Айрис Йохансен
Приключението (8)

Глава осма

12 януари 1812 година

Кембърън

 

— Не там! — Мариана се затича с всички сили през залата, за да вземе тясното стъкло от ръцете на Грегор, който тъкмо се канеше да го отнесе в трапезарията. — Нужно ми е за балната зала. Искам го като допълнителна стенна украса към купола с цветята.

— Пропуснала си да ме осведомиш — отвърна Грегор благо. — Тези стъкла са разпределени из целия Кембърън. — Той огледа внимателно стъклото. — Наистина е много красиво, но си помислих, че цветните мотиви може и да са ти дотегнали вече.

Тя повдигна рамене.

— Цветята са най–доброто украшение за една бална зала. Защото въплъщават красотата. А тя е нещо, което никога не омръзва.

— Да, но с тигъра на прозореца в залата нещата не стоят точно така, нали? — Грегор се усмихна широко. — Неотдавна погледът ми случайно се спря върху него. Слънцето залязваше и Бог ми е свидетел, стори ми се, че всеки миг ще се нахвърли върху мен.

— Чудесно. — Мариана се усмихна. — Значи съм се справила. Надявам се, че тази вечер цветният купол ще има същото реалистично въздействие върху гостите. — Усмивката й угасна и лицето й помръкна. — Ще ми се и аз да присъствам.

— Е, нали и бездруго виждаш купола всеки ден. Та ти употреби цели три години, за да го сътвориш.

— Не е същото. Представях си как двойките танцуват и… Защото под купола самите те ще се носят като живи цветя. — Бе наясно, че мечтата й е неосъществима. Не бе прието момичетата в училищна възраст да посещават баловете на възрастните, а тя вече се бе примирила с ролята на вечното дете. Та нали трябваше да предпази Алекс от злобни и обидни подмятания. Въпреки че от три години водеше съвсем затворен живот, тя все пак успя да установи, че Дороти и Грегор съвсем точно са характеризирали лицемерието и жестокостта на висшето общество. Единствено положението на Дороти в това общество, както и хладнокръвните й намеси не позволиха неговата отрова да се излее и върху Мариана. Тя се усмихна с усилие. — Е, добре, утре ще ми разкажеш всичко подробно. — Поклати глава и заоглежда стъклото срещу светлината. — Не, не е достатъчно добро.

— Защо, много е хубаво — възрази той.

— Не, твърде обикновено е. Ще взема стъклото, което направих миналия месец. — Внезапно гласът й се извиси. — Робърт!

Младият прислужник дотича бързо и тя му връчи стъклото. — Занеси го в склада и вземи от кулата стъклото с жасмина.

— Жасмин ли? — попита момъкът недоумяващ.

— Това са онези бели цветове.

Той кимна бързо и се завтече навън.

— В склада има толкова много твои стъкла, че с тях могат да се украсят всички прозорци в двореца на Уелския принц в Брайтън — забеляза Грегор.

Тя само повдигна рамене.

— Все някой ден ще ги използвам за нещо. Факлите готови ли са вече?

— Естествено.

— А ако завали дъжд? — попита тя, внезапно обзета от панически страх. — Не можеше ли събирането да стане следобед? На слънчева светлина куполът ще бъде много по–красив.

— Не. Джордън покани хората на бал — отвърна Грегор търпеливо.

— И разбира се, той ще се появи чак в последния миг, нали?

— Два месеца бе в Швеция и едва от завчера е в Лондон.

Този факт й бе известен, но в момента нито един разумен аргумент не достигаше до съзнанието й.

— Цяло чудо е, че няма да доведе и шведския престолонаследник, след като го смята за толкова забавен. А може би и Дезире, дъщерята на краля. Дороти твърди, че била голяма чаровница.

— Не, срещал се е само с престолонаследника — той й намигна. — Мисля си, че ако реши да напусне онази студена страна, дори и самата Афродита не би могла да го задържи.

— Защо тогава организира бал посред зима, след като толкова ненавижда студа?

— А ти как мислиш, защо ли го прави?

— Откъде да знам какви мисли му се въртят из главата? Тръгва нанякъде, връща се, после пак тръгва… Изобщо прави, каквото си поиска. Той няма никакво…

— Съобщих му, че куполът е готов и идва да ти изкаже почитанията си.

Тя усети как страните й поруменяха.

— Наистина ли? — В погледа й се четеше съмнение.

Грегор само кимна.

— Той много се гордее с твоето творение.

— Никога не ми го е казвал — прошепна тя.

— Не си ли забелязала, че му е трудно да говори за по–дълбоки чувства? Нима не те е оставил да правиш тук каквото поискаш?

— Да. — Гърлото й се сви и тя се прокашля. Значи той се гордееше с нея. Бе предизвикала одобрението му. Самата мисъл означаваше твърде много за нея и затова трябваше да прикрие истинските си чувства. — И все пак има опасност да пропусне изискания бал, който дава в чест творението ми, нали?

— Знам, че не се интересуваш от тези неща, но той поиска от шведите да напуснат Наполеон и да се присъединят към съюзниците.

