Айрис Йохансен
Приключението (4)

Глава четвърта

В далечината изникнаха четирите кули на Кембърън. Масивната постройка от сив камък, по която се вееха множество знамена, бе най–огромното нещо, което бе виждала през живота си. Въпреки искрящото слънце Мариана се затъна по–плътно в наметката си — толкова хладен и чужд и се стори този дворец.

Алекс и Грегор бяха напред, но след малко момчето се върна в тръс и запря кончето си пред нея.

— Мариана, виж. Дворец!

Тя прикри вълнението си и рече сухо:

— Ами да, така е. Нали знаеш, дворците, винаги бият на очи.

— Може ли да препусна напред? Грегор ще ми покаже конюшните.

Тя кимна утвърдително.

— Но внимавай и недей да бързаш.

— Ако понито забави още своя ход, ще се наложи да придърпаме Кембърън насам — обади се Джордън. — По–нататък Алекс ще вземе няколко урока по езда, но преди това трябва да му дадем някое по–буйно животно.

— Този кон ми харесва. — Алекс погали понито по шията. — Само не знам как да го нарека?

— Труден въпрос. Трябва добре да го обмислиш и да решиш сам.

— Добре, така ще направя. — Той обърна кончето и се понесе в тръс обратно към Грегор. — Мариана, побързай.

— Защо не тръгнете с тях? — обърна се тя към Джордън, без да го погледне. — Едва се държа на седлото. Ще се забавите с мен.

— Нищо подобно няма да направя. Аз изобщо не бързам. И никога не съм обичал особено това семейно имение. — Той се усмихна при тези думи. — А освен това като твой настойник съм длъжен да не те оставям сама.

— И двамата знаем много добре, че всичко това са глупости.

— Може би пък тези глупости ще ми помогнат да не извърша и друга, още по–голяма глупост.

Тя дори не се и опита да разтълкува последните му думи. Искаше единствено да се освободи от неговото присъствие. Така и така се чувстваше изнервена и неуверена при вида на двореца, а отгоре на всичко от понеделник, деня, в който слязоха на сушата, той я следваше мълчаливо на всяка крачка.

— Хайде, настигнете ги — повтори тя. — Нали вече ми дадохте да разбера, че ви е скучно с мен. Защо стоите още? — След онази вечер на кораба го виждаше само по време на храна. Бе вежлив, но същевременно и затворен. Прекарваше времето си предимно с капитана и Грегор, като не пропускаше да се позанимае и с Алекс.

— Нима? Не съм твърдял, че ми е скучна компанията ти. Казах само, че шахът ми е доскучал, нищо повече. — Той подкара коня си напред. — Но пък за сметка на това с всеки изминал ден тази нова игра става все по–забавна… и по–уморителна.

Явно, че я занасяше. За свое голямо учудване се почувства болезнено засегната. Погледът й се спря несъзнателно на двореца.

— Защо не обичате този дворец? Та той е ваш дом.

Той вдигна равнодушно рамене.

— Домът е място като всяко друго на земята.

Не бе съгласна с него. Имаше дом, в който се бе родила, дом, в който живя до онази страховита нощ и който обичаше повече от всичко на този свят.

— Нима не сте преживяли тук най–щастливите години от детството си?

— Опитваш се да проникнеш в тайните ми, така ли?

— Само недейте да бягате от въпросите ми, моля ви! Та нали вие самият затрупвате с въпроси и мен, и Алекс?

— Вярно. Така е. — Той замълча за миг, след което продължи: — За съжаление детството ми е лишено от всякакви мрачни тайни. Майка ми е починала, когато съм бил двегодишен и от този момент нататък околните се стараеха да отгатнат и най–малкото ми желание. Слугите например буквално се надпреварваха кой от тях да ме глези повече.

— А баща ви?

— О, глезеше ме и той… когато имаше време, разбира се. Само че му бе доста трудно да ми отдели дори и няколко секунди. Защото решително и непоколебимо преследваше една–единствена житейска цел — да стане най–изявеният бонвиван и алкохолик в цяла Англия. — Той се усмихна язвително. — Сигурно е щял да постигне мечтата си, но когато бях на дванадесет години паднал от коня си и починал на място. Жалко.

— Май не сте го обичали много?

