Айрис Йохансен
Приключението (14)

Глава четиринадесета

Червените палатки, разположени нагъсто по голата степ Бордлин, потръпваха под напора на вятъра. Отдалеч те приличаха на ято ярки пеперуди, кацнали по погрешка в степта вместо в някоя градина.

Мариана видя голяма група хора, която се приближаваше към тях. Но разстоянието бе твърде голямо и не бе в състояние да различи никого. Всеки от тях можеше да бъде Джордън. Или никой от тях.

— А ако ги няма? — прошепна тя.

— Тук са. — Грегор тръгна надолу по склона. — Ела да потърсим нашия Алекс.

Тя пришпори коня си. Сърцето й се разтуптя буйно, а запотените ръце бяха студени. Не биваше да се вълнува. Господ нямаше да разреши Алекс или Джордън да загинат, а онова чудовище да остане живо под слънцето.

Но нали Господ позволи все пак да убият майка й?

Когато се приближиха с Грегор, погледът й бързо премина по множеството, което ги очакваше, за да ги поздрави. Джордън го нямаше. Алекс го нямаше. Не видя и равена.

Палатките. Сигурно бяха в палатките. Вярно, че не ги видя веднага, но това далеч не означаваше, че не са тук. Отрядите на равена едва ли щяха да ги оставят така в Пекбар…

— Мариана!

Алекс!

Стоеше малко по-далеч, облечен в парцаливи панталони и риза. Лицето му бе грейнало в усмивка, а в ръце държеше дървена паница.

Тя се плъзна от коня и се завтече през множеството към машата фигура. Идеше й да се разплаче. Прилича на циганче, мина й през ума, с разрошените си черни къдри и големи тъмни очи.

— Алекс! — Падна на колене и го привлече към себе си. — Алекс, скъпи, ти си…

— Пусни ме. Задушавам се — рече момчето рязко, но независимо от грубия си тон прегърна здраво сестра си. — Престани да плачеш. Няма ми нищо.

Тя притисна буза към него — бе забравила вече колко трогателно е крехкото му, детско телце.

— Ще ме намокриш целия — възкликна той нетърпеливо.

Тя се отдръпна, но ръцете й останаха върху неговите рамене. Искаше постоянно да го докосва, сякаш за да се увери, че наистина е до нея.

— Съжалявам много.

Усмивка озари личицето му и я погали по мокрите бузи.

— И ти си цялата мокра, Мариана. Ще вземеш да ни удавиш всичките.

— Нали ти няма нищо? Сториха ли ти нещо лошо?

По лицето му премина сянка и той отклони поглед.

— Малко да. — Погледна зад гърба й и възкликна: — Здравей, Грегор. Закъсняваш с цял ден. Вчера бяхме тук точно по уреченото време.

Грегор се разсмя.

— Съжалявам за закъснението си. Но се наложи да позаобиколим, за да не се натъкнем на бившите ти домакини. Радвам се да те видя, млади човече.

— Аз също, Грегор. — Алекс се наведе, за да вдигне от земята паницата — беше я изпуснал, когато Мариана го прегърна. — Трябва да я занеса на Джордън. Раната…

— Рана ли! — Дъхът на Мариана буквално спря. — Каква рана? Да не си ранен?

— Не, нали казах, че Джордън…

— Джордън ли е ранен? — Тя скочи на крака. — Опасно ли е?

— Спокойно, Мариана — прекъсна я Алекс. — Ако слушаше какво ти говорят, сега щеше вече да знаеш всичко.

Изгледа го смаяна. Зрелостта и авторитетът, които се излъчваха от него, нямаха нищо общо с онзи Алекс, когото познаваше от по-рано. Но не само гласът му бе променен. Лицето също бе станало по-тясно, нямаше я вече и предишната детска закръгленост. Под очите му имаше тъмни кръгове. Той я погледна ведро и без страх.

— Джордън не е ранен. — Обърна се и й даде знак да го последва. — Един куршум улучи Ана.

— Ана ли? — Грегор за миг скочи от седлото. — Къде е тя?

Алекс посочи към голямата палатка в края на лагера. Грегор изруга тихо и се затича натам.

— Не е ранена тежко — каза успокоително момчето. — Раната в рамото не се е възпалила. Сега трябва просто да се почиства.

— А Джордън не е засегнат, нали? — попита Мариана с подчертано равнодушен тон.

Алекс кимна, сияещ от щастие.

— Беше страхотно. Изкатерихме стената по едно въже и… е, всъщност Джордън се покатерваше, а после ме изтегляше. Следващия път обаче ще се справя и сам.

— Следващ път няма да има — възкликна тя.

По лицето му плъзна сянка, която на мига изтри детския възторг.

— Дано да няма.

Изрече тези думи не съвсем убедено. Нямаше ги вече сигурността и уютът на Кембърън, а и той се превърна отново в онова момченце, за което топлата завивка бе огромно съкровище в този студен свят. Не, животът не бе честен спрямо него.

— Обещавам ти, че никога вече не ще бъдеш изложен на опасност — обяви тя, изпълнена с хладна ярост. — Лъгала ли съм те някога?

— Не, но понякога се случват неща, които не можеш да предотвратиш, нали? — Малкото му телце се изпъна. — Ако обаче се потрудим здраво, можем поне да ги поправим.

Какви ли ужасни неща е изтърпял през всичките тези седмици? Кое от тях се е опитал да поправи?

— Алекс, ти…

— Джордън бе извънредно разтревожен — прекъсна я той. — Каза, че не те грози опасност, но вчера след вечерята се отправи с коня си към хълмовете. Мисля, че се е оглеждал за теб.

— Наистина ли? Не разбирам защо е трябвало да го прави. Според мен той ти е казал истината. Бях наистина в безопасност. Двамата с Грегор не сме преживели приключения като твоите.

— Дори и да не беше така, пак щеше да ми кажеш същото — подсмихна се той. — За да не се тревожа.

Поредният проблясък на зрелост.

— Цялата съм слух. Искам да ми разкажеш за твоето приключение.

— После. Сега нямам време. Ана има нужда от мен.

Тя го изгледа смаяна.

— Коя Ана? Равенът ли?

— Ана — поправи я той. — Животът ми бе спасен с нейна помощ. Сега е мой ред да й помогна.

— Сигурна съм, че има кой да й помогне.

Той вирна решително брадичка.

— Длъжен съм да го направя. — Погледна към палатката. — Ето го и Джордън. Вземи този съд, Джордън — извика той. — Да донеса ли гореща вода?

Джордън. Той стоеше на изхода на палатката и гледаше към нея.

— Джордън? — извика Алекс нетърпеливо.

— Ах. — Той откъсна погледа си от Мариана. — Да, кажи.

— Мариана, ела. — Алекс се завтече към димящия котел, висящ над малък огън пред палатката. Внезапно спря, обърна се и погледна към сестра си. — Защо стоиш така?

Мариана изобщо не бе забелязала, че стои на едно място като вкопана в земята. Дори и огън да завалеше от небето, пак нямаше да помръдне. Той бе жив и я гледаше втренчено, когато…

Когато какво? Не чуваше нищо около себе си. И нищо друго не я интересуваше вече. Той бе жив.

— Мина ли всичко успешно? — Гласът й кънтеше в ушите й.

— Не, но важното е, че момчето е тук.

— Да. — Не биваше да го гледа по този начин. Чувствата, които изпитваше, сигурно бяха изписани по лицето й. — Благодаря ти.

— Няма нужда да ми благодариш. Аз бях виновен за отвличането му и сега просто го върнах обратно. А ти как си?

— Грегор не ти ли е казал още? Всичко протече според замисъла.

— Не те попитах дали замисълът се е оказал успешен — прекъсна я той грубо. — Попитах те ти как си, по дяволите!

Отново тези светлозелени очи, чието изражение постоянно се променяше — от цинизъм в насмешка и обратно. Толкова години вече я придружаваха присъщите му непоколебимост, чувственост и сух хумор, но в този миг всичко в него й изглеждаше ново и непознато.

Той се сепна и я изгледа остро.

— Грегор не ми е казал цялата истина. Нещо все пак се е случило.

Да, нещо изключително важно за нея, но не и за него. Тя поклати енергично глава.

— Повторната ми среща с Небров не бе никак приятна, но все пак издържах.

— Мариана, помогни ми. — Със своя въпрос Алекс буквално измести всичко останало от съзнанието й. — Дръж тези ключове.

Завтече се при него до огъня, за да му помогне. Алекс започна да налива гореща вода от котела в дървената съдина, а тя се стараеше да не гледа към Джордън.

Джордън бе застанал зад гърба й, но не я докосваше. Не го чу кога се е приближил, но инстинктът й подсказа, че е наблизо.

— Ръцете ти треперят — произнесе той тихо. — Ще се изгориш. — Протегна ръце и покри нейните. — Ще ти помогна.

Докосването му бе топло и силно. Долови и познатата миризма на тялото му. Малко преди това изобщо не трепереше, сега обаче се разтрепери неудържимо. Точно по този начин я държеше в Делуинд, когато му се отдаде за пръв път. Спомените я връхлетяха като ураган.

— Не, не се нуждая от помощ.

— Знам. — Той почти шептеше. — И все пак ще ти помогна.

Алекс захвърли черпака в казана и взе съда от ръцете й.

— Това достатъчно ли е, Джордън?

— Не. — После обаче все пак погледна към купата. — О, да. — Отпусна ръце и отстъпи крачка назад. — Занеси я в палатката.

— И аз ще дойда — обади се Мариана. Не можеше да остане повече на това място. Бе твърде развълнувана в този миг, твърде ранима. Защото осъзна какво щеше да загуби, ако го бяха убили в Пекбар. — Как я раниха?

— Спускахме се по крепостния зид и изведнаж обявиха тревога. Предварително й бях заръчал да остане горе на възвишението, но както обикновено тя не ме послуша. В галоп се понесе надолу по склона, водейки коне и за нас.

— Не ти ли спаси по този начин живота?

— Убедена е, че е точно така. В действителност имахме достатъчно време и ми се щеше да не се притеснявам и за нея. Алекс ми беше предостатъчен. — Той се усмихна. — Чиста авантюра от нейна страна, но въпреки всичко в този момент бе великолепна. Мисля, че заслужава да й направиш още един портрет.

— И кой стреля по нея?

— Един от стражите. Не мога да го назова поименно. Защото, нали разбираш, когато напускахме Пекбар, двамата с Алекс много-много не се озъртахме. — Устните му изтъняха докрай. — Но ще се погрижа името му, което и да е то, да украси неговия гроб.

— Ще оздравее ли равенът?

— Ана — поправи я Алекс и пое към палатката.

Веждите на Джордън се повдигнаха.

— Поради някаква си своя причина отказва да използва титлата й.

— Защо?

— Не знам. — Тя последва Алекс, а Джордън я придружи. Бедрата му постоянно я докосваха. — Трябва да го попиташ лично.

— Сигурно няма да ми отговори — каза тя със загрижен глас. — Променил се е много.

— Да, така е.

— Какво ли му се е случило? Какво ли е преживял?

— Не знам. Не казва нищо. — Той я погледна. — На твое място не бих го питал. Когато му дойде времето, сам ще проговори.

— Може би всичко е… само временно.

Джордън замълча.

— Не мислиш така, нали?

— Не.

Не изглеждаш много разтревожен. Макар че със сигурност са му сторили нещо лошо.

— Промяната в него не ме тревожи, въпреки че вероятно е преживял страдания. Ти обаче очевидно съжаляваш, че вече е по-силен и е в състояние сам да се защищава. — Внезапно той се разсмя. — И също да напада.

— Да напада ли?

— Сама ще се убедиш. — Отстъпи настрана и й направи път да влезе в палатката. — И то съвсем скоро.

Тя смръщи недоумяващо чело и влезе в палатката.

Грегор бе приклекнал до ложето на равена, а Алекс се стрелкаше из палатката — сложи водата на мястото й и взе чисти кърпи от масата. Грегор вдигна поглед и се усмихна на Мариана. — Раната й не е тежка.

— Много тежко съм ранена — поправи го равенът с хаплив тон. — Боли ме ужасно и се налага да изтърпя всякакви унизителни неща.

— Когато е болна, настроението й е винаги такова. — Грегор отмахна нежно един кичур от челото й. — А езикът й е просто противен — като блатна кал.

— Не е вярно. Това е някаква гадост. — Погледът й се спря на Мариана. — Какво си се втренчила в мен? Харесва ли ти, че ме виждаш толкова слаба и безпомощна?

Изглеждаше малко замаяна, но вродената й сила бе останала непокътната и нейният огън пламтеше все така ярко.

— Когато проявите някои от тези качества, непременно ще ви кажа — отвърна Мариана. — В момента забелязвам единствено лошото ви настроение. — Хвърли крадешком поглед към Грегор. — И език, противен като блатна кал.

— Стига! Заобиколена съм от врагове. — После погледна неодобрително към Алекс, който коленичи до нея. — Не! Изчезвай!

Той не обърна внимание на вопъла й и потопи парче плат в горещата вода.

— Джордън, кажи, нужно ли бе изобщо да ти спасявам живота, след като трябва да търпя издевателствата на този малък дявол?

— Дали пък не си загубила способността за точна преценка — предположи Джордън.

Алекс сне превръзката от рамото й. Раната вече не кървеше.

— Забранявам ти да ме докосваш — дръпна се тя.

Момчето позабърса внимателно краищата на раната. Ана пребледня и прехапа долната устна.

— Внимавай — обади се Грегор предупредително.

— Той тази дума не я знае — процеди Ана. — На всеки четири часа се нахвърля върху мен и ме подлага на изтезания.

Алекс вдигна поглед.

— Джордън каза, че раната трябва да се почиства редовно.

— До гуша ми е дошло от теб. — Стрелна го гневно с очи. — Изчезвай от палатката. — Той обаче продължи невъзмутимо да почиства раната.

— Грегор, хвани го и го изхвърли оттук.

Мариана пристъпи крачка напред.

Джордън сложи ръка на рамото й, за да я задържи.

— Мисля, че вреда от това няма — обади се Грегор. — Все някой трябва да го върши, а и не мисля, че ще удариш дете, нали?

— Това не е дете, а истински демон. — Момчето отново проми оголената рана и тя изстена. — И очевидно не възнамерява да спре.

Алекс спря за момент и се обърна към Джордън:

— Мисля, че всички трябва да излезете от тук. Тя едва сдържа сълзите си и не иска да проявява слабост пред другите.

Мариана го изгледа смаяна.

— Ти си този, който ще излезе — процеди Ана през зъби.

Алекс отново се обърна към нея и я погледна твърдо.

— Аз оставам. Другите ще си тръгнат. Раната трябва да се прочисти.

Равенът разтвори ужасен очи.

— Е, Ана? — попита Грегор.

— Добре де — отвърна тя начумерена. — Можете наистина да си тръгнете. Този човек няма милост. — Погледна към Грегор. — Ти остани. Нуждая се от човек, който да ме защищава.

— Не съм сигурен дали ми се иска да те закрилям. Преди Алекс да ми съобщи, че си простреляна, и на самия мен ми идеше да те очистя. Никак не ми се нрави, че зад гърба ми си определила награда за главата на Костен.

— Убит ли е? — попита тя нетърпеливо. — От кого?

— Нико.

Тя се усмихна удовлетворена. Това е добре.

— Никак дори не е добре. И няма да ми се бъркаш в работите.

— Този въпрос засягаше и мен. Ти си мой поданик и мое задължение е да те закрилям.

— Ана!

— Добре де, добре. Какво значение има? Нали вече е мъртъв? — Погледът й се премести върху Алекс. — Ей, момченце, ще внимаваш какво правиш. Ако ми причиниш болка, може да определя възнаграждение и за твоята глава.

— Не, няма да го направиш — прекъсна я Алекс и отново потопи парчето плат в горещата вода.

Джордън побутна Мариана към изхода на палатката и тя отново изгледа с удивление Алекс и равена. Колко странно изглеждаха двамата едни до друг. И все пак сякаш нещо невидимо ги свързваше.

— Не знам дали можем да ги оставим насаме — започна тя веднага след като излязоха навън.

— Няма да му стори нищо лошо. Тази битка започна още в мига, в който пристигнахме. Алекс просто не разрешава на никой друг да се грижи за нея. Дори и през нощта стоя край леглото й, за да наглежда раната.

— Боже мой! — Гледката ще да е била смешна, помисли си тя: Мъничето се върти покрай ранената лъвица и се грижи за нея. — Не биваше да му разрешаваш. Та той се нуждае от почивка.

— Не можех да го спра — отвърна той сухо. — Това занимание го разсейва. Исках да не се тревожи за теб. Стига ми, че се притеснявах не за един, а за двама.

Сладки, многозначителни слова. Опита се начаса да ги прогони от паметта си.

— Мисля, че засега може да остане при нея. Ще го взема по-късно.

— Няма да иска. — Забелязвайки изплашеното й изражение, той добави грубо: — Не прави такава физиономия. Та той все още те обича. Изобщо не си го изгубила.

— Мисля, че ме обвинява за всичко, което го сполетя.

— Не е възможно. Вината не бе твоя.

— И все пак. Ти каза, че всъщност искам да дойда в Делуинд.

— Не е вярно. Не знаеш ли, че когато един мъж иска да прелъсти някоя жена, той казва каквото му дойде наум, за да я спечели.

Не и Джордън. Джордън не би я излъгал. Той прегърна раменете й.

— Слушай, Алекс не те обвинява за нищо. Ако изобщо някой има вина, това съм аз.

Тя поклати глава.

— Станал е съвсем друг.

— Животът го промени, не ти. — Разтърси я нежно. — Променил се е към по-добро. Не всяко дете е в състояние да постави равена на мястото й. По-рано той бе едно мило момченце, сега обаче…

— Сега какво?

— Напомня ми на теб… каквато те видях тогава в църквата.

— Когато бях мръсна, гладна и разярена като животно ли?

— Това са маловажни неща. — Ръцете му се разтвориха, след което отново се впиха в раменете й. — Дори в мрака от теб се излъчваше слънчево сияние.

Искаше й се да се отскубне от него, но не можеше. Гледаше я по същия начин, както някога в кулата. Когато слънцето я опияни и за пръв път й се стори, че вижда същинския му лик зад маската.

— И мен ме изгониха — долетя до тях гласът на Грегор. Той се приближаваше към тях. — Алекс реши, че го разсейвам. Ана ще трябва да се погрижи сама за своята безопасност.

Магията отлетя и Мариана въздъхна с облекчение. Тя сведе очи.

— Преди да ида при Алекс искам да се измия в палатката си.

— Трябва и да си починеш — добави Джордън. — Нямаме бърза работа. Целия ден сме били на път.

— Не ми трябва почивка. Кажи на Алекс, че след малко ще ида отново при него.

Макар че не се нуждае от мен, помисли си тя с болка. Наистина, Джордън каза, че не го е изгубила, но в този миг наистина изпитваше чувството, че са й го отнели. Колко глупаво от нейна страна — да се самосъжалява. Та нали Алекс и Джордън бяха в безопасност! Само час преди това не искаше от живота нищо повече. Едва отминала опасността и в нея отново надделя собственическото чувство — поиска и онова, което не можеше да има.