Сигурно така и ще стане, помисли си тя. През изминалите три години имаше възможност да наблюдава един Джордън Дрейкън, доста по–различен от мъжа, когото срещна в Монтавия и който толкова рядко се мяркаше в Кембърън. Този блестящ и многостранен човек бе пропътувал цяла Европа, за да наложи своето разбиране за световното устройство и все още си оставаше загадка за нея. Грегор й довери веднаж, че Джордън е успял да подтикне дори генерал Барвоар да напусне Наполеон, макар и да е бил високо ценен от императора. Загатна също, че дукът стои в основата на банкрута на Лионската банка, замалко не довел Франция до стопанска разруха. Буквално се разтрепери, впечатлена от тази бясна воля и целеустременост.

— И защо мрази толкова Наполеон?

— В Англия всички мразят Корсиканеца — отвърна Грегор уклончиво и повдигна рамене.

— И все пак, защо го мрази той? — настоя тя.

Грегор продължи да се колебае.

— Е, има си лични причини за тази омраза — призна той най–накрая. — Наполеон представлява заплаха за имотите на Джордън, а той не понася тези неща.

Учудена, тя смръщи вежди.

— Имоти в Казан ли?

— Да. А също и тук, в Кембърън.

— О, та той изобщо не държи на Кембърън.

— Влияеш се от неговите думи. Мислех, че си го опознала по–добре и не вярваш на всичко, което казва.

Можеше ли някой изобщо да прозре мислите на Джордън зад защитната броня, която носеше.

— Значи твърдиш, че лъже, така ли?

— Твърдя само, че мрази чувството на привързаност и ограниченията, които го следват. Изпита ли нещо подобно, дори не си го и признава. Защото според него едно такова признание означава, че се е превърнал в нечия собственост.

— И защо?

— Това, което притежава, трябва да му принадлежи завинаги. Буквално е обсебен от тази мисъл. Той ще защищава Казан и Кембърън до последен дъх, тъй като неговата природа е такава. А Наполеон представлява заплаха, която трябва да се премахне. — Той се отвърна от нея. — Трябва да попитам Дороти дали няма нужда от помощта ми. Сигурно е затънала до гуша в работа.

Щеше й се той да остане, защото бе получила отговор на въпроси, които я измъчваха от години.

— Грегор, а как…

Той бе вече извън стаята. Не желаеше да отговаря на въпросите й и просто си излезе. Но този път й бе казал много повече, отколкото можеше да се очаква.

Безогледният стремеж на Джордън към запазване на собствеността си направо я плашеше. Човек, който бе готов да срути цяла една империя, само и само за да унищожи някого другиго, такъв човек нямаше да се спре пред нищо.

Внезапно обаче смътно я обзе лошо предчувствие — защо ли Джордън бе избрал тъкмо този студен сезон за бала? Преди да й отговори на този въпрос Грегор сякаш се поколеба. Може и да казваше истината, но гордостта на Джордън от нейното произведение едва ли бе единствената причина за провеждането на празненството. От една година се чувстваше доста неспокойна. Целият свят знаеше, че Наполеон се подготвя за поход срещу Русия. Може би времето й е изтекло и балът е именно камбанният звън, оповестяващ края на безметежното й съществуване.

Бе наясно, че все някога този ден ще настъпи и бе готова да го посрещне. Трябваше да се примири с мисълта, че ще напусне Кембърън.

Не, все още не. Не биваше да се прибързва. Явно, че Джордън успява да подкопае властта на Наполеон и може би вече изобщо не се нуждае от джеделара. Работата й напредваше, а и Алекс се чувстваше щастлив тук.

Тя също се чувстваше щастлива.

Не искаше да се отделя от Грегор и Дороти. Свикна с тази среда и макар Джордън да отричаше достойнствата на Кембърън, имението се превърна неусетно в нейно убежище, в неин втори роден дом. А и стъкленият купол бе нейно постижение, което искаше да сподели с другите. Искаше да съзре и лицето на Джордън, когато открие какво е подарила на Кембърън. Щеше да помисли отново за отпътуването си едва след бала, след идването на Джордън.

След идването на Джордън!

 

 

— Грегор, качи се при мен! — Джордън хвърли шапката и ръкавиците на прислужника и се отправи към стълбите. — Закъснях и трябва бързо да се преоблека. Дороти сигурно ще ме изхвърли на снега, толкова съм закъснял.

— Да, така и ще стори. — Грегор го последва. — А аз ще й помагам. Ето, гостите вече пристигат. Трябваше да се върнеш по–рано. Не е твърде учтиво…

— Небров е в Полша и ще се срещне тайно с Наполеон.

Грегор се закова на място.

— Сигурен ли си?

— Ян ми прати известие в Стокхолм.

— Той знае ли за какво ще разговарят?

— Има някои предположения. Небров ще поиска от Наполеон да му предостави Монтавия и Казан, когато потегли към Русия. Въпросът е какво ли ще му предложи в замяна.

Грегор продължи да се изкачва по стъпалата.

— Как мислиш, открил ли е някакъв друг начин да се докопа до джеделара?

— Не знам — изтръгна се от гърлото на Джордън. — Известно ми е само, че го познава единствен създателят му и никой друг. Възможно е също да знае нещо, за което ние изобщо не подозираме.

— А може би само ще се опита да убеди Наполеон какъв доверен съюзник си има в негово лице.

— Наредих на Ян да наблюдава Небров и да ми съобщава всичко, което научи. Отсега нататък не бива да изпускаш Алекс от очи.

Грегор поклати глава.