— Може някога и да съм го обичал. Всъщност защо не? Бе чаровник и винаги ми е служел за образец. След смъртта му и аз започнах да се стремя към висшите блага на един живот, изпъстрен с крайности. И за разлика от него, неудачника, щях непременно да ги постигна, ако не бяха ме отклонили от избрания път.

— От какво да ви отклонят?

— Правилният въпрос гласи „от кого“. Отговарям: В живота ми внезапно се изви вихрушка, нарекла себе си Грегор. — Той запря коня си край някакво поточе и скочи на земята. — Виждаш ли колко съм откровен. Снемам, така да се каже, доспехите от тялото си.

Доспехите му си оставаха непокътнати и блестяха като шлифовано стъкло, но въпреки това тя бе удивена от факта, че е тъй откровен.

— Защо се разкривате пред мен?

— За да ти покажа колко съм безобиден. — За миг замълча. — И за да те подтикна също да свалиш бронята.

— Нямам такова намерение.

— Да, обаче е необходимо. Нали трябва да живеем някак си порядъчно един с друг.

Един с друг. Звучеше някак твърде интимно и заплашително.

— Знам, че ти развалих настроението на борда на „Сийсторм“. — Той погали по шията коня, който тъкмо пиеше вода от потока. — Държането ми бе направо отвратително.

— Казахте „отвратително“. Но това е обичайното ви поведение.

— Ама разбира се, точно така е. — Пленителна усмивка разцъфна на лицето му. — Прости ми и ще те възнаградя щедро.

Това бе първата му усмивка от онази вечер в каютата.

— Не искам никакво възнаграждение.

— Разбира се, че искаш. На този свят всеки иска нещо — отвърна той сякаш между другото, но с дълбоко убеждение в гласа.

— От опит ли го знаете? Винаги ли искат нещо от вас?

По устните му пропълзя цинична усмивка.

— По рождение съм богат като махараджа и много бързо, още в най–ранното си детство, разбрах, че всички очакват от мен прояви на благосклонност.

В душата й се прокрадна съчувствие към момченцето, не познало обичта без отплата, но успя бързо да овладее обзелото я вълнение. Можеше да съчувства на детето, но не и на мъжа пред себе си.

— Да си избера, значи, проява на благосклонност, така ли?

— А защо не? Попазари се с мен и ще извлечеш полза. Вярно, че позициите ти са слаби, но пък животът ти може да стане приятен.

— И какво сте в състояние да ми предложите?

Внезапно на лицето му се появи някакво неразгадаемо изражение. За момент тя дори си помисли, че е разочарован. Каква глупост!

— Каквото пожелаеш. Диаманти? Жените обичат накитите. Каквото пожелае…

Погледът й се зарея по бойниците на замъка.

— Е, казвай — настоя той. — Обикновено дамите не се притесняват много–много, когато трябва да изразят желанията си.

Бе сигурна, че наистина не една жена е поставяла своите условия срещу неговите. Тази мисъл предизвика негодуванието й.

— Е, да. Защото мъжете никога не допускат да протегнем ръце и сами да си вземем онова, което желаем. Смята се, че такова едно поведение не е нито естествено, нито пък е проява на женственост.

Той я изгледа с присвити очи.

— Това ли предпочиташ? Моля! Ще се подчиня на агресивността ти. И то най–охотно.

— Искате да кажете, че сте готов да ми дадете онова, което ми се полага по право, така ли?

Той само повдигна рамене.

— Съжалявам, но не съм в състояние да променя хода на света.

— Не и на моя свят. — Погледът й отново се спря на високите бойници. — Аз… аз не искам да отивам там.

Той сякаш се вцепени.

— Къде искаш да идеш? В Лондон?

— Лондон ли? — Изгледа го смаяна. — Защо пък точно в Лондон?

— Е, покупки, театър, балове… и, разбира се, купищата безполезни дреболии, които всяка жена си пожелава.

— Но аз не знам какво да правя с всички тези неща.

Той позамълча, след което бавно поклати глава.

— Да, сигурно е така. Признавам, че през цялото време правя една и съща грешка: Виждам те единствено в избраната от мен роля.

Пръстите й нервно зашариха по гривата на коня — почти не осъзнаваше смисъла на думите му.

— Това, което искам, е една собствена къща. Малка къща, само за мен и Алекс.

Той поклати глава.

— Не е възможно да живееш извън замъка.

— Нали току–що казахте, че мога да получа, каквото си поискам?

