Айрис Йохансен
Приключението (12)

Глава дванадесета

25 февруари 1812 година

Ренгар, Казан

 

— Мариана, родна миризма. — Грегор изправи глава и задуши въздуха. — Никъде по света няма да срещнеш ароматите на Казан.

Мариана повтори действието му, но не успя да открие никаква разлика между тази миризма и миризмите в Домайо или Саутуик.

Джордън се приближи до тях и се облегна на перилото на борда.

— Не бива да се преструваш, Мариана. Учтивостта тук е излишна. Всички знаем, че Грегор страда от една неизличима болест. Според него въздухът в Казан е най-сладък, конете са най-големи и най-бързи, а хората — по-силни и интелигентни от останалите.

— Мисля така, защото е вярно — запротестира Грегор. — Сама ще се убедиш, Мариана. — Той я взе за ръка и я поведе към моста, свързващ кораба със сушата. — Джордън, ела. Не се шляй.

— Конете трябва да се оседлаят и да се изведат от кораба. — Той ги последва по моста. — До двореца има четири мили. Ще ни трябва транспорт, нали? Макар и конете от Кембърън да не могат да стъпят на пръста на пламенните казански атове.

— До двореца ли? — попита учудено Мариана.

— Нуждаем се от помощ и трябва да отправим просба към равена — поясни Джордън. Той забеляза тревогата й и побърза да добави: — Това е формалност. Казан едва ли ще се съгласи Небров да се сдобие с оръжие, което може да обърне и срещу страната.

— Много време се губи — каза Мариана. — Не можем да си позволим още едно забавяне. — Пътуването по море продължи цяла вечност и нервите й бяха опнати до крайност. Мисълта, че ще се наложи да чакат в някакъв чужд дворец, бе направо непоносима.

— Може да получим полезна информация — отвърна Джордън. — Януш следи постоянно Небров. Задачата му е да изпраща сведенията едновременно на мен и на правителството.

— А, ето ги. — Грегор се отправи към конете, който тъкмо в този момент слизаха по моста. Той погали ноздрите на своя едър жребец. — Отново твърда земя под копитата, а? — заговори му той нежно. — Сега вече ще се почувстваме по-добре. — Метна се на седлото. — Хайде, тръгваме. — И без да изчака останалите се понесе в галоп по калдъръма.

Мариана поклати удивена глава. Не бе го виждала никога тъй възбуден. Лицето му, цялото обсипано с белези, буквално грееше от радост.

— Много е щастлив.

— Защото си е у дома — добави Джордън простичко.

— Сигурно е много привързан към теб, щом като стои толкова дълго в Англия.

Той я повдигна на седлото.

— Знам, че този факт те учудва, но той наистина държи на мен. — Изправи се на коня и го подкара напред. — Разбира се, съществува и нещо като дълг. Грегор е човек, който винаги изпълнява своя дълг.

Говореше насмешливо, но в действията му се долавяше някаква напрегнатост. Дори й мина през ума, че може би омаловажава проблема с помощта на равена.

— Всичко наред ли е?

— Да, наред е. Попитай Грегор. И той ще ти каже същото.

— Не обичаш ли Казан? — Това предположение я хвърли в смут.

— Нима не разчиташ на закрилата, която може да ти даде тази страна?

— Никога не съм твърдял, че не обичам Казан. Напротив — той е в много по-голяма степен моя родина, отколкото Кембърън. Произнесе тези думи доста сдържано, сякаш между другото, но в тях се таеше нещо, което намери израз и на лицето му. Тя бързо осъзна за какво става въпрос: Той обичаше искрено тази страна. Независимо че думите му относно патриотизма на Грегор прозвучаха насмешливо, неговите чувства бяха не по-малко задълбочени. Просто Джордън си оставаше Джордън — за него не бе присъщо да снеме маската си и да издаде своите истински чувства. — Казан е много по-различен от Кембърън.

Градът, който се откри пред очите им бе съвършено различен от Кембърън, този каменен символ на властта и могъществото. Към небето се възнасяха екзотични куполи с форма на луковица, както и тесни, високи кули. За разлика от къщите в Англия, построени от глина и камък, тук предпочитаният материал бе дървото. Къщите имаха плоски покриви и почти не се отличаваха една от друга. Все пак по тях съществуваха незначителни подробности, които им придаваха известна индивидуалност — фина дърворезба на някое сандъче за цветя или пък шарка по плочките на нечий праг. Докато си проправяха път през пазара Мариана забеляза, че пред всички сергии и магазини горяха малки огньове, над които висяха самовари от мед или порцелан.

Тя посочи към някаква конструкция с форма на канал, около която се тълпяха доста хора.

— Какво е това там?

— Ледена пързалка. В Казан всяко село и всеки град си имат поне по една.

В този момент и тя видя как малко момче се спусна като стрела по пързалката. Заби се в огромна снежна пряспа, но се измъкна бързо от нея и с радостен писък се завтече обратно към стълбата, за да се нареди отново на опашката от желаещи.

— Алекс ще се зарадва много — продума тя, без да се замисли. — Дали ще можем…

Но Алекс не бе при нея. Той може би никога нямаше да…

— Да, ще се зарадва — обади се Джордън уверено. — Няма да можем да го откъснем от това място.

Надежда. Не биваше да се отчайва. Все още имаше надежда и решителността не ги бе напуснала. Откъсна поглед от децата на пързалката и побърза да смени темата.

— Според Грегор ти мразиш Наполеон, тъй като обичаш Казан. Това вярно ли е?

— Грегор обича да опростява нещата.

— Попитах те дали е вярно?

Той повдигна рамене.

— Предполагам, че е така.

— Всъщност защо? Та Казан все пак не е твоята страна.

— Само защото не съм бил роден тук, така ли? Кембърън ми бе даден, а Казан е страната, който сам съм си избрал.

— Тук всичко е толкова… различно.

— Да, и то много повече, отколкото можеш да си представиш. — Той се усмихна. — Първоначално намразих Казан. Защото тукашните хора така и не разбраха каква чест им оказвам с присъствието си. Титлата ми и парите ми не им правеха никакво впечатление. Не бях учен, нито пък бях доказал качествата си в бой, следователно за тях аз бях никой. Извънредно отрезвяващо преживяване за разглезен хлапак като мен.