— Намира се под постоянно наблюдение. Откакто е тук, непознат човек не се е и приближавал до Кембърън. Изключено е Небров да знае местонахождението на двамата.

— Надявам се да е така. — Джордън повдигна рамене. — Може изобщо да не съществува опасност. Искам само да сме сигурни, че няма да ни нападнат внезапно и да ни изиграят.

— Това няма да се случи. — Грегор разтвори вратата и пристъпи в спалнята. — Е, как беше в Швеция?

— Студено. — Джордън съблече връхната си дреха и я запокити на леглото. — Но постигнах успех. Съвсем скоро Корсиканецът ще установи, че шведите вече не са негови съюзници. Ако нападне Русия, Бернадот ще се бие на руска страна.

Грегор седна на любимото си място срещу прозореца, на който бе изобразена майката на Джордън.

— Поход ще има. Въпросът е кога?

— Да. — Джордън позвъни на своя камериер и се зае да разхлабва артистичното шалче, овързано около врата му. — Съвсем, съвсем скоро. — Погледите на двамата мъже се срещнаха в огледалото. — Нямаме време. А и не знам на нея колко време ще й трябва за джеделара. Не мога да чакам повече.

Грегор се надигна от мястото си.

— Убеден съм, че съюзниците могат да надвият Наполеон и без джеделара. Нали каза, че всичко върви като по мед и масло?

— За похода срещу Русия Наполеон е събрал най–голямата армия, която е командвал някога. Падне ли Русия, ще падне и Казан. Затова не бива да поемам никакъв риск. — Свали и ризата си през глава. — Готов съм на всичко, само и само това да не се случи. Ще й дам още една възможност, но търпението ми е на изчерпване.

Грегор помълча миг–два.

— По този въпрос нямам възражения. Казан не бива да пада. — Изправи се и тръгна към вратата. — Но не й причинявай болка. Днес поне не. Цели три години тя работи по купола и дори склони Дороти да я пусне на бала, за да оцени лично въздействието му. Не й отнемай това удоволствие.

Той притвори тихо вратата зад себе си, но словата му продължиха да звучат в ушите на Джордън. Не й причинявай болка.

Внезапно в съзнанието му нахлу образът на Мариана от преди четири месеца — невинна като дете и изпълнена с амбиция.

Юмрукът му се стовари върху тоалетната масичка.

По дяволите!

 

 

— Стой и не мърдай — заповяда строго Дороти. — Трябва да закрепя тази панделка в косата ти.

— Защо полагаш толкова усилия? Никой няма и да ме погледне, когато се загледат в купола. — Мариана се засмя нервно. Чувстваше се направо блажена. Сякаш й бяха поникнали крила. — Всички ще танцуват и ще се възхищават на хубавите ми прозорци.

— Е, в такъв случай ще им се изкривят вратовете. Така! — Дороти отстъпи крачка назад и огледа преценяващо бялата лента, обуздала водопада от злато и коприна, спускащ се по раменете на Мариана. — В прическата ти има нещо гръцко. А сега роклята. — Тя пристъпи към гардероба. — Бяла. Както подобава на млада дама от добро семейство.

— Пак ли бяло? — Разочарование се изписа по лицето на Мариана. — През последните три години не нося нищо друго, освен бяло.

— Този път е по–различно. — Дороти извади рокля с проста кройка, висока талия и дълбоко овално деколте. Направена бе от искряща коприна, обсипана с бисери и на светлината на свещите изглеждаше по–скоро сребърна, отколкото бяла.

— Колко е красива — промълви Мариана. Протегна възхитена ръка и докосна плата, гладък и хладен като стъкло на прозорец. — Не съм я виждала досега.

— Така е, защото мадам Брадшоу я привърши едва вчера.

— Значи си възнамерявала да участвам на бала, така ли?

— Разбира се — отвърна Дороти рязко. — С Грегор решихме, че ще е крайно несправедливо да пропуснеш триумфа си. А освен това не можеш да останеш вечно на петнадесет години. До слуха ми достигнаха вече някои неприятни подмятания. Следователно е крайно време съвсем дискретно да се появиш сред обществото като млада дама. — Тя разкопча отпуснатата рокля и тя се свлече на земята. — Опасявам се обаче, че след днешната вечер ще се наложи да те изпратим по най–бързия начин в Лондон или Дорчестър.

— Не! — Импулсивната й реакция свидетелстваше съвсем ясно доколко искрено е решението й да напусне Кембърън.

— Ще поговорим утре по този въпрос. — Дороти навлече новата рокля през главата на Мариана. — Ако се беше съгласила да вземеш при себе си Мери, нямаше да се налага сега аз да изпълнявам ролята на камериерка. — При тези думи тя дозакопча роклята откъм гърба. — Това положение вреди на репутацията ми, ще знаеш.

— Мога да се справя и сама. Не ми е необходима и… — Внезапно погледът й се спря върху огледалото и очите й се разшириха. — Боже, та аз изглеждам като…

— Именно — Дороти въздъхна. — Още утре те взимам със себе си в Дорчестър. Едва ли някой ще повярва, че след като живеете под общ покрив, Джордън все още не е прелъстил жена като теб.

Жена като не…

Дотолкова се бе вживяла в детинския си облик, че изобщо не забеляза как междувременно тялото й се бе закръглило. Не докрай прикрити от деколтето, гърдите й изглеждаха направо пищни.

Дума, която я стряскаше. Тициановите жени бяха пищни, а тя… е, меко закръглена.

— Деколтето не е ли твърде дълбоко?

— О, не, съвсем си е целомъдрено. — Дороти набръчка чело. — Да, така си и мислех. — При тези думи тя й връчи чифт дълги ръкавици. — Вероятно ще смекчат ефекта на деколтето.

Мариана си сложи неохотно ръкавиците.

— Притесняват ме.

Дороти се загледа втренчено в нея.

— Не изглеждаш никак притеснена. — После отмести погледа си. — А без ръкавици не ще можеш да се покажеш вече извън Кембърън.

— Е, значи няма да напускам замъка. Така и така се чувствам много по–добре в ателието си. — Отдели се от огледалото и прегърна Дороти. — Благодаря ти — прошепна тя. Двамата с Грегор сте толкова мили с мен. Благодаря ти за чудесната изненада.

— И все пак държиш на ателието повече отколкото на бала, нали?

— Не и този бал. Той е… нещо съвсем друго.

Дороти я целуна по челото, след което продължи да я напътства:

— Валс няма да танцуваш. Този нов танц е направо стряскащ. Дори и на селските забави не се разрешава. И не забравяй, че трябва да изглеждаш стеснителна и сдържана. Ще стоя до теб цялата вечер, но се опасявам, че едва ли ще ти послужа като морална опора. Нищо, че ми се носи славата на страховита дресьорка.

— Дресьорка ли?

— Стара мома, чиито молитви небето все още не е изслушало — каза Дороти меланхолично. — Така говорят за мен хората.

Мариана направо настръхна при тези думи.

— Ако си стара мома, то е, защото самата искаш да е така. Ти си изискана и хубава, а що се отнася до ума ти, повечето мъже в балната зала могат само да ти завидят. Те не бива да…

— Шшт. — Дороти сложи пръст върху устните на Мариана. — Не съм огорчена или озлобена. Просто съм приела, че мъжете не ме смятат за особено привлекателна. Донякъде и аз съм си виновна, въпреки че иначе съм добра партия за женитба. Всеки мъж ще се почувства поласкан да влезе в семейството на дука на Кембърън. Обаче мъжете предпочитат слабите и гальовни жени. От самата мисъл вече ми се повдига. — Взе шишенце с парфюм и сипа няколко капки върху пулсиращата вена на Марианината ръка. — Рози. Този аромат подхожда чудесно на твоя цветен купол, нали?

— Да, наистина подхожда много добре.

— А сега се усмихни. Иначе няма да те взема със себе си долу и няма да им видиш лицата, когато разглеждат купола.

При тези думи настроението на Мариана се повиши и тя се завтече весело към вратата.

— Ще се срещнем на стълбището. Нека първо се покажа на Алекс. — Тя погледна Дороти с усмивка на уста. — Ще видиш, че няма да ме познае.

 

 

В предверието се тълпяха мъже и жени в официално вечерно облекло, а от балната зала долиташе тиха музика.

— По–бавно — напомни й Дороти докато слизаха по стъпалата. — Трябва да те забележат, да те видят.

— Не искам да гледат мен, трябва да гледат прозорците ми.

— Аз пък искам да те видят. Ти си моето творение, което трябва да бъде оценено както трябва.

В този миг тя съзря Джордън в другия край на залата. Бе застанал до входа на кабинета и гледаше усмихнат към лейди Карлайл. Тялото й е толкова пищно, че и Тициан би изпитал възхищение, помисли си тя с мъничко завист. Очевидно Катрин Карлайл бе последната брънка в една безкрайна верига от жени в живота на Джордън. Отдавна се бе отказала да брои хубавиците, последвали чаровната графиня Ролбън в леглото на Джордън.

Не, всъщност знаеше кои са. Всички до една. Червенокосата Керълайн Дюмарк, после Хелън Джекбър и Елизабет ван…

В този миг Джордън затвори зад себе си вратата към кабинета.

— И престани да се мръщиш — напомни Дороти на девойката.

— Нима това не е прието в обществото? — Дороти бе права, разбира се. Какво я засягаше нея, Мариана, с кого Джордън задоволява плътските си щения? Тази вечер бе посветена на радостта и нямаше да допусне нещо или някой да й развали настроението. — Никъде не виждам Грегор?

— При факлите е. Наглежда тяхното запалване.

— Всъщност това е моя работа.

— Мога да си представя как се катериш по покрива в тази рокля.

Мариана отново се понамръщи.

— Всички ме зяпат.

— Да, и как още. — Дороти се спря в подножието на стъпалата, хвана Мариана за ръка и я поведе към балната зала. — Ела, ще се смесим с тълпата и ще престанат да ти обръщат внимание.

Тя огледа набързо гостите и погледът й се спря на един от тях.

— Тук е и сър Тимоти Шеридан. Сигурна съм, че ще ти хареса. И той като баща ти се е отдал на поетическото изкуство, а освен това е и приличен танцьор. Предполагам, че накрая ще поиска да сътвори поема за косите и очите ти.

— Какво? — Смисълът на думите не достигаше до съзнанието й. Гледаше като хипнотизирана към тавана, увенчан с нейния купол. Запалените факли бяха разположени в кръг и осветяваха весело цветя и лозници. Люляк и кехлибареножълти гардении си съперничеха с пламналото оранжево на китайската роза. Ластарите на лозниците се преплитаха едни в друга, разделяха се и сред тях проблясваха пъстри цветове. В четирите ъгъла сред цветята горделиво се пъчеха пауни с разкошни тюркоазно зелени и кобалтовосини пера.

