Айрис Йохансен
Приключението (2)

Глава втора

Около огъня плътно един до друг бяха налягали спящи мъже, загънати в завивки. Единствено Джордън седеше буден, с поглед, вперен в огъня. Вдигна очи, едва когато тя пристъпи в осветения кръг.

— Забави се — рече той тихо, а после се обърна към Алекс. — Момче, та ти направо си посинял от студ. Ела по–близо до огъня.

Алекс отправи питащ поглед към Мариана, тя кимна утвърдително и той отиде до пламъците. Усети жегата и пусна завивката на земята, след което с щастлива въздишка протегна ръце над огъня.

— Колко е топло и хубаво тук.

— Да, така е. Особено в такава сурова нощ. — Джордън посочи към котлето над огъня, в което нещо вреше. — Рагу от заек. Взимай лъжицата заедно с паницата и действай.

— Аз ще му сипя. — Мариана се изстъпи напред, но Дрейкън поклати глава и тя се закова на място. — Той не е напълно здрав — заобяснява тя, — та затова…

— Щом като може да стои прав, сигурно и лъжица ще може да държи. — Той се изправи на крака, разгъна още една завивка недалеч от своята и седна отново. — Ти си тази, която не може да се държи на краката си. А сега сядай.

Алекс си сипа припряно рагу в дървена паница, а тя приседна с видимо нежелание върху кожената завивка. Огънят излъчваше приятна топлина. Прииска й се да въздъхне доволно като братчето си.

— Длъжна съм да помогна на Алекс.

— Аз ще му помогна.

В осветения кръг изникна Грегор. Той напълни своята паница и приседна от другата страна на огъня.

— Ела, момко, седни до мен. Гладен съм като вълк, а сигурно и ти. — Той наистина приличаше на вълк с безброй битки зад гърба си.

Мариана бе убедена, че Алекс не ще посмее да седне до него. Момчето се вторачи в Грегор и се обади с пресеклив глас:

— Ти носиш много особени дрехи.

Грегор забеляза удивлението, изписано по лицето на Мариана и се усмихна широко.

— А, разбирам, ти си си помислила, че се страхува от мен, нали? Трябва да знаеш обаче, че децата са по–умни от нас, възрастните. Те разчитат преди всичко на чувствата си, а не толкова на очите. — После отново се обърна към Алекс: — А твоите чувства не те лъжат, момко. Дрехите ми може и да са различни, но не и душата ми. И освен това облеклото ми бие на очи единствено в тази пуста, равнинна страна. У дома, в Казан, ти ще бъдеш този, който ще бие на очи.

— Казан! — Погледът й се насочи на север, където високи, пурпурно оцветени планини разделяха Казан от Монтавия. До този момент все още не бе срещала човек от тази дива, легендарна страна. Казан бе негостоприемна планинска държава, а жителите й бяха известни като непреклонни бойци, които се отнасят с недоверие към всички чужденци. Някога баба й разказваше, че е избягала от Русия в Казан, но въпросите на Мариана за тази страна така и не получиха ясен отговор. Монтавия и Казан не търгуваха помежду си. Страната поддържаше може би някакви търговски отношения единствено с Русия, северния съсед. Казан не се намеси във войната между Небров и крал Йосиф, но въпреки всичко Грегор твърдеше, че е дошъл в Монтавия тъкмо от тази загадъчна страна. — Какво правите тук, сред нас?

— В момента правя едно–единствено нещо: храня се в компанията на ей този момък — отвърна Грегор и изкриви лицето си в комична гримаса. — Не обичам да ям самичък, хващат ме колики.

Алекс изхихика, заобиколи огъня и се намести до Грегор. Великанът кимна удовлетворен.

— Питаш какво върша в скучната ти страна ли… — Той си взе още една хапка от рагуто и посочи с глава към Джордън. — Ами, изпълнявам си задълженията и предпазвам Джордън от посегателствата на слабите и малки момичета. Впрочем ти наистина ли си го атакувала със свещник по най–интимните му части? Убеден съм, че много жени биха…

— Я по–добре яж — прекъсна го Джордън. — По–добре си напълни устата с ядене, отколкото с глупости. Ако не престанеш, заминаваш веднага на пост — приключи той, натъртвайки на всяка своя дума.

— Искаш да замръзна? Как може да си толкова жесток — въздъхна Грегор с хитра усмивка на уста, след което продължи да се храни.

— Къде е Нико? — попита Дрейкън.

— Нали ми каза да не си отварям устата? — Грегор преглътна поредната хапка. — Обикаля града. По всичко личи, че жителите са го напуснали, но знае ли човек… — Той загъна раменете на момчето с още една завивка. — Давай, изгреби всичко до дъно. Иначе никога няма да станеш голям и силен като мен.

Алекс само поклати глава.

— Мисля, че колкото и да ям, никога няма порасна толкова — рече той и послушно натопи лъжицата си в ароматичната смес.

Джордън подаде паница с рагу на Мариана.

— Сега доволна ли си?

Изобщо не беше доволна. В главата й се блъскаха въпроси и страхове, но тя все пак кимна и се нахвърли върху яденето. Заешкото бе доста жилаво, но гъстият вкусен сос компенсираше този недостатък. Тя съзря неясните очертания на непознат мъж — Грегор го бе нарекъл Нико — който се приближи и си сипа храна. От другата страна на огъня Грегор си приказваше тихичко с Алекс, но тя не бе в състояние да долови нито дума. Дрейкън не отместваше поглед от нея, но държането му изобщо не я засягаше. Мразовитият вятър свистеше по склоновете на планината, но за пръв път от много време насам тя бе на топло и сухо и се нахрани истински — без да разчита на случайно намерени огризки.

— Още малко? — попита Дрейкън, когато тя опразни паницата.

Тя поклати глава. Чувстваше се сита. Пълният стомах внушава измамна сигурност и мнимо доволство, помисли си. Погледна над пламъците и видя, че Алекс заспива, сгушен в Грегор. Почувства се по–спокойна. Вярно, че е по–добре да спи в легло, отколкото на твърдата земя, но пък огромната фигура на Грегор го предпазваше от острия вятър. Той й намигна дяволито, легна до момчето и придърпа завивката над двамата. Този човек се държи много мило, но по–добре да съм до Алекс, когато се събуди, помисли си тя. Сигурно е ужасно сутринта да съзреш до себе си такова лице.

— Нищо няма да му се случи на малкия — обади се Дрейкън с тон, издаващ нетърпение. — Лягай и заспивай. Ще припаднеш от умора.