— И защо остана тогава?

— Имах си причини. — По лицето му премина крива усмивка. — Една от тях бе наранената ми гордост. Не исках да бъда един от многото. И стана така, че последвах Грегор и хората му в степта, когато татарските орди нахлуха в Казан.

— Воювахте ли?

Той само кимна с глава.

— Казан почти винаги е във война с някого. Богатството на нашата страна се ограничава единствено с подземните изкопаеми, но пък имаме достъп до Средиземно море.

— „Нашата страна“ ли каза?

— Там, в степта тя стана и моя. Заслужих го с кръвта си.

Тези прости, но силни думи я накараха да потрепери. Военните походи са го променили, помисли си тя, направили са го твърд и непреклонен, отнели са от него всякаква мекушавост и са го обвързали с тези странни, нецивилизовани люде.

Той се загледа в извисените, прелестни кули на двореца далеч пред тях и тя долови спотаеното чувство, обзело мъжа до нея.

— Неприятно ли ти е, че се налага да се срещнеш с равена?

— Не, не е това. — Той отмести погледа си. — По-скоро съм малко загрижен. — Той пришпори коня. — Ела. Грегор наложи такова темпо, че още преди да стигнем дворцовия портал, той вече ще си седи в залата за аудиенции.

Но когато влязоха в залата, Грегор съвсем не седеше, а се разхождаше нервно напред-назад.

— Изпратих вест, че ще пристигнем. Ще ни приемат всеки момент.

— Освен ако не ни накарат нарочно да почакаме малко — вметна Джордън. — Знае ли човек?

— Не си никак коректен — отвърна Грегор. — Тя ще дойде.

Мариана наостри уши. „Тя“ ли?

— Джордън рядко се държи коректно с мен. Би трябвало да си наясно по този въпрос, Грегор.

Мариана се обърна към вратата, до която стоеше жената, произнесла тези думи.

Та тя познава тази жена! Нали толкова часове наред бе изучавала това красиво, изразително лице! Сега бе просто по-възрастно, а около косо разположените зелени очи имаше вече микроскопични бръчици. Но въпреки всичко то бе все още красиво и дори още по-изразително.

— Винаги съм бил коректен към теб. Само че съм доста недоверчив. Знаеш, че мразя разочарованията. — Джордън пристъпи напред и поднесе ръката на жената към устните си. — Изглеждаш красива както винаги, а може би и малко по-млада.

Майката на Джордън. Мариана не бе в състояние да откъсне погледа си от нея. Майката на Джордън, която починала, когато той е бил още съвсем малък. В този миг не съществуваше никакво съмнение — пред нея стояха майка и син.

— То се знае, че изглеждам по-млада — отвърна жената. — Взела съм решение да не остарявам. А догодина ще наредя да спрат и всички часовници в Казан.

— Също и да се изгорят без остатък всички календари — добави Грегор. — Ще се погрижа лично.

Тя го посрещна с ослепителна усмивка.

— Грегор. Добре ли си?

Той кимна.

— Горе-долу.

— Като изключим само един маловажен удар с нож в гърдите — отбеляза Джордън.

Усмивката й угасна.

— Кой беше?

— Костен, човекът на Небров.

Лицето й сякаш застина.

— Уби ли го, Джордън?

— Още не.

— И защо не? Трябва да свършиш сам тази работа. В противен случай ще се наложи аз да издам съответното разпореждане.

— А пък аз мисля, че този въпрос засяга единствено мен — намеси се благо Грегор.

— Кротувай, Грегор. Не съм доволна от теб. Твоята сила и твоят разум сигурно доста са отслабнали, щом като си позволил да те рани този пършивец Костен.

Не е честно от нейна страна, помисли си Мариана с негодувание.

— Били са седмина — намеси се тя внезапно в разговора. — И освен това е изминал ранен цели шест мили в снега.

Жената обърна глава към нея.

— О, имаме си и адвокат… Ти сигурно си Мариана Сандърс, нали? — Тя впи острия си поглед в девойката. — Грегор ми писа най-подробно за теб. Ще ми се да видя онази стъклопис с моя портрет. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Макар че това ще да е единственото място в Кембърън, което искам да видя отново.

— Мислех, че вече не сте сред живите.

— Наистина нямаше да съм сред живите, ако бях останала на това място. — Извърна се към Джордън и го изгледа предизвикателно. — Там се задушавах.

Джордън не се поддаде на провокацията.

— Мариана, за мен е чест да те представя на Нейно величество, Ана Дворак, равен на Казан — усмихна се той. — За теб ще е приятно да узнаеш, че не се налага да правиш реверанс. В Казан тези неща не са приети. Достатъчно е да наклониш леко глава в знак на уважение.

— Разбира се, ако го изпитваш това уважение — добави Ана с ирония в гласа. — Предполагам, че раняването на Грегор е свързано с вестта, която получих от Януш преди три дни.

— Значи си получила съобщение от него, така ли?

Тя кимна леко.

— Ела с мен. Трябва да поговорим. — Обърна се към Грегор. — Настани я по подобаващ начин. Шандор е тук някъде. Ще се видим на вечеря. — Движена от внезапен импулс, тя го хвана за ръката. — Никак не ми е неприятно да те видя отново, мадо.

— Мисля дори, че много се радваш — поправи я Грегор.

— Може и така да е — отвърна тя и се разсмя.

Двамата се оттеглиха и Мариана се обърна към Грегор:

— Защо всички в Кембърън смятат, че е мъртва?

— Защото тя иска така. Планирахме всичко много грижливо и всички си мислят, че се е удавила при корабокрушение. По този начин ние решихме проблема с трупа.

— Защо казваш „ние“?

— Защото тя поиска помощ и аз й помогнах.

Думите му прозвучаха толкова естествено, сякаш той бе единственият човек на този свят, способен да помогне на Ана.

Грегор я изведе от залата.

— А, ето го и Шандор. — Той махна с ръка на млад брадат мъж, който вървеше забързано по коридора. — Равенът иска да настаниш нашата белка. Близо до градината.