— Аз създадох всичко това — прошепна тя. — Добре е станало, не мислиш ли?

— Много добре. Великолепно е — отвърна Дороти тихо. — А сега ела с мен да те запозная със сър Тимоти.

Мариана последва като в сън Дороти към русия млад мъж. Гостите ваеха очарователните фигури на котильона, а над тях цветята хвърляха причудливи сенки върху огледалния под. Всичко в залата отговаряше точно на Марианините очаквания.

Всъщност не съвсем. Тя хвърли бърз поглед към вратата на кабинета. Сигурно нямаше да му окапят диамантите от короната, ако оставеше за малко онази жена и дойдеше при нея, за да й каже, че се е справила чудесно с купола. Нищо, че и сама си го знаеше.

 

 

— Ела, Джордън! — Дороти разтвори рязко вратата и пристъпи в кабинета. Погледът й се спря заплашително върху Катрин Карлайл и младата дама незабавно се отдръпна от дука. — Уверена съм, че ще го извините, но тази вечер той е много необходим другаде.

Джордън усети, че Катрин е засегната, но не смее да кръстоса шпага с Дороти. Вместо това тя съсредоточи усилията си върху него.

— Разбира се — съгласи се Катрин с пленителна усмивка. — Надявам се Ваша светлост да се върне скоро.

Но Дороти го избута навън още преди да успее да отговори.

— Сега пък каква пакост съм направил? — попита Джордън, намествайки шалчето по врата си. — Както винаги, не можеш да скриеш лошото си настроение.

О, не си сторил нищо… освен че както винаги се държиш невъзможно. Да прекараш половината вечер в кабинета, и то с тази жена — изсъска тя със смразяваща усмивка на уста. — Можеш разбира се, да се върнеш при тази, хм… куртизанка, но едва след като измислиш подходящи похвални слова за Мариана.

Той не я погледна.

— Не е нужно. Всички бездруго тръбят в хор хвалебствени химни по неин адрес.

— Поговори с нея. Тя има право да чуе една добра дума от теб. Защо я пренебрегваш?

— Дороти, не се оплаквай — рече той тихо. — Тази вечер това не е безопасно.

— Глупости! Искам просто тази вечер Мариана да се почувства истински щастлива.

— Добре, добре. Къде е тя?

Дороти кимна с глава към помещението.

— Там, до младия Шеридан. Изглежда запленен от нея.

Джордън обърна глава към залата, но твърде много хора препречваха погледа му.

— Той да няма слабост към деца?

— Деца ли? — Тя го изгледа недоумяващо. — О, разбирам, днес все още не сте се срещали.

Беше решил да избягва Мариана. Не искаше нито да я вижда, нито пък да разговаря с нея. Беше направил всичко възможно да забрави съществуването й, но милата Дороти осуети неговия план.

Днес не й причинявай болка.

Той почувства как нещо в него се сви. Опита всичко възможно, но сякаш целият свят се бе опълчил срещу него. Най–добре бързо да приключи с проблема.

— Значи искаш да й изкажа почитанията си, така ли? — рече той грубо. — Добре, щом искаш. Макар да не разбирам защо мислиш, че… — В този миг най–сетне я съзря.

Обещание, вече осъществено, красиво и чувствено.

— Деца ли? — прошепна Дороти.

О, Боже, сякаш не бяха изминали три години оттогава. Намираше се отново в кулата, наблюдава работата й и я пожелава. В този миг установи, че е безкрайно възбуден — тъкмо реакцията, от която имаше нужда. Плътското желание беше нещо първобитно, бездуховно и безмилостно. Но ако го завладееше, той щеше да стори точно онова, което трябва да стори. Налагаше се да надвие чувствата нежност и привързаност. Така, както трябваше да надвие и нея.

— Джордън — обади се Дороти с предупредителен глас.

— Мълчи, Дороти. — Усмихна се дръзко. — Върша единствено това, което ти поиска от мен.

— Да, но аз не мислех, че… ти не беше такъв…

— Искаш да кажеш, че от много време съм кротък като понито на Алекс и затова може отново да изприпкам на ливадата и да попаса, така ли? А може пък и да ми е омръзнало да се преструвам, не мислиш ли? — Погледът му се спря на младия Шеридан. — Ако съдим по начина, по който я зяпа това самонадеяно конте, явно се кани да изиграе пред нея най–специалните си трикове. — Той стисна ядовито устни. — Никак не ми допада поведението му спрямо моята питомница. Гледай да го отстраниш от нея под някакъв предлог.

— Не възнамерявам да правя нищо подобно.

— Ще направиш, ще направиш — прекъсна я той и я изгледа остро с блеснали очи. — В противен случай ще го извикам на дуел.

— Сериозно ли говориш? — попита Дороти с уплаха в гласа. — Та срещу теб шансовете му са равни на нула.

— Тогава го отведи настрана. — Този безсрамник не отместваше погледа си от гърдите й. Сякаш се канеше да ги разголи и да ги поднесе към устните си. В този миг му се стори, че усеща тяхната мекота и езикът му преминава по набъбналите връхчета. Ламтежът на Шеридан по тази хубост и собственият му копнеж сякаш се сляха в едно. — Действай — настоя той и скръцна със зъби.

