Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Charm Bracelet (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 73 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Сребърната роза

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN 954–455–038–6

История

  1. — Добавяне

25

Смъртта — шокиращо произволната внезапност на насилствената смърт — накара човешкото множество да се разпръсне без много приказки и да се стопи в задимения мрак. Ралф стоеше настрана между двама от воините на Саймън. Очите му гледаха объркано, изразът на лицето му беше недоволен и упорит като на малко момче, направило беля и чакащо наказанието си.

— Рейвънспиър, искам брат ви да бъде обвинен в убийство — заговори спокойно Саймън.

— Той е от рода Рейвънспиър и не можем да се отнасяме с него като с обикновен криминален престъпник — отговори сърдито Ранулф, макар че от обичайната му надменност и заплашителност не беше останало почти нищо. Хоксмур го беше победил в честен двубой, пред очите на десетки хора, а този проклет идиот Ралф не само беше нападнал противника му в гръб, ами и беше убил една беззащитна жена.

— Той уби хладнокръвно — обади се Джак Чонси. — Пред свидетели. Трябва да отговаря за престъплението си пред съда.

— И ще го обесят — допълни горчиво Ариел, която не откъсваше поглед от мъртвото тяло на Сара Тя притисна Джени, която трепереше в прегръдката й, и заяви: — Срамувам се за брат си.

Няколко мъже вдигнаха тялото на Сара от калдъръма и го понесоха към голямата зала. Ариел сложи ръка на рамото на Джени и я поведе със себе си.

— Наистина ли сте готов да изнесете делото пред съда и да го проследите през всички инстанции, Хоксмур? — попита Роланд, който единствен беше успял да запази присъствие на духа. — Скандалът няма да е от полза за никого.

Саймън се опря на меча си. Искаше да последва Ариел и внезапно разбра, че не желае никога повече да види братята Рейвънспиър. Беше им се наситил до края на живота си.

— Какво предлагате?

— Заточение — отговори кратко Роланд. — Ще го изпратим в колониите, за да си опита късмета. Един от корабите ни заминава в края на седмицата от Харуич за Вирджиния. Ралф може да тръгне с него.

Ралф се развика протестиращо, но когато двамата му братя се обърнаха към него със заплашителни лица, изведнъж рухна. Тялото му се отпусна безсилно, ръцете му увиснаха, лицето побеля.

— Нима очаквате да ви повярвам? — Саймън вдигна вежди.

— Ние ще се погрижим за Ралф — намеси се Джак. — Ако наистина искаш това, Саймън.

Саймън погледна камъните, по които блестеше прясната кръв на Сара. След това решително вдигна меча си.

— Рейвънспиър, искам да се закълнете пред събраните тук свидетели, да се закълнете в меча си и в кръвта на жената, която уби брат ви, че никога вече няма да проливате кръвта на семейството ми. Може би няма да живеем като приятели, но ще живеем в мир. Ще положите клетва, че ще зачитате децата на вашата сестра като символ на примирието.

Ранулф погледна нерешително към Роланд. Кимването на брат му беше почти незабележимо, но най-старият брат отдавна се бе научил да се съобразява с ума и далновидността на средния. Той направи крачка напред, лицето му беше мрачно и затворено, очите приличаха на тъмни дупки, от които излизаше огън. Той вдигна меча си и повтори думите, които бе казал Саймън Хоксмур. Клетвите излизаха от устните му неохотно и мъчително, като че му ги изтръгваха с нажежени клещи, но дори Ранулф, граф Рейвънспиър, не би се осмелил да престъпи клетва, дадена пред толкова много свидетели.

Саймън остана още малко в двора пред оборите; нещо му пречеше да напусне това парче земя, където жената на име Сара беше пожертвала живота си за него. Опря се тежко на меча си и се загледа замислено в окървавените камъни, усещайки как в тялото му се разливаше интензивно усещане на вътрешен мир. Въпреки пролятата кръв и насилието през последните часове той се чувстваше по необясним начин пречистен. Усмивката на умиращата, мекото докосване на пръстите й бяха като благословия, внушиха му нещо много съществено… да обича, да живее в мир… което го изпълваше с топлина и сила.