— Какво означава белка?

— Чужденка. Жена, която не е от нашите.

Едва ли съществува по-точно определение, помисли си тя. Никога до този момент не бе се чувствала тъй излишна, както в този миг. Реши да продължи темата, прекъсната от Шандор.

— Защо е поискала всички да я смятат за покойница? — попита тя Грегор докато следваха младия мъж през истински лабиринт от коридори.

— Тя обясни вече. Защото не можеше да понася живота, който водеше. — Той поклати глава. — Изобщо не биваше да отива в Кембърън, но тогава бе млада, своенравна и не се вслушваше в ничий съвет. Освен това кръвта й кипеше и когато срещна бащата на Джордън, тя си мислеше единствено за… — Той замлъкна и посочи с глава към вървящия пред тях Шандор. — Не бива да продължавам. Пред поданиците трябва да се говори само със страхопочитание за равена.

Равенът, майката на Джордън, жената, възкръснала за нов живот. Всичко се обърка в главата на Мариана и тя прошепна:

— Джордън ми каза, че майка му е изчезнала от неговия живот, когато е бил едва на две години.

Той се разсмя.

— Нима е казал това? Е, лъжите не са силното място на Джордън.

— Тя го е напуснала. Напуснала е собственото си дете. — Мариана поклати глава. — Как е могла да стори това? След като е била нещастна в Кембърън, защо не е избягала заедно с него.

Грегор отново стана сериозен.

— Той е бил бъдещият дук на Кембърън. Нямаше да й разрешат да го вземе със себе си. Нямаше право да се разхожда с него без придружителка — девица от благороден род. Дори и да поискаше да си тръгне сама, пак нямаше да я пуснат. Затова бе необходима и тази лъжа. Тя знаеше, че оставя Джордън в добри ръце и че няма да му липсва нищо.

Човек има само една майка.

Накрая всички си отиват.

Когато Джордън произнесе тези цинични слова, изобщо не й дойде на ум, че има предвид и майка си.

— Не бива да я съдиш твърде строго. — Грегор я изгледа продължително. — Тя знае, че е извършила несправедливост и този факт я измъчва. Но за Ана това бе единственият изход.

Припомни си напрежението, което излъчваха Джордън и майка му докато разговаряха.

— Мисля, че Джордън няма да се съгласи с теб.

— Не е лесно да се определи съвсем точно какви чувства изпитват един към друг. Двамата много си приличат.

— Той кога е разбрал, че майка му е жива.

— На деветнадесетгодишна възраст. През всичките тези години ние го наблюдавахме — изпращаха ни редовни доклади. Накрая Ана реши, че не бива да се чака повече. — Лицето на Грегор се изкриви в иронична гримаса. — Той придоби бързо пороците на баща си и им се отдаде със страстта и енергията, наследени от майка му. Така че се наложи тя да ме изпрати в Англия, за да го променя.

— Какво ще кажете за тази стая? — Шандор отвори една от вратите и отстъпи встрани. — Ако не ви хареса, може да се настаните в друга с изглед към фонтана.

Не обърна почти никакво внимание на изисканите покои. Остана само някакво бегло впечатление от златисти драперии, светлина и простор.

— О, не, тази е чудесна.

Грегор се усмихна.

— Много добре, Шандор. Благодаря ти.

Шандор се поклони леко и се оттегли.

— Ще наредя да ти качат багажа. — Помълча за миг и продължи: — Знам, че си доста объркана, но съм убеден, че тук ще ти хареса. Отсега се радвам, че мога да ти покажа родината си.

— Няма време. Нали тръгваме по най-бързия начин за Монтавия?

— Не е нужно много време, за да обикнеш Казан. — Той се отправи към вратата. — А сега си почини. Вечеряме обикновено на здрачаване. Ще дойда да те взема и ще те придружа до трапезарията. Други изненади няма да има. Днес ще се храним сами.

След тръгването му побърза да си легне.

Да си почине ли? От една страна се тревожеше за Алекс, но освен това не можеше да забрави и сцената, на която стана свидетел преди малко. В залата за аудиенции тя долови противоборството на най-различни чувства — предизвикателство, любов, вярност, неприязън. Не биваше обаче да се влияе от нищо. Бе на това място, за да спаси Алекс, а не за да се намесва в объркания живот на другите.

Накрая всички си отиват.

Не изпитваше състрадание към изоставеното дете. Джордън нямаше право да я заключва. Та той дори и за миг не показа, че съжалява за стореното. Нещо повече, каза й, че след като освободят Алекс, ще се опита отново да…

Всички си отиват…

Когато Грегор и Мариана влязоха в трапезарията, Джордън и майка му разговаряха оживено.

Осветяваха ги последните златисто пурпурни отблясъци на залязващото слънце. Колко си приличаха двамата — високи, със силно, здраво телосложение, черни, искрящи коси, смели, подозрителни.

Джордън вдигна глава и я видя. Поклони се вежливо на майка си и се отправи към нея.

— Настани ли се вече? — попита той.

Тя кимна.

— Какво съобщение е изпратил Януш?

— Преди три дни Костен е довел някакъв пленник в имението си в Пекбар.

— Алекс ли е бил?

— Било е тъмно и Януш не го е видял съвсем ясно.

— Сигурно е бил Алекс. Какво ще предприемем сега?

— Първо ще отидем да вечеряме. — Той хвана Мариана за ръка. — После ще се наспим добре и утре потегляме с конете към Монтавия.

— Трябва да изработим план — каза Мариана припряно.

— Имам нещо наум. Ще го обсъдим утре. Равенът възнамерява да изпрати с нас значителна военна част.

Говореше за нея не като за своя майка, а като за равен. Разграничава се съвсем съзнателно от нея, помисли си Мариана, когато погледът й се спря на жената, застанала до прозореца. Ана изпъна рамене и ги изгледа равнодушно. И все пак равнодушието й сякаш не бе съвсем истинско. Може би се чувстваше самотна. Не, не, самата мисъл изглеждаше абсурдна. С бялата си брокатена рокля и короната, обсипана със смарагди, тази жена излъчваше непристъпност и царско величие.