Можеше да притежава Алекс. Джордън бе недостижим, но Алекс я обичаше и се нуждаеше от нея. Просто трябваше да му припомни, че между тях съществува неразривна връзка.

В палатката тя съблече горната част на ездитния костюм и намокри лицето и врата със студена вода. Обичаше допира на студената вода. На едно от стъклата, които носеше със себе си, бе изобразила водопад, спускащ се по скали, обрасли в мъх.

Когато сътворяваше светлосиньото на водата се бе опитала да си я представи съвсем сетивно.

Да, цветните стъклописи.

Защо трябваше да си спомня точно сега за тях? На Небров бе известно значението на завкова. Следователно вече не бе достатъчно само да мълчи, ако искаше да спази обета, даден пред майка й. Ако искаше да изпълни задължението, поето от нея още в най-ранно детство.

По този въпрос не са валидни никакви доводи и възражения, реши тя твърдо. Алекс вече бе в безопасност и нищо нямаше да я извини, ако не сдържеше обещанието си. Това, което възнамеряваше да извърши, щеше да вбие клин между нея и Джордън, но вероятно то бе най-доброто решение. Откакто осъзна, че го обича, тя бе като гладно дете, което се стреми страстно да улови всеки миг, всяко преживяване. Моментът, в който съзря Джордън пред палатката на равена, бе за нея истинско мъчение — не можеше да отмести погледа си от него, искаше да го докосне, да се увери, че е невредим. Копнееше да излезе пред всички, да го поиска ясно и категорично за себе си. В това нейно желание обаче се криеше и най-голямата опасност. Тя съзираше един-единствен начин, по който да се съедини с него, но този начин щеше да я унищожи. Не, длъжна бе да скъса с него. За да не стане отново онова безволево същество, в каквото се бе превърнала в Делуинд.

Успя да потуши болката, свързана с тази мисъл. Явно все още не съм узряла да го напусна, помисли си тя, обзета от усещане за безсилие. Реши обаче, че първо трябва да отдъхне и чак след това да се изправи срещу проблемите.

Легна на ложето и затвори очи. Този път мракът бе желан гост, който щеше да я дари със забрава. Да, влюбена бе в светлината, но в този миг не се нуждаеше от нея. Трябваше да си почине един час и после да отведе Алекс от палатката на равена. Само един час…

 

 

— По дяволите, Мариана си мисли, че Алекс я отблъсква. — Джордън сви ръце в юмруци.

— Тя не може да върне часовника назад — обади се Грегор с тих глас. — Трябва да се примири с факта, че момчето се е променило.

— Знам. И според нея виновният съм аз.

— Има основание. Все още не може да свикне с мисълта за тази промяна, но с времето болката ще утихне. Аз най-добре знам какви белези може да остави животът върху човек.

Джордън трепна. И той бе допринесъл за увеличаването на тези белези.

— Осъзнавам своята вина. — Стисна здраво устни и добави: — Искам да хвана Небров.

— Аз също. Твърде много поиска той от нас. — Замълча за миг. — И той няма да се откаже от битката. Не е глупав и няма да ни последва до Казан, но със сигурност ще открие начин да се добере до разположението на подземния тунел.

— Без джеделара ли?

— Той спомена нещо и за някакъв завков.

Джордън се намръщи.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Не знам. Мариана обаче знае. По неговите думи завковът представлява ключалката за ключа. Очевидно джеделарът е само част от загадката.

Да, обяснението бе логично. Разположението на прохода бе отбелязано на стъклото, но разбира се, трябваше да съществува някой, който да го разтълкува. А царят не се доверяваше никому.

— И казваш, че всичко това е известно на Мариана, така ли?

— Когато Небров спомена тази дума, тя се изплаши.

— Изплашена ли е дотолкова, че да ни даде джеделара?

— Възможно е. Но се налага да поговориш с нея.

— Така и ще направя. — Той погледна бързо в посоката, в която се отдалечи Мариана. — Но ще почакам още малко. Имаме време.

— Всъщност не е чак толкова много.

— Известно ми е. Но тя е изплашена, уморена и обидена.

— По-рано, когато нещата опираха до сигурността на Казан, душевното й състояние не те интересуваше особено.

— Сега обаче ме интересува! — Обърна се рязко и си тръгна. Грегор бе прав, разбира се, но този факт не облекчаваше решението му. Не желаеше да й оказва натиск и да се възползва от нейното състояние за нищо на света не искаше й причинява нова болка. Тя сякаш не можеше да разбере, че е по-добре той да открие тайния проход, отколкото Небров. Казан щеше да използва скицата на тунела единствено за своята безопасност. Попаднеше ли обаче тя в ръцете на Наполеон, последствията щяха да бъдат ужасяващи.

Мариана не вярваше никому и не можеше да очаква от нея, че ще прояви разбиране. Принудена от желанието да спаси Алекс, тя разкри някои подробности. Едва ли обаче в този момент бе склонна да издаде нещо повече.

Какво ли, по дяволите, представляваше този завков?

 

 

Мариана се събуди около полунощ — съвсем бавно, обсебена от тежки, оловни мисли.

Алекс… Не биваше да заспива. Та Алекс се нуждае от нея.

Но той не бе при нея. Значи Небров… Заля я панически страх, който я изтръгна грубо от полусънното й състояние, последван обаче веднага от чувство за облекчение — най-страшното бе зад гърба й. Алекс бе при равена и можеше да го отведе оттам.

Преди да напусне палатката изми лицето си и се опита набързо да подреди разрошената коса.

В лагера цареше тишина. Всички спяха, освен стражите. Джордън бе в някоя от тези палатки. Внезапно я нападна споменът за неговото голо стройно тяло, лежащо до нея, за ръцете му, които я прегръщаха властно.

Прогони образа от съзнанието си. Не желаеше повече да мисли за Джордън и за дните в Делуинд. Тялото й реагираше твърде недвусмислено и… В палатката на равена все още светеше фенер.

Нима състоянието й се бе влошило? Мариана измина припряно краткото разстояние до палатката и повдигна платнището. Влезе и… застина на прага. Алекс лежеше свит до Ана, положил къдравата си глава върху разголеното й рамо.

Нещо прободе сърцето на Мариана. Връзката между двамата бе очевидна дори и когато се караха, в този миг обаче напомняха майка и син.

Сигурно бе вдигнала шум, тъй като равенът отвори внезапно очи и погледът й се насочи към мястото, където бе застанала. Мариана влезе вътре.

— Сигурно ви пречи. Ще го взема.

— Не! — С едната си ръка равенът обгърна здраво спящото дете. — Това е здравото ми рамо. Заспа току-що. Остави го.