Той вярваше — и беше убеден в това, — че Сара не беше умряла напразно. От смъртта й поникна първото семенце на мира.

Тихите стъпки на Ариел го изтръгнаха от тези мисли. Той протегна ръце към нея, тя се хвърли в прегръдката му и зарови мокрото си от сълзи лице на рамото му.

— Защо имам чувството, че Сара искаше да умре… че беше готова да умре? — Думите й се чуваха едва-едва. — Знам, не е редно да мисля така, но не мога другояче.

Саймън помилва разбърканата й коса, приглади назад влажните от пот къдрици.

— И аз си мислех, че Сара не умря напразно — отвърна тихо той.

— Тя пожертва живота си за теб.

— Да, но направи много повече от това. — Той се опита да й обясни какво беше постигнала Сара със смъртта си.

— Точно така е — възрази тихо Ариел. — Никой не познаваше Сара, даже Джени, но всички знаехме, че тя никога не действаше без основателна причина или без да се замисли за последствията от постъпките си.

— А ти, любов моя? Успя ли да обмислиш на спокойствие последствията от брака си с един Хоксмур?

Ариел се усмихна разкаяно.

— Отдавна съм си дала сметка какъв е дългът ми — отговори тя. — Ще се откажа от конете си. Макар че съм смаяна от себе си. Онова, което довчера ми изглеждаше най-важното нещо на света, днес ми се струва дреболия.

— Ами ако ти кажа, че имаш пълното право да продължиш да се занимаваш с конете си? — попита сериозно той. — Да ръководиш конезавода си и да бъдеш самостоятелна. Какво би казала тогава, мила?

Ариел го погледна с нямо учудване. След малко проговори замислено:

— Но аз искам самостоятелност само заради себе си, не и заради теб.

— Аха — кимна Саймън и на лицето му изгря усмивка. — Разбира се. Различието е съвсем просто, но извънредно важно.

Двамата тръгнаха обратно към замъка и влязоха в кухнята, където Джени седеше пред огъня с ръце в скута си.

— Джени, искам да дойдеш с нас в Хоксмур — заговори оживено Ариел, коленичи пред приятелката си и взе ръцете й в своите. — Ще дойдеш с нас, и ще живеем заедно.

Джени поклати глава и се усмихна с тиха тъга.

— Твоето място е в Хоксмур, Ариел, а аз трябва да остана тук и да помагам на тукашните хора. Но имам една идея. Нещо, което ми хрумна, докато мислех за мама. — Тя вдигна глава към графа, който стоеше до Ариел. — Надявам се да ми помогнете, милорд, защото мама… тя изпитваше към вас нещо, което остана неразбираемо за мен, но…

— Мила Джени, трябва само да кажете какво искате, и аз ще го изпълня.

— Мислех си, че би било добре да обучим няколко млади момичета и момчета как да помагат на болните… както мама обучи мен и Ариел. Вероятно ще се наложи да им плащаме, защото ще трябва да се откажат от редовната си работа, но по този начин делото на мама ще продължи да живее.

— О, да — извика въодушевено Ариел. — Идеята ти е отлична, Джени! Аз ще ти помагам. Мога да използвам доходите от конезавода. Двете ще основем истинско училище за акушерки и билколечители.

Саймън зарови пръсти в косите си и въздъхна едва чуто. Можеше само да се надява, че съпругата му ще намери малко време и за него в промеждутъците на управлението на конезавода и обучението на бъдещите акушерки и билкари.

Той се покашля жално и Ариел веднага вдигна очи към него. Лицето й сияеше от въодушевление.

— О, разбира се — отговори тя, защото веднага бе разбрала — Трябва да бъда и съпруга.

— Ако направите това, ще ви бъда вечно задължен, мадам. — Саймън се поклони с нежна усмивка и й предложи ръката си. — Може би моментът е подходящ да ми покажете любовта си?

Край
Читателите на „Сребърната роза“ са прочели и: