Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Beloved Scoundrel, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Крупев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 65 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
Издание:
Ирис Йохансен. Приключението
ИК „Ирис“, София, 1996
ISBN: 954–455–021–8
История
- — Добавяне
Глава шеста
— Къде е тя? — Тези думи проехтяха под сводестия таван, произнесени от женски глас, който не отстъпваше по нищо на гласа на Грегор. — Искам да я видя.
— Братовчедката Дороти — промърмори Грегор и подкани Мариана да излезе първа от стаята си в кулата. — Да побързаме и да я изпратим обратно у дома й.
В залата ги очакваше едра жена на около тридесет години — висока и своенравно облечена. Модерната, пурпурночервена рокля от коприна контрастираше рязко на бледата й кожа и кестенявата коса. Над широкото чело се мъдреше малка шапка с цвета на роклята. Вместо да прикрива буйните й коси, хванати в обикновен кок, тя по–скоро ги подчертаваше. Не бе хубавица, но от кафявите й очи струеше жизненост. Държеше гърба си изправен като свещ и изобщо стойката й бе направо безупречна. Тя се обърна към двамата и погледът й се спря на Мариана.
— Това ли е девойчето?
— Казвам се Мариана Сандърс, милейди.
— О, Боже, сега разбирам защо ме е повикал братовчед ми. — Огледа Мариана от глава до пети. — Чудесно. На колко си години?
— На шестнадесет — отвърна Грегор.
— И откога живее под този покрив?
— Пребивава в Кембърън от една седмица.
— А преди това?
— Доведохме я от Монтавия.
Дороти Килмър простена.
— Аха, значи Джордън очаква от мен да приведа нещата в ред, така ли? Нали знам как ще се разплямпат онези клюкарки!
— Доверието му във вас е безгранично, милейди.
Мариана не можа да понесе, че в нейно присъствие разговарят за нея по този начин.
— Не ми трябва дуеня. Много любезно от ваша страна, че сте дошли, но работата не чака и трябва се връщам…
— Престани, момиче — прекъсна я Дороти и загриза устните си. — Не е невъзможно, но трябва да вложа целия си интелект.
— Няма да престана — отвърна Мариана. Беше й дошло до гуша. Изправи се в цял ръст, но не можеше да се мери с огромната жена пред себе си. — Впрочем, мисля, че е извънредно неуместно да ми държите този назидателен тон. Не сте ми нужна тук и толкоз. — Обърна се рязко на пети и се затича нагоре по стълбището. Грегор се засмя гръмогласно и тя усети, че жената се е втренчила смаяно в гърба й. Не след дълго изчезна от полезрението им.
Затръшна вратата на работната стая зад себе си и се завтече към голямата маса. Обзе я покой, изместил на мига гневния пристъп. Това беше нейният свят. Тук тя се чувстваше сигурна и нямаше да допусне да й го отнемат. Първо бе Грегор с тъпото му обучение, а сега и тази вещица, която я гледаше сякаш бе недоизметено парче сажди от камината.
— Нужна съм ти, и то много.
Тя трепна и се обърна. Дороти Килмър влезе в стаята и затвори вратата. Погледът й обходи голото помещение.
— Не е зле тук.
Мариана я изгледа с огромно недоумение.
— Е, съгласна ли си с мен?
— Да — отвърна тя. — Никой друг обаче не е на същото мнение.
— Разбирам. Когато очакваш музата да те навести, не искаш да се чувстваш комфортно. У дома, в Дорчестър, и аз си имам такава стая. Пиша в нея. — Тя се усмихна. — Трябва обаче да призная, че съм малко изнежена и си паля огън.
На лицето й се появи неочаквано мила усмивка, която придаде топлота на едрите й, изсечени черти. Устните на Мариана реагираха неволно и тя отвърна на усмивката.
— Обличам се топло. Значи вие сте писателка, така ли?
— Да, в книгите си се занимавам със зловредната липса на свобода, характерна за жените в нашето общество. Дори Мери Уолстоункрафт лично ми оказа честта да ми напише писмо, в което похвали едно от ранните ми произведения — додаде тя гордо.
Посетителката явно предполагаше, че името Мери Еди-коя си е всеобщо известно.
— Това е чудесно — промърмори Мариана.
Лейди Дорчестър се огледа още веднаж в помещението.
— Май все още не си свършила много работа.