— Няма да я оставя насаме с теб. Нима искаш да разрушиш всичко, което успях да постигна?

— Няма да сме насаме. Не каза ли ти самата, че на бала присъстват поне двеста души?

В този момент Мариана случайно го съзря. Спря насред дума и му се усмихна стеснително.

Боже милостиви, колко е красива!

— Джордън, ти ме извика тук, за да я пазя — възкликна Дороти.

— Да, и ти се справи отлично. Сега обаче край.

— Какво се е случило?

— Не се меси в неща, които не разбираш. Ситуацията се промени и ти трябва да се примириш.

— Ако ми обясниш, може би ще те разбера. Защото се привързах към това дете и…

— А на мен ми се струва, че вече не е дете.

— Джордън, ти бе много добър към нея. Помислих си дори, че вече… По дяволите, на какво се дължи тази промяна?

Без за отговори той се отправи към девойката, пое ръката й, облечена в ръкавица и я поднесе към устните си.

— Истински триумф, Мариана.

Страните й поруменяха.

— Да, триумф — повтори той съвсем искрено. — Балната ми зала ще породи завист в цялата страна. Радвам се много, че си постигнала такова силно въздействие с изкуството си. — При тези думи той кимна небрежно към Шеридан и добави:

— Как сте Шеридан? Мисля, че братовчедка ми иска да ви помоли за някаква услуга. — Обърна се и към Дороти. — Сър Тимоти най–охотно ще ти помогне да изпратите някои от гостите.

Шеридан се отправи с несигурни крачки към Дороти.

— На вашите услуги, мадам.

Дороти стисна устни.

— Вие сте истински джентълмен, сър. — Извъртя се на токовете си и си запробива път през множеството, последвана от Шеридан.

— Тя ви се сърди. Защо?

— Тъй като държането ми не отговаря на някои нейни очаквания. А може би защото отговаря, кой знае. Зависи от гледната точка. — Той й подаде ръка. — Ще ми направиш ли честта да танцуваш с мен?

Тя пристъпи спонтанно към него, но внезапно се спря и поклати глава.

— Това е валс. Дороти каза, че не бива да танцувам валс.

— Нима е забранено? Не ти ли омръзна винаги да правиш онова, което ти казват Дороти и Грегор?

— Не. Да. — Тя го погледна объркана. — Нали вие самият искахте да се съобразявам с тях. Защо ме поставяте в неудобно положение?

— Аз просто те моля за един танц. — Подаде й отново ръка. — Нима не искаш да потанцуваш под твоето великолепно произведение?

— Искам. — Очите й заискриха и на устата й се появи безразсъдна усмивка — точно като неговата. — О, да. — Тя положи ръката си в неговата, Джордън я прихвана през кръста и двамата се завъртяха в ритъма на валса.

Стори й се, че лети, че се рее нанякъде, поддържана единствено от ръката на Джордън, увита около кръста й. Да, всъщност искаше точно това — Джордън да я вземе със себе си на това вълшебно пътешествие, двамата да полетят заедно и вихрено, до припадък да се завъртят във въздуха. Това бе връхната точка на вечерта, завършващият щрих. Отметна глава и се загледа нагоре в купола.

Пламтящи факли.

Противоборство — светлината срещу мрака. Искрящи багри, които се преливат и размиват в главозамайващи окръжности.

— Престани веднага — обади се ненадейно Джордън.

— Да престана какво?

— Казах да престанеш и да ме погледнеш.

Послуша го и нещо рязко я отскубна от унеса й — зелените му очи искряха страстно срещу й и в тях се четеше безразсъдство, чувственост и… мъничко насмешка.

Толкова се зарадва, когато преди малко се отправи към нея, че изобщо не забеляза промяната в поведението му.

Той се усмихна.

— Може и да не съм толкова приятен за гледане, но все пак трудно понасям, когато ме пренебрегват например заради цветове и стъкло. Не съм ли ти казвал още, че съм не само ужасно разглезен, а и много ревнив?

Тя поклати глава.

— Не е вярно.

Изненадан, той повдигна вежди.

— Не е вярно ли?

— Вие изобщо не сте ревнив. Нали ви наблюдавах, когато вие с тази… — Тя спря насред дума, тъй като не й се искаше да признае колко внимателно е следила любовните му увлечения. Същевременно обаче бе наясно, че той отдавна е забелязал нейния интерес, макар и да не го бе загатнал с нищо.

— О, аз също те наблюдавах — промълви той.

В този миг тя изпита странно усещане — сякаш я разгалват и някаква сила премахва нетрайните прегради, издигнати между тях.

— Вие сте толкова равнодушен към всичко и всички, че просто е невъзможно да сте ревнив.

— Как мислиш, защо помолих Дороти да отведе Шеридан? Ще ти кажа. За да не пробия красивата му главица с куршум.

Тя го погледна ужасена.

— Шегувате се.

— Дороти не го сметна за шега. Аз също бях изненадан от реакцията си. — Той я завъртя още по–бързо и двамата описаха вихрен кръг. — Но това, което съществува между нас, не е подвластно на обичайните правила, нали? Тъкмо привикнем с точно определени ходове и внезапно играта вземе, че се промени.

Не можеше да откъсне погледа си от него.