— Не съм уморена. — Тя изправи демонстративно тялото си. — Трябва да разговаряме… трябва да ви задам някои въпроси…

— Несъмнено това ще бъдат въпроси, на които няма да отговоря.

— Искам да ви питам нещо за прозореца. — Тя издържа втренчения му поглед. — Настоявате да дойда с вас заради него, нали?

Той се поколеба за миг, след което кимна с глава.

— Да.

— Смятате, че съм в състояние да го възстановя, така ли?

— Надявам се.

— Защо?

— Какво знаеш за Наполеон Бонапарт?

Наполеон. Имаше съвсем смътна представа за императора на французите. Опита да си припомни какво й разказваше някога баща й за императора. Той се възхищаваше от блясъка на този мъж. Майка й обаче бе на друго мнение. Според нея Наполеон няма да се спре докато не завладее цяла Европа. Две години преди това императорът бе достигнал до границите на Монтавия и в страната се занизаха дни, изпълнени с напрегнато очакване и тревожни слухове. Обаче френската армия продължи пътя си и хората си отдъхнаха. После Небров разпали гражданска война — в Монтавия настана хаос и Наполеон бе забравен много бързо.

— Знам само, че е обсебен от мания за власт като всички вас.

— Много повече от нас. Трябва да го спра по някакъв начин.

— За да заграбите вие всичко в ръцете си, така ли?

Той изобщо не обърна внимание на последните й думи.

— До този момент той се двоумеше дали да нападне и тази част на света, но скоро ще го стори. — Погледите на двамата се срещнаха. — Джеделарът не бива да попада в ръцете му. — При тези думи Мариана се разтрепери цялата — Нима си мислиш, че Небров е единственият, който знае в какво се състои същината на прозореца?

Тя се опасяваше, че англичанинът може и да е наясно с истината, но вътрешно се надяваше, че греши.

— Този прозорец е ценен, защото е извънредно красив и… изпълнен със знание — добави той тихо. — Ти си само едно момиче, което трябва да закриля братчето си. Пази се, пази се да не се забъркаш в игра, чиито правила не разбираш. Дай ми онова, което искам, а аз ще се погрижа за вашата сигурност.

— За да го използвате по свое усмотрение, нали? С нищо не сте по–добър от французина. Защо тогава да избирам между вас двамата?

— Защото избереш ли мен, избираш сигурността.

— В такъв случай няма да избера нито вас, нито Наполеон — отвърна тя остро, — и никой не ще се възползва от уменията ми. Просто ще вървя по своя път и ще върша, каквото си поискам.

Той я изгледа с присвити очи.

— И какво ще правиш с джеделара?

— Повтарям, ще правя с него, каквото си поискам. — Тя го стрелна сърдито с поглед. — И не е необходимо да давам обяснения какво смятам да предприема със своята собственост.

Той я изгледа изпитателно.

— Мисля, че все ще се споразумеем някак… Предлагам обаче сега–засега да забравим прозореца.

— Няма да го получите — рече тя упорито. — Никога.

Той се усмихна едва–едва.

— По–късно пак ще поговорим.

Тя го погледна със смесица от страх и възхищение. До този момент не се бе усмихвал и изведнаж тя осъзна, че е извънредно привлекателен мъж. Никога не бе виждала толкова красиво очертани устни, а усмивката му бе направо неотразима и придаваше на неправилните черти очарование, което на секундата смекчи гнева й. Сякаш само за един миг пред нея се изправи съвършено друг човек — чаровен и убедителен.

Истински Луцифер, помисли си тя, маг, фокусник, заклинател. Ако някой ден сътвореше свой небесен прозорец, щеше да използва този мъж като модел за принца на мрака.

Глупаво е да се поддаваш на страха си, каза си тя. Щом като си разпознала Сатаната, значи си длъжна и да се пребориш с него.

Усмивката му угасна и той отново се загледа в огъня.

— Не ти ли е минавало още през ум, че Небров може да те издирва?

Изреченото от него бе част от кошмара, който я преследваше от онази нощ.

— Аз… мисля, че той не ни е видял. Мама каза да се скрием в гората. — Млъкна за миг и добави убедено: — Не! Със сигурност не е знаел, че и ние сме там.

— Бъди уверена, че Небров не се е отказал от замислите си… дори и след смъртта на майка ти. Вероятно е претърсил дома ви, а хората му са разпитали съседите ви до един.

— Не е имал време. Войските на краля държаха града в ръцете си, а за главата на Небров бе обявена награда. Мама мислеше, че той не ни застрашава, но… домът ни бе извън града и… — Тя потрепери цялата. — Сякаш отново чувам ругатните му, преди да скочи на коня си и да изчезне. Бе извън себе си от гняв.

— Щом като е поел такъв риск, вероятно ще се върне пак или поне ще изпрати съгледвачи. Съседите ви положително ще им разкажат всичко за теб… и за Алекс. — Той замълча за момент. — Самият аз използвах брат ти, за да получа желаните сведения. Мислиш ли, че Небров ще действа другояче?

— Не — отвърна тя, останала без глас. Прилоша й. На този свят не съществуваше по–голям изверг от Небров. — О, не!

— Уверявам те, че той не е само жесток, а и извънредно решителен мъж. И не се отказва лесно от намеренията си.

Думите му прозвучаха толкова убедително, че тя не успя да сдържи любопитството си.

— Срещали ли сте се вече с него?

— Многократно. — Той долови как тя инстинктивно се отдръпна от него и поклати глава. — Владенията му граничат с Казан, но той разбра доста бързо, че ние не сме лъжица за неговата уста. Именно поради това реши да нападне кралството на брат си.

Обзета от страх, тя се загледа в мрака, обгърнал развалините на Таленка. Небров опустоши Монтавия и изтреби населението почти до крак, за да удовлетвори властническите си въжделения.

— Ще се съгласиш с мен, че се налага да отпътувате с Алекс колкото се може по–далеч от Монтавия, нали? Погледът й потърси лицето му и той й кимна окуражително. — Например в Англия.

Англия. Баща й понякога разказваше за тази чужда, далечна страна. Той обичаше Монтавия и мразеше родината си.

— Нима искате да ни заведете в Англия?

— Мисля, че там Алекс най–сетне ще бъде в безопасност.

И нито дума за нейната собствена безопасност. Какво странно, объркващо разбиране за честност, помисли си тя. Не й обещаваше сигурност, тъй като самият той представляваше заплаха за нея.

— По–добре иди да се наспиш — усмихна се той. — Сутринта е по–мъдра от вечерта и тогава сигурно ще вземеш правилното решение. Той я побутна нежно върху кожите и я зави. — Заради Алекс.

Да спи ли? Идеше й да се разсмее на глас. Как би могла да заспи, след като този човек искаше да я заведе в далечна страна. Страна, в която щеше да се чувства зависима от неговите прищевки и по–безпомощна от когато и да било.

Той полегна встрани от нея и се зави грижливо. Единствено прашенето на огъня нарушаваше тишината.

— За Бога, спри веднага да трепериш — извика грубо Джордън.

Самата тя не бе забелязала, че трепери. Напрегна мускулите си, но не може да спре треперенето.

— Мисля, че… ми е студено.

— А аз пък мисля, че ме лъжеш. — Той седна на мястото си. — В църквата реших да не ти обръщам внимание, но лека–полека започва да ми омръзва — не се опитвай да ме заблуждаваш, че си силна като Грегор. — Внезапно той се озова до нея и ръцете му я обгърнаха.

Тя се изплаши и се опита да се отскубне.

— По–спокойно — рече той дрезгаво, вземайки я отново в прегръдките си. — Няма да ти сторя нищо лошо. — Гласът му прозвуча грубо, но ръцете, с които отмахна косата от челото й бяха нежни и меки. — Днес никой не ще те нарани. Не се страхувай.

— Да, но се страхувам. — Докато съществуваха Алекс и джеделарът страхът бе единственият й начин да се защити. Треперенето й премина в продължителен спазъм, зъбите се впиха в долната устна.

— Съжалявам. Не знам защо… аз оттогава…

Той изруга тихо, а след това легна до нея и я привлече към себе си. Тя отново понечи да се отдръпне, но той я притисна върху завивката и се взря право в очите й.

— Я ме погледни, по дяв… Мислиш ли, че ще те нараня?

Тя се втренчи отчаяно в него. Светлозелените му очи пламтяха — ясни, хипнотични, победоносни. Почувства, че му вярва и поклати глава. Той придърпа главата й към рамото си и я притисна здраво. Миришеше на необработена кожа, мускус и на пушека от боровите цепеници в огъня.

— Не се безпокой — прошепна той. — Ти си изплашена и изморена до смърт и в това няма нищо чудно. Освободи се от страха. Отхвърли го от себе си.

Топлина. Сигурност. Сила. Сякаш отвсякъде бе обградена с невидима сила, която не пропускаше злото да я достигне. Да можеше поне за миг да полежи така и да поеме още от неговата сила…

— Така вече е добре. — Гласът му я погали като слънчев лъч и по тялото й се разля топлина. Винаги свързваше гласовете на хората с някакъв цвят — неговият бе наситеното червено на бургундското вино. — Не се тревожи за нищо. Позволи ми да се погрижа за теб. Отпусни се, а аз просто ще те прегърна.

Всъщност не бива да стоя неподвижно, помисли си тя замаяна. Почувства, че е опасно, ако остане да лежи така. И не защото щеше да й стори това, което сполетя майка й, а защото я обзе странното усещане, че се слива с него. Не можеш да се бориш с някого, след като си станал част от него, мина й през ума.

Борбата щеше да продължи на следващия ден, когато възстанови силите си. В момента се чувстваше в безопасност и това бе най–важното. Колко странно — да свързва спокойствието и сигурността си с човек като Джордън Дрейкън. Но не биваше да се учудва — през целия този ден всичко бе с главата надолу.

Не, така не можеше да продължава! Задъхана, тя се откъсна от него и седна като придърпа завивката до брадичката си.

Той се изправи рязко и тя реши, че ще я привлече със сила към себе си, но не последва нищо подобно. Той просто се подпря на лакът и я загледа.

— Има хора, които просто не могат да живеят, без да се самоизмъчват. Така ли е?

— В момента ме измъчва едно–единствено нещо. — Тя навлажни устните си. — Уморена съм до смърт. Може ли да си легна спокойно?

Той се усмихна дяволито и се отмести встрани.

— За мен е удоволствие. Никога не отказвам на една… — В погледа й обаче се появи нещо, което го накара да спре насред дума. — Не ме гледай така. Проклятие! Понякога човек говори какво ли не!

Усмивката му изразяваше неприкрита чувственост. Тя не можеше да допусне дори и за миг, че той ще изпусне някоя необмислена дума ей така. Колко ли жени са му минали през ръцете, за да възникне тази инстинктивна реакция, запита се тя?

— Преди малко бе убедена, че си на сигурно място. Уверявам те, че нищо не се е променило — рече той тихо и приседна. — Освен ако поради глупост не отхвърлиш нещо, от което се нуждаеш истински.

Тя легна отново и придърпа завивката.

— Не се нуждая от вас!

— Това, от което имаш нужда, е утеха и аз мога да ти я дам. — Тя обърна глава встрани, но почувства ясно, че той я гледа изпитателно. — Доколкото те познавам, сега отново ще те нападнат тежки мисли и ще се разтрепериш неудържимо.

— Временно проявих слабост, нищо повече. Нали ви казах, че съм уморена. Чувствам се вече по–добре.

— Глупости! Чиста лъжа!

Тя замълча.

— Разкажи ми за стъкларското изкуство. — При тези думи тя трепна. В гласа му прозвуча неподправено любопитство. — Не ми говори за прозореца. Него временно ще го оставим настрана.

Временно! Но по–късно въпросите ще завалят — когато този мъж реши, че е настъпил моментът да получи от нея онова, което желае.

— С какво точно се занимаваш?

— Защо да говоря за работата си? За вас тя не означава нищо.

— Ти обичаш ли я?

— Естествено. Що за глупав въпрос?

— Какво чувства те вълнуват, когато обработваш стъклото?

Всъщност никога не бе мислила по този въпрос. Просто работата й съществуваше и се бе превърнала в част от нея. Не бе в състояние да я отдели от живота си като например боята от някое стъкло.

— Различно е. Понякога изпадам в ярост.

— Защо?

— Излишно е да говоря. Няма да ме разберете.

— Сигурно си права. Но ако ми обясниш по–добре, може би…

Всъщност защо да не му отговори? Тази тема бе съвсем безопасна.

— Понякога вътре в теб изниква фигура, образ, но или ръцете ти не са достатъчно сръчни, или не улучваш цвета, или пък стъклото е дебело и слънцето не може да разгърне своя блясък.