— Ами да. Твърде често ме прекъсваха. Опитвам се да променя това положение на нещата.
Жената изобщо не забеляза намека.
— Умееш ли да правиш добре тези стъклени прозорци?
— Добра съм и ставам все по–добра.
Този път усмивката на посетителката стана още по–широка и разкри цял ред едри, равни зъби.
— Е, поне не свеждаш свенливо поглед и не ми пелтечиш нечленоразделно. Жената трябва да има самочувствие. Ако има какво да каже, да го казва. Грегор спомена, че и бащата ти се е занимавал с писане.
— Той беше поет.
— Ах, рядко чета лирика. — Приближи се към масата. — Не съм чувала името му.
— Публикувал е само едно стихотворение. Преди пет години. „Ода за есента“. Великолепно е.
Дороти я изгледа изпитателно.
— Наистина ли?
За свое учудване Мариана отговори искрено.
— Не, не беше добър поет. Но беше добър човек.
— Значи си го заблуждавала и хвалила, а той се е чувствал щастлив, така ли? — Дороти издаде устни напред. — И по този начин си превила врат под ярема на потисника.
— Той не е потискал никого. Няма нищо лошо в това да обичаш някого и да го накараш да се почувстваш щастлив. — Почувства, че й омръзва да защищава милия си, клет татко. — Мисля, че вече е време да си тръгвате, милейди.
— Дороти. — Последва гримаса, изразяваща нетърпение. — Засегнах те, знам. Един от лошите ми навици — каквото ми е на сърцето, това ми е и на устата. — Отново се огледа на всички страни. — Мисля, че ще се разбираме много по–добре, отколкото предполагах, защото не си някаква разциврена глезла. Преди първия ни словесен сблъсък се опасявах, че ще се наложи да те хвана, за да не се строполиш в безсъзнание. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Обаче за такива глупости нямам достатъчно търпение.
— Няма да ви се наложи да проявявате търпение… в Дорчестър. — Мариана помълча за миг. — Тук не сте ми нужна.
— Грегор не е на същото мнение, пък и Джордън едва ли щеше да ме покани, ако не е имал сериозни основания. — Тя погледна Мариана право в лицето. — Кажи ми, опита ли се да те прелъсти?
Мариана се изчерви при този тъй прям въпрос.
— Не е нужно да ми отговаряш. Щеше да е много непривично за него. Той винаги е отбягвал младите момичета. — По лицето на Дороти пробяга цинична усмивка. — Още по–непривично е обаче, че е решил да те пазя от него. — Пристъпи до прозореца и погледна навън. — Мога да направя така, защото влиятелните люде в обществото да те приемат и одобрят, но първо ще…
— Не желая да ме одобряват. Това, което искам е спокойствие.
— А брат ти? Децата могат да бъдат изключително жестоки, следвайки примера на своите родители. Нима искаш децата от селото да го замерват с камъни и да го псуват, защото сестра му е курва?
— Само това не!
— Е, значи не бива да изглеждаш като курва в очите на хората.
Същият необорим довод бе използвал и Грегор.
— Мислите ли, че вашето присъствие може да предотврати всичко това?
— О, не! Нужни са много повече неща. Макар че присъствието ми може да стресне някои от по–плахите.
И някои недотам плахи, помисли си Мариана.
— Баща ми бе безсрамен клюкар и благодарение на него са ми известни всички скандали, в които са замесени добрите семейства.
— И кое му е хубавото на това?
Веждите на Дороти се повдигнаха.
— Днес за пръв път наблюдавам в теб белези на наивност. Все забравям колко си млада. Осведомеността е оръжие, малката. — Тя се надигна царствено от мястото си и се изправи в цял ръст. — Двете трябва да сме единни. Не възнамерявам покрай борбата ми с обществото да си меря силите и с теб. И така, мога ли да разчитам на подкрепата ти?
Какво ли друго ми остава, след като трябва да закрилям Алекс, помисли си Мариана примирено. С всеки изминал ден животът в Кембърън се усложняваше все повече.
— Да… обаче в разумни граници. — След което побърза да добави: — И ако не ми пречи на работата.
— Дадено. Няма да смесваме обществения живот с изкуството. Но първо трябва да изковем план — добави тя, смръщила чело.
— Искате да измислим някоя лъжа като Грегор, така ли?
