Джейн Фийдър
Сребърната роза (5)

4

Сватбеното угощение в голямата зала беше шумно и необуздано и много подхождаше на рамката, която създаваха средновековният стил на замъка и огромното сводесто помещение. В камините, вградени една срещу друга в двете къси стени, горяха огромни цепеници и пънове, грамадните стари полилеи бяха отрупани със запалени свещи.

Гостите, поканени от братята Рейвънспиър, за да отпразнуват венчавката на единствената им сестра, се славеха със свободните си нрави. Нямаше нито един, който да се отличава със строг морал и сдържаност. В залата бяха събрани предимно млади хора от двата пола, повечето без каквито и да било задръжки, които бяха дошли да се забавляват цял месец за чужда сметка с тържествени банкети, ловни излети, спортни състезания и пиянство. Ранулф беше взел мъдрото решение да изключи от тържествата всички придворни или политически влиятелни членове на обществото. Празникът се провеждаше далече от столицата, сред мрачните, диви мочурища, следователно беше частно събитие, което нямаше да бъде отбелязано в светския календар на двора.

Не бяха поканени и роднини, защото братята не общуваха с другите членове на семейството. След насилствената мистериозна смърт на Маргарет Рейвънспиър майка й беше предложила да вземе малката Ариел в своя дом, но лорд Рейвънспиър отхвърли рязко, дори грубо това добронамерено предложение, а когато старата дама повтори поканата си непосредствено след смъртта му, Ранулф, новият глава на семейството, също реагира с отказ. Последствието беше, че Ариел израсна независима от всяко възпитателно влияние и познаваше единствено обществото на братята си.

Слуги, натоварени с табли с месо, кошници с пресен хляб и сребърни плата със стриди и пушена змиорка, се движеха в несекваща редица около дългия четириъгълник на масите, за да обслужват събраните гости. В галерията свиреха музиканти, които се наливаха не по-малко усърдно от гостите в залата, и изпълняваха с нестройно въодушевление местни мелодии. Сребърните гарафи с вино, стомните с бира и бутилките с коняк минаваха от ръка на ръка, сякаш запасът беше неизтощим.

Ариел седеше начело на масата редом със съпруга си и приемаше многобройните тостове, все по-неприличните шеги, грубите забележки и шеговитите благопожелания на гостите, все приятели на братята й, с усмивка, която не издаваше истинските й чувства. Братята й никога не бяха обуздавали лошите си навици в присъствието на сестрата, нито очакваха приятелите им да се държат благоприлично в компанията на едно младо момиче и Ариел отдавна беше престанала да забелязва дръзките забележки и безвкусните шеги. Днес обаче осъзнаваше болезнено присъствието на Оливър, който седеше до Ранулф и непрекъснато пиеше, тънките устни опънати в обезпокояващата усмивка, така типична за него, тъмните вежди подчертано вдигнати, докато очите постепенно помътняваха. Зениците му изглеждаха стъклени, погледът му не се отместваше от лицето на булката и Ариел вече се чувстваше като нещастно насекомо, затворено в сандъче, под изучаващия многознаещ поглед на учения.

Граф Хоксмур седеше най-спокойно до нея и очевидно пиянството и необузданите забавления на гостите наоколо не го безпокояха. Самият той пиеше с удоволствие, както забеляза Ариел, но алкохолът не му влияеше. Бузите му не бяха зачервени, белегът на бузата не се оцвети в синьо, морскосините очи бяха ясни, както винаги. От време на време той се обръщаше към младата си съпруга, говореше й с мелодичния си глас, произнасяше нищо незначещи учтивости, и тя му отговаряше без напрежение, но като цяло вниманието му беше насочено предимно към приятелите му, които бяха насядали близо до него.

Саймън Хоксмур и придружителите му, облечени в скромни тъмни дрехи, със спокойни лица и сдържани маниери, се отличаваха рязко от останалите гости, които с напредването на деня ставаха все по-весели и забравяха благоприличието. Лицата се зачервяваха и подпухваха, мъжете разхлабваха шалчетата си, много от гостите изоставяха достойните пози, полягаха на масата или се отпускаха на столовете си, ала Саймън и десетината му придружители сякаш седяха още по-изправени с всяка нова кана ейл, сякаш отрезвяваха все по-забележимо.

— Да бъда проклет, Хоксмур, ако и вие не сте същият дървеняк като Кромуел! — Ралф се приведе напред и заби мазните си пръсти в ръкава на графа, сивите му очи бяха присвити и святкаха злобно. — Вярвам, че дяволът отдавна е отнесъл в ада душите на онова жалко копеле и всичките му хора! — Той се изсмя с пълно гърло и се отпусна назад в стола си. — Вдигам тост срещу пуританите, господа! Смърт на пуританите! Всички кралеубийци в ада! — Той вдигна чашата си, но ръката му трепереше толкова силно, че по бялата покривка пръснаха рубиненочервени капки.