— И промени ли се?

— Да. — Очите му се спряха на деколтето й. — И слава Богу. Започнах да си мисля вече, че съм се превърнал в евнух.

Мариана почувства някаква възбуда — сякаш той я погали и нещо в нея започна да набъбва. Тя преглътна с усилие.

— Ако Дороти бе тук, щеше да каже, че тази забележка е крайно неуместна. — Неочаквано и за самата нея тя добави рязко: — Доколкото знам, на евнусите не им е нужен харем.

За миг насмешката в очите му изчезна и той сякаш понечи да се усмихне. Но този съвсем мимолетен порив отшумя почти веднага.

— Нали ти казах, че ще намеря другаде утеха. Ако преди три години ти бе дошла при мен, нямаше да има никакъв харем. — Той се усмихна. — Ела днес при мен и ти обещавам, че ще прекратя всички останали връзки.

Тя пое дълбоко въздух, усещайки, че в нея всичко се е вцепенило.

— Как ненавиждам тези неща. Защо сте такъв… Виновна е тази глупава рокля, нали? По–добре да не я бях обличала изобщо.

— А аз пък мисля, че щеше да е по–добре, ако си я беше сложила по–рано. Така нещата стават ясни. Разбира се, не роклята е причината. Ние двамата бездруго ще стигнем дотам някой ден.

— Не знам за какво говорите. Бях щастлива тук. Очаквах, че… — Не знаеше точно какво е очаквала, но в никакъв случай не и емоционалната буря, в която се озова. — Тук се чувствам сигурна.

В погледа му припламна някакво неясно чувство.

— Сигурност не съм ти обещавал. Освен ако не ми дадеш онова, от което се нуждая.

Тя се вцепени, осъзнавайки, че последните му думи нямаха нищо общо с чувствеността. Те издаваха просто онази твърда решителност, която бе запомнила от вечерта край лагерния огън в Монтавия.

Света дева Марийо! Каква глупачка е била само! Чувстваше се щастлива и напълно забрави лошото предчувствие, обзело я следобед.

— Джеделарът — прошепна тя. — Значи това било… И мислите, че сега вече мога да ви го дам, така ли?

Той вдигна очи към купола.

— Не си далеч от съвършенството.

Почувства остра болка — сякаш я прониза нож.

— Казах ви вече, че няма да ви дам джеделара. Никога.

— Трябва да го получа, Мариана. Отлагах този момент колкото е възможно повече. Още преди година ти бе в състояние да го сътвориш. Надявах се, че няма да се наложи да те моля.

Направи отчаян опит да спре сълзите, които напираха в очите й.

— Нима сте си помислили, че волята ми ще омекне и ще ви го дам, само защото се погрижихте за Алекс и за мен? Не ви дължа нищо. Този замък представляваше куп мрачни зидове, които аз изпълних със светлина и багри.

— Да, така е. — Погледна я право в очите и каза рязко: — Аз и не искам да омекваш. Искам да си силна. Да се съпротивляваш. Да се бориш с мен. За да се боря и аз с теб.

— Така и ще стане — рече тя с разколебан глас. — Моля ви, нека си тръгна. Не искам да оставам повече тук.

— Когато музиката свърши, трябва да поговорим.

— Отивам си веднага! — Не можеше да издържа повече. Отскубна се рязко от него и се завтече през залата, съпроводена от любопитния шепот на танцуващите, в чиито очи може би вече бе бита карта. В този миг не я интересуваше нищо. Единственото, което все още имаше значение, бе да остане сама. Установи с облекчение, че той не идва след нея.

Минавайки през вратата замалко не се сблъска с Грегор.

— Мариана!

Лицето му придоби толкова загрижено изражение, че я досмеша.

— Факлите бяха чудесни. Изобщо всичко бе великолепно, Грегор.

— Дай му джеделара — продума той тихо. — Той не иска да ти причини болка, но ще му се наложи. Ще те пречупи с всички възможни средства, а аз не мога да ти помогна. Дай му го.

Усмивката й угасна и я обзе остро усещане за самота. Да, бе останала съвсем сама. Дори и Грегор, когото смяташе за приятел, дори и той вече не бе на нейна страна.

Заобиколи го бързо и се затича нагоре по стълбището.

 

 

Грегор се обърна и застана изчаквателно. В този момент Джордън се отправи към него.

— Горе ли се качи? — попита Джордън.

Грегор кимна.

— Безсмислено е да ходиш при нея. Сигурен съм, че няма да ти отвори. Изплашил си я.

Да, изплаших я, помисли си Джордън, но, което е още по–лошо, причиних и болка.

— Искам още днес да вземеш Алекс и двамата да напуснете замъка. Отпътувайте в Саутуик и се поразходете със „Сийсторм“ покрай крайбрежието.

— И каква е целта?

— Без цел. Просто с момчето предприемате пътуване с платноход.

— И колко ще трае това пътуване?

Джордън повдигна нерешително рамене.

— Няколко дни. После го връщаш обратно в Кембърън.

Грегор го изгледа изпитателно, след което каза:

— Да, но нали когато се върнем, Мариана вече няма да е тук?

— Не, няма. Ще я заведа в Делуинд.

Грегор се усмихна невесело.

— Не се и съмнявам, че ще я убедиш да ти даде джеделара.

Джордън хвърли поглед към стълбите.