— Идеята на Грегор е добра, но на нас трябва да ни хрумне нещо още по–добро. Значи, вече ще бъдеш на петнадесет години, а не на шестнадесет. Разликата е само една година, но ще свърши работа, тъй като цял свят знае, че Джордън не си пада по невръстните девойчета. Ще разпространим слуха, че си заклета читателка. Интересуваш се единствено от вероучението, ездата и своето хоби.
— Стъклописът не е хоби.
— Отсега нататък ще бъде. Занаятите не са особено престижни.
— Ето още една причина, поради която не се налага обществото да ме одобрява или приема.
— А брат ти? — напомни й Дороти.
Пръстите на Мариана се сключиха още по–здраво около перото.
— Не искам да губя нито минута повече за всички тези глупости.
— Не се бой. Бездруго не мога да ти имам доверие за по–дълъг период от време. Защото ще вземеш да развалиш играта. — Тя отново набърчи чело. — И така, когато Джордън пребивава в замъка, винаги трябва да има гости. Не бива никога да оставаш насаме с него.
— Грегор и цялата тази армия от слуга не ни ли стигат?
— Не е едно и също — отвърна Дороти нетърпеливо. — Ще го посъветвам на публични места да се държи с теб снизходително и дори, ако трябва, да проявява признаци на досада. — По лицето й се изписа отвращение и тя разтърси глава. — Сигурно съм полудяла. Какво изобщо се опитвам да направя. На всеки друг могат да повярват, но не и на Диамантения дук.
— Диамантен дук ли? Какво означава това?
— Една от титлите, които Джордън не е наследил, а е придобил впоследствие. — По лицето на Мариана се изписа любопитство. — Едва шестнадесетгодишен той напусна университета — продължи Дороти, — и веднага, както и в Кембърън, стана всеобщ любимец на кралския двор. Парите на баща си получи на двадесет и една годишна възраст, но от друг клон на семейството неочаквано наследи значително състояние, с което можеше да разполага незабавно. Прочу се като завоевател на женските сърца и играч. Изобщо, отдаде се на разпътен живот.
Вече знаеше всичко това от думите на Джордън.
— А диамантите… какво общо имат те с…
— Той наследи диамантена мина в Африка и в себе си винаги носеше кесия с диаманти за онези… противни жени, с които се забавляваше.
„Жените обичат накитите“, бе казал някога Джордън. Знаеше, че говори от личен опит, но въпреки всичко думите на Дороти я засегнаха болезнено.
— Подарявал им е диаманти, така ли?
За пръв път Дороти сякаш изпита несигурност.
— Ами… не ми се вярва. Винаги, когато е ставало дума за диаманти, сме се смели много. — Тя бързо смени темата. — Може да се каже обаче, че в продължение на доста години той живя наистина порочно.
— Докато се появи Грегор, нали?
— Е, и някоя и друга година след това. Не е лесно да обуздаеш Джордън. Миряса чак когато Наполеон предприе действия, които предизвикаха неприязънта му. — Тя вдигна ръка. — Не знам за какво става въпрос. Действията на онзи дребосък, корсиканеца, не ме интересуват. Защо трябва да се ровя какво става отвъд Ламанша, след като и тук, в Англия, се извършват толкова престъпления. Просто трябва да сме благодарни, че Джордън е зает човек и не може да идва често в Кембърън.
— Да, наистина трябва да сме доволни от този факт.
— Ами усмихни се тогава. Много си сериозна. Остави сериозността само за най–важните неща в живота. А те, Бог ми е свидетел, не са никак малко. — Тя се отправи към вратата. — Отивам да си извадя нещата от куфарите и ще изпратя кочияша обратно в Дорчестър. Коя е твоята стая?
— Синята стая.
— Милостиви Боже, това не е добре. Тази стая може и да е подходяща за прелетните птички на Джордън, които не различават деня от нощта, но за теб там просто няма въздух. Не се учудвам, че си се свряла в тази кула. Ще се погрижа да смениш стаята с по–светла и по–голяма. — Лицето на Мариана изразяваше пълно объркване. — А защо не си се пренесла другаде, щом като стаята не ти се нрави? — продължи да пита Дороти.
— Мислех, че и останалите са същите. Но стаята на Алекс например е малко по–добра.
— Това смущава ли го?
— Не забелязва нищо. Стои вътре, само когато спи или когато вали дъжд. През останалото време е в конюшните.