Гостите, които седяха наблизо и бяха чули думите на Ралф въпреки всеобщия шум, замлъкнаха смутено. Всички погледи се устремиха към лицето на Саймън Хоксмур, който невъзмутимо разговаряше с приятелите си. Оливър Бекет вдигна чашата с вино към устните си, сякаш беше готов да отговори на тоста. Очите му отговориха на погледа на Ариел с подигравателно подмигване.

Ранулф се приведе над масата и удари младия си брат по рамото. Ударът беше изненадващо силен, Ралф се стовари на стола си и разля още вино.

— Недодялан глупак — изсъска Ранулф. — Това е сватбено празненство и никой не иска да слуша остарелите ти дивотии!

Лицето на Ралф стана кървавочервено и той се надигна в стола си със стиснати юмруци, готов да замахне към брат си, но Ранулф го прониза с ледения си поглед и той беше достатъчен да го спре. От устата му се изтръгна някакво проклятие, той се сви на стола си, и отново посегна към бутилката с вино.

Гостите отново подеха обичайните си разговори. Оливър се ухили подигравателно и пошепна нещо на Ранулф, след което двамата избухнаха в луд смях. Ариел беше наясно, че подигравките им бяха за сметка на лорд Хоксмур, който беше останал напълно равнодушен и не беше удостоил неприятното произшествие дори с капчица внимание.

— Точно така, това е сватба — обяви Роланд, който беше най-трезвен от братята. — И е крайно време младоженецът да покани булката на танц.

Тази забележка беше посрещната с шумни ръкопляскания и одобрителен рев, а от музикалната галерия прозвучаха подканващите звуци на една известна мелодия от сър Роджър де Ковърли. Ариел погледна с очакване съпруга си.

Саймън я дари с усмивка, но тя беше толкова плаха и смутена, че я смая. Той се притесняваше! Въпреки грозотата си съпругът й беше подчертано мъжествен и този израз на несигурност изобщо не подхождаше на мъж, който владееше с желязна ръка и себе си, и заобикалящите. Саймън заговори с тих глас:

— Прощавайте, Ариел, но моите рани ме правят много лош танцьор. Сигурен съм, че нямате никакво желание да се препъвате по пода и да нагаждате стъпките си към един сакат човек.

Ариел усети как кръвта нахлу в бузите й. Чу презрителното кискане на гостите, шепота и грубите думи, докато присъстващите се питаха един друг какво ли й е казал, усети ясно лицемерното съчувствие в реакцията на хората, които бяха чули обяснението му.

— Аз също не съм особено добра танцьорка, сър — отговори тя и огледа мрачно присъстващите. — Вероятно и аз ще ви настъпвам по пръстите също толкова често, колкото и вие мен.

— Може би сте права — отвърна с топла усмивка Саймън, изненадан от енергичното й застъпничество. — Но както и да е, поне един от нас трябва да танцува на сватбата ни. Осмелявам се да твърдя, че лорд Чонси с голямо удоволствие ще ме замести. — Той посочи един от младите си придружители. — Джак се движи така елегантно и с лекота, че младите момичета са много щастливи, когато ги покани на танц. Освен това мога да ви обещая, че със сигурност няма да ви настъпва по краката.

— Ако лейди Хоксмур ми окаже тази чест. — Лорд Чонси стана от мястото си, поклони се пред Ариел и й протегна ръка. — За мен ще бъде особено удоволствие да заема мястото на жениха на танцовата площадка.

— А също и в леглото му, готов съм да се обзаложа в това — изрева развеселено съседът му и се изсмя така гръмогласно, че се задави с яденето си.

Оливър Бекет също избухна в смях.

— Каква непочтителна забележка, Холингсуърт! Един мъж може да бъде сакат и с двата си крака, но това съвсем не означава, че не може да докаже себе си в легнало положение.

В залата отекна весел смях.

Саймън се усмихна пренебрежително, но се въздържа от коментар.

Ариел беше готова да отговори на нахалника, както заслужаваше, но преди да е успяла да заговори, Джак Чонси улови ръката й и я поведе към средата на залата, където беше освободено място за танци.

И други двойки се надигнаха от местата си, за да открият танците. Докато минаваха през шпалира от танцьори, Ариел погледна партньора си и видя колко мрачно и затворено беше лицето му.

