществуват и по–опасни видове пиянство от онова, което предизвикват соковете на лозата. — Той привлече главата й върху рамото си. — Почини си. Ще понеса по–леко твоята физическа отпадналост, отколкото ти моята.

Неволно тя се вцепени. До съзнанието й достигна някакъв неясен спомен. Май трябваше да отбягва този човек, но защо… Така и не се досети и се отпусна на рамото му.

Той й подари катедралата, дари я с това чудо.

— Опитай се да поспиш. Предполагам, че само си задрямвала за малко докато пътувахме насам.

— Бях направо бясна. Не можех да ви понасям.

— Знам.

— И защо направихте всичко това?

— Непредсказуеми са приумиците на глупеца и пияния.

— Това не е било случайна приумица.

— Щом като не ми вярваш, няма да настоявам повече. Искам да понатрупам добри дела, за да натежат везните в моя полза.

— Беше… извънредно мило от ваша страна.

— Трябва да повториш тези думи пред Грегор. По този начин ще ми спестиш някое и друго телесно наказание.

Едва ли говореше сериозно. Нима бе сторил всичко това заради портрета на майка му? Наистина, той бе много развълнуван, когато видя творението й, но все пак…

Изобщо не разбираше смисъла на неговия жест. Но всъщност това не бе от значение. Подариха й катедралата — ето кое бе важното.

— Забелязахте ли нюансите на синьото?

— Да. — Той я погали по косата. — Но ще призная, че не се вглеждам във всяка подробност, а възприемам картината като цяло.

— Да, разбира се. Детайлите са толкова много.

— Тази стъклопис по–хубава ли е от небесния прозорец?

— Не, творението на моята баба е по–добро, но тя никога не е имала възможността да работи в подобни мащаби. Седемдесет и шест фута, представяте ли си…

— Не мисли повече за катедралата, защото така няма да заспиш. И какво се прави, след като срежеш стъклото?

— Моля?

— Нали ми обясняваше веднаж как се прави окончателната скица за разрязването. После какво става?

Изобщо не подозираше, че тогава в кулата той е разбрал обясненията й. Помнеше единствено тихия му глас в мрака, изпълнен с чувственост. И сега бе тъмно, гласът му също бе тих като онзи път, но сега се чувстваше спокойна и защитена.

— Изрязвам парчетата стъкло с желязно острие или резец. След това горният слой боя се изстъргва със стрит камък.

— А после?

— Ах, вие всъщност изобщо не се интересувате истински — отвърна тя нетърпеливо. — Не е възможно да се интересувате.

— Е, имам някакво право да проверя професионалните ти знания, след като дявол знае колко време ще живея с дупка на покрива.

Нямаше откъде да знае дали му казва истината или не, но все пак реши да изпълни молбата му. Та нали той й подари катедралата!

— Слагам отделните късове на статив, нанасям слой пчелен восък върху тях, повтарям линиите още веднаж с молив, след което се проверява прозрачността на стъклото. — Умората започна да я надвива и тя се прозя. Възбудата й постепенно се уталожи. — После рисувам с боите и когато свърша, нанасям сребърна боя върху бялото стъкло. Стъклото след това се пече в пещ, за да се стегне боята, а най–накрая прикрепям отделните късове едни към други с ивици от олово и с цимент.

— Ковънтри по същия начин ли е действал?

— Всички ние правим така.

— И, разбира се, още цял куп неща, нали? — Очевидно не му бе убягнало, че в описанието си спести най–сложните процеси. — Може ли някой път да погледам как работиш?

Изведнаж се почувства неловко и потрепери от студ.

— Не.

— И защо не?

— Защото стъклописа си е моя.

— Тъкмо затова и настоявам да присъствам.

Тя поклати категорично глава и отново я отпусна на рамото му.

— Сега обаче трябва да поспя.

— По–скоро ти се ще да избягаш — поправи я той, помълча за миг и бързо добави: — Добре, добре, спи. Ореолът ми в момента блести тъй силно, че е по–добре сега–засега да си го прибера.

 

 

На няколко мили преди Кембърън Грегор ги очакваше в закрита кола. Той се изстъпи на средата на пътя, спря Джордж с широко разперени ръце и отвори вратата на каляската. Погледът му се плъзна бързо по лицето на Мариана.

— Добре ли си?