— Слънцето ли?

— От слънчевата светлина стъклото оживява. Нашето изкуство не би съществувало, ако не съществуваше и сиянието на слънцето.

— Човек може да остане с впечатлението, че се прекланяш пред слънцето като пред някакъв Бог.

Тя се намръщи леко.

— Грешите! Аз не съм езичник!

— Не съм съвсем сигурен. А когато работата ти спори?

Как да опише удовлетворението, изпълващо душата й, когато творбата е завършена?

— Сякаш в мен нещо… избухва.

— Наистина ли? Сигурно е болезнено.

— О, не, нищо подобно. По–скоро е като треска, която те тласка напред, но усещането е чудесно. А после идва покоят. — Тя поклати безпомощно глава. — Нали ви казах, че няма да ме разберете.

— Напротив. Ти описа едно състояние, което познавам добре. — Спря за миг и се разсмя. — Дори много добре!

Тя повдигна учудено вежди.

— Да не сте художник?

— Надявам се, че един ден уменията ми ще прераснат в истинско майсторство. Моля те, разкажи ми за първата си творба.

— Бяха цветя. — Тя притвори очи. — Неголямо стъкло с жълти нарциси. Съвсем обикновени. Стара майка обожаваше цветята.

— Твоята баба те обучаваше, нали?

— Баба и мама. — Внезапно болката се появи отново. Мама!

— Какви бяха нарцисите — продължи той бързо. — Когато светлината преминаваше през тях, слънцето засияваше ли по–ярко?

Да, жълти цветя, окъпани в слънчева светлина, трептящите орнаменти върху рогозката на пода. Гордата усмивка на баба й.

— Да — прошепна тя. — Бяха прекрасни. Тогава всичко бе прекрасно.

— Нарцисите имаха ли си листа?

— То се знае. Бях едва четиригодишна, но никога не бих забравила да изобразя листата. Светлозелени… Не успях да постигна напълно техния естествен цвят, както стана с жълтото, но все пак въздействието им бе силно. — Тя се прозя. — Но стара майка ги хареса. Тя обичаше цветята. Всъщност това го казах вече.

— Не си спомням, може и да си го казала.

— Следващата година нарисувах рози за рождения й ден. Розови рози… Слънцето проникваше през тях и цветчетата бяха обагрени в злато. Този цвят се получи случайно, но баба разправяше наляво и надясно, че съм го създала съвсем съзнателно. На следващата година й подарих стъкло, което оцветих по всички правила, но и досега си мисля, че първото й хареса най–много.

Розови рози със златисти отблясъци, нарциси и спомени за отминали времена, изпълнени с любов и доброта. Всичко се сля в едно като багрите на стъклопис, гледана от много далеч.

— Мисля, че я разбирам.

Клепачите й се повдигнаха — в неподвижния му поглед се таеше нещо неуловимо и загадъчно. А очите искряха с онзи зелен цвят, цвета на нарцисовите листа.

— Разкажи ми пак за розите. Моля те — настоя той.

Тя почувства, че е говорила твърде много. Отблъсна го, но той сякаш я обгради от всички страни и се завърна. Така против волята й близостта помежду им порасна. Да, той спечели битката.

Не, всъщност победителят бе тя. Той разбуди в нея спомените от щастливото детство и успя да прогони болезнените мисли. И нямаше никакво значение какви са били същинските му подбуди. Той й направи подарък и този подарък щеше да я изцери и да й вдъхне нови сили за живот.

— Не. — Тя му обърна рязко гръб. — Розите са си мои. — Притвори очи и се опита да забрави присъствието му. Пред вътрешния й взор преминаха дните, в които имаше само весел смях и слънце, много слънце, а мама и стара майка я убеждаваха, че е успяла съвсем точно да придаде златистия оттенък на цветчетата…

 

 

— Събуди се, Мариана! — Алекс я разтърси с всички сили. — Побързай! Тръгваме за Англия! Нали знаеш, родината на татко!

Тя отвори очи и видя възбуденото му лице, надвесено над нея.

— Ще пътуваме на кораб, истински голям кораб! Джордън каза, че ще има много чайки и делфини и…

— Шшт. — Тя се изправи все още сънена от постелята, седна и отметна кичура от челото си. — Нека първо се събудя, а после ще… — Тя се сепна, виждайки Джордън, застанал зад Алекс — тъмна фигура на фона на сутрешното небе, обагрено от розови отблясъци.

— Алекс е прав — обади се мъжът и положи ръка върху раменете на момчето. — Крайно време е вече да тръгваме. — Той кимна по посока на близкото езерце. — Разсъни се хубаво, а след това ще закусиш хляб и сирене. Ще пътуваме цял ден. — Той се обърна и се отправи към Грегор, който си обуваше ботушите, седнал до огъня. Джордън искаше да я постави пред свършен факт — ето защо бе казал на Алекс за пътуването до Англия.

Тя се изправи на крака и се спусна по склона към водата. Алекс я последва.

— Трябва да стигнем пристанището Домайо, където корабът е хвърлил котва. Джордън каза, че до там има цял ден път.

Бузите му бяха зачервени и изглеждаше по–жизнерадостен от всякога. Бе възбуден от промяната в живота им и този факт я затрудняваше още повече при взимането на правилното решение. Какво да стори? Монтавия бе единствената страна, която познаваше. Не можеше да си представи, че трябва да я напусне.

Разбира се, можеше да остане и тук. Притежаваше умения, които щяха да й помогнат да намери препитание в столицата.

Всъщност едва ли щеше да си намери работа. Гилдиите нямаше да изтърпят присъствието на жена сред техните редици. Още майка й и баба й са били засегнати от тази традиция и са се борили срещу нея. Но как ли щяха да преживяват с Алекс, ако не й позволяха да изкарва прехраната си със своето изкуство? В резултат на войната Монтавия бе обедняла. Градовете, през които преминаха преди време, бяха пълни с хора, борещи се със зъби и нокти за единия хляб. Добре се чувстваха само леките жени и крадците.

Потрепери от ужас, когато си спомни ярко нарисуваните жени, които видя по пътя си. За нея такъв живот щеше да е непоносим.

Глупости. Разбира се, че щеше да понесе всичко. Заради Алекс. Но само в най–краен случай. Ако не успееше в нищо друго.

Джеделарът. От дете я учеха, че той е нейното призвание и е длъжна да търпи докато настъпи моментът за действие. Навремето тя научи от майка си наизуст както тайната, така и процедурата.