— Сигурно ви е много трудно да си държите устата затворена, когато някой си позволява да се подиграва с недъзите на приятеля ви — промълви спокойно тя и се завъртя под ръката му, когато стигнаха края на дългата редица. Младият мъж не отговори на забележката й, докато не стигнаха до другия край на шпалира.

— Само глупаците се подиграват със Саймън Хоксмур — отговори невъзмутимо лорд Чонси. — Много скоро ще установите, че съпругът ви не обръща внимание на глупаците, мадам. Мнението им е безопасно за него и не струва повече от ухапването на комар.

— Значи не реагира на провокации? — Тя изпълняваше стъпките на местния танц чисто механично, внимателният й поглед беше устремен към лицето на партньора.

Джак Чонси се засмя и горчивината изчезна от очите му.

— Зависи от вида на провокацията, мадам. Вашият съпруг е особен човек и не е лесно да бъде изваден от равновесие, но хората, които го познават добре, никога не рискуват да предизвикат гнева му.

Ариел скъта тази забележка в паметта си и си обеща по-късно да я обмисли на спокойствие. Беше видяла съпруга си за първи път само преди няколко часа и й беше много трудно да си създаде представа за него, като се абстрахира от физическите му качества.

Какво ли щеше да каже, когато узнаеше, че трябваше да се откаже от първата брачна нощ? Дали щеше да се примири и да остане далече от нея, без да мърмори и протестира? Той имаше пълното право да настоява за консумирането на брака. Сигурно съзнаваше, че ако въпреки всичко отиде при нея, това щеше да бъде постъпка на недодялан тип, а ако се съдеше по малкото, което досега беше разбрала за него, той беше съвсем друг човек.

Но откъде можеше да знае? В крайна сметка той беше от семейство Хоксмур — и този простичък факт говореше сам за себе си. Мисълта да прекарва нощите си с един Хоксмур, да понася милувките му, беше също така неприятна, както да спи при свинете в кошарата. Но нали Ранулф й се закле, че съпругът ще остане далече от леглото й.

От мястото си на масата Саймън наблюдаваше как младата му жена танцува с хубавия лорд Чонси. Лицето му изразяваше одобрение, погледът беше мек и дори Ранулф не виждаше нищо подозрително в хладната фасада. Гневът бушуваше дълбоко в сърцето му, но никога нямаше да излезе навън. Това грубо, неприлично, вулгарно сватбено тържество беше обида както за жениха, така и за невестата. Саймън съзнаваше, че точно така е било замислено. Въпреки това съпругата му, облечена във въздушната си рокля от кремава коприна и нежно жълти дантели, оставаше недокосната от заобикалящата я пошлост. Погледът му се спря върху разкошната медноцветна коса, която се вееше в ритъма на танца и падаше на едри вълни по гърба, придържана от украсените с перли панделки. Имаше чувството, че тя е загърната от невидимата наметка на добродетелта, която я предпазваше от грубите шеги и подмятания на пияните гости.

Ариел — приказно същество, дяволито и загадъчно. Без съмнение, в това младо момиче имаше нещо неземно. Но може би загадката беше само в противоречието между крехкостта и изискаността на фигурата й и тромавата, груба същност на нейните братя и приятелите им.

— Зетко?

Изтръгнат внезапно от мислите си, Саймън се обърна рязко към Ранулф. Граф Рейвънспиър го гледаше с усмивка над ръба на чашата си и изражението му издаваше злобно задоволство.

— Има нещо, което трябва да обсъдя с вас, зетко — продължи той и се усмихна с обичайната си сардонична усмивка. — Въпросът е… интимен. Бихте ли ме придружили на малка разходка в двора? — Той отмести стола си с неприятно скърцане.

— За мен ще бъде удоволствие да подишам малко чист въздух — отговори Саймън и посегна към бастуна си. — Вътре е доста горещо.

— В повече от едно отношение — подхвърли Ралф и се ухили похотливо. — Бланш Кери явно е готова да се пъхне под масата с всеки, който пожелае да я има. — Той се изправи на несигурните си крака. — Май ще ида да й предложа услугите си. — Той се заклатушка покрай масата към мястото, където споменатата дама, обкръжена от група ръкопляскащи, жадно ухилени мъже, тъкмо развързваше корсажа си. Бузите й пламтяха, очите бяха помътнели от изпития алкохол.

Ранулф хвърли бърз поглед към спътника си и забеляза бегла сянка на отвращение в дълбоките сини очи. Усмивката му беше кисела. Хоксмурови открай време си бяха блюстители на морала — освен когато не прелъстяваха чуждите съпруги.