— Ти май си доста наблюдателна. — Дороти се вгледа в лицето й. — Слушай какво, Мариана, това тук е съвсем нов свят за теб и затова се чувстваш застрашена отвсякъде. Грегор вече ми каза, че си храбро момиче, но храбростта не е достатъчна. Мисля си, че ще се почувстваш значително по–добре, ако за теб Кембърън се превърне в един от твоите стъклени прозорци, които можеш винаги да променяш или украсяваш.
— Да променям ли? — повтори Мариана уплашена.
— Да не си мислиш, че през всичките тези шестстотин години замъкът не се е променял? Предполагам дори, че Джордън няма да има никакви възражения. Стига да не срутиш зидовете. А може дори и това да го удовлетвори. Той просто не може да понася този вехтошарник. — При тези думи тя се усмихна дяволито. — А освен това няма и да е тук, когато предприемеш промените. Просто ще получи известие от управителя на имението и толкоз.
На Мариана й се зави свят от щастие. Внезапно осъзна, че потиснатостта й не се дължи просто на мястото, а на невъзможността да го променя и оформя поновому. До момента се е чувствала като в тъмница, но дойде Дороти и разтвори широко вратите пред нея.
— Дали е възможно… А той ще позволи ли?
— Джордън ми е заръчал да поддържам доброто ти настроение. Значи всичко, което може да те разведри, е добро дошло.
Кембърън можеше да се превърне в огромен стъклен дворец, засиял от струящите слънчеви лъчи. Радостта, която се обади съвсем колебливо в началото, нарастваше с всеки изминал миг.
— Най–хубавото от всичко е, че ще харчим парите на Джордън, вместо да ги раздава по онези пеперудки. — Дороти отвори вратата.
— Почакайте! Защо дойдохте, когато ви повика? — попита Мариана, не скривайки любопитството си. — Не ще отречете, че не одобрявате начина му на живот.
— Ами харесвам го, а харесването нямо нищо общо с одобрението. Връстници сме и като деца сме прекарвали много време заедно. Въпреки безбройните ни караници стигнах до извода, че ми липсва. — Тя набърчи нос. — Освен това Дорчестър е най–скучното място на света, а около Джордън винаги стават интересни неща.
— И това ли е всичко?
Дороти се поколеба за момент и повдигна рамене.
— Не, задължена съм му. Преди време той ми оказа голяма услуга. — Тя смени темата. — Можеш да работиш още четири часа, но след това трябва да си потърсиш подходяща стая докато още е светло. — Тя притвори тихо вратата след себе си.
За пръв път откакто бе в Кембърън в душата й покълна някаква надежда. От онзи миг в църквата тя през цялото време чувстваше, че земята се изплъзва изпод краката й — не знаеше каква ще е следващата й стъпка и с какви непознати опасности ще се сблъска.
Сега обаче възвърна равновесието си, а в далечината вече се съзираше някакъв бряг.
Той се завръщаше!
Към нея се носеше огненият кафяв впряг, направляван умело от Джордън. Милостиви Боже, нима е възможно да се носи с такава лудешка скорост. Не успееше ли да го спре, той щеше да прелети покрай нея и да я остави посипана с прах край пътя.
Пое дълбоко въздух и изскочи иззад храста право пред колата.
Конете рязко се изправиха на задните си крака.
Леката пътническа кола се наклони опасно встрани, но Джордън успя да се изправи и овладя конете.
Вцепенена, Мариана наблюдаваше драматичната сцена.
След като всичко отмина Джордън изруга през зъби.
— За Бога, какви ги вършиш? В гроба ли искаш да ни вкараш?
Тя се изпъна като свещ.
— Откъде да знам, че конете ти са толкова глупави. Моят кон например съвсем не е капризен.
— Тези животни се отглеждат заради бързината и темперамента им. Кротки агънца не са ми нужни. — Той я изгледа мрачно. — Не може току–така да изскачаш на пътя пред такива коне и да очакваш, че ще се държат като крантите, с които селяните орат.
— Ако ги бяхте възпиташ по–добре… — Тя млъкна и също го изгледа мрачно. — Добре де, наистина не биваше да постъпвам така.
— Правилно. — Той я изгледа замислен. — Ти не обичаш да си признаваш прегрешенията. Я ми кажи, каква беля си направила?