— Значи съм те излъгал. Ти вече познаваш характера ми достатъчно добре, така че не би трябвало да се учудваш.

— Но нали ми предложихте диаманти? — възкликна тя отчаяна. — Не може една къщичка да е по–скъпа от тези благородни камъни.

— Извън крепостните стени ще бъдеш беззащитна. Вярно, че Небров едва ли ще те потърси чак тук, но знае ли човек?

Тя се усмихна горчиво.

— Да. Не бива да рискувате. Защото иначе той може и да ме отнеме от вас. Разбирам.

— Ти също не искаш той да ти отнеме Алекс, нали?

— Това са две различни неща. Аз обичам Алекс докато вие не изпитвате никакви чувства към нас двамата.

— Е, щом е така, налага се да се примириш с моята арогантност. Постарай се обаче да събудиш някакви чувства в мен. Задачата не е съвсем непосилна. Грегор например се справи блестящо.

— Изобщо не смятам да предизвиквам у вас чувства, които са съвсем естествени при другите. — Тя сграбчи по–здраво юздите. — Добре… ще живея там, но ми трябват работно помещение и правото да работя, несмущавана от никого. — В погледа й се четеше упорство. — Нали все пак за това съм тук?

— Не възразявам — отвърна той тихо. — Но все още не си ми казала какво искаш в замяна.

По лицето й се изписа нетърпение.

— Искам работа. Нищо друго.

— Така ли? — Лицето й бе зачервено, а устните — плътно стиснати. — Вярвам ти. Естествено ще имаш своята работа.

— Веднага ли?

— А защо не? — Той подгони коня си в тръс. — Ти ми предоставяш отличната възможност да ти покажа, че е достатъчно само да помолиш, за да удовлетворя незабавно всичките ти желания.

Двамата преминаха през портала на замъка. В този миг Алекс се затича насреща й.

— Конете са чудесни, Мариана. Всички до един. Грегор ми каза, че всяка пролет Джордън кани половин Англия, за да участва в конните надбягвания.

— Половин Лондон — поправи го Грегор. — Половин Англия няма да се събере дори в този огромен Кембърън.

— Ще присъстваме на надбягванията — продължи Алекс. — Трябва да видиш жребеца, който Джордън е купил от един берберски шейх.

Момчето се замисли за миг.

— А какво е това „шейх“?

— Грегор ще ти каже — отвърна Мариана. Бе забравила значението на думата, макар че някога баща й я обясни. Беше й съвършено безразлично дали в Англия гъмжи от шейхове или не.

Очите на брат й искряха въодушевено.

— Непременно трябва да видиш конете. Ела, ще ти ги покажа!

— Не сега — намеси се Грегор докато помагаше на Мариана да слезе от седлото. — Сестра ти днес сигурно се е надишала на коне. Сега трябва да отиде в стаята си и да си почине.

— Да си почине ли? — Алекс го изгледа недоумяващ. — Сега ли?

— Защо не заведеш Алекс на южната ливада, където е пистата за надбягвания, Грегор? — Джордън похвана Мариана под ръка. — А аз ще представя нашата гостенка на персонала и ще й покажа стаята.

В този момент той изглеждаше тъй непринуден, тъй самоуверен — истински властелин в земите си, който подобно на своите предни облагодетелства поданиците си или мъсти на врага.

Кожата й настръхна от неговото докосване. Внезапно усети, че се задушава — трябваше незабавно да се махне от него.

— Грегор може да покаже пистата на Алекс и по–късно. Сега искам да разгледам конюшните. — Отблъсна ръката на Джордън и прегърна брат си. — Хайде, Алекс. Покажи ми всичко.

Джордън проследи с поглед двамата докато се отдалечаваха към конюшните. Ръцете му инстинктивно се свиха в юмруци.

— Какво чакаш още? — обърна се грубо към Грегор. — Настигни ги.

— Дадено. Доста време ще мине докато Алекс й покаже първата конюшня. — Двамата се скриха от погледа му. — Тя се страхува!

— Да. — В погледа на Джордън се четеше насмешка. — Страхува се, но не и от мен. Можеш да бъдеш съвършено спокоен.

— Е, мъничко и от теб. Тя попадна в нов, непознат свят, а ти си неговият властелин. Трябва да й помогнеш!