— Вероятно намирате днешното празненство не съвсем благоприлично, Хоксмур? — попита с фалшива любезност той. — Но това е нашият начин да се веселим и да празнуваме. Разбирам, че шумът и пиянството възмущават пуританската ви душа, но…

— Аз не съм пуритан, Рейвънспиър — поправи го любезно Саймън. — Вярно, семейството ми беше сред привържениците на английския парламент, но и ние умеем да се забавляваме не по-зле от другите. Самият Кромуел беше известен с това, че обичаше добрите вина, хубавата музика, танците и дори хазартните игри.

Ранулф нагоди крачките си към бавните движения на другия мъж. Двамата прекосиха залата и се насочиха към голямата врата, през която се излизаше във вътрешния двор.

— Парламентаристи, роялисти — тези категории вече нямат никакво значение — отговори той. — Монархията беше възстановена преди повече от четиридесет години; крайно време е да сложим черта на миналото и да забравим враждите и разногласията. Не сте ли и вие на това мнение?

— Ако бях на друго мнение, сега нямаше да бъда тук — отвърна Саймън и за първи път в гласа му имаше острота. Той излезе навън, вдъхна дълбоко ледения януарски въздух и освободи дробовете си от вонята на алкохолни изпарения и запотени човешки тела. — Политическите различия загубиха валидността си преди много години и…

— Не съвсем — прекъсна го Ранулф. — Иначе нямаше да ни се наложи да обединим семействата си с брак, за да приключим стария спор за земите.

— Прав сте — съгласи се Саймън, готов да сложи точка на неприятните обяснения. Той закуцука по моравата към средата на двора, докато бастунът му се забиваше дълбоко във влажната земя. От потъмняващото небе падаше ситен дъждец и той знаеше, че тази нощ отново щяха да го мъчат адски болки в ранения крак. Тази част на Англия беше дяволски влажна и негостоприемна и макар че беше израснал в низините на изток, той хранеше дълбока неприязън към родните си места и никога не се чувстваше у дома си сред дигите и вятърните мелници, вечно обвити в мъгла.

Саймън спря пред каменния слънчев часовник, издигнат в средата на моравата. Облегна се на каменния стълб, опря се на бастуна си и огледа изпитателно фигурата на граф Рейвънспиър, която се открояваше тъмна пред падащия здрач.

— Ранулф, вие знаете не по-зле от мен, че семействата ни враждуват не само заради онова спорно парче земя. Моето най-искрено желание е да погреба цялото ни минало.

Другият мъж не отговори веднага, а когато най-сетне заговори, в гласа му звучеше сърдечност, която беше чисто лицемерие. Саймън го разбра веднага и настръхна.

— Прав сте, защо трябва да позволяваме скандалите от времето на бащите ни да ни преследват, Хоксмур? — Той му протегна ръка. — Искате ли да подпечатаме помирението с ръкостискане?

Саймън веднага улови протегнатата ръка. Нито един от двамата мъже не носеше ръкавици и той усети колко мека и лепкава беше дланта на Ранулф. Неговата ръка, корава и суха, цялата в мазоли, беше ръка на воин. Ранулф не му предлагаше искрено мир и приятелство; това не беше сърдечен жест на помирение, а ръкостискане на предател и Саймън го знаеше. Но откакто бе влязъл в дома Рейвънспиър, той беше подготвен за всичко и все едно какви бяха коварните планове на Ранулф, те нямаше да се увенчаят с успех.

— Искахте да ми кажете нещо — напомни спокойно Саймън, пусна ръката му и бавно продължи разходката си към другата страна на двора.

— А, да, правилно. Надявам се, че няма да се разсърдите. — Ранулф тръгна редом с него и поверително снижи глас: — Става въпрос за Ариел. — Когато Саймън не реагира, той продължи с отмерен тон: — Понастоящем тя е малко болнава и ви моли да я извините, че засега не може да сподели брачното легло с вас. Ще трябва да изчакате, докато се почувства по-добре.

Саймън си беше въобразявал, че е подготвен за всичко, но тази възможност никога не му бе минала през ума.

— Болнава? В какъв смисъл? — Гласът му прозвуча изненадващо рязко.

Смехът на Ранулф беше заговорнически.

— Женско неразположение, Саймън. Дребна работа. Сигурен съм, че разбирате.

— Нали именно Ариел определи деня на сватбата — отвърна бавно графът. — Защо е избрала точно времето, в което ще бъде неразположена?

— Тя е наивна и не разбира много от тези неща, Хоксмур. Истинско дете. Дете без майка — обясни Ранулф, като подчерта последните думи.

Саймън стисна устни, за да задържи напиращите думи. Нали само преди минута се бяха разбрали да не споменават греховете на родителите си?

— Нима сестра ви няма опитни прислужнички, които да й помагат с думи и дела? Няма ли бавачка, камериерка, гувернантка?