Да, но майка й така и не съобрази, че някой може да унищожи небесния прозорец. А Мариана не притежаваше умението да събуди джеделара за живот. Ето защо никой на този свят нямаше да я упрекне, че временно е потърсила закрила за Алекс и за себе си.

Англия.

Джордън Дрейкън се нуждаеше от уменията й и от джеделара, но не и от тялото й. Тръгнеше ли с него за Англия, нямаше да проституира и Алекс щеше да е в безопасност.

Погледна нагоре по хълма, където Грегор все още разговаряше с момчето. Джордън бе тъй сигурен, че ще успее да я подчини на волята си. Внезапно я заля вълна на ярост. Това не биваше да се случва. Тя щеше само да вземе онова, от което се нуждаеха двамата с Алекс, след което щеше да напусне Англия и да се отправи, накъдето си поиска.

Обърна се и си изми лицето.

— Побързай, Мариана — извика Алекс. — Грегор ми обеща, че ще яздя с него. Видя ли вече коня му? Купил го е в Казан. Казва, че там всички коне са като неговия. Как мислиш, дали е вярно?

— Не, мисля, че Грегор се е пошегувал. — Избърса лицето си, а след това поподреди и косата. — Не бива да вярваш на всичко, което ти разправят.

— Добър съвет. — Тя погледна нагоре и видя наблизо Джордън. — Грегор наистина обича да поукрасява историите си — продължи той. — Мисли си, че така животът става по–интересен.

— Вие обаче винаги казвате истината, нали — установи тя без всякаква ирония.

— Стига да е възможно. Не съм съгласен с Грегор. Просто си мисля, че лъжите само усложняват живота… а аз предпочитам простите неща. — Обърна се към Алекс. — Грегор те очаква.

Момчето буквално полетя нагоре по хълма.

— Ще яздиш заедно с мен — разпореди се Джордън. — Други коне няма. На идване бързахме и затова не взехме товарни коне.

— Няма значение. И двамата с Алекс не умеем да яздим.

Той повдигна учудено вежди.

— Така ли? В Англия ще се заемем с този въпрос.

— Не съм казала, че идваме с вас.

— Да, обаче ще дойдете. Ти си храбро момиче, но това не е достатъчно, защото изгледите ти са лоши. Ти си много интелигентна и разбираш отлично, че моето предложение разрешава проблемите ти.

— Ще се погрижа наистина да е така. Възнамерявам да взема всичко, което можете да ми дадете, но без да се обвързвам.

— Тази гледна точка не е нова за мен, тъй като ме е придружавала през целия ми живот. — От тона на думите му лъхаше бдителност и цинизъм. — Там е работата обаче, че от много години насам никой не е успявал да ме измами. Обичам предизвикателствата и винаги намирам начин да получа онова, което ми трябва.

— Този път няма да ви се удаде.

— Това означава ли, че ще се откажеш от работата си и няма никога да постигнеш майсторството, към което се стремиш? Не, не ми се вярва. Сега вече те познавам малко по–добре от вчера. Ти си влюбена в изкуството си, ти просто не можеш без него. То е твоята страст. — След което добави усмихнат: — А страстта е едно от нещата, които познавам отлично.

— Това обаче не означава, че ще създам небесен прозорец. Дори и да постигна необходимото умение.

— Вярно. Но тъкмо тук започва и предизвикателството. — Той се заизкачва по склона. — Убеден съм, че в душата си копнееш да сътвориш този прозорец. Също като мен. Когато пристигнем в Кембърън, ще получиш всичко необходимо за работата си. Да видим дали тогава ще устоиш на изкушението.

— Кембърън? Това ли е родното ви място?

Той кимна.

— Отивам да оседлая коня, а ти иди и хапни нещо.

Кембърън. Проследи отдалечаването му със свити юмруци. Предната вечер му бе издала много неща за себе си, а за този Кембърън не знаеше нищо. Обзе я страх и несигурност.

Трябваше да промени ситуацията в своя полза.

Той се поизвърна и я погледна през рамо.

— Идваш ли?

Скоро се изкачиха до групата горе на хълма. Алекс вече бе седнал на огромния кон пред Грегор, който го придържаше здраво.

— Добро утро — поздрави Грегор и й подаде пакетче, увито в кожа. — Хляб и сирене. Успях да ги докопам специално за теб. Човек трябва да стане рано, за да открие изобщо нещо по тези затънтени места.

— Не съм гладна.

— Нищо, трябва да се храниш. Вчера например не си сложила почти нищо в устата си. — Джордън се метна на седлото. — Ако трябва, ще почакаме малко.

Тя се почувства непоносимо беззащитна, но той не биваше да я командва заради такава дреболия.

— Казах вече, че не съм гладна — повтори тя натъртено.

За нейно голямо съжаление той не се впусна в дискусии по въпроса, а пришпори коня си.

— Както искаш. Но после да не ми се оплакваш, когато по пътя започнеш да припадаш от глад!

— Едва ли ще се оплаквам.

— Зная, ти безгласно ще търпиш. — Приведе се напред, вдигна я и я постави на седлото пред себе си. — Като истинска мъченица.

Ръцете му я обхванаха здраво и тя почувства как я пронизва топлината на тялото му. Това усещане буквално я стресна.

— За Бога, отпусни тялото си — прошепна той в ухото й. — Ако продължиш да седиш така вдървено, в Домайо цялата ще бъдеш в синини.

— Нали ви казах, че не съм свикнала да яздя. — Не бе свикнала също да седи до стройно, топло мъжко тяло като неговото — близостта му не бе само източник на утеха, както предната вечер. В момента долавяше всяко негово движение, миризмата на тялото му и този факт я накара да се почувства неловко. — Неудобно е.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна той шепнешком.

— По–добре да се сменим с Алекс. Конят на Грегор е по–голям.

— Самият Грегор също. Ще трябва да се задоволиш с мен. — Той се изсмя нервно. — Обещавам ти, че до Домайо ще свикнем един с друг. — Притисна я към себе си. — А сега затвори очи.

— Защо?

— Ами така можеш да си пофантазираш, че си в удобна каляска. А не през цялото време да си мислиш как те държа отзад.

Послуша го, но установи бързо, че така се чувства още по–зле. За втори път я обзе усещането, че се слива с него. Затова отново отвори очи.

— Действителността е за предпочитане пред илюзията.

— Жалко — промърмори той. — Илюзията притежава толкова много привлекателни лица. А така ти остава единствено моето.