— Опитах вече. — Джордън изгледа мрачно приятеля си. — Какво всъщност очакваш от мен, за Бога? Първо настояваш да стоя далеч от „гълъбчето“ ти, а сега пък трябвало да се сближа с нея.

— Да, но не много. Внимавай, движиш се на ръба на пропастта.

— Ти опитай. Не съм много добър в ходенето по въже.

— Аз ще поема своята роля — каза Грегор усмихнат. — На кораба ти бе изключителен. Онази вечер си помислих, че съм те загубил.

— Радвам се, че съм получил одобрението ти. Нали знаеш, от все сърце копнея за него.

— Не бива да се сърдиш. Знаеш, че съм прав. Нали затова последва съвета ми. Защото в противен случай течението щеше да те завлече къде ли не.

И Мариана щеше да сподели леглото му както на „Сийсторм“, така и тук, в Кембърън, помисли си Джордън. Ако се бе оставил на течението, това щеше неминуемо да се случи. Щеше със сигурност да я примами и прелъсти. Щеше да я научи да прави всичко, което той поиска — да разтваря бедрата си за него и охотно да го приема в онази девствена клисура, за която мислеше постоянно, откакто Грегор му даде да разбере, че не е възможно да я притежава. По дяволите, самата мисъл за нея го възбуждаше.

— Не ти ли е минавало през ума, че може би искам точно това?

— Да — отвърна Грегор. — Онзи разхайтен, глезен хлапак, с когото се запознах някога в Кембърън, все още не е умрял.

— Така е, прав си. Частица от него живее в мен до ден–днешен.

— Надявам се, че мъжът вече е обуздал прищевките на момчето.

— Така ли мислиш? — Той хвърли бърз поглед към конюшните. Самоконтролът нямаше много общо с намеренията му спрямо Мариана. Въздържаше се наистина, но страстта му не намаляваше. Напротив, все повече и повече го измъчваха болезнени еротични видения. — Не разчитай особено на самоконтрола ми.

— О, разчитам, и то много — отвърна Грегор невъзмутимо.

— Ами ако реша, че е по–лесно да променя мнението на Мариана за джеделара като я накарам да прави и други неща за мен?

— Не ти вярвам. Ти си порядъчен човек — отвърна Грегор, тръгвайки към конюшните. — Не е ли вече крайно време да погостуваш на мадам Керътърс? От доста време не си докосвал жена.

Бог ми е свидетел, така е, помисли си той. Намерението му наистина бе още с пристигането в Кембърън да задоволи мъжките си потребности. Само че пищното, ненаситно тяло на Лора Керътърс не криеше вече никакво очарование за него.

Не го очароваше и задачата, която му предстои. Трябваше да представи Мариана на персонала, поддържайки лъжата, измислена от Грегор. А това вече изключваше възможността да я прелъсти.

Не, всъщност не я изключваше напълно. Налагаше се обаче да заобиколи редица условности. Щеше ли да се реши на такава стъпка?

 

 

— Това е мисис Дженсън. — Грегор се усмихна приветливо на закръглената сивокоса жена пред него. — Тя е много любезна и най–охотно ще изпълни всичките ти желания. Как си, Джени?

— Отлично, мистър Дамек — отвърна тя усмихната. — Добре дошли в Кембърън, мис. Вестта за тежката загуба, претърпяна от вас в онази далечна страна, ни наскърби дълбоко.

Жената наистина направи реверанс пред нея и Мариана усети, че страните й пламват.

— Благодаря ви — отвърна тя едва доловимо.

— А къде е бедното малко сираче? — Явно имаше предвид Алекс.

— Ами… в конюшните.

— Знаеш ли, просто не мога да го откъсна от конете. Но Уйлям ще се погрижи за него и после ще го доведе тук — поясни Грегор.

— Да, Уйлям Стоунхем е добър човек — потвърди тя и отново направи реверанс пред Мариана. — Негова светлост ми заръча да ви заведа направо в стаята. Ще бъдете ли така любезни да ме придружите? — Без да дочака отговор, тя енергично се запъти към широкото каменно стълбище, което сякаш нямаше край.

Гласът на икономката кънтеше глухо под високия засводен таван на залата. Мариана я последва нагоре по стъпалата като избягваше да се оглежда наоколо. Чувстваше се буквално затрупана от нови впечатления. Кембърън не приличаше на имение, а по–скоро на неголямо кралство — впечатление, което се подсилваше от множеството просторни конюшни, навеси и пристройки. А и от този мрачен дворец, наподобяващ пещера. Тук само прислугата бе по–многобройна от всички жители на нейното село Самда.