— Ариел никога не възразявала потребност от женска компания — отговори Ранулф и вдигна рамене. — Свикнала е да се грижи сама за себе си и да удовлетворява потребностите си.

Саймън скри стъписването си зад непроницаемо изражение. През последните часове беше добил точни впечатления по какъв небрежен, едва ли не неприличен начин се живееше в Рейвънспиър Касъл, но представата, че една млада жена от благороден произход е израснала без женско присъствие и съвети, че не познава и най-елементарните неща от женското всекидневие, го възмути до дън душа. Вероятно Ариел нямаше никакво образование. Това не беше шокиращо, тъй като повечето жени бяха необразовани, дори най-високопоставените. Но нима не я бяха просветили в управлението на кухнята? Не я ли бяха научили да си служи с иглата и конеца, да води домакинството, да свири на някакъв инструмент? Все познания, абсолютно необходими за провинциалните благородни дами. Тя можеше да язди, умееше да се справя с ловните птици, той беше видял това със собствените си очи. Явно познаваше и стъпките на местните танци, но дали можеше да танцува гавот и другите придворни танци, дали познаваше правилата на придворния етикет, задължителни за съпругата на граф Хоксмур?

— Разбирам — промърмори сухо той и се обърна отново към замъка.

— Надявам се да проявите снизхождение — продължи Ранулф и отново тръгна редом с него. — Ситуацията е малко… необикновена.

— Твърде меко казано — усмихна се Саймън. — Кажете на сестра си, че съм много търпелив човек. Щом в момента не се чувства в състояние да ми се довери, аз ще чакам, колкото трябва. Щом прояви готовност да консумира брака си, трябва само да ми каже.

— Ариел ще ви бъде извънредно благодарна за проявената деликатност и разбиране — отговори с лицемерна любезност Ранулф. Той отвори вратата и отстъпи настрана, за да пропусне зетя си. Оргията в голямата зала продължаваше с пълна сила, празненството следваше своя ход, вътре беше по-горещо отпреди и толкова ужасно шумно, че хората трябваше да викат, за да се разберат. Много от мъжете и жените бяха пияни до безсъзнание, търкаляха се по земята, някои бяха отпуснали глави в чиниите си и хъркаха; навсякъде по масите се виждаха преобърнати чаши и локвички вино; клатушкащи се двойки се въртяха по танцовата площадка. Ариел тъкмо танцуваше с Оливър Бекет.

Саймън веднага разбра, че нито тя, нито партньорът й се придържаха към стъпките на танца; в действителност нито една от двойките не следваше музиката. Даже музикантите в галерията бяха излезли от такта и свиреха както намерят, без да се съобразяват с танцуващите двойки. Лицето на Оливър Бекет беше силно зачервено, очите му светеха със странен блясък, ръцете му се плъзгаха безсрамно по стройната фигура на Ариел, сега графиня Хоксмур, а тя се въртеше вихрено и полите й се развяваха.

Явно се забавлява чудесно, помисли си горчиво съпругът й. Тя се отдаваше изцяло на музиката. С тези широки развени поли, с хвърчащата коса и блестящите очи приличаше досущ на циганско момиче, което танцува дива тарантела.

Не можеше да се намеси, без да рискува да стане обект на всеобщите подигравки. Не можеше да й предложи да продължи танца с него, защото не беше в състояние да се движи дори в умерено, достойно темпо, камо ли с такава страстна отдаденост. Около двойката се образува кръг въодушевени зрители, които тропаха с крака и ръкопляскаха, останалите двойки се отказаха и двамата останаха сами в центъра на вниманието.

Саймън се върна на мястото си и седна сред мълчаливите си приятели. Вече не виждаше съпругата си, защото зрителите му пречеха, но по шумните одобрителни викове, тропането с крака и въодушевените ръкопляскания разбираше, че Ариел и партньорът й предлагаха на публиката чудесно зрелище.

Когато танцът свърши и кръгът се разтвори, Ариел си проби път към масата под ръка с Оливър. Бузите й бяха порозовели, сивите очи святкаха от възбуда.

— Ти си несравнима партньорка, скъпа моя! — обяви Оливър, хвана брадичката й с една ръка и впи устни в нейните точно пред мястото, където беше съпругът й. — Съжалявам ви, Хоксмур, защото никога няма да узнаете какво удоволствие е да танцуваш с нея. Движи се леко като перце — истинска магия! — Той избухна във весел смях, и отново се наведе да я целуне.