 

 

Бризът, влажен и солен, погали лицето й. До слуха й достигнаха множество гласове — силни, пронизителни, но и добронамерени.

— Грегор, поеми я. Тялото й е изтръпнало и не може да стои на краката си.

Тя повдигна бавно клепачи и срещу й проблеснаха две зелени очи. И красиво оформени устни, които не се усмихваха…

Две огромни ръце я снеха от коня. Ръцете на Грегор, чиято усмивка бе тъй различна от усмивката на Джордън. Колко съм била глупава, че Алекс може да се изплаши от това обсипано с белези лице, помисли си тя, все още замаяна от съня. Усмивката на Грегор излъчваше толкова доброта.

— Стигнахме ли вече? — прошепна тя.

Той кимна.

— Ти се държа много мъжки.

В далечината проблясваха сиво–бели платна… Грегор се отправи към някакъв кораб.

— Алекс?

— Малкият беше изключителен. Ето го, виждаш ли как препуска по пристана.

— Ще падне във водата! — Тя се разбуди окончателно и понечи да се отскубне от ръцете на Грегор. — Остави ме на земята.

— Първо да стигнем до каютата ти. Трябва да мине време докато тялото ти се отпусне. — Той пристъпи на мостчето. — Не се тревожи за момчето. Нико го пази.

Чувстваше се като безпомощно дете в ръцете на гиганта.

— Мога да се движа и сама. — Хвърли поглед през рамо и видя Алекс да се катери по някакъв обемист сандък. Нико стоеше до него.

— Нико си има деца и няма да го остави без надзор.

Сякаш за да потвърди думите на Грегор, Нико се разсмя весело, пое Алекс на ръце и го положи на земята.

— И все пак настоявам да ме оставиш на земята, Грегор!

Той я изгледа изпитателно, след което изпълни желанието й като я подкрепяше внимателно за кръста.

— Това усещане за безпомощност не е никак приятно, нали? Защо не ми каза по–рано? Повечето жени обичат да се поглезят малко.

— Е, не съм свикнала на такива обноски. — Почувства се по–добре на собствените си крака, но все пак се наложи Грегор да я прихване за кръста. Не усещаше краката си, а при всяка крачка остра божа пронизваше гърба й. — Къде е мистър Дрейкън?

— Кой, Джордън ли? — Той посочи с глава към малка постройка на пристанището. — Трябва да обсъди нещо с Януш, но скоро ще се върне. Иска да отплаваме с нощния прилив.

— Кой е този Януш?

— О, братовчед на Джордън. — В този миг към тях се приближи някакъв мъж — Капитан Брейтуейт, радвам се отново да съзра сияйното ви лице. Нима сте си помислили, че няма да дойдем?

Лицето на ниския мъж, застанал пред тях, изобщо не сияеше. Той изгледа Грегор мрачно.

— Доста се забавихте. Чакам ви от толкова отдавна, че чак миди ми израснаха на задни…

— Разрешете да ви представя новия ни пасажер — прекъсна го Грегор припряно. — Капитан Брейтуейт, това е мис Мариана Сандърс.

Капитанът я заразглежда неодобрително, не пропускайки да вземе отношение спрямо парцаливите и дрехи.

— Казах вече на Негова светлост, че не желая да прибирам на борда неговите никаквици.

Усмивката на Грегор замръзна.

— Този кораб принадлежи на Джордън и той ще бъде възмутен, когато разбере как обиждате… хм, неговата питомница. Защото той е неин настойник.

— Настойник ли? — повтори Брейтуейт с подозрение в гласа.

Грегор кимна.

— Дъщеря е на Джъстин Сандърс, приятел на Джордън, когото са убили преди няколко седмици в тази ужасна страна. Клетото дете! Колко ли мъки и страдания е трябвало да изтърпи, за да избегне смъртта и озлочестяването. Чухме за смъртта на баща й и успяхме да я открием заедно с братчето й.

Мариана го гледаше със зяпнали уста. Очите на Грегор помръкнаха.

— И знаете ли къде ги открихме? В една църква, призовавайки на колене Бога за милост. Нямам думи, с които да изразя колко трогнат бе Джордън при вида на двете деца.

Трогнат ли? Пред очите й отново премина сцената в църквата — тя стоварва канделабъра между краката му, а той се превива и се срутва на пода. Грегор и хвърли кос поглед, но изражението му си остана все така скръбно.

— Можеше ли той да постъпи по друг начин? — продължи гигантът. — Не, не можеше! Защото е християнин. Взе я значи със себе си и сега смята да я заведе в Европа, където ще я възпита добре и ще й намери сърдечен и милозлив съпруг.

— Не вярвам на нито една дума — рече капитанът категорично. — Знаем ги твоите истории, Грегор. — После се обърна към Мариана. — Как се казваш, девойко?

— Мариана Сандърс. — Тя отвърна на погледа му. — Баща ми наистина е покойник и аз не съм никаквица!

Капитанът я изгледа отново, след което кимна бавно.

— Вярвам ти. — Обърна се рязко и се отправи към мостчето. — Нека следващия път момичето само да разказва историята на своя живот. Тя много добре знае как да се изразява кратко, ясно и пълно.

Възмутен, Грегор го проследи с поглед.

— Историята си беше добра. Една от най–добрите, които съм измислял някога. Съвсем правдоподобна, не мислиш ли? — Пое ръката й и я поведе по палубата. — И всичко това не ми отне повече от няколко секунди.

— Беше ли необходимо да го лъжеш?

Той само повдигна рамене.

— Не можех да оставя нещата така. Та той те обиди. Капитанът е тясноскроен човек, точно както и тялото му. Но иначе е добър морж. Англия може и да владее Средиземно море, но в Атлантическия океан ще ни трябва добър капитан, за да се изплъзнем от корабите на Наполеон. Все пак по–добре да го нагостя с няколко измислици, отколкото с удари, нали?

— Много, много по–добре — усмихна се тя развеселена.

— Но следващия път трябва да съм по–добре осведомен. Всъщност как е името на баща ти?

— Не се казва Джъстин, а Лорънс. Лорънс Сандърс.

— В такъв случай Лорънс ще бъде второто му име. Джъстин Лорънс Сандърс. Звучи добре, нали? А с какво се занимаваше?

— Беше поет.

— Джордън е много далеч от литературата. — Той се замисли. — Ще кажем, че като млади двамата са се запознали в Оксфорд.

Тя поклати смаяна глава.