— Така и за двама ви не е удобно. Трябва да си легне в леглото.

— Прилича ли ти на човек, който не се чувства удобно? — В гласа на равена се долавяше предизвикателство. — Фактът, че е тук, те плаши, нали? — Тя посочи с глава столчето до ложето си. — Седни. Трябва да поговорим.

— Не искам да разговаряме. Ще събудим Алекс.

— Той така спи, че дори и йерихонските тръби няма да го събудят. Цяла нощ е бодърствал и е наглеждал раната ми. Дори и Джордън не успя да го накара да поспи. Сега също нямаше да легне, ако не го бе надвила умората. — Тя погали нежно къдриците на момчето. — Никак не си приличате. Има тъмна коса, а ти си руса.

Мариана пристъпи колебливо към столчето и приседна.

— Прилича на майка ми.

— Хубаво момче. Тя сигурно е била много красива.

— Да, така е.

Равенът отново насочи вниманието си към Мариана. Ревнуваш. Не ти се нрави, че стои при мен, нали?

— Съвсем не ревнувам. Знам, че сте болна, но той е само едно дете. Той не може… — Тя прекъсна внезапно и кимна унило. — Той е всичко, което притежавам. Не искам да го загубя.

— Ти няма да го загубиш. Дала си му любовта си и си се грижила за него с чувство за отговорност. Това го обвързва към теб. — Тя се усмихна тъжно. — Повярвай ми, знам за какво говоря.

— Но нали вие сте разрушили съзнателно връзката си с Джордън?

— Да, бях млада и себична. Омъжих се за малодушен, слаб мъж, който си въобразяваше, че може да присвои силата ми. Когато разбра, че няма да отстъпя, реши да превърне живота ми в ад. Бях самотна и чужда в онази студена страна. Трябваше да избягам.

— И изоставихте собственото си дете.

— Нима мислиш, че съм го сторила с радост? Обичах го много. Той бе единствената ми утеха, но въпреки всичко не бях в състояние да издържа. — Тя придружи думите си с повдигане на рамене. — Ако бях останала, той пак щеше да ме загуби.

— Според мен не бива да се разсъждава по този начин.

— Така ли? — Очите й заблестяха издайнически. — Мъжът ми започна да ме бие. Само че аз съм доста темпераментна и сигурно нямаше да го изтърпя. Просто щях да го убия. — По устните й се изписа насмешка. — Предпочетох да избягам, отколкото да ме обесят. На мое място ти несъмнено щеше останеш, щеше, ръководена от чувството си за дълг, да изтърпиш покорно всякакви унижения.

— Не, не съм покорна. Вероятно на ваше място и аз бих избягала. Но щях да намеря начин да взема и своя син със себе си.

— Да, трябваше да го сторя — прошепна равенът. — Не бягам от вината си. Повярвай ми, толкова пъти съм се разкайвала за действията си. В онзи момент това ми се струваше неизпълнимо, но бях длъжна да опитам. — Погледът й се спря за миг върху Алекс. — И бях наказана. В началото се чувствах щастлива, че отново съм в Казан, но не след дълго мисълта за Джордън обсеби съзнанието ми. Болка пронизваше сърцето ми, винаги когато срещнех дете. Започнах да осъзнавам със страшна яснота от какво съм се отрекла. — Тя погали нежно Алекс по челото. — Не съм някакво чудовище. Но дори и да бях, не бих ти отнела мигове като този.

Мариана усети как сълзи напират в очите й, но не желаеше да я обзема състрадание към тази властна жена. По никой начин не биваше да я въвличат по-дълбоко в живота на Джордън и Ана.

Равенът продължи с тих глас:

— Ако искаш, можеш да ми отстъпиш няколко такива мига. Не съм ги изживявала с Джордън, а сега той отказва изобщо да ме разбере.

Смирената молба на Ана я трогна, но не биваше да проявява в никакъв случай отстъпчивост.

— Когато децата спят, изглеждат очарователни. Със събуждането обаче започват и проблемите.

— Мога да се справя с тях… ако ми разрешиш.

Мариана я погледна нерешително. Тази жена я молеше за нещо, което не желаеше да й даде, тъй като се нуждаеше от Алекс повече от всякога.

Да, но може би пък Алекс не се нуждае от мен, мина й през ума. Сигурно изпитва потребност да помага някому, да изцери чуждата рана, за да зарасте по-бързо и неговата собствена. Дали не се отнасяше към него със себичността, присъща иначе на равена? Бе поставена пред много трудна дилема. Не, не е трудна, помисли си тя с тъга. Всъщност съществуваше едно-единствено правилно решение.

— Искам да не го нагрубявате.

По лицето на Ана се изписа облекчение.

— Наистина ли смяташ, че държането ми го притеснява? Характерът му е по-твърд, отколкото предполагаш. Ние двамата се разбираме отлично.

Мариана отново почувства, че нещо я прободе болезнено. Защо не разбираше този променен Алекс така, както го разбираше равенът.

— Необходимо е вие двамата да се сближите отново — започна Ана сякаш умееше да чете чужди мисли. — Което не значи, разбира се, да се излагаш на куршумите. Да знаеш, че боли много.

Мариана се усмихна едва-едва, но повтори настоятелно:

— Искам да не го нагрубявате.

Лицето на Ана се изкриви в гримаса.

— Е, добре. Ще опитам да усмиря езика си, макар и да противоречи на природата ми.

— Съгласна съм с вас. — Мариана се изправи от мястото си. — А сега трябва да поспите. Мога ли да направя нещо за раната ви?

Равенът поклати глава.

— Няма ли да събудиш момчето?

— Не. Струва ми се, че се чувства удобно тук. — Пристъпи към входа на палатката. — Кажете му, че утре искам да го видя.

— Почакай.

Мариана хвърли поглед през рамо.

— Благодаря ти — произнесе равенът с усилие. — Знам, че не ти е никак приятно.

— Така е. Аз съм обидена и ядосана. Признавам също, че изпитвам и ревност. — Тя се усмихна невесело. — И аз като вас обичам да налагам волята си.

— Защо тогава се съгласяваш?

— Заради Алекс. Не е изключено в момента общуването с вас да е по-полезно за него. Когато човек носи отговорността за едно дете, трябва да върши онова, което е най-добро за него.

Равенът потръпна.

— Ударът е жесток.

— Да, съзнателно исках да ви нараня. — Тя опъна рамене. — Помислих си, че така ще се почувствам по-добре.

— Е, успяхте ли?

— Не.