— Придружи Мариана до масата, Джордън. — Още недоизрекъл последните думи, Грегор се забърза към владетелката. — Ще седна до Ана. Имаме да разговаряме за толкова много неща.

Мариана видя как Грегор се поклони и каза нещо на майката на Джордън. Тя отметна глава и се разсмя, изпълнена с жизненост. Той пое ръката й, поведе я към най-видното място на масата и намести подчертано любезно нейния стол. Всяка дума, всеки жест свидетелстваха за дългогодишна близост.

— Изглежда се познават много добре — промълви Мариана.

— Да, от люлката — отвърна Джордън. — Те са далечни братовчеди и са отраснали заедно. Бащата на Грегор командваше гвардията.

— Грегор бил ли е в армията? Лицето му е цялото в белези.

— Да, и то години наред. Но когато Ана стана владетелка на страната, го издигна за свой първи съветник.

— Не разбирам как майка ти е станала равен. Знам от Грегор, че по времето, когато се е омъжила за баща ти, тя не е била нищо повече от младо момиче с благороден произход.

— В Казан короната не се предава автоматично от бащата на сина.

На масата Джордън сложи Мариана по-далеч от Грегор и майка си, след което седна точно срещу нея. Отново сме на разстояние един от друг, мина бегло през ума й.

Джордън продължи:

— Казан е заобиколен от всевъзможни врагове и не може да си позволи слаб и ограничен владетел. Съветът на благородните избира за монарх най-способния от собствените си редици. След смъртта на предишния равен страната нямаше владетел в продължение на две години. После избраха Ана.

— На жена ли са се спрели?

— Ако те чуеше Дороти, щеше да се възмути от учудването ти. Тя, разбира се, ще бъде възхитена, когато научи, че в Казан жените имат възможност да разгърнат способностите си.

— О, и аз съм възхитена. — След което добави натъртено: — За мен просто е необичайно, че мъжете могат да бъдат толкова толерантни. Дори и в Монтавия това не е възможно да се случи.

— Съветът стигна до извода, че тя е доказала своите способности. След смъртта на баща си тя пое властта над неговата област и я доведе до разцвет. Освен това начело на васалите си обяви война на бандитите и пришълците отвъд границата. Построи мостове и водопроводи, погрижи се за старците и болните и дори тук, в Ренгар, откри клиника. Да, била е просто безупречна. — Той се усмихна саркастично. — Вярно, че женитбата в Англия хвърля петно върху нея, но в крайна сметка този факт не е бил взет под внимание, тъй като церемонията не се е провела по казанските обичаи и следователно бракът не е бил валиден.

— Да, но тя не е омъжвала повторно.

— Не. — По лицето му се изписа подигравателна усмивка. — След брака с баща ми й е дошло окончателно до гуша от ангажименти, които ограничават свободата й.

— Не я приемаш, нали?

— Ах, така ли? Е, може и да си права. Във всеки случай й се възхищавам. Тя е изключителна жена. Напомня ми малко на теб.

— На мен ли? — Поклати глава. — Аз не съм като нея.

— Ти притежаваш същата жизненост и сила. И чувствена страст.

Тези думи я свариха напълно неподготвена. Тялото й реагира несъзнателно, както през времето, прекарано в ловната хижа — между бедрата й премина тръпка, а гърдите й се обтегнаха. Внезапно той свали маската и пред нея се изправи отново онзи мъж, който предизвикваше еротичните й фантазии в Делуинд. И нито следа от онзи Джордън, който по пътя от Кембърън към Казан отбягваше и най-далечния сексуален намек.

Той се усмихна, забелязвайки изражението на лицето й.

— Не се бой, ще спазя обещанието си. Просто реших да ти припомня, че има нещо и то ни очаква. И двамата. — Погледът му се спря на прислужника, който се приближи до тях с поднос, отрупан с печено месо. — Опитай пилешкото. Готвачът е приготвил чудесен сос.

— Все още я желае. — Ана захапа една кълка, без да отмества поглед от Джордън и Мариана. — Крайно необичайно за Джордън.

— Мариана също не е обичайна жена — обади се Грегор. — Както и чувствата му към нея.

— Не забелязвам в нея нищо необикновено. — Смръщила вежди, тя заизучава Мариана с поглед. — А защо му се съпротивлява?

— Тя не го смята за свой враг. Просто обича брат си и в лицето на Джордън вижда човека, виновен за отвличането му.

— Той ще освободи момчето.

— Е, има още една подробност — искаме да й отнемем джеделара.

Ана отмина този аргумент с небрежно движение на ръката.

— Правото е на наша страна.

— Нали знаеш, правото е там, където е и интересът ми.

Тя кимна замислено.

— Да, явно, че ще възникнат някои проблеми. Но все пак повечето жени се вслушват в плътта си, а не в разума.

— Мариана е доста различна от останалите жени.

— Ти ми каза, че е привлечена от него. Следователно си е точно млада жена със страсти, присъщи на всяка една млада жена.

Разговорът не му бе приятен. В първия миг му се стори, че открива в държането и признаци на ревност, но веднага забеляза, че всъщност чувствата на Ана са доста по-сложни.

— Ана, борбата се води изключително между тях двамата. Той я желае, но това далеч не е достатъчно. Нали ти самата ме изпрати в Англия, за да не се разглези много и да не получава всичко, което си поиска.

— Това е нещо съвсем различно.

Бе различно, само защото Ана го виждаше по този начин.

— Какви ли чувства щяха да те вълнуват, ако майката на мъжа ти твърдеше, че трябва винаги да си на негово разположение независимо какво изпитваш в момента.

— За това не можеше да става и дума. В Англия ме мразеха.

— И с пълно право. Беше необуздана, дива и през цялото време се опитваше да пробиваш стените с глава. Когато мачкаш хората наред, не можеш да очакваш да те обичат.

Тя го стрелна сърдито с очи.

— Аз не мачкам хората. Във всеки случай нямам този навик.

Той се разсмя гръмогласно.

— Признавам, че с течение на годините характерът ти се е смекчил. Сега приличаш повече на тигър, готов за скок, отколкото на нападащ лъв. — Погледът му отново се спря на Мариана. — Тя сътвори великолепен стъклопис, изобразяваща тигър. Напомни ми за теб.