— Никаква. Говорите с мен сякаш съм дете като Алекс.
— В последните дни се постарах да мисля за теб сякаш наистина си дете. Но се съмнявам дали Алекс щеше да постъпи толкова необмислено — да изскочи точно пред препускащите коне.
На лицето й се изписа нетърпение.
— Трябва да говоря с вас, тъй като искам да ви помоля за нещо.
— Не можеше ли да почакаш докато пристигна в Кембърън?
— Дороти е там и тя… решила е да се наложи. Много е упорита. Наистина тя каза, че няма да имате нищо против, но все пак трябва да се уверя лично.
— Молбата ти се поразтегна доста, а конете не могат да стоят дълго на едно място. — Той й подаде ръка. — Качвай се.
Тя попогледна конете, след което ги заобиколи предпазливо. Джордън я вдигна във въздуха и я сложи до себе си. Стомахът я присви — почувства се съвсем беззащитна в това открито возило.
— По–добре ще е да сляза и да повървя покрай колата.
— Глупости! — Той плесна с камшик и конете се понесоха в тръс. — И така, каква е молбата ти?
— Дороти каза, че сигурно няма да се възпротивите, ако направя цветни стъкла за прозорците в замъка. — Думите буквално изригнаха от устата й. — И ако украся стените — добави тя.
— Защо да имам нещо против? Ако работата ти е добра, целият този огромен хамбар ще стане просто по–красив. — Той я изгледа с подозрение. — Това ли е всичко?
— Не съвсем. — Навлажни език с устни. — Ще ми се да пробия отвор в покрива.
Той премигна недоумяващо.
— Моля? Няма ли да става течение?
— Не целият покрив. Само в южното крило, в балната зала.
— Разбирам — рече той сериозно. — Чудесно е, че все пак няма да бъдем изцяло в плен на природните стихии. Твоята неприязън към Кембърън ми е известна, разбира се, но все пак не мислиш ли, че отиваш твърде далеч в разрушителния си бяс?
Той й се надсмиваше.
— Няма да продължи дълго — ще изрежа стъклата бързо. Когато свърша с всичко, можем да покрием отвора.
— Когато свършиш с какво по–точно?
— Ами… с купола. — Тя продължи припряно: — Винаги съм мечтала да направя купол. Пъстър стъклен купол с цветя, лозови орнамента и птици. Ще бъде чудесно.
Той я изгледа замислен.
— Звучи добре… и сложно. Сигурна ли си, че можеш да създадеш такъв купол?
Тя кимна утвърдително.
— Направата на отделните части не е сложна. Трудността настъпва едва, когато трябва да се сглобят прецизно и равномерно. Но аз знам как става това, а и в процеса на работата ще ставам все по–добра. — В гласа й се появи упорита нотка. — Нали искате да се усъвършенствам? Нали това е истинската причина за пребиваването ми тук?
Той не прие предизвикателството.
— Колко ще трае този проект?
— Не знам. Изисква доста време. И много труд.
— Ясно! А дотогава на покрива ще има дупка — добави той сухо.
На лицето й се изписа разочарование.
— Да — прехапа тя устни. — Прав сте, желанието ми е извънредно нескромно.
Той помълча малко.
— Колко голям ще е отворът?
В душата й отново покълна надежда.
— Няма да е колкото цялата бална зала. Куполът ще бъде над центъра.
— Колко утешително.
Тя затаи дъх.
— Всъщност какво толкова? — Той се усмихна. — Хайде, от мен да мине. Ако искаш, можеш да срутиш и цялата сграда. Направи там проклетия си купол.
— Наистина ли?
— Да. — Съзирайки появилия се блясък в очите й, той поклати глава. — Не ти трябва много, за да бъдеш щастлива.
— Не е малко. — Мариана не можеше да си намери място от радост. — Такива поръчки са рядкост. През целия си живот стара майка е създала само два стъклени купола.
— Ако не престанеш веднага да подскачаш толкова непредпазливо насам–натам, няма да създадеш и нито един. Нервираш ми конете.
Всичко останало й бе безразлично. Обзе я вълна на радост и страхът й от конете й се стори безкрайно незначителен.
— Мисля, че се справяте отлично с тях.
— Искаш ли да опиташ и ти?
Погледна го изплашена.
— Кой, аз ли?