Този път обаче Ариел рязко отдръпна глава. Замаяна от буйния танц, тя бе забравила напълно мъжа си и едва сега, след страстната целувка на Оливър, осъзна какво искаха да й сторят. Оливър и Ранулф бяха измислили този малък номер, за да унижат граф Хоксмур пред всички гости на сватбата. За тях нямаше никакво значение, че излагаха и добродетелта на булката. Никой от гостите не се интересуваше от чувствата й. Саймън Хоксмур трябваше да стане рогоносец още в сватбената си нощ.

Тя изтри устните си в инстинктивен жест на отвращение и зае мястото си до съпруга си. Погледът на Саймън се стрелна към Оливър и видя как очите на съперника му светнаха разгневено.

— Може би не съм в състояние да танцувам с вас, скъпа, но беше истинско наслаждение да наблюдавам прелестните ви движения — проговори хладно той, взе сребърната гарафа и напълни чашата й. — За млада дама, която е болнава, показвате забележителна енергия. Пийнете вино, за да се разхладите — покани я той и вдигна чашата към устните й.

Бузите на Ариел се оцветиха в тъмночервено. Тя стисна силно чашата си и я изпи на един дъх, после я остави със замах на масата.

— Моля да ме извините, милорд. — Надигна се, събра полите си и забърза към стълбището в задната част на залата.

Саймън скочи и забърза след нея с учудваща скорост, като си помагаше с бастуна. Стигна до подножието на стълбата, когато тя беше изкачила почти половината стъпала.

— Дайте ми минута време да поговоря с вас, скъпа съпруго — извика тихо той.

Гласът му беше мелодичен и учтив, както винаги: но Ариел веднага разбра, че току-що беше получила заповед. Тя спря и сложи ръка на дървения парапет.

— Желаете ли да се качите при мен, сър? — С тези думи тя продължи пътя си, но на горната площадка спря и го изчака.

Саймън прокле наум тромавия си ход, докато куцукаше нагоре по широките стъпала и през цялото време осъзнаваше, че тя го наблюдава, и пред духовния му взор изникваха несръчни подскоци и влачещи се стъпки.

Когато застанаха един срещу друг на квадратната площадка, двамата се погледнаха изпитателно. Крясъците и смеховете на празнуващите отекваха в каменния таван, през високия сводест прозорец, вдълбан високо в стената, падаше сребърна лунна светлина.

Саймън се облегна на стената и втренчи поглед в съпругата си, но не каза нито дума. Ариел побледня под изпитателния му поглед, но скоро вирна упорито брадичка.

Той кимна.

— Не е необичайно съпругът да пожелае да размени няколко думи на четири очи със съпругата си особено в деня на сватбата, нали? — той огледа тясната площадка. — Но не мисля, че тук ще можем да говорим спокойно. Имате ли личен салон… будоар?

В замъка имаше едно-единствено помещение, което Ариел можеше да нарече свое. Спалнята й не беше недостъпна — братята й и Оливър влизаха, когато си поискат. Твърде малко хора в замъка, само най-верните й слуги, знаеха за зеления салон на етажа над спалнята й. Но тя нямаше намерение да сподели това усамотено местенце с граф Хоксмур.

Тя се разсмя подчертано развеселено и Саймън си каза, че за първи път чуваше този звънък момичешки смях. Неволно се усмихна в отговор, докато чакаше да чуе обяснението й.

— За съжаление Рейвънспиър Касъл не притежава подобни изискани помещения — отговори тя. — Нашият живот е доста примитивен.

— Вече го забелязах — потвърди той, но усмивката му избледня, защото ясно беше усетил леката подигравка в тона й. — Изразявам ви съчувствието си. Ала не очаквайте да ви повярвам, че нямате нито едно помещение, което е само ваше. — Гласът му стана забележимо по-корав, морскосините очи я гледаха настойчиво.

Ариел прехапа устни.

— Имам спалня, сър.

— Добре, нека отидем в спалнята ви.

Тя разбра, че това е заповед, и се подчини. Вдигна рамене, макар и едва забележимо, мина покрай него и продължи по коридора. Чу зад себе си потропването на бастуна му и лекото влачене на единия ботуш, когато той я последва. Отвори вратата на спалнята си и влезе първа. В следващия миг двете вълчи кучета се нахвърлиха върху нея, полудели от радост, и едва не я събориха под тежестта си.

В първия момент Саймън помисли, че огромните вълчи кучета са я нападнали и инстинктивната му реакция беше да посегне светкавично към острия нож в колана си. Ала Ариел се обърна към него и се усмихна; Ромул и Рем се бяха изправили на задните си лапи, предните бяха на раменете й и тя галеше муцуните им.