Вниманието й отново се насочи към предишната тема.

— Джордън е великодушен човек и може да бъде много очарователен. Не виждам защо да не я притежава. Тя едва ли ще си намери по-добър закрилник и любовник.

Смехът му секна, когато забеляза насоката на мислите й. Избереше ли този път, щяха да дойдат и неприятностите.

— Ана, ти не можеш да го купиш — изрече той бавно и тежко.

— Не ставай смешен. Не се опитвам да го купя. — Тя издаде брадичка. — Не е необходимо.

— Така е. Независимо какво мислиш по въпроса. — Той надигна чашата с вино до устните си. — С времето той ще дойде при теб.

— Нима? — Тя стисна мрачно устни. — Може би когато остарея, косата ми посивее и хората започнат да ми съчувстват, тогава ли? Твърде много съм чакала. Какво иска той от мен? Не мога да бъда по-различна от това, което съм.

— Имай търпение! Не можеш да твърдиш, че си била любвеобилна и самопожертвувателна майка, нали? — изрече Грегор с успокоителен тон. — Така както и той не е толерантен и снизходителен син.

— Не искам снизходителността му.

— Какво искаш тогава от него?

След кратко мълчание тя заговори пресекливо:

— Не бива да бъде тъй студен към мен. Мисля, че може да е малко по-дружелюбен. Все пак преследваме обща цел, нали?

Той почувства мъката й, която тя никога не издаваше пред Джордън. Прииска му се да протегне ръка и да я докосне, но този жест нямаше да я утеши. Раната бе твърде дълбоко.

— Мисля, че с времето всичко ще се оправи.

— Казвал си ми го вече — прекъсна го тя нетърпеливо.

— Ах, разбирам, ти се боиш от сивата коса и разпадащите се кости. Но дотам няма да се стигне. Нали ще заповядам да се изгорят всички календари в тази страна.

Тя се усмихна пресилено.

— Би ли сторил наистина това за мен?

— Естествено. Необходима ти е жива вода, така ли? Дадено, тръгвам тутакси да намеря.

— Не съм съвсем сигурна дали искам да се подмладя. Като млада бях доста глупава.

— Всички сме така. После помъдряваме с опита.

— Ти никога не си бил глупав — промълви тя. — Винаги си си бил такъв, какъвто си сега. — По лицето й премина сянка. — Наистина ли си бил изложен на смъртна опасност?

— Не, ранявали са ме и по-тежко. Но Мариана се е изплашила от голямото количество изгубена кръв.

— Не искам да умираш — възкликна тя пламенно. — Чуваш ли? Не искам. Какво ще правя без теб? — Тя направи гримаса, осъзнавайки истинския смисъл на последните си думи. — Много съм себична, нали? Не съм никак убедена, че оценката ти за мен е вярна и че с годините характерът ми е станал по-добър.

— Ти си си ти. Доброто и злото в теб образуват единство. Важна е цялостната Ана Дворак, а не отделни нейни черти.

Тя се загледа вторачено в чашата си.

— Цялостната Ана Дворак има потребности, които ти не удовлетворяваш. Тази нощ ще дойдеш ли при мен?

— Не.

Пръстите й стиснаха здраво чашата.

— Няма да те чакам вечно.

— Много добро вино. Собствено производство ли е?

— Да. Твоят отказ ме обижда. Защото има мъже, които ме желаят.

— Аз също те желая. — Той се усмихна. — Не може и да бъде другояче. Та ти притежаваш всичко, което мъжът търси в жената.

— Защо тогава не искаш… няма да се унижавам повече.

— Напротив! Ще го сториш.

— Защо мислиш така?

— Защото знаеш, че никой не те обича като мен. И освен това те измъчва любопитство — какво ли е да спиш с мъж, чиято любов е тъй силна като моята.

Тя се усмихна съблазнително.

— Ако ме обичаш истински, ще дойдеш тази нощ при мен.

— Именно защото те обичам, няма да дойда. Съжалявам, но за теб, както и за Джордън, не е полезно да се изпълняват всичките ти желания.

— Аз не съм Джордън.

Тя и не подозираше колко прилича на сина си в този миг. Зелени, гневно искрящи очи, решително стиснати, красиви устни, натрупана енергия, готова всеки миг да избухне. Единствената разлика бе, че Джордън прикриваше чувствата си с цинизъм докато Ана изграждаше пред себе си защитна стена от гордост.

— Не, Ана — повтори той с благ глас. Обзе я разочарование и ярост.

— Аз не съм монахиня, Грегор. Искаш ли да узнаеш с колко мъже съм била, откакто се видяхме последния път?

— Не, не искам.

— Днес, когато се оттегля в покоите си, ще изпратя да доведат мъж, който няма да…

— Не, няма да го сториш. — Той издържа погледа й. — Не и докато съм тук.

— Не очаквай от мен да… — Тя замлъкна и кимна с рязко движение. — Не и докато си тук — повтори с разтреперан глас. — Никога, когато си тук. — Припряно отмести поглед встрани. — Труден човек си ти, мадо.

— Аз съм съвсем обикновен мъж.

— Който трябва на всяка цена да наложи своята воля, нали? — Тя изпъна рамене с победоносна усмивка. — Е, едва ли ще претърпя поражение на всички възможни фронтове. Ако аз не съм щастлива, поне ще се погрижа Джордън да бъде.

Трябваше да се досети, че тя ще поеме хвърлената ръкавица.

— Ти му отне майката и сега ти се иска да смекчиш болката му като му осигуриш любовница, нали? Не е никак лесно да се сключи такова споразумение, Ана.

— Ще се възпротивиш ли?

Той посочи с глава към Мариана.

— Тя ще се възпротиви.

Ана се вгледа във фините черти и изящната фигура на девойката.

— Мисля, че не е в състояние да се пребори с мен. Мисля още, че трябва да ви придружа до Монтавия. Ако и аз съм там, Небров едва ли ще посмее да нападне.

— Не съм сигурен.

Тя се усмихна ослепително.