Излезе навън и вдиша дълбоко студения въздух. В този миг й се прииска да се спусне обратно в палатката, да сграбчи Алекс в прегръдките си и да избяга. В известен смисъл случилото се бе по-страшно дори от вечерта, в която Костен отвлече брат й. Обичта бе опасен съперник, а в течение на годините равенът бе насъбирал обич и сега отрупваше едно дете с нея. Към всичко това се прибавяше и съвместно преодоляната опасност, която ги спояваше.

Нямаше да отстъпи. Решението бе взето. Поне нямаше да се тревожи за Алекс докато изпълни обета, който даде на майка си.

И колкото по-бързо станеше това, толкова по-добре. Бе дошло времето да подготви бягството си — тук вече не я задържаше нищо.

Конете бяха на около четвърт миля от лагера, защото там имаше обилна паша. Пазеха ги само двама стражи. При наличието на толкова много коне нямаше да е трудно да отведе кобилата си.

Хвърли поглед към неясните очертания на колата, в която се намираха стъклописите. Бе разположена недалеч от голяма палатка — на Грегор или на Джордън. Не се виждаха стражи, но Джордън едва ли бе оставил джеделара без наблюдение. Познаваше я отлично и, разбира се, очакваше, че ще предприеме нещо, за да си го вземе.

Нямаше да й е лесно, помисли си тя с тежко чувство.

Трудно или не, длъжна бе да го стори.

 

 

На следващата сутрин Джордън дойде в палатката й.

— Къде е? — поиска да узнае той още от входа.

Тя се обърна рязко и цялата потръпна като съзря изражението на лицето му.

— Кое къде е?

— За Бога, недей да се преструваш на невинна! Знам, че е някъде в палатката ти. През нощта са те видели.

— Искаш да кажеш, че си наредил да ме наблюдават, така ли? — Тя навлажни устни с език. — Значи, твоят съгледвач трябва да ти е съобщил, че съм била в палатката на равена.

— Да, а след това си отишла до колата и си взела джеделара.

— Ах, така ли?

— Точно така. Къде е той, Мариана?

Очите й засвяткаха гневно.

— Не знам за какво говориш?

Той я сграбчи за раменете.

— Хайде, говори.

— Защо, моля? За да ми го откраднеш, както майка ти ми открадна Алекс, така ли?

— Не отговарям за думите и делата на равена. И никой не ти е взимал Алекс. Какво се случи в палатката през нощта?

Тя вирна брадичка и не отговори.

— По дяволите, защо не почака малко? — извика той задъхан, готов всеки момент да избухне. — Исках да поговорим за джеделара.

— Вече говорихме и по този въпрос мненията ни се различават.

— Ако планът на тунела попадне в ръцете на Наполеон, може да загинат хиляди хора. — Лицето й остана каменно и той продължи:

— Видях те, че разговаряш с Нико. Той симпатичен ли ти е?

— Разбира се.

— А известно ли ти е, че семейството му живее недалеч от руската граница? Хората там ще бъдат първите жертви на клането. Знаеш как са действали хората на Небров в градовете на Монтавия, нали? Нима искаш същото да се случи и тук?

— Наполеон няма да открие тунела. Никой от вас не ще успее.

— Грегор ми каза, че Небров знае нещо за някакъв завков. Не ни ли помогнеш, може да стане така, че той да намери тунела.

— Без стъклото няма да открие нищо.

— Правилно! — Лицето на Джордън се вкамени. — И знаеш ли защо? Защото ти ще ми го дадеш.

— Няма. Стъклото е мое и аз… пусни ме веднага!

Той я изнесе от палатката.

— Не исках да се стига до там. — Постави я до Грегор, но продължи да държи лактите й в желязната си хватка. — Иди и претърси палатката.

Грегор поклати мрачно глава и потъна в палатката.

— Не! — Тя започна да се дърпа отчаяно, а погледът й не се откъсваше от входа на палатката. — Пусни ме.

— Престани да се съпротивляваш. Да не мислиш, че всичко това ми е приятно? Ти обаче ме принуди да постъпя грубо.

— Нищо подобно. Просто си взех онова, което ми принадлежи. Тя го блъсна в гърдите с глава. — Не ще позволя да го сториш.

Той притисна ръцете към тялото й и така прекрати нейната съпротива.

— Мариана, не… — Гласът му предрезгавя от стаената болка. — Разбери! Трябва да го взема на всяка цена.

Внезапно съпротивата й секна.

— Моля те… — Тя вдигна насълзените си очи към него. — Обетът ми. Трябва да го спазя.

— Намерих го — дочу тя гласа на Грегор зад себе си. — Срязала е дюшека си и е вмъкнала вътре стъклото.

Край на всичко. Стъклото бе в техни ръце.

Пелена размъти погледа й, но успя все пак да различи как Джордън разучава стъклописа — сложно изображение на леха с нарциси, в която се събират руслата на три криволичещи реки.

— Нарциси — продума той. — Трябваше да се досетя по-рано. Явно се досети за първата й творба, свързана с толкова спомени и преживявания, осъдени в този миг на забрава и разруха.

— Съжалявам, Мариана. — Спря за миг, след което изригна: — Не, не съжалявам за нищо. Слава Богу, тази проклета битка най-сетне приключи. А сега не мисли повече по този въпрос. Сега вече аз ще пазя тайната от Наполеон.

— Не, длъжна съм да мисля — възрази тя. — Сега и винаги. Дадох обет пред майка си, а сега ти ме принуди да го наруша. — При тези думи тя сведе поглед. — Е, вече имаш, каквото желаеш. Мога ли да се върна в палатката си? — Гласът й потрепери. — Не искам нито да ви виждам, нито да ви чувам.

Той кимна едва-едва.

— Добре, върви.

Тя се довлече до входа и спусна платнището пред него. Край на всичко.

— Трябва да я попиташ какъв е този завков — обади се Грегор.

— След вечеря. За днес й се струпа предостатъчно на главата.

— Да, тя понася всичко много мъчително. — Грегор се вгледа в стъклото. — Как мислиш, дали пък тези три реки не представляват трите разклонения на тунела?

— Не знам. — Този въпрос не го вълнуваше в момента. Пред очите му все още стоеше смаяното лице на Мариана, миг преди да изчезне в палатката си. Той подаде стъклото на Грегор. — Разгледай го внимателно и виж какво може да се открие по него. В момента не съм в настроение да се занимавам с подобни неща.

— В ръцете си имаме само половината от решението. Питам се какво ще правим ако не ни каже нищо за завкова.