Тя кимна с лъчезарна усмивка на уста.

— Бях в катедралата.

При тези думи лицето му се отпусна.

— Дороти ми съобщи. Бе доста ядосана, но съм доволен, че Джордън е проявил все пак следа от благоприличие като е уведомил поне нея.

— Разби ли вратата? — поиска да узнае Джордън.

— То се знае. — Грегор се усмихна широко. — И то без да вдигам шум. — Той помогна на Мариана да слезе от колата. — Също тъй безшумно трябва обаче да вкараме Мариана обратно в двореца. Тръгваме с нея пред вас, после минаваме през миялната и по задното стълбище право в стаята й. Ще изчакаш тук един час и чак след това тръгваш. Разбра ли?

— Несъмнено вече си измислил и новата си версия, нали?

— Да, малък излет до Саутуик. Било ти е непоносимо горещо и както си бил пийнал, съвсем спонтанно те е споходила идеята да се поразходиш по море със „Сийсторм“. Събудил си се и с изненада си открил, че корабът е пропътувал половината крайбрежие. — Той повдигна рамене. — Вярно, че се поопитоми в последните години и тази версия няма да прозвучи особено убедително, но пък онези, които все още помнят Диамантения дук, няма да се усъмнят.

Диамантеният дук. Дороти й спомена нещо за това прозвище… Но в момента нямаше време да разсъждава по въпроса. Грегор леко я побутна към закритата кола.

— И гледай Джордж да не се разприказва пред прислугата — извика той на Джордън през рамо.

— Той ще си държи устата затворена.

— Почакай. — Мариана се обърна към Джордън. — Благодаря ви! Той само повдигна рамене.

— Няма нужда да ми благодариш. Нали ти обясних, че това бе само една пиянска приумица. — Той отново се качи в каляската си. — Хайде, Грегор. Закарай я по–бързо в стаята й. Не обичам да стоя дълго на едно място.

Потеглиха с Грегор и тя се умълча.

— И все пак не беше приумица на пиян човек — продума тя най–накрая.

— По всяка вероятност наистина не е.

— Беше изключително мил към мен.

— О, да, когато поиска, той може да бъде много мил.

На лицето й се изписа безпомощност.

— Просто не го разбирам.

Той замълча и само погали ръката й.

Грегор си мислеше, че тя се нуждае от утеха. Вероятно бе прав. По време на пътуването тя неочаквано се сближи твърде много с Джордън и го опозна от различни страни. Видя го както пиян и гневен, така и доброжелателен и грижовен.

А освен това той й подари и катедралата. Как да се бори сега против него?

И все пак трябваше да се пребори. Да усъвършенства своето изкуство и да свърши още редица неща, за да изпълни задачата, поставена й от майка й. Отсега нататък щеше да посвещава поне по един час дневно на джеделара.

Това бе единствената възможност да стъпи здраво на краката си в този объркващ свят, управляван от хора като Джордън Дрейкън.

 

 

6 септември 1811 година

Лост Кош Ин, Саутуик, Англия

 

Небров щеше да се зарадва извънредно много. Марк Костен хвърли в камината съобщението, получено от Кембърън и се загледа в хартията, която се сгърчи, почерня и се стопи в огъня. Не бе изключено сведенията за художествени умения на момичето да са пресилени — съгледвачът му в Кембърън не разбираше от тези неща. Но също така не бе изключено тя вече да удовлетворява претенциите на Негова светлост и в случая това е единственото, което имаше някакво значение. В последните си писма Небров ставаше все по–циничен и настойчив. Наполеон бе обърнал погледа си на изток и херцогът се нуждаеше неотложно от ценния залог.

Всъщност, какво иска той от мен, помисли си Костен с яд. И на мен не ми е приятно да стоя бездеен и да чакам. Предпазливият Небров му заповяда да не наблюдава лично момичето и затова прибягна до услугите на платен съгледвач. Самият той, Костен, пък трябваше да се задоволи с безкрайното чакане в това прескучно пристанище. Англичаните поначало не гледаха с добро око на чужденците и пребиваването му тук бе придружено от немалко неприятни моменти. В него постепенно узря решението да си го върне тъпкано заради изтърпените несгоди.

За щастие изгнанието му скоро щеше да приключи.

Седна на масата, посегна към перото и може би за последен път се зае с написването на доклада си до Небров.