— За теб това ще бъде нещо съвсем ново. — Пресегна се, взе ръката й и пъхна юздите в нея. — Дръж здраво, но не дърпай.
Какво усещане за могъщество. Хвана юздите и я обзе силна възбуда — тя обуздава, тя направлява тази сила, тази огнена мощ. Той се разсмя.
— Харесва ти, нали?
— Да — отвърна тя, останала без дъх. — Великолепно е. Махнете си ръцете. Мога и сама.
— Не и сега. — Той отпусна прегръдката и пое отново юздите. — Когато се върна следващия път, ще те науча да боравиш с юздите.
— Обещавате ли?
— Обещавам. — Усмихна се благо. — Ако се занимаваш с други неща, дупката на покрива има да си зее и след зимните снегове.
Трябваше може би да му каже, че снеговете ще дойдат и ще отминат докато завърши цветния купол, но моментът не бе подходящ.
— Ще тръгвате пак нанякъде?
— Още утре сутринта.
— Защо?
— И кога ще се върнете?
— Трябва да свърша някои неща извън Англия.
Той само повдигна рамене.
— Нямам представа. Може би напролет.
Чак напролет. А през това време тя ще може да работи спокойно, без да я разкъсват душевни терзания. Защо тогава не изпита облекчение, а само някаква странна пустота?
Пред тях се изправи портата на Кембърън и за свое учудване почувства, че я изпълва нещо като разочарование. Краткото пътуване с колата бе преминало изненадващо приятно. В държането на Джордън нямаше и следа от чувственост. Държеше се с нея непринудено и мило сякаш бе по–малката му сестра.
Погледна го крадешком. Владееше се отлично. Бе развеселен, но лицето му не издаваше никакво друго чувство. Сякаш носеше маска.
Да, сложил си е маска, осъзна тя съвсем ясно. Не бе в състояние да разбере мислите му, ако той самият не й кажеше.
— Сега пък какво си наумила? — попита той престорено загрижен. — Дупка в балната зала мога да понеса, но в конюшните — не. Моите коне са по–чувствителни създания в сравнение с двукраките, които ни заобикалят.
Всъщност какво я засяга какво крие под маската? Важното е, че той се съгласи. Щеше да сътвори своя купол.
— Не ми е минавало и през ума. — Усмихна се блажено. — Не сте единственият, който предпочита конете пред хората. И Алекс е съшият.
— Уйлям смята, че догодина трябва да имам по–голям кон — каза Алекс докато Мариана го слагаше да спи. — Грегор обаче каза, че не бива да е голям колкото неговия.
— И аз така мисля. — Мариана се усмихна. — А когато поискаш да достигнеш до седлото, ще трябва да се покачиш на ръба на фонтана. — Тя приглади перчема от лицето му. — Но не се разочаровай, ако си останеш само с пони. Конете са скъпи и ние нямаме право да искаме каквото и да било от тези хора.
— Няма нужда да искаме, те сами ни дават всичко. — Алекс се прозя. — Джордън няма да има нищо против. Той ми разказа, че е бил на пет години, когато са му подарили първото пони, но е продължил да го язди докато накрая станал много тежък за кончето.
— И защо е направил така?
— Ами каза, че старите приятели не бива да се изоставят, дори и когато се появят нови. — Алекс се усмихна. — Значи няма да се отказвам от Кийли, а просто ще си имам още един приятел.
— Имаш много приятели тук, нали?
Алекс кимна.
— Тук ни обичат. — Набръчка челце и продължи: — Само че нали мама винаги казваше, че ако вземеш, трябва и да дадеш. А досега само съм вземал, Мариана.
Осъзна внезапно, че и тя също вземаше, без да дава. Джордън й даде сигурност. Но освен това прояви и доброта. Отнасяше се към Алекс като към по-малък брат и го глезеше по всевъзможни начини.
Да, но този мъж вършеше всичко заради джеделара.
Не, едва ли бе съвсем права. На него не му се налагаше да бъде добър или щедър. Та той можеше просто да й даде място за работа, разбирайки прекрасно, че тя не е в състояние да се противопостави на възможността да твори и да усъвършенства своето изкуство.
Или може би прояви доброта, защото я желае. Да, но в желанието му не се криеше никаква пресметливост — то го връхлетя внезапно, като лятна буря. Когато разбра обаче, че стихията може и да я нарани, просто го прогони от себе си.