— А освен това може да се наложи да те закрилям, в случай че разумът ти отново те напусне. Да, да, и аз идвам в Монтавия.

Той отвори уста, за да й възрази, но после пак я затвори. Вероятно бе по-добре Ана наистина да дойде с тях. Мариана бе човек със силна воля и щеше да се противопостави на Ана. Освен това не бе никак изключено усилията на Ана да доведат до онази цел, която искаше да постигне най-много на света. Съвместна цел, бе споменала тя, имайки предвид победата над Наполеон. Мариана обаче й предлагаше възможността за втора съвместна цел.

Бедното гълъбче, той възнамеряваше да я хвърли на тигрите.

— Защо не ми противоречиш? — попита тя недоверчиво.

— Защото искам да дойдеш с нас. — Той й се усмихна и добави с искрен тон: — Искам да си винаги до мен, Ана.

 

 

В хладния утринен въздух парата от конските ноздри се носеше като пушек из целия двор. Мариана се въртеше нетърпеливо на седлото, когато от двореца се появи и Джордън.

Беше облечен изцяло в черно — строен, непоколебим и малко зловещ в оскъдната утринна светлина.

— Добро утро. — Той скочи на коня и сграбчи шведите. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но имах известни проблеми с равена. Изглежда, че иска да ни придружи.

Тя смръщи чело.

— Защо?

Той повдигна рамене.

— Кой знае? Думите й невинаги отговарят на онова, което мисли. — Погледна изпитателно към очакващите ги ездачи. — Но трябва да се признае, че спази напълно обещанието си. Ще ни предостави конен отряд. Така че ще си имаме и армия.

— Колко време ще я чакаме? — попита тя.

— Няма да е дълго. — Отново обърна поглед към двореца. — А, ето че идва.

Ана Дворак приличаше много на воина, изобразен на стъклописа. Тя се качи на врания си кон и пое към тях. Не носеше броня, но държеше гърба си изправен, а стойката й бе безупречна. От цялата и фигура се излъчваше дързост и величие.

— Твърдо ли си решила да дойдеш с нас? Знаеш, че не е задължително — обърна се Джордън към нея, когато запря коня си пред тях. — Няма никакъв смисъл да се излагаш на опасност.

— Загрижеността ти е направо трогателна. Смятам обаче, че е необходимо да ви придружа. Освен това тук решавам аз, а не ти, Джордън. — При тези думи тя му даде знак да тръгне напред. — А сега ни остави сами с нашата белка.

— Защо? — попита Джордън.

— Искам да посрещна гостенката си сърдечно. Вчера не ми даде никаква възможност да се запозная с нея.

Джордън се поколеба и погледна Мариана с ням въпрос в очите.

Сили небесни, държи се така, сякаш тази жена се кани да ми пререже гърлото, помисли си тя. Не изпитваше особено желание да разговаря с равена, но пък нямаше и от какво да се опасява.

— Хайде — рече тя кратко.

Той повдигна равнодушно рамене и пришпори коня си. Ана изравни коня си с този на Мариана.

— Не говори безсмислици. Жената винаги се нуждае от закрила.

— И вие ли?

— Аз съм равен. Имам си цяла армия да ме закриля.

— А преди да станете равен?

— Обича да играе ролята на закрилник. За мъж не е лошо, нали?

— Е, добре, признавам, че ако мъж ми предложеше закрила, щях да го окача за пръстите на краката.

— И Грегор ли?

Изражението на лицето й внезапно омекна.

— Грегор не се вслушва в никого и никога не предлага нищо. Той просто се поставя на разположение. — Тя смръщи чело. — Само че не съм тук, за да разговаряме за Грегор или пък да отговарям на въпросите ти.

— Казахте, че искате да се запознаете с мен, Ваше величество.

— Не, искам да ти кажа да пуснеш Джордън отново в леглото си.

Очите на Мариана се разшириха от възмущение.

— Какво казахте?

Ана повдигна равнодушно рамене.

— Аз не съм като Джордън. Липсва ми тънкият усет. Мъжете са склонни да обикалят на пръсти около проблема докато прекият сблъсък може да разреши всичко.

— И проблемът съм аз, така ли? — попита Мариана предпазливо.

— Сърдита си на Джордън, но въпросът може да се уреди. Глупаво е да си затриеш бъдещето заради някакъв краткотраен спор. Разбира се, Джордън не може да ти предложи брак, но в негово лице ще намериш извънредно щедър закрилник.

— Ах, наистина ли?

— А аз пък гарантирам, че ще бъдеш обезщетена, ако той те напусне. Ще имаш значителен доход, както и хубава къща в Казан. Грегор ми каза, че си много привързана към братчето си. Ще се погрижа да получи добро образование и след това ще може да направи кариера по свой избор. — Тя изгледа настойчиво Мариана. — Кажи, може ли изобщо човек да поиска повече от това, което ти предлагам аз?

— О, да, още нещо. — Гласът на Мариана се разтрепери от гняв. — Той ли ви помоли да разговаряте с мен?

— Джордън не обича да моли. Аз взимам решенията си сама. — Тя се загледа втренчено в лицето на Мариана. — В момента си извън себе си от гняв и не си способна да разсъждаваш разумно.

— Разумно ли? Значи, според вас е разумно да стана курва?

— Аз не съм… е, може би, но само за твое добро.

— А ако аз направех същото предложение на вас?

— В твоята ситуация щях да го сметна за… — Тя млъкна за миг, след което избухна: — Аз не съм в твоята ситуация. Правя го заради Джордън.

— И вие сте като него — възкликна Мариана гневно. — За вас имат значение единствено собствените ви желания. — Пое дълбоко въздух. — Не, благодаря, Ваше величество. Не искам нито къщата ви, нито пък вашия син. Искам само да ми помогнете да освободя брат си. Когато всичко приключи, ще се сбогувам и с двама ви.

Ана се взря в пламналото лице на Мариана, видя и гневния блясък в очите и. Тя дръпна поводите.

— Тревогата за брат ти замъглява твоето съзнание. Помисли си пак. — Погледът й се отмести от девойката и тя добави: — Ще те помоля да не казваш на Джордън за разговора ни.