Мисис Дженсън се обърна към нея.

— Ваша камериерка ще бъде Мери. Млада е, но извънредно усърдна в работата си.

Каква камериерка? Тя изгледа възмутено Грегор, който я погледна развеселен.

— Нека за известно време оставим мис Сандърс сама, без камериерка. Тя все още изпитва боязън от чужди хора.

— Да, но нали… — Погледът й се спря на Мариана. — Разбирам. Ще й трябва известно време докато преодолее ужасния спомен — рече тя в движение, а лицето й излъчваше майчинска топлота. — А ако ви потрябва нещо, просто позвънете и ще ви обслужат.

По–скоро ще се хвърля от тези стълби, отколкото да се занимавам със звънци, обеща тя тържествено пред себе си. Единственото, което искаше, бе да се скрие в стаята си и да не я напусне докато не привикне с размерите на този огромен дворец.

Двете закрачиха по дълъг, мрачен коридор, по чиито стени висяха картини с най–различна големина.

— Семейни портрети на Негова светлост — поясни мисис Дженсън, забелязвайки интереса на Мариана. После посочи голям портрет, изобразяващ брадат мъж с високи ботуши и връхна дреха, нагъната около хълбоците. — Сър Рандолф Пърсивал Дрейкън, петият дук на Кембърън — фаворит на кралица Елизабет, която, както сигурно ви е известно, е гостувала неведнаж в този замък.

— Не, не знаех. — Този факт не я учуди изобщо. Кралицата и целият й двор можеха спокойно да се поберат на това огромно пространство, и то без да бият особено на очи.

— А това е съпругата му. — На портрета бе изобразена жена с крехка фигура, облечена в разкошни одежди, обвезани в злато. Широката драпирана яка обхващаше тила й като рамка. — Смятали са дукесата за една от най–красивите жени на своето време. — Жената от картината бе наистина възхитителна — капризна извивка на устните, големи сини очи и руса вълниста коса. — Да, много хубава, но… коя е жената на онзи портрет там, встрани?

Икономката проследи погледа на Мариана.

— Ах, това е майката на Негова светлост — една година след пристигането й в Кембърън.

Мариана се приближи до картината и се опита да открие някаква прилика с Джордън. Въпреки слабото осветление установи, че от стройната жена струи огромна жизненост. Нейната черна, искряща коса, по–тъмна и вълниста от тази на сина й, бе захваната с диадема, обсипана със смарагди, така че на преден план да изпъкне откритото й лице. Имаше зелени, леко скосени очи. В жилите й течеше татарска кръв — тя си спомни думите на Джордън. Зелената кадифена рокля и широките поли подчертаваха стройната й фигура, но изглеждаха някак непривични.

— Тя бе чужденка, от много далеч. — В гласа на мисис Дженсън нямаше и следа от въодушевление. В погледа й, отправен към Грегор, се четеше няма молба за извинение. — Простете ми, сър. Знам, че е ваша сънародничка, но… тя бе много различна от вас. Приличаше повече на Негова светлост в младежките му години.

— Да, тук тя е на седемнадесет години. — Той се загледа в портрета, а по устните му пробяга едва доловима усмивка. — Права сте. Беше буйна и неотразима — точно като Джордън.

— Така казват — отвърна икономката, но в гласа й се прокрадна несъгласие с мнението на Грегор.

— В Казан ли е била родена? — запита Мариана.

Мисис Дженсън кимна утвърдително.

— По онова време тук не се знаеше нищо за тази страна. Посещавала е училище в Париж и при едно от пътуванията си бащата на Негова светлост я доведе със себе си. Всеобщото мнение бе, че бракът им е неравностоен.

— И в Казан бяха на същото мнение — обади се Грегор. — Тя произхожда от едно от най–благородните семейства в страната и по тази причина заемаше по–високо положение от който и да било англичанин. Мога само да ви уверя, че ако не бе избягала с Дрейкън, никога нямаше да й разрешат да встъпи в такъв брак.

Мисис Дженсън изглеждаше разколебана.

— Наистина ли нямаше да й разрешат да се омъжи за Негова светлост? Не мога да повярвам.

— Работехте ли вече в този дом, когато тя пристигна? — попита Мариана. — Спомняте ли си я добре?