— Кучетата ми са затворени тук от обед — обясни тя, — иначе щяха да застанат с мен пред олтара… Хайде, стига толкова! Веднага седнете — заповяда тя, блъсна двете кучета и продължи укорно, макар че в гласа й имаше смях: — Вижте какво ми сторихте с големите си мръсни лапи! Роклята ми е цялата в кал.

Саймън свали ръка от колана си. Припомни си, че вълчите кучета бяха с нея на реката, а по-късно и в двора на замъка. Очевидно те нямаше да причинят зло на Ариел, най-много да цапат и късат дрехите й. Саймън огледа любопитно малката спалня, осветена само от огъня в камината. Мебелировката беше скромна и оскъдна; твърде малко неща загатваха, че помещението е обитавано от младо момиче. На тапицираната пейка под прозореца беше оставена кукла и по някаква незнайна причина мъжът беше силно развълнуван от наличието на простата дървена играчка. Той влезе в стаята и грижливо затвори вратата.

При този шум Ариел потрепери, кучетата моментално се обърнаха към него и изръмжаха заплашително; козината на тила им настръхна, големите жълти очи засвяткаха предупредително. Саймън остана напълно неподвижен, с очи, устремени в техните, докато Ромул и Рем изоставиха агресивните си намерения и отместиха погледи. Ариел проследи сцената със затаен дъх. Без да бързат, двете кучета седнаха, след това полегнаха на пода и положиха глави върху протегнатите предни лапи. Все още гледаха Саймън, но без недоверие и враждебност.

Ариел беше силно впечатлена, но и ядосана, че и друг, освен нея беше в състояние да укроти верните й пазачи.

— Вие явно умеете да се справяте с кучетата, сър — отбеляза тя. — Досега Ромул и Рем не са се подчинявали никому, освен на мен.

— Всички животни, които живеят на глутници, признават същество, което е по-висше от тях — обясни спокойно Саймън. — В това отношение вълчите кучета приличат на вълците. Приемам, че те виждат във ваше лице водача на глутницата, затова смея да твърдя, че аз съм нещо като ваш заместник. — Той се засмя и без да иска, тя отговори на усмивката му. Мъж, който беше в състояние да спечели доверието на кучетата й, без съмнение притежаваше скрити качества.

Докато той стоеше и я гледаше, тя изведнъж разбра, че съвсем не е толкова грозен, колкото й се беше сторил при първата им среща. Дълбоко разположените морскосини очи бяха извънредно красиви, триъгълникът на големия нос с фино оформени ноздри беше силен и мъжествен, в леко изкривената уста със силни бели зъби имаше нещо обезпокояващо чувствено. За момент Ариел забрави напълно каква беше връзката им и го възприе само като силно впечатляваща личност. Ала много бързо осъзна реалността и си припомни, че той беше от семейство Хоксмур. Раменете й се сковаха и тя скри ръце в гънките на полата си.

— Аз… брат ми каза ли ви…

— Че точно в деня на сватбата си сте неразположена? Да, каза ми. — Саймън приседна на края на леглото и продължи развеселено: — Не е нужно да гледате така уплашено, Ариел. Нямам намерение да изисквам съпружеските си права, ако вие не сте готова да ми отговорите, както подобава. Аз умея да чакам.

— Много съм ви благодарна, милорд — отговори смутено тя.

— Узнах от брат ви, че сте лишена от женска компания — заговори меко Саймън. Ако момичето нямаше представа за физическата страна на брака и изпитваше страх от любовния акт, някой трябваше да я просвети и да й вдъхне смелост. Очевидно не друг, а той трябваше да изпълни тази деликатна задача.

Ариел смръщи чело и се запита каква цел преследва мъжът й. Тя не беше лишена от женска компания, в никакъв случай, работата беше там, че братята й нямаха представа с какво се занимаваше сестра им извън стените на замъка. Никой не знаеше колко приятелки има тя в околните селца и каква работа вършеше там.

— Никога не съм усещала липсата на женска компания сред тези стени — отговори предпазливо тя.

— Но това е възмутително, скъпа моя. Не е редно, че са ви оставили да растете съвсем сама, без някоя добра и опитна жена, която да ви научи…

— На какво да ме научи? — прекъсна го сърдито тя.

Саймън въздъхна и зарови пръсти в късо подстриганата си коса. Трябваше да продължи.

— Аз ще се постарая да отговоря на всички въпроси, които ще ми зададете — изрече меко той. — Вероятни не мога да обясня тези неща така добре, както би го сторила например майка ви, но… — Той млъкна и я погледна изумено. Ариел избухна в луд смях, очите й засвяткаха подигравателно. — Какво толкова забавно имаше в думите ми? — попита с лека обида той.

Ариел се опита да си възвърне сериозното изражение.