— Защо? Нима не искате той да научи за грижите, които полагате за него? — процеди Мариана.

— Досега не съм имала успех, а с провалите си никой не се хвали. — Пришпори коня си и се понесе към челото на отряда.

Мариана се разтрепери толкова силно, че едва се задържа върху седлото. Ярост. Да, изпълваше я ярост. В този миг не бе способна да мисли ясно. Но всъщност какво я засягаше, че равенът се опитва да предопредели и ограничи ролята й в живота на Джордън? Та тя изобщо не искаше каквато и да било роля. Всичко останало, което й каза Ана, мина покрай нея, без да остави следи.

— А сега вдишай дълбоко. — Грегор се изравни с нея. — Мисли за хладна, бистра вода. Понякога помага.

Мариана последва съвета му, но не почувства облекчение.

— Предложи ми добра цена, ако стана наложница на сина й.

Той въздъхна.

— Така си и мислех. Ана винаги си е била такава — пряма и дори безпардонна.

— А аз се питам как изобщо са я избрали за равен. Та тя е в състояние да разпали война, само защото мнението й може да се разминава с мнението на нечий посланик например.

— Вярно, така е. — Той се усмихна. — Но почти никога не е толкова лоша. Чувствата й застават на пътя на разума и тя затъва в отчаяние.

Думата „отчаяние“ трудно можеше да се свърже с наглата жена, която преди броени секунди я напусна в галоп.

— Можеш и да не ми вярваш, но наистина е отчаяна. — Грегор потърси с поглед Джордън, който водеше колоната. — Тя го обича. Винаги го е обичала.

— Ако една жена обича сина си, не го изоставя.

— Неотстъпчива си като него — рече Грегор. — Той и досега не й е простил. Когато Джордън дойде за пръв път в Казан, тя реши, че й е простил, но между тях стои висока стена.

— Която тя иска да срути чрез мен, така ли?

— Отчаяна е — повтори той. — И решителна. Пази се от нея.

— Нека тя да се пази от мен — отвърна Мариана ядовито. — Аз не съм някакъв си кокал, който може ей така да подхвърли на сина си.

— Гневиш й се, и то с право — обади се Грегор. — Но трябва да се опиташ и да я разбереш. Понякога се държи като нетърпеливо дете. Животът на Ана бе изпълнен с трудности и заблуди, но ако е необходимо, тя е в състояние буквално да се раздаде цялата. Винаги е била моя приятелка и по-добра не съм имал.

— Не желая да я разбера, нито пък държа да сме приятелки. А най-вече не искам да бъда едно от заблужденията й.

— Е, разговорът ни премина неуспешно. — Лицето му се изкриви в гримаса. — Да видим дали пък с Ана късметът няма да ме огрее.

Той се отдалечи и Мариана го проследи с поглед.

Тя разбираше, че бракът с Джордън е невъзможен. От мъж с неговото обществено положение се очакваше да си вземе жена от своето съсловие. Що се отнася до нея пък, тя не искаше да се обвързва с човек, който ще се опита да я притежава и да я ограничава. Взети сами по себе си думите на равена не означаваха нищо. Беше възмутена по-скоро от обидата, която й нанесе тази жена. Защото й даде да разбере, че представлява само една играчка, която след време може да се захвърли на боклука.

Но тя не бе играчка. Тя бе личност и притежаваше стойност.

Не, не изпитваше нито болка, нито пък бе стресната от чутото. Просто бе вбесена.

— Сега пък какво съм сторил? — попита Джордън, след като се намести до Мариана върху овчата кожа, метната пред огъня. — Трябва да е било нещо извънредно безсрамно, защото иначе нямаше цял ден да ме гледаш накриво.

— О, не мога да те гледам накриво, след като днес просто не съм те виждала. Пък и едва ли си направил нещо друго, освен да си това, което си.

Той потръпна.

— Боже, каква унищожителна присъда.

— А освен това ми е съвършено безразлично какво вършиш, щом като не засяга Алекс.

Той се престори, че трепери от студ.

— Днес вятърът е доста студен, нали? — Отправи поглед към майка си, седнала с Грегор от другата страна на огъня и изражението му стана сериозно. — Ако аз не съм прегрешил пред теб, значи ще да е бил равенът. И така, какво ти каза тя?

Погледът на Мариана проследи неговия. Равенът гледаше гордо и предизвикателно към нея. Мариана не можеше да долови за какво разговарят двамата, но й се стори, че зад гордостта на владетелката се е спотаил страх. Заля я гореща вълна — осъзна, че в този миг има власт над тази жена. Джордън нямаше да одобри вмешателството на майка си. Достатъчно бе само да каже няколко думи и щеше да вбие още по-дълбок клин между майка и син.

— Сигурно е пръскала доста отрова — предположи Джордън. — Да не ти е разказвала за греховете на ранната ми младост?

Дали да му каже? Не е длъжна да защищава тази жена и да поема ударите върху себе си сякаш е някаква мъченица. И какво я засяга, че в този миг равенът прилича на ранимо дете?

— Е? — попита Джордън.

Света Дева Марийо, не мога, мина й през ума.

— От къде на къде ще ми разказва за твоето минало? На всички е известно, че поведението ти не е било образцово. Впрочем то и сега е лошо — поправи се тя. — Наистина ли си мислиш, че на този свят всички разговори се въртят около твоята особа?

— Това означава ли, че не сте говорили за мен?

Погледна отново към равена, а след това и към огъня.

— Тя е арогантна и неприятна като теб. Не проявява никакво уважение към работата ми и аз се ядосах. Тази жена не може да разбере, че да сътвориш произведение на изкуството е също толкова важно, колкото да управляваш държава.

Лицето му се разведри.

— Постъпка, достойна за съжаление. Така е, равенът цени повече дисциплинираната войска, отколкото което и да е художествено произведение. Трябва обаче да й въздействаш по някакъв начин. Защото тя е все пак и патрон на изкуствата.

— Не съм дошла тук, за да й въздействам за каквото и да било. Предоставям това занимание на теб. Майка ти е все пак, нали?

— Наистина ли мислиш така?