— Кому е нужен целият този цирк?

— В Англия всичко е много по–различно от тук. Там повечето са като нашия капитан. И… е възможно да се отнасят лошо с теб. — Той се усмихна. — Та затова ще се погрижим да няма нищо, което да кара хората да мръщят чело или да се усмихват насмешливо.

Загрижеността на Грегор бе наистина трогателна, но тя поклати глава.

— Англичаните не ме засягат, а още по–малко пък мислите им. Аз искам просто да работя. Нищо друго няма значение.

— В такъв случай ще направим така, че да работиш спокойно и заедно с това светът да не те притеснява — отвърна той. — Алекс обаче ще усети човешката неприязън. Нали не искаш той да страда от подигравките и ругатните им? Знаеш, че заслужава най–доброто.

— Алекс е само едно невинно дете — възрази тя. — Кои ли ще са тези ругатни, които да го разсърдят?

— Започнат ли да те замерят с кал, ще опръскат и него. Но ти не искаш това да се случва, нали?

— Не. — Мисълта за Англия й ставаше все по–неприятна и тя махна нетърпеливо с ръка. — Добре, тогава разказвай на хората, каквото сметнеш за необходимо.

Той се усмихна.

— Обещавам ти, че ще измисля страшно интересни истории. Съществуват толкова много възможности… Искаш ли да бъдеш дъщеря на принцеса, например?

— Единственото, което искам, е да бъда оставена на мира.

— За съжаление положението на Джордън в обществото едва ли ще допринесе за твоето спокойствие. В Кембърън винаги има хора.

Положението на Джордън. Внезапно се сети какво каза капитанът. Негова светлост.

— Той какъв е? — попита тя предпазливо.

— Не ти ли е казал още? — учуди се Грегор. — Джордън е дукът на Кембърън.

— Не, не ми е казвал.

Власт. Значи в страната си Джордън Дрейкън разполагаше с толкова власт, с колкото разполагаше и Небров в Монтавия. Тази мисъл я изплаши и предстоящото пътуване само щеше да увеличи страховете й.

— Никой досега не се е обръщал към него така.

— Разбираш ли, у нас само равенът може да раздава титли.

— Равенът ли?

— Това е нашият монарх. Отговаря на вашия крал Йосиф.

Особеностите на казанското държавно устройство не я интересуваха особено.

— А какво търси един английски дук в Казан?

Той се поколеба за момент.

— Не мога да ти кажа.

— Има ли връзка с небесния прозорец?

— Не съвсем — отвърна той уклончиво. — Джордън не ни посещава за пръв път.

— А защо Казан иска…

Той сложи лапата си върху нейните устни.

— Никакви въпроси повече. Разбирам, че те измъчват страхове. Мислиш си също, че ще ти бъде от полза ако знаеш повече. Права си, но не мога да ти кажа нищо за Казан. Просто нямам право.

На лицето му бе изписано състрадание, но й стана ясно, че той няма да отстъпи от казаното. Тя се отдръпна рязко от него.

— Разкажи ми тогава за Кембърън.

— Ах, това е чудесно място. Едно от най–богатите имения в цяла Англия. — При тези думи той се заразхожда напред–назад по палубата. — Там ще ти хареса, сигурен съм.

— Значи е богат, така ли? — Каква ирония на съдбата. Дрейкън бе не само благородник, а отгоре на всичко и заможен благородник. По този начин той се превръщаше наистина в опасен противник.

— Да, неописуемо богат. — Лицето на Грегор сияеше. — Баща му е починал, когато Грегор е бил на дванадесет години. Оставил му е дялове от доходоносни минни и корабоплавателни компании.

— Колко хубаво се е стекло всичко за него — обади се тя тихо.

— Може и да е хубаво, но не и добре. Многото пари подбуждат човек да води живот, изпъстрен с крайности, а нашият Джордън, с каквото и да се захване, все докрай го е довеждал. Трябва да призная, че доста тревоги ни е създавал.

— От дете ли го познаваш?

— Всъщност не. — Той се спря пред блестяща врата от дъбово дърво. — Това е каютата ти. Алекс е до теб. Гладна ли си?

В този момент тя почувства силен глад — точно както бе предвидил Джордън.

— Да, гладна съм.

— Отивам в кухнята да видя дали ще се намери нещо за теб и за Алекс. — Изгледа я внимателно. — Изглеждаш ми много слабичка…

Тя се усмихна.

— Да не си решил да ме угояваш?

— О, не — разсмя се той, — ще ти донеса нещо за ядене и веднага след това се връщам на сушата, за да намеря някоя и друга дрешка, с която да прикриеш скелета си. Джордън каза, че двамата с Алекс се нуждаете от дрехи за пътуването.

— Правилно. Не бива да поставям Негова светлост в неудобно положение, нали? — добави тя иронично.

— О, няма такава опасност. — Той разтвори вратата пред нея. — Неведнаж съм го виждал и по–занемарен от теб. Той просто иска да се чувстваш удобно.

— Но това не е всичко, което иска, нали?

Усмивката му се стопи.

— Така е, права си. Той иска прозореца. Можеш ли да му го дадеш?

— От мен няма да го получи — извика тя нервно.

— Да искаш и да можеш са две съвсем различни неща. Ти всъщност току–що каза, че това не е напълно изключено. — Той поклати глава. — Думите ти ме зарадваха.

— Аз не лъжа.

— За самата теб ще е по–добре, ако поизлъжеш малко. Защото Джордън никога няма да се откаже от намерението си. — При тези думи той разтърси могъщите си рамене сякаш отърсва тежест от гърба си. — Но сега–засега е по–добре да не мислим по този въпрос. Нека отложим тревогите си за утрешния ден.

— Изобщо не възнамерявам да се тревожа утре. — Внезапно тя се усмихна. — Но все пак ти благодаря за проявената загриженост.

— М-да, разбирам, че предупрежденията ми отново са отишли на вятъра — рече той и въздъхна разочаровано. — Отивам да кажа на Нико да доведе момчето.

— Нико и останалите идват ли с нас в Англия?

— Не, връщат се с Януш обратно в Казан — усмихна се той. — Ще трябва да се задоволиш с мен и Джордън. Радваш се, нали?

Без да изчака отговор великанът се отдалечи.

Тя запали свещта, стояща на масичката до вратата и огледа внимателно малката каюта — ракла, тясно легло, масичка за миене. Чистотата в помещението бе безупречна. Аз съм единственото изцапано нещо тук, помисли си тя уморено. Реши, че вони на кон. Едва ли щеше да измие друго, освен най–горния слой мръсотия по кожата си.