— Аз пък се надявам, че ще ни откаже. Така поне ще имам повод да тръгна веднага по следите на Небров. — По устните му плъзна зла усмивка. — С радост ще го поразпитам аз този негодник.

Слънцето вече залязваше. Още с влизането си в палатката на равена Джордън забеляза Алекс, седнал на леглото на майка му.

— Тичай при сестра си. Тя се нуждае от теб.

— Кой? Мариана ли? — Удивен, Алекс вдигна поглед. — Защо?

— Върви бързо при нея.

Алекс погледна колебливо към Ана.

— Ще се справиш ли без мен?

Тя кимна, гледайки към Джордън.

— Няма да ми липсва нищо. Нали синът ми е тук. Той ще се погрижи за мен. — В думите й се долавяше недвусмислена ирония.

Алекс излетя от палатката.

— Ти си ми сърдит — започна Ана. — Обаче за мен държането ти е напълно неразбираемо. Съгласи се, че не е лесна работа да вършиш безобразия, легнал неподвижно по гръб.

— Не, не ти се сърдя. — Той замълча за миг. — Мариана се нуждае от момчето. Знам, че си болна, но отсега нататък ще трябва да се справяш без него.

— Мариана ли те помоли да се застъпиш за нея? Защо не е дошла сама при мен.

— Не ме е молила за нищо. Тя каза само, че… Вчера, след като си е тръгнала от тук, тя е взела джеделара от колата и го е скрила в палатката си. Днес й го отнех.

— Аха. Значи те измъчват угризения и сега искаш да облекчиш болката й. — Тя се усмихна едва доловимо. — Двамата с теб много си приличаме. Неотдавна забелязах подобна реакция и у себе си.

— Не, не си приличаме. Аз не бягам. Нито пък изоставям хората, които са част от мен.

Тя се вцепени.

— Е, най-сетне изплю камъчето. Само че ти побягваш още преди да станат част от теб. Така не рискуваш да те напуснат. — Тя поклати глава. — Безполезно е. Винаги ще се намери някой, който да пробие защитата ти. Например тази белка.

— А ти дръж момчето по-далеч от себе си. То не ти е нужно.

— Ами отдели го ти от мен, ако можеш. Да не мислиш, че съм го завързала насила за себе си?

— Точно това правиш. Привързваш всички ни към себе си.

Тя разтвори широко очи.

— Повтарям — привързваш всички нас към себе си. Питай Грегор дали е така или не. Откакто се помни, ти танцува по гайдата.

— Сега не разговаряме за Грегор. Ти каза „нас“. Точно ти.

Той замълча за миг, след което започна бавно:

— От най-ранно детство всеки Божи ден ми се втълпяваше едно и също — че съм се метнал на майка си. Ето защо като поотраснах често се замислях за теб. Защото разбирах, че нямам почти нищо общо със скъпоценния си родител. — При тези думи той се усмихна накриво. — Знаеш ли, дълго време направо го мразех. Мислех, че е прекият виновник за смъртта ти.

— Не, не знаех.

— А новината, че съм го обвинявал несправедливо, ме разтърси доста. Почувствах се изигран. Намразих и теб. Не исках да идвам в Казан, но след дълга и упорита борба Грегор наложи волята си.

— Да, задачата му бе да те доведе тук.

— Когато те срещнах, осъзнах, че представата ми за теб е отговаряла на истината — ти бе енергична, пламенна, силна. Сигурно ще се почувстваш поласкана, ако ти кажа, че за мен ти бе притегателната сила, която ме задържа. А после обикнах и Казан.

Тя понечи да протегне ръка към него, но изражението на лицето му я спря.

— Всъщност ти изобщо не възнамеряваше да говориш по този въпрос. Защо тогава го каза?

— Защото винаги си искала да го чуеш от мен. Ето, сега го чу. А що се отнася до момчето… пусни го да се върне при Мариана. За още един пленник няма място в триумфалната ти колесница.

— Боже милостиви, нима мислиш, че аз… — За миг тя притвори очи, след което продължи с разтреперан глас:

— Мариана знае, че може да вземе детето, когато поиска. Тя лично реши да го остави тук.

— Не ти вярвам. Каза, че си й го откраднала.

— В такъв случай сигурно е имала някаква специална причина, за да не ти каже истината. А сега ще е най-добре да си тръгнеш и да откриеш тази истина. Ужасно съм уморена, повярвай ми.

Бе пребледняла цялата и изглеждаше изнемощяла. За пръв път той осъзна истински, че всъщност тя вече не е съвсем млада. Ядосал го беше фактът, че е принуден да отиде при нея, за да преговаря. Бе подбрал съзнателно думите си и за негова изненада опитът му да засегне тази силна и жизнена жена се оказа повече от успешен.

— Ако съм се излъгал, трябва да ти се извиня — рече той. — Мариана бе направо вбесена и може да е казала нещо, което…

— Не мога да открия Мариана — долетя гласът на Алекс от входа на палатката. — Да не е излязла да поязди?

Джордън скочи от мястото си.

— Не е ли в лагера?

Алекс поклати само глава.

За един миг Джордън се озова извън палатката.

— Тичай да повикаш Грегор. Ще се срещнем пред палатката на Мариана.

— Да, ето ги и специалните й причини — повтори Ана зад гърба му. — Грегор ми каза, че не е като останалите жени. Бедничкият ми Джордън, значи цялата тази болезнена изповед е била съвсем излишна. Заключваш я в клетка, а тя не ще да стои вътре. Обзалагам се, че твоята белка се е отказала от нашата закрила.

— Мислиш, че е изоставила Алекс? На този свят има само едно нещо, което може да я накара да го стори.

— Ах, тунелът. Но нали каза, че разполагаш с джеделара?

— Досега и аз си мислех така. Боже, измамен съм. При тези думи той излетя навън.

Грегор го очакваше пред палатката на Мариана.

— Не е тук. Срязала е платнището отзад и се е измъкнала.

— Конят й изчезнал ли е?

 

 

— Нямах време да разпитам стража, но мисля, че едва ли е тук. Има една подробност — взела е със себе си три от стъклата.

— Да, повреденото от Небров, онова, с което ни излъга и истинския джеделар. Сигурно тази нощ е прибрала две от стъклата и е скрила едното извън палатката.

— А сега е поела с джеделара към този завков. — Грегор подсвирна тихичко с уста. — Гълъбчето ни е достойна за възхищение. Добре свършена работа.

— Аз не й се възхищавам — скръцна със зъби Джордън. — Иде ми да й извия врата. — Той се обърна с гръб към палатката. — Повикай Нико и поне още двадесет души. Да има и следотърсач.