— Мариана, и аз искам да му подаря нещо… но не знам какво? — дочу тя гласа на Алекс. — Та той има толкова много…
— Нека мине малко време. Ще се върне чак напролет. Дотогава все ще ти хрумне нещо — продума тя тихо, приведе се и го целуна по бузата. — Най–добре е да ни изненадаш всички. Лека нощ, Алекс.
Тя духна свещта и се отправи към вратата.
Алекс е много по–умен от мен, помисли си тя примирено. Преди време каза на Джордън, че смята да приеме всичко и да не даде нищо в замяна. Разбра обаче, че е невъзможно — нейната същност се бунтуваше срещу този начин на мислене. Когато човек приеме подарък, независимо от подбудите на дарителя, означава, че трябва да се даде и нещо насреща. Колко по–просто щеше да бъде, ако Джордън си бе останал врагът, прицелен в нейния небесен прозорец. Вместо това обаче той се вмъкна в живота й и стана част от него.
Нямаше друг избор, трябваше да приеме този факт и да продължи по своя път. Можело да станат приятели, спомена той. Вероятно иска по този начин да се добере до джеделара. Та нали на приятел по–трудно се отказва, отколкото на противника.
Но не се ли отнасяше същото и за него? И той щеше ли наистина да се откаже от употребата на сила, ако между тях настъпеха хармонични отношения?
Хармонични ли? Каква смешна дума. Още от първата им среща животът им бе буквално претрупан с конфликти.
Но на борда на „Сийсторм“ все пак имаше мигове на хармония и покой. Днес той също се държа мило, като по-голям брат.
Значи все пак не бе напълно невъзможно!
15 април 1809 година Пекбар, Монтавия
— Е, какво ново? Откри ли я? — попита остро Небров.
— Не съвсем. — Костен се поколеба за миг. — Но може би знам къде се намира в момента.
— Защо тогава не си я довел?
— Е, съществуват известни трудности…
— Нито дума за някакви трудности. Искам да знам как възнамеряваш да ги преодолееш.
— Дошъл съм тъкмо заради тези трудности. — Той замълча за миг. — Мисля, че децата се намират под властта на дука на Кембърън.
— Какво? При Дрейкън ли? — намръщи чело Небров и изпсува. — Всъщност не съм учуден. При този късмет, който ме преследва… Сигурен ли си?
Костен поклати глава.
— Само че преди няколко месеца дукът е отплавал от Домайо. Поослушах се на пристанището и научих, че е пристигнал направо от Таленка.
— Небесният прозорец. — Устата на Небров се изкриви в насмешка. — Ако не друго, поне и той не се е докопал до него.
— Да, но може да е прибрал децата, ако са успели да избягат, след като убихме майка им. Грегор Дамек, довереният човек на Дрейкън, преди отплаването е преровил всички магазини — търсел е дрехи за момче и за младо момиче.
— Значи и двамата са при него — промърмори Небров.
— Дали обаче Дрейкън е наясно с кого разполага в тяхно лице?
— Разбира се, че е наясно. Свързан е с Казан. Обзалагам се, че са го изпратили в Таленка, за да ме изпревари и да прибере небесния прозорец преди мен. — Той се усмихна злорадо. — Жалко, че не съм бил свидетел, когато го е видял строшен на хиляди парченца.
— Да, но ако момичето познава орнаментите, не е изключено да възстанови прозореца в стария му вид.
— Не! — Небров сви ръце в юмруци. В Англия. Защо Дрейкън е завел глупавото дете чак в Англия, където то е недосегаемо?
Всъщност защо да не се добере до нея, помисли си той внезапно обнадежден. С ум и търпение човек може да проникне навсякъде. Дрейкън бе човек, от когото се страхуваха всички, но Небров бе открил слабото му място. Англичанинът без колебание би убил всеки враг, но в никакъв случай не би изтезавал момичето заради джеделара. Нямаше да използва насилие, ако можеше чрез търпение да постигне целите си. Тъкмо от тази слабост той, Небров, щеше да се възползва.
Когато бе необходимо, и той можеше прояви търпение. Нека Дрейкън губи време и усилия. Настъпеше ли обаче подходящият момент, щеше да му грабне плячката от ръцете.
— Марк, мисля, че се налага да отпътуваш за Англия — обърна се той към Костен. — Трябва да знаем какво става в Кембърън.