— О, нея не можеш я забрави тъй лесно — отвърна икономката безизразно. — За тези три години, в които живя тук, преди да почине, тя успя да вдигне голяма пушилка.

— Иска да каже, че Ана е била твърде своенравна и че когато си наумеше нещо, и в огъня влизаше, но го постигаше — обясни Грегор съвсем сериозно. — Предполагам, че приживе е обърнала двореца с краката нагоре.

— Да, по нейно време тук настана пълен хаос — промърмори мисис Дженсън, продължавайки да се движи енергично. — Но когато почина, бащата на Негова светлост бе съсипан от скръб. — Тя отвори една врата в другия край на коридора. — Това е синята стая. Стаята на момчето е точно до вашата. Надявам се, че ще ви хареса.

Просторното помещение бе мрачно и потискащо като всичко останало в този замък. Цялото обзавеждане, от широкото легло с балдахин и тъмносини кадифени драперии до гардероба, бе от блестящо черно абаносово дърво. Пред високия тесен прозорец, пропускащ тънък сноп светлина, стоеше тежко, масивно писалище с леко извити крака.

Внезапно Мариана си припомни своята стаичка у дома и болка прониза сърцето й. Когато стана на десет години баба й подари прозорец с всички цветове на дъгата и светлината заля стаята й. Баба й твърдеше, че всеки човек на земята заслужава небесната дъга — за да помни, че житейските несгоди не са вечни. Когато сутрин рано се събудеше на тесния си одър и отвореше очи, заслепяваха я багри и море от светлина.

Дали й харесва? Сърцето й се сви и тя се задъха. Почувства, че ще се задуши в това гигантско помещение.

— Мариана, какво има? — попита тиха Грегор.

Тя преглътна мъчително.

— Да, стаята ми харесва. — Опита се да открие нещо хубаво. Например помещението блестеше от чистота — като каютата й на кораба. — Мисис Дженсън, мога ли да се изкъпя?

— Разбира се — отвърна икономката с грейнало лице. Ще наредя да донесат веднага ваната. Мери ще дойде и…

— Джени, слезте долу и почакайте Уйлям и момчето — бързо я прекъсна Грегор.

Икономката кимна, направи реверанс и се оттегли.

— Винаги ли прави така? — попита Мариана.

— Кое? Реверансите ли? Мисля, че още като дете са я приучили на покорство и уважение към останалите.

— Не ги искам тези реверанси.

— Няма да е доволна, ако я помолиш да престане. Налага се да свикнеш — добави той тихо. — Постепенно ще свикнеш с всичко тук.

— Знам… само че аз… — запъна се тя и прокара пръсти през косата си. — Тук е доста топло, нали?

— Бузите ти са се зачервили. — Направи й място, за да влезе. — Мисля, че скоро ще оцениш удобствата на тази стая. Ако ти трябва още нещо, обърни се към Джордън. Той много държи да се чувстваш добре тук. — Грегор посочи гардероба в другия край на стаята. — Вътре сигурно ще откриеш неща, които ще ти свършат работа докато дойде шивачката от Лондон.

— Шивачка ли? Каква шивачка? — Тя се извърна с лице към него. — Не може ли някоя жена от селото да ми ушие две–три рокли?

— Нали ти казах, че Джордън иска да си щастлива. Той смята, че дамите се чувстват най–щастливи, когато са елегантни.

— Разбирам. Ако се чувствам добре тук, ще работя повече, нали? — Пристъпи към гардероба и го отвори. Вътрешността му буквално преливаше от рокли — пъстро изобилие от най–различни цветове и модели. — И кому принадлежат всички тези неща?

Грегор само повдигна рамене.

— Опасявам се, че и Джордън вече е забравил. В негово присъствие дамите много–много не обръщат внимание на личните си вещи. След всяко събиране остава по нещо.

Тя си представи веднага рояк елегантни дами, които се носят из залите, стаите и по поддържаните морави — парфюмирани жени, с искрящи, грижливо накъдрени коси, дами, изпълнени с единственото желание да запленяват и да се харесат. Да запленят и да се харесат на Джордън Дрейкън, дука на Кембърън.

— Извини ме, но се налага да тръгвам — каза Грегор. — Трябва да говоря с Джордън. След малко ще ти донесат вана и гореща вода.