— За тази работа по-добър от Нико няма. Не бой се, ще я открием още преди зазоряване.

— Не искам да я застягам. Предпочитам само да я следвам.

— И да прибереш всичко с един удар. — Грегор кимна. — Случва се понякога и да не мислиш с краката си. Естествено, заслугата трябва да се припише на благотворното ми въздействие върху теб.

— Джордън обаче остана сериозен и той продължи: — Не бива да й се сърдиш чак толкова. Тя използва просто оръжията, с които разполага.

— Не, тя се възползва от състраданието ми и от мекото ми сърце, за да се подиграе с мен. Тя просто ме изигра. Да, напълно си прав, наистина съм вбесен. — С тези думи се обърна и се отправи към конете. — След час потегляме.

 

 

— Дойдох да ти пожелая добър път — започна Грегор, влизайки в палатката на Ана. — Заръчах да те закарат обратно в Ренгар.

— Да де, ще ме хвърлите в някоя кола като чувал с брашно, нали? — отвърна Ана навъсено. — Крайно недостойно за един равен. Впрочем къде е Алекс?

— Търчи насам-натам из лагера и се опитва да помага на Нико и на всички останали. Джордън реши да му намери работа, за да отклони мислите му от Мариана. След като поемем на път, ще ти се наложи да го утешаваш.

— Слушам и се подчинявам, повелителю мой. — Тя се усмихна горчиво. — Тази задача явно е под моите възможности. Според Джордън е достатъчно само да направя знак и всичко живо се тръшва по чело пред краката ми.

— Има нещо вярно. — Той приклекна до нея. — Но съм изненадан, че точно той ги е произнесъл.

— Бе направо извън себе си заради тази белка. — Тя замълча за миг. — Не е равнодушен към нея. Не е само плътска страст.

— Да, но няма да си признае. В момента е направо бесен.

— Защото го е изиграла и е изчезнала. Вероятно си мисли, че всички жени в живота му са го лъгали. Всъщност тя сигурно ме мрази. Бедното момиче! Двамата с Джордън имаме една обща черта — измъчваме хората, които обичаме. — Тя сграбчи ръката му.

— Той ме смята за някаква Цирцея. Но аз не съм такава, нали?

Грегор се разсмя.

— Ако наистина беше Цирцея, аз щях да бъда първата ти жертва. Заприличал ли съм вече на шопар?

— Много добре изглеждаш. — Вдигна ръка и прокара пръст по грозните белези на лицето му. — За мен винаги си бил хубав.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Знам.

— Колко си суетен.

— Ти виждаш хубост, защото на лицето ми е изписана обич. Внезапно тя помръкна.

— Джордън каза, че си завързан към колелата на моята триумфална колесница.

— О, имала си значи триумфална колесница, така ли? А аз пък си мислех, че са изхвърлени вече от употреба.

— Отговори ми честно… била ли съм егоист?

— Да. — Той се усмихна. — Но не бих могъл да живея без твоя егоизъм. — Приведе се и я целуна по челото. — Сега трябва да вървя. Когато се върна в Ренгар, те искам на крака. Разбра ли?

— Ще бъда здрава. — Тя стисна още по-здраво ръката му. — Защо?

Той вдигна вежди в недоумение.

— Защо ми даваш толкова много и все пак не всичко?

— Нима не разбираш? — Нежна усмивка озари лицето му. — Учудвам се, че досега не си отгатнала отговора.

— Е, казвай.

— Много е просто. И аз съм егоист.

— Не си. Ти се раздаваш за всички.

— Защото ми доставя удоволствие. Нима това не е проява на себичност? Винаги съм те обичал, но не искам само част от теб. Когато бях по-млад, си мислех, че това е достатъчно. Постепенно обаче осъзнах една истина — не съм от хората, които се задоволяват с чаша, пълна до половината.

— Аз не съм чаша, пълна до половина — възрази тя остро.

— Възможно е сравнението ми да не е много сполучливо. Вероятно работата е там, че си била пълна догоре и винаги си преливала. Някога ти не ми обърна внимание, защото не бях хубавец като бащата на Джордън. Просто бях покрай теб — като старо овчарско куче, което те следва по петите, където и да отидеш.

Тя направи опит да се засмее.

— Все пак по-добре овчарско куче, отколкото шопар, нали? — Преглътна мъчително при тези думи. — Джордън е прав. Не съм добър човек. Засегнала съм те дълбоко.

— Е, не е било нарочно. — Отново поднесе ръката й към устните си. — А после, когато най-сетне забеляза съществуването ми, ти бе заета в сражения с демоните, които сама извика на бял свят. Бе решила да докажеш, че представляваш нещо. Казан трябваше да стане силен и заможен, за да примамиш сина си обратно.

— И ти ми помогна да осъществя всичко това.

— Да, помогнах ти. Обаче не желая да се самоизмамвам и няма да се задоволя с подчинена роля в твоя живот.

— Никога не си бил подчинен. Кажи ми как да те убедя? Какво искаш всъщност от мен?

— Всичко. Не ме задоволява нищо друго — отвърна Грегор простичко. — И някой ден, когато се спасиш от угризенията и постигнеш мир със себе си, ще ми го дадеш. — Той се изправи от мястото си. — Трябва да тръгвам. Ще ти изпратя Алекс.

— Внимавай — прошепна тя.

— Разбира се. Знаеш ли кой е талисманът, който ме е пазил всичките тези години? Егоизмът ми. Той ме е направил най-предпазливият човек на земята. — Грегор се усмихна насмешливо. — Повтарям, аз искам всичко.

 

 

Нико се върна от разузнаване.

— Поела е с коня си на север. Ще мине през планината. Погледът на Джордън се спря на планинската верига. Русия.

— Значи към Москва — произнесе замислен Грегор.

— Не е речено. Завковът може да е скрит някъде до границата.

— А ако все пак нейната цел е Москва? Пътят дотам е дълъг и изтощителен. Особено пък за сама жена.

— Тя не е глупачка и сигурно си е взела храна.

Грегор повдигна невярващ вежди.

— И ти мислиш, че е взела достатъчно храна за целия този път, така ли?

— Тя умее да се пази. Била е още дете, когато е успяла да пресече пеша цяла Монтавия.

— Случаят сега е съвсем друг. По пътя до Москва няма много селища. Не може и да ловува. Според теб тя как ще…

— Никой не знае дали се е отправила точно към Москва. — Той пришпори коня си и остави Грегор и въпросите му зад гърба си.

Тя се бе възползвала от състраданието му, заслепи го и го обезоръжи. Нямаше да допусне същото още веднаж.