— Какво да ти кажа? Че ще продължа да играя в този жалък фарс ли? Не, той продължи твърде дълго. Гълъбчето ти вече не е дете, а пълнокръвна жена. Да разбира се, искам джеделара. Да, искам и нея в леглото си. Ако в Делуинд успея да съчетая и двете неща, ще си ги взема. Уверявам те, че още преди да й видиш отново лицето, тя ще бъде моя. — Той се усмихна дръзко. — И този път не ще можеш да ме спреш, дори и да преобърнеш земята.

— Знам. Поне намери предлог да си вземеш онова, което си си наумил. Много е тъжно, защото и двамата ще изпитате голяма болка.

— Добре, така да бъде. А ако се обади Януш, прати ми веднага вест в Делуинд.

Грегор кимна мрачно.

— Отивам за момчето.

 

 

Мариана заключи вратата на стаята си с разтреперани ръце, след което свали и дългите ръкавици. Съблече и роклята с бисерите и я окачи в дъното на гардероба. Не искаше да я вижда никога вече. Навлече бързо отпуснатата дреха, която бе съблякла неотдавна, грабна някаква наметка, излетя от стаята и се завтече към кулата по витото стълбище.

Отвори вратата на ателието и се вцепени. Джордън седеше на работната маса с изпружени крака.

— Разговорът ни не е приключил още. — Свещта на масата хвърляше трепкащи сенки върху лицето му. — Реших, че ще дойдеш тук. Това е единственото място, където се чувстваш сигурна. Така ли е? — Тя му обърна гръб.

— Утре ще те отведа оттук. Тя се извърна рязко.

— Не!

— Не е далеч. Ловната хижа Делуинд, на десет мили южно оттук.

— И защо трябва да ходя там?

— Защото си спечелила симпатиите на персонала. Предпочитам да те заведа на място, където ще бъдеш по-податлива на моето въздействие. — Той се огледа в помещението. — Та значи тук се чувстваш сигурна. Да ти имам убежището.

— Няма да дойда с вас. Вече реших да взема Алекс и да отидем в Дорчестър при Дороти.

Той поклати глава.

— В момента Алекс е на път.

Тя го изгледа с невярващи очи.

— Алекс спи в леглото си.

— Да, но Грегор го е събудил и му е казал, че ще го вземе със себе си, за да преживеят заедно забележителни приключения.

Алекс! Обзе я паника. Тя излетя от помещението и се спусна по стълбите към стаята на брат си.

Нямаше го! Леглото му бе разбъркано. Почувства гадене.

— Ако вършиш това, което поискам от теб, няма да му се случи нищо лошо — обади се Джордън зад гърба й.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, за да прикрие треперенето си.

— Грегор никога не ще стори нещо лошо на Алекс. Та той е само едно дете.

— Да, но моят приятел знае отлично, че в Казан ще загинат множество деца, ако не открием начин да ги защитим. И ако му се наложи да избира кому да помогне, той ще избере Казан.

Спомни си думите на Грегор. Не мога да ти помогна. Дай му джеделара.

— Той не ще стори зло на Алекс — повтори тя упорито.

— Вероятно не. Но няма и да ти го върне. — Погледите им се кръстосаха. — И запомни едно от мен: Ще видиш брат си, едва когато получа джеделара.

Тя се вторачи в суровото му, неумолимо лице.

— Вие сте наистина жесток човек — продума тя шепнешком.

— Възможно е — усмихна се той криво и се обърна към вратата. — Приготви се! На зазоряване потегляме. Мисля, че не е нужно да помрачаваш настроението на Дороти със сцени на сбогуване.

Сякаш живееше в някакъв кошмарен сън. Все още не можеше да повярва, че само до преди броени часове бе най–щастливият човек на света. В този миг целият й живот бе в развалини.

— Не е речено, че трябва да стане точно така — достигна до нея гласът му. — Тя се обърна. Той стоеше до вратата и я наблюдаваше. — Сигурно съм полудял, но все пак съм склонен да ти дам още една възможност. Обещай ми, че ще ми дадеш джеделара и още утре Алекс ще бъде отново тук. И всичко ще бъде както досега.

Не, нищо вече не можеше да бъде, както е било досега. Всичко се бе променило. Струваше ли си наистина да спази обещанието, дадено на майка й, след като Алекс бе в опасност? Какво я интересуваше животът на дузина народи, след като Алекс бе на сигурно място? Но съществуваше ли наистина опасност за брат й? Не можеше да повярва, че Грегор или Джордън ще му сторят зло — следователно единствено тя рискуваше нещо. На този свят Алекс бе единственият й истински близък човек. Джордън щеше да осъществи заплахата си и щеше да й отнеме Алекс. Самата мисъл бе ужасна — след всичките тези години, в които тя бе повече негова майка, отколкото сестра.

Но можеше ли без борба да погази обета си? В крайна сметка трябваше само да разбере къде крият Алекс, за да го освободи.

— За съжаление трябва да ви разочаровам, но не мога да ви дам исканото обещание — произнесе тя с хладен тон.

— О, не ме разочароваш ни най–малко. Напротив, след толкова години на въздържание аз просто ще се възродя, отдавайки се на своята грешна природа, за която Грегор твърди, че съм я бил преодолял. — Той се усмихна. — Това бе за мен последната възможност. Нямаш представа колко съм доволен, че ме предпази от такава голяма грешка.