— Милорд, уверявам ви, че съм много добре запозната с всичко, за което намеквате. Няма какво да ми обяснявате. Имах достатъчно време да разбера как стават тези неща и не се нуждая от просвещаване. — Тя отглеждаше расови коне, съчетаваше ги и ги израждаше, работеше като акушерка във всички села наоколо, а той искаше да й обясни… Тя загуби самообладание, и отново избухна в смях. Не можеше да му разкаже с какво се занимаваше извън стените на замъка, но й се струваше абсурдно, че той бе пожелал да я просвети относно фактите за възникването на живота. В това отношение тя знаеше много повече от него, тъй като познанията й бяха главно за жените.

Лицето на Саймън се затвори. Без да каже дума повече, той стана от леглото, взе бастуна си и излезе с куцукане от стаята. Затвори вратата зад гърба си и въздъхна горчиво. Едно беше да понася едва прикритите подигравки на братята Рейвънспиър и съвсем друго да се изложи на присмеха на жена си. Едно младо момиче, много години по-малко от него, една неопитна девойка, която никога не беше напускала родните низини, не можеше да знае за живота и хората повече от човек като него! Въпреки това се осмеляваше да му се надсмива и да се забавлява с несръчните му опити да завоюва доверието й.

Кръвта му кипеше от гняв, но зад гнева се криеше плаха несигурност. Толкова смешен ли изглеждаше в очите й?

Не биваше да си прави илюзии: той беше само един отблъскващ инвалид, покрит с рани и белези. Той беше много стар за нея, а и отдавна беше загубил свежестта и очарованието на младостта. Лицето и тялото му носеха следите на дълги и мъчителни страдания. Той не беше подходящ съпруг за това събудено, красиво момиче. Нищо чудно, че тя се отвращаваше от натрапения й мъж. Още при първата им среща край реката той бе предположил, че тя не участва по своя воля в това начинание. Но не му се вярваше, че братята й са приложили насилие, за да я принудят. Все пак не живееха в Средновековието, нали? Законът недвусмислено казваше, че жената не може да бъде принудена да се омъжи за човек, който й е отвратителен.

От друга страна пък — Ранулф Рейвънспиър и братята му не бяха цивилизовани люде. Може би си имаха начини и средства да накарат сестра си да се подчинява безпрекословно на волята им?

Смелостта и вдъхновението, с които се бе заел да доведе до успешен край помирението на двете отдавна враждуващи семейства, започнаха да се изпаряват. Опита се да си представи как изглеждаше в очите на това красиво младо момиче, и лицето му помръкна. Нищо чудно, че не е съгласна да споделим брачното легло, каза си горчиво той и изпита отвращение към самия себе си. Беше дошъл тук, готов да приеме съпротивата й срещу един Хоксмур, да прояви търпение и сърдечност, опитваше се да не мисли за това, че тя ще изпита отвращение към натрапения й мъж. Тайните му опасения се оказаха основателни и сега не можеше да си представи как би могъл да я накара да преодолее отвращението си.

Той остана дълго пред вратата на спалнята й, без да обръща внимание на оглушителния шум, който долиташе от голямата зала. Вероятно много хора бяха забелязали изчезването на булката и младоженеца. Ако сега се върнеше в залата сам, щеше да предизвика безброй гнусни коментари. По-добре да се оттегли тихо и незабележимо, а пияните мъже и жени долу да продължат тази безумна оргия. Нека си мислят, каквото си щат, каза си решително той и се обърна, за да влезе в спалнята си, която беше точно срещу тази на Ариел. В камината гореше буен огън, някой беше запалил лампа и я беше поставил на перваза, за да прогони нощния студ с малко топлина и светлина. Саймън беше уморен и потиснат, но гневът надви всички останали чувства. Той се отпусна в едно кресло, и отново се запита защо се беше захванал с това съмнително начинание. Какво го наведе на идеята, че би могъл да излекува толкова дълбоки и стари рани? Защо беше толкова самонадеян да си въобрази, че може да помири две семейства, между които съществуваше кървава вражда?

Но станалото — станало. Сега трябваше да носи последствията от заблудата си, каквито и да бяха те. И въпреки това — може би щеше да извлече поне малка полза от това нещастно нахлуване в територията на Рейвънспиър. Тази мисъл му вдъхна известна смелост, той се надигна и закуцука към масичката под прозореца, където бяха оставени няколко пълни гарафи. Наля си щедра порция коняк и отпи голяма глътка, потънал в мислите си.

Естер. Някъде в земите на граф Рейвънспиър живееше жена на име Естер — или поне беше живяла някъде наблизо. Жена, която беше родила син на граф Хоксмур.