Не биваше да се държи толкова глупаво. Това не бе някакво подземие пък и нали Грегор каза, че ще свикне. Сне наметалото и го окачи в гардероба. Лъхна я остро ухание на парфюм и тя несъзнателно сбърчи нос. Прииска й се незабавно да махне от себе си смачканата изцапана рокля, но внезапно почувства лек пристъп на погнуса — не желаеше да мирише като тези жени, които Джордън бе забравил, ако се вярваше на думите на Грегор. Разрови се из дрехите, откри една по–обикновена синя рокля и я занесе до прозореца, вграден в дебелия зид. Разтвори го широко и преметна роклята навън, за да се проветри. Не биваше да се безпокои, дори и част от аромата на парфюма да останеше.

Но притеснението така и не искаше да я напусне. Необходимо бе бързо да възвърне равновесието си и да назове нещата с истинските им имена.

Работа! Вглъбеше ли се в своя свят, света, който познаваше и обичаше, щеше да се почувства по–добре, щеше да отхвърли от себе си всички тревоги. Да, решението се криеше в думата „работа“.

След като се изкъпа, тя облече синята рокля и реши да потърси Джордън. Обърка пътя, но попита двама лакеи в ливреи и скоро го откри в библиотеката да разговаря с Грегор. При влизането й двамата едновременно вдигнаха поглед към нея.

— Ти си просто пленителна — промълви Джордън. — Досега съм те виждал единствено в бяло. Синьото обаче ти стои изключително.

Мариана отклони комплимента.

— Това бе единствената рокля, която не бе обсипана с фльонги, рюшчета и джуфки. И не искам да бъда пленителна, искам да бъда заета с работа.

— Нима недоволстваш от нещо? — попита Джордън.

— Ателието ми — отвърна тя рязко. — Искам да видя мястото, където ще работя.

— Как не се сетих веднага. — Джордън щракна с пръсти. — Ти си цял половин следобед в замъка ми, а аз те лишавам от онова, което цениш най–много на този свят. — При тези думи той се отправи към вратата. — Разреши ми незабавно да компенсирам пропуснатото. А с теб, Грегор, ще се видим на вечеря.

Грегор се поколеба за миг.

— Мога да дойда с вас, ако искаш.

Джордън го погледна косо.

— Няма да се случи нищо особено. В ателието липсва онази мебел, за която стана дума в разговора ни.

— Спомням си добре, че в степните села се справяше отлично без каквато и да било мебелировка.

Погледът на Мариана се залута от единия към другия и обратно.

— Какво ме засяга тази… мебел. Сега искам да видя ателието си. За нещата, от които имам нужда, ще говорим по–късно.

— Възхитен съм от усърдието ти. — Джордън отвори вратата. — Грегор, дай каквото трябва на Алекс. Аз ще се погрижа за Мариана.

— Разчитам на теб — извика след тях приятелят му.

Джордън закрачи бързо напред, а Мариана подтичваше след него през предверието и по широкото стълбище.

— Къде отиваме?

— Реших, че стаите в кулите са най–подходящи за целта. Спокойни са и от всички страни пада светлина. — Стигнаха до втората площадка. Той отвори някаква врата и тръгна нагоре по една вита стълба. — Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Нека първо видя сама. Но ще са ми нужни и инструменти.

— Моят иконом ми докладва, че в момента четирима занаятчии довършват прозорците на катедралата в Медоран. Пратих вече слуга, който ще купи от тях всичко необходимо. Очаквам да се върне преди здрачаване. Разстоянието не е голямо — половин час езда.

Тя го погледна изумена.

— Значи вече сте помислили за това?

— Нали каза, че се нуждаеш от тези неща.

— Трябва ми също пещ за изпичане на боите, тръбичка за спояване, както и котел за производството на стъкло.

— Ти сама ли си правиш стъклото?

— Разбира се! Всеки истински творец си има собствена формула. В зависимост от дебелината и състава си стъклото поема светлината по различен начин.

— Извини ме за невежеството ми. За всички тези неща ще ни трябва повече време. Задоволява ли те, ако ги доставя едва утре?

Тя кимна утвърдително.

— За по–незначителните работи мога да използвам, разбира се, и готово стъкло.

— О, това ме улеснява. Опасявах се, че ще се наложи да ходя до Медоран посред нощ. — Той разтвори рязко вратата и отстъпи встрани. — Надявам се, че стаята отговаря на желанията ти.