— О, да. Макар и да не се обръщаш към нея като към своя майка. Може би това е само един от начините ти да я ядосваш, не знам.

Той се вцепени.

— Смяташ я за арогантна и неприятна, а я защищаваш. Защо?

— Не, не я защищавам. Конфликтът помежду ви не ме засяга. Ти я обвиняваш, че те е изоставила и вероятно имаш право. Аз например имах майка, която ме обичаше и ме обсипваше с грижи. Студените, себични жени като равена са ми доста чужди.

— Може и да притежава редица качества, достойни за порицание, но положително не е студена. А що се отнася до себичността, тя буквално се раздава за делото на Казан.

— Престани да дрънкаш и вземи най-сетне твърдо решение. Ще й простиш ли или не? Достойна ли е тя за твоята обич или не?

— Изобщо не дрънкам. — Той смръщи чело. — Стой настрана от този конфликт, Мариана. Това не е твоя работа.

— Аз не се меся. И наистина не ме засяга. — Обаче за свое учудване и разочарование тя осъзна, че наистина се опитва да се намеси. Бе се заклела да не взима отношение, но се хвърли презглава право в най-деликатната област. Затова побърза да смени темата. — Колко време ще пътуваме до Монтавия?

— След два сме на северната граница — отвърна той разсеяно. — Владенията на Небров се намират в североизточната част на Монтавия. Резиденцията му е разположена в Пекбар, на два дни езда от границата.

— Значи след два дни ще можем да преговаряме с него — изрече тя с облекчение.

— Не.

Мариана бе стъписана.

— Какво искаш да кажеш?

— Преговорите ще започнат ден по-късно. Защото първо двамата с Грегор трябва да стигнете до степта. Небров все още не знае, че си изработила нов джеделар. Ти ще чакаш в степта, а Грегор ще изпрати вест в Пекбар, която ще гласи, че Небров трябва да дойде при теб и че в замяна на Алекс ще получи не теб, а джеделара.

— А ако не се съгласи?

— Мисля, че няма да откаже. Времето лети и той ще предпочете да получи готовия джеделар вместо създателката му. Нали в противен случай ще му се наложи да чака докато изработиш джеделара. Трябва да се има предвид още, че Пекбар е разположен в планините. Ако се съгласи на размяната, ще му кажеш, че прозорецът е твърде голям и трошлив и е опасно да се транспортира по тези места. Той да дойде при теб в степта и да доведе Алекс.

— Знаеш отлично, че няма да доведе Алекс.

— Така е, но ще дойде лично, за да не се счупи джеделарът за втори път. Той знае прекрасно, че Грегор не е глупак и че разполага със значителен отряд. Затова Небров ще вземе от Пекбар част от собствените си войски, за да пречупи съпротивата ви.

— Значи, смяташ, че ще се опита да присвои джеделара като заедно с това задържи и Алекс, така ли?

— Мисля, че ще се опита да вземе и джеделара, и теб. — Той спря за миг. — Защото той не иска единствено джеделара, а и човека, който знае всичко за него.

До същия извод бе стигнала и тя.

— Значи аз ще бъда стръвта, а през това време ти нападаш Пекбар и освобождаваш Алекс.

Той кимна.

— Грегор ще вземе половината от отряда, за да те пази. Другата половина идва с мен, за да измъкнем момчето.

— И как смяташ да постъпиш.

— С такъв силен отряд могат да се направят доста неща.

— Смяташ ли да нападаш крепостта? — попита тя със страх в гласа. — Може да е опасно за Алекс.

— Не толкова за Алекс, колкото за теб. За да прехвърлим Алекс в Казан през границата, ни е нужен поне един ден, ако не и повече. Успеете ли двамата с Грегор да приспите подозренията на Небров, възможността да успеем нараства.

Тя кимна удовлетворена.

— Много добре.

— Приемаш всичко твърде спокойно. — В гласа му се прокрадна недоволство. — Разбира се, няма да е тъй просто. Например не знаем какво точно е научил Небров за джеделара. Може би знае дори на кое стъкло е изобразена скицата. Мисля също, че не е нужно да ти припомням докъде може да стигне в жестокостта си този човек.

— Не, не можеше и да става въпрос за спокойствие. Самата мисъл, че ще й се наложи да се изправи лично пред Небров, я изпълваше с ужас. Тя се усмихна пресилено.

— Наистина не се тревожа. При мен ще бъдат Грегор и храбрите войни на равена. Има разлика между сегашната ситуация и последната ми среща с него. — Тя избегна да го погледне в очите. — Всичко ми изглежда ужасно рисковано… А какво ще стане, ако се провалим?

— Не мога да обещая, че ще успеем — отвърна Джордън сдържано. — Но този план е най-доброто, което ми хрумна. Ако имаш по-добър вариант, казвай. Ти смяташ, че съм суетен, но все пак не възнамерявам да поставям живота на Алекс на карта, само за да удовлетворя самолюбието си.

Значи той не я изключваше от борбата за спасяването на брат й. Можеше да участва на равноправни начала. Тази мисъл я стопли и сякаш прогони част от страха й.

— Бях много ядосана. Може пък и да не си чак толкова суетен — произнесе тя с пресеклив глас.

Ъгълчетата на устните му потръпнаха.

— Оценявам високо думите ти. Значи ли това, че одобряваш плана ми?

— Ако не ти хрумва нищо по-безопасно за Алекс, да!

— Наистина не ми идва нищо по-добро на ум за вас двамата. — След което добави доста грубо: — Да не мислиш, че ще те изложа нарочно на опасност? Ако имах твоето съгласие, бих изпратил Грегор на срещата с Небров, а ти щеше незабавно да отпътуваш за Ренгар.

— Нали ти самият каза, че Небров иска и джеделара, и мен. Стръвта няма да е толкова примамлива, ако не дойда и аз. През тялото й премина тръпка. — Не, трябва да съм там.

— В такъв случай след четири дни ще се срещнем тук, в степта.

— Четири дни… — За добро или зло след четири дни всичко щеше да е ясно.

Погледът й се спря на пурпурните върхари на юг — границата между Казан и Монтавия. Алекс бе някъде оттатък тези планини.

Алекс и… Небров.