Е, сега ще се поизмие, а по–късно ще попита дали на борда е предвидена и баня. Думите на Грегор я разтревожиха и заета с хигиената си, щеше поне да ги забрави за известно време.

Джордън съзря насреща си Грегор. Клетникът бе натоварен с кутии и вързопи и буквално не виждаше къде се движи.

— Да не си изкупил целия Домайо? — попита Джордън сухо.

— Повечето магазини бяха затворени и едва склоних няколко търговци да ми отворят вратите си.

Джордън знаеше отлично как Грегор убеждава другите: винаги започваше с усмивка, но накрая обикновено разбиваше вратите с ритник.

— Казах ти да купиш само най–необходимото за пътуването. Все пак Домайо не е световен център на модата, нали?

— Да, обаче на Мариана този факт не й е известен. А и някоя и друга хубава рокля несъмнено ще повдигне духа й. Щеше ми се дори да й купя още неща. — Той пристъпи предпазливо на мостчето. — Какво каза Януш?

— Каквото и очаквах. Не се зарадва много.

— Равенът пък ще се зарадва още по–малко.

— Много съжалявам. Правя наистина, каквото мога.

— Това е известно на всички — рече Грегор тихо. — Но мнозина ще бъдат разочаровани. Наполеон заплашва много хора. Очаква се всеки момент императорът да предприеме следващия си ход.

— Целият свят се бои от Наполеон.

— Сбий се с него, щом искаш, но мен не закачай — ухили се Грегор. — А ако не слушаш, ще те блъсна във водата. Както някога.

Джордън се усмихна против волята си.

— Не, няма да го сториш. Нали не искаш дрешките на „гълъбчето“ ти да изпопадат на земята.

— Прав си. Ще почакам. — При тези думи Грегор понамести товара си. Ей го капитанът, там, на мостика. Трябва да знаеш, че си вече настойник на Мариана и Алекс, а те пък са твои питомничета. Съученик си на баща им, загинал нелепо във войната. Той се е казвал Джъстин Лорънс Сандърс и се е занимавал с поезия.

— Питомничета? Настойник? — повтори Джордън смаян.

— В бързината не ми хрумна нищо по–добро — поясни Грегор и челото му се набръчка. — Трябва да призная все пак, че ролята на строгия настойник някак не ти подхожда.

— Да, и освен това не е реалистична.

Грегор изправи глава и брадичката му се издаде напред.

— Това е положението. Може и да им откраднеш някой ден джеделара, но не бива по никакъв начин да ги измъчваш.

Джордън стисна устни.

— Не мисля да им причинявам страдания.

— Да, но ти си си ти и това стига.

— А, значи съм повишен в ранг сатана, така ли?

— О, не, много си ми слабичък още за сатана. Обаче ти си Диамантеният дук. — При тези думи лицето на Грегор се изкриви в гримаса. — Това само по себе си е предостатъчно, за да разруши репутацията на кое да е невинно девойче, което са видели с теб.

Диамантеният дук. Смешна титла, която оставяше в устата горчив привкус. Спомняше си отлично, че навремето този прякор го забавляваше. Нещо повече, той дори обичаше да се кичи с него. Придоби го по времето, когато животът му бе изпълнен с всевъзможни развлечения и сексуални крайности, когато дори и в английския двор, прочут с леките си нрави, името му се превърна в легенда.

— Изобщо не смятам да се показвам с това невинно момиче.

— А така! Значи ще я заключиш в някое подземие и я пускаш чак, когато ти даде, каквото поискаш. Браво!

— Не съм казал подобно нещо — отвърна Джордън раздразнен.

— Съществува и друга възможност. Оставяш я тук и Нико й осигурява подслон. Нали сам каза, че пътуването може да се окаже опасно? Освен това тя може би никога няма да ти даде джеделара?

— Ще рискуваме!

— Щом като е така, трябва да й осигурим всички удобства.

— Ще помисля по въпроса.

— Е, аз вече свърших тази работа. Нали е твоя питомница, забрави ли? В Кембърън ще придадеш към нея някое девойче като… как им викаха… а да, камериерка.

— О, Боже, искаш да кажеш дуеня, пазителка на благоприличието!

— Да, да, и ще си живеем в мир и любов. — А що се отнася до добродетелните настроения, които са те обзели, ще се погрижа те да стигнат до слуха на всяка една богата вдовица в Бат. Бъди сигурен, че незабавно ще бъдеш очистен от всичките си грехове.

— Трудно ще ми бъде. Би трябвало да стана монах. А не искам!

— Така е. В очите на хората ти си непоправим грешник, обаче на този свят всичко е възможно, нали знаеш? — В този миг капитанът заслиза от мостика и Грегор побърза да приключи. — Но за теб това е дреболия. Винаги можеш да предложиш закрила на момичето, нали?

— А ако тя не иска да я закрилям?

— Ще поиска. Заради момчето е готова на всичко.

Девойката наистина бе доказала, че за брат си е готова и през огъня да мине.

— Идеята ти никак не ми харесва.

— Знам — отвърна късо Грегор. — Богатите вдовици нямат нищо общо. Ти не искаш да й дадеш официално закрила. Но защо?

— Защото тя е заложник. — Той се засмя цинично. — И без друго ще ми бъде трудно да получа от нея каквото желая и няма да позволя да укрепваш позициите и. Ясно ли е? Искам да е лесно ранима.

Грегор го изгледа изпитателно, след което бавно поклати глава.

— Мисля, че това не е единствената причина. Искаш тя да си остане слаба и лесно ранима, но…

— Не съм казал, че трябва да е слаба — вметна Джордън рязко.

— Разбирам. За силен и храбър човек като теб това би било кощунствена мисъл — промърмори Грегор. — За теб силата е най–висшата добродетел. Тя те привлича като пламък. Може би искаш…

— Единственото, което искам е незабавно да престанеш с глупавите си предположения, лишени от всякакви основания. — С тези думи на уста Джордън се обърна и се запъти към капитана.

— Ще се видим утре на закуска — извика Грегор, след което добави още по–високо: — А сега отивам да занеса нещата на питомницата ти.

Този тип извика нарочно, за да го чуе и капитанът, помисли си Джордън раздразнен. Независимо от неговите намерения Грегор правеше всичко възможно, за да подсигури убежище за своето „гълъбче“ и да го предпази от всевъзможни заплахи.