— Светлина!

Малкото кръгло помещение бе съвсем празно, но това нямаше никакво значение. От осемте високи прозореца струеше ярка светлина. О, Боже, каква светлина!

Мариана пристъпи бавно в средата на стаята. Затвори очи, вдигна глава и я изложи на чудната топлина. Студената буца в стомаха, която я измъчваше откакто бе в Кембърън, внезапно се стопи и тя изпадна в състояние, подобно на транс.

— О, стаята е великолепна — прошепна щастлива и пред вътрешния й взор преминаха багрите и блясъкът, които щяха да изпълнят помещението.

— Да, великолепна — повтори той и гласът му прозвуча твърде особено. Тя се обърна бързо. Бе приковал погледа си в нея. — Приличаш на човек, комуто току–що са подарили диамантена огърлица — продължи той дрезгаво.

Тя поклати глава.

— От слънцето е — продума тихо. — От него по–красиво няма на този свят. И… не може да се подарява.

— Но аз ти го дадох, нали? — Не изчака отговора й и тръгна към нея. — Докато яздехме от Саутуик насам слънцето не престана да грее, но ти се държеше другояче. На какво се дължи тази разлика.

— На прозорците. Аз мога да им вдъхна живот.

Той я изгледа настойчиво.

— Както слънцето събуди и теб за нов живот, така ли?

Чувстваше се по–раздвижена, по–жизнена от всякога. Кръвта пулсираше в жилите й. Той бе до нея, облян от яркото, пронизващо, безпощадно слънце. Видя кръговете около очите му, малката трапчинка в брадичката, чувствените устни. Светлозелените му очи искряха, а зад тях имаше стаено нещо, което… Вдигна глава към него — омагьосана, запленена от близостта му. Смътно се досети, че иска да го използва за своя небесен прозорец — като Луцифер. Всъщност откъде ли й хрумна, че е принцът на мрака? Джордън не се боеше от светлината. Нещо повече, той сякаш бе част от нея. Внезапно изпита остро желание да стопли ръцете си в него — така, както слънцето стопли лицето й. Всеки миг щеше да я докосне.

Сдържа дъха си, прикована от някаква безименна сила, която не й позволяваше да откъсне погледа си от неговото лице. Почувства парене по дланите, петите, във връхчетата на гърдите си.

Джордън отстъпи крачка назад.

— Какво още ти трябва за работата? — попита той с дрезгав глас.

Тя преглътна мъчително, забавяйки отговора си.

— Свещи. Много свещи. Дълга, масивна маса, мастилница и големи листове хартия.

— Утре ще ти донесат всичко необходимо.

Тя поклати глава.

— Днес. Казахте, че инструментите ще пристигнат в късния следобед. Мога да започна още днес.

Той я изгледа изпитателно. Усмивка озари лицето му.

— Е, добре. Значи, още днес. — Тръгна към вратата, но се спря. — Надявам се, че все пак ще започнеш работа едва след вечеря, нали?

Не искам да седя на една маса с него, помисли си тя отчаяна. Нещо повече, осъзна, че изобщо не е в състояние да стои с него в едно и също помещение.

— Не, не ми се яде.

— Да, но Алекс сигурно е гладен и ще се почувства по–добре, ако и ти присъстваш на масата. Все пак това е първата му вечер в Кембърън, нали? Не бива да го разочароваш.

Обзе я чувство на облекчение. Изметено сякаш от привичния му сарказъм, внезапно изчезна всичко онова, което съзря в него под светлината на безпощадно ясното слънце. Осъзна, че може да се пребори с този Джордън Дрейкън, човека, който правеше всичко възможно, за да манипулира целия свят по собствената си воля.

Той си отиде и й се стори, че в кулата се е стъмнило — сякаш облак затули слънцето.

Не, заблуждаваше се. Светлината си бе същата. Неочаквано от роклята отново я лъхна слаб аромат на парфюм. Можеше да се закълне, че когато излезе от стаята си, уханието бе изчезнало. Но ето, в този момент се появи отново.

Вероятно отново се заблуждава. Просто за миг се е почувствала така, както се е чувствала и онази жена в присъствието на Джордън. Слаба, женствена и… изпълнена със страст.

Затвори очи и се разтрепери.

Не. Как може? Какви желания? Не е възможно.

Чиста заблуда. Какво друго?